И ПАК ЗА ЕТНИЧЕСКИЯ МИР В БЪЛГАРИЯ

БАЙ ГИНЬО, КАЖИ СИ!

  Между многото термини, с които настъпилата „демокрация” обремени българските граждани, особено скандален се оказва т.н „майчин език”.

  С риск да бъда обвинен в опростителство смятам, че майчин език се научава в къщи до тръгване в школото. От първи клас „синът майчин” следва да учи книжовен български език за да изкласи не като вторично неграмотен маргинал, а като равноправен гражданин, способен да заеме всякаква служба и работа в полза на своето семейство и българската нация.

  На майчин език не се пише. Това ще ви каже всеки циганин (това малцинство вече е над 1 млн.), всеки родопчанин – българомохамеданин, както и всеки българин от Пиринска Македония или Трънско, които си говорят у дома на диалект.

  Майките в Банско гълчат рожбите си така: „Немой гваца с мелиите по барузите, бре! Сто пати ти кажах”, което в превод на книжовен български език звучи другояче: „Недей да газиш с обувките в локвите, бе! Сто пъти ти казах”. Предизборна агитация на бански диалект остава неразбираема за един софиянец.

  Очевидно става въпрос не за майчин, а единствено за турски език, необходим на Движението за права и свободи (ДПС) за да поддържа официално разделението на българските граждани и да си гарантира един послушен и сигурен електорат. Философията на Доган е проста: „Колкото повече – толкова повече”, т.е. колкото повече български граждани са ислямизирани и колкото повече от тях разговарят на турски език, толкова по-реални могат да стават мераците и оправданията за следване на неоосманската доктрина на външния министър на Република Турция А. Давутоглу и за бъдещата федерализация на третата българска държава.

  Засега за страна-членка на Европейския съюз това изглежда невероятно, но „Заплахата остава”, както ни предупреди бившият министър на вътрешните работи Димитър Стоянов преди да си отиде от този свят. И разбиването на кооперативното селско стопанство според аграрните специалисти беше убийствен ход, но както е известно, изпълнители се намериха. Не случайно кроткият по нрав Велко Вълканов казва, че за това престъпление ЖМЖ и Филип Димитров, бидейки съответно президент и премиер преди 23 години, заслужават да се въведе по изключение смъртното наказание.

  Неоосманизмът естествено търси „опорни точки”. Две от тях вече му предоставихме: чл. 3 от Конституцията (1991 г.) за езика в Република България и ратифицирането на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (1997 г.). Третата „опорно точка”, както е модно да се нарича напоследък, се очертава да бъдат съдебните решения за „вакъфските имоти”. А четвъртата…?

  Прословутият „български етнически модел”, с който толкова се гордее Ахмед Доган, се дължи единствено на непрекъснатите отстъпки, които българските политици, преследвайки конюнктурни цели, правят на ДПС. Попитайте един френски или гръцки политик – защо техните парламенти не ратифицираха  Рамковата конвенция и ще получите отговор: „Защото у нас национални малцинства няма. Да я ратифицират тези, които смятат, че имат!”

  Същия отговор можеше през 1997 год. да даде и министър председателят Иван Костов, но той предпочете „да погребе българския национализъм” и да изпълни джентълменското споразумение, сключено с Доган, а именно: кандидатът на СДС Петър Стоянов – президент с гласовете на ДПС срещу ратифициране на Рамковата конвенция от българското Народно събрание.

  С безкрайния преход предателствата на българските държавни институции започнаха с отказа на Конституционния съд (1992 г.) да закрие етническата партия ДПС съгласно чл. 11, ал. 4 на новата Конституция и завършват с решението на Пловдивския съд за предаване паметника на културата – карловската Куршум джамия, на Главното мюфтийство.

  Българите трябва да са наясно – ДПС преследва не конюнктурни, а стратегически цели. Когато му се подаде пръст, то отхапва ръката до лакътя. Най-пресният пример е скандалната претенция да се гласува новия избирателен кодекс, разрешаващ предизборна агитация на турски език. При гласуването на разпоредбата, както и да го увърташе и.д. председателят на ДПС Лютви Местан показа, че е не по-малко коварен българофоб от почетния председател на антиконституционната партия. Но депутатът Хаим Хафъзов, бидейки по-първичен и по-емоционален, разголи претенциите на Анкара и директно ни заплаши с ново (може би също терористично) ТНОДБ (Турско национално освободително движение в България). Веднага последваха протести на футболни агитки и националистически партии като „Атака” и НФСБ (ТV Скат). Паметта кой взриви купето за майки с деца във влака на гара Буново и гарата в Пловдив е жива.

  „Когато се обърне колата – пътища много”. А можеше да не се стигне до този наглост. И то по един категоричен и безболезнен начин – с разпоредба в Основния закон, така както в Гърция е заковано завинаги, че „Господстващата религия в Гърция е източното православие”, а в Испания няма място да строеж на нови джамии (да припомним, че испанците са били 700 години под арабско иго).

  Минаха повече от 20 години и нашите сънародници не знаят как стана така, че българският език не беше достатъчно защитен при изготвяне на Конституцията от 7-то ВНС през 1991 год.

  Ето как се стигна до позорното гласуване:

  През май 1991 г. текстът на чл. 3 от новата Конституция, касаещ езика, мина през комисията по изготвяне на Конституцията и трябваше да бъде гласуван от депутатите в сегашния му вид: „Официалният език в Република България е българският”. Лично аз, моят брат Пирин Воденичарски и още 32 депутати както от БСП, така и от СДС, бяхме категорични, че този текст е недостатъчен и затова внесохме за гласуване предложение за втора алинея на същия чл. 3, която гласеше: „Българският език е задължителен в публичните отношения”. Както за всеки друг текст бяха необходими 3 отделни гласувания на ВНС.

Първо гласуване. Допълнителната ал.2 към чл. 3 се приема от ВНС. Вой от страна на ДПС.

Второ гласуване. Допълнителната ал.2 към чл. 3 се приема от ВНС. Вой от страна на ДПС.

Можете да си представите какви чувства владееха брат ми и мен, че като внуци на македонски войвода, воювал за обединение на българските земи, сме сторили нещо полезно за българщината.

Преди третото решаващо гласуване председателстващият Гиньо Ганев даде почивка. Оказа се обаче, че някои наши колеги не са почивали, а са се договаряли.

След почивката Гиньо Ганев удари звънеца и даде думата на депутата от БСП Юрий Борисов. Неочаквано за нас като вносители на допълнителната алинея той изрази обратното становище, а именно – че не е необходимо абсолютизиране на българския език и обявяването му за официален е достатъчно.

Председателстващият Гиньо Ганев подложи на трето гласуване текста на чл. 3 от Конституцията на Република България след предложението на Юрий Борисов (БСП). Нашето допълнение към чл. 3 беше отхвърлено.

Ние с брат ми Пирин не вярвахме нито на очите си, нито на ушите си. ВНС заложи бомба със закъснител, фитилът на която тлееше 23 години, за да избухне на 13 февлуари т.г. в явна подкрепа на геополитиката на южната ни съседка Турция и за да покаже за сетен път, че докато Анкара има пета колона като политическа партия у нас, българите, определящи се като турци, ще остават принудително капсулирани от „евролибералите” на ДПС.

Малко след това гласуване, на 19 май 1991 г. 39 депутати от СДС обявиха „гладна стачка” (с бира вместо вода). Г-н Гиньо Ганев, казано на жаргон, „се ската” и престана да идва на заседанията на комисията по подготовка на Конституцията. Неговата работа довърши заместникът му Любен Корнезов (БСП). Стенограмите биха показали дали именно отсъствието на мъдреца бай Гиньо не осуети гласуването на чл. 11, ал. 4 във вида: „Не могат да се образуват политически партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт”. Разбира се депутатите от ДПС напуснаха възмутени заседанието и така и не подписаха новата Конституция. Но в следващите НС се клеха в нея?!

На 12 юли 1991 г. обаче г-н Гиньо Ганев беше провъзгласен за „Баща на Конституцията”. Той показа, че не е гнуслив, не протестира и даже произнесе култови реплики.

За мен като пряк свидетел на тези събития и участник в написването на Глава ІІ на Конституцията „Основни права и задължения на гражданите” няма съмнение, че председателят на комисията по подготовка на Конституцията през 1991 г. Гиньо Ганев изигра ролята на медиатор между ДПС и БСП. Той дълги години беше живял в семейство на превратаджия (Кимон Георгиев) и явно бе усвоил някои мурафети до съвършенство.

БАЙ ГИНЬО, КАЖИ СИ!

  Между многото термини, с които настъпилата „демокрация” обремени българските граждани, особено скандален се оказва т.н „майчин език”.

  С риск да бъда обвинен в опростителство смятам, че майчин език се научава в къщи до тръгване в школото. От първи клас „синът майчин” следва да учи книжовен български език за да изкласи не като вторично неграмотен маргинал, а като равноправен гражданин, способен да заеме всякаква служба и работа в полза на своето семейство и българската нация.

  На майчин език не се пише. Това ще ви каже всеки циганин (това малцинство вече е над 1 млн.), всеки родопчанин – българомохамеданин, както и всеки българин от Пиринска Македония или Трънско, които си говорят у дома на диалект.

  Майките в Банско гълчат рожбите си така: „Немой гваца с мелиите по барузите, бре! Сто пати ти кажах”, което в превод на книжовен български език звучи другояче: „Недей да газиш с обувките в локвите, бе! Сто пъти ти казах”. Предизборна агитация на бански диалект остава неразбираема за един софиянец.

  Очевидно става въпрос не за майчин, а единствено за турски език, необходим на Движението за права и свободи (ДПС) за да поддържа официално разделението на българските граждани и да си гарантира един послушен и сигурен електорат. Философията на Доган е проста: „Колкото повече – толкова повече”, т.е. колкото повече български граждани са ислямизирани и колкото повече от тях разговарят на турски език, толкова по-реални могат да стават мераците и оправданията за следване на неоосманската доктрина на външния министър на Република Турция А. Давутоглу и за бъдещата федерализация на третата българска държава.

  Засега за страна-членка на Европейския съюз това изглежда невероятно, но „Заплахата остава”, както ни предупреди бившият министър на вътрешните работи Димитър Стоянов преди да си отиде от този свят. И разбиването на кооперативното селско стопанство според аграрните специалисти беше убийствен ход, но както е известно, изпълнители се намериха. Не случайно кроткият по нрав Велко Вълканов казва, че за това престъпление ЖМЖ и Филип Димитров, бидейки съответно президент и премиер преди 23 години, заслужават да се въведе по изключение смъртното наказание.

  Неоосманизмът естествено търси „опорни точки”. Две от тях вече му предоставихме: чл. 3 от Конституцията (1991 г.) за езика в Република България и ратифицирането на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (1997 г.). Третата „опорно точка”, както е модно да се нарича напоследък, се очертава да бъдат съдебните решения за „вакъфските имоти”. А четвъртата…?

  Прословутият „български етнически модел”, с който толкова се гордее Ахмед Доган, се дължи единствено на непрекъснатите отстъпки, които българските политици, преследвайки конюнктурни цели, правят на ДПС. Попитайте един френски или гръцки политик – защо техните парламенти не ратифицираха  Рамковата конвенция и ще получите отговор: „Защото у нас национални малцинства няма. Да я ратифицират тези, които смятат, че имат!”

  Същия отговор можеше през 1997 год. да даде и министър председателят Иван Костов, но той предпочете „да погребе българския национализъм” и да изпълни джентълменското споразумение, сключено с Доган, а именно: кандидатът на СДС Петър Стоянов – президент с гласовете на ДПС срещу ратифициране на Рамковата конвенция от българското Народно събрание.

  С безкрайния преход предателствата на българските държавни институции започнаха с отказа на Конституционния съд (1992 г.) да закрие етническата партия ДПС съгласно чл. 11, ал. 4 на новата Конституция и завършват с решението на Пловдивския съд за предаване паметника на културата – карловската Куршум джамия, на Главното мюфтийство.

  Българите трябва да са наясно – ДПС преследва не конюнктурни, а стратегически цели. Когато му се подаде пръст, то отхапва ръката до лакътя. Най-пресният пример е скандалната претенция да се гласува новия избирателен кодекс, разрешаващ предизборна агитация на турски език. При гласуването на разпоредбата, както и да го увърташе и.д. председателят на ДПС Лютви Местан показа, че е не по-малко коварен българофоб от почетния председател на антиконституционната партия. Но депутатът Хаим Хафъзов, бидейки по-първичен и по-емоционален, разголи претенциите на Анкара и директно ни заплаши с ново (може би също терористично) ТНОДБ (Турско национално освободително движение в България). Веднага последваха протести на футболни агитки и националистически партии като „Атака” и НФСБ (ТV Скат). Паметта кой взриви купето за майки с деца във влака на гара Буново и гарата в Пловдив е жива.

  „Когато се обърне колата – пътища много”. А можеше да не се стигне до този наглост. И то по един категоричен и безболезнен начин – с разпоредба в Основния закон, така както в Гърция е заковано завинаги, че „Господстващата религия в Гърция е източното православие”, а в Испания няма място да строеж на нови джамии (да припомним, че испанците са били 700 години под арабско иго).

  Минаха повече от 20 години и нашите сънародници не знаят как стана така, че българският език не беше достатъчно защитен при изготвяне на Конституцията от 7-то ВНС през 1991 год.

  Ето как се стигна до позорното гласуване:

  През май 1991 г. текстът на чл. 3 от новата Конституция, касаещ езика, мина през комисията по изготвяне на Конституцията и трябваше да бъде гласуван от депутатите в сегашния му вид: „Официалният език в Република България е българският”. Лично аз, моят брат Пирин Воденичарски и още 32 депутати както от БСП, така и от СДС, бяхме категорични, че този текст е недостатъчен и затова внесохме за гласуване предложение за втора алинея на същия чл. 3, която гласеше: „Българският език е задължителен в публичните отношения”. Както за всеки друг текст бяха необходими 3 отделни гласувания на ВНС.

Първо гласуване. Допълнителната ал.2 към чл. 3 се приема от ВНС. Вой от страна на ДПС.

Второ гласуване. Допълнителната ал.2 към чл. 3 се приема от ВНС. Вой от страна на ДПС.

Можете да си представите какви чувства владееха брат ми и мен, че като внуци на македонски войвода, воювал за обединение на българските земи, сме сторили нещо полезно за българщината.

Преди третото решаващо гласуване председателстващият Гиньо Ганев даде почивка. Оказа се обаче, че някои наши колеги не са почивали, а са се договаряли.

След почивката Гиньо Ганев удари звънеца и даде думата на депутата от БСП Юрий Борисов. Неочаквано за нас като вносители на допълнителната алинея той изрази обратното становище, а именно – че не е необходимо абсолютизиране на българския език и обявяването му за официален е достатъчно.

Председателстващият Гиньо Ганев подложи на трето гласуване текста на чл. 3 от Конституцията на Република България след предложението на Юрий Борисов (БСП). Нашето допълнение към чл. 3 беше отхвърлено.

Ние с брат ми Пирин не вярвахме нито на очите си, нито на ушите си. ВНС заложи бомба със закъснител, фитилът на която тлееше 23 години, за да избухне на 13 февлуари т.г. в явна подкрепа на геополитиката на южната ни съседка Турция и за да покаже за сетен път, че докато Анкара има пета колона като политическа партия у нас, българите, определящи се като турци, ще остават принудително капсулирани от „евролибералите” на ДПС.

Малко след това гласуване, на 19 май 1991 г. 39 депутати от СДС обявиха „гладна стачка” (с бира вместо вода). Г-н Гиньо Ганев, казано на жаргон, „се ската” и престана да идва на заседанията на комисията по подготовка на Конституцията. Неговата работа довърши заместникът му Любен Корнезов (БСП). Стенограмите биха показали дали именно отсъствието на мъдреца бай Гиньо не осуети гласуването на чл. 11, ал. 4 във вида: „Не могат да се образуват политически партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт”. Разбира се депутатите от ДПС напуснаха възмутени заседанието и така и не подписаха новата Конституция. Но в следващите НС се клеха в нея?!

На 12 юли 1991 г. обаче г-н Гиньо Ганев беше провъзгласен за „Баща на Конституцията”. Той показа, че не е гнуслив, не протестира и даже произнесе култови реплики.

За мен като пряк свидетел на тези събития и участник в написването на Глава ІІ на Конституцията „Основни права и задължения на гражданите” няма съмнение, че председателят на комисията по подготовка на Конституцията през 1991 г. Гиньо Ганев изигра ролята на медиатор между ДПС и БСП. Той дълги години беше живял в семейство на превратаджия (Кимон Георгиев) и явно бе усвоил някои мурафети до съвършенство.

Така че „Бай Гиньо, кажи си!” какво и с кого договорихте в почивката между второто и третото гласуване от ВНС на чл. 3 на Конституцията – отхвърлянето на задължителното използване на българския език в публичните отношения.

Румен Воденичаров

Румен Воденичаров

Tags: