МОЯТ ПЪТ КЪМ СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ

SSSR-ZNAME

ФИОНА ФЕЙРЧАЙЛД

През 60-70 години израснах в американска военна база. Баща ми беше военен. Не бях чула нито от него, нито от майка ми лоша дума за комунизма, социализма, за Куба, Китай, Виетнам, Северна Корея или Съветския Съюз. Тези неща в къщи не се обсъждаха. Ние никога не говорехме за това. Никой не ми обясняваше кой е нашия враг, или кой е „добрият” и кой „лошият”. Но радиото, телевизията и света около мен постоянно ми говореха , че зад „желязната завеса” е скрито нещо лошо!

Когато пусках радиото, новинарските програми описваха Съветския Съюз, като сиво, угнетяващо, мрачно място, в което хората са били превърнати в автомати. Спомням си една програма, казваше се „Зад желязната завеса”. Не разбирах голямата част от чутото, но името и ми се запечати в съзнанието. Аз си я представях като голяма плисирана завеса – плисирана, като завесата в нашата гостна, сребриста, от  желязо, от земята до небето. Нямах представа колко голям е бил Съветския Съюз, че се разпростирал върху половината от земното кълбо, но все пак не е трябвало да видя къде свършва тази завеса.

Ето каква картина беше нарисувана в съзнанието ми, от радиопрограмите, които слушах и от холивудските образи на съветски граждани, които виждах от телевизията и киното.

Хората, които живееха в Съветския Съюз ми приличаха на работни мравки в мравуняк. На никой не му беше позволено да избира каквото и да е. Професията на всеки се определя при неговото раждане, на всеки му беше определено къде и как  и за какво и за кого да живее, за кого да се омъжи или за коя да се ожени и колко деца ще им бъде разрешено да имат. Всички хора бяха облечени в черно и сиво, изядено от молци, износено облекло, което никога не стигаше при големите минусови температури.  Горивото е много скъпо и хората умират от студ. Продуктите за изхранване са с изтекъл срок на годност, безвкусни, но преди всичко са били малко!

Никой не е имал лека кола. Не е имало влакове, нито автобуси, нито пътнически самолети. Хората се вливали в тълпите, опитвайки се да се стоплят един друг с телата си, като стоят на дълги опашки, за да получат късче стар хляб и парче миризлива развалена риба. Не е имало лято. Не е имало нито пресни плодове, нито зеленчуци и разбира се, никакви десерти или бонбони. Деца изобщо не са се забелязвали. Никой нямал домашни животни. В училище промивали мозъците на децата, за да станат послушни роботи. Жените били ниски, дебели, с малки възможности, с безформени лица, с тъжни очи, които изглеждали, като стафиди върху   стари бисквити. Мъжете изглеждали, изсъхнали, набръчкани и съсухрени. Те пиели водка, за да се скрият от действителността.

Не имало никаква почивка, защото всички през свободното си време са го губили в принудително маршируване в кръг и в практика по стрелба. На никого не се е разрешавало да напуска Съветския Съюз, с изключение на балетистите, които абсолютно всички се опитвали да останат в чужбина. На никого не се е разрешавало да посещава Съветския Съюз! По този начин никой не знае колко от тези нещастници са оживели.

Най-лошото е било, че те са замисляли да завладеят целия свят. Техните лидери били зли диктатори и те всички не съзнавали, че са с промити мозъци.

За всички неблагополучия на САЩ  са били виновни домогванията на тези гадни хора от другия край на земното кълбо!

За разводите, предозирането с наркотици, разпадането на традиционните семейства, инфлацията, токсичните отпадъци, корупцията по върховете и долу, престъпността, високия ръст на рецидивизма, студентските протестни демонстрации, уклонистите, хипарите, рок-музиката, слабата посещаемост на църквите, забременяването на малолетни, цените на яйцата, смъртта на Мерилин Монро, убийството на президента Кенеди, спирането на електричеството в Ню-Йорк: за всичко това бяха виновни лошите комунисти. „По-добре мъртъв, отколкото червен!” „Ако си червен, то по-добре е да си мъртъв!”

Ето такава беше картината в главата ми. И макар, че това сега може да изглежда смешно, болшинството от нас и до днес не знаят нищо друго. И това беше вече след ерата на маккартизма!

На практика съществуваше някаква достъпна информация, от която би могло да се разбере, че всички тези глупости нямат нищо общо с действителността.  Например, имаше списание „Советская жизнь”. Но много хора не знаеха , че има такова списание и едва ли искали да разберат нещо за Съветския Съюз, те просто продължаваха да споделят всичките тези широко разпространявани заблуди.

Такъв живот живях – лутайки се в морето на абсолютната дезинформация и вярвайки във всичко това. Беше страшно дори да си помислим, как е там зад завесата! Когато в училище тренирахме да превръщаме нашите чинове в укритие, за да се скрием под тях в случай на ядрена атака, това беше много страшно. Това, че се намирахме във военна база, където думите        „Мирът е нашата професия” бяха написани на плакати с голям шрифт, не ни помогна да се почувстваме по-защитени. Макар моите родители да не говореха за опасностите, родителите на другите деца го правеха и всички заедно бяхме много нервна група. По-лесно беше да се гледа Ед Съливан по телевизията, с надеждата, че „Битълс” ще се съберат отново, отколкото да разсъждаваш за Съветския Съюз и ядрените бомби.

Така пораснах, изживявайки обикновените проблеми на студентка, млада жена и след това на майка.

Кой имаше време или нерви, изобщо да мисли за всички тези неща?

Когато през 1991 година Съветския Съюз се разпадна, единствената ми мисъл беше „Слава богу, сега най-накрая няма от какво да се страхуваме”. Злият диктатор го няма да завладее страната ни. Но ми се стори някак неестествено, след това, наши мисионери и жадни за чуждото бизнесмени, които се готвеха да пристигнат тук, за да покажат на  „тези атеистични комуняги” прелестите на инвестициите и пазара. Почувствах остра болка и втрисане, които не можех да си обясня.

По това време бях вече добре осведомена, че американската външна политика всъщност е лоша и империалистическа. Знаех, какво е това империализъм и ме възмущаваше кървавия хаос, който създаваше правителството на САЩ в Близкия Изток и на други места. Аз вече разбрах, че нашите средства за масова информация ни представяха нещата по начин който няма нищо общо с истината. Но аз все още не бях променила  разбирането си за комунизма, социализма или за бившия Съветски Съюз.

Веднъж срещнах рускиня, която беше израснала в Съветския Съюз. Тя стана моя близка приятелка. Семейството и́ е добро, щедро, вежливо, това са истински хора, които нямат никакво отношение към конкуренцията и егоизма. През цялото време им обяснявам колко за забележителни. Техният отговор беше: „Ние сме най-обикновени хора, средни руски, нищо особено!” Аз си мислех, че скромничат, докато не се срещнах и с други бивши съветски хора, които бяха същите. Много по-късно разбрах, че те действително са били обикновени – за руснаците!

От беседите с голям брой руснаци и американци които са посещавали Съветския Съюз (наистина бях учудена, като разбрах, че е могло все пак Съветския Съюз да се посещава и, че съветските хора макар и в ограничен брой, но също са посещавали другите части на света), стигнах до разбирането, че само руснаците, които са се родили и израснали в Съветския Съюз се държат така, и това съвсем не е задължително  за младото им поколение. Нима това не е забележително? Аз, разбира се, обобщавам. Нима това не е забележително? Руснаците и представителите на другите народи израснали в Съветския Съюз, също се различават по между си, както и представителите на всяка друга група от хора. Но изобщо, тяхната искреност, скромност и щедрост – са основните им черти.

Понеже тези другари станаха неотменна част от моя живот, аз разбрах, че най-накрая е дошло време да се обърна с лице към страха си по отношение на социализма и комунизма. Отначало започнах да задавам въпроси на моите руски другари за живота им в Съветския Съюз. Били ли са ограничени в изборът им на професия? Решавал ли е някой друг вместо тях , колко деца да имат? Какво е било училището? За работата? За храната? За облеклото? За жилищата? Аз бях потресена, като разбрах, че почти всичко което смятах за разбираемо, на практика се оказа абсолютна глупост.

Семейството на моята приятелка е получила безплатна квартира, на много хубаво място, близко до Москва и той остава техен дом. Много деца през лятото почивали в отлични пионерски лагери, в сравнение с които моето детско скаутско минало изглежда като поправителен – трудов  лагер. Хората са имали забележителни празници, като Нова година, като неповторимите тържества за „День Победы”, като специалния ден за жените. Дори първият ден в училище, 1 септември е било интересно  и празнично събитие.

Хората прекрасно си използвали отпуска, посещавайки курорти и санаториуми за 2 или 3 седмици, много от тях пътували из страната, имали са крайградски вили за лятото, наслаждава ли се на музика, филми, танци, театри и спорт. Не имало бездомници. Всеки е получавал добро образование и при това безплатно. Оказвало се е помощ за  получаване на първо работно място след свършване на училище! Медицинската помощ е била достъпна за всички. Имали са и коли. Не най-мощните, не най-луксозните, носели са не най-модерните дрехи, не най-новите лекарства, не най-изисканите продукти за хранене, това е истина. Но това е било, защото голямата част от изследванията, разработките и усилията отиваха за отбрана и оръжие, за да се отрази ядрената заплаха от САЩ. Би било глупаво да не се укрепва отбраната.

Но какво общо може да има между характера на хората със социализма и комунизма?

Попитах един руснак за дома му, живеят ли сега хора в него, които са били там когато той израствал. Той ми отговори, че болшинството от тях са си същите. Казах му че, това сигурно е много здравословно – когато хората са живели заедно в едно здание цял живот и че те са сигурно като едно семейство! Той ми отговори: „Не. Сега вече не. По-рано беше много здравословно. Ние се поздравявахме един друг и винаги си говорехме в асансьора и се събирахме заедно да празнуваме семейни събития и общи празници. Но сега дори не си говорим”.

Аз го попитах, защо, какво е станало? Отговори, че след разпадането на Съветския Съюз хората вече не си помагат. Те вече нямат чувство за общност, нямат желание да споделят с приятели. Сега хората просто „правят пари” и всички те се конкурират. Този който е намерил начин да има повече пари, се смята за по-добър от другите. За всички е неудобна тази социално-икономическа класова драма, че те дори не знаят какво да си говорят и какво да си кажат.

Аз си мисля за това и за други подобни забележки, направени от други хора. Затвърждава се впечатлението, че живота в атмосферата на социализма предполага отношенията, при които хората споделят един с друг и се чувстват част от обществото. А това означава, че аз трябва да се опитам да разбера, какво е това социализъм в крайна сметка. Как може нещо лошо да  формира такава добрина в хората?

В края на краищата аз започнах да чета, учех се да задавам въпроси. Няколко години четох уебсайтове, пишех писма на социалисти икомунисти, които намерих в тях чрез интернет.

Разбрах, че комунизмът е икономическа система, а не форма на управление. Че страната може да бъде едновременно демократична и комунистическа. Че формата на управление и икономиката са две различни неща.

След това разбрах, че в комунистическата или социалистическата системи не може да има място за диктатори.

Никъде и никой не желае на власт диктатор.

Комунизмът е цел която за сега не е постигната никъде. Изграждането на социализмът е най-ниския стадий на комунизма, който е крачка по неговия път.

Няма никакви основания да се мисли, че комунистите искат да покорят света в своя полза! Те са много ентусиазирани и искат, и другите да почувстват предимствата от такъв начин на живот, който е полезен за всички. Те искат бъдеще, в което всички хора са полезни за всички. Те искат бъдеще, в което всички хора могат да живеят достойно и на никого няма да му се наложи да живее на улицата или да спи под мостовете, и да яде боклуци от боклуджийските кофи. Но нима това не е желанието на всички нормални хора, нима не искат такова бъдеще? Всяка страна трябва да решава за себе си, каква да е нейната икономическа система, и какво правителство да я управлява. И никой друг не може да ги отклонява от този път или да окупира страната им. Свалянето на правителства на други страни с последващото им подчиняване е занимание на империализма, а комунистите са категорично против това.

Животът тук, в моите забележителни САЩ, е сладко-горчив на вкус. Това е красива страна, надарена с трудолюбиви хора, изпълнени с надежди, които наивно предават на правителството си и СМИ. Но всичко около нас се руши и струва ми се, че нито едно учреждение не можа да избегне това. Качеството на образованието пада. Медицинското обслужване е почти недостъпно за много хора поради неговата стойност. Цените на медицинската помощ са възмутителни и самите болни имат най-малко шансове да я получат, особено нашите  възрастни хора и децата.

На практика корпорациите владеят всичко, а това което още не е завладяно искат да направят своя собственост. Включително и нашите политици. Нашите продукти за хранене вече не са безопасни и болестите причинени от химическите добавки в тях и от замърсената околна среда растат. Пропастта между малкия кръг богати и масата на бедните расте с всяка минута.

Нараства броят на ужасяващите масови убийства, насилието се смята за „нормално”. От най-ранна възраст децата се учат на яростна конкуренция. Към спорта се отнасят сериозно, понеже ако сте талантлив,  то накрая, вие можете да спечелите милиони. А парите са основна цел.

Конкуренцията се смята едва ли не за нещо „здравословно” и нас ни обучават да се борим помежду си по пътя към върха. Ние вярвахме в американската мечта, която е била в една или друга степен осъществима преди сто години, но сега това е мираж. „Капитализъм” – това звучи добре, когато го смесвате с романтичните представи за упорит труд и получените възнаграждения за тежката си работа. Но на практика                „да направиш на пари”, ако не си ги имал преди това, е не възможно. А днес болшинството от нас разполагат с много малко пари.

Много от нас днес са бездомни, не получават никаква медицинска помощ, живеят с дългове, надявайки се да получат помощ от роднини. Но много от тях не могат да помогнат на никой, или още по-лошо, просто не искат. Ние не можем да си позволим приличен дом за възрастни хора и за това нашите близки изживяват последните си дни в ужасни условия. Ние не искаме, нашите родители, баби и дядовци да живеят заедно с нас в нашите големи домове, защото ни е много неудобно. Тежко ни е, но ние сме много разделени и егоистични, за да си помогнем  един на друг.

Ние се научихме да се конкурираме, да се издигаме по върховете, смазвайки по пътя си всеки и всичко което попадне под нашите крака в този ни стремеж. Но в крайна сметка ние падаме под краката. Настъпваме себе си. Това е просто нашият начин на живот тук. Ние не бихме желали да се случи това. Аз обвинявам за всичко това капитализма. За болшинството от международните проблеми обвинявам империализма.

Именно за това аз се присъединих към групата на американските другари на съветския народ. Аз искам да дам усилията си в това растящо движение на хората, които искат да подкрепят бившия съветски народ, да му помогне да се върне към неговата прекрасна работа в областта на прогреса на човечеството, какъвто беше Съветския Съюз. Това е единствената надежда, която аз виждам. На нас този ярък пример ни е необходим да съществува.

Вашият път за постигането на истината може да бъде друг, но вашите изводи могат да бъдат същите, като моите. Хайде да се борим заедно!

Novorus.info                               превод Милчо Александров

 

Tags: