БЛАГОДЕТЕЛ РОДУ НАШЕМУ

В последно време по повод на икономическата криза в бедното ни ежедневие се заговори твърде много за дарителството и благодеянията. Нравствени качества, приписвани едва ли не само на чуждестранни люде и институции. А нашата близка и по-далечна история е богата на много личности в това отношение, с които се гордеем. И с основание! Защото с поведението си те обогатяват и представата ни за предците и техния морал в не по-малко тежки времена за Отечеството. Особено в годините на турското робство.

  Думата ми е за Иван Денкоглу. Този българин, за когото мнозина българи смятат, че е от групата на Позитано, Леге, Лавеле… Очевидно заблудата е свързана с името още и защото една от централните улици в столицата е в „семейството” на посочените по-горе дипломати, вписали се като активни съпричастници в борбата за освобождение от турското робство.

 … Иван Николаевич Денкоглу е роден през 1781 г. в с. Балша, Софийско, в бедно семейство. От малък остава сирак без баща. С майка му се преместват да живеят в София. Несгодите в условията на семейството принуждават майката с болка на сърцето да се съгласи малкият Иван да отиде и живее при далечен роднина, калугер във Велико Търново. След известно време неукото бедно сираче с природен ум и мъжествен характер решава и от В. Търново заминава през Цариград за руския град Нежин. Там навлиза и се реализира в средата на гръцки търговци с основно направление търговия на кожи. Замогва се и се премества в Москва. Точен в сметките и икономическите интереси, в него се изгражда приповдигнат вкус и безрезервна оценка на духовните ценности и труда на учения, мястото и ролята на книгата за формирането на човека. При новите условия той се запознава и установява връзки с Васил Априлов, Михаил Погодин, Иван Аксаков и много други интелектуалци.

  През 1844 г. учредява в Московския университет стипендия „на вечни времена” с единственото условие българите, завършили университет, да се върнат в родината и да бъдат полезни на народа си. Приживе с негова помощ там получават образованието си Никола Михайловски, Сава Филаретов, Никола Катранов… Иван Денкоглу поема лечението на Катранов от туберкулоза, като го изпраща във Виена и Венеция, където въпреки грижите прототипът на Инсаров умира.

  Освен учредяването на стипендии и при Ришельовския лицей в Одеса, Иван Денкоглу дава значителни суми и книги при изграждането на ново училище в София.

  Летописците отбелязват, че със своята добра душа той завещава на Софийското училище 1000 рубли, по 100 рубли отделя за седемте софийски черкви. На 10 бедни девици оставя по 100 рубли зестра за омъжването им. 2000 рубли завещава, за да бъдат освободени от затвора осъдени за дългове бедни софиянци.

  За тези му и други благотворителни материални изяви през 1857 г. Г.С. Раковски го определя като „благодетел роду нашему”.

  Последните години Иван Денкоглу прекарва в Москва, но цялото му внимание е насочено за духовното оцеляване на българина.

  Умира на 13 май 1861 г. На погребението му присъстват много признателни българи, руси, гърци, търговци, военни, учени и др.

  В надгробното слово Райко Жинзифов не без основание отбелязва, че макар и далеч от родината си, Иван Денкоглу отстоява българщината до края на живота си.

Христо Вачковски

 

Tags: