ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ – МАЙСТОРА

Владимир Димитров – Майстора произхожда от бедно селско семейство. Дядото и прадядото били свещеници. Родителите му – бежанци след Освободителната руско-турска война – се заселили в с. Фролош, Дупнишка околия, където само 4 години след Освобождението – на 1.ІІ.1882 г. се ражда Владимир Димитров. Той расте и бива възпитаван в тогавашната патриотична атмосфера – расте с песните, приказките и преданията за борбите на народа срещу тиранията. По-късно семейството се премества в Кюстендил, където майката с непосилен труд по чужди ниви, къщи и перални се грижела за издръжката, тъй като бащата бил сакат с дясната ръка. При такива мизерни условия малкият Владимир едва можал да изкара 3-ти прогимназиален клас, след което напуснал училището, продавал вестници, бил бояджия, слуга и после 5 години писар в Окръжния съд в Кюстендил. С постоянните си драскотини по стени, врати и тетрадки той привлякъл внимание и с помощта на видни граждани напуснал работа и през 1903 г. постъпил, а през 1910 г. завършил Рисувалното училище в София. Първата самостоятелна изложба на Майстора била уредена още когато бил писар от съдията Никола Чехларов в Кюстендил през 1903 г. Младостта на Майстора наглед не е изпъстрена с големи и множество събития. Но в  замяна на това тя съдържа много наблюдения, вълнения, радости, скърби, мечти, с една дума – много разнообразен вътрешен живот. Биографията на един творец не е изпъстрена със събития подобно биографията на политиците и генералите, но „събитията” тук са от вътрешно естество, свързани с големи преживявания. И така, въпреки немотията, безкрайно тежките условия на живот Майсторът поема пътя на своето призвание. Отначало той е учител по краснопис в Свищов, но по-късно скъсва с тази професия. Десет години – от 1920 до 1930 г. той рисува постоянно, като работи за един американец и за министерството на просветата. На няколко пъти за кратко време Майсторът успява да посети главните художествени галерии и музеи, за да се запознае с постиженията на световното изкуство. Той вижда в Москва и Ленинград голямото класическо руско изкуство, а след това отива в Рим, Париж, Лондон, Берлин и Ню Йорк. Целта на пътуването му до Америка е да „спечели” пари и да се върне, за да се отдаде на „чисто” изкуство в България. „Опитвах да живея и работя между селяните, за да разучавам нашия национален пит и бит – основата на всяко изкуство” – казва Майсторът. И той се заселва в с. Шишковци. Като млад мъж с черна развяваща се то вятъра брада Майсторът идва в Шишковци, за да го напусне побелял с остри бръчки по високото чело, но с все така стройната „патриаршеска” осанка. Повече от 25 г. остава той тук сред хората, живее техния живот, радва се с радостите, скърби със скърбите им. И рисува… Неговото голямо творчество показва, че изборът му е бил правилен. Тук се разперват крилете му за големия полет. Ето защо Майсторът е благодарен на шишковчани, става завинаги техен съгражданин. „Особено хубава е душата на нашия народ, в която са изразени: човечност, свенливост и трудолюбие – елементи, които през вековете запазиха племето ни от гибел. И пак върху тези основни качества, дълбоко отпечатани в душата на нашия народ, ще се изгради и създаде голямото наше изкуство, което ще се слее в общата съкровищница на цялото човечество” – казва Майсторът. Когато се оттегля в с. Шишковци, Майсторът е вече с изградена творческа физиономия, с облик на творец. Не можем да си представим кюстендилското поле през ония години, в живописното кътче край завоя на Струма, където пейзажът е най-гостоприемно просторен без присъствието на Майстора. Той е крачил като „щъркел” из ливадите, по меките пътеки, които се провират между бухналата зеленина или грижливо разбутват прихлупените селски къщурки. Неговото платно се белеело из ливадите, а дългата му брада да улавя всеки полъх на вятъра. Той е бил сякаш част от пейзажа. И все пак – извън него. „Ако искате да ме разберете, елате с мен в една пролетна утрин. Чуйте как жуженето на пчелите се надпява с игривите припеви на копачите. Вижте как ябълковите дървета сияят с розовите си усмивки. Как цялата земя ликува. Не ви ли харесва?” Един силует , който се откроява, а не се слива с белите ризи на селяните или пък с мургаво-кафявите стволове на сливови дървета. „Наистина, аз отивам към природата винаги като поклонник на светите места. Но виновен ли съм кажете, че тя е толкова прекрасна” – пише Владимир Димитров – Майсторът. И още нещо: кюстендилското слънце. Всеки художник дири „своето” слънце. Онази светлина, която ще прелее в творбите му, за да заструи от тях към хората. Не случайно”лудият фламандец” Ван Гог бе прекосил цяла Франция, за да открие разтопеното злато в лъчите на слънцата от Арл. Майсторът още през годините на своето детство бе намерил кроткото, свежо-светло кюстендилско слънце. Неговата приветливо-ясна светлина му бе нужна, за да изгрее в творбите му. И тя изгря… Появява се един въпрос: Защо Владимир Димитров – Майстора, който обича да ходи пеша и да обикаля България, е предпочел да се затвори само в един-единствен кът от своята така разнообразна Родина? Той е можел като Горки напр. да пътува от място на място, да събира повече разнообразни впечатления, да обхване в своите виждания цялата страна. Майсторът обаче предпочита да се върне в родното място. Причините за това не са само от финансов характер, както сам той изтъква в едно свое изказване. Художникът все повече съзнава, че трябва да се дълбае, да се разкрива в дълбочината. Минало е времето на широки опознавания. Това е достояние на младостта. Сега творецът трябва да дойде до същността на българина. И опитите да премине към по-големите обобщения, да изрази българина изобщо. В разговор с един приятел той казва: „Видях селянина чист и силен. И се мъчих да доловя общи черти. За да се стигне до него. Мъчна работа…” Така са постъпвали най-големите наши писатели. Йовков изобрази добруджанеца, Елин Пелин – шопа, а Г. Караславов – тракиеца. Всичко нарисувано от Майстора е само скици, разучавания на хора и природа. От предадените на министерството на просветата работи повечето са притежание на Националната галерия в София, други са в музеи, училища, канцеларии, български легации, а повече от 200 творби са се намирали при американеца Джон Крейн, който през 1973 г. ги предаде на България.
На 1. Октомври 1960 г. нашата земя приюти един от най-великите си синове – строители на българската култура, блестящ художник, задълбочен мислител и прекрасен човек. Един от най-плътните творчески характери на нашето време бе изграден върху несломимата воля на човек, кален в най-тежки условия и върху будната съвест на творец, предопределен да служи на изкуството на своя народ:
„Ако сега бих могъл да започна отначало, бих отишъл пак при земята, при хората.
Можете да наречете това както искате – атавизъм, инстинкт на селянина или обикновена привързаност. И все пак целият този сбор ще бъде само част от цялата истина за чудната привлекателна сила на моя роден край!”
Владимир Димитров – Майстора

Tags: