ПАРТИЗАНИН

Привечер военната кола затрещя през пустите улици на селото. Със замръзнали лица гледаха селяните в пролуките на прозорците, на вратите…

  Любчо Баръмов седеше в колата с обронена глава, със затворени очи. От двете му страни го притискаха подофицери с натъкнати ножове на пушките.

  – Жив искам да го предадете! – заповядал бе майорът. – Този трябва да е много важна и отговорна птица.

  Колата летеше към щаба на жандармерийската дружина.

  Нощта беше ясна звездна. Над колата се струеше освежителна вълна. Хлад преминаваше по горещото чело на политкомисаря, спечените му от кръв светли коси трептяха под вятъра.

  Любчо се поклащаше в полусъзнание. Потъваше в кошмарен сън, стряскаше се и като в унес усещаше гадното докосване на военните.

  – Не, не! – извика той в полусън и се замята на седалището.

  – Бре, че инат момче! Не ще да говори и не ще! – каза единият от подофицерите. – Но ще си загине, язък за хубостта му.

  Колата спря пред щаба на дружината.

  Подофицерите заблъскаха политкомисаря, задърпаха го. Като стенеше от ужасни болки, Любчо дойде на себе си и едва слезе от колата. Конвоиращите тутакси го грабнаха под мишници и го повлякоха вътре.

  В широката стая полковникът продължаваше да прелиства книжата на бюрото.

  Любчо с мъка се държеше изправен. Двамина младши офицери стояха от двете му страни. Полковникът сякаш не усети кога се отвори вратата, нито видя високия окървавен младеж, който пристъпи с клатушкане. Продължаваше да прелиства…

  Но полковникът не мислеше за друго, освен за влезлия партизанин. В донесението си майорът съобщаваше за твърдостта на партизанина. Трябва да го накара да проговори. Но как? Знаеше от практика, че комунистите са страшно упорити.

  Най-после той реши да повдигне очи. Полковникът имаше голяма глава с едри черти. Издадената по маймунски уста бе стисната. Хлътналите му тъмни очи се мятаха хитро. Изгледа високия партизанин от глава до пети.

  За миг погледите им се срещнаха.

  – Да седне – заповяда полковникът.

  Политкомисарят тежко се отпусна на подадения стол. Няколко минути стоя с отпусната глава. Поизправи се, обгърна с уморен поглед стените. Над бюрото на полковника висяха в позлатени рамки портретите на Хитлер, на царя. Любчо бегло се усмихна с разкървавените си устни.

  „И тези от стената няма да те спасят от народното възмездия, полковник!” – помисли си той.

  – Как се казвате и откъде сте? – попита полковникът.

  Любчо мълчеше.

  – Вас питам за името, откъде сте, как сте се държали, за да ви ранят? – полковникът вдигна глава, продължително се загледа в очите на партизанина. – Разкажете, моля.

  „Иска да ме подкупи с фалшивата си учтивост – каза си Любчо. – Не ще успееш.”

  – Слушам ви.

  – Не съм длъжен да отговарям – отвърна политкомисарят.

  – Но вие все пак имате име? – продължаваше учтиво да пита полковникът.

  – Аз вече си казах името.

  – Кога? На мен? – полковникът си придаде учуден израз на лицето. – Аз не съм чул. Моля повторете.

  – Партизанин – отговори политкомисарят, като разделяше думата на срички. – Това име е записано в книжата, които са пред вас.

  Лицето на полковника започна да бледнее. Грубите му черти изпъкнаха още повече. Горната му устна заигра. После цветът на лицето му се промени, стана червено. Скочи от мястото си.

  – И пред мен ли ще разиграваш комедията! – извика той и излезе и излезе иззад бюрото. – Изправете го!

  Двамата офицери бързо се спуснаха към партизанина.

  „Краят наближава” – трепна Любчо в ръцете им.

  Полковникът отвори една врата и кимна.

  В кабинета влязоха с тежки стъпки няколко офицери и полицаи. Те изпълниха стаята и заедно с полковника насочиха погледите си към високата, потръпваща фигура на ранения партизанин.

  Политкомисарят набираше сили, за да се държи изправен и спокоен. Болките от побоя бяха нетърпими. Раната кървеше и той чувстваше топлите бразди на кръвта по тялото си. И му се струваше, че някой непрекъснато блъска в главата му.

  Не биваше с нищо да издава състоянието си. Трябваше да покаже на палачите на народа как може да се държи един партизанин.

  – Погледайте го – извика полковникът, като едва сдържаше яростта си, – той няма нито име, нито знае откъде е…

  – Има име и се знае откъде е, господин полковник – обади се един от офицерите.

  Полковникът бързо погледна към него.

  Офицерът беше подполковник Стойчев.

  Любчо Баръмов загина в разцвета на живота си, преди да навърши тридесет години.

  Беше 13 май 1944 година.

 

Tags: