ОТ КЛАСОВАТА НЕГОДНОСТ КЪМ ОРГАНИЗИРАНА КЛАСОВА БОРБА

mpa-7

МИЛЧО АЛЕКСАНДРОВ

  Да плачеш ли? Да се смееш ли? Такива настроения предизвикват опитите на някои работници да се борят за правата си. За съжаление става въпрос за мои колеги, които не са в състояние поне да запазят предишните си права, оформени в трудовата им характеристика. Аз повече, поне на този етап, няма да се спирам на конкретните действия на моите другари, защото те са лош пример за подражание, а ще се спра на въпроса: Как да се води борбата със  самозабравилите се представители на днешната власт? В случая в предприятията.

От къде да се започне. Най-напред трябва да свикат синдикално събрание и да си изяснят с кого си имат работа. Голяма заблуда е внушението, че общото събрание ще им реши проблема. Защо? Защото така се решаваха възникналите противоречия между ръководство и работници по времето на социализма. Да, там тези противоречия се решаваха бързо в полза на работника, но дебело трябва да се подчертае, че трудовият колектив беше представител на собственика, т.е. на работническата класа, интелигенцията, селяните, на войниците и матросите, законодателството, включително и трудовото, работеше за тях, пък и самото ръководство беше от към страната на работника. Днес обаче, властта, не е тяхна. Властта е на тези в чиито ръце са средствата за производство. Не е истина, че щом собствеността е общинска, тя е на всички хора от общината. Само за илюстрация, погледнете състава на Общинските съвети – буржоазията е обилно представена, а работниците нямат нито един представител. Някой ще каже, че имат в лицето на БСП. Това е голяма заблуда и колкото работниците по-скоро се отърват от нея, толкова по-добре за тях. БСП и гравитиращите около нея „комунистически” формирования са буржоазни партии – те се издържат от олигарси и работят за олигархията. Само БКП се бори за техните политически права, но пред тях е поставена грамадна желязна врата, която се охранява бдително от днешните властници и много малко са смелчаците, които могат да я преодолеят за да осъществят връзка с нея. Изхождайки от състоянието на нещата, управниците, представители на различни буржоазни клики се чувстват като самодръжци.

За това, трябва да се има предвид, че борбата ще е тежка и продължителна. Тя трябва да узрее в главите на борещите се. Като казвам, че става въпрос за борба, тя трябва да се разбира именно като такава, а не като клише. Клишираните неща угасват бързо, защото са неосъзнати. Синдикалните лидери, трябва да се превърнат от формални водачи на трудовия колектив за отстояване на икономическите искания в същностни водачи. Това означава, че синдикалните събрания на трудовия колектив (да не се бъркат с общите събрания), трябва да се водят добре подготвени, стегнато, за да се пести време, предложенията е добре да са предварително подготвени, които заедно с новите, възникващи в хода на събранието се гласуват по отделно, задължително се прави протокол. На тях трябва да се бяга от дребнотемието и дърдорковщината. От начина на провеждане на събранието може да се направи преценка за боеспособността на трудовия колектив. След като исканията бъдат гласувани и съответните документи бъдат оформени, те стават задължителни за членовете на трудовия колектив. Желателно е всеки негов член да се подпише в колективното искане, не формално, а с разбирането, че е необходимо да се води борба до край, включително и със стачка, включително и с действия за искането на оставка на този, или онзи ръководител. Когато това е налице се уведомяват ръководителите, като им се връчат официално исканията от упълномощени от събранието на трудовия колектив лица. Защо не трябва да се прескача този ред на действие? Защото по този начин вътрешните противоречия в самия колектив са преодолени, целите ясни, хората които ще говорят са определени, темите, изказванията са предварително обсъдени и възможностите общото събрание, на което вече ще присъстват представители на ръководството, да се превърне в „седянка”, или говорилня отпадат.

Как се действа, когато техните искания не се уважат, когато ръководството еднолично, без съгласието на трудовия колектив, предприеме мерки, не само да откаже да се съобрази с техните искания, но и предприеме действия да утежни,по един или друг начин, възможностите за осъществяване на тяхната дейност, със съмнителна обосновка?

В такъв случай, се поставят за решаване на спорните моменти от по-горе поставеното ръководство. Ако и от там исканията на работниците не се удовлетворят се минава в процедура, съгласно Кодекса на труда, за обявяване на стачка.

Как става това?

Конституцията и законите дават право на стачка на работниците и служителите в трудово правоотношение, за защита на колективните им социални интереси.

Като първа стъпка може, по общо решение на трудовия колектив, да се премине към символична стачка, без спиране на работа, като през това време поставят протестни плакати, носят различни значки, ленти и т.н.т.

Ако това не помогне, той трябва да предприеме втората стъпка – ефективна стачка.

Ако за символична стачка е достатъчно основанието за неуважени искания от работодателя, то към ефективна стачка се минава, когато:

а) работодателят е поел задължения към трудовия колектив и не ги е изпълнил;

б) спорът е преминал през посредничеството на доброволен арбитраж и не е постигнато споразумение.

След това се преминава към организирането на ефективната стачка. Необходимо е да се погледне КТ и да бъдат изпълнени определените от него изисквания.

Например: на събранието на трудовия колектив се взима решение с обикновено мнозинство за обявяването на стачката; уведомява се работодателя най-малко седем дни преди началото на стачката, като се посочва нейната продължителност, избира се стачен комитет – който ще ръководи стачката. Най-добре е като продължителност да се заяви, че стачката ще продължи, докато не бъдат удовлетворени исканията им.

През време на стачката присъствието на всеки член от трудовия колектив е задължително в установеното работно време. Въпреки, че трудовите задължения не се изпълняват КТ им забранява да пречат на дейността на предприятието. Ако тези изисквания бъдат нарушени на стачкуващите могат да им бъдат наложени предвидените в закона дисциплинарни наказания.

Не е необходимо предварително да се уведомява работодателя, когато се провежда предупредителната стачка, която може да продължи не повече от един час.

Стачният комитет е длъжен най-малко 3 дни преди стачката, да сключи споразумение с работодателя, което да осигурява нормалното осъществяване на дейности, които при спиране могат да създадат опастност:

а) за живота и здравето на гражданите, нуждаещи се от спешна медицинска помощ или болнично лечение;

б) за производството, разпределението и снабдяването с газ, електрическа и топлинна енергия, транспортното и битовото обслужване на населението, спирането на радио и телевизионните излъчвания и гласовите телефонни услуги;

в) от нанасяне на непоправими вреди върху общественото или лично имущество или околната среда;

г) за обществената сигурност.

На трудовия колектив не му е необходимо такова споразумение, ако по време на стачката няма да се създадат посочените трудности.

Стачният комитет трябва да обработи исканията по начин, който:

а) не противоречи на Конституцията;

б) не нарушават определени законови изисквания за провеждане на стачката, въпроси по които има споразумение или арбитражно решение;

в) ако има природно бедствие и действията на стачката пречат на неотложните спасителни или възстановителни работи;

г) споровете за служещите в системата на МО, МВР, съдебните, прокурорските и следствени органи; ДАР и НСО, стачкуват само през свободното си време (това разбира се е несправедливо, но законодателството е буржоазно и законите са насочени против пролетариата);

д) да не съдържат политически изисквания.

Правото на стачка е за защита на колективните интереси на трудовия колектив. Индивидуалните спорове се решават в съда.

За времето на стачката, участващите в нея не получават трудово възнаграждение. Трудовият колектив трябва да се стреми към въздействие върху работодателите, чрез законна стачка. Защото в този случай членовете на трудовия колектив имат право на обезщетение за сметка на общественото осигуряване по общия ред. Ако синдикалните организации са изградили стачен фонд със средства на работниците и синдиката, също може да осигурява стачкуващите. Ако стачката бъде обявена за незаконна, обезщетение може да се получи, ако участващите в нея са доброволно осигурени. Ако работодателят или нестачкуващите искат да обявят стачката за незаконна, те трябва да заведат иск пред окръжния съд по местонахождението на работодателя.

Законът предоставя специална защита на стачкуващите от недобросъвестното поведение на работодателя. На него му е забранено да извършва локаут, да закрива предприятието или (част от него), да уволнява работници или служители с цел да попречи на стачката, като я преустанови, или осуети удовлетворяването на исканията им. Ограничено до изключителни случаи му е правото  да наема нови работници и служители по време на стачката, когато го прави с въпросните цели.

Всички тези забрани важат, доколкото стачката не е обявена за незаконна от съда.

До тук всичко е ясно. А какво да се прави ако съда обяви стачката за незаконна?

Аз, например, съм твърд привърженик на борбата докрай. Ако с трудовия колектив е работено правилно, ако той е решен да се бори докрай, то пред него никакъв буржоазен ред, никакъв буржоазен съд не може да му попречи да демонстрира силата си над експлоататора. Но за това е необходим не синдикат, а революционен профсъюз, който отдавна трябваше да бъде изграден в България.

Ако, все пак и в тези синдикални организации работниците и служителите решат да не уважат мнението на съда – съществуват и други дребни хитрости, които са характерни и по тази причина са различни в спецификата си за всяко едно производство или служба, които могат да бъдат използвани в полза на стачката против решенията на буржоазния съд.

В момента се сещам за един такъв пример, с който ни запознава известният съветски и руски учен  професор Михаил Василиевич Попов. Става въпрос за Ленинградските авиодиспечери. Те по закон, като нашите войници и матроси, разузнавачи и служителите  на буржоазния ред, нямат право на стачка, поради изредените по-горе ограничения. Но имат право на символична стачка. Какво правят те? Обявяват гладна стачка, която не е забранена, поради глада кръвното им пада, а стачкуват всички диспечери, но те нямат право да се явяват на работа с ниско кръвно, защото да се управлява въздушното движение е необходимо добро здраве. По този начин символичната стачка, чрез гладната стачка, се превръща в ефективна без да се нарушава закона и работодателите увеличават заплатите и  подобряват условията на труд, в момента те са много по-добри от тези в ЕС. Ако перифразираме един наш известен футболист се получава: който се бори – печели! Време е да се преодолее разложителното влияние на нископоклоничеството пред буржоазните представители в трудовите колективи. Необходима е твърда, но умна класова борба на работниците, служителите и интелигенцията за по-добър живот, за все по-пълно задоволяване на материалните и духовни потребности.

Но само с икономическа борба, всяка класова победа винаги ще бъде временна. Необходима е и политическа. Уважаеми работници, с много лишения и дори жертви, ние комунистите, успяхме да съхраним БКП за вас. Какво ви спира да влезете в нея? До кога ще ви чакаме? По този безотговорен, робски път – „нека другите да го направят и тогава ние ще дойдем”, ще стигнете до абсолютната мизерия, не само в бита, но и в културата. Това поне не се ли забелязва? Не забелязвате ли, какво става с децата? Не забелязвате ли лумпенизирането им? Вашето позорно поведение от гледището на класовата борба е дори реакционно. Защо? Защото оставени без съпротива работодателите, (буржоазията, или нейните представители) не влагат средства за най-нови технологии и за обучение на работниците за работа с тях, т.е. да увеличават печалбите си, чрез увеличаване на рентабилността, а търсят лесни максимални печалби за сметка експлоатацията на трудещите се. За това състояние на нещата носят вина и нашите работници,служители, интелигенти войници и матроси. Виновни са защото им позволяват: работниците да нямат предприятия в които да са обучени да работят с най-съвременна техника, интелигенцията няма къде да прилага знанията си, принудена е да живее в емиграция и да обслужва империалистическите предприятия, които, кой знае, все заобикалят страната, а войниците и матросите нямат армия и флот. Трябва да се разбере веднъж за винаги, че в конкурентната борба в условията на империализма, частните корпорации могат да бъдат победени само от държавните. Затова ЕС забранява изграждането на държавни корпорации, защото служи на световните частни корпорации. Работниците най-напред, трябва да се борят за изграждането на съвременни държавни корпорации в града и на село, а не да чакат „Михаля” да дойде и да инвестира в страната. Стига толкова, 30 години са достатъчни, за да се разбере, че в България няма да има сериозни частни инвестиции. Ние за сега поддържаме фронта, постепенно числено нарастваме, лошото е, че младежите ги няма.

А младежите трябва да са сред нас, да се учат на борба, да се учат да управляват в едно общество, отречено от буржоазията-защото не я устройва, но това общество, трябва да се завоюва. Да се завоюва, но как? Елате при нас, ще ви обучим и ще ви покажем как. Ще ви научим и как да се борите за икономическите си, но най-вече за политическите ви права и интереси. На фронта се отива след преминаване на определена подготовка. Другото е стихия, рехав път до блатото на живота. Не за това умряха нашите другари по времето на войните и съпротивата. Не за това се борим и ние вече 30 години. Бъдещето е ваше, но трябва да се подготвите за него и да се научите да се борите здраво. Чакаме ви!

Tags: