НАКЪДЕ РАБОТНИКО?

mpa-6

  След 30 години буржоазна демокрация в България, бушува страшна демографска катастрофа. Поради нейната очевидност, особено за Северозападния и́ регион, аз няма да засягам причините които доведоха до този абсурд, който многократно сме отразявали в нашата преса?

Ще се спра само на едно нейно последствие – липсата на работна ръка.

Беше време, когато в селата имаше достатъчно работници подготвени за едро земеделие и животновъдство. Селскостопанските училища и техникуми подсигуряваха необходимите кадри за различните нива на производство и управление на селското стопанство, съобразно неговите потребности. Същото важеше и за различните отрасли на леката и тежката промишленост, строителството, услугите и транспорта. Плановото стопанство предполагаше грамотно разпределение на кадрите, съобразно потребностите на народното стопанство. Това е неоспорим факт! И колкото, и да се опитват да чернят нашето минало апологетите на глобализма – едва ли ще постигнат някакъв резултат, защото свидетелите на тези процеси са все още живи.

Но това беше и беше отдавна, ако го споменавам е само да напомня, че днешните съвременни чорбаджии са имали всичко необходимо за да не изпада страната в това бедствено положение в което се намира сега.

Природната интелектуална ограниченост и пословичната алчност на днешната българска буржоазия, независимо от нейния генезис, попречиха да забележи, че  пътят по който върви, ще я доведе до третостепенен придатък на едрия финансов капитал, намиращ се извън страната. Лошото в случая е че, цената за това алчно късогледство плаща българската работническа класа, селяните и всички други хора на наемния труд, и дори самонаетите.

Разрушаването на икономическата база на социализма за обогатяването на една шепа разбойници, доведе до разрушаването не само на социалистическата държава, на социалните придобивки и здравеопазването, които нашите граждани имаха, но и до нейните учебни звена за подготовка на кадри.

Оставена сама, в повечето случаи без хляб, тази квалифицирана работна ръка, подготвена със средствата на народа, потърси щастието си на Запад.

На други се наложи да получат отново средно образование, този път в страната в която ги приютява и след това висше. Вижте само каква загуба на работно време и лишения за достигане на определена квалификация, която мнозина я притежаваха, но нямаше как да я реализират на родна земя, защото комбинатите и заводите бяха ограбени, и за да се прикрият грабежите бяха унищожени с най-различни мотиви, кой от кой по-безпочвен.

На тези, които останаха им се наложи да изпитат „прелестите” на безработицата, наркоманията, пиянството, проституцията и всички видове престъпност за която можете да се сетите. Тези „прелести” обикновено водят до болести, търговия със здраве, скъпи лекарства, преумора, тежки катастрофи, инвалидност и т.н.т.

Изведнъж нашите пишман-работодатели и чуждите „инвеститори” установиха, че няма кого да грабят, а голяма част от тези които им работят само от „спортна злоба” си стягат куфарите. Няма мърдане, това са изводите на техните социологически агенции! Стихийният бунт даде временни резултати за закърпване на кадровата криза, но това не е пътят на нашия работник, селянин, служещ. Временните пътища за това са временни, защото не водят до никъде. Попаднали в „мрежата на ласкавата чужбина” нашите работници ще се сблъскат пак със същото, само, че на друго ниво на експлоатация и ако им провърви на някои, ще могат да заделят някое евро, за да си купят нещо необходимо за живота в България.

А не е ли по-добре да си работиш в страната и да можеш да заделиш повече средства, не само за живота, но и за отдих, за култура, за по-добро здравеопазване и т.н.т., за по-пълното задоволяване на разнообразните човешки потребности?

Скептиците ще кажат: – това е невъзможно!

Оптимистите ще кажат: -това е напълно възможно!

А ние комунистите казваме: – това е напълно възможно, но при условие, че знаеш за какво, как и с чия помощ да се бориш!

Напоследък чувам от отделни работници да се оплакват, че техните синдикални ръководства не защитават техните справедливи искания и бездействат.

Това изобщо не би трябвало да е проблем, защото синдикалните ръководства могат да бъдат сменени. Но за това и за много други действия е необходимо организацията да има твърдо ядро, около което да се организират и другите работници, които да са инициатори за смяна на синдикални ръководители, които не защитават техните интереси, да са способни да свикват общи събрания и да излизат с решения. Без това не може да се направи и стъпка напред в класовата борба на работниците. Изобщо, който иска да живее добре, трябва да се научи да се бори колективно, а не индивидуално.

Но класовата борба на пролетариата ще си остане нещо изолирано и спорадично, ако няма политическа партия която да се бори за нейните политически права. Такава партия има и тя се нарича Българска комунистическа партия. Но партия от ентусиасти едва ли е способна да ръководи целия политически спектър на класовата борба на пролетариата. В нея трябва да дойдат най-добрите бойци от профсъюзните дейци, най-революционната част на промишлените работници и на работниците от всички сектори на народното частно-капиталистическо стопанство. И като се влеят в нейните редици трябва да намерят време за политическа подготовка и самоподготовка, да се учат да управляват процесите в обществото в полза на пролетариата, да пренасят своя опит в икономическите борби, да се борят за изграждането на социалистическото общество, тогава, когато обективните фактори са на лице. Едва тогава ще можем да кажем, че авангарда на работническата класа е действащ. За сега, колкото и да не ми се иска политическата партия на пролетариата в България е слабо нейно подобие. Но това в никакъв случай не означава, че тя е „маргинална” партия. Партия, която е авангард на основна класа в обществото никога и дори когато е много слаба – не може да бъде периферна!

И така, не хленчене, не „тугински” неволи, а твърда, организирана класова борба на пролетариата в България срещу експлоататорските домогвания на родните капиталисти и чуждите империалисти!

Милчо Александров

Tags: