НИТО МИР , НИТО ВОЙНА?

ukrajna

АФАНАСИЙ ЮРОВ

    Искам да засегна една много болна тема за всички, които преживяват в метежните републики на Донбас.

Продължава странната игра наречена „Мински договорености”. Тази игра започна преди повече от година, по времето когато армиите на ДНР и ЛНР можеха да разгромят киевската хунта и да излязат на административните граници на Луганската и Донецката области, превръщайки тези условни граници в напълно реални държавни кордонни републики. Някой не пожела това… Републиките бяха изградени от малки, почти нежизнеспособни късчета земя, притиснати към границата на Русия.

Започнаха проблемите за всички живеещи на тези територии. Нито получиха паспорти, нито можеха да оформят каквито и да са документи, не получаваха нито пенсии нито работа. Дори да отидат в братска Русия за много беше много трудно. Руските граничари официално не знаеха за съществуването на такива републики. Руската власт не ни признаваше.

Отначало хората мислеха, че проблемите ще бъдат временни и живота ще влезе в нормалното си русло. Но не! Измина повече от година, а живота не се подобри. Много са благодарни дори само за това, че градовете им не се обстрелват от „освободителната” украино-фашистка армия. Това е много относително. В някои градове не се стреля, но в други продължават да ги обстрелват. Ето и сега, на 24 ноември 2015 година – в разгара на „Минското примирие” в Донецк трещи канонада, продължава да загиват хора. И не загиват само опълченците, а жени и деца. Те, както и преди година, проклинат Порошенко и не разбират, какво е това примирие и на кого е необходимо.

Според мен се получи много страшна контрастна ситуация.

В мирния Луганск почти нищо не напомня за миналогодишните варварски обстрели на града. Наистина, понякога могат да се срещнат разрушени сгради, отнесени покриви от снарядите, заковани с шперплат, избити прозорци.

Градът се изпълни с връщащи се хора, избягали от войната миналата година, които сега се завръщат, където всички като, че ли са спокойни. Откриват магазини, кафета и ресторанти, по улиците се срещат вече и такива които са облечени в скъпи, маркови дрехи. Много от тях поради тези мирни промени дори и не се замислят, че много близко до тях други хора живеят по друг начин.

Работата ми е такава, че ми се наложи да отпътувам на фронтовата линия между враждуващите страни. В Бахмутска писта. Село около Донецк.

Тук нямат представа какво става по света. Тъмнина, полуразрушени къщи, гладни, подивели от войната кучета, почти не се срещат местни жители. Може понякога да се срещне някоя отчаяна, скитаща по улиците баба, презираща смъртта. А костеливата е близко! Постоянно се чуват пукотевици от автомати и картечници, а понякога от украинските наказателни батальони в селата долитат големокалибрени снаряди. Именно от такъв калибър, каквито отдавна не трябваше да има на фронта според „Минските договорености”.

Това е страшен контраст на фона на щастливите градове от тила на републиките.

Прокрадна се зловещата мисъл, че на хората от тила им е напълно безразлична съдбата на тези, които продължават да се крият в мазетата! Тези, които имат вода и светлина, трудно могат да разберат тези, които седят на свещи и очакват тубата с вода като богоявление!

Защо стана това разделение? Получи се, че в единния народ, вече от едни не се чувства еднаквата съдба ?!

Отговорът на този въпрос не трябва да се търси само в бездарната организация на пропагандата от местните власти! Е, сега ние не чуваме известния лозунг: „Всичко за фронта, всичко за победата!” Защо не съществува желязната връзка на труженика от тила и войника на предната линия? Ръководството на републиките, изпълняват заповедите от Москва, не налагат ли мисълта, че няма никакъв фронт? Не е ли необходима вече победата за високопоставените кабинети? И това все още не е всичко!

С прискърбие можем да констатираме, че в метежните републики няма икономика и следователно, просто няма тиловаци!

Изучавайки официалната статистика на републиката, може да се види, че всички предприятия от черната и цветната металургия, леката промишленост, машиностроенето, многото мини или са изоставени, или работят на 20-30% от своята мощност. Разгеле предприятията от хранително вкусовата промишленост все още дишат.

Главната причина за тази катастрофа се крие в прекъсването на доставките на суровини и липсата на пазар за произведените стоки. Странно, не е ли така? В края на краищата до провъзгласяването на независимостта на републиките имаше и едното и другото.  Добре,  изчезнаха пазарите и суровините от Украйна. Това е разбираемо, там републиките ги смятат за терористични организации, укро-нацистите не искат да търгуват и да дават суровини на „терористите”. Но накрая има братска Русия! Но и от тук помощ по тези въпроси няма! Русия не желае да търгува с непризнати републики. Всичко се ограничава с хуманитарни конвои, които не могат да осигурят живота, а оцеляването на народа от републиките, доставка на пари, за да не се унищожи напълно пазара и като следствие поток от бежанци в същата тази Русия, е има военна търговия. Разбира се, нисък поклон пред тази помощ, но това явно е много малко!

Ние си спомняме помощта, която оказваше СССР на страните от третия свят. Това не беше само хуманитарка! В развиващите страни се строяха заводи и фабрики. Съветските комунисти разбираха, че само така може да се победи безработицата, която неизбежно води до  деградиране на населението. Та какво, нима не се получава, че управниците на Русия искат деградирането на трудолюбивото население от  Донбас? Не, какво говорите! Нищо лично, само бизнес! Само неграмотните не знаят, че в Русия цари капитализмът, като социално-икономически модел на държавата. А на руския капитализъм изобщо не му трябват конкуренти!

Затова, само най-наивните граждани на ДНР и ЛНР могат да смятат, че правителството на Русия ще възстановят промишлеността в Донбас. По добре е да се прокарат топлопроводи, отколкото да се възстанови завод „Октомврийска революция”, който произвеждаше тази продукция през съветско време. По-добре е да се доставят хранителни продукти и да бъдат продавани тук, отколкото да се развива местната хранително вкусова промишленост. На Русия не и трябват въглища, а металообработващите тук комбинати стоят мъртви!

Такава е ситуацията с всичките отрасли на промишлеността! Парадоксално е, но дори Луганският  завод за патрони не работи! Излиза, че на воюващата република не са и необходими патрони? Не, необходими и́ са! Този завод не е необходим на руските индустриалци. Те си имат техни! В техните заводи се произвеждат необходимия брой боеприпаси, осигурявайки работа на руските работници и ще изпратят тази продукция тук под формата на военна търговия.

Ето такава е тъжната картина.

А изводът от по-горе казаното е още по-парадоксален и на много няма да се хареса. Но трябва да се каже.

Първо. В тези условия именно народът от републиките е кръвно заинтересован за разширяването на териториите си до мащабите на пълноценна Новорусия. Ние можем да оцелеем само като създадем един затворен народностопански комплекс, ориентиран към вътрешния пазар. Кривойрожската руда, която се превръщаше в метал в нашите металургични комбинати, ще отива в херсонските и николаевските пристанища. Ние можем дори и сега да пускаме във вода търговски и военни кораби. И от този метал ние можем да изграждаме съвременни топлопроводи и вагони, съвременни комбайни и трактори за развитието на агропромишления комплекс.

Чрез емитиране на наша валута ние можем да увеличим производството на хранителни продукти и да изхраним нашия народ.

За съжаление, съвременна Русия не само, че не желае да помогне за това, но изхождайки от законите на капитализма и не може. Мен ме потресе ситуацията с прекратяването на електроенергията за Крим. На всички е известно, че укро-фашистите, изпълнявайки престъпната заповед на фашисткия президент Порошенко и неговия министерски съвет, взривиха стълбовете на електро енерго пренсната мрежа, по която се доставяше електричество на полуострова. Всички знаеха, че такава ситуация може да стане във всеки момент: вече повече от година Крим е в състава на Русия, което предизвиква люта ненавист в украинските националисти. Не само, че не се подготвиха, а когато се втурнаха да спасяват Крим, се оказа, че в цяла Русия няма дълбоководен кабел,  който  можеше да бъде поставен на дъното на керченския пролив и да бъде захранен от материка! Дори и кабелите предназначени за корабите се оказа, че ги няма. Навярно, са ги продали за метал. Напечелиха се!

В изграждането на нашата Новорусия ние трябва да разчитаме само на нашите сили (което не изключва солидарността и подкрепата на трудещите се от другите републики и страни – ред.).

Ние трябва да отчетем, че Минските договорености ще ни донесат смърт на всички. Но и да воюваме фронтално с Украйна, създавайки Новорусия, ние няма да можем. Нека бъдем по-мъдри!

Социално-икономическата ситуация в Украйна скоро ще банкрутира. Възмутеният народ ще проклина нацистите в правителството. Но това правителство няма да падне, то трябва да бъде свалено! За съжаление, основната маса от недоволните в Украйна е деморализирана и изплашена от репресиите на нацистите и техните спецслужби. Но те не са способни да водят самостоятелна активна борба. На тях трябва да помогнем, като обучим нови кадри за управление в република Донбас. Тези хора могат да проникнат на територията на бъдещата Новорусия и да започнат борба, обединявайки всички недоволни под знамето за създаване на народни републики. Републики на социалната справедливост, без олигарси и фашисти.

Това ще стане много трудно! Но, няма друг изход. Към нас гледат с надежда народите, живеещи под гнета на американските слуги. Към нас , гледат като освободители  хиляди репресирани борци за Новорусия, в украинските затвори, мечтаещи безнадеждно да бъдат разменени или освободени. Към нас гледат всички тези, които загинаха за светлата идея на Новорусия!

Отхвърлим ли ги – ще загинем! Но ние не се отказваме от  другарите си!

в-к „Мысль”                                         превод Милчо Александров

 

Tags: