ПРОТИВ НАСТЪПЛЕНИЕТО НА ФАШИЗМА

spas

СПАС СПАСОВ

През мес. февруари вече традиционно се активизират антикомунистическите прояви като неонацисткия „Луков марш” и деня за памет на тъй нар. „жертви на комунистическия режим”. Въпреки отсъствието от настоящия парламент на „психодесните”, все повече грантови НПО-та и лица работят в тази посока. През есента на миналата година беше издаден учебник по антикомунизъм, представящ невярно и силно изопачено действителността от 1944 до 1989 г.; през януари т.г. беше обявен нов учебен план по история за 10 клас, в който за една година се преподава цялата история на България и в този кратък курс турското робство се представя едва ли не като приятелско съжителство, напълно липсва периода на монархофашизма и антифашистката борба, но затова пък т.нар. „комунистически режим” е представен като най-голямото зло; а само преди броени дни беше официално представена и пропагандирана в най-гледаното време на БНТ книга, претендираща за документалност, посветена на т.нар. „комунистически лагери”.

В цялата кампания правят впечатление няколко момента: Тя се основава на изцяло измислени или в най-добрия случай силно преувеличени данни, извадени от историческия контекст; насочена е предимно към манипулация на младото поколение, нямащо лични спомени от третираните събития; послушните медии дават възможност за представяне само на гледната точка, удобна на „силните на деня”. Очевидно се цели чрез демонизиране на „комунизма” да се игнорират престъпленията на фашизма. А пътят от РЕАБИЛИТАЦИЯ до РЕСТАВРАЦИЯ е много кратък. Поради това се налага отново да опровергаем някои от най-обилно тиражираните лъжи.

В България не било имало фашизъм, управлението било демократично и законно, а противниците му били терористи – „шумкари”, служещи на чужда държава. Истината е, че от 1918 до 1944 г. буржоазията води гражданска война срещу народа, започнала с кървавото потушаване на войнишкото въстание, и минаваща през военния преврат срещу демократично избраното земеделско правителство с обезглавяване на законния министър председател, жестокото потушаване на народните въстания 1923 г. и последвалия бял терор, и стигаща до жестокостите на монархофашисткото управление, с изпращани награди от по 50 хил. лв. за отрязана партизанска глава. Само през периода на антифашистката борба 1941-1944 г. са убити 9140 партизани и над 20 хил. ятаци и помагачи; изгорени са 2139 къщи; 64345 души са преминали през полицейските участъци; 31250 души са преминали през затвори и концлагери. Правителството е вкарало страната ни във фашисткия тристранен пакт и въпреки, че не е изпратило войски на източния фронт, чрез „администрирането на освободените територии” е заместило хитлеристките части, които да се сражават срещу СССР. А партизаните не само са се радвали на широка народна подкрепа и любов, но са били фактически съюзници не само на Съветския съюз, но и на САЩ и Великобритания (от която са били въоръжавани), – господарите на днешните грантополучатели, и неофашистчета.

Народният съд бил „незаконен” защото противоречал на Търновската конституция, бил резултат от „жестокостта на комунистите” и чрез него бил унищожен „цвета” и елита на нацията, след „преврата” на 9-ти септември били избите хиляди невинни, противници на „режима”, като броят на жертвите варира според фантазията на говорителя от 30 до 300 хиляди.

Народният съд не е приумица на комунистите, а е наложен като задължителна мярка от страните-победителки във Втората световна война. Наказанието на военнопрестъпниците е било обсъждано на конференции много преди края на войната и представителите на Великобритания са настоявали за екзекутирането им без съд. Самият монархофашистки режим е суспендирал Търновската конституция. Освен това тя изобщо не регламентира съдебната власт, а наредбата-закон за Народния съд е подписана от регентите и е обнародвана в Държавен вестник. По този начин са изпълнени изискванията на конституцията (чл. 43 до 46). В Отечественофронтовското правителство комунистите са имали само четирима министри, а актовете на спонтанно възмездие за дългогодишните издевателства на фашистите са били извършвани предимно от земеделци. По официални данни на Съюзническата контролна комисия „репресираните” след 9-ти септември 1944 г. са: арестувани 18000 души, след преглед останали 11122 души, осъдени на смърт 2730 души, осъдени на затвор 6536 души, оправдани 1856 души, в ТВЛ – 3297 души, в лагери и затвори през 1946-47 г. 2000 души. Тези данни косвено се потвърждават от издигнатия пред НДК в София паметник на „жертвите на комунистическия режим”. Въпреки престараването на днешните реставраторски управления, там едвам са успели да скалъпят 5 – 6000 имена. Разликата с броя на жертвите на монархофашизма е красноречива.

Сред оплаквания днес „избит цвят и елит на нацията” особено ярко изпъкват лицата, обявили с възторг война на САЩ и Великобритания, причинила масирани бомбардировки с хиляди жертви сред цивилното население и огромни материални разрушения, начело с Богдан Филов и принц Кирил. Освен това не е трудно да се открият отговорните за военни престъпления и жестоки издевателства над мирното население: ген. Русев, ген. Вълков, ген. Луков, капитан Харлаков, Славейко Василев, ген. Кочо Стоянов, палачът на ястребинчетата подпор. К. Йорданов, кап. Николчев – наредил да се нахранят кучетата с телата на невръстните братовчеди Васил и Сава Кокарешкови), черни капитани и черни полковници, поручици и подпоручици, полицейски агенти, полицейски шефове, жандармеристи, деветоюнски превратаджии, легионери, ратници, бранници, апологети на Закона за защита на държавата и Закона за защита на нацията, инквизитори, екзекутори, антисемити, масови убийци, възхищавали се и активно подкрепяли Хитлер и Мусолини.

Сред въдворените в „комунистическите лагери” по-късно преобладават криминални престъпници, изнасилвачи, терористи, взривили бомби във вагон за майки с деца и т.н., които биха заслужили дори много по-сурови наказания при всяка разумна правна система.

Превъзнасят се горяните като герои на съпротивата срещу комунизма, като многократно се преувеличава техния брой (стигайки дори до 50 000), влияние и т.н.  

В действителност техният брой е бил не повече от няколко десетки и за разлика от периода от преди 9-ти септември 1944 г. никъде не се съобщава за плащане на 50 000 лв. за убит горянин или за разнасяне на техни отрязани глави по градове и села.

Коментарите са излишни.

Особено умиление предизвикват недомислиците и противоречията, допускани от престараването на „свидетелите”. На подобно събрание, на което случайно присъствах, една „пострадала” се оплакваше, че били изселени посред нощ, като не им дали възможност да си вземат дори възглавници. Няколко изречения по-късно, тя описваше страданията при пренасяне на тежката покъщнина, след като слезли от влака… В предаването за книгата за лагера в Белене, споделиха за изказването на 96 годишен днес бивш лагерник при представянето на същата книга – как бил изтезаван в ледена вода. Колко ли пациенти на топлите грижи на днешната здравна система ще имат шанса да доживеят до далече по-скромна възраст?!?

В специален филм по друга национална телевизия, посветен на съдбите на „репресираните от комунистическия режим” една от героините – дъщеря на една от жертвите, едва ли не с потрес описваше, че за да издържа семейството си, баща й бил принуден – представяте ли си какъв ужас!!! – ДА РАБОТИ…

Ето това е същността на въпроса – т. нар. „жертви на комунистическия режим” са били подложени на „ужасното унижение” да живеят в условия като всички останали и са били лишени от „изконното им човешко право” да живеят за сметка на чужд труд.

Затова днешният неолиберализъм е другото лице на неофашизма и да се бори срещу него е дълг на всеки честен човек.

Tags: