УРОЦИТЕ НА КУБИНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ

 kastro-gevara

„Всички тези понятия – политически суверенитет, национален суверенитет – са чиста фикция, ако на тях не им съответства икономическа независимост.” Че Гевара

Че Гевара произнася тези думи на 20 март 1960 г. в телевизионното предаване „Народен университет”. Тогава кубинската революция току що беше навършила една година. Но каква година беше това! През 1959 г. бяха намалени цените на жилищата, електричеството, газта, телефонните услуги и медицинското обслужване. Проведената аграрна реформа предостави 60% от обработваемата земя на селяните, а останалите 40% –  на държавата.

Разговорите за независимост не бяха просто приказки. През 1960 г. Куба осъществи редица мерки към реална независимост. Бяха национализирани банките, търговските компании, заводите, недвижимите имоти. Болшинството от тях принадлежаха на капиталистите – или привърженици на кубинския диктатор Батиста, или на чужди богаташи и корпорации. Така в жилищните домове, принадлежащи по-рано на капиталистите, се нанесоха обикновени граждани, а американските фирми загубиха милиарди долари печалба. Точно това стана причина за американската блокада на Острова на свободата. За американския империализъм икономическата експанзия, завладяването на нови пазари и територии, евтината работна ръка и суровини са жизнено необходими, защото той се бои от неизбежната криза – с масовата безработица, социалните бунтове и прочие – точно това, което става сега в САЩ и за което нашите медии не обелват нито дума. Сега САЩ имат само два пътя да се оттласнат от кризата – икономическо поробване на целия свят чрез цветни, пълзящи и не знам какви си „революции” и държавни преврати, и чрез войни по целия свят. Всяка независима страна за САЩ е като кост в гърлото. Към такива като Хо Ши Мин /Виетнам/ и Ким Ир Сен /Сев. Корея/ щатите хвърлиха армията, към такива като Уго Чавес и Фидел Кастро – бойците на наркомафията и контрабандистите, а също и икономически санкции. Против социалистическите страни те бяха безпомощни, особено докато съществуваше Варшавският договор. Спрямо СССР никога нямаше да имат успех, ако не бяха предателите-ревизионисти във върховете на партията и държавата, класово чуждите елементи, кариеристи и изменници. А когато в Лат. Америка много от революционерите говореха, че условията за революция още не са съзрели, кубинската революция побеждаваше и доказваше, че условията съзряват в борбата. Когато тези революционери се оправдаваха, че армиите в техните страни са въоръжени до зъби и  ги поддържат САЩ, кубинската революция показваше и доказваше, че няма такава армия, която може да противостои на въоръжения народ.

Известно е, че без революционна теория няма революционно движение. Дълбокото познаване на действителността, тесните връзки с народа, твърдото следване на поставените цели и опита от революционната практика дадоха на кубинските революционери възможност да формулират теоретическа концепция…Как малка група от хора, първоначално разбита от многочислената и добре въоръжена армия успя да оживее, да укрепне, по-късно да стане по-силна от врага, да завземе нови територии, в решаващото сражение да разгроми врага, въпреки че в количествено отношение още му отстъпваше? И това при условие, че СССР вече не беше онзи стожер на мира и прогреса, като при Сталин. ХХ конгрес на КПСС през 1956 г. доведе до разкол в международното комунистическо движение. При изострилата се международна обстановка и опасността от ядрена война това е най-малкото недалновидно, да не говорим, че е чисто предателство. След Карибската криза Куба беше оставена почти сама на себе си. Ако не беше внесен този разкол от съветските ревизионисти, Куба щеше да встъпи в несъкрушимия социалистически лагер, щеше да помогне на своите боливийски братя и може би Че Гевара нямаше да загине. Американците без стеснение отправяха своите палачи в Боливия. И те, и кубинците много добре знаеха, че това сражение е част от една и съща война – от световната класова война. Войната, която започна с ВОСР и продължава и до ден днешен. Но хрушчовистите говореха за мирно съвместно съществуване. В резултат капитализмът премина в настъпление. С помощта на САЩ бяха извършени редица преврати  и поставени на власт реакционни, продажни режими. Беше нападнат Виетнам, бяха убити редица водачи на национално-освободителни движения като Патрис Ломумба и Антоан Гизенга в Конго, прогресивни личности, борци против расизма и апартейда като Мартин Лутър-Кинг и големият комунист и революционер-интернационалист Че Гевара.

Такава е логиката на войната. Позиционните сражения не водят до победа. За победата е нужно настъпление. Това го знаеха кубинците и те настъпваха. Това го знаеше и Че Гевара и не се боеше да настъпва. Опитът на Кубинската революция вдъхнови народите в Латинска Америка за борба в своите страни.

Днес от телевизионните екрани, радио и телевизия постоянно ни говорят за помирение. Помирение с кого и в името на какво? Възможно ли е помирение между хищник и жертва, между робовладелец и роб, между феодал и крепостен, между капиталист-експлоататор и работник? А какво да кажем за такива „комунисти”, сврели се в своите клубчета и не смеещи да си покажат носа от там, да излязат на улицата, да участват в някакъв протест заедно с БКП. Оправданието им е, че сме били малко. Та нима кубинските революционери бяха много? Класовата борба не е за страхливци и подлеци. Такива хора не могат да са комунисти. За тях няма бъдеще. Бъдещето е за истинските комунисти. „Комунистът е длъжен да бъде преди всичко революционер” – казва Ленин. Такива бяха кубинските комунисти. Такива трябва да бъдат всички комунисти. Във войната с капитализма трябва да победят трудовите хора, в противен случай човечеството ще изчезне. Комунистите не искат това. Те искат хората да живеят, но да живеят не по скотски, а по човешки.

РД

Tags: ,