ОЩЕ НЕ СИ ЧЕЛ ЛЕНИН? ЗАПОЧНИ С ЛЕНЪН.

lenan

Интервю с Джон Ленън на Робин Блекбърн и Тарик Али за списание „Червен мол” 21 януари 1971 г. (авторски превод от английски на Алексей Проскурин – със съкращения)

 

Привържениците и защитниците на негово величество и другите любители на дрънкането на оръжие за делото на господстващата буржоазна класа да не се безпокоят и превъзбуждат.

„Както знаете, винаги съм бил достатъчно политизиран и винаги съм бил против съществуващото положение на нещата. Винаги съм се опасявал от полицията и презирал армията като нещо, което може да ви вземе във всеки един момент и да ви изпрати някъде да мрете.

Мисля, че това е напълно в духа на работническата класа, макар че с възрастта някои неща започват да се омекотяват, особено когато станеш семеен и в известна степен се интегрираш в системата.

Никога не съм бил „аполитичен”, въпреки че религията донякъде засенчи това състояние в „киселите” 65-та и 66-та година. Впрочем, религията беше един вид изход от целия този задрямал статут на „суперзвезда“, изход от депресията. Мислех: „Трябва да има още нещо в живота, нали? Какво друго освен това?” Но въпреки това бях „много политизиран”. От детството си се подигравах със системата. Даже в училище имах обичай да раздавам списания собствено съчинение. Може да се каже, че винаги съм чувствал принадлежност към работническата класа, защото разбирах кой съм и откъде съм, и знаех, доколко действително системата е репресивна към тази класа – това е шибан факт. Обаче ураганът „Битълс” за известно време ме откъсна от реалността.

По това време изглеждаше, че работническата класа си пробива път нанякъде, макар че сега е ясно, че всъщност е ставало дума за нещо много фиктивно, като това, че на чернокожите им разрешиха да бъдат забележителни бегачи, боксьори или артисти.

Това беше позволеният избор – да бъдеш популярна Звезда. За това говоря в албума „Герой на работническата класа“. И в интервю за „Ролинг Стоун” казах точно, че системата изобщо не се е променила, управляват ни същите хора. Разбира се, сега се появиха хора, които се разхождат тук и там с дълги коси, а има и доста мило облечени деца от семейства на „средната класа”. Но макар че всички малко се преоблякохме, същите копелета останаха навсякъде на власт.

Рок музикантите не говорят за класова борба, защото болшинството от тях произхождат от средната класа и буржоазията, макар че не искат да го показват. Те се страхуват от работническата класа, защото в САЩ работниците изглеждат като нещо дясно, консервативно, объркано от продуктите си и съзможността да ги купуват. Но ако тези музиканти успеят да осъзнаят какво се случва в действителност и какво прави класовата система, това ще бъде точно задача за тях – да изтръгнат хората от тази буржоазна глупост. Дори в годините на разцвета на Бийтълс аз се опитвах да вървя в обратна посока, опитвах се да се боря с този образ. Джордж също. Няколко пъти гастролирахме в Щатите и Ъпстейн винаги се опитваше ни спре да не споменаваме за Виетнамската война. Затова веднъж казах на Джордж: „Слушай, следващия път когато ни попитат, ще кажем, че не ни харесва тази война и че това трябва да се разбира точно както е казано.” И ние го направихме. Тогава това беше доста радикално, особено за онези, на които в Америка усилено лепяха образа на „Потресаващата четворка“. Но тогава не беше така просто да изразиш себе си. Ние постоянно бяхме под натиск, работехме като каторжници, постоянно гастролирайки и бидейки през цялото време в пашкул от митове и сплетни. Не е така лесно да се откъснеш, когато си в положение едва ли не на Цезар и всички наоколо само викат: „О, колко си велик и прекрасен!” – и върху тебе се стоварва тълпа момичета и всякакви други житейски блага. Не е така просто да се откъснеш и да кажеш: „Не искам да съм крал, искам да живея в моята реалност”.

Затова за втората ми важна политическа декларация смятам думите: „Бийтълс са по-популярни от Исус”. Това наистина разби нещо, тогава едва не ме застреляха в САЩ. И това стана голяма травма за всички деца, които ни следваха навсякъде. За тях е по-подходяща някаква каша от неизказано, когато не е прието да се отговаря на деликатни въпроси.

Постоянното безпокойство за това, което става, ме караше да се срамувам, че не казвам нищо. Повече не можех да играя тази игра, това беше прекалено за мен. В резултат ние се превърнахме в троянски кон. Щом пеехме за секс и наркотици – „Потресаващата четворка” достигна върховете, а после започнах все повече да се занимавам със сериозни теми и… започнаха да ни класират все по-ниско и по-ниско.

Когато писахме „Революция”, ние разбира се мислехме за политика. Имаше две версии на тази песен, но тълпата обича само тази, гъдето се казва „не разчитай на мен”. Има още една версия, в която се пее „разчитай на мен”.

Има трета версия – доста абстрактна, с използване на пределно конкретни звуци – скърцане на бесилка, викове на хора. Струваше ми се, че съм създал музикално звучение на революцията, но това беше грешка. Това беше контрареволюция.

В тази версия, която видя бял свят на синъл, произнасях: „когато говориш за разрушения – не разсчитай на мен”. В действителност не знаех много за маоистите, макар да знаех, че не са много, че боядисват лицата си в зелено и стоят пред полицаите, чакайки да ги арестуват. Струваше ми се, че това не е много остроумно. Мислех, че истинските комунистически революционери работят малко по-добре и не викат навсякъде какаво правят или се готвят да правят. Точно такова беше моето усещане, затова може да се каже, че задавах въпрос, а не давах отговори.
Произхождайки от работническата класа, аз винаги се интересувах от Русия и Китай, и от всичко, имащо отношение към работническата класа, макар че играех капиталистическата игра. После по едно време бях така въвлечен във всякакви религиозни глупости, че едва не станах христиански комунист, но, както казва Янов, религията е легализирано безумие. Щом осъзнах това, всичко започва да си идва на  мястото. Тази терапия ме накара да приключа с цялата тази глупост като „Бог”.
Всички ние, пораствайки, попадаме в ситуация, в която има твърде много болка. И макар че й се противим, тя никъде не изчезва. Изкуството е само начин да изразим болката.
Смятам за пълна глупост всички тези глупости с шоубизнеса, средната класа и приеми от кмета. Всеки се стараеше да ни използва, те бяха такива снисходителни и… глупави. Това беше особено тежко за мен, защото никога не съм могъл да си държа езика зад зъбите. Налагаше ми се да пия или да гълтам таблетки, за да се противопоставя на всичко това. Това беше истински ад. С изключение може би на първия път – първата плоча, първото турне в Америка, за първи път да се почстваш толкова голям като Елвис… Движението напред е велик нещо. Обаче в реалността всичко ставаше все по-лошо.

Открих, че се старая да се харесам на същия този вид хора, които ненавиждах в детството. И това започна да ме връща към реалността. Започнах да разбирам, че всички ние сме угнетени и ми се прииска да направя нещо по този повод, макар че не знаех къде ми е мястото.

Понастоящем работниците се угнетяват по-скоро с помощта на културата, отколкото със силата на оръжието. Кастрират ги, налагайки гланц.

Всичко, което се опитвам да правя е да се опитвам да влияя на тези, на които мога да влияя. На всички, които продължават да живеят в света на мечти и измами. Мечтата свърши, това се опитвам да им втълпя.
Това ми харесва. И много ми харесва, когато тълпи футболни запалянковци изведнъж запяват „All together now” (Сега всички заедно).

Беше ми приятно, когато в Америка цяло обществено движение избра за девиза „Give peace a chance” („Дайте шанс на мира”). Надявам се, че вместо думите „We shall overcome…” („Ние ще победим”), някой ден да запеят нещо противоположно. Чувствам отговорност, когато пиша песен, която хората ще пеят все едно къде: в кръчмата или на демонстрация. Ето защо бих искал да напиша музика за революцията сега…

Когато започвах, самият рок енд рол беше революция за хората на моята възраст и в моята ситуация. Трябваше ни нещо шумно и ярко, за да пробием през сивото бъдеще.
В началото излизахме от кожата си, за да работим по „американски”. Но, потапяйки се в музиката открихме, че съвременната американска музика е наполовина бяла и западна, наполовина – „черни” ритми и блус. По този начин повечето песни са дошли от  Европа и Африка, и сега се връщат при нас. Най-хубавите песни на Дилън са дошли от Шотландия, Ирландия или Англия. Това е своего рода културен обмен.

Макар че трябва да кажа – по-интересни ми бяха песните на „черните”, защото бяха по-прости. Те като че ли караха задника ви да се тресе и вдигаха члена ви, и това беше истински ново. И в същото време това бяха песни, изразяващи болка. Те не можеха, не умееха да се изразят твърде умно, твърде интелектуално, затова те трябваше с не много прости думи да разкажат какво става с тях и какво ги вълнува. Така се появи градският блус, в който имаше много песни за секса и борбата. Макар и до сега много чернокожи музиканти да работят над проблема Бог, и често това звучи като „Бог ще ни спаси!”. Все пак във всичко това чуваме разказ за болка – затова ми харесват песните им.

Винаги съм мислил, защо да не пробваме нещо като югославския опит, Искам да отида там и да видя с очите си как работи това. Всички революции завършват с култ към личността. Даже на китайците им трябваше  фигурата на Бащата. Мисля, че това ще стане и в Куба с Че и Фидел. В комунизма от западен образец ще трябва да создадем фигура на Баща от самата работническа класа.

През 1968 г. във Франция… работниците започнаха да усещат собствената си сила. Но на Комунистическата партия не й беше до това. В теорията всичко е великолепно, но има един проблем. Всички революции са се случвали, когато Фидел или Маркс или Ленин или някой друг голям интелектуалец се оказвал в състояние да стигне до работниците… И на работниците им ставало ясно, че са в угнетено положение. Но у нас те още не са се събудили. Те вярват, че притежаването на автомобили и телевизори е правилната посока. Трябва да се свържат студентите-левичари с работниците, трябва да се привличат за ученици в „Червения Мол”.

Не мисля, че новият закон за отношенията в промишлеността ще се окаже работоспособен. Уверен съм, че работниците ще откажат да сътрудничат с всичко това. Честно казано, мислех, че правителството на Уилсън беше най-лошото. Обаче Хийт се оказа още по-лош. Съпротивата е потушена, негърските активисти даже не могат да живеят в своите собствени домове, затова на ЮАР се продава още повече оръжие.

Как хубво каза Ричард Невил, между Уилсън и Хийт има само сантиметър, но всички ние живем в този сантиметър…

Мисля, че за да се измъкнем от ъгъла, в който бяхме натикани, от този сантиметър, трябва да се опитаме да събудим младите работници, защото именно в младостта хората са по-малко страхливи и по-склонни към идеализъм.

Както и да е, революционерите трябва да отидат при работниците, даже ако самите работници не отиват при революционерите. Наистина не е ясно с какво да се започне. Личният ми проблем се състои в това, че вече съм израснал, трудно ми е да се чувствам част от работническата класа, та нали те както и преди обичат Хъмпърдинк. Нас ни купуват предимно студенти и това е реален проблем. Буржоазията контролира масмедиите и цялото разпространени и рекламата. Когато започвахме, само „Decca”, „Philips” и „EMI” реално можеха да записват музыка. И ние трябваше да си пробием път през цялата система на бюрокрация, за да отворим вратата на студиото. И там се даваха всичко на всичко 12 часа, за да запишем целия албум.

И сега всичко е по прежнему. Ако сте непознат музикант, едва ли ще успеете да получите повече от час в студиото – има йерархия и ако не сте създали хит, тогава няма да ви пуснат в това студио за втори път. В същото време има контрол над разпространението. „EMI” уби албума ни „Две девици”, защото не им хареса. На последната плоча те цензурираха написаните върху нея думи. Е, не ли лицемерие – позволяват ми да пея, но те не ви позволяват да четете думите от тази песен.

Работниците реагираха лошо на нашата свобода на мнението по сексуалните проблеми. Плашеха ги експериментите ни с нудизъм, те протестираха срещу него, както всички останали. Може би, в същото време, те си мислеха: „Ето, Пол е добър момък. Той няма да ни подведе, с него няма да има проблеми.”

Постепенно нещо се променя. Струва ми се, че студентите, които вече са наполовина будни, могат да се опитат да събудят своите братя работници. Те трябва да ги убедят, че всичко това не са празни приказки.

Всичко, което е нужно е да си пробиете път направо към работниците, особено към младите. Затова говоря за училището в новия си албум. Бих искал да насърча хората да са непослушни, да излизат от рамките, бих искал те да се изплезват на властите както трябва.
Невъзможно е да се завземе властта без борба, революцията е невъзможна без насилие. След революцията ще има купища проблеми. В това число ще възникнат много гледни точки какво и как трябва да се прави. Това е естествено, когато революционерите имат различни гледни точки, когато се различават в различни насоки. Но в същото време е необходимо да се поддържа единство, да се води борба с враговете, да се утвърждават новите отношения.

Честно казано, не знам отговора. Може би Мао знае какво да прави и държи ръката си на пулса.

След като властта е взета, трябва заводите да работят, а влаковете да вървят. Всички ние имаме много буржоазни инстинкти, всички се уморяваме и изпитваме потребност да поотдъхнем. Как да се постигне всичко да работи и как да се подържа революционното усърдие на необходимо ниво, след като сте постигнали това, което искахте да постигнете?

Разбира се, Мао ги „държи” там в Китай, но какво ще стане, когато той си отиде?

И на нас, ако вземем властта във Великобритания, ни предстои изчистване от буржоазията и поддържане на революционното съзнание у хората.

Тъй като „Битълс“ се въртяха по „Гласът на Америка”, руснаците стигнаха до заключението, че ние сме слуги на капитализма, каквимо мисля, че наистина бяхме. Надявам се, че те няма да смятат рока за нещо като кока-кола. Точно затова се старая да бъда по-сериозен и да се избавя от образа на тийнейджър.
Мисля, че да се унищожи капитализма във Великобритания е възможно само като накараш работниците да разберат в колко лошо положение се намират, като се разруши системата от митове, с които те са обкръжени. Те мислят, че живеят в прекрасна страна, където има свобода на словото. Те имат автомобили и телевизори и не искат да мислят за нищо. Те се примириха с това, че шефовете могат да ги изхвърлят на улицата, с това, че децата им може да ги пребият в училище или някъде другаде. Те живеят с чужди мечти, а не със собствените си. Те трябва да разберат, че след като потушат съпротивата на негрите и ирландците, ще се заемат както трябва и с тях.

Веднага щом всичко това се осъзнае, ще можем да започнем да правим нещо реално. Както каза Маркс, „всекиму според потребностите”. Мисля, че това може добре да сработи при нас.

Но непременно трябва да влезем в армията, защото тя е достатъчно добре тренирана, за да унищожи всички из корен.
Идеята е, че не трябва да се опитваме да създадем у хората чувство, че всичко е наред. Напротив. Трябва през цялото време да показваме на хората тази реална верига от дискриминация и унижения, през които те са принудени да минават, за да получат това, което наричат своя заплата.”

Tags: ,