ПАДАНЕТО НА АЛЕПО ЩЕ ОБЪРНЕ БЛИЗКИЯ ИЗТОК КЪМ РУСИЯ

karta-Alepo

ПЕТР АКОПОВ

  Тоналността на западните медии в последните дни е откровено алармистка – те продължават да обвиняват Русия в жестоки бомбардировки върху Алепо, пишат за пълния провал на американската политика в сирийското направление. Дори англосаксонската преса говори, че вече „не може да се скрие скръбното обстоятелство, че администрацията на Обама днес вижда пълния провал на стратегията си”.

„Възстановяването на контрола върху Алепо от Асад с помощта на Москва, означава Америка да загуби изобщо това лице което има в Близкия Изток”.

Обкръжаването и скорошното падане на Алепо се представя като мащабна хуманитарна катастрофа, за която е виновна Русия, която не желае да спре бойните си действия, но е разбираемо, че Западът е осъзнал поражението си в Сирия. Нито САЩ, нито западната Турция не могат да спрат настъплението на сирийската армия, която в близко време ще си върне контрола върху Алепо и голяма част от границата си с Турция. Това ще доведе до обрат във войната  – защото създадените  бунтовници от Запада, Турция и  Саудитска Арабия вече няма да могат да получават помощ от вън и положението в източната част на Сирия еднозначно ще се обърне в полза на Дамаск. Това още не може да е победа за Асад и дори не е победа във войната за освобождаването на населението от източната част на Сирия – но е важно придвижване в тази посока.

Не Москва разглеждаше Сирия като арена на противоборство между Русия и Запада – поначало именно Щатите и страните от Залива заложиха на антиасадовските сили, като им помагаха в гражданската война. До момента, когато  Русия премина от доставяне на оръжие на Дамаск към пряко военно участие с бойната си авиация в бойните действия, САЩ, Европа и Саудитска Арабия отдавна вече бяха отписали Асад от сметките си – спореха обикновено, как да се устрои следасадовска Сирия и да се справят с ИДИЛ, която неочаквано се оформи като силен и неконтролиран от никого играч. Но за по-малко от шест месеца ситуацията се промени – сега вече Асад с подкрепата на Русия си връща контрола върху страната и никаква „въоръжена опозиция” не може да спре този процес.

Западът не иска да воюва в Сирия, пък и не може, макар формално Русия и Западът да имат там общ враг – ИДИЛ. Бомбардировките, които Вашингтон активизира на западния, ирански фронт против ИДИЛ, отслабиха позициите на „халифата”, въпреки, че смятаха, че Русия ще затъне за дълго и ще има време да се договорят за разделянето на сферите на влияние в Сирия. А без „въоръжена опозиция” не могат да се пазарят с Москва – Русия е на страната на Асад и неговата армия, на легалната държавна власт, а какви сте вие?

Разбира се, преговорите в Женева ще се възобновят, но на всички е ясно, че всичко ще се реши на бойното поле. И колкото по-малко територии останат под контрола на „опозицията”, толкова по-лоши ще бъдат перспективите им, още по-сложно ще бъде на САЩ да демонстрира влиянието си при сирийското урегулиране. На практика Щатите се страхуват не от укрепването на позициите на Асад и дори не от това, че Москва ще получи право на решаващ глас при определянето бъдещето на Сирия – в края на краищата, след началото на руската военна операция, САЩ могат да се подготвят морално, да загубят Сирия (или по-голяма част от нея).

Най-неприятното за Вашингтон е за далече отиващите последствия от поражението на техния план за сирийското урегулиране. САЩ и така загубиха голяма част от доверието на регионалните държави в Близкия Изток, а възстановяването на контрола на Асад  върху Сирия с помощта на Москва означава загуба на представата за лицето на Америка.

Оказва се, че на практика всички съседи на Сирия и регионалните държави (с изключение на Иран) бяха заедно със САЩ и ЕС против Асад, в една или друга форма, подкрепяйки „въоръжената опозиция” – и за четири години не можаха да го победят, а за няколко месеца той обърна ситуацията в своя полза. Тоест Русия сама изигра и Щатите с техните огромни военни и геополитически възможности, и ислямистките страни, помагащи на противниците на Асад.

Осъзнаването на този факт започна още през есента, веднага след започването  на руската операция – но сега, когато нейния първи етап завършва с обкръжаването на Алепо, в очите на арабите американците  сега изглеждат много бледи. Ние сме готови да воюваме в Сирия, ако коалицията начело със САЩ вземе такова решение – казват саудитите, макар много добре да разбират, че Вашингтон няма да се реши да предприеме бойни действия (а без САЩ Саудитска Арабия няма да воюва в Сирия). Но за саудитите е важно да получат потвърждение от САЩ, че те не могат, не искат, няма да помогнат на най-важния си съюзник в Близкия Изток.

Причините, поради които САЩ няма да воюват са вътрешната обстановка, сговора с Москва или Иран, нежеланието за война са също много важни, но за саудитските принцове те изглеждат вторични. За тях факта за отказа на Вашингтон е принципен въпрос, който те, разбира се, го преценяват като предателство. При това предателството не е първо – през 2013 година кралството дори се отказа от място в Съвета за сигурност в ООН, понеже в Ер Риад бяха недоволни от отказа на Обама за обещания удар по Сирия. Така, че на пътя на саудитско-американските отношения мина не котка, а истинска черна пантера.

Кралството, гарант за сигурността на което винаги бяха САЩ, вече не може да се доверява на Вашингтон, а при днешната военна близкоизточна обстановка за Ер Риад това изобщо не е елементарен въпрос. Предизвиканата от саудитския „халифат” война с Йемен, конфликта с Иран доведе за кралството много проблеми, да не говорим за ниските цени на нефта, наложени от Ер Риад и провокирани от Щатите, които водят до неговите огромни загуби и  не е случайно,  че визитата в Москва на краля Салман, съдейки по всичко, ще се състои още в средата на март.

Първата в историята визита  на краля на Саудитска Арабия в Русия беше планирана първоначално за есента през миналата година, но след началото на  нашата операция в Сирия Ер Риад реши да я отложи, наистина точна дата тогава не беше съобщена. Визитата ще има символичен характер – между Русия и Саудитска Арабия през миналата година се осъществяваха редовно контакти на високо равнище: Путин беседва със Салман в        Ню-Йорк няколко седмици преди започването на операцията в Сирия, след това през ноември в Турция на срещата на високо равнище на „двадесетте”, освен това те разговаряха няколко пъти по телефона, а за по-задълбочени преговори  два пъти (през юни и октомври) в Русия пристигна синът на краля Мухамед, който е съуправляващ.

Освен саудитите в Москва бяха болшинството от управниците на страните от Залива (последен пристигна краля на Бахрейн) и дори кралят на Мароко, от западните покрайнини на арабския свят, Мохамед Шести, който изведнъж си спомни, че не е посещавал Русия повече от 14 години. Сега арабите повече от сериозно виждат Москва като най-важния играч в целия Голям Близък Изток, при това активен играч, с който трябва да се установят близки отношения.

На фона от разочарованията от американците, които нахлуха в Ирак, извършиха арабската пролет и предизвикаха сирийския конфликт, Русия изглежда още по-привлекателна. Тя не само, че не предаде съюзниците си, но и има много близки отношения с Иран, а в Сирия те просто са съюзни, тоест може да намали напрежението между страните от Залива и Техеран.

Да се кара с Русия вече никой не желае: сваляйки на 24 ноември руския самолет, Турция демонстрира всички „прелести” на такъв път. Те изобщо не желаят замразяване на двустранните си отношения (икономическите връзки на нашата страна с арабските монархии са много скромни). Като се скара с Путин, Ердоган загуби възможността да влияе върху решаването на сирийския, а значи и на кюрдския въпрос, тоест постави под заплаха националната сигурност на държавата си. А това нито един управник от арабския свят не може да си позволи.

Нещо повече в условията, когато американската стратегия в Сирия се провали и никой не разбира нито плановете, нито методите на Вашингтон в региона, се налага убеждението, че САЩ просто искат да продължат пожара в региона колкото се може по-дълго с подозрението, че те просто нямат никаква стратегия.

в-к „Взгляд”                             превод Милчо Александров

Tags: ,