Партизански ятак, с гумени цървули на бос крак!

От доста години насам, стълбите пред Храм паметника „Александър Невски“ са арена на протест, гняв и възмущение.  Възмущение на онези белокоси глави с набръчкани лица, чийто младежки  живот премина в всеотдаен труд с чест и достойнство, а в замяна на това получиха  студ,  глад и мизерия.  И в студ, и в пек многолюдното пенсионерско братство не пропуска ден четвъртък от седмицата, за да напомни на  продажната височайша  вихрушка от разбойници и национални предатели, че колелото на историята се върти, както е казал Великият вожд Георги Димитров, и то ще се върти докато дойде и техният ред, когато ние ще ги впрегнем здрава и ще им кажем:“така ще вървите и те ще тръгнат така, както е казал поета. В този всеобщ пенсионерски протест  се  включват и редови членове, и поддръжници на автентичната БКП, защото именно в името на тези вълшебни три букви  тези забравени  старци  живяха и сътвориха  тогавашната богата държава.  Един от това многобройно пенсионерско  братство е  и човекът от столичният квартал „Хаджи Димитър“. Роденият в гр. Трън Христо Карашев е един от най-редовните в столичните протестите, чийто бастун винаги сочи към близкия парламент. А от време, навреме неговото шумно присъствие се огласява с виковете:“ Да живее комунизма и За родину, за Сталина“. Като го гледа човек с тези овехтели дрехи, гумени цървули, без чорапи, ще си помисли, че  току-що е слязъл от балкана.  Но истината е друга, както споделя самия той: „Баща ми работеше като шофьор в Дирекцията на полицията. Това ми даваше възможност да влизам там, а полицаите се закачаха с мене.  Дори ме подиграваха, сякаш си правеха панаир на душата. Но  аз бях по умен от тях и си върших  моята работа. Какво правех ли? Ами крадях им мунициите и ги давах на партизаните, ей това правех. Изглежда баща ми усещаше това, защото от време, навреме се подсмиваше и поклащаше пръст.  Когато дойде комунизма започнаха да съдят и шофьорите. Но тогава Славчо Трънски спаси баща ми. Сигурно са разбрали за моята помощ, която съм давал на партизаните, а и баща ми е помагал.  Затова аз нося портрета на Славчо Трънски винаги до сърцето си“.  Как живея сега ли?  „Ами по зле от кварталното куче. Защото кучето ходи от кофа на кофа и все ще намери нещо за да хапне, а  за мен това е доста унизително. Все още не съм стигнал до там, но на там отиваме. Въпреки, че целият ми живот е преминал в труд, труд и пак труд. Като шофьор в Завод 12, Жепето, ТПК Свежест и др. По живково време пенсията ми беше 261 лв., а сега е 300 лв. с вдовишките, защото жена ми Ангела почина. Да, сегашната пенсия е по-голяма, ама какво може да се купи с тази по-голяма пенсия?  Тогава тока струваше 1-2 стотинки, хляба-15 ст.,киселото мляко 18 ст., салам от 2 лв., сирене от 2-2.50 лв!!! А сега какви са тези цени? Токът гони 20-те ст., хлябът прехвърли лева да не говорим за лекарската услуга. Я ми виж зъбите – сами се лекуват. В устата съм заприличал на автобусен перфоратор, не смея да се усмихна. В един блок  живея с бившата министърка Ренета Инджова. И все й казвам: Добре, че малко се задържа на поста, иначе бастуна щеше да играе по гърба й. Сега  май прави статистика. Т.е. казва колко пенсионери има още живи, за да им спрат пенсиите“.

Стоян Казаков 

Tags: