КОЙ И КАК ОТЧУЖДИ МАКЕДОНИЯ ОТ БЪЛГАРИЯ

spas

Спас Спасов

 

В средата на месец ноември се изостриха страстите във връзка с отказа на България да одобри преговорната рамка за присъединяване на Р. Северна Македония към Европейския съюз. Разбираеми са разочарованието и тревогите в Скопие, след като предишният отказ на Франция да се определи дата за начало на преговорите доведе до политическа криза и предсрочни избори в С. Македония. За това положение политиците от вече не толкова младата република трябва да се сърдят сами на себе си. През цялото вече 30 годишно съществуване на държавата си те провеждаха последователна политика на утвърждаване на „македонска идентичност”, изградена (особено след като Гърция категорично пресече абсурдните и не рядко смехотворни опити край Вардар да парадират с „антични корени”) предимно върху антибългарска пропаганда. Не познаваме друг такъв случай в световната история, когато след отпадане на причините за насилствено разделение на един народ да се създава нова нация, враждебна на основната маса на етноса. Така след падането на Берлинската стена не се оформи „гедерейска”, пруска, саксонска, бранденбургска, тюрингска, мекленбургска или някаква друга нация, въпреки че Германия е федерална държава и влизащите в нея страни (неудачно наричани у нас „провинции”) имат значителна степен на автономия. Също така не се създаде северно или южновиетнамска, северно или южнокорейска или хонконгска нация. Още по-категорично стои въпросът с езика. Въпреки тежките диалектни особености, на никой не му идва на ум да твърди съществуването на „баварски” или „швабски” език в Германия. Никой не твърди, че в Австрия и Швейцария не се говори немски, а „австрийски” или „швейцарски” език, въпреки че последният често е трудно разбираем дори за несвикнали с него германци. Също така не съществуват „белгийски”, „канадски”, „САЩ-ски”, „австралийски”, „бразилски” или „тайвански” езици. Въпреки несъмнените различия в езика и продължителните борби за освобождение от колониално владичество, цяла Латинска Америка говори езика на бившите метрополии: в Бразилия – португалски, а всички останали страни – испански, а не примерно „мексикански”, „аржентински”, „колумбийски”, „уругвайски”, „чилийски” и т.н. езици. Езикът в държавите от Близкия изток и северна Африка е „арабски”, а не „саудитски”, „египетски”, „сирийски”, „иракски”, „алжирски”, „марокански” и т.н. Според лингвистичната наука славянският език в С.  Македония безспорно е диалект на българския с политически наложени сръбски и международни „заемки”. Всички документи и артефакти от средновековната история свидетелстват за българско население и държавност на тази територия. Османските архиви също показват преобладаващо български етнос по тези земи. Българи са и всички дейци от възраждането и  национално освободителната борба. Спекулира се с това, че последните уж се били борили за независима Македония. В действителност това са били тактически съображения поради несъгласие на тогавашния „Европейски оркестър” на великите сили със създаването на голяма и силна България в естествените и́ етнически граници. Целта е била след извоюването и укрепването на независимостта на Македония, тя да се обедини с България по примера на Съединението с Източна Румелия, срещу което великите сили по-трудно биха могли да възразят. Всичко това е добре известно и няма да се спираме на отделни доказателства и детайли.

След злощастната авантюра с Междусъюзническата война, предизвикана от самонадеяността и мегаломанията на Фердинанд Saxe-Coburg-Gotha, голямата част от Вардарска и Егейска Македония и Одринска Тракия с преобладаващо българско население остават под властта съответно на Сърбия, Гърция и Турция, и българите там са подложени на жестока асимилация и геноцид. Противно на интересите и желанието на народа българската буржоазия и монархът включват страната ни в Първата световна война на страната на Централните сили. Единствено партията на тесните социалисти, представлявайки желанието на народа, се обявява изобщо против участието на България във войната. Загубата във войната води до национална катастрофа и загубата на нови чисто български земи, като днешната С. Македония остава в царството на сърби, хървати и словенци, т.е. Югославия и българското население е подложено на асимилаторската политика на династията Караджорджевич. Убеждавайки се в невъзможността да превърне българите от Вардарска област в „южни сърби”, тя замисля и започва да прилага политиката на „македонизирането” им, която след Втората световна война е продължена от кликата на Тито, Джилас и Кардел.

След разпада на Югославия и създаването на независимата държава Македония, България първа я призна и винаги и във всичко я подкрепяше, включително и тогава, когато сама изпитваше сериозни трудности и дори използва председателството си на Европейския съвет, за да възобнови спрения процес на разширяване на ЕС към западните Балкани. За съжаление обаче тази безкористна братска подкрепа беше посрещната с черна неблагодарност, като антибългарската  пропаганда от времето на Тито с нищо не беше променена, само където хората  със запазено българско самосъзнание вече не бяха пращани в лагери, а професионално и политически дискриминирани. Абсурдните мегаломански претенции на управниците край Вардар не рядко ставаха повод за добродушни шеги, и всичко им се прощаваше като лудориите и пакостите на обичано глезено капризно дете. Виждайки, че Македония злоупотребява с доброто ни отношение към нея и осъзнавайки опасността от приемането на водещата открито антибългарска политика С. Македония за равноправен член на ЕС, България с рядко единодушие на целия политически спектър реши да даде ясен знак на политиците в Скопие, че няма да търпи повече тази им политика и отложи началото на преговорите за членство в ЕС.

Разбира се, вътре в страната буржоазните и патриотарстващите политически сили хвърлят вината за отношението на С. Македония към България на „комунистите”, като обявяват, че през 1924 г. Коминтернът бил създал изкуствено македонска нация, а БКП била извършила национално предателство чрез насилственото македонизиране на населението в Пиринския край.

Каква е истината?

През 20-те и 30-те години Коминтернът няма никаква реална власт на Балканите и не може да провежда там собствена политика. Никоя партия – член на Коминтерна не е на власт нито в Югославия, нито в България, така че македонизацията е политика на великосръбския шовинизъм и има относително ограничен успех. По искане на съюзниците в антихитлеристката коалиция Коминтернът е разпуснат през 1943 г., а Югославия е освободена от фашизма и Тито идва на власт през 1944 г. Така че няма как Коминтернът да е отговорен за македонизацията. Когато на 6. април 1941 г. българските войски влизат в Македония, те са посрещнати от населението като освободители. Обаче с изстъпленията си, които впрочем не се различават съществено от тези в останалата част на страната ни, българските фашисти успяват само за 3,5 години да постигнат това, което сръбският шовинизъм не е успял за 28 г. – от 1913 до 1941 г. – да откъснат населението във Вардарска Македония от родината-майка България. Така политиката на македонизация на титова Югославия, провеждана не само с жестока тирания като затваряне в лагери изтезания и избиване, но и с подла антибългарска пропаганда чрез преподаване на младото поколение на фалшифицирана история, попада на по-благоприятна основа, подготвена от зверствата на българските фашисти.

От друга страна, след септември 1944 г. България с правителството на ОФ и БКП са в изключително тежко положение. Като участник в Тристранния пакт, съюзник на Хитлер и обявила война на Великобритания и САЩ, страната ни е третирана, особено от Чърчил, като победена и като такава е заплашена не само да заплати огромни репарации, но и да загуби значителна част от територията си поради претенциите на всичките си съседи, имащи подкрепата на Англия. Потенциалните териториални загуби са толкова големи, че поставят под въпрос самото съществуване на България като жизнеспособна независима държава. От своя страна Югославия като страна противник на хитлеристка Германия и с несравнимо по-голяма антифашистка съпротива, е в много по-силна позиция. При това положение БКП е принудена да маневрира. Започва преговори за създаване на „южнославянска федерация” между Югославия и България, принудена е да приеме даването на „културна автономия” на населението в Пиринския край и да допусне там учители по „роден език” от Македония. В преговорите югославската страна иска България да влезе във федерацията като една от всички други съюзни републики, а българската позиция, защитавана от БКП, е във федерацията да има паритет на България от една страна и Югославия от друга. След уреждането на международно-правното положение на България с мирния договор и разрива на отношенията между Югославия и Коминформбюро, преговорите за създаване на южнославянска федерация са прекратени, а македонските „учители” са изгонени за 24 часа от Пиринско.

Двуличието на буржоазната пропаганда личи и в отношението към отделни политически дейци. Като например Трайчо Костов, който според споделени спомени от лично преживяване на Владимир Спасов, е поддържал югославската позиция, е представян като „жертва на комунистическия терор”. А тежки обвинения в национално предателство се хвърлят върху знамето на антифашистката съпротива  в България Георги Димитров. Истината е, че родителите на Г. Димитров произхождат съответно от Банско и Разлог и той никога не е имал друго, освен българско национално самосъзнание. На Лайпцигския процес той блестящо защитава българските, а не „македонските” народ, работническа класа, език и писменост. Всеки непредубеден човек може да се убеди в лицемерието на буржоазната пропаганда: човекът, под чието ръководство в сложната и тежка ситуация на България след Втората световна война успява да запази независимостта и териториалната си цялост, е обявяван за национален предател, а друг, който е заемал позиция във вреда на България, е „жертва на комунистическия терор”!?!

В заключение: спорните въпроси и противоречията между България и С. Македония не може да бъдат трайно и справедливо решени без ясно посочване и признаване на причините за сегашното положение – зверствата на българския окупационен корпус в Македония, създали благоприятна почва за действията на македонстващите сърбомани в услуга на великосръбския шовинизъм, продължен от титова Югославия, нямащи нищо общо с марксистко-ленинското учение за нациите.

Tags: