ОБЩЕСТВО И КАПИТАЛИЗЪМ

Любен Иванов Аладжов

Пето допълнено издание

 

„Една добра идея, дори лошо осъществена, не е опровергана. Тя е само отложена“.

Стефан Цвайг

 общество  и  капитализъм

софия  –  2012 г.

 В памет на  баща ми, Иван Стефанов Аладжов.

В памет и на двамата ми братовчеди, Моньо Иванов Минев и Цветан Петров, загинали през жестоката зима на 1944 г. и на всички, които отдадоха единствения си живот за доброто на нас, живите. Без тяхната саможертва, България днес нямаше да е същата.

 въпросът на човечеството

 

 Може ли капитализмът да обслужва интересите на обществото, при положение, че:

 

- малката, но ултрабогата капиталистическа класа  притежава всичко в икономиката – от капиталите, ресурсите, средствата за производство на блага  до самите блага,

- от които другата, по-голямата трудова  класа  обществото, се нуждае и произвежда, за да живее,

 ако интересите им коренно се разминават, тоест

– трудещите се очакват от капиталистите и от частната им икономика  да задоволи нуждите им от блага, които те  произвеждат, а

- класата на частните собственици очаква от тях масимална печалба, като им ги отнема, за да им ги продаде след това на пазара, но на максимално възможната цена?

 

 

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

    Към читателя                                                                                                                         4

Пролог                                                                                                                                    5

1. Социализъм или капитализъм                                                                                            11

2. Индивид – основният градивен елемент на обществото                                                     14

3.. Общество. Икономика. Класи и класовадържава.                                                              18

4. Капитализмът – общество на часната собственост и експлоатацията.Основен закон       27

5. Експлоатация и печалба. Спекула. Стойност и цена.                            .                            36

6 Производствена експлоатация. Стоката „труд“. Добавена стойност                                   45

7.Търговска експлоатация (спекула). Стойност. Цена. Ценообразуване                                52

8. Финансова експлоатаци. Виртуална икономика. Кказинокапитализъм                              56

9. Криминалната същност на капитализма                                                                             63

10 За кого работи пазарната икономика? Противоречието „частна икономика – общество“ 64

11.Глобализиране на експлоатацията.Технологически монопол. Вгain Drain                        71

12. Алтернативата – унитарното гражданско общество на социализма                                 76

13. Дискусията за по-добрата система                                                                                   92

14. Какво постигна България по-време на капитализма и социализма                                 96

15. Необходимостта от социализъм в бедна и в богата страна                                            102

16. Кризите – неизлечима болест на капитализма. Техническият прогрес и кризите          103

17. Ефективност на държавния и частния мениджмент. Приватизация                              113

18. Излишната икономика на капитализма                                                                           117

19. Конкуренция, черна борса и „сива“ икономика                                                               118

20.Експортно ориентираната икономика при капитализма – износ на експлоатация Технологичен монопол на развитите страни                                                                        123

21.Чуждестранни инвестиции при капитализма – внос на производствена експлоатация 126

22. Социална сегрегация на капиталистическото общество                                               130

23. Промени в пролетариата при high-tech-капитализма. Прекерият и излишни хора      134

24. Социалдемокрация. Средна класа. Социално.пазарно общество                                139

25. Стандарт на живота при капитализма и социализма                                                    148

26. Свобода и демокрация при капитализма                                                                       152

27. Реколониализирането на света с финансови  средства                                                155

28. Новият световен икономически ред и Третия свят                                                        157

29.Доларът – международна валута и инструмент за ограбването на света.                      165

30. Заплахата за мира от Съединените щати                                                                      171

31. Методи за опазване на капиталистическата система. „Рамката на демокрацията“      172

32. Капитализъм и еконеустойчиво развитие на икономиката                                             189

33. Референдумът – демократичният път към бъдещия социализъм                                  193

Рецензия                                                                                                                           199

Уважаеми читателю!

Живеем в сложен свят, в динамично променяща се природна и социална среда, в която не разбираме всичко, на което сме свидетели и не винаги знаем, защо и как то се случва.

За явленията в природата точно и обективно ни информират учените, но за явленията в обществото разчитаме на социолозите. А те не всякога са коректни и обективни и често тълкуват явленията през призмата на класовите интереси, които обслужват.

Неголямата книга, която си позволявам да предложа на Вашето внимание, си поставя за цел да запълни именно тази празнота в познанието ни за социалните феномени около нас и да ни помогне да разберем, защо много от нещата в живота се случват не по най-добрия и справедлив според нас начин.

Нейният замисъл, следователно, е:

- анализ на възможностите на капитализма да обслужва потребностите на обществото;

- да обясни някои явления, които провалят живота на хората по Земята;

- аргументирано да предложи алтернативен модел за устройство на социума.

Човек е единственото разумно същество в природата, което е способно да си обяснява случващото се около него, съзнателно да променя към по-добро околната и социалната среда, в която живее и да не се ограничава само с приспособяване към нея и примитивна борба за оцеляване, както правят останалите живи създания.

Ще се радвам, ако настоящата книга ни помогне най-малкото да разберем по-правилно света, в който живеем.

Авторът

тел. 02/959 11 65

Октомври, 2012 г. – София

пролог

О, неразумни юроде, поради что се срамиш да се наречеш марксист!

 

В момента човечеството, населяващо планетата, изживява важен преломен момент, белязан от екологични, демографски, социални, геополитически, икономически и други глобални промени, от които зависи дори неговото оцеляване. Големият въпрос е, как да бъде устроена човешката общност така, че животът на хората в нея да се развива в хармония между тях и с природата, която ги е създала и приела в своето лоно. Единствено възможното решение е разумната и справедлива организация на обществото, която правилно да разпредели необходимите и често недостатъчни природни ресурси между хората по такъв начин, че да осигури  съществуванието им, без да увреждат природата и без да водят унищожителни войни за жизнено пространство. Разумната организация е единственият начин да се ликвидират социалните напрежения и конфликти всред 7-те милиарда души, които днес (пре)населяват и експлоатират уникалната ни планета. Другата алтернатива, която ни предлага великата природа е ужасяваща: това е хаосът на естествения подбор, който непредотвратимо ще завърши фатално за човечеството така, както завършват всички нейни творения, имащи начало, апогей и край. Природата не прави разлика между съзидание и разрушение, между добро и лошо, тя само безцелно върти материя и енергия. На този безсмислен процес може да се противопостави единствено разумът и организираността на човека.

Връх на неговото постижение в това отношение е обществото на социалната справедливост. Що е „общество“?

Обществото (социумът), това е вторичната жизнена  сфера, която единствен човек изгражда в първичната природа като своя социална субсреда, където само той извъшва разумно производство и разпределение на благата, необходими му, за да съществува.

 

До социализма всички обществени формации са класови, разделени на две антагонистични класи – господстваща, собственик на източниите на блага – икономиката и жизнените ресурс и трудова класа, която произвежда необходмите блага, които след това й се отнемат от класата на частните собственици. Правилата и законите, с които се налагат и поддържат тези явно несправедливи отношения образуват системата за устройство на класовото общество. Познатите до сега 3 вида обществени формации се отличават една от друга главно по начина на осъществяване на тази класова принуда. С хода на историческото развитие тя привидно все повече се „демократизира“. При робовладелчеството приинудата е била открито силова, при феодализма и капитализма тя се осъществява вече по непряк, либерализиран начин, на основата на неизбежната зависимост на хората от потребните им блага, произвеждани от икономиката на господстващата собственическа класа.

Присъщата несправедливост на тези социални взаимоотношения е причината за периодичното избухване на класови конфликти, поради което тя винаги е занимавалиа големите умове на човечеството.. Идеята за безкласовото общество на социализма се предлага през средата на ХІХ-тия век от Карл Маркс и Фридрих Енгелс, а неговото реализиране се осъществява за първи път от Ленин с Октомврийската революция през 1917 г., със създаването на Съветския съюз.  След Втората световна война  възнква и общността на  социалистическите държави. Този уникален опит на човечеството да се освободи от класовото подтисничество, засегна коренните интереси на световния капитал и затова още първия си ден се натъкна на неговата яростна съпротива.

До неотдавна на Стария континент освен водещите капиталистически държави съществуваше и общността на социалистическите страни. Вследствие грешки и деформации при осъществяването на социализма, в резултат на ожесточената  Студена война, на наивните очаквания на „народните маси“ за охолен живот при капитализма[1] и най-вече вследствие на най-голямото предателство в историята, международният капитал успя с помощта на „Троянския кон“ на генсека на КПСС, Горбачов, да дестабилизира социалистичската общност, да спечели десетилетната битка срещу социализма и да разруши този уникален опит на човечеството за изграждане на първото разумно замислено, безкласово общество. Есента на 1989 г. на Източна Европа безапелационно бе наложен най-негодния вариант на капитализма – неговия неолиберален модел.

След „нощта на шеметната оргия“ настъпи утрото на горчивото изтрезняване. Дори в онази част от обществото, която с патологичен инат отстояваше направената грешка, започна тайно да се прокрадва съмнението, че е била излъгана и че капитализмът,  съвсем не е това, което й бе натрапено. Съзнавайки опасността, която крият подобни съмнения, пропагандната машина на капитала засили битката за овладяване и на последния рубеж на социализма – този в главите на хората. В борбата си тя включи всички известни, позволени и непозволени средства за обработка на човешкото съзнание: от премълчаване на истината, до изричането на полуистини[2] и на откровени лъжи. И този мътен поток всекидневно, без прекъсване се излива върху главите на хората, внушавайки им, че социализмът е вредна, тоталитарна система, аналог на фашизма, потисник на правата на човека, общество на сивотата и уравновиловката и че единственият път към бленуваното западно благоденствие е капитализмът. Телевизията демонстративно атакуваше зрителите с кадри от богатите капиталистически страни, а медиите разпространяваха легенди за митичния „шведски“ модел и за смайващите успехи на новите икономически „тигри“:  Ирландия, Балтийските републики, Испания, Гърция, Аржентина и др. Обществеността се къпеше в „розови“ представи до момента, в който избухна апокалиптичната световна криза. Фееричните светлини на театъра на приказните сънища изведнъж угаснаха, вълшебният му декор се срина и омаяното общество изненадано се събуди в блатото на отчайващата действителност. Миражът на бленувания Запад бе изчезнал, а сочените до скоро за пример страни-тигри се бяха превърнали  в измършавели котета, които жално се свиваха в студа и мрака на кризата и скимтяха от страх пред неизвестното си бъдеще.

Човек, единствен от всички живи същества, има способността да търси обяснение на явленията, на които е свидетел. Тази възможност, обаче, изисква усилия,  желание,  знания и в случаите на интелектуална леност и податливост към заблуждаваща пропаганда, не сработва. Много хора предпочитат, вместо умствените усилия, лесно консумируеми пропагандни обяснения. Необходимо е да им се помогне, за да се осъзнаят.

За съжаление,  докато пропагандната машина на капитала, въпреки неговия конфузен провал, продължи без притеснения да работи на пълни обороти и да заблуждава обществеността, този изключително благоприятен момент за разобличаване на разпространяваните за капитализма легенди и за възстановяване на правдата за социализма не се използва от водещата лява сила у нас. Очерта се сериозната опасност, с течение на времето неговата идея за обществото на социалната справедливост да потъне в забвение или да се формира в съзнанието на новото поколение като изкривена представа. Част от младите хора вече са с толкова клиширано съзнание, че с тях е почти невъзможно да се разговаря смислено на подобна тематика.

Трябва да призная, че на времето аз също трудно понасях изкривяванията на реалния социализъм  и бях твърдо убеден, че той се нуждае от някаква корекция и „оздравяване“. Но това, което се случи след 1989 г. не беше никакво „оздравяване“, а неговото тотално разрушение. В мен възникна смътното усещане, че е направена непоправима грешка.

Свидетел на богатия и уреден живот в Европа и Западна Германия, където работех от 1980 до 1992 г. и надявайки се на щастливо бъдеще за мен, за моето семейство и за Българя, очаквах новата система, което ни бе наложена да открие подобни перспективи. Започнах да следя най-внимателно събитията.около мен, отначало в чужбина, а след  това и в България и да търся за себе си отговор на главния въпрос: „Коя в действителност е по-добрата система за устройство на обществото – капитализмът или социализмът?“.

За моя изненада, колкото повече се задълбочавах в същността на явленията, толкова повече се убеждавах, че няма да открия нещо много позитивно в капитализма. Постепенно в мен се утвърди мнението, че той е неподходящ като система за устройство на обществото, особено за бедните и изостанали страни (а вече не само и за тях), каквито днес са по-голямата част от света, включително сега и България. Това убеждение категорично бе потвърдено и от развоя на последвалите събития.

В резултат на наблюдения и анализ, продължил над 20 години, се натрупаха интересни изводи и куп изписани листа. Посъветван бях, да ги подредя в книга и да я издам. С помощта на съмшленици[3] тя излезе с важни допълнения в няколко малки тиража и се оказа почти тематично изключение на книжния пазар, всред морето от мемоарна белетристика за социализма и „академични“ анализи на капитализма, неизменно съпроводени  от „добронамерени“ съвети за предотвратяване на неговите неизбежни кризи и за неговото „очовечаване“.

Предварително искам да отбележа, че още от първя ден от работата над книгата многообразието от факти и явления непрекъснато я развиваше и разширяваше, докато накрая не я превърнаха  в глобална критика на капитализма. Този резултат сега ме радва и след завършването й изпитвам чувството на удовлетворение и изпълнен дълг.

Прекланяйки се пред делото на великите класиции на марксизма и опитвайки се да го продължа, без да се увличам в суетна „наукоподобност“ и претенциозни съвети за „социализиране“ на капитализма, предлагам тази неголяма книга на вниманието на мислещия читател с надеждата, да обоснова точно и ясно тъкмо обратното, защо неговата система е негодна да служи за конструкция на обществото и защо трябва да бъде отречена.

Наясно съм за донкихотовската позииця на това начинание срещу могъщите вятърни мелници на капитала, но това не ми дава право да отпусна ръце.  Защото, след като и най-голямата лява партия у нас видимо избягва думата „марксизъм и е изоставила това върховно постижениие на човешката мисъл на профанацията на шоумените и на сервилната ни журналистика, отказала се е от най-силното си оръжие, своята непобедима идеология и „прагматично“ я е заменила с атрактивните парламентарни представления на политически свади, кой друг тогава, ако не ние, обикновенните „ляво“ мислещи хора и кога друг път, ако не сега, по време на опустошителната криза, трябва да се нагърбим с апостолската задача да възкресим алтернативата за социализма и да развенчаем митовете за капитализма; като обясним на хората, защо той е не само негодна, но вредна и дори опасна система за устройство на обществото, която трябва да бъде най-малкото ментално отречена. Ако успеем да сторим това, борбата ни за безкласовото общество на социалната справедливост ще е наполовина спечелена.

Книгата не е ориентирана към носталгията на възрастното поколение, нито към хората, обвързани с интереси или продали се на днешната система. И едните и другите не се нуждаят от нея. Тя е насочена към привържениците на социалистическата идея, които биха искали да разберат не само със сърцето, но и с ума си, защо са направили верния избор в своя живот. Тя е обърната и към отчаяните от класовата действителност, честно мислещи, активни хора, у които трябва да се събуди вярата в обществото на социалната справедливост и да им се помогне да се върнат от правилната страна на барикадата в битката за него.

Живеем във „време разделно“, задачата е неимоверно  трудна,  но нали и най-дългият път започва със своята  първа крачка?  На нас се пада задължението да я сторим и да жертваме сили,  време и средства, за да възстановим проваления шанс на човечеството. В тази мисия не сме сами – по целия свят усилено никнат семената на социалистическата идея и расте броят на нейните привърженици. Да се присъединим към тях и да подкрепим този преломен процес.

 

. 1. СОЦИАЛИЗЪМ или КАПИТАЛИЗЪМ

Социалистическата система, съществувала до преди четвърт век в Източна Европа, според твърденията на световната капиталистическа пропаганда, се е провалила като утопична и негодна, поради което, по „волята на народните маси“ през 1989 г. е отхвърлена и е заменена отново с капитализъм.

От тогава до днес измина близо четвърт век, достатъчно дълъг период от време, от дистанцията на който е възможна обективна оценка на резултатите от промяната. През този период се развиха процеси, които едва ли биха могли да се нарекат най-доброто доказателство за предимствата на капитализма. България от развита индустриално-аграрна страна се срина до нивото на треторазрядна държава. Това, което българският народ преживява в момента, не може да се нарече друго яче, освен национална катастрофа, с всичките й присъщи белези: стопански,  социален,  професионален, демографски, морален и културен упадък. Няма сектор от обществото (църква, армия, здравеопазване, образоване и пр.), който да не е тежко засегнат. Масова емиграция всред най-активната част от населениието, деградация всред младото поколение, което няма да е в състояние да поеме в ръцете си бъдещето на страната след 2-3 десетилетия, невиждана демографска криза, която ще ни свие до 4-5 милиона души българи и всичко това се случва без война и природно бедствие и въпреки щедрите обещания на най-богатите капиталистиически държави, които застанаха зад нас. Българя е заплашена от опасността в обозримо бъдеще да остане на картата на света само като територия, но не и като народ. Всички тези факти красноречиво говорят сами по себе си за системата, която ни бе наложена и за това не са нужни много доказателства. Човек трябва само да се освободи от илюзиите си и да се огледа. Очевидното не се доказва, то само се показва. А който имат очи, ще го види.

Фиаското на системата е не само на национално ниво. В глобален мащаб капитализмът предизвика катастофална световна криза, която съсипа съществуванието на милиарди хора по земята. Това бедствие не е следствие от човешки грешки, не е естествено природно явление, както се опитват да ни внушат, а е резултат от действите на генетично вродени недъзи на прехваления капитализъм, старателно прикривани от неговите идеолози. В такъв момент е необходимо някой да излезе насреща им и да обяви очевидното, че „Цар „Капитал“ е гол!“.

Глобалната криза започна да назрява далеко преди 2000-та година, още с началото на неолибералната епоха на лейди Татчър във Великобритания и на Роналд Рейгън в САЩ.  Ако по това време Съветският съюз бе продължил своята традиционна политика, тя щеше да избухне вероятно много по-рано и изходът от Студената война днес можеше да е диаметрално протвоположен. Но историята не е това, което е можело да се случи. Отсрочка на кризата бе дадена от най-голямото предателство на хилядолетието – „перестройката“  на Горбачов, която разруши социализма, ликвидира Съветския съюз и общността на социалистическите държави и отвори защитения пазар на СИВ за разграбване от икономически задъхващия се Запад. И въпреки спасителната глътка въздух, макар и със закъснение от две десетиилетия, неизбежната криза все пак избухна и то с такава унищожителна сила, че потопи цялото човечество в нищета и мизерия..

Този факт не се отрича от никого, освен от платените апологети на капитализма. Въпреки очевидния провал, те без ни най-малко стеснение продължават да го величаят като вечната и съвършената система за организация на обществото[4], която няма алтернатива[5].

Историята, обаче,  разполага с предостатъчно статистически данни, които недвусмислено показват, че социализмът нито се е провалил, нито е рухнал, а, най-точно казано, вместо да бъде обновен, беше предаден, провален и целенасочено разрушен. Постигнатите от него икономически и други успехи през миналия век, въпреки обективните трудности и допуснатите грешки са впечатляващи и сравнението им с резултатите от развитието след 1989 г. е повече от красноречиво. Така например, много преди дори да възникне идеята за Европейски съюз, Съветският съюз беше постигнал съвършен общ съюз от най–различни народи, религии, с единна икономика, общи въоръжении сили, външна политка, общ език, валута – всичко онова, към което днес без особен успех се стреми Европа. Това  постижение беше унищожено, само защото бе дело на социализма.

Ето защо в увреденото съзнание на „народните маси“, които преди 23 години в състояние на стадно оглупяване проиграха шанса на историята, да коригират и доизградят обществото на социалната справедливост, полека-лека сега започва да изкристализирва обратният въпрос:Случи ли се нещо добро след промените? Толкова добър ли се оказа капитализмът, колкото ни го представяха и толкова лош ли е социализмът, както го набеждават? Коя система действително е по-добрата?

 

2. индивидът и личните му качества- основният механизъм за управление в обществото. Власт и пари.

Преди да отговорим на този фундаментален въпрос, ще се спрем най-напред на двата основни феномена – „индивид“ и „общество„, чиито особености играят решаваща роля в разглеждания кръг от въпроси.

Човекът, като градивен елемент на обществото, притежава някои индивидуалистични нагласи, които природата трайно е заложила в него още по време на неговото създаване, за да може да оцелява в безмилостната борба за съществуване. Именно те влизат впоследствие в противоречие с колективистичните принципи, на които е изградено обществото.

Добре известно е, че основните задачи пред всяко живо същество са две – да съхрани живота си и да продължи рода си. За да ги осъществи, е необходимо на всяка цена то да консумира жизнено необходимите му блага: храна, вода, чист въздух, топлина, слънчева светлина, подслон, сигурност и прочие. Тяхната консумацията поражда усещания за удоволствие, а липсата им – за страдание (глад, жажда, болка, студ). Има блага, които без да са жизнено необходими, повишават качеството на живота и също предизвикват удоволствие, но липсата им  не причинява страдание, а само силни желания. Те са също от значение за обществото.

За разлика от размножението, което е почти неограничено, жизнено необходимите блага, които природата предлага за пряка консумация (най-вече храна), са ограничени. Поради това огромната част от новопоявилите се на този свят създания, лишени от тях, са обречени да загинат. Безмерното размножение и безмерната смърт, това е безмилостният механизъм, чрез който великата природа балансира живота с недостигащите ресурси.  Красива и идилична на пръв поглед, тя всъщност е арена на безпощадна борба за оцеляване, за ресурси, храна, вода, светлина, в която няма милост и справедливост,  където правото е на по-силния и по-хитрия.

За да даде шанс на всяко живо същество да се съхрани в тази жестока битка, природата генетично го е дарила с двата първични инстинкта: корист и егоизъм, т.е. с нагласата да не върши нищо, от което няма да получи някаква полза или което ще му донесе вреда. Индивидуализмът, користта и егоизмът, генетично са заложени и у човека, запазили са се и до днес и играят определяща роля за формиране на класовото общество и за  неговото поведение като негов член.

Критериите за оценка правилността на инстинктивните реакции на живите същества са също тъй природно заложени у тях като усещания за удоволствие от правилните и страдание (или неудоволствие) от неправилните действия. Тази първосигнална система автоматически управлява поведението им, превръщайки стремежа им към удоволстие и страха им от страдание в основни двигатели за техните действия. Те пораждат у тях, включително и у човека, непреодолимо желание да извършват само приятни неща и да избягват всичко, което им прчинява неприятности. Тази дуална система представлява висшият механизъм за управление на всички живи създания, известен още като механизмът на „захарчето и камшика“ или на „моркова и тоягата“. Неговото действие е толкова ефективно, че природата го използва за осъществяване и на двете си основни задачи: продължението на рода  – чрез неустоимата съблазън на сексуалното свръхудоволствие и съхранението на живота - чрез непреодолимия страх от смъртта. На неговия принцип, с обещания за блаженство в рая и мъки в ада дори и църквата е градила своето могъщо влияние през вековете.

 

Класовото деление на обществото на господстваща и подчинена класа също е резултат от действието на този дуален механизъм, който поражда стремежа у хората към:

- удоволствие от консумацията на блага и

- нежелание да извършват уморителния труд за тяхното производство.

 

Човешкото обществото е сложна система, невъзможна без органиизация, а организацията без управление е немислима. Главният механизъм за  управление на живите същества е принципът на „захарчето и камшика“ и модификациите, изградени на негова основа. При човека, който освен с инстинкти, е дарен още и с разум, към първичните форми за управление със „моркова и тоягата“ се прибавят още разяснението, убеждението и възпитанието, базиращи се на разума.

Основна роля в човешкото общество играят властта и парите. Това са двете лица на механизма на „захарчето и камшика“, действащи специално при неговото управление. Те се изразяват в стимулиране чрез пари (например, заплащане за извършване на работа) или в принуда (чрез законите и репресивните  органи на властта), и карат членовете на обществото да вършат неща, които те не биха  сторили никога сами, (уморителна работа, участие във военни операции, охрана на личности, частна собственост и прочие). Парите представляват „захарчето“, а властта е „камшикът“. Различните им прояви на парична мотивация (наемане на работа, награди, подаръци, повишение) или властова принуда (предупреждение,  наказание, глоба, уволнение, лишаване от свобода) играят изключително важна роля за управление на всиичко в човешкото общество – от наемния труд на работниите в икономиката, през командирите в армията, до политиците в правителството.

Големите възможности, които предлагат властта и парите, както в позитивен, така и в негативен аспект, пораждат у хората две силно изразени отрицателни качества - властолюбие[6] и алчност (стремеж към власт и забогатяване).

Стремежът към власт може да е израз на осъзнат дълг към обществото; животът и делото на велики личности от историята потвърждават това. Но използван в името на користни интереси, той е изцяло отрицателно качество – „властолюбие“.

Алчността (стремежът към забогатяване) е проява на неустоимото желание за удоволствие,  към трупането на блага не за задоволяване на нужди, а на капризи. Животните потребяват блага, предимно храна, докато се заситят. Излишъкът от нея, който няма как да съхранят, оставят за останалите. Те събират запаси за зимата, но това не е от алчност. Биологическите потребности на човека също са ограничени, но желанието му да си осигури бъдещо удоволствие чрез натрупване на блага за бъдеща консумация (т.е. алчността му) е неограничена. Съхранението на големи количества блага в историческото минало е било практически невъзможно, с изключение на основния ресурс за добив на храна – земеделската земя. С появата на банките, където универсалният еквивалент за стойността на благата – парите може  да се съхранява неограничено по време и количество и след обявяване на частната собственост за защитена от закона и  държавата, пред човека се откриват неограничени възможности за забогатяване чрез притежанието на пари и всякакви недвижимости и ценности. По този наин парите от инструмент за търговски обмен се превръщат за господстващата класа в основна цел  и средство за забогатяване.

Трупането на богатства, особено ясно е изразено в задоволените общества, където то се е изродило в консумативизъм – болезнен стремеж към притежанието на блага. Примерите за това са многобройни, като се почне от огромните банкови сметки на милиардерите, притежанието на обширни имения и дори на екзотични островчета в топлите морета, на хасиенди с великолепието на дворци и се стигне до многобройниите леки коли, частни самолети и яхти, които целогодишно стоят на котва в яхтклубовете  И всичко това в количества, надхвърлящи физиологичните възможности на човека за използване. Този неутолим нагон за задоволяване на ненаситни желания, който похабява ресурси на обществото и природата, по-необходими на други места и за други цели, накара навремето великият Махатма Ганди да изрече забележителната си мисъл: “На света има достатъчно блага за нуждите на всички, но не и достатъчно за алчността на всеки”

Користта, егоизмът и алчността от социална гледна точка са изцяло отрицателни качества. Те играят най-съществената роля за възникване на класово разделенотообщество и на експлоатацията.  Но преди да се занимаем с тези феномени, да уточним най-напред, що е общество, как се е появило, причните за класовото му деление, за експлоатацията и ролята на личностните качества на човека в тези процеси.

 

3. общество. икономика. класи и класова държава.

След дълъг период на първобитно съществуване, през който първобитнят човек индивидуално се е препитавал с лов и готово намерена храна, той е започнал да води групов живот в стада, родове, племена.. През периода на първобитния комунизъм разпределението на събраната храна всред тяхните членове в се е извършвало справедливо от водача на комуната (общността) съобразно нуждите на отделните семейства, с цел всички да оцелеят.

Впоследствие, в процеса на еволюционното развитиие, единствен човекът е започнал съзнателно да произвежда от неподходящи за употреба природни ресурси все повече и по-разнообразни блага, отколкото може сам да намери директно в природата. По този начин той е повишил своята популация и качеството на своя живот. Стремежът към ефективност на производството им постепенно го довежда до идеята да го извършва на принципа на „разделението на труда“, при който всеки индивид извършва определен вид работа или изработва само един продукт. Разделното производство на блага ултимативно изисква  последващото им разпределение сред социума. Тази трудоемка и неподдаваща се на пълен контрол дейност постепенно е била изоставена от вожда на племете и предоставена на инициативата на самите му членове. Водени от вродената си корист и егоизъм те започват да обменят свойта плячка с останалото общество, стремейки се да извлекат максимална полза от размяната. Оръдията на труда и домашните животни на семейството постепенно се превръщат от лична собственост за обслужване на семейни нужди в частна собственост за производство на стоки за размяна. Това поставя началото на пазарната експлоатация и стремежът към печалба. (§§ 4 – 6) и по този еволюционен начин постепенно се заражда първообразът на икономиката, пазарът, частната собственост и експлоатацята.

Икономиката е най-важната структура на обществото. Тя изпълнява двете негови основни функции: производство и разпределение на жизнено необходимите му блага.  Без нея съществуването на обществото е невъзможно. Тя формира и взаимоотношенията между.неговите членове. За пълнота в изложението ще повторим дефиницията за общество::

 

Обществото (социумът) е вторичната жизнена субсфера, която единствен човек съзнателно изгражда в първичната природа като своя социална жизнена среда, в която само той извършва разумна икономическа дейност производство и разпределение на блага.

 

Като вторична среда за социално съществуване обществото може да бъде оприличено и на гигантско „общежитие„, в което се живее при спазване на особени закони и правила, различни от тези в джунглата.

Човекът е човек само в рамките на обществото. Вън от него той отново е животно, което трябва да се бори за оцеляване. В дивата природа няма организирано производство и разпределение. Там за храна се убива, а грабежът и кражбата са най-нормалните явления. Затова и най-ранните епохи от историята на човечеството представляват летопис на кръвопролитни войни. Откритото грабителство (разбойнчеството) през определени исторически периоди е било дори нормален начин за снабдяване и на хората с блага. В днешния свят чрез икономиката (т.е. чрез организираната преработка на негодни  за консумация суровини), човечеството е в състояние да се сдобие с несравнимо много повече блага, отколкото може да намери директно в природата.

Решаваща роля за възникване на класовото деление и класовите производствени отношения в социума играят първично вградените у хората инстинкти на корист и егоизъм и свързаните с тях усещания за удоволствие от консумацията на блага и неудоволствие от полагането на труд за тяхното производство.

Трудът е усилие. Спектърът от усещания, които той предизвивква у човека е твърде разнообразен и широк. Най-неприятни са усещанията от изпълнителския и тежкофизическия труд. За разлика от тях творческият труд е приятен и често се превръща в хоби. За съжаление производството на блага в икономиката, колкото и важно да е за съществуването на хората, се нуждае предимно от банален изпълнителски и физически труд, изискващ често значителни усилия, причиняващ умора, замърсяване, загуба на свободно време, извършващ се понякога при вредни и дори опасни условия. Организираните форми на производството изискват и ограничения на личната инициатива, йерархично подчинение, спазване на трудовата и технологична дисциплина и понасянето на ред индивидуални неудобства. Като неприятна дейност принудителният физически труд често е бил използван (и все още се използва) и за наказание. Ето защо, независимо, че хората съзнават ползата от него, най-често търсят начини да го избягнат или да подберат за себе си по-приятните негови форми.. В същото време с най-голямо удоволствие те консумират произведените от обществото блага. Това са двете причини, поради които човек от най-древни времена:

- се стреми да прехвърля работата върху други индивиди, съсловия, класи, платени наемници (работнии, слуги), машини, а за себе си да подбере по-леките, по-доходни, престижни и интересни негови форми, а

- при разпределение на благата, да се стреми да получи за консумация по-големия и по- качествения дял от тях.

Това различно отношение на човека към работата и потреблението е първопричината  за класовото деление на обществото на две класи:

1. Господстваща, която по различни начини е съумяла да се превърне в собственик на най-важната негова структура - икономиката и на тази основа се е сдобила допълнително и с привилегиите:

- да разпределя работата и да ръководи производството на блага,

- да решава за себе си дали да работи, какво да работи и дали  да не живее с нетрудови доходи от собственост;

- да присвоява по-голямата и по-качествената част от създадените  от трудовите хора блага на основание, че те са изработени в „нейната“ собственост.

От древни времена господстващата класа открито е отбягвала и презирала физическия и изпълнителския труд и е влагала цялата си жизнена енергия в изживяването на аристократични удоволствия: лов, езда, пиршества, зрелища, турнирни битки, балове, коннцерти, любовни авантюри и прочие. Това не се е променило и днес; ,добавени са само някои нови удоволствия като пътешествия, круизи, СПА-курорти, подбрани видове спорт (голф, тенис) и прочие украсяващи живота развлечения..

2. Подчинената класа е другата, значително по-голяма трудова част от обществото, която по ред причини не притежава частна собственост, но е работната сила, която за да живее е длъжна:

- да се продава, да се труди в частната икономика и да създава благата;

- да отдава по-голямата и по-добра част от тях на нейните собственици;

- да потребява отредения й от произведените блага дял.

Очевидно, че частната собственост над икономиката и произтичащите от нея привилегии за господстващата класа не са получени даром; те трябва да бъдат извоювани и постоянно отстоявани. Видовете класови общества в човешката история се отличават едно от друго, както вече се спомена, по начините на принуда, с която господстващата класа налага и поддържа своя доминиращ статут в обществото. В хода на историческото развитие формите на тази принуда са се променяли от грубо насилствени към привидно все „по-демократични“, почиващи на основата на жизнената зависимост на хората от благата, произвеждани  от частната икономика. Силата, обаче,  никога не е губила в тези взаиимоотношения своята роля на последен гарант за тяхното налагане, а само „демократично“ е отстъпвала на задни, по-прикрити позиции.

При робовладелческия строй основното средство за производство на блага и частна собственост на робовладелците са робите. Принудата над тях се е осъществявала с открито насилие.

При феодализма класовото подчинение се постига вече по по-завоалиран, косвен път, чрез зависимостта на тогавашното общество от собствеността на феодала над главния негов жизнен ресурс – земеделската земя. Без нея селяните са били обречени на глад. Феодалът им е разрешавал да я ползват, но само срещу акт за закрепостяване към нея и срещу задължението „доброволно“ да му отдават крепостна повинност от труд, продукти и воиници. Спазването на тези взаимоотношения е било гарантирано със закона и силата на държавата,  църквата и феодалите.

При капитализма принудата към труд и експлоатация се извършва още по-прикрито, отново на основата на частното пртежание на икономиката, източникът на неизбежно необходимите за живот блага. Начините за класово подчинение при капитализма формално изглеждат още „по-либерализирани“ – работнците вече не са закрепостени, не са задължени да отдават крепостна повнност, но прикрито, под претекст, че благата,  които изработват са произведени в частни предприятия, техният труд бива ограбван. Господстващата класа на частните собственици си е извоювала „правото“ да счита създадените блага за свое притежание, да ги отнема от работниците срещу минмално заплащане на техния труд, след което да им ги предлага на пазара за потребление, но на максимално възможната цена. Очевидно, разликата в класовите взаимоотношения при капитализма и феодализма е неголяма, но много съществена: наемният работник при капитализма действително е „свободен“ сам да избира своя „феодал“ и феод (месторабота), но в същото време капиталистът има правото да му прибира почти цялата продукция и да го „разкрепостява“ (т.е. уволнява) веднага, щом престане да има печалба от него. А това означава нещо до момента непознато в историята – уволненението обрича работнка на липса на средства за препитане, т.е. на глад, смъртоносна опасност, с която не само крепостните селяни, но и робите, а дори и селскостопанският добитък никога не са били конфронтирани – те винаги са получавали своята паница леща или наръч сено. „Либерализацята“ на класовата принуда при капитализма очевидно се състои само в замяната на бича на робовладелеца с по-коварния и болезнен камшик на паричното робство.

Важна особеност за всички класови общества е, че въпреки индивидуализма, егоизма и антагонизма на съставящите ги класи и индивиди, всички те са обречени да живеят заедно, в неизбежна зависимост едни от други и на обща територия, която трябва да  бранят общо от външни врагове. Тази обективна даденост ултимативно изисква съществуването  на:

- законова регламентация на класовите отношенията между тях и

- обществена институция, която да следи за тяхното спазване.

Правната и институционална структура, която изпълнява тези две задачи е известна като „системаза устройство на общестото„, а видимата й реализация е класовата държава.

Това е накратко, генезисът на основните структури на обществотоикономиката и държавата. При всички класови формации функциите между тях са ясно разграничени: икономиката, произвеждаща необходимите блага, се притежава от господстващата класа, а държавната власт, осъществяваща законодателството, общественя ред, външната политка, сигурността, правораздаването, образованието и ред други организационно-регулативни дейности при монархиите е наследствена, а при републиките е поверена на платени политически избранници.  В идеалния случай икономиката би трябвало да е подчинена на държавата,  която трябва да се грижи за интересите на цялото общество.

 

При класовите общества, обаче, това не е така. Устройството на обществото и на държавата там винаги са се определяли от господстващата класа и то по такъв начин, че държавата да охранява, узаконява и унаследява нейните класови интереси и привилегии.  Точно такава функция изпълнява днес и капиталистическата държва. Тя е длъжна с всички сили и средства да брани интересите на господстващата класа, да гарантира частната й собственост и да й осигурява подчинение на работническата класа. И всичко това се изпълнява с приоритет пред грижата за обществото.

 

Двата теоретично възможни алтернативни модела за устройство на обществото днес са социализмът и капитализмът. Тяхното сравнене, особено сега, по време на суперкризата, продължава да е актуално и да е в центъра на вниманието на световната общественост и дори на управляващите кръгове на Запад.

Двете системи принципно се различават. Социализмът, както се каза, е първата разумно замислена от човека безкласова организация на обществото в името на социалната справедливост и всеобщата полза от икономиката за целия социум. Новият социализъм теоретично няма да се различава много от модела до 1989 г., изчистен, естествено,  от допуснатите грешки  и деформации и допълнен с необходимите нови органи и функции. Неговата основна особеност е, че основнат част от икономиката вече не е частно владене на една класа, а принадлежи на държавата, т.е. на цялото общество. И най-важното отличие на социалистческата държава от капитализма е, че, освен с обичайните си функции, тя  управлява и производството и разпределението на благата.

Това различие е главното  предимство на социализма, с което той елиминира хаоса от частни интереси в пазарната икономика и премахва несъвместимостта между стремежа на нейните собственци към печалба и задълженето им да задоволяват потребностите на обществото. Публичната (държавна, общинска, кооперативна) стопанска собственост, премахва и класовото деление на социума на собственици и несобственици (пролетарии) и обединява икономиката и обществото в едно неделимо цяло, в което има само общи интереси, без антагонизъм и конфликти.

 

За капитализма е характерно тъкмо обратното: класата на частните собственици по някакъв забулен в тайна начин си е присвоила правото да притежава главната структура на социума – неговата икономика с всички произтичащи от това привилегии, без да бъде, обаче, обвързана с никаква отговорност за задоволяване на нуждите на обществото от работа, доходи и блага за живот. Всичко, което касае тези нужди, (количество, цени, достъпност на стокте, трудова заетост и прочие), е предоставено за решение на невидимата ръка на пазара, както по-благовидно се нарича интереса на частните собственици към печалба. Тъкмо поради това генерално разминаване, „анонимната ръка на пазара“ поражда всички обществени конфликти при капитализма, които рано или късно ще го погубят.

Както споменахме, обществото е сложен организъм, който не притежава собствен разум и защитна система – то не може да се самоуправлява и самозащитава. Тези личностни качества, присъщи  на индивидите, които го съставят, не се пренасят автоматично върху него. Ето защо то (и особено безкласовото общество на социализма) трябва да бъде на всяка цена управлявано и защитавано от специално създадени органи срещу най-различни външни или вътрешни посегателства. Без такава защита, изложено на користните домогвания от страна дори на своите членове, природно програмирани да преследват лична изгода, то ще загине. Това се доказа и от съдбата на реалния социализъм, който, недостатъчно защитен от вътрешни злоупотреби, загни и в крайна сметка бе разрушен.

Проявите на корист и егоизъм на съставящите социалиситическото общество индивиди могат да бъдат сравнени само с поведението на раковите клетки спрямо живия организъм. Със своята агресивност и егоистичен стремеж към размножение и доминация, те подтискат нормалните клетки около себе се, затрупват ги с метастази и тумори, алчно изсмукват жизнените ресурси на организма и изхвърлят отровите си в него, докато накрая не го унищожат и сами не загинат заедно с него. Тази аналогия, колкото и да е ужасяваща, толкова е и точна и не бива да се забравя. За великата природа, която само безцелно преобразува материя  и енергия, загиването на човешкя род и общество няма да е никаква уникална трагедия в нейния безсмислен кръговрат, която да е с нещо повече от измирането на динозаврите през мезозоя. За разлика от динозаврите, обаче, човечеството има разум и възможност да се противопостави на природата и да се спаси, ако навреме се осъзнае и вземе мерки. И тя няма да има нищо против това спасение. За природата всичко случило се е приемливо.

Липсата на класи при социализма е изместила класовия конфликт на капитализма на по-ниското ниво на конфликт между колективните интереси на общността и личните интереси на нейните членове. Ето защо, най-важното допълнение, което архитектите на бъдещия социализъм  трябва на всяка цена да вградят в него е ефективна имунна система, която безотказно да го охранява от користта, егоизма, алчността и властолюбието на съставящите и управляващите го индивиди.

Капитализмът прнципно е изграден на точно обратната философия на социализма. Той не е разумно замислена обществена конструкция, а е хаотично формирало се в процеса на човешката еволюция общество,  официално основащо се на користта и егоизма  на хората; това не се отрича дори и от неговите идеолози. Заради този си генезис капиталистическото общество по принцип е аналог на джунглата, където властва борбата за оцеляване, правото на по-силния и законите на Дарвин. Поради това неговата философия метафорично се нарича още „социалдарвинизъм“ и не притежава принципите на хуманност и социална справедливост, заложени в социалистическия морал.

 

4. Капитализмът – общество на частната собственост и експлоатацията. основен закон на капитализма.

Доминиращата в днешно време световна система е капитализмът. Както  се каза, това е общество, изградено на основата на частната собственост[7] върху ресурсите, средствата за производство, капиталите и благата, т.е. на частното владение на годподстващата класа над цялата икономика  и на правото й на това  основание да експлоатира, т.е. да присвоява чужди стойности, произведени от и за обществото.

В изпълнение на двете си основни задачи – производство и разпраделение на блага, капиталистическата икономика се ръководи от интересите на своите собственици към максимална печалба (основният закон на системата).

Производството на блага се извършва в предприятията (заводи, мини, земеделсти стопанства и пр.), а разпределението им – на пазара. Печалбата в производството се максимизира чрез повишение на неговата производителност посредством прилатането на  нова техниика, съкращение на работна ръка и намаление на заплатите на останалите работници, т.е. чрез засилване на тяхната експлоатация, а печалбата на пазара се увеличава – чрез повишение на цените. Тези два процеса в иконимката пораждат безработица и обедняване на обществото. Действието на основния закон на системата за максималната печалба е главната причина, поради която капиталистическата икономика обслужва предимно богатите, платежоспособни слоеве на социума, игнорирайки социално слабите му прослойки. В това няма нищо очудващо: производството и пазара при капитализма са средства не за задоволяване на нужди, а  за експлоатация и реализиране на печалба. Този извод не трябва да се забравя никога, когато се сблъскваме с парадоксите на капитализма.

Социалистическата икономика, на която ще се спрем по-нататък (§12) е пълна противоположност на всичко казано до тук. Основната й цел са нуждите на хората, а печалбата е само средство за акумулиране на финансов ресурс за стопански инвестиции в полза на целия социум. По тези причини при социализма няма експлоатация, няма социален антагонизъм, конкуренция, кризи и класово деление.

Ресурсите са дар от природата и голяма част от тях (напр. подземните изкопаеми) са невъзстановими. Затова те би трябвало да принадлежат и обслужват цялото общество. Средствата за производство (предприятията) са създадени от хората, за да произвеждат с тях необходимите им за живот блага. Но само ресурси и средства за производство, без човешки труд, не се създават блага.

Затова генералният въпрос на всички класови общества се свежда до дилемата, кой да извършва неприятния уморителен труд за производството на благата и кой след това да се разпорежда с тях[8] и да ги консумира..

 

Частната собственост над ресурсите и преприятията според класовото законодателство превръща техните собственици автоматически в собственици и на благата, изработени от труда на обществото,  на примитивното основание, че те са произведени в „тяхната  собственост“. Отнетите блага, след това отново се предлагат на социума на пазара, но срещу максимално заплащане, което ще рече, че със приключване на цикъла „производствопазарна реализация, цялата новосъздадена от трудовото общество огромна добавена стойност, превърната в пари, се връща обратно в капиталистическата класа. С тези гигантски средства тя придобива неограничена мощ и възможности да властва над цялото общество, което означава, че без официално да се заявява като претендент за абсолютната власт, чрез парите и частната си собственост, капитализмът представлява де факто перфектна тоталитарна система, осигуряваща пълното господство на една миноритарна класа над цялото останало общество.

Основните класи на  капиталистическото общество са:

1. Капиталисти – миноритарната класа на частните собственици, която се състои най-общо от трите съсловия: банкери – „притежатели“ на капиталите, предприемачи - „собственици“ на ресурсите и предприятията и търговци - „собственици“ на стоките.

Те са извърштелите и на трите вида експлоатация: производствена, търговска и финансова., на които ще се спрем по-нататък.

2. Пролетариат – подчинена класа на мнозинството хора на наемния труд, които не притежават никаква частна собственост, освен работната си сила, знания и квалификация. Притиснати от необходимостта да преживяват, те нямат друг избор за припечелване на прехраната си, освен да се продават като работна сила на частните собственици и да им произвеждат печалба.

В  качеството си на собственик над икономиката класата на капиталистите придобива и две други, изключително важни възможности:

-  да разпределя работата в  икономиката

-  да разпределя потреблението. сред обществото.

За да извършва целия обем от работа в производството капиталистът купува работна сила. на трудовия пазар. Там той се явява продавач на работа и купувач на труд[9] или друго яче казано, като „работодател на обществото. А това означава нещо изключително важно – чрез частната си собственост капиталистът придобива статут и на върховен разпоредител с основното благо на съвремения човек - „работата“, единственият източник на доходи за неговото съществуване. В модерния свят без работа, няма пари, няма храна, няма и всичко останало, което се нарича живот. Лишен от работа, трудовият човек днес може да умре от глад в центъра на милионен град като самотник в пустиня, заобиколен от тълпи сити хора и пред отрупаните витрини на пълни с храна магазини,. По този начин частната собственост над икономиката превръща капиталиста освен всичко, но в господар и над живота на трудовите хора, който, според интереса си от печалба, може да ги наема или уволнява, т.е. да решава, кои от тях ще живеят и кои – не., Заради своя интерес от печалба той има право да изхвърля хора на улицата, т.е. извън обществото и да ги превръща отново в полуживотни, които, за да съществуват,  трябва да крадат[10], както се прави в джунглата.

Съвременният капитализъм не убива директно трудовите хора, както се е вършело навремето с робите, не ги лишава пряко от жизнено необходимите им блага, както е било в зората на капитализма, а ги умъртвява, чрез лишаване от работа, без да ги убива,. Излишните за икономиката хора, които системата създава, са главният нейн неотстраним недъг, с който тя не може да се справи и заради който трябва да бъде отхвърлена. Днес всички ние сме свидетели на трагедията на безработните не само у нас, а и в цивилизационния ни пример – Западна Европа.

Втората важна за обществото роля на капиталиста е разпределител на неговото потребление, което извършва, чрез заплатите на работниците в предприятията си и чрез цените на „своите“ стоки на пазара.

Гореспоменатите две възможности на капиталиста на основата на частната му собственост, го правят пълновластен господар над цялото общество, който се разпорежда със съдбата на хората – кой какво и колко да работи, колко да консумира и как и дали въобще ще съществува – нещо, неприсъщо дори и на най-ретроградните режими в историята.

Учудващо е, че повечето едри собственици действително се вживяват в ролята си на „благодетели“ („работодатели„) и си вярват, че те наистина  „даряват“  хората с работа и хляб. Суровата истина е, че те, всъщност, не са никакви работодатели, а най-обикновени експлоататори, които ограбвайки сътвореното от трудовите хора, заемат след това царствената поза на тяхни благодетели, връщайки им като заплата една малка част от сътвореното от тях, за да поддържат съществуването им като необходима работна сила, консуматори и пазарни преобразуватели на стоките им в печалба.

И не на последно  по  значение място,  частната собственост прави капиталиста самовластен разпоредител и с размера на своя личен доход, като му позволява, след погасяване на кредитните си задължения, след като задели средства за новите инвестициии и след като изплати данъците, да присвои за своя лична консумация цялата останала  внушителна част от произведената от наемните му работници нова стойност. И точно този неконтролран по размер доход, а не свръхспособностите и трудолюбието на капиталистите, формира личното им богатство и осигурява завидния стандарт на живота им. Смущаващият размер на това богатство ги принуждава старателно да прикриват произхода му под булото на личната и фирмена тайна. Обществеността не бива да знае, как и колко те печелят[11]. Тя може да бъде само ням свидетел на разкоша, в който живеят и да го възприема като „природна“ даденост. Ако този нелимитиран доход беше в рамките на средното за обществото възнаграждение за ръководни стопански кадри, експлоатация нямаше да има (което не означава, че капиталзмът щеше да се превърне в социализъм – другите различия между системите остават). Интересно е, че нашият народ, който до 1989 г. остро реагираше срещу подобни деформации на реалния социализъм и скандираше до прегракване „Гласност“ и „Прозрачност“, сега учудващо равнодушно мълчи пред тези далеко по-нетърпими и старателно прикривани социални несправедливости на капитализма. Дали наистина, няма нещо сбъркано в неговия чип, както се съмняваше Симеон СКГ?

Едно от основните различия между капитализма и социализма се състои в това, че при социализма няма остатък от печалбата за личен доход на стопанските ръководители. Те получават твърдо възнаграждение, както и останалите работници (подобно на мениджерите в частните предприятия). Ако печалбата се използва за повишаване на заплатите, това ще е за всички, включително и за тях.

 

Основният закон на капитализма определя като главна движеща сила за икономическата активност на частните му стопански субекти техният неудържим стремеж към максимално голяма и максимално бърза печалба.

 

Тази банална на пръв поглед формулировка е толкова фундаментална, че обяснява на практика почти всичко, което се случва  в пазарното общество – всичко е подчинено на печалбата, дори и да е във вреда на социума и природата. Стремежът към голяма и бърза печалба задържа дори процеса на технологичното и екологично обновяване в индустрията или, както го нарича известният икономист Шумпетер[12], процеса на „креативното разрушение на иновациите“. Повечето от новите технологии са скъпи и внедряването им изисква значителни капиталовложения, които частния собственик не винаги е готов да задели от печалбата си, ако съществуват по-изгодни и по-бързи опции за нейното увеличение (примерно, чрез финансови спекулации). Така например, в химическата промишленост, той има интерес да запази съществуващото оборудване и да отложи внедряването на нови, по-чисти технологии, защото освен скъпата инвестиция, ще понесе загуба от бракуването на все още работещите съоръжения, независимо че не са достатъчно екологично чисти.

Трудът е създател на огромни стойности. Абсолютно всичко грандиозно и впечатляващо около нас, е плод на човешкия труд и на  създадени от него средства. Със съвременните технологии човекът днес е в състояние да прозвежда многократно повече, отколкото му се заплаща и колкото може да изконсумира. Поради ниската производителност на труда през миналите епохи, за печалба е отнемана  значителна част и от жизнено важното за съществуването на работника заплащане. Днес, заради повишената производителност на труда, работещите не страдат от лиипсата на блага, независимо, че експлотацията им (респ. печалбите на капиталиста) са по-високи от преди.

Основният  бич за трудовите хора днес не е недостатъчното заплащане, а липсата въобще на заплащане, т.е. липсата на работа.

 

Голямата част от произведената над възнаграждението на работника огромна нова стойност се присвоява от „работодателите“ и образува онези крупни средства, с които те може да купят всичко и всички в обществото – политици, военни,  интелектуалци, магистрати, полицаи, журалисти, убийци, спортисти, правителства на цели държави, може да. управляват дори и целия свят. С тяхната сила бе срината даже могъщата световна социалистическа система. Финансовата мощ на капиталистическата класа й позволява да си купи охранители на системата срещу всякакви бунтове, размирици и революции, да купи политици, лобисти и прочие поддръжници. Зад нея в защита с цялата си мощ стои и класовата държава. Подкупите и корупцията са също част от репертоара на вездесъщите пари. Капиталист не се поти от работа и не рискува живота си да воюва. И за труда, и за въоръжената борба той плаща на наемницци и постига всичко, което желае. И куриозното е, че цялата тази неимоверна финансова сила, с която той разполага, е създадена от самото общество, което след това понася обратно ударите на паричния бумеранг. Идеологическата борба за съзнанието на хората капиталистите също вършат с платени политически и медийни шамани, които скрити зад булото на благозвучна фразеология заблуждават обществото, как ще го освободят от социалния гнет на системата, като я „преодолеят„, „обезсилят“ и „очовечат„, без да обясняват, как ще стане това – по-слабият да обезсили по-силния. Колко години ще трябва той да е  самостоятелно на власт, за да осъществят тази илюзия? За тези проповедници важат думите на Роза Люксембург, „Който говори неясно за ясни неща или е глупав или е демагог„. Те едва ли са глупави. По същия начин като тях, говорейки за „перестройка“, „нобеловият архидемагог“ Горбачов предаде навремето социализма и му нанесе щети, които няма да бъдат нито скоро, нито лесно възстановени. Ето защо системата на капитализма е вечна и ето как по отношение на обществото тя по принцип не е нищо друго, освен модернизиран вариант на древното робство.

Достатъчно дългият исторически период на развитие на капитализма позволява да се направят и някои други важни заключения за неговите възможности да обслужва обществото. Капиталистическата икономика е конгломерат от частни интереси. Частната й разпокъсаност и разхождащите се интереси на нейните собственици я правят много по-трудно управляема, по-трудно контролируема и почти некоригируема в  сравнение с държавно-плановото стопанство на социализма.

Всъщност капиталистическата икономика не е неуправляема. На микроикономическо (фирмено) ниво тя се управлява и то дори по един безупречен, но безмилостен начин, не в полза на обществото, а в интерес на своите собственици. Всичко, което не им носи печалба, те го изхвърлят като отпадък в обществото. Обществото като потребител на икономиката, няма право да изисква от частните собственици нито какво, на какви цени да произвеждат и продават, нито къде и в какво да инвестират. Точно тези два вида управляемост съставляват фаталното разминаване при капитализма между „икономика и общество“, който го прави  негоден като модел за неговото устройство. Най-осезателно това проличава по време на кризи. Затова редица учени с право наричат пазарната икономка макроикономически анархизъм. Опитите на класовата държава за нейното управление контрол в критични ситуации с различни „умно“ замислени стимули и лостове, се оказват не само прекалено комплицирани, но и слабо ефективни, ако не отговарят на интересите на частните собственици.

Затова кардиналният въпрос на настоящата  неголяма книга е: „Може ли капитализмът да обслужва задоволително цялото общество, ако:

- малката, но ултрабогата капиталистическа класа притежава всичко в икономиката - ресурси, капитали, средствата за производство на блага, а и самите блага, които

- другата, по-голяма трудова част от социума, класата на трудовите хора, произвежда и потребява, за да живее,

ако интересите им коренно се разминават, т.е. ако

– трудещите се очакват от капиталистите да задоволят нуждите им от жизнено необходими блага, които те сами са произвели, а

- класата на капиталистите очаква от тях да й осигурят максимална печалба, като закупят на пазара отнетите им блага на максимално възможната цена?

 

5.експлоатация, печалба и спекула . Стойност и цена. „доброволност“ на експлоатацията.

Типичните икономически (и не само икономически) взаимоотношения в капиталистическото общество представляват в обобщената си същност договори (сделки) за размяна (т.е. за покупко-продажба) на различни видове материални и нематериални стойности: труд, пари, стоки, ценности, имущество, информация, услуги, ноу-хау, ценни книжа, валута и пр.

Преди да продължим с особеностите на пазарната размяна, ще припомним някой понятия от политикономията (благо, стока, стойност, цена и пр.) които ще са ни необходими в по-нататъшното изложение.

Предметите, предназначени за лична употреба, се наричат блага, а за пазарна размяна - стоки. След покупка за лична употреба  всяка стока се превръща в благо и обратното: всеки предмет за лична употреба, изнесен за продажба, става стока  Всеки предмет за лична употреба има за собственика си само своя индивидуална потребителска стойност.  Изнесен на пазара, той добива и цена за размяната. Потребителската стойност на предмета за лична употреба не зависи от разходите, направени за неговото придобиване, а се определя единствено от нуждите, които удовлетворява. Семейните реликви, например, са безценни, докато буцата злато, намерена от Робинзон Крузо на самотния остров няма за него никаква стойност.

В процеса на покупко-продажбата участват най-малко две страни:

- продавач (притежателят) на стоката – нейният производител, собственик, търговец, изпълнител на услугата, банкер и пр. и

- купувач (приобретателят) на стоката, който ще я ползва за лични нужди.

За всяка една от тези две страни една и съща стока има различни потребителски стойности до изнасянето й на пазара и цена след това, валидна до извършване на продажбата й:

1. За продавача (респ. търговеца) всеки предмет, предназначен за продажба (за стока) на пазара има две стойности:

 а. Производствена (респ. доставна) стойност, която е равна на разходите по производството (или за доставката й) и представлява  нейната реална (производствена или доставна) цена. Тя лимитира най-ниската цена, на която тази стока може да се продава без загуба за производителя или търговеца..

в. Продажна (пазарна) стойност. Тя е равна на очакваната от продавача (търговеца) цена, на която стоката ще се реализираза и ще донесе печалба на пазара. Това означава, че за продавача след изнасянето на стоката за продан до момента на нейната продажба потребителската й стойност и продажната й цена са равни в парично изражение.

2. За купувача съотношението между стойност и цена е по-друго.

а. Потребителската стойност на стоката за него е индивидуална и зависи от нуждата, която той изпитва от нея и от неговата платежоспособност (т.е. сумата, която може и е готов да плати за нея).  Тя лимитира и максималната цена, на която стоката може да му бъде продадена.

в. Покупната цена, която купувачът се съгласява да плати за нея, означава, че потребителската й стойност за него е по-голяма или най-много равна на покупната цена, която плаща за придобиването й. Така, че за разлика от продавача, за когото предпродажна стойност и продажната цена на стоката са равни, за купувача потребителската стойност и покупната цена са различни.

Стойностите и цените на стоките на пазара се изразяват с помоща на универсалния измерител и еквивалент на  стойността  им – парите.

3. Продажната (пазарната) цена .на стоката за двете страни на сделката е крайната договорена цена Тя се предлага от продавача и се възприема от купувача

 

Предложената от продавача продажна цена е равна на сумата от реалната производствена (или доставна) цена на стоката плюс желаната печалба, т.е. тя винаги е по-голяма от реалната й цена със стойността на печалбата.

 

Производстваната (или доставната) цена на стоката и печалбата са предмет на търговска тайна на продавача. Той обявява само общата цена (т.е. сумата от тях двете), което поставя купувача в положение на информационен дефицит при ценовите преговори. Нямайки точна представа каква част от предложението на продавача е реалната производствена или доставна цена на стоката и каква е личната му печалба и намиращ се под натиска на изпитваната нужда, купувачът обикновено приема обявената цена.. Това означава, че той почти винаги купува в условията на изнуда и надплаща реалната цена на стоката с величината на печалбата. Продавачът пък по правило печели от всяка продажба.

Присвоената чрез печалбата чужда стойност над реалната цена на стоката представлява същността на явлението „експлоатация“.

Дефиницията за експлоатация, следователно, е:

 

Всяка неравностойна сделка за размяна (покупко-продажба) на стойности (стоки) между две страни, при която едната реализира печалба[13] за лично ползване чрез присвояването на чужда стойност от страната, която търпи загуба, представлява експлоатация.

Печалбата е мяра за абсолютната величина на експлоатацията, изразена в парични единици. Двете понятия семантично са еквивалентни.

 

От определението следва, че експлоатацията не е нищо друго, освен продажба на стока на по-висока цена или покупката й на по-ниска цена, отколкото тя струва;  тоест де факто тя е легитимен вид ограбване чрез узаконена изнуда (или измама), извършвано при договаряне на цената в условията на информационен дефицит от така наречената търговска тайна. Губещият в първия случай е купувачът, а във втория – продавачът. Причината, която прави тази абсурдна за губещата страна сделка възможна,  е споменатото вече различие в характера на цените, които стоката има за двете страни на сделката, търговската тайна при ценовото договаряне и натискът, който изпитва губещата страна от нуждата за извършване на покупко-продажбата.

От всичко казано до тук следва важното заключение, че всяка експлоатация се свежда до три стъпки:

- евтино набавяне на: суровини и труд (при производството), готова стока (при търговията) или финансови средства (при банкирането);

- влагането (или невлагане) на труд за някаква тяхна производствена, търговска  или банкова обработка и

- продажба на получения нов продукт (или услуга) на по-висока цена, равна на реалната му цена плюс визираната печалба.

Търговската операция на евтино закупуване на някаква стойност (стока или услуга) и скъпата й продажба след това е известна в икономиката като спекула. Това означава, че заради печалбата, която винаги повишава продажната цена на стоката над  реалната й стойност

всяка експлоатация  представлява спекула и обратното.

 

Изглежда странно, че и производството също е спекула, след като тя се свързва обикновенно с размяната в търговията или финансиите. Тази заблуда се дължи на обстоятелството, че предметът на спекулата в прозводството е по-особен – това е „невидимата“ стока „труд“ на наемнте работници, която се купува евтино на трудовата борса, трансформира се в нов продукт с някаква видима външност и след това се препродава скъпо на пазара като материална стока.

В търговията тази трансформация на предмета на размяната отсъства и затова спекулата там е по-ясно изразена: набавя се евтино стока, която с или без търговска обработка, в същия си вид, се препродава скъпо.

Класическата банкова дейност е още по-ясно изразена спекула – набират се евтино пари на ниска спестовна лихва, след което същите пари се продават скъпо като заеми, кредити на висока цена (лихва).

 

От казаното е видно, че всички видове експлоатация се свеждат до разновидности на търговската спекула. Колкото по-голяма е добавената от допълнителната обработка на стоката нова стойност в продажната й цена, толкова по-малък е спекулативният елемент в нея. Чиста спекула имаме, когато стоката се продава на по-висока цена, без никаква допълнителна обработка.

 

Спекулата е най-бързият и паразитен начин за реализиране на печалба с висока норма, което я прави силно разпространена при капитализма - при всяка покупко-продажба, както на материални, така и на нематериални стойности (ценни книжа, труд, софтуер, информация) там непременно се спекулира. При капитализма спекулата е узаконена, в което няма нищо чудно – основната цел на неговата икономика е реализирането на печалба и нищо повече. Изключително доходната и нетрудоемка борсова спекула с финансови инструменти днес до такава степен се е развила, че се е обособила в отделен отрасъл, известен като виртуална (мнима) икономика.

Капиталистът използва печалбата от експлоатацията за:

1. Задължително погасяване на дълговете си по производството;

2. Печалба, която той употребява свободно като:

а. капитал за ново производство и инвестиции или за.

в. лично потребление:чрез:

- натрупване на богатство (пари, недвижимости, ценности…) или за

- консумация и личен стандарт на живота[14].

 

Вече се каза, че се различават три вида експлоатация:  производствена, търговска и финансова:

1. Производствената експлоатация, както бе споменато, се състои в евтиното закупуване на труд на трудовата борса и скъпото му препродаване след това, трансформиран в нов продукт. Следователно, тя представлява присвояване от собственика на предпрятието на по-голямата част от новосъздадената от труда на работниците нова стойност, която се добавя към цената на суровините за произведения продукт. С една малка част от нея се възнаграждава наемния труд, което дава възможност производствената експлоатация да се разглежда и като недоплащане на наемния труд на работниците..

2. Търговска експлоатация. Тя се осъществява на пазара при покупко-продажбата на вече произведени стоки и се изразява в надплащане от купувача (т. нар. търговска експлоатация на купувача) и в недоплащане на доставчика (търговска експлоатация на доставчика) на реалната стойност на продаваната (респ. закупуваната) стока. Тази недоплатена или надплатена част от нейната стойност формиира печалбата на търговеца.

3. Финансовата експлоатация може да се разглежда и като вид търговска експлоатация, защото по същество тя представлява спекулативна търговия с особен вид стока, която няма директна потребителска стойност – ценни книжа (акции, пари и пр.), но  притежава финансова стойност, заради която се и търгува. Тази експлоатация се извърщва от финансовите институции (борси, банки и др.) по два начина:

а. Чрез класическа спекулативна търговия с пари, добре позната като спестовно-заемна дейност. Банката, която я извършва, набира средства на ниска цена (спестовна лихва) и след това ги продава под наем за определено време като кредити  (заеми) на значително по-висока цена (кредитна лихва).. Подобна банкова дейност в миналото пренебрежително се е наричала лихварство, а днес представлява престижен бизнес.

в. Чрез спекулативна търговия с други видове ценни книжа – акции, облигации, ипотеки, чекове, валута и др., носители също на стойност,

 

Разсъждавайки над процеса на експлоатацията, съвсем коректно възниква резонният въпрос: на какво се дължи „доброволното“ съгласие на губещата страна да участва в експлоатационната сделка? Ще повторим, че това абсурдно поведение се дължи на: скрития натиск над нея от изпитваната нужда за извършване на сделката, на ценовата тайна и нейната неинформираност, на рекламна манипулация и на прочие фактори. Какво е характерно за тази принуда?

1. Най-напред тя е ненасилствена, в противен случай би била криминално деяние.

2. Тя е резултат от частното владение на икономиката от капиталистическата класа, а от тук и на всички произведени в нея, но от (и за) обществото блага: работа, храна, енергия, жилища, лекарства, ноу-хау, информация,  всякакъв род услуги и пр. А това означава, че когато едната от страните при размяната (физическо лице, класа, държава, общество) се намира под натиска на непреодолими нужди, а другата (класата на частните собственици на икономиката, работодателите, търговците, банкерите) монополно държи в ръцете си като своя собственост всички онези блага, с които тези нужди могат да бъдат задоволени, тогава и дума не може да става за доброволност при осъществяването на неравностойната размяна. Истинското й название в такъв случай е „изнуда“, а когато се касае за блага, задоволяващи екзистенциални нужди, най-точното определение е „рекет“.Изнудата“ и „измамата“ също позволяват доброволно придобиване на чужди стойности, както и експлоатацията, но те са инкриминирани и се наказват от закона. Експлоатацията, респ. спекулата, обаче, е легитимирана от класовото законодателство. Поради тази причина в капиталстческото общество богати са не само „официално известните гангстери“, но и престъпниците с бели якички, наречени  бизнесмени (или още банкстери).

3. И най-накрая (но не на последно по важност място) доброволното съгласие на част от наемните работници да бъдат експлоатирани в прозводството е резултат и от тяхната непросветеност и непознаване на експлоатацията като начин за ограбване на труда им. Мисленето на тези хора се ръководи от първичните им инстинкти за елементарна задоволеност с екзистенциално необходими блага: храна, топлина, подслон и някои прости удоволствия като телевизия, жълта преса и пр. Тяхната житейска философия е ограничена в рамката на максимата „Хляб и зрелища“. Те не си задават въпроса, защо са  безработни, а са доволни, ако се намери някой, който да ги наеме и експлоатира само за насъщния хляб. Големите социални проблеми, съдбата на огромните пари, които създава техният труд и пр. са отвъд границите на мисловния им хоризонт. Когато усещанията за незадоволеност станат нетърпими, социалната им реакция се изразява в хаотични улични протести и неподчинения, с които не се постига нищо друго, освен временно удовлетворение на някои техни искания. Стремежите на тези хора са ограничени до усилиието им максимално да се приспособят към системата;  за промяната й те въобще и не мислят. Най-лумпенизираните от тях се продават на избори за по две кебапчета и една бира. Без идеологическа работа, полза от такава работническа класа няма.

Естествено, в обществото има и интелигентни, образовани хора, дори и интелектуалци, които са избрали за себе се по-достолепната позиция на пасивни наблюдатели на събитията, дълбоко „размишляващи над наукоподобните“ заблуждения на идеолозите на каптализма за неговите предмства,  без да изявяват никакви амбиции за неговата промяна. Те лековато отричат социализма, отблъснати по негово време от някои деформации и вероятно заради незадоволени лични амбициии – причини, които прнципно нямат нищо общо със социалистическата идея. За краткото време на контрареволюцията, тези интелектуалци емоционално се появиха на синята сцена като гастролиращи дисиденти и след провала на спектакъла отново се оттеглиха в черупката си. Не е нужно да споменаваме имената им, те се известни.

Такъв е понастоящем капитализмът по света и тази реалност го устройва напълно. Революционна ситуация за промяна, каквато се създаде след двете Световни войни, сега отсъства и е възможно скоро да не се и появи. Големите леви партии са вече „модернзирани и опитомени“. И всичко това се дължи на непоправимите поражения, които нанесе предателството на Горбачов.

 

6. производствена експлоатация. стоката „Труд“. добавена стойност

Както се каза, производството при капитализма е стопанска дейност, създаваща нови стойности (продукти) за обществото и печалба (пари) за класата на частните собственици. Производствената експлоатация над работещия пролетариат е класическият вид експлоатация и се извършва от собствениците на предприятията чрез присвояване на създадената от труда на наетите работници нова стойност. Тази новосъздадена стойност, добавена към стойността на изходните материали и субпродукти ги тревръща в нов продукт с по-високи потребителски качества и затова се нарича още добавена стойност. Добавената стойност представлява, следователно, трансформирания в новите потребителски качествата на произведения продукт човешки труд и е основният обект за производствената експлоатация. В този си смисъл тя би могла да се сравни и с присвояване от собственика на създадената от работниците продукция, което той, естествено, не прави, защото не се нуждае от стоки, а от паричния им еквивалент след реализацията им на пазара.

Уникалното свойство на труда да създава нови потребителски стойности е причината, заради която собствениците на икономиката го купуват като суровина за производство на стоки и печалба. Като всяка стока, трудът също притежава стойност (за потребителя-предприемач) и цена (като стока за продавача-работник):

 1.Производствена цена, Тя касае работнка и включва разходите за неговото биологично създаване, отглеждане, образование, квалификация и ежедневни консумативи (храна, подслон и др) за поддържане на трудовата му стойност..

2. Потребителска стойност на труда. Тя е от значение за потребител му (предприемача), който го заплаща и използва за производство на печалба. Обикновенно, потребителската стойност на труда (т.е. печалбата, която той създава за собственика) е фирмена тайна и при договаряне на заплатата си, работникът няма точна представа, срещу какво разменя своя труд. Затова трудът му остава в голяма степен недоплатен.

3.Продажна цена на труда.Това е договорената цена на сделката, работната заплата, за която работникът се продава, а капиталистът го наема. Както се изясни в предходната глава, продажната цена на труда е равна на производствените разходи за него плюс печалбата. за работника, който се самопродава. Притиснат от неотменимата физиологична нужда да преживява и неинформиран за високата стойност на печалбата, която ще създава, работникът обикновено се съгласява с предложеното му ниско заплащане, покриващо само текущите му екзистенциални разходи за храна, квартира, транспорт и пр., към които най-често се добавя и минимална или почти никаква печалба. И точно тук се крие огромната неравностойност на разменната сделка „недоплатен труд срещу суперпечалба“, която представлява същността на производствената експлоатция, т.е. на спекулата със стоката „труд“.

Няма по-голяма печалба от спекулата с „труд“.

 

Цената на труда (работната заплата) се формира на трудовия пазар по два начина: чрез индивидуални преговори за немасовите професии или чрез генерализирания пазарен принцип на търсенето и предлагането за масовия труд. Колкото по-голямо е предлагането, толкова по-ниско е трудовото заплащане и обратно. В периоди на стагнация търсенето на работна сила пада, а предлагането расте, т.е. трудовите възнаграждения падат. При  криза  работниците даже и не намират работа или работят, без да получават заплата.

Освен материализирането си в стоков продукт, трудът може да се трансформира в създаването и на нематериални стойности: най-вече услуги (здравни, образователни, битови и др.), изкуство, знание, „ноу-хау“, информация и пр. Софтуеристът, например, създава скъпи нематериални програмни продукти с много висока потребителска стойност, които присвоени от неговия работодател за кратко време могат да го направят богат, защото се печели от скъпо произвидение, без разходи за суровини. Ето как, Бил Гейтс, собственик на гиганта „Майкрософт“, за относително кратко време се превърна в най-богатият човек на планетата,

От казаното до тук става ясно, че експлоатацията е онзи, забулен в толкова характерната за капитализма лична и фирмена тайна източник на забогатяване, който често се обяснява на наивната общественост с трудолюбието, амбициозността, инициативността и находчивостта на бизнесмените. Старателно се премълчава, че всички тези качества могат да бъдат източник само на замогване, но не и на забогатяване.

Забогатяването чрез собствен труд е илюзия. То е възможно само чрез експлоатация, т.е. чрез присвояване на стойности, създадени от чужди труд.

 

Има само два начина за забогатяване: законен, но неморален - чрез експлоатация и незаконен – чрез криминални дейности.

(Забогатяването чрез власт е феномен, който не разтлеждаме).

Както нееднократно вече споменахме, производствената експлоатация се легитимира  с позоваване на:

1. Частната собственост над средствата за производство, която „дава право“ на капиталиста да се счита за собственик и на произведените в тях, но от обществото, блага и на:

2. „Коректното“ обезвъзмездяване на наетия труд с „доброволно“ договорена заплата.

И двата аргумента са манипулативни и несъстоятелни:

1. Най-напред позоваването на частната собственост над средствата за производство съвсем резонно повдига въпроса и за нейната законност, а именно: възможно ли е физическо лице с личен труд и средства да придобие правомерно такава огромна собственост, каквато представлява едно съвременно промишлено предприятие, която да му даде право да се счита за собственик и на произведените в него, но от обществото блага? Стойността на съвременното промишлено предприятие е толкова голяма, че тя не може да бъде спечелена никога с личен труд от никое физическо лице (Виж още §9). Това са огромни средства, акумулирани от неговия собственик чрез експлоатация на големи маси трудещи се. Дори когато парите са от наследство или дарение, те пак са натрупани от експлоатацията на по-предни поколения. По тази причина предприятията на капиталиста не могат да бъдат негова законна собственост, а би трябвало да принадлежат на техния създател – обществото. Това е правното основание и за извършената след 9.ІХ.44 г. национализация на едрата частна собственост, сполучливо наречена още експроприация на експроприаторите.

Проблемът с частната собственост не се изчерпва, обаче, само с възраженията за нейната законност, защото върху нея си градят и претенциите на капиталиста за собственост и над произведените блага. Тези искания също са без основание, защото благата са произведени от обществото и без труд „частното му“ предприятие ще стои на мястото си, като безсмислен паметник на „богатство“ без стойност.

2. Вторият аргумент на капиталистическите идеолози за узаконяване на експлоатацията е обезвъзмезденият труд“ на работника с „доброволно“ договорената заплата. И тук възникват сериозни възражения: съответства ли сключената сделка за трудовото възнаграждение на реалното съотношение на  разменяните стойности:заплата“ срещу „печалба„? Притиснат от нуждата да преживява и нямайки представа за печалбата, която ще създава, работникът се продава често само за насъщния хляб. Изнуденото „доброволно съгласие“ за минимално заплащане, въпреки че е законно, в морален аспект е равностойно на измамата при закупуването на  скъпа вещ на нищожна цена от собственик, който няма точна представа за нейната истинска цена или на изнудата над гладен човек, който за парче хляб е готов да продаде на безценица всичко, което има. И точно този аморален акт на експлоатацията се рекламира от идеолозите на системата като доказателство за нейната „демократичност“, която „давала на личността правото на свободен избор на цената за своя труд„. Смешна „логика“ за сериозна дискусия!

За мащабите на експлоатацията говорят и следните данни за възнагражденията на мениджерите в икономиката на САЩ и Европа. В Съединените щати те превишават до 1000 пъти средната заплата на работниците в управляваните от тях предприятия. В Европа мащабите са „по-скромни“- до 500 пъти. Обръщаме внимание – това са заплатите на наемни мениджери, а не доходите на частните собственици.

Като илюстрация за размера на печалбите от експлоатация в наши условия ще приведем следния сравнително „скромен“ пример. Средно голямо шивашко предприятие в Родопите с 100 работнички, със заплата от 300 лв/мес и производство от човек от 50 лв/ден (10 ризи по 5 лв/бр), за 20 работни дни в месеца ще произведе продукция за 100 000 лв. При скромната норма на печалба от 15%, месечният размер на печалбата за собственика на предприятието ще е 15 000 лв, което е равно на сумарният личен доход на половината от 100-те работнички. Това означава, че всяка една от тях трябва да изработва по заплата и половина на месец – едната за себе си, а половината за собственика на предприятието. Този водопад от финансови средства от по 15 000 лв/мес (в пъти е по-голям от одумваните заплати на политиците) години наред всеки месец се излива в банковата му сметка и създава пред него проблема, какво да прави с натрупващите се средства, които са повече, отколкото може да изконсумира. Решението, при добра конюнктура, е да инвестира в нови мощности за разширение на частната си собственост и на експлоатацията, с което постепенно ще израстне от дребен в среден, а после и в едър капиталист.

Ето защо класиците на марксизма казват, че дребната буржоазия непрекъснато ражда капитализъм. Въпреки преднамерената умереност, приведеният пример нагледно демонстрира мащабите на експлотацията и как се богатее от нея.  Той дава и някаква предствава за колосалните средства, които създава труда на обществото и за начина, по който при капитализма те се превръщат от обществено в лично състояние.

За големите предприятия и концерни мащабите са несравнимо по-големи. Там работниците изработват по няколко заплати: за собственика, за високоплатения му екип от мениджъри и специалисти, за лобистите, политиците, за юристите, журалистите и други членове на обслужващата го камарила.

Движена от основният закон на системата, класата на капитала прави всичко възможно, за да максимизира печалбата. Това тя постига:

1. Като минимизира броя на наетите работници и тяхната заплата, което не е нищо друго, освен увеличение на експлоатацията и безработицата - двата неотстраними недъга на капитализма, с първия от които той не иска, а с втория не може да се справи.

2. Като увеличава продажните цени на пазара, с което увеличава търговската експлоатация на обществото, което за нея не е нищо повече, освен източник на печалба (пазарен потребител) и на работна ръка, и

3. Като увеличава обема на производството, което води до замърсяване на природата (виж още § 32), поражда борба за пазарна експанзия и застрашава световния мир.

Тези три пункта съдържат три от главните недъзи на капитализма, породени от самия му основен закон. Тук въобще не се и докосваме до криминалната икономика, реализирането на печалби от картелни споразумения, от незаконнното укриване на данъци, социални и медицински осигуровки, митнически задължения и прочие далавери на „честния частник“, все в името на личното му обогатяване за сметка на обществото. Както материята и енергията в природата не се губят, така и парите в обществото не изчезват;  те само се местят във времето и в сметките на банковото пространство. Тези явления трябва обезателно да се знаят от хората, за да не се очудват, когато виждат, че някои около тях живеят необяснимо по-добре от другите[15].

Описаният механизъм на производствена експлоатация, означава още едно важно нещо: заводите на капиталиста не са за него фабрики за стоки. Той въобще не се нуждае от тях. За него те са фабрикизапари.  В тях той вкарва като суровина „парични кредити“, взети от банките „П“ и ги превръща ги чрез наемен труд в стоки „С“, които са необходими на обществото. За капиталиста, обаче, стоките са само  полуфабрикат, който той допълнително преобразува на пазара в пари. Там той продава стоките „С“ на обществото, но на по-висока цена, отколкото реално  струват и ги трансформира обратно в повече пари „П`“, увеличени с печалбата DП от новосъздадена стойност от вложения в тях труд: „П`= П + DП“.  В този кръговрат, парите „П“ и „П`“ за него не са нищо друго, освен финансова суровина, банките са складове за нея, а стоките „С“ са онзи ненужен нему междинен продукт, от който обществото се нуждае и купува, за да го превърне в повече пари „П`“. Това представлява всъщност гениалната формула на Маркс, описваща функционирането на производствената експлоатация :

П – С – П`

В нея се съдържат двата крайни продукта на капиталистическата икономика: стоката „С“ за обществото и печалбата DП“ за капиталиста. Повече от век и половина тази формула нагледно илюстрира на света открития от Маркс феномен на „производството на пари от пари“.

 

7. търговска експлоатация[16], спекула. стойност и Цена. ценообразуване.

Механизмът на търговската експлоатация е значително по-понятен. Тя не е свързана с присъщия на производството креативен момент на създаване на нови стойности (продукти). При търговията той отстъпва място на спекулативния елемент в пазарното разпределяне на вече създадените стоки.. Свойствената на търговската ескплоатация същност на . евтино набавяне и скъпо препродаване на стоки я прави класическа илюстрация на феномена „спекула. Поради тази си паразитна особеност търговската дейност се нарича още и прекупвачество. Разликата между продажната и доставната цена, изчистена от търговските разходи (за складиране, транспорт, опаковка и пр.), както се отбеляза в предната глава, образува печалбата за търговеца.

Ще припомним, че търговската експлоатация се състои  в:

1. Надплащане с величината на печалбата от купувача[17] на реалната (доставна) стойност на стоката. Това е така наречената. експлоатация на купувача. Тя се извършва над цялото население, което ползва услугите на пазара – от наемните работници до капиталиста, всички надплащат стойността на покупките си.

2. Недоплащане на продавача на действителната стойност на закупената стока, така наречената експлоатация на доставчика. В този случай купувачът на стоката експлоатира чрез недоплащане на цената при набавянето й, онези доставчици, които под натиска на непреодолими обстоятелства са принудени да се освободят от нея, продавайки я дори и на загуба.

Типичен пример за подбна експлоатация на продавача е пазарът на труда. Там класата на наемните работниици, притисната от ежедневната си нужда за прехрана, няма възможност да води дълги преговори за заплатата, а продава труда си недоплатен, само и само, да почне работа и да припечелва нещо за прехрана. Това е косвената принуда, за която става дума в дефиницията за експлоатация. Идеолозите на капитализма не крият, че най-добре системата им функционира не при липсата на безработица, а при безработица от около 5%, която поддържа ниско нивото на трудовите възнаграждения и високо нивото на  печалбите  за собствениците. Това арогантно признание на класата на капитала не среща моралната присъда на „световната демократична общественост“.

Друг пример за експлоатация на продавачанедоплащане на покупката) касае всички производители, изложени на някаква скрита принуда при реализацията на своята стока. Такива са най-често земеделскитестопани, които нямат складови помещения и хладилна техника за продължително съхранение на своята нетрайна продукция, не притежават специализиран транспорт до пазара и не разпполагат с магазинна мрежа за пласимент. Обикновено те стават жертва на прекупвачите, които изкупуват евтино продукцията им и след това я препродават скъпо на пазара, извличайки двойна печалба. Подобна спекула (експлоатация) се практикува широко и в международната търговия между богати в бедни страни. За развитите държави винаги е по-изгодно, да купуват евтино от развиващи се страни (напр. Китай, Турция и др.) и да продават след това скъпо на богати пазари.

Печалбата от търговската размяна зависи от продажната цена на стоката (която, припомняме, е сума от реалната й цена плюс печалбата  за търговеца). Заради добавената към производствената цена на стоката печалба, продажната й цена и винаги се получава по-висока от реалната, което, автоматически превръща търговията в спекулативна дейност.

Всяка трудова операция над изходните материали или междинни субпродукти, повишава тяхната производствена цена и потребителска стойност. Така например, търговската обработка на стоките – претоварване, транспорт, складиране, разфасовка, пакетиране, магазинна продажба, независимо, че не променя с нищо вида им, също увеличава  тяхната стойност и резонно се изключва от печалбата и се калкулира като производствени разходи в продажната цена на стоките.

Пазарната цена на стоката, очевидно, не може да бъде по-ниска от производствената, респ. доставната цена на стоката, защото под нея производителят или търговецът търпят загуби и ще преустановят производството или предлагането й. Тя не може да бъде по-висока и от максималната потребителска стойност за най-нуждаещата се и платежоспособна част от потребителите, защото над нея, няма кой да я купи. Следователно, пазарната цена на стоката, от която зависи и печалбата на производителя или търговеца, може да варира в диапазона между производствената (респ. доставната) и максимално реализуемата пазарна цена на стоката. Продажната цена се задава от собственика на стоката. Преследвайки максимална печалба, той я ориентира по потребителската й стойност, по платежоспособността на купувачите и по цените на конкурентите. И тъй като цената трябва да е по-ниска или равна на финансовите възможности на преобладаващия брой купувачи на пазара, които априори са неизвестни, масовата продажна цена за даден вид стока на всеки един пазар се определя по емпиричния способ на пазарното ценообразуване – според търсенето и предлагането. Търсенето зависи от нуждите и платежоспособността на обществото, а зад предлагането е скрит стремежът към печалба и доставните възможности на производителя или търговеца. Колкото повече търсенето превишава предлагането (на дефицитните пазари), толкова по-висока е цената на стоката и обратно. Този начин на ценообразуване неизбежно разделя клиентите на пазара по платежоспособност. При недостиг на блага летвата на цените се вдига и благата започват да се разпределят само между заможните купувачи;  нуждите на социално най-слабите слоеве остават незадоволени. В случаите на краен дефицит (свръхтърсене и почти нулево предлагане), цените на стоките ескалират до максимум и търговската експлоатация се изражда в черна борса, добре позната в Европа от годините след двете Световни войни. Обратно, на богатите пазари, с изобилие на стоки и преобладаващо предлагане, те се продават на умерени цени, клонящи към реалната им себестойност. Там е възможно (например, при сезонните разпродажби) стоките да се продават с минимална печалба, а при залежаване – дори и на загуба.

 

8. финансова експлоатация. Виртуална икономика, КАЗИНОКАПИТАлИЗъм.

Освен производствената и търговската експлоатация, през последните десетилетия особено силно развитие получи най-паразитния вид експлоатация – финансовата. Позната е още от векове като лихварство. В класическия си вид на спестовно-заемна дейност, тя не е нито производство, нито търговия, а спекулативна форма на заемна дейност с универсалния носител на стойността – парите, изразяваща се в евтиното им набавяне на ниска цена (лихва) от спестяванията на населението и последващото им отдаване под  наем (заемане) за временно ползване на висока цена (лихва по заемите). Това е класическата банкова експлоатация от зората на лихварството, която се практикува и днес.

Към лихварството впоследствие се добавя и посредническата дейност на банките в спекулативната търговия  с други ценни книжа освен парите. Най-известните от тях са: дяловите удостоверения за акционерна собственост – акциите, свидетелствата за дълг – облигациите, документи за гарантиране чрез собственост – ипотеките. Тук се причислява и търговията с валута. Стойността на ценните книжа, заради която те се търгуват се съдържа в дивидентите и акционерните права при акциите, лихвите – при дълговите  облигации,  продажната стойност на ипотеките и разликите между курс „купува“ и курс „продава“ за валутите. Техните стойности (цени) на пазара по конюнктурни причини се менят във времето и печалбата, което създава предпоставката за спекулация с тях чрез разсрочената им покутко-продажба. Печалбата се формира от спекулативната надежда за ръст в тяхната цена към момента на продажбата спрямо момента на покупката им. Тези очаквания са вероятностни и може да се сбъднат и да се спечели, но може и да не се сбъднат и да се загуби, което представлява характерната особеност на спекулативната търговия с ценни книжа, че тя е рискова търговия не на твърди, а на вероятностни цени. Основното й отличие от чистия хазарт, обаче, е, че при нея рискът чрез анализ на икономическа информация е прогнозируем, а за играчи с голями финансови възможности, той дори е и управляем – със свойте капитали те могат да влияят на развитието на цените в своя полза. Това превръща спекулата с ценни книжа в спортна борба с огромен залог. И въпреки това, хазартният елемент на случайността винаги присъства и това създава тръпката у любителите на този „финансов спорт“.

През последните десетилетия към споменатия по-горе набор от първични ценни книжа се прибави и още една нова модификоция, така наречените деривати –  производни на първичните ценни книжа. С дериватите се залага на неблагоприятното развитие на отделен параметър на основните книжа с надеждата, че евентуалната загуба от неговото неблагоприятно изменение към момента на продажбата ще се компенсира с печалбата от противоположния залог на деривата. По този начин се осигуряват („хеджират“[18]) евентуални загуби на ценните книжа от неизгодната промяна на техни параметри към момента на продажбата им. Дериватите също се търгуват. Случайните изменения във времето на цените на документните ценности доближава тази паразитна спекулатвна търговия с тях все повече към чистия хазарт, поради което трудно може да бъде наречена икономика в полза на обществото. Това е по-скоро узаконена възможност за хазартно реализиране на печалби, което при грешна оценка на риска може да доведе до катастрофални загуби, засягащи не само участващите играчи, а и цялото човечество. Точно така се случи при настоящата финансово-икономическа криза.

Въпреки всичко, финансовата спекула напоследък бурно се разви до глобална, неимоверно усложнена високорискова спекулативна дейност, която откри пред могъщия транснационален капитал възможност да експлоатира не само отделни групи играчи, но и цели стопански сектори, дори държави и да реализира много по-голями и бързи печалби от класическата експлоатация чрез скучното и бавно производство и търговия. Това високо „интелигентно, икономическо творение“ бе наречено в световната литература виртуална (мнима, нереална) икономика или още финансов капитализъм. Непонятно в определението е само едно – защо се нарича „икономика“, след като не произвежда нищо, а носи печалби от ограбване на създадени вече стойности от реално работещите някъде по света икономики. Но и това не бива да буди учудване, защото, както вече не веднъж подчертахме, капитализмът работи единствено за печалба, а виртуалната икономика прави точно това. Тя е само нов вид спекула, която устремена към огромните печалби, може да доведе понякога и до кошмарни загуби.

Гигантските средства, създадени и ограбени по този начин от трудещото  се човечество се акумулират в трезорите на банките на водещите капиталистически държави и там се разработват стратегиите и схемите за нови спекулативни атаки над останалия свят. По такъв начин банките и борсите днес са се превърнали от традиционни финансово-търговски институции за спестяване и кредитиране в средища за спекулативна търговия с финансови инструменти.

Преди да пристъпи към реализацията на глобалния модел за световно ограбване, клубът на богатите индустриални държави трябваше задължително да направи две други, важни стъпки:

- да си осигури безпрепятствен достъп до всички работещи икономики на планетата като наложи нов световен икономически ред за свободен трансфер на стоки и капитали без митнически, и други ограничения, и

- да свърже банките и фондовите борси по света в единна компютерна мрежа, позволяваща мигновенни финансови транзакции до всяка една точка на земното кълбо.

С тези промени планетата окончателно бе превърната  в гигантско световно казино, където „големите играчи“ играят суперхазарт с огромни залози и реализират астрономически печалби, без да произвеждат нищо. Така например, известният спекулант, Джордж Сорос, световно неизвестен с производството на никакъв съществен продукт, притежава несметно мултибогатство от милиарди долари. Друга уважавана още от времето на Хитлер институция, „Deutsche Bank“, пък си е поставила за цел да реализира 25% доходност от своите банкови активи. Въпросът е, дали тази цел е постижима само чрез класическо банкиране, където печалбите от кредитните лихви са близо два пъти по-ниски? Очевидно, че и тази сериозна банка (и не само тя) се е преориентирала от банкиране към финансово спекулиране.

През ХVІІ-тия век борсовата спекулация е била престъпление и спекулантите са завършвали на бесилката В момента финансовата спекулация е високо престижна дейност, която „върти“ по света огромни капитали, многократно превишаващи финансовите средства, необходими за  обслужване на реалния сектор. Това означава, че тяхният трансфер е кух балон, без реална стойност.

Печалбите от мнимата икономика, обаче, са напълно реални. И тогава съвсем резонно възниква въпросът – от къде идват те? Както вече се загатна, нейна мишена са работещите икономики по света –  на Индонезия, Аржентина, Мексико, Русия, и др., където реално се произвеждат стойности, които може да бъдат отнети по спекулативен начин.  В период на стопански подем и недостиг на финансов ресурс там се вкарват капитали под формата на кредити, валута, чуждестранни инвестиции, договори за публично-частно партньорство, за трансграничен лизинг и пр., които след време или след целенасочено икономическо дестабилизиране позволяват да се присвои голяма част от новопроизведената стойност. Престанат ли да носят приемлива доходност, внедрените капитали се изтеглят обратно, оставяйки след себе си икономически опустошена територия. Подробностите на този коварен механизъм за трансгранична експлоатация детайлно са описани в множество научни публикации, които разкриват, как огромният финансов капитал, натрупан в банките се превърнал в чудовищен Франкенщайн за глобално изсмукване на кръв от бедните към богатите страни. Повечето от претърпялите крушение държави дълго след финансовата атака не можаха да се съвземат от разрухата, в която бяха въвлечени. Затова пък богатият Запад продължава да живее в показен разкош и да разпространява мита за предимствата на своя обществен строй.

Ако трябва да сме честни, не може да отречем, че като система за ограбване, капитализмът действително има несъмнени „достойнства“. За съжаление те са неприложими за всички страни на планетата. Глобален просперитет чрез всеобщо взаимоограбване е пълен абсурд – все пак някой трябва да работи. Няма общество, само от експлоататори.

Това е капитализмът без маска. Виртуалната икономика само внeсe в неговата вечна игра на печалба и загуба нов, хазартен гъдел. Тя е нещо съвършено по-различно от „правенето на пари“ чрез баналното производство и търговия. Тя е взривяваща амалгама между „интелект“,  хазарт и икономика, която се предлага в мрежата на глобалното казино. Световните богаташи са известни със своята слабост към играта с пари на печалба и загуба. Плюшените салони на казината  в Монте Карло и Баден Баден са обвеяни с легенди за съдбата на царе на хазарта от минали епохи

В компютърното казино на виртуалната икономика се разиграва, обаче, нов вид хазарт, който не е само игра със случайността на ролетката, но е и интелектуална борба между съперници с огромни капитали. Там се вихрят сложни до умопомрачение спекулативни схеми и се печелят главозамайващи суми. Това донесе и другото име на виртуалната икономика – казинокапитализъм.

Обществото няма никаква полза от финансовите спекулации. Те не създават блага, а само преразпределят (по-точно ограбват) по един паразитен начин създадени вече блага в полза на господстващата класа. Заради тази си особеност виртуалната икономика получи и названието – „икономика на идеалната печалба„. При нея не се преминава през създаването на нови реални стойности по класическата формула на Маркс: (П – С – П`), а пътят към печалбата е съкратен до възможния минимум (П – П`), т.е. от пари „П“ се правят директно повече пари „П`“. Това вече е върхът на паразитивизма, възможен само при капитализма, чиято основна цел не са нуждите на обществото, а печалбата, независимо дали е мнима, реална или криминална.

Виртуалната икономика формира днес значителна част от излишните стопански структури на капитализма. Борсите, банките, фондовете заедно с голям брой най-различни застрахователни компании, клирингови бюра, рейтиннгови агенции и прочие, всяка от тях с куп още разновидности, образуват един почти необозрим финансов гигант,  допълнително обвързан с правителства и международни организации в една суперсложна, непонятна за непосветените спекулативна пирамида.

И тук възниква оправданият въпрос – кому е нужна тази финансова вавилония? Тя „създава“ вече 1/3 от брутния вътрешен продукт на главния експлоататор на човечеството Съединените щати? Каква е ползата за обществото от нея, след като Щатите произвеждат днес 17% от брутния световен продукт, а консумират над 40% от него и сметката им за този „безплатен обяд“ се плаща от останалото човечество.

И въпреки абсурдите на виртуалната икономика, щом тя е творение на всемогъщия транснационален капитал, всичко по неговия път към печалбата ще се прави, дори и когато е във вреда на останалото човечество. Настоящата кошмарна финансово-икономическа криза също е рожба на необузданата алчност на спекулативния капитал, който заради печалбата пренебрегна опасността от рисковите кредити и доведе милиарди хора на планетата до нищета и мизерия. Какво повече трябва да се случи, за да може и личностите с най-увредено мислене, да се убедят най-после, че капитализмът е система, която е безполезно да бъде само критикувана или „очовечвана“. Тя трябва веднъж за винаги да бъде категорично отречена и отхвърлена поне в главите на хората!. Това е голямата идея и цел на настоящата книга.

 

9. КРИМИНАЛНАТА СЪЩНОСТ НА КАПИТАЛИЗМА

Независимо от официално обявената „законност“ на присвояването на чужди стойности чрез експлоатация, капитализмът, според генезиса на първоначалния си капитал, (т.е. преди старта си за „законно“ ограбване чрез експлоатация) е престъпна система. Този срамен факт, макар и мълчаливо, се признава и от самите капиталисти. Ако ги запитаме за произхода на първия им милион[19], пряк отговор няма да получим, защото огромната сума от 1 милион не може да бъде спестена по никакъв легален начин (виж още §6); произходът й по правило е криминален. Лично Рокфелер многозначително е отговорил на този въпрос: „Не ме питайте за първия ми милион. За следващите мога да ви дам отчет до последния цент.“ Затова и незаконното придобиване на първия милион вместо „криминално“ днес се нарича по-благозвучно „първоначално натрупване на капитала.

Престъпният характер на забогатяването при капитализма не приключва, обаче, само с първия милион, защото и следващите са резултат от присвояване, макар вече легитимирано като „законна“ експлоатация на основата на обявената за „свещенна“ и неприкосновена частна собственост и на „псевдодоброволното“ споразумение за „заплащане“ на наемния труд.

Но и казаното до тук не изчерпва престъпния характер на капитализма, защото криминалните методи на неговия бизнес продължават и често прехвърлят дори и границата на собствените му закони. „Сивата“ и „черната“ икономики, корупцията, митническите измами, укриването на данъци, занижаването на пенсионните и здравните осигуровки и още много други обичайни трикове, все в името на печалбата, отново са за сметка на  обществото. Затова съвсем не е за очудване, че интимният свят на частния бизнес официално е скрит от погледа на обществеността с непроницаемата завеса на личната, фирмена, банкова и търговска тайна. Никой, освен собственикът и най-близкото му обкръжение, нямат право да знаят кой, как печели своите богатства. Затова трезорите на световните „перални за пари“ в Швейцария, на Каймановите острови, в Лихтенщайн и другаде крият много повече тайни, отколкото криминалните архиви на която и да е държава.

10. ЗА КОГО работи ЧАСТНАТА ИКОНОМИКА? Противоречието „икономика  -общесТВО“

Основна заблуда, старателно разпространявана от апологетите на капитализма е, че интересите на капиталистическата класа и тези на обществото съвпадат. В действителност те генерално се разминават. Икономиката е създадена от обществото, за да обслужва с нея свойте нужди, а в същото време тя е превърната в частно притежание на една малобройна част от него, която я използва за реализиране на лични печалби. Обществото се нуждае от продукти, а собствениците й  –  от печалба и никой не може да ги накара да не я търсят или да я пренебрегнат заради нуждите на социума. Затова когато обществото поднесе на частните собственици заявката със своите потребности, те имат пълното право да я отхвърлят, ако тя не отговаря на очакванията им за печалба, или да подберат и задоволят само онези позиции от нея, които са покрити с платежоспособно търсене. При пазарната капиталистическа икономика печалбата е водеща  и нуждите на хората са само средство към нея,  а не цел. И точно в това се състои голямото разминаване „общество – икономика“ при капитализма – икономиката работии само за богатите слоеве на социума. Ако те са недостатъчни, за да се реализира планираната печалба, собствениците й я търсят на външни  пазари, експортирайки произведените стоки и пренебрегвайки дори крещящи нужди на местния пазар, щом той не е в състояние да плати за тях. Непреодолимото противоречие „обществени нужди – лична печалба“ обуславя неспособността на частната икономика. на капитализма, да обслужва цялото общество и този негов недостатък се превръща в трагедия, когато се засегнат масови екзистенциални потребности на хората като лечение, храна, отопление, вода, ток и др.

В германската конституция е записано: „Eigentum verpflichtet“, което ще рече: „Собствеността задължава“. Смисълът на това  морално напомняне е, че щом на частните собственици им е позволено да притежават най-важната структура на обществото – икономиката, те са длъжни да носят и отговорност към неговите нужди, за които тя е създадена.

Завладяващата игра на „make money“ („правенето на пари“) превръща, обаче, частните собственици в социално нечуствителени личности, които въобще не се вълнуват от съдбата на бедните слоеве. Свидетели сме, как пандемията на моралната комерсиализация заразява дори най-хуманната професия – тази на лекарите. Само по този начин може да си обясним шокиращия факт, че най-печелившият бизнес, този на фармаконцерните, не създава медикаменти за лечими болести, покосяващи живота на милиони хора в Черна Африка, а в същото време разработва все по-нови и по-скъпи козметични препарати за разкрасяване на заможните слоеве, превръщайки аптеките в дрогерии.

Двойнствената природа на капиталистическата икономика като частно притежание с обществено предназначение, прави практически  почти невъзможно удовлетворителното изпълнение на двете противоречащи си нейни задължения. И когато казваме, че тя е по-трудно регулируема, контролируема и коригируема имаме пред вид не от собствениците й, а от обществото. Решаващата дума в управлението й, т.е. „какво„, „колко„, „на каква цена“ и „за кой пазар“ тя ще произвежда имат нейните собственици, а не главният й потребител – хората. Негативите от това противоречие се усещат особено силно, когато икономиката е в чуждестранно притежание. Тогава собствениците й са в правото си да произвеждат стоки, които нямат нищо общо с нуждите на местното население,  да ги продават за печалба на външни пазари, без да се съобразяват с потребностите на страната-домакин и да репатрират печалбите си за използване в своите метрополии. Това не е нищо друго освен износ на експлоатация. Потвърждение за това са високите цени на бензина в осмата страна на света по добив на петрол, Нигерия [20](виж още.§20).

Щом капиталистическата класа не се интересува от онези социални слоеве, които не й носят печалба, възниква основателният въпрос: кой тогава ще отговаря за тяхното физическо оцеляване? Хората не са предмети, които могат да бъдат складирани настрана и да изчакат, докато дойдат по-добри времена. Кой и как ще храни социално слабите и безработните в случаите, например, на криза?

Философията на частните собственици в това отношение е изумителна:  „След като сме изплатили данъците си към държавата, ние нямаме повече никакви ангажименти към обществото. Нашите предприятия не са благотворителни институции и екзистенциалните проблеми на населението са грижа на държавата и на нейните социални мрежи, за които плащаме данъци“. Странна логика при положение, че у нас са плащат най-ниските в цяла Европа „плоски“ данъци и с тези нищожни средства държавата е длъжна да финансира какво ли не – от социалната политика до изграждането на необходимата на частната икономика инфраструктура. Кой, тогава, дава това самочувствие на най-малобройната част от обществото, да разполага по такъв безотговорен начин с най-важната негова структура – икономиката? Та нали обществото се е образувало тъкмо заради икономиката, която да го снабдява с блага?. Това непреодолимо противоречие между „общество и частна икономика“ както вече многократно подчертахме, прави капитализмът негоден катоконструкция за обслужване на обществото, след като при наличие на нужди, но липса на печалба, той не може да осигури блага и работа за членовете на социума. Този неизлечиим негов недъг рано или късно ще го елеминира. Но до тогава той ще се прикрива с демагогски внушения от неговите апологети, ще мами човечеството с блестящия си стандарт на живот  и ще трови живота на милиарди бедни хора по земята.

Някой би възразил, че на Запад социалният мир не е утопия. Това твърдение, колкото и да беше вярно преди години, толкова напоследък сериозно се промени. По време на „икономическото чудо“, в средата на миналия век, социалният мир в капиталистическото общество  действително бе гарантиран, но само в два случая, които са по-скоро изключение, отколкото правило:

1. В много богатите държави, където платежоспособният слой на обществото,. средната класа, обхващаща по-голямата част от него, е до такава степен задоволена и манипулирана, че не усеща и не се интересува дали и с колко я експлоатират,  въпреки че ножицата между нея и свръхбогатите непрекъснато се разтваря.   В тези страни има достатъчно и за експлоататорите да богатеят и за експлоатираните, за да живеят.  Друг е въпросът, защо това е така, след като непрекъснато ни се напомня, че при капитализма „безплатен обяд няма“? Изглежда, че обядът на богатите колониални държави отдавна е предплатен.

През годините на икономическото чудо (а донякъде и сега) взаимоотношенията между икономиката и обществото в богатите страни бяха съвсем други от тези в останалия свят.  Пазарът там бе (и все още е) преситен със стоки и производството често стагнира.[21]. Капиталистическата икономика, обаче, не може да си позволи да спре да работи и печели. Затова тя търси изход от ситуацията в създаването на все по-нови и по-усъвършенствани до границата на техническия абсурд изделия и с натрапчива реклама провокира в презадоволеното население изкуствени „псевдонужди“ от тях. Да си припомним само рекламите за мобифони, за леки коли, козметика и др., които ежедневно ни заливат от екраните на телевизорите. Този консумативизъм и разточителен начин на живот представлява излишно пилеене на природни ресурси и средства, по-необходими за други цели и на други места по света. Изхвърлянето на годни за употреба стоки и ненужното производство на нови на тяхно място, е пагубно и за природата, докарана и без това до границата на екологичния си колапс. Ето защо, прословутият западен начин на живот по схемата „ползваш – хвърляш“, с който толкова много се демонстрираше висок стандарт по време на Студената война, представлява не само манипулативно натрапване на една неизпълнима, но и вредна за човечеството цел. За да се запази съществуването на планетата е необходимо тъкмо обратното – отказ от разточителния начин на живот на богатите страни преди екосистемата на Земята да е рухнала невъзвратимо.

2. Социалният мир в богатите страни е възможен също и когато извършваната експлоатация над обществото е толкова комплицирано заплетена в многоходови спекулативни операции (какъвто е случаят с виртуалната икономика), че то нито е в състояние да ги разкрие, нито желае да се затруднява с това. Тук ролята на лявомислещите учени-икономисти е изключително голяма, но с малки, достойни за уважение изключения, те най-често са дотолкова богато купени, че предпочитат академично да анализират до втръсване неизползваните възможности на капитализма и непрекъснато да предлагат доброжелателни и „научно обосновано“ рецепти за отстраняване на отделни негови неотстраними недостатъци, отколкото да проявяват социален идеализъм и да се занимават с фунадментална критика на неговата непригодност като модел за обществено устройство.

И въпреки това, когато се достигне критичната точка на обедняване, тогава и без много теоретизиране, обществото усеща, че го ограбват и социалното напрежение между него и класата на експлоататорите прераства в революционен конфликт. И точно тогава е необходима политическа сила, която  да оглави и канализира протеста като посочи истинския виновник за проблема и изхода от него.. Кръвопролитните революции в такива моменти не са резултат от „кръвожадността на комунистите“, а тъкмо обратното, на хищната агресивност на капитала, когато се посегне на кокала му,. Подобни ситуации възникнаха след двете световни войни в Европа. Нова световна война днес е немислима. Няма я и революционната обстановка, а на света липсват и титани от величината на онези, които проведоха щурма на Зимния дворец през 1917 г. и които доведоха революцията в Куба до победа.  Политическата сцена днес се владее от безгръбначни идеологически жонгльори и сервилно обслужващи системата политилюзионисти.

В опитите си за преодоляване на антагонизма между „частната икономика и обществените интереси“ капиталът е разработил и серия държавно-регулативни форми на пазарна икономика, подробно описани в специализираната литература, на които няма да се спираме. Те представляват отчаян опит по време на кризи икономиката да бъде управлявана от държавата в полза на обществото, но без да се засягат интересите на нейните собственици. Така фарисейски формулирана, задачата едва ли има решение в условията на класова държава, чието основно задължение е не да регулира, а да охранява капиталистическата система. Част от предлаганите модели се използват в милитаризираните икономики по време на рецесия или война. Такива са например, концепцията на английския икономист, Джон Майнард Кейнс, приложена с частичен успех по време на великата депресия през 30-те години на миналия век от президента Рузвелт, както и милитаризирания вариант на държавно-управлявания капитализъм на Хитлер, извършил предвоенното икономическо чудо да възроди за броени години рухналата от световната рецесия икономика на Германия. Такъв беше режимът на Бенито Мусолини в Италия и на микадото в Япония. Повечето от тези модели не устояха  дълго на натиска на частните интереси, но някои от тях съдържат и рационално зърно, което може да се използва  за предоляване на конкретни кризисни ситуации.

Всъщност, ако обществото можеше да владее класовата  държава и чрез нея да определя на частните собственици какво, колко, на каква цена и при каква печалба да произвеждат и продават и в какво, колко и къде да инвестират, системата нямаше да притежава споменатите недъзи, нямаше да бъде социализъм, но нямаше да се нарича и капитализъм. Такава идея за социализация на капитализма противоречи тотално на интересите на частните собственици и затова практическии или е невъзможна, или е частично осъществима, но само в много богати страни и то временно, през периодите на икономически бум. Тя въобще е немислима, (особено по време на криза) за бедни или развиващи  се държави, в каквато днес се е превърнала и България.

 

11.глобализиране на експлоатацията. High-тech – монопол. Вrain drain.

С глобализирането на международните икономическите връзки се наблюдава процес на глобализиране и на капиталистическите отношения в световен мащаб. Това е процес на глобализирано ограбване  на света от развитите капиталистически страни и най-вече от САЩ (които и днес присвояват 1/3 от създадената от целия свят нова, добавена стойност, а произвеждат само 17% от нея). Подобно на обикновеното общество, планетарното човечество днес се разделя на малък брой много богати и голям брой много бедни страни, а експлоатацията „на класа от класа“ е изместена  на  по-високото ниво на „държави от държави“. Формират се глобални класи – държави-капиталисти,  държави-работодатели  и „държави – пролетариат“, дори и „излишни“ държави – световната периферия на нещастниците от Третия свят, които не са нужни на транснационалния капитал нито като пазар за реализиране на печалба, нито като източник на работна сила за производство  на принадена стойност. Той се нуждае вече само от тяхната територия и природни богатства. Оформя  се глобален  аналог и на средната класа – държави тип „прислуга“, към които се мъчим да се причислим и ние. Сравнението между капитализма в обществото и в глобализирания свят може да продължи, но и казаното е достатъчно, за да се илюстрира същността на развиващия се процес.

Генезисът на глобалния транснационален капитал е също тъй престъпен, както и „първият милион“ на повечето капиталисти. Коренът на неговото богатство е заровен в кървавата история на колониалното робство на бедните народи. Кервани от кораби, натоварени с „колониални стоки“ и роби векове наред са пренасяли богатства и работна ръка от колониите към метрополиите и представляват онзи източник и стимул за тяхното развитие, който ги е превърнал днес в световни хегемони, със завиден стандарт на живота, създал е и мита за тяхната „съвършенна капиталистическа система“. Затова, нейната пропаганда винаги ни сочи като образец за подражание модела на тези няколко най-богати, бивши колониални империи от клуба Г-7, а не някоя от останалите 200, също тъй капиталистически страни  от изостаналия Втори и най-вече Трети свят.

Няма колониална държава, която да не е извършила ужасяващи престъпления срещу народите от Третия свят, пред които и нацистките жестокости бледнеят. Особено тежък случай в това отношение представлява робството на негрите  в южните щати на САЩ, Бразилия и Карибите през 17, 18 и началото на 19-тия век и последвалият го след това до средата на 20-тия век (!) режим на апартейд.

Старият начин за колониализиране с военна сила днес е заменен със много по-перфидния и наглед „демократичен“ способ на финансово реколониализиране чрез подборно изкупуване на най-доброто от ресурсиите, промишлеността и кадрите на бедните страни. Ограбеното  се използва след това за производство на стоки за обратен реимпорт в тях и за повторна търговска експлоатация. По такъв начин неукрепналата им икономика се обезкървява един път от изтичането на материални и човешки  ресурси и след това, изложена на безпрепятствения внос на стоки не издържа конкуренцията и загива. С това умират и последните надежди за догонващо развитие.

Най-голямото ограбване на развиващите се страни от богатите индустриални държави се извършва на основата на научно-технологичния им монопол в производството и търговията с високотехнологични хай-тех (high-tech) продукти, от които бедните и развиващите се страни имат непреодолима нужда и които се предлагат на монополни цени само от развитите държави. Тази технологична доминация е една от главните причини за настоящото глобално неравенство и за делението на човечеството на Първи, Втори и Трети свят. Началото си тя води от средните векове, от епохата на големите географски открития и колонизацията, когато корабите на мореплавателите са били посрещани от туземците като пратеници на боговте и само срещу шепа лъскави мъниста са получавали пълни пироги с храна, прясна вода и плодове. От тогава до днес нещата коренно са се изменили, лъскавите мъниста са заменени с други лъскави предмети, но същността на технологичната експлоатация остава същата Това обяснява, защо богатите западни държави отдават толкова голямо значение на научните си изследвания и на спазване на авторското и патентното право. По такива съображения Съединените Щати са отстъпили на Китай водещото място на „работилница на света“, която да произвежда всички онези продукти, в които няма много „хай-тех“ – съдържание, а те са се концентрирали в развитието на секторите на бъдещето научно-техническо господство: нанотехнологиите, „зелената“ енергия, микроелектрониката, медицината, фармацията, генетиката и пр.

С тази политическа стратегия е свързано и друго едно гигантско престъпление, извършвано спрямо развиващите се страни – „отнемането на квалифицирани кадри“ или така наречения Brain Drain („изтичането на мозъци“)[22]. Способни млади хора се насърчават да учат в западни висши учебни заведения, подготвят се за интегриране в тяхната икономика и след завършване, най-добрите от тях се привличат с атрактивни предложения да останат да работят там за увеличаване на  брутния им вътрешен продукт и за подобряване  на възрастовия и квалификационен състав на тяхното население. В замяна на това Западът усърдно се чисти от негодни стари хора и подобно на стари леки коли методично ги „изнася“ в по-изостаналите страни. Подобна глобална кадрова политика представлява откровено ограбване на развиващите се страни и то не само с материални блага, а и с човешки кадри, които могат да творят блага. Отнемането на мозъци представлява антипод на чуждестранните инвестиции на развитите държави, но в обратната посока. Бедните страни отглеждат и образоват своите най-активни и способни млади хора, заплащат обучението им в чужбина и след това биват лишавани от тях, за да могат те да работят за укрепване на технологичния монопол на богатите страни. Представа за огромния размер само на първичните загуби от „изтичането на мозъци“ се добива като се вземе пред вид, че случаите на Brain Drain са милиони, а средните разходи по създаването, отглеждането и квалификацията само на един специалист, по данни на ООН, са около 250 000 долара.  Особено актуален въпрос днес е изсмукването на лекари от Източна Европа за западноевропейските страни с изискване за специалност, опит, език и прочие. Началната заплата за млад лекар е 2000-3000 евро, а минималната заплата, която те ще получава след специализация, напр. в Дания, е 8500 евро. Ето как богатия Запад със силата на парите осигурява здравеопазването на всяко свое населено място за сметка  на бившите социалистически страни,  лишавайки ги от най-добрите им медицински специалисти. А ние продължаваме да изпращаме на прескъпо лечение в чужбина нашите болни деца и хора. И много е чудно, как след това грабителство Западът има самочуствието да ни поучава, как да строим капитализма, за да живеем и ние като него. Бихме могли да си зададем още серия въпроси в това отношение, като например, защо продажбата на едно бебе за няколко хиляди долари, в което не са инвестирани още никакви средства за отглеждане, възпитание и образование се криминализира като престъпление от европейското законодателство, а отнемането на готов специалист, от когото направо започват да се черпят  ползи и печалби, е позволено и то безплатно. Този парадокс става още по-абсурден, ако се сравни с баснословните суми, които се плащат за трансфера на водещи спортисти и артисти, които се оправдават с високите разходи по тяхното създаване. В същото време разходите по създаването на специалисти (а не на футболисти) лековато се подминава, а безплатното им присвояване се аргументра със „свободата на личността“ да избира, къде да живее и работи. Но същата тази свобода на избор на местоживеене, с която толкова много се спекулираше по време на Студената война, днес категорично е забранена за определени категории хора и се тълкува дори като престъпление. Бедността и населението на Земята, обаче, продължават да растат и не е далече денят, в който вълната онеправдани и гладни маси неудържимо ще залее като цунами обетования Запад. Затова той ни прие в „Европейския съюз“, да му служим  като първи защитен вал на неговите граници срещу наплива от бедни мигранти.

За сега егоизмът, лицемерието и двойниият стандарт на капитализма все още действат. Интересите, изгодата и печалбата за него са над всичко и място за солидарност, свобода, справедливост, равен шанс, човешки права и прочие социалдемократически сантименти няма.

 

12. Алтернативата – унитарното гражданско общество на Социализма

Социализмът, съществувал до преди 23 години в Източна Европа, безспорно е по-интелигентният модел за структуриране на управляемо общество. Той не е случаен резултат от историческата еволюция на човечеството, а е разумно замислена и разработена, управляема, безкласова система за обществено устройство, функционираща в интерес на всички негови членове. Рационалната му цел като система на обществено устройство е да задоволи преди всичко екзистенциалните потребности на всеки член на социума и едва след това желанията му за удоволствия. Жизнено наобходимите нужди на човека от храна, топлина, жилище, медицинско обслужване и пр. са физиологично ограничени, за разлика от желанията за удоволствия, които са безкрайни и често ескалират до алчност. Тяхното пълно удовлетворяване е не само невъзможно, но се отразява неблагоприятно на природата. По тези съображения западното консумативно общество едва ли е най-добрия модел за следване, колкото лъскав и привлекателен да изглежда.

Още в началото отбележим, че по-нататък ще се придържаме предимно към теоретичичните постановки на социализма, които при реалното им осъществяване, неминуемо ще бъдат обременени с отклонения, грешки и дори с деформации. Идеалът се замисля от хора, но е почти невъзможно да се реализира от тях.  Но все пак той задава основнте ориентири за действие, което също не е малко. В разсъжденията ще акцентираме само на главните особености на социализма, като предварително обръщаме внимание, че практическото му изпълнение може да бъде решено в различни варианти, според конкретните условия за неговото.осъществяване

Социалистическата икономика е изградена на принципите на:

- преобладаваща публично-държавна собственост над основните сектори на икономиката (природни ресурси и средства за производство на блага);

- държавно-плановото начало в нейната работа и

- социално справедливото разпределение на произведените блага на основата на трудовите доходи. Това разпределение е в пълна противоположност на принципите на експлоатацията и рентиерството.

При социализма природните ресурси и средствата  за производство на блага принадлежат на цялото общество в лицето на държавата, общините и трудовите кооперативи. Разпределението на създадените стоки става пак с помоща на парите и пазара, но не на максимално възможните цени, не на цени според търсенето и предлагането, не чрез минимизиране на възнагражденията на работниците и не чрез неограничените доходи  на частните собственици, а чрез държавно фиксирани цени и заплати, определени на принципа на трудовия доход, т.е. според количеството и качеството на вложения от всеки член на социума труд за изработване на брутния обществен продукт[23],

Фундаментална особеност на социализма е премахването на частната собственост и на съществуващата на нейната основа експлоатация. Това посегателство над сакралната същност на капиталистическата система обяснява, защо още от първия ден на победата на социализма през октомври 1917 г. срещу него агресивно се изправи алиансът на международния капитал, оглавяван първоначално от бившите колониални империи – Англия и Франция, впоследствие – от фашистка Германия, а днес от световния хегемон – Съединените щати.

Недъзите на капитализма превърнаха опита за неговата замяна със социално по-справедлива система в основното събитие на 20-тия век. За съжаление, този уникален експеримент на човечеството, не успя да устои на атаките на користта и егоизмът в част от членовете на обществото и в управляващата го върхушка и след предателство от най-високо място той беше провален. И въпреки това, както казва големият австрийски писател, Стефан Цвайг: „Една добра идея, дори и лошо осъществена, не е опровергана. Тя е само отложена.“[24]

Като система за устройство на обществото, структурата на бъдещия социализъм  принципно няма много да се различава от познатия до 1989 г. модел, имайки пред вид не неговата дискредитирана практика, а основните му идеи за организация на системата.

Още в самото начало на неговото представяне като алтернатива на капитализма, ще отбележим, че ако фундаменталните му принципи бяха ясно разработени още от Маркс, то в сферата на практическите методи за тяхната реализация в разнообразните ежедневни ситуации на производството и разпределението на благата, останаха голями „бели полета“ от нерешени въпроси. Това е един от най-важните пропуски на реалния социализъм, въпреки че по негово време съществуваха крупни научни центрове като АОНСУ и други. Те са една от причините и за неговия упадък. Детайлните му проблеми се решаваха по недостатъчно добре и пълно проучени начини и с недостатъчно обмислени и научно разработени методи, прибягваше се  дори до приспособени способи, заимствани от капитализма. Това създаде предпоставки за възнкването на лоши практики, навици и трудов морал всред хората и обществото с пагубни последици за цялата система. Социализъм означава „права„, но и „задължения„.

Такъв „сериозен приложно-теоретичен дефицит“ представлява, например, проблемът за начините за възлагане на работа и разпределението на отговорностите за нейното (качествено) изпълнение.. Генетично заложените в хората корист и егоизъм и при социализма ги подтикват да търсят начини за избягване на непрятния труд след като възнаграждението им е гарантирано и да прехвърлят част от своите задължения и отговорности на други личности, групи и звена по веригата. В същото време при разпределението на благата те напористо търсят по-големия и качествен дял от тях. При капиталиизма, погледнато от позицията на частния собственик нещата стоят малко по-друго яче. При него работата  означава печалба. Користта, егоизмът и ламтежът към печалба го стимулират да търси работа, да увеличава производството и експлоатацията на работниците, а частната собственост не му позволява да размива отговорността за направени пропуски или некачествено изпълнение. Поради това частният собственик при капитализма безкомпромисно контролира кой не е доизпипал или смърлял възложената му работа и го прнуждава за своя сметка да я довърши и дооправи, след което за назидание и го санкционира. Това управленски контрол не е патент само на капитализма, а е напълно възможен и при социализма, ппак на основата на „моркова и тоягата“, на поощренето и наказанието, на възпитанието и контрола. Но при реалния социализъм по-силния фактор от дуалната двойка за управление – наказанието бе силно пренебрегнат. Разчиташе се повече на стимулите.

Друг изключително важен проблем на социализма е въпросът за  измерване на количеството и качеството на труда в секторите, където това е трудно или почти невъзможно. Неговото решението би ликвидирало автоматически цял ред и малки и крупни проблеми на социалната справидливост, които съставляват сърцевината на социализма.

По-нататък ще маркираме само някои от тези теоретични пропуски, които днес ни затрудняват при споровете на тема „По-добрата система“.  По-полезно ще бъде лявата ни научна мисъл вместо да анализира до припадък неизбежните провали на капитализма и да твори съвети и рецепти за тяхното преодоляване и неговото „социализране“, да се позанимае със споменатите нерешени въпроси на социализма, защото те пораждат опасни съмнения в неговите възможности.

Въпреки че икономиката на новия социализъм ще бъде изградена на основата на публичната (държавна, общинска и кооперативна) собственост, при него няма как да не се допусне и частна собственост за някои неструктуроопределящи производства и битови услуги, които в своето многообразие и количество е невъзможно да бъдат обхванати и изпълнявани от държавата. Трябва да отбележим, че, за съжаление, „частната икономика при социализма“ също представлява нерешен научен проблем. Тъкмо тя, изпусната от контрол, ще създаде възможност за развихряне на „користта и егоизма“ у хората и ще се превърне в огромна заплаха за здравето на социалистическата система. Макар и дребна по мащаб, тя съхранява вируса на експлоатацията и на хроничната болест на всяко общество - конфликтът между „частното“ и „общото“. Заради агресивната алчност на частника и липсата на инстинкт за самосъхранение у обществото, този сблъсък винаги е завършвал във вреда на обществения интерес, ако той не се охранява безкомпромисно от специално създадени контролни органи. Факт е, че тъкмо хората, за чието добруване е създаден социализмът, проявиха склонност към злоупотреба с общите интереси в своя полза, съзнавайки дори, че по този начин вредят индиректно и на себе си. Ето защо, една от основните задачи на социалистическата наука е да реши въпроса с неизбежното паралелно съществуване на публичната и частната икономика и да създаде проекта за безотказна „имунна система“ за защита на обществото от користта и егоизма на частниците. Неизбежното съществуване на частната икономика поражда стремеж у нейните собственици към разбогатяване за сметка на общността, водещо в крайна сметка до реставрация на класовото общество. Подобно на корозията частниците разяждат социалистическото стопанство чрез присвояване на материали, отклонение на техника и инструменти, работно време, държавно оборудване, транспорт, наемен труд, вършат спекула с дефицитни стоки, корумпират държавни служители и пр.  На тази основа те генерират социално разслоение и подкопават вярата на хората в идеята на социализма за по-голямо всеобщо благосъстояние чрез синергизма на колектива. „Сивата икономика“ и дребните,  но многобройни злоупотреби създадоха „Остап Бендеровците“, които дискредитираха реалния социализъм и го лишиха от подкрепа на народните маси по време на контрареволюцията.

Не случайно идеолозите на капитализма съзнателно омаловажават ерозиония потенциал на частничеството и „обясняват“ гибелта на социализма не с неговата разложителна дейност и предателството на Горбачов,  а тъкмо с обратното – с отсъствието на частна собственост и с „отчуждението“ на работниците и селяните  от общонародната собственост. Без стеснение те оставят естествения контравъпрос без отговор: „А колко от милионите наемни работници в западната икономика са собственици на предприятията, в които работят, та не се чувстват отчуждени от тях?“. Истинският отговор е: николко, но частната собственост се охранява безкомпромисно, нещо което бе фатално подценено от реалния социализъм по отношение на общонародната социалистическа собственост.

И ако сме свидетели, как капитализмът у нас днес също страда от проявите на користта и егоизма, на корупцията и „сивата икономика“, независимо че официално е изграден на тяхна основа, какво да кажем тогава за социализма, който категорично ги отрича? Темата „Частната икономика при социализма“ е огромна и все още неразработена, а проблемите й са изключително важни и сложни. Идеално решение може да няма, може да не е и всеобхватно, но с течение на времето то ще се подобрява, докато достигне достатъчна за практиката ефективност. Във всеки случай, обаче, частен сектор при социализма няма как да не съществува, особено в сферата на услугите, но той трябва да работи под железния контрол на обществото, в негова полза и в никакъв случай в негова вреда..

Основният закон на социалистическата икономика определя за нейна главна цел максималното задоволяване на екзистенциалните и социални потребности на цялото общество при екосъобразно потребление.

Очевидно, така формулирана задачата на социалистическата икономика е несравнимо по-трудна от задълженията на частната икономика, която няма никакви законови задължения към нуждите на социума и чийто ангажимент се изчерпва с елементарното изискване да гарантира печалбата на своите собственици, обслужвайки при това предимно богатата част от обществото, която има възможност да й плаща цената за преследваната печалба. Разликата в сложността на тези две задачи е огромна и изисква ръководителите на социалистическата икономика и държава да бъдат изключително инициативни, образовани и морално чисти хора, а тяхната дейност да бъде контролирана, коригирана и подпомагана от широк обществен „надзорен съвет“, защото всички грешки, деформации и предателства при реалния социализъм тръгнаха от ръководната номенклатура и нейното обкръжение. Ето защо, управляващте трябва да бъдат най-внимателно следени, оценявани и коригирани от такъв „съвет“, ако не трябва да се повтарят драматичните събития от 80-те години. Оставена без ефективен контрол по времето на реалния социализъм, номенклатурата се подаде на изкушенията на користта и егоизма, компрометира името на партията и пропиля голяма част от доверието на народа към нея, спечелено с живота на хилядите жертви в борбата срещу фашизма. Социализъм без доверие е невъзможен. Доверие трудно се печели, много лесно се губи и още по-трудно се възстановява. Доказателство за това е участта не само на бившата БКП и КПСС, но и на многото реформирали се европейски компартии (италианската, френската и др.), които излязоха от антифашистката борба с огромен авторитет, който след политическото им преустройвство „в модерни ляви партии“, почти напълно загубиха.

Но ако името на една социалистическа  партия може да бъде опетнено, това е невъзможно да стане с марксистката идеология. Тя остава винаги кристално чиста и затова винаги ще бъде главната опасност за световния капитализъм. Победата над нея е невъзможна.

 

Експлоатацията при социализма, както се спомена, практически отсъства. Онази част от труда на работниците, която няма да им се заплаща напълно, както и търговската печалба от пазара, не ще отиват в джоба на капиталистите, а ще се събират в бюджета на държавата, в полза на целия социум. При социализма икономика и държава са едно, печели ли икономиката, печели и обществото, а не собственика.

Необходимо е специално да отбележим, че освен експлоатацията, стремежът към максимална печалба, конкуренцията, кризите, фалитите, безработицата, виртуалната икономика и прочие типични за капитализма явления отсъстват при социализма. Разразяването на икономически кризи в условията на държавно-плановата икономика въобще е невъзможно. Зад държавните заводи не стоят частни банки, готови да фалират всяко изпаднало във финансово затруднение  предприятие; щом то е необходимо на обществото финансовата му задлъжнялост ще се преодолява с държавна помощ. Такъв е случаят с металургичния комбинат „Кремиковци“. При социализма той  работеше и снабдяваше страната с желязо, макар и дотирано. След промените той фалира и бе разпродаден на скраб. При плановата социалистическа икономика,  в отсъствие на хаотично борещите се за пазарно превъзходство частни производители по изключение може да се получи от допусната грешка свръхпредлагане на стоки на пазара. Централно управляваната икономика позволява да се вземат своевременни мерки за избягване на подобни грешки. Липсата на конкуренция премахва и хазартната надпревара между производителите с всички произтичащи от нея отрицателни за икономиката последици. За държавно-плановата  икономика не е проблем да вземе мерки и срещу кризисния потенцииал, съдържащ се в техническия прогрес, създаващ безработица и свръхпредлагане на стоки,.чрез намаление на работния ден, съобразно повишената прозводителност на труда, съхранение на работните места и заплати чрез преквалификация и преобучениие на персонала и т.н.. Въобще недъзите на макронеуправляемата капиталистическата икономика при социализма не съществуват; невъзможно е социалистическо предприятие и още повече държава да фалират. Спад в производството при социализма може да има, на той не криза, а е резултат или от съзнателна управленска намеса (може и грешна), или е следствие от икономически затруднения, които се лекуват много по-лесно от неконтролируемите кризи. Това бе доказано и от историята.

Основните задачи, които трябва да изпълнява социалистическата икономика са същите както и при капитализма – производство и разпределение на необходимите блага.  При социализмът, обаче, тези процеси са подчинени на принципите на хуманнизма и справедливостта.

Хуманизъм означава, всеки член на обществото да има гарантираното право на труд, доходи и потребление, сиреч право на живот, а справедливостта изисква, той задължително да работи за производството на  благата, които има право да консумира. Трудът по този начин се превръща в единствен източник за замогване и във висше обществено задължение. Срещу количеството и качеството на вложения труд, всеки ще получава своя справедливо отмерен дял от общопроизведения продукт. Този принцип няма нищо общо с уравновиловката, а означава тъкмо обратното: неизбежното неравенство в разпределението справедливо ще съответства на неравенството в работливостта и трудовите качества на личностите и няма да е резултат от забогатяване чрез експлоатация и частна собственост.

Всичко казано до тук се отнася до идеалния теоретичен вариант на  социализма. За съжаление, неговото осъществяваане ще се извършва от реални хора и ще се сблъска с вродените у тях отрицателни качества. Това не означава, че заради този факт ще трябва да се откажем от него и да запазим капитализма, защото ако при социализма користта и егоизмът са осъдителни, при капитализма те са издигнати в норма на поведение. Единственият начин да се преодолее тяхното вредно действие е възпитанието на обществено-полезни качества у хората, които с течение на времето ще прерастнат от възпитателна принуда в осъзната необходимост и втора природа на човека.

Разпределението на работата при социализма ще става според личните качества и квалификация на изпълнителите – образование, креативност, точност, инициативност, находчивост и т.н.. Егоистичният стремеж към по-лека, по-чиста и приятна, по-добре платена и по-престижна работа ще се проявява и тук като кариеризъм, бюрократизъм, сервилност, себеустройване, семейщина, протежиране, синекура и други познати от недалечното минало отрицателни прояви на злаупотреба с власт, но те ще трябва да бъдат парирани още в зародиш от безкомпромисен кадрови подбор и контрол. Основният кадрови проблем си остава субективизмът при оценка на качествата на индивидите. За съжаление, още не е открита машина за тяхното  обективно определяне. Поради това и кадровата работа ще страда от грешки и субективизъм. Но подобни проблеми и сега съществуват навсякъде по света. Тяхното решение усилено се търси с помощта на тестове, компютърна техника, специални изследвания, колективен контрол и оценка, за да бъдат сведени до приемлив минимум.

Разпределението на произведените блага при социализма ще се извършва, както вече се спомена, не на рентиерския принцип според притежаваната частна собственост и реализираната печалба, а според количеството и качеството на трудовия принос на всеки индивид в тяхното създаване. Това означава, че при социализма ще съществува също социално неравенство, но никой няма да може да живее по-добре, отколкото работи. Уравновиловка няма да има, но незаконно забогатяване – също. При разпределението на благата и при социализма ще се проявяват природно заложените у човека корист, егоизъм и алчност – всеки ще се стреми да получи по-високо заплащане, по-голямо количество и по-добро качество от общопроизведения продукт. Тези отрицателни прояви ще се проявяват особено подчертано в два случая:

1. При оценката на дейности, при които определянето на количеството и качеството на вложения труд е трудна и дори невъзможна задача – услуги, наука, култура, медицина, управление и пр.

Този нерешен суперпроблем на социализма, който би трябвало да е първостепенна задача на лявата ни научна мисъл до и след 1989 г. представлява може би най-голямото затруднение в практиката на реалния социалзъм, защото разпределенето на благата съдържа смисъла на социалната справедлвост. Неопределеността в установяване на количеството и качеството на вложения труд от всеки един човек създаде предпоставките за субективизма, грешките, деформаците и дори за извращенята, допуснати до 1989 г.

 

. Заради тях обществото загуби доверие в социализма и позволи той да бъде премахнат.

Затова, хипотетично казано, и в сферата на разпределението на блага ще е изключително необходима машина за обективно измерване на количеството  и качеството на труда. Такава машина за сега не съществува и нейното създаване ще представлява може би най-великото открите на човечеството, което веднъж за винаги ще реши почти всички негови  социални проблеми. В края на работния ден всеки ще стъпва на нея и тя точно и безпристрастно ще отмерва, кой какво е свършил и колко заслужава да получи за това. Въпреки че такава машина все още няма, срещу субективизма се търсят и намират все по-задоволителни решения.

2. Користта и егозмът ще се проявяват и при разпределението на дефицитните  блага.  Дефицит на вносни, качествени стоки, нови и рядко срещащи се изделия, лекарства с голям ефект, стоки с недостатъчно производство и прочие, неизбежно ще съществува и при социализма. Те няма да стигат за всички желаeщи и затова справедливото им разпределение продължава да бъде един от нерешените проблеми на социализма. Разпределението на екзистенциално необходимите от тях трябва да се извършва по различен начин от разпределението на благата за удоволствие, които определят качеството на живот. Решението на този проблем се преплита и с въпроса за привилегиите, които заслужено се полагат на някои членове от обществото. Не може при разпределението на дефицитните блага с еднакви права да се ползват, например,  учен, който работи над лекарство срещу рака и който денонощно мисли върху този проблем и обикновеният човек, който всеки ден съвестно отработва 8-те си часа рутинни трудови задължения, а свободното време посвещава изцяло на семейството си, на удоволствия и развлечения (игри, риболов, туризъм, спорт, хоби и пр.). Разработката на справедливи критерии за привилегированост е трудна, деликатна, не напълно решена, но решима задача. Древен способ за справедливо разпределение между равноправни претенденти е, например, жребият. Той може да бъде използван за разпределение и между неравноправни претенденти, ако шансът им за печалба се коригира със справедливо определени прилегироващи коефициенти. Но това са въпроси на научни разработки, които надхвърлят нашата тема.

.Присъщите на социализма принципи на социална справедливост и колективизъм ще създадат и несравнимо по-благоприятен социален климат в обществото, лишен от политически ежби и конфронтация между хората, без прояви на индивидуализъм и необуздан стремеж към печалба на всяка цена, без страх от конкурентна заплаха, от безработица и социално маргинализиране.

Фундаментът за здравето на социалистическото обществото ще бъде доверието на гражданите в справедливостта и безкористността на  неговите управници. Затова те трябва да пазят името и авторитета си абсолютно чисти и неопетнени.

В бъдещето социалистическо общество ще има съсловия, но не и класи. Те ще се различават по професия, образование, материално положение, но тези разлики ще са отражение на личните качества на хората, на различията в тяхната квалификация, трудолюбие, на приноса им в брутния обществен продукт, а няма да са резултат от ограбен чужди труд. Поради това бъдещото социалистическо общество ще е съсловно, но безкласово, политически унитарно, следователно и безпартийно или еднопартийно, с една партия – тази на социума.

Държавата ще загуби своя класов характер и ще се превърне в представител на цялото общество, който ще изпълнява функциите на негов върховен организатор, регулатор, контрольор и арбитър. Освен основните си задачи за производство и разпределение на необходимите блага, тя ще поддържа и всички останали функции и институции, които трябва да обслужват социума и неговото здраве. Тази грижа ще трябва да се изпълнява толкова безкомпромисно, както се следи за опазването на околната среда.

Със социално хомогенната си, безкласова, политически унитарна, безпартийна структура социалистическото общество максимално ще се доближи до идеалното гражданско общество, състоящо се от партийно независими граждани, необвързани с партийни задължения и подчинение. По различни обществени проблеми те ще могат да заемат и различни свои позиции, да се сдружават в различни формации за тяхното отстояване. Паралелно на представителната (изборната, парламентарната)  демокрация, ща се развива и пряката демокрация на референдумите, преките допитвания до народа..

Пролетариатът, като класа на наемния труд, която ще е двигателят на прехода към социализъм след него постепенно ще изчезне, като обхване цялото общество. Ще изчезне и диктатурата на пролетарията като инструмент за защита срещу опитите за реставрация на капитализма. Пролетарската диктатура ще се замени с диктатура на обществото, която по своята същност ще представлява конституционен кодекс от права и задължения на гражданите, които трябва безпрекословно да се спазват. В основата на този кодекс ще е заложено върховното право на живот (на работа, доходи и потребление), но и висшето задължение за труд, за създаване на необходимите блага. Този кодекс, освен обществено съобразно поведение, ще изисква и категоричното спазване на производствена дисциплина при създаването на благата. Всяко нейно нарушение, ще се тълкува и санкционира като посегателство срещу обществените интереси. Именно тази силно напомняща диктатура и тоталитаризъм безкомпромисна дисциплина е заложена в основата на капиталистическата икономика и на нея се дължи завидният ред и дисциплина на фирменото микрониво. Само че, там тя се спазва стриктно в интерас на печалбата на частните собственици.

Очевидно  е, че „диктатурата“ в смисъла на безпрекословна дисциплина, по принцип не е отрицателно явление – зависи само за какво, срещу кого и как се прилага. Реалният  социализъм загни и загуби икономическото съревнование с капитализма тъкмо поради пренебрегването на тези елементарни правила за безкомпромисна защита на здравето на социума от користните посегателства върху него от страна на отделни граждани и съсловия с цел лично облагодетелствуване. Не бяха опазени „общите интереси“ в генералния конфликт „общество – индивиди“. Спазването на подобна дисциплина няма нищо общо с нарушаването на човешките права и свободи, както се внушаваше от капиталистическата пропаганда по време на Студената война.

Развихрилата се по това време частнособственическа стихия, заедно с проявения егоизъм у част от политическата номенклатура нарушиха нормите на социалистическия живот и създадоха в безкласовото общество нетипична паразитна класова структура  от незаслужено по-богати и привилегировани граждани – връзкари, „честни“ частници и тем подобни, към които се присъединиха и част от децата на застаряващата генерация борци против фашизма и капитализма, израстнали в уюта на номенклатурните привилегии. Осъзнали, че властта на техните родители е временна, а не наследствена, каквито са частната собственост и парите, те започнаха да се тревожат за своето бъдеще. Тези млади хора, със самочувствието на  „червени аристократи“, добре образовани, владеещи чужди езици, получили с „летящ старт“ престижни постове, познаващи живота на Запад и живеещи тук практически с неговия стандарт, нямаха ни най-малко намерение да останат завинаги „социалистически пуритани“ в името на някакъв идеал за социална справедливост на техните бащи. Те егоистично настояваха за „наследствено“ място под слънцето и формираха класата  на така наречената „червена буржоазия“. Поради отсъствието на частна собственост, те временно се задоволиха със забогатяване чрез власт, (вместо чрез експлотация).  Това стимулира проявите на властолюбие и кариеризъм през последните години на реалния социализъм. Заедно с потомците на буржоазията от преди 9.ІХ.44 г. тези личности създадоха престройкаджийския „Съюз на демократичните сили“,  който унищожи уникалния шанс на историята да доизградим социализма и възстанови на негово място капитализма – обществото на наследственото богатство, и наследствената бедност. Част от тези хора не се посвениха мигновенно да се покръстят в новата вяра, да заграбят дял от общонародната социалистическа собственост и за една нощ да се превърнат в новите ни бизнесмени. Закъснелите в това първоначално „натрупване на капитал“, също се преустроиха, приеха ролята на политически лидери и подеха кариерата на добре платен елит, обслужващ капиталистическата система „отляво“ с уверения за нейното „социализиране“ и „очовечаване“

Демокрацията, с която капиталистическата пропаганда толкова много спекулираше по време на Студената война, за социализма не е утопия, а е съвсем реална цел. При него тя ще се изразява в пълна свобода за всеки да осъществява през 8-те  часа (засега) свободно време  всички свои желания за спорт, изкуство, туризъм, хоби, обществена дейност, образование, развлечения  и пр., които не вредят на останалата общност и на природата. С напредъка на автоматизацията, свободното време и материалните възможности за неговото използване, или както Енгелс ги нарича „най-голямото богатство за човека“, непрекъснато ще нарастват, което ще означава, че социалистическата демокрация ще расте. Тук трябва да напомним, че при капитализма техническият напредък води до увеличение на производителността, но не и на свободното време. При увеличената производителност и запазена продължителност на работния ден предприемачите изхвърлят на улицата излишните за производството хора, това предзвиква спад в пазарното търсене и криза и всичко това отново е в името на печалбата. Ето, в какво се състои голямото разминаване в разбирането за демокрацията между двете системи.

 

13. Дискусията за по-добрата система

След предателството на Горбачов и компания през 1989 г. реалният социализмът у нас вместо да бъде коригиран, бе ликвидиран и заменен с неолиберален капитализъм. Само за две десетилетия това доведе България до прага на трета национална катастрофа, с типичните за нея обедняване на населението, демографска криза и масова емиграция, за щастие без война, разрушения, жертви и загуба на територия. Обществото постепенно започна да си задава основателния въпрос: „Защо се получи всичко това? Какво стана с обещанията за просперитет  и западен стандарт на живота?“ За 23 години след 9.Х.44 г. стартирайки от много по-ниско ниво и при много по-тежки условия, в края на 60-те години ние  бяхме постигнали вече несравнимо повече успехи от сега! Дори и щедро обещаните и практически нищо не струващи свободи, като тази на словото, се оказаха лишени от смисъл заради златната  завеса“ на парите, която се спусна между хората и ги раздели на малък брой много богати, които могат да си купят всякаква свобода и огромен брой бедни, за които платената свобода завинаги ще си остане непостижима мечта. Съвсем скоро стана ясно, че анатемосаната диктатура на пролетариата от преди 1989 г. днес е заменена с много по-жестокия  „терор на парите, лицемерно облечен в кадифяната ръкавица на псевдодемокрацията.

Човешката природа е така устроена, че след всеки провал идва времето на равносметката, когато започват да се търсят причините за станалото. Смяната на системата 1989 г. съживи  спора за предимствата и недостатъците на капитализма и социализма. Спорът е стар, той се води още от преди началото на Студената война.

Ползата от него се състои в добиването на реална представа за възможностите, които конкуриращите се системи предлагат по отношение на двете основните функции на обществото:

- ефективност при производството на блага и

- cраведливост при тяхното разпределение

За съжаление дискусията още от самото начало се води некоректно от идеолозите на капитализма и бе деградирана до празнословна конфронтация, в която доказателствата и фактите без притеснение се подменят с твърдения, грешки се обявяват за принципни недостатъци, а лъжите се повтарят, докато не започнат да се възприемат като „истини“. Подобна агресивна манипулация превръща хората в зомбирани личности с увредено съзнание, разсъждаващи за социализма и капитализма с безсмислени клишета от рода на: „А защо, тогава, `Мерцедесът` е по-добър от `Москвича`?“, срещу които всякаква логика и аргументи са безсилни.

Освен грубите фалшификации, обективната дискусия за двете системи обективно е затруднена и от невъзможността сравнението да се извърши при еднакви условия. Затова резултатите са относителни и изискват  да се отчита влиянието и на конкретните исторически обстоятелства, при които всяка от тях се е осъществявала. Апологетите на капитализма не пропускат да спекулират и с тази възможност като съзнателно сравняват бившите социалистически страни от по-изостаналата Източна Европа с ексколониалните лидери от клуба на „Златния милиард“, които винаги са експлоатирали човечеството и винаги са били на върха му. Спорът се води не на интелектуалното ниво на „сравнение на идеи“, а чрез примитивно сравнение на богатство и стандарт на живота, без да се търсят причините за съществуващите различия. Категоричните предимства на социализма като система за устройство на обществото безспорно проличават, ако се направи коректно сравнение на неговите постижения с тези на капитализма в страни с аналогични стартово ниво и условия на развитие. Участвайки в дискусията за по-добрата система трябва да сме също наясно, че по никакъв начин страните от бившия социалистически лагер не бяха в състояние да извършват догонващо икономическо строителство и същевременно да водят съревнование със Запада по стандарт на живота и да поддържат военен паритет в условията на жестоката конфронтация на Студената война

В хода на дискусията не може да отречем, че при реализацията на реалния социализъм бяха допуснати много грешки, деформации и за съжаление дори и извращения, че съзнанието на част от обществото съвсем не бе готово за социалистически взаимоотношения и че лошият пример на част от номенклатурата нанесе фатални вреди на неговото формиране.

В същото време неолибералният капитализмът във върха на своето развитие и загниване, особено с последната си криза, показа не слабости, а генетично присъщи недъзи, резултат на същите човешки инстинкти корист и егоизъм, които компрометираха и социализма. Трудно е да си представим, как би реагирала световната пропагандна машина на капитала, ако подобна глобална криза бе предизвикана от социалистическата система, след като и до сега всички провали на капитализма след 1989 г. с право и без право се приписват на „тоталитарното наследство“ на социализма.

И въпреки очевидността на събитията, все още има немалко хора, претендиращи, че са интелигентни, считащи се дори за лявомислещи, които продължават да вярват в „предимствата“ на капитализма, да се прехласват пред „шведския модел“ (който от кризата насам доста поизбледня). Същите тези личности не отчитат, че всяка една система (независимо дали абсолютна монархия, капитализъм, социализъм  и пр.)  осъществявана от идеални хора и управници, ще функционира перфектно. В конкретния случай съществуват решаващи различия в народопсихологията между шведи и българи, които няма как, да не се отразят на живота там и у нас. Основа на „шведския модел“ е социалното преразпределение на „Брутния вътрешен родукт“ на страната чрез нейния бюджет. Голяма част от реализираната от капиталистическата класа печалба  (над 45%) се изземва от държавата под формата на данъци и след това се преразпределя за социални нужди всред населението. В Швеция почти няма злоупотреби с ДДС, укриване на данъчни задължения и прочие неща, които са се превърнали почти в бизнеснорма за родния ни икономически елит. Жалко, че го няма Алеко Константинов да опише, как би изглеждал „шведския модел“ в България, в изпълнение на трупата „Бай Ганьо и синове“. Част от нашето общество просто си затваря очите пред факта, че не всичко, което е възможно в други страни, е възможно и за нас. Българите се различават твърде много от шведите и затова очакванията им да живеят като „шведи на Балканите“, само защото обърнаха гръб и поругаха социализма, не са нищо друго освен глуповата наивност.

 

14. какво постигна българия по време на капитализма и социализма

Изключително полезна в този фундаментален спор за по-добрата система е възможността за ретроспективно статистическо сравнение на периодите на социалистическо и капиталистическо развитие на България през последните 100 години.

Съществуват неопровержими данни, които позволяват да обърнем поглед назад и да направим обективна съпоставка за развитието на България през 20-тия век, половината от което премина в условията на капитализъм, а 45 години – при социализъм. Резултатите от подобно сравнение са неоспорими, защото няма по-силни аргументи от тези на сухите цифри.

Статистическите данни за развитието на България през 20-ия век категорично потвърждават предимствата на социализма. При много по-тежки начални условия след Девети септември 1944 г., при неблагоприятни международни обстоятелства и въпреки допуснатите грешки, несравнимо по-добри резултати показа социалистическата държавно – планова икономика. За броени години тя изведе Бългаия от разрухата на войната, от провинциалната й изостаналост и безпросветната неграмотност и за късо време я превърна в икономически лидер на Балканите, с образовано и технически квалифицирано население.

За 45 години социализъм България извърши чудото, наречено догонващо развитие. От изостанала селска страна с доиндустриална аграрно-занаятчийска икономика тя се нареди в ранглистата на ООН сред 30-те най-развити държави на света! В подкрепа на казаното ще си позволя да цитирам само най-важните резултати от развитието на странат през периода 1944 – 1989 г[25]

Основна отличителна черта на цивилизацията на 20-тия век, която определя степента на развитие на една страна е промишленото производство и потребление на енергия. До 1939 г. в България са електрифицирани само 13% от всички населени места и страната тъне вечер в мрака на газените лампи. След 9.ІХ.1944 до 1989 г. са построени общо 130 електроцентрали, които произвеждат 100 пъти повече електроенергия от 39-та година. Започнахме да захранвахме с енергия и нашите съседи! Някои от тези съоръжения са уникални и до днес нямат аналог в Европа като, например, помпеноакумулиращата водноелектрическа централа ПАВЕЦ „Чаира“ с мощност 860 мегавата (равна на двата малки реактора на АЕЦ-Козлодуй), чиято турбопомпена зала се намира на 360 метра под земята в каверна с размерите на зала №1 на НДК. Всички съоръжения бяха изпълнени от български инженери, техници и работници. Но това не е всичко. 1974 г. влезе в експлоатация І-вият блок на АЕЦ – Козлодуй. Последваха още 3 блока от по 400 мегавата и два хилядника. С 6-те реактора България стана член на клуба на атомните държави и си създаде изкуствено находище на енергия край бреговете на Дунава. Нашите съседи започнаха да ни гледат с респект и уважение!  През този период положихме началото и на проекта „Белене“ с 4 нови  хилядника! Страната ни предстоеше да.се превърне в енергиен лидер на Югоизточна Европа.

Селското ни стопанство след 9.ІХ.44 г. също отбеляза разцвет и добивите от него се утроиха спрямо 1939 г..

По време на социализма бяха създадени уникални български транспортни компании, символ и наша запазена марка в Европа и в арабския свят. Сред тях бе най-голямата на континента СО“МАТ“ с общо 4500 автовоза.

В металургията, тръгвайки от нищото за 45 години България стана 27-та металургична страна в света, която произвежда специални бронестомани, микролегирани с азот стомани за полярни температури, която разви праховата металургия и даде на света метода на академик Балевски за вакуумно леене с противоналягане.

Но най-важното, което се случи през този период бе индустриализацията. Промишлеността се превърна в гръбнака на нашата икономика. Общата индустриална продукция за 1989 г. е точно 103 пъти (!) по-голяма от тази през 1939 г. Усвоени бяха производства, които преди това въобще не бяха познати. 90% от промишлената ни продукция се изнасяше в над 120 страни!. През 1988 г. България зае 3-то място в света след САЩ и Япония по производството на електро – и мотокари и 5-то място по електротелфери. Тръгвайки почти от нищото, у нас     започна производството на трактори, автобуси, тролейбуси, товарни камиони, електродвигатели, силови трансформатори, промишлени роботи, асансьори, кабели; електронни компоненти, хладилници, перални машини, телевизори и какво ли още не. Развити бяха абсолютно нови направления - електроника и изчислителна техника. Многобройните ни научни и проектоконструкторски институти бяха пълни с млади, ентусиазирани учени, инженери и техници, които незнаейки работно време с гигантски крачки скъсяваха дистанцията до развитите страни пред нас. Не може да не се спомене и мощния Военно промишлен комплекс, който снабдяваше армията ни с бойна техника и печелеше милиарди от износ.

По времето на социализма износът нарастна 83 пъти спрямо 1939 г., превишавайки 3,3 пъти износа на Гърция, 1,5 пъти този на Турция и за наша гордост дори 1,03 пъти общия износ на двете ни съседки взети заедно.

Ето, какво постигна България по време на социализма и това представлява връх на икономическите й успехи за цялата й нова история. И ако не бяха допуснатите грешки, постиженията на социалистическата икономика можеха да бъдат и още по-големи и сравнението „България – Швейцария на Балканите“ нямаше да звучи като иронично подмятане. Много важно е, че тези грешки бяха поправими, докато генетично присъщите на капитализма недъзи са неотстраними и още дълги години напред ще тегнат над съдбата на народа ни.

Направеното сравнение може да продължи, но казаното и до тук е предостатъчно, за да се илюстрира падението след 1989 г. Най-важното  заключение, което може да се направи от него е, че миналите 45 години социализъм бяха много по-добри, отколкото ще бъде следващия половин век капитализъм, половината от който вече измина, без никаква полза (и дори в явна вреда) за народа ни.

Какво се случи с България през последните 23 години? За същия период от време, от 9.ІХ.44 г. до 1967 г., ние постигнахме изключителен икономически  възход и задоволително благоденствие за народа ни. Запазихме ли построеното, доизградихме ли започнатото, създадохме ли нещо ново? Неолибералният модел на системата получи 1989 г. в наследство една развита аграрно-промишлена страна, зад която с големи обещания застанаха най-богатите държави в света. И какво ни помогна всичко това? Почти нищо! Истинската цел на Запада по време на Студената войно и след това не беше да се построи невъзможния за България капитализъм на всеобщото благоденствие, а да се разруши непоправимо социализма и да се открие път за нахлуване на чуждестранен капитал и стоки у нас. И тази цел бе напълно постигната.

Първото нещо, което новите ни „приятели“ направиха, бе да отнемат и разбият традиционните ни пазари на Изток и в арабския свят. Последва неизбежното  – икономиката ни се срина.

Реституцията в земеделието и ликвидацията на ТКЗС-тата превърнаха България от водещ износител на земеделски продукти във вносител на плодове и зеленчуци. Срамно, но е факт!

Държавата приключи драматично с почти  всичките си ангажименти в икономиката с провеждането на хаотична и дори криминална приватизация.

Като ято алчни скакалци от Запад долетяха всякакъв род „специалисти“ и дори откровенни авантюристи. Вместо полезно ноу-хау, те ни обсипаха с вносни стоки, втора употреба и със съвети, как да променим съзнанието си към пазарно мислене.

За спокойствието на западноевропейския бюргер, въпреки мнението на световни технически експерти, ние овчедушно затворихме четирите си малки блока на АЕЦ-Козлодуй и се лишихме от най-евтината и екологично чиста електроенергия. Затворихме изплатили се блокове, които произвеждаха енергиа на цената само на горивото и заплатите. Сега ще компенсираме проявената сервилност със строителството на нов „хилядник“, но на ценя милиарди левове. Подобно харакири може да си направи само много заблуден народ, управляван от много продажни властници.

Затворихме „Кремиковци“, „Стомана“, „Плама“, „Видахим“, „Химко“-Враца, Оловно-цинковия комбинат и още много, много други водещи предприятия. Няма ги вече „белите стаи“ в институтите по микроелектроника; няма ги и очакваните „хай-тех“-инвестиции. Медиите, с религиозно умиление показват как попове размахват босилек и освещават поредно построената чешмичка, ремонтирана градинка или новооткрит МОЛ. Икономиката ни замря, магазините се задръстиха с вносни стоки. Новият ни бизнеселит все още се лута и се учи на пазарна икономика и конкурентна борба, но съвсем бързо овладя тънкостите на „dolce vita“ („сладкия живот“).

И все пак дължим конкретен отговор на въпроса:„Защо се случи всичко това?“.  Как така след 9.ІХ.1944 г. извършихме скок в своето икономическо развитие, а сега, стартирайки от много по-високо ниво и подпомагани от най-богатите страни в света, извършихме обратен скок в бездната на бедността? Коя са причините за този изумителен парадокс?

Отговорът на въпроса е следният:

-  смяната на системата,

- отварянето на защитения пазар на СИВ и

- преминаването на търговския обмен между социалистическите страни към разплащане в „твърда“ валута.

Социалистическите страни не бяха готови за западния пазар, а здравословният протекционизъм срещу убийствената конкуренция на икономическите хегемони, винаги е бил формулата на успеха за всяка развиваща се икономика.

А отговор на въпроса „за по-добрата система“ ни дават приведените по-горе статистистически данни. Независимо от предадения социализъм, неговите постижения от втората половина на 20-тия век, осъществени въпреки и независимо от изключително тежките услови и допуснатите грешки, представляват всъщност най-убедителното доказателство за силата и неговата жизненост като система за устройство на обществото.

 

15. Необходимостта от социализъм в бедна и в богата страна.

Принципът на колективизма, заложен в социализма, предлага някои решаващи предимства за икономическо развитие на изостаналите страни. Без общонародна концентрация на оскъдните им финансови средства, без планиращата и ръководна роля на държавата, бедните и развиващите се страни нямат друга възможност за самостоятелна реализация на крупни стопански проекти освен социализма. Затова: колкото по-бедна е една страна, от толкова повече социализъм тя се нуждае, за да:

- акумулира собствени средства за мащабни национални инвестиции и да

- осигури справедливо разпределение на недостигащите блага за населението в условията на напрегнато икономическо строителство.

Тези предимства на социализма убедително бяха потвърдени на практика от развитието на България през 45-те години след 9.ІХ.1944 г.  на Куба след 1959г. В същото време, само 23 години капитализъм след 1989 г. бяха достатъчни, за да я сринат от почетното 27-мо място до под 60-то място в класацията на ООН по човешко развитие. Спестяваме си риторичния въпрос „Защо?“.

Необходимостта от социализъм в богатите капиталистически държави е съвсем друга. Те разполагат с мощна икономика, с развита инфраструктура, с достатъчно богати национални инвеститори, с изобилие от стоки за населението и затова там дилемата социализъм или капитализъм при нормална конюнктура не стои така остро. Но при тежка криза, каквато се преживява в момента, икономиката и при тях започва да боксува и да се усеща необходимостта от регулативната роля на държавата. Подобни типични за социализма държавно-регулативни тенденции, днес все по-често се обсъждат от борещите се с рецесията управляващи кръгове на Запад. Обикновенните хора там вече болезнено усещат неспособността  на системата да се справи с предизвикателствата и бурни демонстрации срещу нея, като движението на „Разгневените“, с искания за нейната промяна заливат дори и цитаделата на капитала – района на Уолстрийт в Ню Йорк. Но те само изпускат натрупаното напрежене през свирката на локомотива. Без  ръководнта роля на организирана партия тези протести не застрашават реално никого –  капиталът се е справял с далеко по-тежки ексцесии.

 

16. КрИЗИТЕ – НЕИЗлЕчИмАта бОлЕСТ НА КАПИТАлИЗмА. техническият прогрес и кризите.

В момента светът преживява катастрофална финансово-икономическа криза, която потопи човечеството в мизерия и нищета. От къде връхлетя това нещастие?

Кризата представлява блокиране на работата на икономиката (главно на производството или банките), която храни обществото. Причините за този катаклизъм се крият в частния характер на нейното притежание и най-вече в частната собственост над банките и промишлеността.

Промишлените капиталистически предприятия работят не със собствени финасови средства, а най-често с кредити, заети от банките, Кредитите, от своя страна, са основният източник на печалба за банките. Алгортъмът на икономическия процес при капитализма най-общо е:

– заемане на кредит от банките;

– използването му за производството на продукти;

– трансформиирането на продуктите на пазара обратно в пари;

– връщане на кредита  на банките и задържане на печалбата.

– повторение на цикъла.

Този процес е верижен. В него има най-малкото двама участника – частните предприемачи, притежатели на производствените предприятия и частните банки, разпоредители с финансовите средства. (В действителност прозводствената верига е по-разнообразна и включва редица подизпълнитеели, доставчици, посредници и пр.). Решаващата роля в генезиса на кризите играят банките, които имат гарантираното право да си получат на всяка цена и в срок, отпуснатите на производителите кредити. Не се ли изпълни това задължение, производителят фалира, спира производството, уволнява работниците и губи икономическата си собственост, а банката я разпродава. Това е в най-общи линии развитието на конюнктурната икономическа криза. В благоприятния за обществото случай фалиралите предприятия се продават изцяло на нови собствениици и продължават да работят, а в по-лошия – те се разпродават на части и напълно се ликвидират. Кризата може да бъде и чисто финансова, т.е. заради неуспешни финансови операци, дадени банки да изпаднат в неликвидност (липса на работен капитал). Поради тясната обвързаност между икономиката и финансиите, всяка криза, независимо като каква е възникнала, прераства във финансово-икономическа. Кризата може да засегне едно или няколко предприятия, цял отрасъл или цялостната икономика и финансии. Тогава тя прераства в системна. Ако са засегнати икономиката и финансиите на няколко държави, тя се превръща в глобална, каквато е настоящата суперкриза.

Прчината за фаталното прекъсване на разплащанията между банки и предприемачи е най-различна, но в обобщената си същност тя се свежда до невъзможността на производителя да реализира продукцията си по конюнктурни причини на пазара, да я превърне обратно в пари и да се разплати с банките.

За  развитието на кризите, решаващи са задълженията на предприемачите към банките, но не и задълженията им по неизплатените трудови възнаграждения на работниците. Това са дългове без приоритет.

Кризата се появява внезапно или назрява постепенно по на най-различни причини:

- грешна преценка на предприемача за поемния капацитет на пазара и свръхпроизводство на повече стоки, отколкото може да се продадат;

- общо пренасищане на пазара от всички производители, които водят неуправляема конкурентна битка  за пазарно превъзходство;.

- общо намаление на покупателната  възможност на населението, (заради общо обедняване) и свиване на пазарното търсене. В този случай се засяга цялостната икономика.

- глобални причини, които касаят световната икономика. В своя гигантски вододъртеж те потлъщат дори добре работещи отрасли. При тях индивидуално спасение няма.

Общият първоизточник за проявата на всяка една от горепосочените причини е неуправляемостта на частната икономика,. Заради нея кризите са недъг на капиталистическата система, от който тя никога няма да се освободи, колкото и старателно да им се противодейства.

Развитието на кризите при капитализма е закономерно, неизбежно и циклично явление: всяко оживление поражда конкурентна надпревара, тя ескалира до икономически бум, той кулминира в свръхпредлагане и процесът приключва с криза. Следва бавна ремисия, след което цикълът се повтаря (възможно е с друг продукт, в други мащаби и в други времеви план).

Изглежда изненадващо, но перманентен, нецикличен източник на кризи при капитализма представлява техническият прогрес. С автоматизацията и роботизирането на производството, нуждата от работна ръка намалява, уволненията нарастват, безработните на трудовата борса се увеличават и подбиват трудовите възнаграждения. В резултат, обществото обеднява и пазарното търсене се свива. В същото време автоматизираната, високопроизводителна промишленост изкарва все повече стоки на пазара. Това са два противоположни процеса, които бавно, но непредотвратимо водят до свръхпредлагане и кризисна ситуация. И целият този пагубен процес е следствие от действието на основния закон на капитализма за максималната. печалба.  Независимо от повишената производителност, капиталистът почти не увеличава заплатите на работниците, уволнява ненужните от тях и прибира за себе си цялата печалба от нарастналата производителност. Този факт се потвърждава и от изследванията на учении-икономисти и нагледно се илюстрира от станалата широко известна графична зависимост за стръмно нарастващата във времето крива на производителността (респ. на печалбите) и съвсем слабото повишение на графиката на трудовите възнаграждения. Това означава, че техническият прогрес разтваря все повече ножицата между печалби и трудови доходи, правейки богатите все по-богати, а трудовите хора относително все по- излишни и бедни. (Виж също §32).

Има още и някои други обстоятелства, които допълнително допринасят за развитието на кризите.  Те също са резултат от макронеуправляемостта на частната икономика. Капиталистическата икономика се ръководи не от стопански планове и от нуждите на обществото, а от интересите и решенията на своите собствници, мотивирани най-вече от:

- техният неудържим стремеж към максимална печалба;

- от актуалното търсене и предлагане на конкретния вид стоки на пазара;

- и от страха им да не загубят конкурентната борба със своите съперници, ако първи намалят темпа на производството.

Под въздействието на тези присъщи на системата фактори собствениците на икономиката закъсняват с адекватния си отговор на пазарните сигнали за преситеност и не редуцират своевременно  производството си (а няма кой и как да им нареди да сторят това).  Увлечени в гонитбата за печалба и в битката за пазарно надмощие те рисковано продължават надпреварата „ва банк“, докато не прекрачат фатално рубикона към пропастта на свръхпредлагането, откъдето връщане назад няма.

Фалитите при криза са загуба не само за частните собственици, но загуба на икономически потенциал и за обществото. Нека обърнем внимание на факта, колко крупни предприятиия в рудодобива, металургията, тежкото машиностроене, химията и другаде се затвориха у нас само през последните години.!  Това е истинска национална катастрофа! За трудовите хора икономиката е всичко – източник на блага, на работа, на доходи за съществуване. Но освен ударите от кризата, които те понасят, върху тях се стоварват и опитите на капиталистическата класа да използват ситуацията за орязване на извоювани вече социални придобивки, с цел „колелото на производството им отново да превърти“. Това вече е връх на наглостта и егоизмът, който за сетен път показва, как капитализмът е превърнал човечеството в свой заложник.

Главната причина за кризите, както по-горе отбелязахме, е неуправляемостта на частната икономика.  Поради това световно известни учени основателно наричат капитализма „макроикономически анархизъм“. Внушенията на неговите идеолози за „чудодейните способности“ на частния интерес и на „невидимата ръка на пазара“ автоматически да оправят всичко, са по-скоро прояви на демагогия, икономическо суеверие и пожелателно мислене. Истина е, че след като обществото не може без икономика и блага, всяка криза рано или късно ще приключии, но да се тълкува този естествен изход като доказателство за жизнеността на капитализма, както неговите апологети без стеснение се опитват да правят, е примитивна манипулация, предназначена за хора без склонност към задълбочено мислене.

Абсурдът на конюнктурните кризи при капитализма се състои в това, че при рецесия спадът в стандарта на живот и потреблението на хората намаляват не заради недостигът на блага (при стагнация производството им не се променя съществено!), а заради обедняване на населението от стоварените върху него тежести на кризата – уволнения, безработица, орязване на заплати, пенсии и социални помощи. Затова политикономията на капитализма е възприела като белег за появата на криза не недостига на блага, а спада в производството, т.е. намалението на печалбите, което е абсолютно вярно за капитализма. Този критерий за криза, колкото и верен да е, е изграден едностранчиво, според интересите на частните собственици и не винаги отговаря на действителността. Намалението на производството може да е резултат не само от криза, но и от други фактори, например, заради форсмажорни екологични причини. (Виж още § 32!).

Стремежът към печалба кара производителите и по време на криза да правят опити за запазване на нивото на цените чрез  унищожение на стоки и намаляване на тяхното предлагане на пазара. Това върхът на перверзията и обяснява, защо по време на голямата депресия през 30-те години на миналия век в пещите на корабите и локомотивите в Съединените Щати се изгаряше пшеница, въпреки наличието на гладуващи хора по света.

Какво представлява настоящата глобална финансово-икономическа криза,  какъв е нейният генезис и нейната перспектива?

В края на 70-те и начолото на 80-те годиини на миналия век, заради повишената производителност на икономиката, в банките в САЩ се натрупаха огромни финансови средства, а пари в населението за потребление на повишеното стоково предлагане не достигаха. Това състояние криеше опасност от развитието в криза на свръхпредлагане.

Тогавашният президент на Щатите, Роналд Рейгън, под влиянието на господстващата по онова време неолибарлна концепция на нобелиста, професор Милтън Фридман от Чикагския университет, се опита да реши проблема чрез тотално либерализиране на икономиката, премахване на държавния контрол над нея и чрез кредитното й оживление. Той разхлаби закона за „мъртвия“ капитал, който кредитните банки бяха задължени да поддържат като гаранция за отпусканите заеми, а Бил Клинтън окончателно го отмени.

Ако не забравяме, че основната печалба на банките идва от лихвите по отпуснатите кредити, лесно можем да си обясним защо след освобожаването на споменатите финансови средства се развихри необуздано съревнование между тях за печалби чрез ипотечно кредитиране за жилищното строителство. То остана ограничено само от наложения таван за кредитиране от банките. За да се преодолее и това последно ограничение бяха сътворени нов вид ценни книжа – дериватите, чрез които кредитите се трансформираха в неограничено количество деривати, продавани по целия свят. За съжаление, обаче, населението, което в началото на кредитния бум беше неплатежоспособно към пазара, сега се оказа още по- неплатежоспособно като длъжник и към банките. Погасяването на ипотечните кредити забоксува и през 2008 г. финасовата вакханалия завърши трагично с избухването на глобална криза. Касите на финансовите инстититуции се оказаха празни и заразата им бе разнесена по целия свят от продадените деривати. Банките изпаднаха в дълбока неликвидност и много от тях фалираха, въпреки притежанието на огромни количества (неосребряеми) ипотеки над недвижимости. Липсата на ликвидни средства за финансииране на икономиката доведе до нейното блокиране, с което кризата от фиинансова се изроди и в икономическа. Спасение бе потърсено в наливане на пари в банките от бюджета на държавата и чрез печатането на пари от „Федералния резерв“ на Щатите. Увеличеното количество международна валута от новоемитирани петродолари доведе до тяхното обезценяване. Особеното на този инфлационен процес бе, че доларът не претърпя стокова обезценка, цените на стоките в САЩ и по света останаха почти същите. Поскъпна само неговото неофициално покритие – петролът (Виж още §29). Това повишение на цената на най-ценната химическа суровина и енергоносител се оказа фатално не за печатащите парите, а за бедните и развиващите се страни (включително и  за Българиия). За да закупят танкер с нефт, те не могат да печатат пари, а трябва да спечелят и платят много повече долари от преди. И цялата тази мизерия, в която бяха натикани, не беше ло тяхна вина, а заради ненаситността и егоизма на „господарите на света“.  Спасявайки се от кризата те оставиха зад гърба си нещастниците от развиващите се страни  да се давят и оправят, както могат в тресавището на бедността, напомняйки им за сбогом, че по-добро нещо от „демокрацията“ и „свободната пазарна икономика“ няма. „Беден, но свободен“ е шлагерът на глупостта, който днес се пее по  целия свят. Бедният не може да е свободен!.

Водещите капиталистически страни полагат в  момента неимоверни усилия да реанимират изпадналата в колапс финансова система, наливайки тихомълком в нея огромни парични маси от печатниците за пари и от джоба на данъкоплатците, а част от зомбираното човечество мълчи за това очевидно престъпление, защото зависи от блокиралата икономика и е готово да плати за алчността на нейните собственици, само и само тя да проработи и да почне да произвежда блага, работа и доходи за препитание. Това е примката на „модерното поробване„, с което капиталът е превърнал хората в нов вид  роби, които оставении без работа и доходи, просто биват умъртвявани, без да ги убиват.  И всичко това се извършва под звуците на елейни псалми за демокрация и човешки права!

Най-противното в целия този спектакъл е, че кризата и ужасяващото обедняване ни най-малко не смущава „сивите кардинали“ на капитала безсрамно да си раздават невероятни бонуси при фалита на своите банки и компании. Българският „бизнеселит“ без стеснение, пъргаво се включи в този келепир и в нашето изнемогващо общество също избухна скандал с бонусите.

И въпреки тази очевидна безочливост, шаманите на  социалдемокрацията продължавт да проповядват, че тяхната главна цел е да събудят в подобни бизнесличности чувство за солидарност и справедливост. Интересно е, дали вярват на думите си? Ако подобни внушения може да имат все пак някакъв смисъл за богатите държави, за бедния наш балкански регион те представляват чиста проба демагогия, на която, за съжаление, винаги се намират аборигени, които да й повярват.

Западът упорито твърди, че ще преодолее кризата и ако това му се отдаде, той ще го отпразнува като успех и доказателство за жизнеността на капитализма. За негово съжаление, причините за всяка криза са толкова уникални, че универсална антикризисна ваксина няма. Затова и капитализмът не познава последна криза. Периодичните му икономически припадъци, независимо от последващите ги ремисии, не са признак за жизненост, а обратното – симптоми на нелечимо хронично заболяване, което ще трови още дълго човечеството, докато то не осъзнае, че са необходими не заклинания, а  хирургическа намеса.

Трябва да отбележим нещо много важно: развитието на икономическа криза по описания по-горе алгоритъм въобще е невъзможно да се случи в условията на държавно-плановата социалистическа икономика. Зад държавните предприятия при социализма не стоят частни, а държавни банки, а плановата икономика  не би допуснала свръхпредлагане на пазара. Задлъжнялите, но необходими на обществото предприятия при социализма не фалират, а се съхраняват чрез държавно субсидиране и дотации. Пример за това е съдбата на металургичния комбинат „Кремиковци“. Той не беше най-модерният стоманодобивен завод на света и работеше и преди и след промените през 1989 г. с една и съща ефективност. При социализма, обаче, той не фалира, защото продукцията му беше нужна и достъпна за населението и той работеше субсидиран от държавата. При капитализма, обаче, след продължителна агония и отчаяни приватизационни опити, той изпадна в несъстоятелност и изчезна от картата на страната. Сега ще купуваме стомана от чужбина, но неизвестно с какви средства, след като икономиката ни загуби още десетки заводи, четири реактора на АЕЦ-Козлодуй, земеделието ни запустя и ние се превърнахме в най-бедната страна на Европейския съюз. Какво ще продаваме, за да купуваме?

Трябва твърдо да се знае, че социалистическата държава и социиалистическата икономика не фалират. По време на голямата депресия на 30-те години от миналия век Съветският съюз извърши своята индустриализация при годишен ръст на Брутния му национален продукт над 8%. Спад на производството при социализма е възможен, но той не е признак за криза и не води до фалити, а представлява или контролирано действие или е следствие на някакви неблагоприятни причини, които се преодолява по-лесно от неконтролируемите кризи.

 

17. Ефективност на Държавния и на частния мениджмент. приватизация

Широко разпространен е митът, че държавата е лош стопанин на икономиката в сравнение с частния собственик, че държавният бюрократ е лош мениджер и изход от това положение е приватизацията.

Това твърдение е също идеологическо заблуждение,  защото и при социализма, и при капитализма икономиката се управлява не от бюрократи, а от технократи. Бюрократите в съответните министерства изпълняват само функции по съгласуване, контрол и информационно обслужване на икономиката. Днес, в епохата на компютърните мрежи, възможностите в това отношение на социалистическата, държавно-планова икономика категорично превъзхождат тези на раздробеното, полууправляемо частно стопанство, ръководено от противоречиви интереси.

Качеството на мениджмента не е резултат от свръхестествените възможности на частния собственик и на чудодейната сила на неговите интереси. По-верно е обратното - разнопосочните интереси на безбройните частници са по-скоро предпоставка за макронеуправляемостта на капиталистическата икономика. Ефективността на мениджмента, независимо на частно или държавно предприятие, завииси единствено от правилния кадрови подбор и професионализма на управленските и изпълнителските кадри. Затова управилните съвети на големите акционерни компании на Запад се подбират много стриктно измежду доказали се мениджери. Надписът, който стои на гроба на Форд мъдро гласи: „Тук почива един глупав човек, който бе успял да се огради с много умни хора“. Правилата за  управление на стопанските предприятия са еднакви и ако те се прилагат по един и същи начин, би трябвало да водят и до еднакви резултати, независимо дали се касае за частно, акционерно или държавно предприятие. Стига само критериите за оценка на ефективността на икономиката да са еднакви.

И тук достигаме до най-съществената част на въпроса – за критериите за оценка на ефективността на двата вида икономика. Те са коренно различни. Както и по-преди споменахме, докато критериите за икономическата ефективност на частното предприятие се изчерпват с елементарното изискване за постигане на максимална фирмена печалба, обслужвайки при това само платежоспособната част от населението, изискванията за макроикономическа ефективност на държавната  икономика при социализма са много по-високи и обхващат нуждите на цялото общество, без да се игнорират социално слабите слоеве в него. Разликата е огромна, защото едно е да се гарантира само фирмената печалба за сметка на обществото чрез::

– намаляване броя на заетите работници (т.е. увеличение на безработицата);

– минимизиране на заплащането им (т.е. увеличение на производствената експлоятация);

– максимизиране на  пазарните цени (увеличение на търговската експлоатация);

– пренебрегване на нуждите на неплатежоспособните социално слаби слоеве, от които не може да се очаква печалба;

и съвсем друго е да се задоволява безкрайното разнообразие от нужди на цялото общество. На това основно отличие между двата вида икономики не се дава голяма гласност въпреки, че то е най-съществената разлика между социалистическата и капиталистическата икономики.

Днес сме свидетели, как и за чия сметка частната икономика осигурява своята ефективност – първото нещо, което правят всички чуждестранни инвеститори, дошли в България е драстично да съкратят персонала на закупените предприятия. Изхвърлените на улицата работници остават за известно време на гърба на обществото, на социалните помощи и социалните мрежи на държавата. А какво става след това с тях? За каква ефективност на капитализма може да става дума, при подобно бездушно отношение към обществото като към източник на работна ръка, като пазарен преобразувател на стоките в печалба и като отпадъчно депо за излишните работници? Подобен егоизъм няма как да не е суперефективен! Все пак, да не се забравя, че икономиката е създадена за обществото, а не обратното.

И въпреки самонадеяните претенции за ефективност, съвсем резонно е да запитаме, защо въпреки толкова прехваления частен мениджмент, пазарната икономика периодически изпада в кризи с нулева ефективност. Кризите се неглижират от идеолозите на капитализма и се представят едва ли не като естествено природно явление, за което класата на капитала не носи отговорност. Собствениците са се самоосвободили от всякакви социални ангажименти, които икономиката им е длъжна да изпълнява. Нуждите на хората, скокът в цените, безработицата и прочие негативи от рецесията според тях не са техен проблем, а проблем на държавата. Тяхният проблем е сривът на печалбите им. Системата, според тях, трябва да гарантира единствено печалбите им, а те  са длъжни само да си плащат коректно данъците.  От тук нататък за всички социални ангажименти отговаря държавата. С парите от (плоския!) данък тя трябва да прави чудеса – да провежда социална политика, да решава икономически проблеми, които частната икономика й е създала, да изпълнява и всички останали свои външно и вътрешно-политически обязаности по управлението на социума. Подобна егоистична философия на капиталистическата класа не се нуждае дори и от коментар.

Спасение от лошия мениджмент на държавата според идеолозите на капитализма е в приватизацията., т.е. в „разпродажбата“ на публичната (държавна, кооперативна и общинска) собственост. Чрез приватизация, обаче, не се създават нови производствени мощности, а само се променя собствеността на съществуващите, с надежда за по-добро тяхно управление и се набират единствено някакви средства за бюджета. Държавата може да ги употреби за построяване на нови предприятия, за реализация на инфраструктурни проекти, за решаване на социални проблеми или просто да си закърпи фиска. Всичко това ще е от полза за обществото, само ако приватизационната продажба се извърши с печалба, което за страна с технологически остаряли, финансово задлъжняли и със загубени пазари предприиятия е невъзможно. Това обяснява, защо от продадените за 30 милиарда лева активи при масовата приватизация в хаоса след 1989 г. държавата спечели не повече от 3 милиарда лева.

А що се отнася до мениджмънта на частните собственици, които „сами феноменално управляват и контролират цялото си предприятие“, това също е мит от вълшебната книга с приказки за „страната на чудесата“.  Може и така да е, но в обозримо малки и донякъде средни предприятия. В крупните частни и акционерни компании, общото управление и контрол над огромните  производствени структури са поверени изцяло в ръцете  на назначени екипи от кадрово подбрани служители,  които, перфектно си вършат работата, много по-добре дори от самия собственик. Неговата дейност в такива случаи се ограничава само до общ икономически контрол над производствената и инвестициионната политика, над печалбите и счетоводните баланси. На какво основание, тогава, се отрича възможността социалистическите предприятия да работят с назначени технократи и бюрократи също толкова ефективно, колкото и гигантските частни, акционерни, а и много държавни компании на Запад? С тази „малка“ разлика, че техните задължения към обществото, както вече подчертахме, са значително по-отговорни и по-тежки.

Изобщо, няма позитивна идея от капиталистическия мениджмент, която да не може да бъде приложена при социализма, докато обратното, ако противоречи на частните интереси на нейните собственци, е невъзможно.

 

18. ИЗлИШНата икономика на КАПИТАлИЗмА

По-внимателният анализ на икономиката на капитализма показва, че тя произвежда най-вече скъпи стоки и услуги за бизнеса и за богатите слоеве, от които се очаква печалба. Въпреки че обслужват малка част от обществото, те отчитат големи приходи, поради което формират и крупни пера в „Брутния вътрешен продукт“ (БВП) на страната. Такива са например: строежът на луксозни вили, банкови офиси, молове, функционирането на най-различни финансово-консултантски агенции, голям брой охранителни фирми с огромен персонал, съществуването на множество брокерски бюра за недвижими имоти, всевъзможни дилъри, маклери; правни кантори; огромно количество рекламни агенции с необозрима дейност по медии, печатни издания, билдбордове,  социологически и други агенции и т.н. Всички те или не бяха познати по времето на социализма или заемаха полагаемото им се значително по-скромно място от днес. Печалбите на тези скъпи, без голямо социално значение икономически балони са значителни и се отчитат за новосъздаден вътрешен продукт на страната.

Върхът на икономическия паразитивизъм капитализмът достига при  виртуалната икономика, която в подавляващата си част представлява финансово-спекулативна система, която носи огромни доходи за малка прослойка хора (респ. за БВП), но без особена полза за обществото. Всички тези полукухи икономически дейности трябва да се имат винаги пред вид при оценката на БВП на държавите с пазарна икономика, отчитан  по данните на националните им статистически служби.

 

19. конкуренция,  черна борса  и  „сива“ икономика

Един от шлагерите на капиталистическата пропаганда, с който усърдно се промива съзнанието на обществото е митът за чудодейната пазарна конкуренция и анатемата над държавният монопол при социализма. Истината, обаче, оценявана от гледна точка на ползата за обществото, е съвършенно друга.

При капитализма конкуренцията е борба за пазарно надмощие Съответно на това се различават:

конкуренция в предлагането между производителите (търговците) и

- конкуренция в търсенето на стоки между потребителите.

На преситените богати пазари потребителите общо взето са задоволени и купуват малко. Там преобладава конкуренцията между предлагащите стока  производители и търговци.

На дефицитните пазари, какъвто беше пазарът в разрушената след двете Световни войни Европа, е обратното – там преобладава търсенето и конкуренцията е между купувачите.

В западната икономическа литература обикновено се има пред вид само конкуренцията за клиенти[26]. между производителите. Апологетите на капитализма наблягат преди всичко на положителната ефект от нея, според който тя „водела до повишение на качеството на стоките, до понижение на цените им и противодействала на възможността някой производител да се издигне до положението на монополист и да реализира свръхпечалби“. Колкото и убедително да звучи подобно обяснение, истината в известен смисъл е тъкмо обратната. Като стремеж към пазарно превъзходство, конкуренцията представлява в действителност борба за извоюване на монополна позиция на пазара, т.е. стремеж за ликвидиране на съперниците и за реализиране след това на монополни печалби (макар и това рядко да се отдава).

Конкуренцията на производителите функционира единствено на заситените пазари и е ориентирана към богатата клиентела, от която много се печели. На бедни пазари тя или не може да се задейства, или работи на ниско ниво, между бедни, неплатежоспособни купувачи. По тези причини конкуренцията всъщност е една от многобройните прояви на основния закон на системата, който има за цел не задоволяване на нуждите на обществото, а реализирането на по-големи печалби за собствениците на икономиката.

Един от основните начини за постигане на конкурентна доминация е технологичният монопол в производството. За определен период от време, докато той не бъде преодолян, притежаващият го производител жъне суперпечалби от монополните цени, на които единствен той предлага своя продукт. Технологичната конкуренция между производителите в развитите страни за спечелване на богатата клиентела води до прословутата перфектност в качеството на техните стоки, следователно, тя не е толкова стремеж към задоволяване нуждите на обществото с по-съвършенни изделия, колкото начин за увелчениие на печалбите чрез провокиране на псевдонужди чрез ултрамодерни изделия у презадоволените, състоятелни съсловия. Така богатите общества се оказват заразени с вируса на „shopping“-манията – болестта да се пазарува не от нужда, а за удоволствие. Спекулирайки с алчността на хората, конкуренцията похабява ненужен труд и ресурси, обслужвайки не разумни потребности, а прищявки в името на максималната печалба..

В болшинството бедни и развиващи се страни, където не е достигната необходимата критична маса на пазарна наситеност, конкуренцията между производителите въобще не може да заработи. Обратното, там се формират дефицитни пазарни сектори, където господства съперниичество между купувачите, водещо до продажба с връзки, под тезгяха, до повишение на цените и понижение на качеството. При свръхдефицит на стоки подобна „антиконкуренция се изражда до черна борса, характеризираща се с екстремно високи цени, качество на ниво „менте“ и инфлация. Явлението е добре познато от годините след 1989 г. и у нас.

Но дори и класическата конкуренция между производителите не винаги е полезна за обществото. В екстремния случай победителят в нея се превръща в монополист, а съперниците му фалират, което е загуба на икономически потенциал и в никакъв случай не е от полза за обществото. Освен това,  страхът от поражение в конкурентната борба, както вече споменахме, е една от главните причини за появата на кризи от свръхпредлагане на пазара (Виж §16!).

Конкуренцията поражда и ред други негативи за обществото, като например, фирмената тайна, която препятства креативния обмен на информация,  знания,  полезно „ноу-хау“ и по този начин спъва научно-техническия прогрес. Тя предизвиква създаването на още един излишен за обществото и изключително скъп, но доходоносен бизнес – техническия, икономическия и търговския шпионаж и неговия антипод – контрашпионажа за опазване на фирмената тайна. Това са характерни за капитализма дейности, все в името на печалбата, цената за които се плаща от обществото, без то да има и минимална полза от тях.

Но и с това не приключват породените от фирмената и банкова тайна отрицателни явления в капиталистическата икономика. Под тяхното було разцъфтяват свръхпечелившите „сенчест“ и „черен“ бизнес с незаконни икономически, банкови и търговски  дейности като пране на пари, укриване на данъци, корупционни афери, търговия с плът, човешки органи, наркотици, оръжие и пр. За обслужване на този бизнес в екзотични офшорни зони по света са създадени дори специални „данъчни оазиси“ и банкови филиали специализирани в „прането“ на пари. Същевременно се формират и специални, прескъпи служби за борба със същия този бизнес. И всичко това отново е за сметка на обществото, без никаква полза за него.

За съжаление, дори и прехвалената конкуренция между производителите, която би трябвало да повишава качеството и да понижава цените за потребителите, не представлява сериозно препятствие пред неудържимия стремеж на търговците към печалба. Чрез най-разнообразни трикове в опаковките, чрез манипулативни рекламни внушения за различия в качеството и пр. конкурентният избор на клиентите бива максимално затруднен.  В магазините често се предлагат стоки в опаковки, които трудно се преизчисляват в съпоставими цени. Също тъй, нерядко съществените качества на изделията в техническите проспекти и договорите за услуги са напечатани с толкова дребен шрифт и са затрупани с толкова второстепенна информация, че ориентацията в тях практически е невъзможна. По този начин правилният избор на стоката без електронен калкулатор и неприемлива загуба на време става почти невъзможен. Изобретателната активност в това отношение продължава да работи и да бележи все по-впечатляващи  успехи.

Тук въобще не се докосваме до проблема с картелните и неофициалните ценови споразумения, до смазващото превъзходство на крупните индустриални корпорации, и търговските вериги, които изцяло подчиняват средните и дребни производители и търговци, превръщайки ги в експлоатирани поддоставчици, които като просяци чакат пред вратите им за поръчки.

Конкуренцията поставя отрицателен отпечатък и върху социалните взаимоотношения в обществото,.стимулира намаление на заплатите с цел по-ниски производствени разходи, при запазена норма на печалба, т.е. засилва експлоатацията, създава безработица и налага самоограничения при тарифните преговори и синдикални протести.

Конкуренцията е една от причините и за чуждестранните инвестиции, за изнасянето на производства (т.е. на експлоатация) във страни с евтина работна ръка, суровини и енергия (така наречения „офшоринг„), което по същество представлява глобалзиране на експлоатацията до ниво на „страни от страни“.

При социализма нещата са поставени на друга основа. Там господства държавният монопол. Той се различава коренно от частния монопол по това, че не работи за максимална печалба, а за максимално задоволяване нуждите на социума на приемливи цени. Тази характерна негова особеност старателно се премълчава от идеолозите на капитализма, които без притеснение му приписват всички качества и недостатъци на частния монопол.  В социалистическото общество липсва частна собственост, не съществуват и причини за възнкване на конкуренция. Там се култивира, дух на колективизъм, сътрудничество и споделяне на положителния опит. Деструктивното противоборство за пазарна доминация е лишено от всякакъв смисъл и е заменено с креативно сътруднчество и съревнование, които целят символична победа в благородната надпреварата за повече, по-качествени и по-разнообразни блага. Тази естествена състезателна нагласа у човека е окарикатурена от капиталистическата пропаганда като глупава измислица на социализма.

 

20. Експортно ориентираната икономика ПрИ КАПИТАлиЗмА –  износ на експлоатация.  технологичен монопол на развитите страни.

Трябва да се прави разлика в оценката на ползата от експортно ориентираната икономика за  развитите и за развиващите се страни.

Експортът за развитите капиталистически държави е от изключителна полза за тях. Той представлява износ на търговска експлоатация, от която се печели при всяка една продажба. При това те я извършват от позицията на технологични монополисти, на единствени производители на high-tech-продукти, от които се печели неимоверно много. Монополните печалби от техните стоки, правят възможен завидния стандарт на живота им. Колониалното господство от миналите векове днес е заменено с индустриално-технологична доминация над изостаналите страни. За да поддържат тези свои монополни позиции, развитите държави изключително държат на спазването на авторското и патентното право, изнасят в изостаналите страни нискотехнологични производства, освобождавайки по този начин свой потенциал за high-tech-развитие, основата на тяхното икономическо превъзходство.

Експортно ориентираното производството на бедните страни има тъкмо обратния ефект. То предствалява износ на производствена експлоатация на собствените  им народи в полза  на развитите държави и се отразява по съвсем друг начин на тяхната икономика. Частните предприемачи в бедните страни са лишени от патриотизъм и произвеждат и продават само там, където печелят най-много. Изборът им между вътрешен и външен пазар се определя само от съотношението между цените, от конкурентноспособноста на техните продукти и най-малко от нуждите на собственото им общество. И тъй като експортните цени почти винаги са по-високи от тези на вътрешния пазар, всеки от тях, който произвежда нещо качествено, предпочита да го изнесе, за да спечели повече. Ползата за обществото от такива производители не е много голяма – те създават работа за известна част от населението, плащат данъци за издръжка на държавата и задоволяват със своя относително скъп продукт неголям слой от местен елит. Реализираниите от износа печалби са тяхна частна собственост и се инвестират не според нуждите на обществото, в което живеят, а според пазара., за който работят. По такъв начин експортът на бедните страни стимулира развитието им като икономика-придатък на крупни външни производители, Пример за подобно развитие е износът на петрол и газ от Нигерия, монокултурната икономика на какаото на „Брега на слоновата кост“  и на други страни с висок „Брутен вътрешен продукт“ (от износа), но с ниско потребление, т.е. с ясно изразено социално разделение на обществото на бедни и богати.

Съществуват и други отрицателни последствия от частната експортна икономика. Слаборазвитите страни най-често не разполагат с конкурентноспособни за западните пазари стоки и износната им листа се състои предимно от аграрни продукти, храни и суровини. Износът на такива стоки към пазари с високи цени, повишава цената им и на вътрешния им пазар, където храните имат важно социално значение и цените им пряко засягат живота на местното население[27]. Красноречив пример в това отношение представлява скокът на  цената на олиото през 2012 г. у нас, което е основен хранителен продукт за българина. Независимо от добрата слънчогледова реколта през 2011 г., международното му търсене скочи и това удвои през 2012 г. цената му у нас от 1,80 лв/л  до над 3,60 лв/л.  Сега 1 литър олио струва колкото 1 литър дизел по бензиностанциите. Този пример косвено отговаря на въпроса, кой печели от експорта в бедните страни – печели частната фирма, а губи в определен смисъл останалото общество. При капитализма това са два напълно различни и независими субекта – собствениците на икономиката въобще не се интересуват от нуждите на своите сънародници..

Когато става дума за износ на суровини, ефектът е приблизително същият – цените им на вътрешния пазар се увеличават до международно ниво, което води до поскъпване и на произвежданите от тях стоки за вътрешно потребление и те губят конкурентоспособност дори спрямо вносните стоки. Пример за подобно развитие в последно време е повишението на международните цени на житото, което повлече нагоре цената и на хляба. Населението у нас се успокоява с уверенията, че цената на хляба ни е най-ниска от целия Европейски съюз, но непочтено се неглижира фактът, че в пъти по-ниски са и заплатите ни. Световната тенденция за ръст на потреблението на храни е растяща и това чертае мрачни перспективи за снабдяването ни с хранителни стоки.

Експортно ориентираната икономика за бедните страни е само добре утъпкан път, водещ към превръщането им в пазарно-суровинен придатък на развитите индустриални държави.

 

21. Чуждестранните инвестиции – внос на производствена експлоатация

Много често, бедните страни нямат национален капитал за самостоятелно инвестиране в икономиката, не притежават необходимото ноу-хау за производство на конкурентноспособни продукти, а пазарите им са отнети. Тогава те се обръщат към богати държави и инвеститори с покана да осигурят средства, да построят необходимите предприятия, да внесат нужното  ноу-хау и да предоставят пазарите си за произвежданата продукция. Целта на тази политика на самопредлагане за експлоатация е да се създаде известна заетост за безработното местно население, да се обезпечи неговоата прехрана и някакво стоково покритие за вътрешния пазар и да се осигурят данъчни постъпления за издръжка на държавата. Всичките тези съображения за ползата от чуждестранните инвестиции са верни, но медалът има и обратна страна.

Интересите и поведението на чуждестранните инвеститори се ръководят не от нуждите на обществото и страната, в която ще инвестират, а от собствените им очаквания за печалба там. Новата, добавена стойност, създадена в приемната страна, по закон е собственост на инвеститора и той най-често я репатрира за употреба в родната си метрополия, без да я използва за натрупване на национален капитал. В полза на страната-рецепиент[28] остават само част от произведените стоки или услуги за вътрешния пазар (често на високи международни цени), данъците за издръжка на държавното управление, за изграждане и подръжка на необходимата инфраструктура, известна работна заетост и заплати за наетата работна сила и замърсяването на природната среда. Ужасяващ пример за подобни инвестиции е добивът на петрол в делтата на река Нигер. този природен резерват практически вече не съществува. Всичко това означава, че чуждестранната инвестиция в бедна страна по същество не е нищо друго, освен ограбване на природните й богатства, унищожение на екологията и внос на производствена експлоатация, от което тя няма друга полза, освен изхранване на част от безработното си население и закърпване на изтънелия държавен бюджет. Нормата на печалбата за чуждестранните инвеститори е значително по-висока, отколкото в собствените им страни.  С реализираните печалби те търсят след това нови жертви, за нови капиталовложения за производство на печалба. По този начин финансовите средства, създадени от самото трудово човечество се превръщат в бумеранг за по-нататъшното му икономическо заробване. Тези факти за чуждестранните инвестиции също се премълчават или се тълкуват само в положтелна светлина.

Много често чуждестранният инвеститор не инвестира „на зелено“ за ново строителство, а купува готово предприятие, имот или нещо друго. С това инвестицията се превръща в акт на покупко-продажба, от който страната, която продава, не увеличава своя икономически потенциал, а само реализира приход от своята разпродажба, който може или да се изконсумира, или, в най-добрия случай, да се инвестира в нови стопански обекти. Полза от подобни инвестиции има само, ако обектите са в добро състояние и са продадени на добра цена, което за остаряли, задлъжняли и със загубени пазари предприятия на изостаналите страни, няма как да се случи. Тяхното саниране и подобрение след това често се прави не за сметка на чуждестранния инвеститор, а със средства, събрани от цената на продадените от него стоки или услуги на местното население. По този начин обществото плаща не само за продукта, които получава от чуждестранния инвеститор, но и за иновациите и техническата подръжка на продадените съоръжения.

И всичко това се случва в България, която само до преди няколко десетилетия сама си построи своята индустрия, язовири, елекроцентрали, далекопроводи, водопроводи и електро-разпределителни мрежи, която строеше с успех подобни съоръжения и по целия свят. Добре е да се замислим над въпроса „Защо сега не е така? Защо трябва да храним, например, чрез ЧЕЗ  чехските  пенсионери (акционер в ЧЕЗ е чехскияг държавен пенсионен фонд), след като нашите са много по-зле от тях?“

При оценка на ползата от чуждестранните инвестиции трябва добре да се прави разликата между инвестиция

- от богата в богата и

- от богата в бедна страна

Ако рецепиентът е богата и с голям пазар страна, инвестицията в нея се прави за улесняване  достъпа до нейния атрактивен пазар. Такъв е случаят, например, с американските инвестиции в Западна Европа, Япония, Южна Корея, Австралия и другаде. Фирмата-майка  в САЩ печели от добрата цена на богатия пазар, от отпадане на вносните мита за произвежданите на място стоки и на разходите за презокеанския транспорт.

Ако рецепиентът е бедна страна, чуждестранните инвестиции се правят не заради неплатежоспособния й пазар, а заради печалбата от  намалените производствени разходи от нископлатения труд, евтините суровини и спестените разходи от невзискателното трудово и екологично законодателство, т.е. от високата норма на производствената експлоатация. Този вид инвестиране, известен като офшоринг[29], представлява нагледен пример за глобализиране на експлоатацията на бедни от богати държави.

Както всяка експлоатация така и глобализираната от външни инвеститори се извършва с „доброволното“ съгласие на приемната страна, когато тя е изложена на принудата да се предлага заради безработица, задлъжнялост, отнети пазари, липса на национален капитал, ноу-хау и не на последно място заради корумпираност на управляващите я екипи. Офшорингът в бедните страни най-често развива нискотехнологична хаотична, трудоемка, енергоемка и замърсяваща индустрия, произвеждаща неголяма добавена стойност,  с която е невъзможно да се реализира мечтата им за догонващо развитие и всеобщо благоденствие.

Неоспоримо потвърждение за преимуществото на социализма и инвестиционната политика със собствени средства, представлява изумителното догонващо развитие, което България извърши за 45 години след Втората световна война, започвайки от нулевото ниво на изостанала селска  страна, изграждайки самостоятелно хиляди крупни обекти.

 

22. социална сегрегация в капиталистическото общество

Обществото при капитализма е разделено на две класи: голям брой много бедни и малък брой много богати. Бедните са бедни, не защото са по-мързеливи или по-глупави от богатите. В случая със светкавичното възникване на новата капиталистическа класа в бившите социалистически страни и у нас след 1989 г., повечето от останалите в бедност граждани (макар и не всички) не успяха да забогатеят, или защото принадллежаха към онази част от обществото, която нямаше моралната нагласа да посегне към обществената собственост и да заграби своя първи, криминален милион, с който да продължи да богатее, или просто пропусна момента да стори това. Тъкмо тези хора днес са аутсайдерите, обречени да играят мача на своя живот „срещу наклона на стръмно игрище“ от отбора на „губещите“ (на „лузерите“[30] по новия англосаксонски жаргон), да бъдат наричани неамбициозни,  непредприемчиви, неинициативни личности и да бъдат маргинализирани с всички произтичащи от това негативи. И въпреки тази им злощастна участ апологетите на капитализма наричат капитализма общество на „равния шанс. А в действителност в света на печалбата равен шанс няма. Парите винаги отделят „лузерите“ със златна стена от отбора на „уинърите“[31], на „преуспелите“, „предприемчивите“, „инициативните“, „находчивите“, но и безскрупулни егоисти, които за винаги ще бъдат техни господари и „работодатели“ и ще живеят в един съвършено друг свой свят, в който никой не говори за равен шанс.

Генезисът на социалното разделение на обществото при капитализма не е навсякъде един и същ. При класическия капитализъм социалната сегрегация и забогатяването са резултат от столетни усилия и труд понякога на поколения потомствени индустриалци, плод са на научни открития, на фанатичното преследване на някаква печеливша идея. Формирането на капиталистическата класа там е резултат от постепенно забогатяване чрез креативна експлоатация, създаваща нови стойности.

Другаде социалното разделение няма нищо общо с производството на нови стойности, а представлява най-обикновенно криминално разграбване на вече създадено богатство. Такъв акт остава като мръсно петно в биографията на забогатялите родове, което завинаги ще им тежи и старателно ще се прикрива, колкото изискан живот да водят. За съжаление социалната сегрегация в България на два пъти протича по по-лошия вариант.

За първи път това се случи по време на Освобождението ни от турско робство. Докато част от нашите деди помагат на русите в боевете при Стара Загора и на Шипка, при зимния преход на генерал Гурко през Балкана, друга се спотайва в родните си места, прибира „тескеретата“ за земите на бягащите турски бейове и за броени дни се превръща в едрите земевладелци на България. Патриархът на българската литература, Иван Вазов, горестно бе възклинал за съдбата на несретниците от това „време разделно“:  „О, бедни ми Македонски, защо не загина при Гренадин!“

Век по-късно, след 1989 г. подобно мародерство се повтори в още по-отблъскващ вид с „приватизирането“ на осиротялата общонародна, социалистическа собственост. В настъпилата вакханалия на прехода много сънародници не се посвениха да заграбят своя „първи милион“ и да се превърнат за една нощ в новите капиталисти на България. Живи са още абсурдните спомени, как тези „претенденти за синя кръв“ си въобразиха, че са хора от друга планета, смениха вратовръзките с папионки, сложиха на ръцете си бели ръкавици, златни ланци и скъпи часовници, припомниха си за „дантелените пелени“ от бебешките години, пропътуваха разстоянието София – Варна в т.нар. „царски влак“ и нагло заживяха живота на безрамно богатите. Първата им политическа проява бе да узаконят престъпното си забогатяване като акт на „ликвидиране на тоталитарното наследство“. Ето защо, никак не е чудно, защо нашия народ се отнася с толкова дълбоко подозрение към родните богаташи. Но най-лошото в тази срамна история е, че тези, който проявиха способност в разграбването, впоследствие се оказаха пълни некадърници в управлението на заграбената икономика. Техните навици да крадат, а не да създават, продължават и до днес да тровят болното ни от корупция и далавери обществото и бързо деградираха България до нивото на най-бедните и корумпирани страни в „Евлопейския съюз“. Това е  днес реалният капитализъм „made in Bulgaria“, който смени реалния социализъм.

В много столици по света, особено в Третия свят (а и у нас), социалната сегрегация е толкова отблъскваща, че богатите чувстват необходимостта да се изолират от погледа на обществото. Те се затварят в свои урбанистични острови на благоденствието, жилищни зони със забранен достъп, охранявани от електронна техника и въоръжени гардове, където се живее друг живот, с ексклузивно обслужване и специални правила на поведение. У нас също сме свидетели на заградени по ориенталски с недостъпни огради луксозни къщи и имоти. Такъв режим за част от управляващата номенклатура по време на социализма силно дразнеше обществото, въпреки че съществуваше с някакво основание. Подобна сегрегация, сега се демонстрира много по-нагло от нашенски „световни неизвестности“ и въпреки това се възприема от хората едва ли не като нещо редно, което щом го има, значи, така трябва да бъде.

В тон с международните тенденции социалната сегрегация също се глобализира. Оформят се богати глобални икономически зони в Северна Америка (NAFTA), в Европа – Еропейския съюз „ЕС“ и другаде, които са със строго охранявани граници и забранен достъп за външни имигранти от по-бедните страни. А добре си спомняме, че свободната миграция на хората и „Берлинската стена“ бяха главния коз на западната пропаганда срещу социализма в годините на Студената война. Днес южната граница на Съединените щати с Мексико е защитена от притока на „латиноси“ с няколко метрова ограда, на която само за година загиват повеча хора, отколкото са жертвите за цялото съществуване на Берлинската стена. И Израел по военни съображения се затваря от арабския свят с бетонна стена, където също гинат хора. Европейският съюз не издига стени, защото това е невъзможно, но безкомпромисно се затваря за пришълци от Азия и Африка. За какво беше тогава цялата истерия срещу Берлинската стена, която навремето беше фронтова  линия в Студената трета световна, война? За какво бяха тежките обвинения за погазване на човешките права при социализма по повод ограниченията за свободното изселване на хора. Нали, когато Куба отвори границите си за всички онези, които искаха да я напуснат, а България по време на възродителния процес разреши на турския етнос да се изсели в майката-родина, Съединените щати и Турция бяха първите, които затвориха границите си. Днес призивите за демокрация и за свободно движение на хора са забравени и то де факто е забранено за хората без пари. Въпреки това миграцията продължава още по-коварно да се практикува, защото не се отнасят до жизнени, млади, образовани хора и специалисти, от които Западът има изгода. Това двуличие е типично за морала на капиталистическата пропаганда, според която всичко, което се прави в полза на капитализма е добро и демократично, а всичко което навремето се вършеше със същата цел за социализма бе лошо и трябваше да бъде безмилостно заклеймено от „международната, демократическа общност“. Но това не бива да ни учудва – без демагогия и лицемерие капитализмът няма да може да прикрие своите недъзи.

Най-страшното на социалната сегрегация при капитализма е, че след време тя ще прерастне и в антропологично разделение на човешката раса. Според шокиращите заключения на световните учени след няколко поколения може да се очаква хората да се разделят на две раси: едните, не по-високи от 1,40 м, с ограничени интелектуални способности, потомци на бедни прародители, а  другите, атлетично сложени, с ръст над 2 м., с висок интелект и от богато потекло. Ако това се случи, то ще бъде най-жестокото проклятие на капитализма над човечеството. Тогава ще е късно да говорим за социализъм.

 

23. промени в пролетариата ПРи High-tech - каПитаЛиЗМа. КЛАСите НА прекериата и на ИЗЛИШНИТЕ ХОРА – нерешимият проблем на системата.

Колкото и невероятно да звучи, техническият прогрес в условията на капитализъм може да се окаже зла участ за част от човечеството като превърне по-голямата част от него в излишни за икономиката хора. Една от най-важните социални последици от автоматизацията и роботизацията на производството е, че с всяка изминала година икономиката се нуждае от все по-малко ръчен труд, а частните собственици – от все по-малко наемни работници за създаване на необходимата им добавена стойност и печалба. В същото време населението на планетата експлозивно расте. Тези два противоположни процеса водят в крайна сметка до намаление на класата на работещия пролетарият и до увеличение на  броя на трайно безработните. По този начин пролетариатът постепенно се изражда в нов социален феномен - класата на излишните хора.(Виж още §16). Промените в производителните сили допълнително разделиха традиционната работническа класа на четири части:

- работническа аристокрация – малобройни, производствени и управленски висококвалифицирани и добре платени наемни работници и служители;

- пролетариат -. многобройна по-нископлатена наемна работническа класа, извършваща предимно изпълнителския труд;

- прекериат[32] – наемни работници, ангажирани  временно на непостоянна (несигурна, прекерна) работа, с краткотрайни трудови договори, в режим на работа на повикване, на почасова заетост и пр.;

- излишни хора – безработни, за които няма работа. За разлика от класическия пролетариат, те са все по-нарастваща, но политически аморфна маса, необединена от обща производствена дейност със слабо развито колективно чувство. Те по-скоро се възприемат не като жертви на системата, а се чувстват по-скоро нещастници на съдбата. Трудно се подават на идейно влияние и въпреки че са многобройни не са класово организирани, а са диспергирани сред обществото, без да разполагат с някакви възможности за сериозен протест (например, стачка).

Процесът на автотматизация и роботизация, характерен за high-tech-капитализма означава, че производствената експлоатация прогресивно се измества от сектора на масовия наемен физически към сферата на по-малобройния интелектуален труд, превръщайки голяма част от класическия пролетариат в излишни хора. Все повече принадената стойност се създава от високопродуктивния интелектуален труд.. Доброто заплащане, творческият характер на интелектуалеца, възможността за самостоятелна работа и сравнително добрият му стандарт на живота, маскират извършваната над него експлоатация и дават възможност на идеолозите на системата да отричат нейното съществуване с примитивното обяснениие, че тя няма нищо общо с жестоката експлоатация и мизерия на домарксовия пролетариат. За съжаление част от интелектулаците, които се числят към работническата аристокрация, вярват на тази аргументация, стига само възнагаждението да им осигурява приемлив живот.

Но и с това не си изчерпва ролята на техническия прогрес за увеличение на безработицата. Неговият бурен напредък повишава изискванията към професионалните знания и умения на работниците-изпълнители и води до загуба на възможностите да обслужват нова техника. Те все повече губят работа поради недостатъчна квалификация и се превръщат в излишни хора, без доходи и без право на живот..

При капитализма нуждите сами по себе си не създават работа, ако им липсва финансово покритие (т.е. платежоспособен пазарен ресурс), т.е. ако те не носят печалба. Горепосочените причини ежечасно раждат безработица и излишни хора, с които системата доказано не може да се справи. В един от бившите икономически тигри на Европа, Испания, безработицата вече надхвърля страховитите 22% от трудовото население.

Единственият изход от затрудненията, породени от техническия прогрес е намалението на работния ден в синхрон с ръста на производителността на труда и допълнителната квалификаця на работещите служители. За съжаление, частният собственик поради страх от загуба в борбата със свойте конкуренти не смее първи да намали работния ден, нито да направи сериозни разходи за преквалификация на своя персонал и предпочита  да наеме готово квалифицирани кадри и директно да печели от тях.

Решение на проблема с излишните хора чрез намалението на работното време и преквалификацията на работниците е възможно само при социализма, където не действа закона за максималната печалбата и страхът от конкурентна заплаха. Там техническият прогрес е изцяло в полза на хората и води до увеличение на свободното им време и на доходите.

В момента икономиката на водещите индустриални държави, а и на целия свят, работи с непълно натоварване. По мнение на международни експерти при съвременното технологично ниво на промишлеността най-много 20% от населението на земята (т.е. около един милиард души) са достатъчни за производството на всички стоки и услуги, които се купуват по света (нуждите, непокрити със средства, са много по-голями). След 2010 г. броят на трудово-заетите хора постепенно ще спада до 10%. Тези смразяващи цифри говорят за нещо изключително важно - в глобален мащаб работата, единственото средство в цивилизования свят за прехрана на хората, се превръща в дефицитно благо, което засега стига едвам за Златния милиард от населението на земята. За останалите 6 милиарда души няма работа, няма препитание, няма и живот. Те биха били щастливи, ако се намери някой, който да ги наеме и експлоатира само за насъщния хляб. Докато мизерията и нищетата преди десетилетия бяха главния недъг на капитализма, днес основният бич на системата е безработицата с нейните ужасяващи последици.

Широко се разпространява мнението, че безработните са мързеливци и че бедността за тях е заслужена участ, която има мобилизиращ ефект и ги кара да се дообразоват,  да търсят и приемат дори нископлатена работа,. Един от лидерите на неолиберализма, покойният президент на САЩ,  Роналд Рейгън приживе дори назидателно бе заявил, че „най-справедливото наказание за безработните и мързеливите е бедността“. Това е обидно оскърбление, защото само нищожна част от безработните са социално деградирали индивиди. Повечето от тях са умни и работливи личности, жертви на системата, превърнала ги в излишни хора. Те неуморно търсят работа, но работа просто няма. Впрочем, работа има, но не се предлага, защото не носи печалба. Нечестно е,  да се прехвърлят пороците на системата  във вина на пострадалите от тях.

Вместо справедливо разпределение на труда, намаление на работния ден и увеличение на свободното време, господарите на частната икономика, загрижени единствено за своята печалба, предлагат на излишните хора най-различни съвети и предписания от рецептурника за „гъвкава“ заетост „Флексикюрити[33] на неолибералната икономическа кухня: заетост чрез трудова мобилност (ежедневно пътуване между местоживеене и месторабота), непрекъсната преквалификация и дообразоване според нуждите на предприемачите, различни видове работа на парче, на повикване, на почасова заетост, на временни трудови договори и прочие съвети, които чудесно отговарят на интересите на работодателите, но не и на трудещите се.

Перспективата за излишните хора е ужасяваща. Очаква ги социална и личностна  деградация,  деквалификация, лумпенизиране,  наркомания и биологично израждане с всичките произтичащи от това драматични за тях и обществото последици. Мизерните, временни държавни помощи няма да ги спасят, а само ще удължат тяхната агония. Лицемерната благотворителност и подаянията, които всяка година им се поднасят от богатите по време на религиозни празници за морално успокоение на тяхната съвест, ни най-малко не ще променят съдбата им, а само ще им напомнят, колко безнадеждна е тя.

За съжаление, малцина си задават въпроса: „За кого тези хора са излишни, кой за кого е създаден – хората за икономиката или икономиката за хората? Свършиха ли се нуждите по земята, че няма работа за всички?“. Горчивата истина, която никой не трябва да забравя е, че капитализмът не работи за задоволяване на нужди, а за реализиране на печалба и хората за него са само материал за нейното производство. Ако по някакви причини печалбата от наемния труд стане невъзможна, целият трудов материал се превръща в излишна биомаса и според конфиденциалната философия на клуба на „Златния милиард“ ще е най-добре да бъде премахнат чрез някаква селективна болест, нова Световна война, или унищожен, както навремето Хитлер правеше с евреите, психично болните, циганиите  и с други „непълноценни“ прослойки. Ето защо, капитализмът е антихуманна система, която създава излишни хора и ги обрича на ужасно бъдеще, заради което не хората, а тя трябва категорично да бъде премахната и заменена с общество на справедливото разпределение както на богатството, така и на бедността.

 

24. социалдемокрация, Средна класа , социално-пазарно общество.

Твърде често вниманието на обществеността бива атакувано с внушения за ролята на митичната средна класа при капитализма, като  гръбнак на западното общество и стожер на социалното благоденствие с уверенията, че за да заживеем и ние така, населението ни трябва да се превърне в средна класа. Каква е реалната стойност на подобни съвети?

Средна класа е онази част от обществото, която има доходи, които й позволяват да живее не богато, но заможно. Научното определение за средната класа е „дребна буржоазия“. Тя  се състои от различни добре платените държавни чиновници, наемни професоналисти и части от съсловието на дребните капиталисти.

Дребните собственици развиват самостоятелна икономическа дейност, работейки често като подизпълнители на големите концерни и съществуват предимно на тяхна основа. Те се намират в постоянна конкурентна борба помежду си за поръчки. В системата на капитала дребните собственици представляват нещо като нисшия подофицерски състав в армията, който се бие на предната линия на икономическия фронт, но поддържа връзката  между окопите и щаба. Контингентът им включва дребни и средни селяни, занаятчии, дребни и средни търговци, семейни хотелиери, строителни предприемачи, собственици дори на средни и дребни предприятия  за стоки и услуги. Те сами се трудят, но не се самоексплоатират, защото прибират печалбата за себе си. Чрез частната си собственост те експлоатират, обаче, наемен труд и обществото на пазара Тяхната дейност им осигурява добър живот, изпълнен повече с труд, отколкото с престижното ежедневие на големите акули от блестящите бизнесофиси в мегаполисите. Тази част от средната класа е елемент от дългата експлоатационна верига, с която е оковано трудовото общество, започваща с крупните производители, преминаваща през средните и дребни предприемачи и завършваща с главният творец на благата – работническата класа.

Двойствената икономическа природа на средната класа определя и двойственото й политическо поведение. Докато бизнесът й върви, тя представлява хищни, дребни частници, кандидати за крупни.капиталисти, преторианската гвардия на системата, която ревностно я пази и защитава. При лоша конюнктура мнозина от тях първи фалират, но и първи се съвземат. Съдбата на нейните членове е различна – едни банкрутират, други цял живот мъчително се борят за оцеляване, а малцина, по благоприятно стечение на обстоятелствата, преуспяват и се превръщат в по-едри капиталисти, поради което класиците казват, че дребната буржоазия непрекъснато ражда капитализъм  Двете перспективи – провал и успех, представляват „захарчето и камшикът“, които безмилостно я пришпорват неуморно да се труди, често без отдих, отпуск и нормално работно време. Ето защо, без да е противник на капитализма, за да се застрахова в случай на неуспех, тя е склонна капитализмът да бъде в известна степен социализиран. Средната класа е противник на революционната борба, привърженик е на „средната линия“, на парламентарното съглашателство и на компромисите в името на личната си изгода. Състои се от индивидуалисти, хора с качества, които не приемат колективистичните принципи на социализма, но не отричат напълно някои неговите идеи, които са в техен интерес.

Към средната класа, освен споменатата до тук дребнособственическа буржоазия, се числят още и някои наемни работници, служители и специалисти от добре платената пъстра камарила обслужващи системата мениджери, работническа аристокрация, инженери и специалисти, икономисти, висши държавни чиновници, военни, магистрати, журналисти и пр., без които класата на капитала не би могла да ръководи и поддържа своята икономическа империя. Тези привилегировани наемници образуват съсловието на така наречените „капиталисти second hand“ („втора ръка“) - непряки експлоататори с високи доходи, но без частна собственост и без право на класова наследственост.

Значителна част от. работническата аристокрация (инженери и високо квалифицирани работници), в години на добра конюнктура също е добре платена, но в години на стагнация и криза социалният й статус пада и тя често бива изхвърлена отново там, от където идва. Затова тя проявява известна съпричастност към работническото движение.

Цялото останало общество от хора на наемния труд и безработни, представлява за системата само обикновена трудова и потребителска маса, която, при добра конюнкура се използва за работна ръка и пазарни преобразуватели на стоката в пари, а при рецесия се изхвърля като човешки отпадък в социалните контейнери на държавата на гърба на обществото.

Задоволената средна класа с всичките свои прослойки образува социалния фундамент, върху който е изградена гордостта на западния капитализъм – социално-пазарното общество на всеобщото благоденствие, чиито  корени са заровени в миналото им на колониални държави. Негов идеологически и политически представител е социалдемокрацията. В зората на своето възникване, по време на дивия капитализъм, класическата социалдемокреция е изповядвала марксическа идеология и се е отличавала от комунистите главно по отхвърлянето на въоръжената борба, като средство за промяна на системата. Отказът й от марксизма започва още от времето на Първата световна война и окончателно приключва 1959 г. с приемането на Бад-Годесбергската програма на германските социалдемократи. Дребнобуржоазната й основа, предопределя прокапиталистическата ориентация на социалдемократите. Те не си поставят за цел премахване на капитализма, а само неговото „очовечаване“. Тази фикция те наричат „преодоляване“ на системата - нещо, което до сега не се е случило в нито една бедна страна по света. Според техните идеолози това ще се постигне чрез „обезсилването на капитализма“ (наричано още „социализиране“ или „очовечаване“на системата), без да се пояснява, как по-слабният ще „обезсили“ по-силния, ако той владее всичко: икономика, пари, класова държава, която е длъжна да го защитава и профсъюзи, с основна грижа да тушират социалните конфликти? Дори в богатия Запад социализирането на капитализма е временно явление, което се постига само през годините на икономически бум и което изчезва след тях и по време на криза, когато е най-необходиимо. Социализирането на капитализма въобще, е възможно само, в двата случая:

- ако обществото по някакъв хипотетичен начин успее да замени капиталистическата държава със социална държава, която да е в състояние да поставя на частните собственици икономическите задачи, произтичащи  от неговите нужди, тоест да им нарежда какво, колко и на какви цени да произвеждат и продават и къде, колко и в какво да инвестират. Тази полезна идея дълбоко противоречи на техните интереси и поради това няма шанс да бъде възприета;

- ако обществото се  състои от  идеални индивиди, умни, честни, справедливи, изпълнителни индивиди, което пък е пълна утопия.

Добрата система за устройство на обществото трябва да работи добре дори, когато се осъществява и от неидеални хора.

 

Разликата между капитализма и  социализма в това отношение е, че докато отрицателните качества корист и егоизъм у хората са  норма на поведение при капитализма, при социализма те са обект, срещу който се води борба.

Целите на социалдемокрацията за „очовечаване“ на капитализма са толкова общи и размити, че могат да се препоръчат за всяка една формация, включително и за робовладелческия и за феодалния строй. Точно тази идея за тяхното „очовечаване“ с нулев успех от 2000 години се е опитва да осъществи и християнството. Поради това надеждите на социалдемократите за „преодоляване на капитализма“ са или исторически доказана самозаблуда за собствено морално успокоение, или преднамерена заблуда за трудовото общество, която до сега не е реализирана в нито една бедна страна по  света. Нещо повече: социалдемокрацията във властта до сега не е успяла да се е справи дори със значително по-простата задача за „преодоляване“ на криминалния капитализъм, т.е. на „сивата и черна икономика“, които са инкриминирани и се преследват и от закона и която въртят днес в глобален мащаб огромни финансови средства. Как тогава ще се „преодолее“ легитимния капитализъм, който освен със неимоверната сила на парите си, разполага още и със защитата на държавата? Ето защо, социалдемократите са прокапиталистическа сила, която съвсем прагматично и официално не си поставя неизпълнимата цел за смяна на системата, а само се грижи в идеологическия й катраник да има винаги достатъчно социална смазка за отстраняване на социалните търкания. Нейният основоположнк, Едуард Бернщайн още навремето бе достатъчно откровен да заяви, че за социалдемократите „целта е нищо, а пътят е всичко“, което според брилянтната метафора на Георги Кирков – Майстора ще рече, че тяхната визия е „вечен капитализъм и вечно смазваща скърцащата му каруца социалдемокрация“. Затова буржоазията „великодушно“ им предоставя в коалиционните правителства да ръководят министерствата на труда и социалните грижи или „горещия картоф“ на посредници в преговорите между профсъюзи и работодатели при социални конфликти. И за тази полезна дейност винаги им подхвърля някой кокъл от своята богата трапеза. За какво им е нужно, тогава, да се борят против капитализма и какво ще правят, ако той действително изчезне? Затова ги наричат още „приспособленци„.

Не може да отречем, че някои от социалдемократите искрено вярват в доброто у човека и се надяват, че след като частният собственик забогатее достатъчно, ще прояви солидарност и ще започне да мисли за благото и на останалото общество. Колкото и достоен за уважение да е този техен идеализъм, толкова той е и вреден, защото разпространявайки наивната илюзия за „капиталистическото общество на солидарността, свободата и справедливостта, той подлъгва хората да забравят, че класовата експлоатация не знае насита и че системата на капитала не позволява подобни волности. Дори и да съществуват такива достойни за уважение капиталисти, жестоката конкурентна борба и вълчият закон за максималната печалба не след дълго безкомпромисно ще ги изхвърлят от играта.

Ако изповядването на социалдемократическа визия може да има някакъв резон за супербогатите страни, където все още съществуват възможности, хем капиталистите да богатеят, хем средната им класа да е широка и задоволена, то в бедните и развиващи се страни (които всъщност са им предплатили сметката за този охолен живот) подобна идея няма как да се осъществи. При тях просто е невъзможно и вълкът да е сит, и агнето да е цяло, освен ако вълкът не изяде някое чуждо агне, както обичат да правят богатите държави. Ето защо, никъде по света не съществува сериозна социалдемокрация и широка средна класа в бедна страна.

България днес е бедна държава. Ние нямаме (а не се очертава и въобще да имаме) нито суперикономика, нито природно свръхбогатство, следователно, няма да имаме и широка средна класа, за създаването на която така настойчиво ни натискат новите ни ментори. Това обяснява и защо всички наши, а и външни усилия, да се изгради родна, масова социалдемокрация до сега се провалиха. Накрая чуждестранните ни „приятели“ стигнаха до правилното заключение, че е по-лесно да се приватизира някоя готова, лява партия, като БСП и след това да се социалдемократизира в „перестройкаджийски“ стил.  Но и тук нещата забоксуваха, защото, ако ръководството на БСП по прагматични съображения се съгласи на сделката , членският състав, който не е дребна буржоазия, не е средна класа, се отнесе с дълбоко подозрениие към превръщането на БСП в „модерна, лява, социалдемократическа, т.е. прокапиталистическа партия“. И тъй като това отношение на престарелия членски състав към „модернзирането“ на БСП тегне като воденичен камък на ръководството й, надеждите му в това отношение се насочиха към младите социалисти. Но и там работите не вървят – младите също не са „средна класа“. Всред тях дори още по-чувствително се усеща кризата, убийствената безработица, професионалната и морална деградация – процеси, които поставят под въпрос даже оцеляването на България като държава и народ. Ако не се погледнат световните реалности и тоталния провал на капитализма като система право в очите, ако не се скъса с пожелателното мислене и сервилното поведение към новите ни ментори, стогодишната ни партия я очаква същата съдба на маргинална политическа сила, която сполетя повечето одесняли европейски соц – и компартии, независимо от славното им антифашистко минало. Въпросът е, трябва ли да следваме техния път, при наличието на горчивия им опит? Големи западноевропейски социиалдемократически партии днес отчаяно се борят не срещу системата, а за властта, забравяйки, че истинските проблеми не завършват, а тепърва започват след спечелването на изборите.

А знае ли някой, каква алтернатива имаме ние, българите, членове вече на световната периферия?  Светът днес се намира на кръстопът и без сериозна външна подкрепа, е много вероятно ние въобще да нямаме друга алтернатива, освен да служим послушно на капитализма и да се занимаваме  с неговото „очовечаване“, докато бушуващата криза не революционизира достатъчно и Запада и от там не дойде новият социализъм, както навремето предполагаше и великият Маркс. В такъв случай от нас не се изисква никаква революционна активност, а само тактична политика на оцеляване, разобличаване на капиталиизма, просвещение на социума и укрепване на надеждата му, че обществото на социалната справедливост ще се завърне, за да можем, когато това стане, да сме готови да поемем по най-добрия начин новата си историческата задача.

Тенденциите на олевяване и отричане на капитализма по света набират сила.  В своя защита той използва либерализиралата се социалдемокрация като наркотичен медиатор, за да поддържа в мизерстващите народи в хипнотично очакване, че ще се преродят в „широка средна класа“, което при новите геополитически и екологически условия е пълна илюзия.

Всичко казано до тук е валидно и за другата илюзорна цел, която ни се налага - превръщането ни в социално-пазарно общество на всеобщото благоденствие. До кризата, това общество беше привилегия единствено за богатите страни от клуба на „Златния милиард“. За бедните народи подобна идея представляваше и преди и сега само визия за отклоняване на вниманието им от тежките проблеми на съвремието.

Но въпросът не се свежда само до това! Много хора с обработено съзнание не усещат, че с това внушение към тях се отнасят прекалено обидно, като към безнадеждни дебили. Защото самото словосъчетание, което им се втълпява – „социално-пазарно общество“, не е нищо друго, освен другото, „по-благозвучното“ название на капитализма, а освен всичко, е и пълен нонсенс, нещо като „дървено желязо“. Пазарното никога не е социално и социалното никога не е пазарно. В основата на едното стои печалбата, а зад другото се крият нуждите на хората. Това са несъвместими понятия. Само в много богати страни е възможно временно (както се случи през периода на икономическото чудо) да се реализира и социално и пазарно общество, ако са на лице финансово-икономически условия за осигуряване както на печалбите за капиталистите, така и на нуждите на хората. Социално-пазарният модел се оказа твърде скъпа дори за богатия Запад конструкция на обществото, поради което днес тя усилено се демонтира. А за бедни народи, като нашия това е направо непостижима цел.

 

25. Стандарт на живота при капитализма и социализма

Широко разпространено е мнението, че капитализмът е по-добрата система, след като преди промените разполагаше с по-добрата икономика и осигуряваше по-висок жизнен стандарт за своето население от този в бившите социалистически страни. Констатацията действително е верна, но само за ограничния брой водещи индустриални държави, но  не и за останалите 200 неразвити или развиващи се, също тъй капиталистически страни по света.

Освен това, сравнението няма да е коректно, ако двете системи се съпоставят само по постигнатите крайни  резултати в жизнения стандарт, без да се отчитат съществените причини за съществуващите различия, като нееднаквото стартово ниво в развитието им, отликите в условията, в които то  се е осъществявало и начина, по който са постигнати крайните резултати.

Капитализмът и социализмът започват своята надпревара от напълно различни изходни позиции, след което се развиват също при нееднакви условия. Водещите капиталистически страни стартират като стари, богати, колониални държави, развили се в условията на ограбване на своите колонии и поради това стояли винаги начело на човечеството и определяли неговите съдбини. И въпреки всичко, в годините на изграждане основите на своята икономика, животът на техният пролетариат е бил отчайващо тежък. Да си припомним само романите на Чарлз Дикенс за социалното положене в Англия в зората на капитализма, независимо, че империята е владеела 1/4 от света.

За разлика от тях бившият социалистически лагер се формира в по-изостанала част от Източна Европа, и на Балканите, които  за векове са осакатени от османското робство.  Развитието на социалистическите страни протичаше, в обстановката на следвоенна разруха, с единствената подкрепа на опустошения от войната Съветски съюз, в условията на жестоката конфронтация на Студената война и най-важното – без експлоатацията на чужди народи. Всичко построено в тези страни е плод на собствен труд.

В същото това време лидерът на световния империализъм, Съединените щати, не само че излезе за първи път от рецесията на 30-те години по време на войната, но я приключи по-богат и по-въоръжен от всякога, с огромна печалба от над 500 милиарда (тогавашни) долара и с въоръжени сили, създадени за война с мащаби, каквато практически никога не му се наложи да води. От тази завидна позиция той започна своя възход към трона на супербогат и свръхвъоръжен световен хегемон[34] Веднага след приключване на войната САЩ обявиха агресивната „доктрина Труман“, (глобализираният аналог на „доктрината Монроу“ за Латинска Америка), първи създадоха и единствени употребиха атомната бомба над Хирошима и Нагазаки, подкрепиха с „Плана Маршал“ възстановяването на Западна Европа, създадоха „Североатлантическия пакт“, а 1946 г., Чърчил обяви Студената война на основния си съюзник и истински победител над хитлерова Германия – Съветския съюз, с което сне маската си на неискрен съюзник, който тайно се надяваше Германия и СССР ваимно да се унищожат и твърде малко допринесе за победата над нея, за да има претенцията да се нарича велика сила и да участва след победата в преразпределянето на света. Тук не повдигаме въпроса, с какво право и Франция, прегазена унизително за 6 седмиици от хитлеристката армия, след капитулацията на Райха бе провъзгласена за велика сила (!?). Съветският съюз се оказа прекалено щедър към своите „съюзници“, които коварно го оставиха да воюва 2 години в повече сам от договореното за средата на 1942 г. отваряне на Втори фронт на Запад, когото откриха едва през лятото на 1944 г., когато изходът от войната беше вече предрешен и предстоеше преразпределянето на Европа.

Не може  да се отрече, че раните от войната на Съветския съюз, напрегнатото, догонващо икономическо строителство, извоюването и поддържането на военен паритет в условията на Студената война, икономическата и технологическа изолация ни най-малко не позволяваха на социалистическия лагер да води едновременно надпревара със Запада и по стандарт на живота. Несправедливо ще е, обаче, ако въпреки всичко, при това сравнението не се отчетат и някои типични за социализма социални постижения в сферата на здравеопазването, образованието, почивното дело, жилищното строителство, сигурността на работното място, достъпните цени на повечето стоки, на лекарствата, на транспорта, ниската престъпност и пр., които без да са равностойни по блясък със западния начин на живот, много чувствително се усещат, когато липсват. Междувременно, съблазнителната витрина на Запада, която по време на Студената война действаше като магнетична примамка за източноевропейците, напоследък значително загуби от блясъка и припегателната си сила. Това е действителната истина от сравнението на стандарта на живот на западните държави с този на бившия социалистически страни.

Учудващо е, обаче, колко малко хора отчитат, че ако постиженията на социалистическите страни са резултат от труда на собствените им народи, то богатството и великолепието на бившите колониални държави, колкото и удивителни да са те, са резултат главно от безмилостното ограбване на колониите им от Третия свят. Зад блестящата им витрина и зад благозвучните речи на неговите политици за човешки права и свободи са скрити реки от кръв и море от страдания на колониалните народи, причинени от „цивилизованите“европейци. Прочетете само откъси от книгата „Der Hass auf den Westen“ („Омразата към Запада“) на швейцарския професор Жан Зиглер, висш служител на ООН по проблемите на Третия свят, за да изтръпнете от ужас от чудовищните престъпления на старата колониална система. Влезте в Британския музей в Лондон, огледайте се и се запитайте, от къде са всичките тези безценни археологически експонати и златни антики от историята на древния Египет, Месопотамия, Гърция, Рим и другаде. Отговорете си и на въпроса, къде са отишли галеоните със златните съкровища на английските, френските, испанските, холандските, португалските и другите европейски пирати, ограбени от индианските народи на Латинска Америка и вероятно ще разберете, защо и как Западът, когото непрекъснато ни набиват като цивилизационен пример в очите, е станал толкова блестящ и богат. Да не говорим за труда на гастарбайтерите и на трудовата емиграция от последния век – отново примери за неоколонизация на бедни от богати страни.

Не може да се отрече, че при осъществяването на така наречения реален социализъм бяха допуснати много грешки, деформации и дори груби извращения, които некоректно се приписват на самата система и утежняват нейната защита. Стойността на една идея и нейното изпълнение са коренно различни неща, които не бива да се смесват. Няма идея (включително и високоморалната християнска религия), която попаднала в нечисти ръце, да не може да бъде опетнена. Това, обаче,  не е основание, тя да бъде принципно отречена. А що се отнася до допуснатите грешки, пътят на всички пионери, в която и да е област на живота и особено при строителството на такова грандиозно начинание като социализма, е немислим без грешки. Междувпрочем, колкото и странно да звучи, тъкмо тези грешки,  се оказаха, всъщност, едно от главните доказателства за жизнеността и възможностите на социализма. Защото въпреки тях, той постигна онези безспорни успехи, които, независимо от разрушителните усилия на контрареволюцията 1989 г. и до днес още ни хранят, от които мнозина дори и забогатяха. Нека само за момент си помислим, какви биха били резултатите от социализма и как би изглеждала родната ни днес, ако бяхме успели да избегнем само най-фрапантните от тях!

 

26. свобода и демокрация при капитализма

Една от легендите, разпространявани за капитализма е, че той е по-демократичен от социализма, че гарантира правата на човека и осигурява възможности за изява на личната инициатива и креативност на индивида.

Истинска „свобода“ при капитализма наистина съществува, но тя не се отнася за всички, а само за господстващата класа и се състои в неограничената й възможност да владее като своя собственост най-важната структура на обществото – икономиката и на тази основа да го експлоатира, както намери за добре. За хората с много пари, системата действително е супердемократична и предлага неограничен избор „платени свободи„, при които човек може да си позволи всичко, което се купува: околосветски пътешествия, полет в Космоса, почивка на най-красивите места на земята, морски круизи, лечение в най-реномираните болници, политическо влияние, медийно присъствие и пр. и пр.

На хората на наемния труд капитализмът предлага единствено свободата да се оправят, както могат в джунглата на парите. Всичко останало, което се говори за свобода, инициативност, креативност на личността, за демокрация, за правото на свободно движение на индивида и прочие не се отнасят за хора без работа и пари. Гладният човек не може да е свободен. Нещо повече, социалното положение дори на работещите не им позволява никаква друга свобода освен стриктно подчинение и точно изпълнение на разпоредбите на своя господар и неговите началници. Двадесет и три години сме очевидци на такава „свобода“ и дори онези, които не я разбраха, усетиха, какво представлява „свободата на парите“ и „диктатурата на бедността“.

Уверенията за креативната изява на личността при капитализма се отнасят също само за богатите и то най-вече по отношение на сферата на бизнеса и „правенето на пари“, но не и за истински творческите дейности от науката, техниката и изкуството. Авторът на този анализ е радиоинженер, работил през целия си активен живот в научно-изследователски институт като създател на електронна апаратура, познава отлично тази творческа дейност от времето на социализма и има възможност да я сравнява със съдбата на много свои колеги, които след промените станаха бизнесмени. До 1989 г. повечето от тях работеха спокойно, изцяло отдадени на научните си занимания. Не ги вълнуваха никакви финансови, организационни и прочие проблеми. Цялата им енергия отиваше за решаването на техническите задачи. След промените 1989 г., вече бизнесмени, те деградираха като инженери. Техните способности днес изцяло са погълнати от нескончаеми проблеми по осигуряване на клиенти, поръчки, финансови средства, кредити, кадри, заплати, доставка на материали, цени, митници, данъци и пр. За творческа научна и инженерна дейност не им остава никакво време. Те промениха и своята психика – мисълта за печалба и лично устройване ги преобрази и като личности. Зад творческите постижения на известните учени и хора на изкуството от миналото: винаги е стоял някой меценат в сянка. Такъв меценат по времето на социализма беше държавата.

Що се касае до политическите права и свободи, днес те също са функция на парите. За хората на наемния труд те не са нищо повече от правото им да негодуват на глас, но без да политизират протеста„, което означава „без да посягат на системата„. Господарите на обществото великодушно им позволяват да недоволничат: „Говорете, господа,  говорете! Не се притеснявайте! Ние въобще не ви слушаме! За нас е важно:  „Кучетата да си лаят, а керванът ни да си върви. Затова лайте, колкото искате! Ние не сме длъжни да ви чуем.. Но и свободата за „лай на воля“ не е оставена съвсем без контрол. Тя „демократично“ е ограничена  от „златната завеса на парите“.  Достъпът до средствата за масова информация е толкова скъп, че свободата на слово без масова чуваемост е сведена до формално право, без реално покритие.

Освен с власт над средствата за масова информация, капиталът разполага с власт и влияние над цяла гвардия от платени наемници – политици, магистрати, журналисти, полиция, интелектуалци и прочие личности и институции, които му създават неограничен комфорт и възможности да потиска антисистемната опозиция. В случая дори не повдигаме въпроса за автоцензурата сред сервилната журналистика и за „терорът на премълчаването“. Известната германска сентенция: Ideen werden totverschwiegen“ („Идеи се убиват чрез премълчаване“) е превърнала медиите в главните екзекутори на идеи. За техните възможностите днес се носят легенди, че те не само информират за събитията, но вече ги и създават.

 

27. Реколониализирането на света с финансови сРедства

До преди повече от два века основния начин за заграбване богатствата на света и за експлоатиране на робски труд беше колониализирането на изостаналите страни с военна сила или така наречената „политика на канонерките[35]„. Тези средства продължават да се използват, но военните методи „по-цивилизованото и демократично“ са заменени с новото оръжие за масово ограбване – парите. Както и ядрените бомби, то е монополно притежание само на богатите капиталистически страни.

Един от основните проблеми, с които капиталистът всекидневно е конфронтиран, е какво да прави с наплива от пари, с който всекидневно го заливат печалбите от неговите предприятия. При добра конюнктура решението е просто – те се реинвестират в нови производства (за нови печалби). Но при стагнация и криза, каквато днес бушува по света, това е равносилно на загуба. Парите са толкова много, че не могат да се изконсумират. Безполезно е също така да се оставят на съхранение и в банките, където се обезценяват от инфлацията и отрицателните лихви. Единственият начин за тяхното спасение е да бъдат вложени в запазващи стойността си ценности - подземни богатства, земя (земеделска, курортна, строителна), къщи, хотели, скъпоценности, произведения на изкуството и пр. Този начин за придобиване на чужда  (най-вече  поземлена) собственост с финансови средства представлява по същество преход от военно към безкръвно завоюване на територии чрез селективно изкупуване на най-доброто от тяхните ресурси, икономика, земя и кадри. Опитът от колониализма показа, че цялостното притежание на една територия, заедно с нейното население, не е нито най-евтиният, нито най-удобният начин за нейното използване. И новите господари на човечеството замениха колониализацията с изкупуване на най-доброто от света

Планетата днес е малка за населяващите я 7 милиарда души и недостигът на жизнени ресурси се превръща в глобален проблем за човечеството.  Има само два начина за изход от тази критична ситуация:  чрез заграбване на оскъдните ресурси или чрез справедливото им разпределление. Стратегията на финансовото реколониализиране, практикувана от богатите капиталистически страни се превръща в заплаха за съществуването на редица малки страни от Втория и Третия свят. Процес на изкупуване на териториии тече и в България, където големи площи земеделска, курортна и строителна земя вече са чужда собственост (турска, израелска, китайска). Прогнозите са, че през идните десетилетия човечеството ще се нуждае от много повече храна, което означава необходимост и от повече земеделска земя. Продажниците на българската земя сега се аргументират с оправданиието, че продадените територии няма да бъдат изнесени. Верно е, земята ще остане на мястото си. В чужбина ще се изнесат само подземните й богатства, земеделската продукция от нея и печалбите, а това, всъщност, е всичко, от което новите й собственици се нуждаят. Османлиите преди 5 века не пренесаха България в Мала Азия, а и Аляска, продадена на американците в средата на 19-тия век, от 150 години си стои на мястото, но тя и богатствата й никога повече няма да са руски. Приватизацията на света с военна сила или с пари, не променя същността на процеса на реколониализацията, който превръща планетата в частна собственост на клуба на „Златния милиард“, а човечеството в бездомен негов наемател.

 

28. Новият световен икономически ред и Третият свят.

До скоро обменът на стоки и капитали между държавите по света бе подложен на митнически контрол, налози и други ограничения.. Това представляваше единствения начин за развиващите се страни да защитят икономиката си от убийствената конкуренция на вносни стоки от развитите страни.и в същото време бе пречка за икономическата им експанзия.

За да открият пътя си към глобално икономическо господство, водещите капиталистически държави въведоха нов световен икономически ред на свободен трансфер на стоки и капитали. И за да не будят подозрение, че по този начин прокарват само собствените си експанзионистични интереси, той бе представен на международната общност като универсален проект, в рамките на който всеки участник ще съумее да открие своите национални интереси. В подкрепа на това твърдение те привеждат следните два аргумента:

1. Проектът по своята същност е дълбоко справедлив, защото предвижда равен шанс за всеки един от участниците на отворения глобален пазар, и

2. Той предлага уникалната възможност на изостаналите страни от Втория и Третия свят да получат свободен достъп до богатите западни пазари, където се продава скъпо и се печели много, където те ще натрупат необходимите средства за реализиране на своята заветна мечта – догонващо индустриално развитие и висок жизнен стандарт.

За съжаление и двете уверения са класически пример за подвеждаща, манипулативна логика, която спекулирайки с надежди, ги превръща в илюзии. И двете внушения са измамни, защото са неизпълними или недопустими.

Най-напред прокламираният равен шанс действително е справедлив принцип, но когато е приложен към равностойни съперници. В противен случаи той се превръща в преференция за по-силния и предопределена загуба за по-слабия съперник. А точно такова е съотношението на силите между развитите и развиващите се страни. За пазари и ресурси са се водили и се водят ожесточени войни, при които няма милост и морал. И тъкмо поради това най-малкото нещо, от което изостаналите страни биха имали нужда, е равен шанс в една конкурентна борба, която те въобще не са в състояние да водят, а камо ли да спечелят.

Това, което по-скоро им е необходимо, е тъкмо обратното – икономически протекционизъм, който дори световните индустриални гиганти ревниво използваха, когато полагаха основите на своята могъща икономика. Безкомпромисно те го прилагат и днес винаги, когато почувстват интересите си застрашени. Свидетели сме, например, как те не позволяват и дума да стане за въвеждане на свободен трансфер за друга една стока – „работната сила“, след като самите те страдат от непреодолима хронична безработица. Това се нарича политика на двойният стандарт. Но тя е присъща за капиталистическата система и нейните политици.

Втората илюзия, която се внушава на изостаналите страни е, че в рамките на новия световен ред те ще получат достъп до западните пазари, където ще спечелят необходимите за своето развитие средства. И това уверение е преднамерена заблуда поне по няколко причини.

Най-напред западните пазари са преситени със стоки от най-високо качество, а на развиващите се страни най-често им липсва онзи промишлен продукт, който би им позволил да си извоюват място там. Ниската цена на техните стоки при наличие на отстъпление в качеството вече не е конкурентен фактор. По тази причина щедро обещаваният свободен достъп до западните пазари ще си остане за неразвитите страни само формално право без реално покритие.

Но и това е по-малката беда – с отварянето си за свободен насрещен внос на стоки те ще задушат още в зародиш дори онези сектори от своята крехка национална икономика, които под закрилата на митническите тарифи все още успяват да работят успешно за вътрешния пазар. А това окончателно ще е краят на мечтата им за догонващо развитие.

Суровата истина е, че Третия свят няма да спечели нищо от отворения глобален пазар и ще си остане за винаги това, което винаги е бил – полуколониален, пазарно-суровинен придатък на индустриалните гиганти, традиционен износител на суровини и евтина, нискотехнологична продукция, от която не се печелят средства за ускорено развитие. Затова и обещанията на авторите на новия световен ред са дълбоко неискрени и аморални, след като те са напълно наясно, че свободният трансфер на стоки и капитали няма да е нищо друго освен пазарна експанзия за развитите държави и еднопосочен поток на стоки от тях към бедните страни и на печалби в обратната посока.

Изказаните дотук съображения далеч не изчерпват фалша на обещанията за догонваща индустриализация. Те са неизпълними  поне по още две непреодолими причини:

1. Поради липсата на свободен екологичен ресурс на планетата.

2. Поради липсата на икономически и пазарен капацитет за изграждане на нови индустриални мощности.

Както е известно, земята има ограничени възможности за самовъзстановяване от замърсяванията от човешка дейност. В момента този екологичен ресурс е натоварен до критичния си предел главно от промишлеността и от разточителния начин на живот на богатите страни. Учените сериозно предупреждават, че ако те не си наложат самоограничения в това отношение, екосистемата на земята ще колабира с фатални за цялото човечество последствия. За съжаление тези предупреждения арогантно се игнорират. Съединените щати, въпреки че с 25% вредни газове са най-големият замърсител на атмосферата, отказаха да подпишат протокола от Киото за ограничаване на емисиите от въглероден двуокис, егоистично мотивирайки се със свои национални интереси. Подобни бяха резултатите и от последните срещи в Копенхаген и Доха. А парниковият ефект на планетата се резвива все по-бързо.  През 2002 г. за първи път ледената шапка на Северния полюс напълно се разтопи и нивото на Световния океан се повиши с 2,5 см. Ако това се случи и с Южния полюс, където също се развиват аналогични процеси, нивото на океана ще се покачи с 5-6 метра, а това ще промени картата на целия свят.

Очевидно при това състояние екобалансът на земята не е в състояние да понесе никакво допълнително мащабно индустриализиране, каквото вече тече в Китай, Индия, Бразилия и другаде. Фалшът на уверенията на авторите на новия световен ред за догонваща индустриализация и високо потребление на Третия свят се потвърждава и от заключенията на известни научни институти, че за да се изравни стандартът на живот на всички жители на земята с този на средния европеец или американец е необходимо световното производство да се увеличи 130 пъти, да се построят десетки хиляди нови атомни електроцентрали, а Земята да притежава ресурсите най-малко на три планети като нея Всичко това е пълен абсурд и подхранването на подобни надежди в бедните страни не е нищо друго, освен лицемерна заблуда, целяща не техния напредък, а тъкмо обратното – блокиране на развитието им, за да се запази ограниченият екоресурс на планетата[36] за икономиката и суперстандарта на богатите държави.

Генералният въпрос на днешния свят е, не е как да се осигури западен стандарт на живота за цялото човечество (което е абсолютно невъзможно), а  тъкмо обратното – как да се ограничи разточителния начин на живот на „Златния милиард“, за да се опази природата на Земята. Нашата планета трудно може да изхрани цялото човечество., а камо ли да му осигури западен стандарт на живота. Нейните ресурси трябва да бъдат справедливо разпределени между всички населяващи я хора, които имат право на това. И въпреки очертаващия се недостиг от храна, по данни на ООН, 30% от приготвената храна в развитите страни се изхвърля неупотребена. Докато в Третия свят милиони умират ежегодишно от глад и недохранване. елитът на света се храни със стил в изискани ресторанти, където добрия тон изисква да не изконсумирва всичко сервирано, а част от него да се изхвърля.

Освен по екологични съображения глобалното индустриализиране на Третия свят е невъзможно и поради една друга непреодолима причина – липсата на свободен пазарен капацитет за такова развитие. Известно е, че капиталистическата икономика не работи за задоволяване на нуждите на обществото, а по-скоро ги използва като средство за реализиране на максимална печалба. Възможностите в това отношение се ограничават от съществуващия пазарен ресурс, т.е. от комбинацията от нужди плюс налични пари за тяхното задоволяване.

В момента нуждите на западните пазари са заситени, а на бедните липсват платежоспособни потребители, т.е. глобалният пазар стагнира. Икономиката на водещите индустриални държави работи с непълно натоварване на производствените си мощности, а безработицата се увеличава. Прогнозите също не са оптимистични –  поради техническия напредък и автоматизация в производството светът в момента е в криза и не се нуждае от допълнително индустриализиране, той няма нужда дори от наличните промишлени мощности на развитите страни – те надхвърлят платежоспособния капацитет на световните пазари. По тази причина инвестиционната активност в реалната икономика на богатия Запад се намира в долна мъртва точка. Дори в бившата ГДР, независимо от изключително привилегированото й положение като част от могъщата обединена Германия, не се наблюдават съществени частни инвестиции, освен огромните финансови инжекции от по 1 милиард евро на седмица от държавния бюджет на Федералната република за инфраструктурни проекти – аутобани, телекомуникации, саниране на градовете, екология и прочие. Но не само там, но и у нас развитието на националната ни икономика  се ограничава главно в сферата на държавни поръчки за строеж на магистрали, екосъоръжения, чуждестранни инвестиции за закупуване на земеделска, курортна земя и за добив на подземни богатства. Тъй горещо очакваните „хай-тех“-инвестиции отсъстват, а и частната ни промишлена активност е в трагичен застой. Броят на закритите заводи надвишава броя на новооткритите(!). Независимо, че социализма официално е отречен, цялата ни приватизирана икономика днес по стар социалистически обичай разчита на държавни субсидии и поръчки, а обществото отнася всичките си недоволства и искания към държавата, която вече нито притежава, нито управлява икономиката. Това. са рефлекси от времето на социализма, когато държавата отговаряше за всичко, включително и за производството и за разпределението на благата. Днес дерегулираната пазарна икономика и държавата са разделени и последствията показват, колко безпомощен и неуправляем, но и колко алчен е капитализмът, особено в бедните страни, където благата не достигат и за забогатяването си местният елит подлага собственото си население на  .убийствена. експлоатация

Очакванията на специалистите понастоящем са, че стагнацията ще продължи, а безработицата ще расте. На този фон официалните уверения на собствениците на транснационалния капитал за догонващо развитие на изостаналите страни са само демагогия за прикриване на действителните им намерения. Световните индустриални лидери нямат право да повтарят грешките си и да стимулират израстването на нови конкуренти, след като възходът на Япония от средата на миналия век още буди кошмарни спомени в тях и след като на икономическия хоризонт днес застрашително се извисява сянката на новите дракони – Китай,  Индия и Бразилия. Със своята евтина продукция те са в състояние да преобърнат пирамидата на световната икономическа йерархия, което ще представлява край на западната индустриална хегемония и благоденствие. Подобна катастрофа е недопустима и трябва да бъде предотвратена с всички възможни средства.

Ето, кое роди идеята за новия световен ред и как се обяснява двойния морал на неговите проповедници. Очистени от грима на демагогията, обещанията им за догонващо развитие на Третия свят се оказват не само недопустими, заради икономически интереси, но и неизпълними, поради липсващ свободен екологичен и пазарен капацитет. Ето защо, максималното, което те ще си позволят да сторят за бедните страни е:

- изграждането на инфраструктура за пазарно проникване: магистрали, банки, комуникации, съдилища, хотели, курорти и пр.,

- развитие на добива на суровини и екзотични земеделски продукти и организиране на

- нискотехнологични или замърсяващи производства на основата на евтини местни суровини, ниско платена работна ръка и невзискателно трудово и екологично законодателство.

По този начин транснационалният капитал неумолимо превръща света с неговите ресурси в своя гигантска колония. Това се прави и у нас с  гордост от нашите управници от новия им „цивилизационен избор“.

Егоистичната философия на бившите колониални и настоящи индустриални империи при разпределението на световните ресурси и до днес си остава непроменена – щом на земята няма място под слънцето за всички хора, право да живее там ще има само „Златният милиард“ на човечеството, тези, които разполагат със силата да го владеят. Те ще са собствениците на ограничените й ресурси и пазари. На останалите 6 милиарда хора „великодушно“  ще се отстъпят нишите на глобалното икономическо гето, където да вегетират, ако могат, или да мрат от глад и болести. И без това те са излишни, никому ненужни същества, биомаса, която само създава проблеми и пренаселява планета. Според тази мизантропска философия една нова световна война би имала само оздравителен ефект за всички нерешими икономически, социални и демографски проблеми. Всъщност и великата природа регулира чрез смърт баланса между живот и ресурси по подобен безмилостен начин

Подобни схващания не са нови, тяхното име е икономически расизъм, поднесен от съвременните арийци в псевдодемократическата опаковка на нов световен ред, гарнирана с благозвучна фразеология за демокрация, догонващо развитие и човешки права.

Според видния учен, професор Владимир Миронов, директор на Международния център по висше образование: „ако шепата преситени държави желае да запази сегашния световен ред, при който печалбите на 353-та най-богати хора на земята се равняват на доходите на 2,3 милиарда души от Третия свят, ще има нова световна война. Този несправедлив порядък няма да бъде търпян и ще трябва да се промени. Никой, обаче, не смее открито да изрече истината, че е абсолютно невъзможно човечеството да живее така, както днес живеят богатите западни страни. Това е старателно разпространяван мит. Затова съдбовният въпрос, пред който са изправени мизерстващите народи на земята е: или богатите или ние? Трети път няма!“

 

 29. доларът- международна валута и инструмент за ограбване на света

Пътят на превръщането на долара в международна валута е дълъг, но не особено сложен. Той е сходен с пътя на налагане на английския език на бившата британска колониална империя за международен език и инструмент за глобална англо-саксонска доминация.

По стечение на историческите обстоятелства един от първите големи консуматори на петрол в света още от преди започване на Втората световна война бяха „Standart Oil“ и Съединените щати. По това време основен негов доставчик бе Саудитска Арабия и султанатите от Персийския залив. Търговията им с нефт с Щатите още от самото начало започва да се извършва в долари – шейховете първоначално не признават друга валута. Този факт изигра впоследствие решаващата роля за превръщането на долара в международна валута и в инструмент за глобално ограбване на света.

Не след дълго останалите държави също увеличиха консумацията си на петрол и нуждата от долари за закупуването му рязко се повиши. И те започнаха да ги печелят, продавайки стоки само срещу долари. По този естествен начин нефтът постепенно превърна долара в международна разменна валута с чуждо петролно покритие.  От времето на президента Никсън, който сне златното покритие на долара, доларът и до днес неофициално се гарантира само с петрола на арабите. Всяка страна, може да обмени доларите си не срещу злато, а да закупи с тях петрол. С петродолари днес се обслужват над 60% от световната търговия. Съединените щати придобиха изключително изгодния статут на тяхна печатница, при това без ангажимент за тяхното покритие. И тази суперпечеливша позиция те дължат на неоценимата политика на производителките на петрол от ОРЕС и на страните от Персийския залив, които продължават да продават черното си злато само срещу долари[37].

Междувременно необходимостта от петрол и долари  стремглаво нараства и Щатите започват да ги емитират във все по-големи количества, нямащи нищо общо с потребностите на вътрешната им икономика. За разлика, обаче, от националните банки, които раздават безплатно паричните си емисии за обслужване на своето стопанство,  срещу  всяка новоотпечатана и изнесена партида банкноти Съединените щати внасят почти безплатно реална стойност под формата на танкери с нефт. Пред вид тревожните прогнози за изчерпване на тази безценна суровина, те запечатаха свойте находища и започнаха да пренасят световния петрол в огромни национални хранилища. Така чрез една откровено криминална схема – срещу нищо не струващи и с нищо необезпечени „зелени хартийки“ на частната еврейска печатаница на банкноти, по-известна като „Федерален резерв на САЩ“, Съединените щати извличат неимоверни печалби, „снабдявайки“ света с международна валута, а себе си гратис с най-ценната химическа и енергийна суровина. Това обяснява, защо до скоро те консумираха бензин на изключително ниски цени. Тук е скрита тайната и на тяхното реноме на страна на „неограничените възможности“, на баснословното им благосъстояние и на легендарния им „американски начин на живот“, продължил да смайва света и след приключване на неповторимите години след Втората световна война, когато  те забогатяха, снабдявайки разрушената Европа и Япония със стоки и храни.

Заради тази невероятната изгода от петродоларите, основна задача на американската външна политика е да поддържа световната търговия с нефт и газ на всяка цена само срещу долари. Всяка страна, която се обяви за замяната на долара с друга валута се превръща в смъртен враг на Щатите. Тази грешка през 2000 г. си позволи Ирак, който започна да продава нефта си за евро, това направи Кадафи в Либия, който разработи планове да  замени долара с валута със златно покритие на един бъдещ „Общоафрикански валутен съюз“. И двете страни бяха военно унищожени, петролът им заграбен и в момента не се знае колко, за къде и от кого се експлоатира. Важното е, че се търгува в долари и че е под контрола на американците. Опасният път на петролната независимост сега е поет от Иран, който създаде собствена „Нефтена борса“ и премина към търговия в националните валути на главните си партньори: Китай, Япония, Индия, Южна Корея, Италия, Испания и др. Бушуващата световна криза и сериозната големина и мощ на Иран, за сега възспират Вашингтон от военни санкции срещу него и тази задача се прехвърля за сега на Израел.

Механизмът на ограбване на света чрез долара е причина и за астрономическото задлъжняване на Съединените щати – те не разполагат нито със стоките, нито със златото[38], нито с петрола, за да се разплатят за огромното количество циркулиращи по света петродолари. Ако всяка доларова банкнота се разглежда като полица на приносител, те няма с какво да ги осребрят. Въпреки това САЩ съвсем съзнателно изпаднаха в това положение, срещу което дълги години ползваха (и продължават да ползват) привилегията да консумират безплатно едно безценно богатство. А проблемът с колосалния си външен дълг те оставиха за решение от човечеството в някакъв неясен бъдещ момент, по също така някакъв неясен начин. За сега никой не желае (а и не може) да принуди свръхвъоръжения световния гангстер[39], да погаси дълга си. Това вече не е нищо друго, освен финансово престъпление на държавно равнище, което обяснява, как и защо, без да превъзхождат с нещо особено европейската или японската икономика, Съединените щати успяват да осигурят пословично висок стандарт за своето население, да поддържат огромен военен бюджет, равен на сумата от военните бюджети на 10-те най-въоръжени страни на света, да притежват най-големите въоръжени сили, да финансират суперскъпи военни разработки, да разполагат с милиарди долари за регионални войни, да изпълняват сложни космически проекти и едновременно да поддържат изтощителна надпревара във въоръжаването. Всичко това е прекалено  много, за да бъде обяснено само с предимствата на тяхния „суперкапитализъм“ и с „феноменалната“ работливост и предприемчивост на американеца.

Голата истина е, че този митичен „начин на живот“ е на кредит, сметката за който се плаща от целия останал свят. Световната ситуация, обаче, се променя: март 2011 г премиерът на Китай заяви, че страната му повече няма да акумулира долари и че преминава в търговията си с Япония, Индия,  Иран, ЕС към националните валути. Същото вече се прави от  Русия,  Иран, Индия иЯпония. В резултат, цената на бензина в САЩ скочи двойно и се появиха позабравените социални конфликти от 30-те години.

Парадоксален е фактът, че цялата тази измама с петродолара се съзнава от света, но международната общност не се решава да го отхвърли, защото ще предизвика глобален неликвиден срив в международната търговия. Това е още едно доказателство за това, как светът по престъпен начин е превърнат в заложник на Съединените щати.

По абсолютно същия криминален начин България беше ограбена през Втората световна война от германците с печатането на фалшиви  пари („божиловки“), с които бе изкупено и изнесено всичко от страната ни, което можеше да послужи във войната на Източния фронт и за изхранване на германското население в тила. Така че американците дори не са откриватели на този трик. Това всъщност е бизнесът на всички фалшификатори на пари и на всички финансови пирамиди, които (за разлика от САЩ) се преследват като престъпници по целия свят. Супервъоръженият световен бандит няма кой да санкционира. Законът, без сила, не е закон.

Светът в момента се намира на кръстопът, събитията тепърва набират скорост и никой не може да прогнозира,  какво ще се случи в близките десетилетия. Едно е ясно: ерата на благоденствие на западните държави за „чужда сметка“  бавно, но сигурно приключва. Избухналата световна криза не е безобидно ппреходно явление, а е системна криза, причинена от огромното количество „зелени пари“, напечатани за изпадналите в неликвидност банки. Тази фантастична емисия от 16 хиляди милиарда долара не мина незабелязано – петродоларът се обезцени като международна валута, без да предизвика вътрешна инфлация в Щатите. Това е поредният трик на САЩ за прехвърляне на икономическите им проблеми на гърба на останалото човечество. Инфлацията на долара като международна валута, съвсем закономерно повиши рязко цената на неофициалното му покритие – петрола (а и на златото). А това се отрази пагубно, не толкова на САЩ, които печатат доларите, колкото на световната икономика и особено на развиващите се страни, в това число и на България. Цените на енергоносителите и горивата експлозивно скочиха. Това се усеща от всички по света, но малцина могат да обяснят „как“ се случи това бедствие.

Неумолимо развиващите се кризисни процеси полека-лека започнаха да затварят кранчето на „сладкия живот“ и за самите американци. Да не забравяме, че „1-ви май“ като празник на труда възникна по време на работниически протести в Чикаго. Светът днес се намира в процес на съдбоносни промени, които могат да преобърнат пирамидата на западното благополучие и там да се роди новият социализъм.

Обезценяването на долара всъщност, не се отразява зле на американската икономика – поевтиняването му намали цените на американските стоки и по този начин стимулира американския износ, правейки го по-конкурентоспособен. Този процес допълнително се подкретя и от факта, че голяма част от американският експорт се произвежда в Китай. Все още не е ясно, как ще  завърши тази икономическа сага, защото международните отношеня (особено между Китай и САЩ) са много прелетени, а и самите Съединени щати също имат планове за деня на голямата разплата. Но каквото и да се случи, фактът си остава - десетилетия наред те живяха и още се опитват да живеят за сметка на останалото човечество..

 

30. ЗАПлАХАта за мира ОТ съединените щати

Няма по-печеливш бизнес за Съединените щати от този с оръжие и няма по-съвършенна тяхна индустрия от тази за производството на оръжие. В същото време не съществува по-естествено защитена от външно нападение, но и по-въоръжена държава на планетата от тях. Този парадокс има само две обяснения:

1. С въоръжаването си и провеждането на агресивна външна политика Щатите преследват не защитеност, а световна хегемония..

2. Съединените щати печелят изключително много от търговията с оръжие. Те са най-големият негов износител. Освен печалби тя им им носи и военно и политическо влияние и стратегически дивиденти.

Очевидно, при тези обстоятелства Щатите никога не ще се откажат от най-модерната и печеливша на света промишленост – от своя Военно-промишлен комплекс (ВПК) и от агресивното си поведение – все пак неговата продукция не може само да се складира; тя трябва да се разходва и обновява. По тези причини няма управник в САЩ, който би си позволил да ликвидира ВПК и да предложи тотално разоръжаване.

Заради свои, користни, геополитически интереси Съединените щати водят след края на Втората световна война още четири мащабни войни – срещу Корея, Виетнам, Ирак и Афганистан. Понастоящем те подготвят нападение срещу Иран, евентуално и срещу Сирия, стягат и Русия в обръч от бази за противоракетна отбрана (ПРО), т. нар. план „Анаконда“, в  участъка на който от Балтика до Черно море е включена и България, разработват свръхточни оръжия с конвенционален заряд,  които, заедно със системата за ПРО са в състояние да обезмислят основата на руската ядрена възпираща концепция.

На 14 07.2007 г. Русия замрази участието си в „Договора за обикновенните въоръжени сили в Европа“ (ДОВСЕ), сключен по времето на Горбачов, преди разпада на Варшавския договор и на СССР, който осигуряваше 3 до 4-кратно превъзходство на НАТО над Русия в тежкото въоръжение и според всички правила на военната теория гарантираше победа на алианса в една настъпателна операция.

По същия начин стоят нещата и със сключения неотдавна между Русия и Съединените щати „Договор за ограничаване на стратегическите настъпателни въоръжения“ (СНВ-3),  който поставя Русия в твърде неизгодно положение и по този начин крие огромната опасност да отключи нова спирала в надпревара във въоръжаването, този път в сферата на свръхточните неядрени оръжия. Много руски и европейски експерти са убедени, че договорът СНВ-3 реално отчита интересите само на САЩ и чрез системата ПРО поставя Русия във беззащитна позиция пред американската заплаха за известен бъдещ период. Същевременно свръхточните неядрени оръжия в съчетания с ефективна система на ПРО правят нова световна война реализуема, което може да изкуши Съединените щати да шантажират Русия. А това крие заплаха за съдбата на цялото човечество!

 

31. Методи за опазване на капиталистическата система. „рамката на демокрацията“

В защита на своята система класата на капитала използва целия познат от историята арсенал от средства за подчинение на големи маси от хора. Най-могъщият инструмент в това отношение е класовата държава с нейният административен, медиен и репресивен апарат. Взаимоотношенията „държава“ – „система“ старателно се изопачават всред обществеността, като най-настойчиво се внушава, че държавата играе ръководната роля в тях. А истината е обратната – капиталистическата държава е само надстройка на системата и като такава, основно е задължена, всячески да я охранява. Политиците, колкото и подчертано да се представят като силните хора на деня, всъщност са само марионетки на политическата сцена, командвани от капитала, които отклоняват вниманието на публиката върху себе си от случващите се неблагополучия. Конците, с които те се управляват са в ръцете на „сивите кардинали на икономиката“, които не се появяват никога в светлината на сцената. Социално-икономическите провали, които са тяхно дело, се прехвърлят във вина на политиците и държавата. Политиците са първите, които при неуспех изгарят и се заменят с нов екип „гладиатори“. Чрез непрекъснати партийни конфронтации и рокади те играят ролята и на гръмоотвод за социалното напрежение в обществото. Стар трик, който от години се използва, например, е да се оправдават оскъдиците в живота на хората  с големите заплати, разходи и далавери на управляващите, въпреки че всички те са несравнимо по-малки от доходите, аферите и заграбеното чрез експлоатация от частните собственци. Обществеността реагира много остро, например, на разходите за задгранични командировки на хората от властта, но изненадващо равнодушно се отнася към суперскъпите частни воаяжи на новобогаташите, с техните семейства и метреси до най-екзотичните кътчета на земното кълбо. Според примитивните схващания на „народа“, богаташите не харчат държавни (т.е. „наши“), а свои („частни“) пари! „O,Sanсta Simplicisimus!“ („О, свещенна простота!“) бе възкликнал навремето Ян Хус, завързан от инквизицията на кладата, когато вижда немощна старица да хвърля съчки в огъня, без да разбира какво прави.

Ролята на отклоняващи вниманието на обществото в това гигантско шоу асистенти на илюзионистите се изпълнява и от всякакъв род публично известни личности от сферата на културата, спорта, шоу-бизнеса и пр., които, срещу добро заплащане, са готови да занимават обществеността с най-интимните свои преживявания и скандали. „Хляб и зрелища“, (или „Тититеймънт“[40]както днес го нарича Бжезински) това е изпитания прийом на древния Рим за отклоняване внманието на тълпите от несгодитена ежедневието и за поддържането им в подчинение. На медиите е разрешено да надничат във всичко интимно от живота дори на най-висшите политици, но без да посягат на системата. В нейно име се жертват дори изтъкнати обществен фигури, какъвто бе случаят с Хелмут Кол, обединителят на Германия, с експрезидентът на Франция Жак Ширак, с последният френски кандидат-президент Доменик Строс Каан и други величия, които бяха изправени пред съда, за неголеми и даже скалъпени обвинения.

При реалния социализъм управляващите допуснаха обратната грешка – те подчиниха култът към системата на култа към личността. По този начин, неизбежните политически грешки и недостатъци на отделните личности, дискредитираха социализма, което днес много ефективно се използва срещу него в дискусията за по-добрата.система.

Човешката корист и егоизъм, които са в основата на капиталистическата система, при реалния социализъм се проявиха като властолюбие на част от управляващата номенклатура и нейното обкръжение. Невъзможността да се експлоатира обществото чрез частна собственост бе преодоляна с експлоатация чрез власт. И когато през 80-те години номенклатурното „дворянство“ и местните партийни „феодали“ прозря, че властта е временна и не е наследствена както собствеността, тогава изпълзяха „перестройчиците“ от най-високо ниво, които заявиха, че те ще извършат необходимото „оздравяване“ на системата. Възпитаните в безрезервна вяра и подчинение към „партията и правителството“ милиони членове на КПСС сляпо повярваха на Горбачов и докато разберат истинските му намерения, той извърши пъкленото си дело – разруши социализма и унищожи идеала на милиони войни и строители, отдали живота си за него.

Разликата между социализма и капитализма в отношението „система - държава“ е огромна. При капитализма, икономиката и държавата са две различни структури на социума. Икономиката и политическата система на капитализма нямат централно ръководство и лидери, които да я управляват. Те са автономни и диверсифицирани. Държавниците само обслужват политически системата, без да я управляват. Те идват и си отиват, но тя остава. Затова самоунищожението на капитализма чрез предателство е невъзможно. Той може да бъде унищожен само от външносистемни сили, когато те вземат властта и чрез механизмите на държавата сменят сиситемата. Срещу тази опасност капиталистическата държава, чието задължение, както казахме, е да  обслужва и пази системата, е разработила редица мерки и начини за нейната охрана, на които ще се спрем по.нататък.

При социализма нещата са поставени на друга основа. Икономиката, системата и държавата представляват едно и също нещо и се ръководят от едни и същи политически личности, които са ръководители и на държавата. Когато, движени от користни  подбуди, те допуснат управленски грешки или дори злоупотреби, това се отразява на доверието на обществото не само към правителството, но и към самата система. Заради единението между „партия и правителство“, неуспехиите в управлението на държавата, смените на нейните ръководители водеха до политически сътресения и промяни в цялата социалистическа система. Това обединение на партия, икономика и правителство създаде предпоставкте, които направиха предателството на Горбачов и компания възможно. Идеологическите катаклизми в системата след смъртта на Сталин, превратностите на ерата на Хрушчов, смъртта на Черненко и Андропов и свалянето на Тодор Живков от власт у нас, само потвърждават верността на този извод. Ето защо, идеологическото партийно реководство трябва да бъде отделено от технокартите и бюрократите на държавното управление, а то да се превърне в своеобразен надзорен съвет над тяхната дейност. Обединението на партия и правителство се оказа не най-доброто  решение за управление на социализма.

Опасност от смяна на капитализма се появява, както казахме, по време на революция или когато опозиционната, антикапиталистическа сила вземе властта. Революционна обстановка възниква рядко и трудно. Смяната на системата по парламентарен път понастоящем е по-възможниият и цивилизован вариант. Той се предшества от избори. Съответно на това и методите за защита на капиталистческата система до изборите и след тях  са различни. За да се предотврати идването на антикапиталистическата сила на власт, класовата държава днес превантивно манипулира, купува или фалшифицира изборите, превръщайки ги във фарс на представителната демокрация, при който народът не избира, а само легитимира с вота си внушените му чрез предизборната пропаганда посочени в бюлетините личности, които той понякога дори и не познава.

Липсата на конкретна заплаха в периода между изборите, позволява за охрана на системата да се използват привидно демократични, „меки“, манипулативни методи. След поемането на властта от антикапиталистическата сила, когато опасността от промяна стане реална, те се заменят от платените наемници на капитала с открито репресивни и агресивни методи, добре познати от годините на фашизма, Студената война и дестабилизациията на социалистическото правителство на Жан Виденов.

1. „Меките“ превантивни методи  за защита на капиталистическата система до изборите се изразяват в упражняване на манипулативно формиране в обществото на положително отношение към капитализма и отрицателно към социализма. Това се прави по най-различни начини.

Започва се с незабележима лексическа замяна на дискредитирани, опротивяли названия на капитализма с по-приемливи, наукоподобни и благозвучни словосъчетания. Така например, вместо „капиталистическо общество“ се употребяват изразите „свободно пазарно“ или „демократично общество„. Думата „капитализъм“ най-старателно се избягва и много ефикасно се заменя с понятието „пазарна икономика“; капиталистът“ се нарича „бизнесмен“ или „представител на деловите кръгове“, а „експлоататорът“ се титулова „работодател“ (с алюзия за „благодетел“). Думата „експлоатация“ почти не се употребява, а когато е неизбежна, се заменя с наукоподобния израз „акумулиране на капитал„. Понятието „печалба“ няма как да се скрие, но се тълкува не в истинския му смисъл, като мяра за експлоатацията, а в по-благовидното му значение на „заслужено възнаграждение за достойно свършена работа“ – пълна противоположност на значението „експлоатация“.. Много активно се размива разликата между „личната“ и „частната“ собственост, национализацията на частната собственост се представя като отнемане на личната собственост. Социализмът се представя като общество на „уравновиловката„, а капитализмът като общество на „равния шанс„. Умишлено се премълчава, че равен шанс за хора, притежаващи различно количество пари не съществува и че при тези условия той не е нищо друго, освен, преференция за по-богатите. По същия начин само в положително значение се употребяват и понятията „конкуренция“, „чуждестранна инвестиция“ и други икономически термини, които имат коренно противоположни проявления в условията на бедни и богати страни. Развитите западни държави се самотитуловат с названието „международна демократическа общност“, от името на която са си присвоили правото да упражняват международен тероризъм и военна намеса над всички държави, обявени от тях за подтисници на човешките права, „демокрацията“ и „свободата на личността„. Тези понятия са превърнати в тяхна запазена марка. Изразите „тоталитаризъм„, „диктатура“ и „нарушение на човешките права“ се употребяват само по адрес на социализма. Пазарните им аналози, като „диктатура на богатите„, „терор на парите„, „маргинализиране на бедните“ и други подобни,. изобщо не се споменават. Световните икономически  кризи, пряко следствие от недъзите на системата, наивно се представят на обществото едва ли не като естествено, неизбежно явление, с което се обясняват всички стоварили се върху хората несгоди. Примерите за подобна манипулативна обработка са безбройни, а медийната машина за „пране и гладене“ на мозъци  от 1989 г. насам не спира да работи и да произвежда личности с увредено съзнание и полирани мозъци.

Значителна роля в тази насока е играла и продължава да играе и църквата, издигаща пред бедните съсловия идеала на светеца-аскет, с пиетет и примирение към нищетата, отказ от удоволствията на живота и надежда за вечно блаженство в отвъдния свят. Натрапчивата максима: „Бой се от Бога и почитай царя!“, векове наред е била втълпявана в съзнанието на хората, докато не е застинала в главите им като убеждение за божествения произход на властта, рухващо само по време на революции.

Казаното до тук съвсем не изчерпва възможностите на капитала да упражнява влияние върху обществото. Като едър собственик, капиталистът е и работодател на хората на наемния труд, с което той държи в ръцете си ключа на тяхното съществувание. Затова мнозина трудещи се сами си налагат автоцензура при упражняване на вербалното си „право“ да недоволничат на глас.

Системата на капитала ефикасно използва за собствена защита и вродения консерватизъм у хората. Известно е, че всички новопоявили се живии  същества, включително и човек, възприемат света такъв, какъвто го виждат  за първи път и много не се стремят да го променят, а по-скоро само максимално да се приспособят към него. Този естествен консерватизъм към първичната природа като към неизменна даденост, манипулативно се пренася от манпулаторите и към обществото, вторичната субсфера, в която хората живеят, отделени от останалия животински свят. Старателно се премълчава факта, че обществото не е природна даденост, а е творение на човека, създадено за да го обслужва и като такова, безусловно подлежи на промени и усъвършенстване. Пропагандната машина на капитала използва вродения консерватизъм на хората, за да им внуши представата за вечния и неизменен капитализъм, към който трябва само да се приспособяват, но не и да променят. Тези, които се опитат да сторят това, се обвиняват в нарушаване на реда и закона, обявяват се за врагове на държавата и жестоко се наказват (дори и със смърт). Този приом, с успех е ползван през вековете назад в историята, продължава да се използва и днес.

Но и с това не се изчерпват „меките“ трикове от кутията с фокуси за защита на капитализма. Освен коварното оръжие на парите и манипулацията, класата на капитала е успяла да замени и изключително опасната за нея идеологическа борба за съзнанието на хората с цял ред политически игрички надемокрация„, с които обществото безобидно се забавлява, без да  заплашва системата. Свидетели сме днес, как целият елит на обществото участва в тази политическа забавачница.

Една от най-популярните игри е играта на партии. За истинските господари на обществото е без значение, как ще се нарича партията, която управлява, стига само да не посяга на неговото устройство. Затова на участващите в забавленето политически сили ултимативно е зададена рамката на системата[41].., в която им е разрешено да разиграват своите комбинации: ако искат в лявото й пространство, в дясното поле,  в центъра, вдясно от центъра, навсякъде, където пожелаят, но винаги само в периметъра на рамката И след като партийната маса съвестно е изразходва всичките си сили, за да преодолее съпротивата на своите опоненти и е успяла да премести най-сетне нещо от дясното в лявото пространство, тя се чувства доволна и щастлива от „постигнатия успех“ и изпълнен дълг. Още по-доволни са кукловодите зад кулисите, защото след края на представлението, всичко на сцената остава  по местата си и театърът може да започне отново. Затова нека левите хората, които вземат участие в политическата игра на партии винаги си задават въпроса: „Каква е ползата за обществото от моите усилия и дали с моята активност не задоволявам само собствените си политически пристрастия?“ Истински социалист може да бъде само онзи, който много добре знае, защо е социалист и за какво точно се бори..

В подобен дух е и забавният водевил „Изборна демокрация, тип   „Шварцвалдска воденичка“. Той се играе, като се раздели обществото на две групи – „на наши“ (напр.“ляви“) и „на ваши“ („десни“), които периодически, в ритъма на воденичното колело, се редуват във властта. Когато едните изхабят гласуваното им доверие, се провежда шумен карнавал на изборите и колелото издига в управленето техния опонент. След това ролите се сменят  и това се повтаря до безкрай. Смяната в ръководството на държавата е без всякакво значение за пастирите, ако стадото им продължава да пасе в зададения периметър и безропотно позволява да го стрижат, доят и колят. Важно е, след избори то да е доволно, че на власт отново са „неговите“ овчари. На следващия вот клоунадата се повтаря в обратен ред – „нашите“ губят и изпадат в опозиция, а „Шварцвалдската воденичка“ издига в управлението техните „опоненти“. И този безконечен кръговрат продължава по целия свят с десетилетия, без да променя нещо съществено. Системата има неизчерпаем запас от кандидати за управници и на нея й е абсолютно безразлично дали премиерът ще се казва Иван Костов, Симеон СКГ или Бойко Борисов, щом е доказал, че е готов да й служи верно и предано. Този факт е превърнал изборите във фарс за залъгване на обществото, в който е жалко, да участва политическа сила със сериозна идеология.

Приспивният „пинг-понг“ между „леви“ и „десни“, между „наши“ и „ваши“ от години се практикува с успех в почти всички капиталистически страни. Топчето на властта неспирно лети отляво надясно и обратно, но само в очертанията на рамката на системата. За любопитните се водят подробни статистики за точки и геймове, за ръст и спад в производството, за безработицата, цени, заплати и прочие. А те, хипнотизирано следят всичко с надежда, че все някога в тази лотария ще излезе и техният късмет. Така година след година, във вечно очакване и люшкане от ляво на дясно и обратно краткият човешки живот отминава, местата по трибуните оредяват и се заемат се от ново поколение с чиисто, необработено съзнание. Приспивният пинг-понг на „изборната демокрация“ за него започва отново. Тайната на „вечния“ капитализъм се крие.в наивността на хората.

Върхът на „демокрацията“ капитализмът достига, обаче, в шоуто на уличните протести. В него се дава пълна възможност на възмутеното до крайност население да изпусне парата на натрупаното се недоволство през свирката на хаотични улични ексцесии. Това забавление се разиграва в „свободен стил“, без правила и ограничения (освен това за рамката!). Разрешено е да се вилнее, да се пали и троши всичко на улицата, докато участниците не се успокоят и убедят, че по този начин няма да постигнат нищо и не се приберат накрая уморени и обезверени по домовете, без да са променили нещо.  Дори да предизвикат падане на правителството, това не смущава „сивите кардинали“. Резервната им скамейка е пълна с кандидат-управляващи.

Без ясна цел, кауза и лидери този карнавален вандализъм не застрашава никого и не променя нищо. Капитализмът се е справял с далеко по-опасни бунтове и революции, за да се впечатли от подобни улични лудории и атака с камъни.  Колкото и големи да са щетите от тях, почистването на терена и възстановяването на счупените витрини и запалените коли са нищо, щом системата остава непокътната. Хората са успокоени, изляли са насъбралите се в тях чувства, а таксата за това им удоволствие ще им бъде непременно събрана. Със силата на парите капиталът е в състояние да „тероризира“ обществото с подобна „демокрация“, докато не го отчае и не откаже от подобни младежки игри на революция. Но ако при тези ексцесии случайно се направи грешката, да се напусне „рамката“ и се посегне на системата, тогава нещата мигновено се променят, маската на демокрацията незабавно пада и настъпва нощта на дългите ножове. Хиляди са нейните жертви досега.

Освен всичко казано до тук, в капиталистическото общество съзнателно се практикува още една игра – политическият плурализъм, който заменя идеологическата борба срещу системата с масов политически кеч. В момента в България съществуват над 300 (!) партии, между които и такива малоумни абсурди като „Бирена партия“, „Пиратска партия“ и други подобни „бисери на идиотизма“. Всред тях се срещат и сериозни леви формации, които не само, че не си взаимодействат, но дори и откровено се мразят. Всяка от тях има свой вожд, своя представа за социализма и свой път към него и всеки, който не е съгласен с тях, се обявява за техен враг.

Освен показна „демокрация“, плурализмът стимулира и разединение всред опозицията на основата на старата римска максима: „Divide et impera“.(„Разделяй и владей“). Разединени левите сили нямат никакъв шанс да постигнат нещо съществено. Ключът към техния успех не се крие нито в уличния вандализъм, нито  в папагалското скандиране на „Единство“, а в убедителната и настойчива идеологическа работа за постигане на „Единомислие“ за целите и пътищата. Единомислието е нещо велико, то автоматически отваря портите към единодействие“ и решава всичко по пътя към целта.

2. В следващата си стъпка за защита на системата в периода преди изборите класата на капитала втвърдява действията си и взема мерки в сферата на законодетелството. С класовите закони тя представя на обществеността „ценоразписа“ с наказания за посегателствата към системата. След като експлоатацията е легитимирана за „законна“, а частната собственост конституционнно е обявена за „свещенна“ и „неприкосновенна“, класовото законодателство обявява всяка политическа сила, която изповядва марксическата идея за нейното обобществяване за нарушител на конституцията и за извършител на протводържавна дейност[42]. Подобна роля преди 9 септември 1944 г. играеше „Законът за защита на държавата“ (ЗЗД), в името на който бяха избити хиляди антифашисти. Самият израз „антидържавна дейност“ е манипулативен, защото борбата срещу системата и държавата не е борба за тяхното ликвидиране, а е борба за замяната им със система и държава от друг, по-добър тип.

3. С приемане на класовото законодателство „меката“ игра на демокрация чрез манипулиране на обществото и диктатурата на парите приключва. От тук нататък, след идването на антикапиталистическата сила на власт, която заплашва да премахне частната собственост и експлоатацията, охраната на системата включва в действе грубо полицейски и репресивни методи, дори откритото използване и на въоръжена сила. Тогава капитализмът не познава милост и става изключително жесток.

Доказателствата на историята за това са многобройни и ужасяващи: интервенцията на 14-те капиталистически държави срещу най-безкръвната революция в историата – Октомврийската 1917 г. в Русия и последвалата я 1918-22 г. кръвопролитна гражданска война между „бели“ и „червени“, войната в Испания между републиканци и фалангисти 1936-39 г., започнала след експроприация на земите на латифундистите; насилието на САЩ над Куба след национализация на американското имущество на Острова; терорът на „контрите“ над Никарагуа след свалянето на диктатора Сомоса; кървавият пуч на Аугусто Пиночет в Чили 1973 г. и трагичната гибел на големия социалист и велиик демократ, законния президент на Чили, д-р Салвадор Алиенде заради национализацията на медните мини на компанията „Cooper Group“; агресията срещу о-в Гренада и убиството на премиера й Морис Бишоп, заради участието на кубински специалисти в строежа на гражданско летище на острова, войните във Виетнам, Ирак, Югославия, Афганистан, Либия и на още много други места. И най-малките прояви на социализъм, стремеж към независимост или противопоставяне на интересите на транснационалния капитал най-осторожно се следят от квесторите на клуба Г- 7 и още в зародиш се заклеймяват от „международната демократическа общност“ като потъпкване на „демокрацията“, „свободата“ и „човешките права “ и се задушават със икономически, политически, а при по-беззащитните случаи и с военни средства. Особено възмутително двуличието на западните държави към въоръжените конфликти по света проличава в отношението им към борбата на кюрдите за национално освобождение, която те класифицират като тероризъм, докато наемните главорези срещу Никарагуа, сепаратистите в Либия и Башар Асад в Сирия се обявяват за борци за свобода и получават всякаква, включително и военна подкрепа. Това вече не е проява на естествена симпатия към една от борещите се страни, а е пряко нарушение на суверенитета на независими държави от претендентите за защитници на международното право.  Навсякъде, където Съединените щати и НАТО са се намесили с военна сила в „защита на демокрацията и човешките права“, след себе си са оставили опустошена територия, хаос и кървави размирици. Тук не е нужно да се изброяват примери, те са всеизвестни. Фарисейската злоупотреба с думите „демокрация“ и „човешки права“ като претекст за агресия до такава степен е обезценила тяхното значение, че ги е превърнала в омразен символ на лицемерие и демагогияи, чието споменаване само буди омерзение. За съжаление, смесицата от виртуален и реален терор дава резултати. Много държави по света са се примирили с положението и са възприели във външната си политика принципа: „Да не дразним американците, за да не станем  жертва на тяхната злопаметност и отмъстителност“.

Нито една от споменатите по-горе страни-жертви на американската агресия никога не бе посягала на никоя капиталистическа държава, за да бъде нападната, но въпреки това, всички те, само заради непреклонната си антиимпериалистическа позиция, станаха жертва на жестоки военни и икономически санкции от страна на „Светата инквизиция на капитала“, начело с главния й екзекутор – Съединените щати.

Списъкът на доказателствата за агресивността на капитализма е дълъг. На сметката на Вашингтон само след края на Втората световна война се водят над 40 непредизвикани военни операции. САЩ поддържат 500 големи и над 2000 по-малки военни бази в над 100 страни по земното кълбо. Извън територията им са разположени около 1 000 000 военнослужащи въпреки, че няма по-естествено защитена  от външно нападение страна от САЩ. Тази тяхна хегемониална политика не може да бъде определена друго яче, освен като „държавен тероризъм“.

Пълният комплект от силови методи за защита на капиталистическата система назидателно бе приложен от „международната демократическа общност“ над Югославия. САЩ и НАТО успяха да унищожат Югославската федерация и нейния забележително жизнен социализъм едва на десетата година след рухването на СССР. Срещу нея, изоставена дори от историческите си съюзници, Русия и Франция, бяха пуснати в ход всички разрушителни механизми и технологии на глобалния империализъм: ембарго, блокада; изолация, подклаждане на сепаратизъм, намеса на албански и ислямски екстремисти, хвърлени против православието и славянството, до ужасяващите нощни нападения на НАТО с „интелигентни“ бомби и „невидими“ бомбардировачи. Жертви на „миротворческите усилия“ западните цивилизатори са над 1500 души, повече от загиналите при кошмарните англоамериканските въздушни удари над София по време на Втората световна война. Тези престъпления са извършени  от претендентите за защитници на демокрацията и човешките права, които останаха не само ненаказани, но дори и непорицани. Страните, които създадоха изкуствения конгломерат „Югославия“ след Първата световна война, сега по най-брутален начин го разрушиха. Историята не познава по- арогантен цинизъм от тази игра със съдбата на малките народи.

След безмисленото от военна гледна точка варварско унищожение на Дрезден, града на изкуствата, от англо-американската авиация в самия край на Втората световна война, след атомната бомбардировка  над Хирошима и Нагазаки, след жестоката Виетнамска война, след десанта на о-в Гренада, след лъжите за притежаваните оръжия за масово унищожение от Садам Хюсеин и последвалата ги престъпна война срещу Ирак, след агресията срещу Сърбия и Либия вече е трудно да се говори за западна цивилизация и западни ценности.

И въпреки всичко, не са малко наивниците по света и у нас, които изпадат в инфантилен възторг от подобна политика. Независимо от жестокостта, извършена над съседна Югославия, родни „интелектуалци“ и „патриотар-историци“ започнаха да таят специални надежди, че вследствие нейното разпадане, (а евентуално и на Сърбия), ние ще станем едва ли не „най-силната държава на Балканите“.  Истинският въпрос, обаче, който трябва да ни вълнува е, не дали ще станем най-силни на Балканите, а дали ще съумеем въобще да се съхраним като суверенна държава в сегашните си граници. Сервилното ни поведение и членство в най-различни военно-политически съюзи не ни дава никакви гаранции за това. Илюзорните надежди за „специални отношения и защита“ от страна на Съединените щати и преките ни запитвания по този въпрос винаги са получавали отрицателен отговор. Вместо това, САЩ подозрително живо се  интересуват от „етническите ни проблеми“ с турското ни малцинство. Нещо повече, през втората половина на 1999 г. през американския сенат премина един изключително странен за нас документ, потвърждаващ  валидността на решенията на Берлинския конгрес от 1878 г., който разкъса Сан-Стефанска България на три части – Македония – върната на Турция, Източна Румелии – нейно васално владение, а остатъкът на данъчно задълженото й княжество България бе свито в границите на Дунавската равнина и Софийския санджак. Ето защо, много по-вероятно е вместо гаранция за националната ни цялост, при евентуални малцинствени вълнения у нас, да бъдем още по-жестоко бомбардирани и териториално орязани от Сърбия.  Американци и англичани имат опит в това отношение и доказано нямат задръжки в това отношение. За тях Турция е стратегически много по-важен партньор от нас.

Да не забравяме, че още преди Освобождението ни от турско робство,  на „Конференцията на великите сили“ през 1875-76 г. в Истанбул, по предложение на Англия, бе предвидено бъдещата автономия на свободна България да се разпростира само в междуречието на реките Янтра и Искър, т.е. в рамките на последното царство на цар Иван Шишман. В това няма нищо изненадващо – през цялата си трагична история България (и не само тя) до сега не е видяла нищо добро от Англия и Америка и затова за учудване са наивните очаквания на нашата общественост от новия ни „цивилизационен“ избор. Единствената цел на Европа с приемането ни в Европейския съюз бе да ни използва за безплатна охрана на югоизточните си граници към Мала Азия и Близкия Изток и да ни превърне в плацдарм за осъществяване на вековния си  „Drang nach Osten“ срещу Русия.

 

32. капитализъм и Еконеустойчиво развитие на икономиката

Когато капитализмът изчерпи възможностите си за повишение на печалбите чрез вдигане на цените на стоките и снижение на  производствените разходи, увеличението на печалбата, което е главна негова цел, е възможно единствено чрез общо повишение обема на производството.  Ето защо, капиталистическата икономика е обречена от закона за печалбата непрекъснато, всяка година, да бележи ръст в произведения „Брутен вътрешен продукт“ (БВП). Ако това не се случи, се отбелязва появата на криза. В действителност нещата стоят по-друго яче.

При разглеждане на взаимозависимостта между икономическия ръст в богатите страни и кризите, където те всъщност възникват, почти не се обръща внимание на следния важен факт: ежегодното увеличение на БВП въобще не е необходимо за нуждите на свръхзадоволеното им население. Дори и при стагнация, то не страда от недостиг на блага, тъй като благата остават толкова, колкото са били и преди кризата. Този факт за последен път потвърждава, че

за икономическата криза при капитализма се счита не на намаление на благата за обществото, а намалението на печалбите. Спадът в потреблението на блага по време на криза е само следствие от спадналата платежоспособност на населението заради действията (уволненията, намаление на възнагражданията, безработица и пр.) на капиталистическата класа за собствена защита от кризата.

 

Подобно заключение не е за учудване, защото, както вече не веднъж подчертахме, капиталистическата икономика работи не за задоволяване на нужди на населениети, а за печалба, предимно от богатите слоеве. Всичко това означава, че ръстът на капиталистическата икономика, който толкова много се фетишизира като показател за здравето на икономиката, не отива за подобряване на живота на бедните, а се присвоява главно от класата на богатите и този ръст само разтваря ножицата между тях и бедните. (Виж също §16). Ако 1960 г. световното съотношение на доходите на 20-те% най-бедни към 20-те% най-богати жители на земята е било 1:30, то след 50 години световно икономическо развитие и ръст на „Брутния планетарен продукт“ (БПП), през 2008 г. тази разлика се увеличава до 1:78. Каква е, тогава, ползата за човечеството от ръста на БПП? Почти никаква! И това е едно от поредните потвърждения за негодността на капитализма като модел за устройство на социума в полза на неговите членове.

Но и тези социални констатации не изчерпват проблемите, породени  от ненужния ръст на икономиката. Излишното за богатите и задоволени страни нарастване на „Брутния вътрешен продукт“, което само увеличава печалбата за едрите капиталисти и социалната сегрегация, не само, че не е от директна полза за обществото, но уврежда и природната среда. Всяко производство и свръхпотребление, колкото и чисти да са те,  замърсяват природата, а глобалният им ръст води до глобално замърсяване. Човек е създание с ограничени възможности за консумация. В същото време капитализмът, превърнал икономиката от средство за задоволяване на нужди в средство за реализиране на печалби, води до излишен ръст на производството, респектвно и на потреблението и по този начин уврежда непоправимо природата.. Получава се неустойчиво равновесие на развитието на системата „икономика – природа„, в което природата не успява да се регенерира от замърсяванята. Тя и днес не успява да се възстанови от пораженията, нанесени й от икономиката и потреблениети само на развитите страни, които егоистично са обсебили целия екологичен (и всякакъв друг) ресурс на планетата и всеки  по-нататъшен икономически растеж ще е пагубен за нея. Ако този процес не бъде своевременно спрян, човечеството ще загине точно така, както преди милиони години са изчезнали динозаврите. Учените предупреждават, че за да оцелее, при сегашната си големина от над 7 милиарда души, то трябва да заживее много по-икономично, като ограничи както стопанската си дейност, така и разточителното си потребление и демографски прираст, за да може материалните и екологични ресурси на планетата да се съхранят и за идните поколения. В противен случай природата безмилостно ще възстанови отнетото й равновесие с необходимото количество смърт, унищожавайки предимно по-бедната част от човечеството. Смъртта е само елемент от нейната велика игра, в която тя ни позволява да участваме, ако спазваме правилата й.

Доказано е вече, че западен стандарт на живот за цялото човечество е невъзможен. Планетата просто не разполага с потенциала за това. Възниква въпросът, как да се разпредели ограничения екоресурс на Земята, след като само развитите капиталистически страни днес са обсебили по-голямата част от него и всякакво по-нататъшно разпределение е невъзможно. Това обстоятелство обяснява, защо страните от клуба на „Златния милиард“ толкова упорито изкупуват и се запасяват с ресурси и суровини, реколониализирайки с пари и военна сила всичко ценно по света. Войните срещу Ирак и Либия не се водиха за демокрация и човешки права, както бяха обявени, а за петрол и газ. На същата основа сега се води агресивна кампания срещу Иран, Венецуела и Русия. Планетата методично се изкупува от богатите държави и се превръща в тяхна частна собственост, а човечеството – в бездомник и техен нежелан наемател.

За съжаление, въпреки тревожните сигнали на учените, обладана от нагона към печалба и страха да не загуби конкурентната борба, класата на капитала не реагира адекватно на глобалните заплахи и продължава безумната си производствена експанзия, докато не прекрачи фатално прага на необратимостта. Богатите държави въобще не искат и да чуят за ограничаване на комфортния си стил на живот и безумният им пир в ексклузивните салони на планетарния „Титаник“, пет минути преди катастрофата с айсберга продължава. Според егоистичната им философия спасителните лодки на борда са само за тях, пасажерите от І-ва класа. А милиардите „излишни хора от трюма“ на планетата, щом не могат да защитят мястото си под слънцето, са тези, които по законите на Дарвин, първи трябва да измрат, за да освободят целия прекрасен свят само за богоизбрания „Златен милиард“.

Този апокалипсис може да бъде предотвратен единствено чрез премахването на капитализма и социалистическа организация на човешкото общество. При нея след достигане на екоразумна задоволеност на населението с блага, нулевият или забавен растеж на икономиката няма да бъде симптом на криза, а признак за регулирано устойчиво икономическо развитие. Ако искаме ние и поколенията след нас да съществуваме, социализмът е системата без алтернатива, стига само да не сме фатално закъсняли с промяната.

 

33. референдумът – демократичният път към бъдещия социализъм

Системата за устройство на обществото е може би най-важният избор, който човешката общност трябва да направи, за да съществува в хармония със себе си и с природата. Той е много по-важен от политическите избори за парламент, президент или за местна власт, защото касае фундамента на обществото, върху който се гради всичко останало, включително и държавата. От него в най-голяма степен  зависи как ще протича живота на всеки един човек.

Направеният до тук анализ на капитализма и на неговите предимства и недостатъци категорично доказва, че той съвсем не е идеалната обществена система, за която неговите идеолози го представят. Той въобще не е нито съвършеното, нито „вечното“ общество, нито краят на историята, както твърди Франсис Фукуяма. Нещо повече, той дори не е и удовлетворителен модел за обществено устройство. Впечатляващият (до скоро) блясък на водещите капиталистически страни, с който те толкова много спекулираха по време на Студената война, сега, в условията на глобалната криза, не може да прикрие дори и елементарните му недъзи, които се проявяват вече и в богатите държави, където там поне системата му би трябвало да функционира сравнително добре.

Големият проблем на капиталистическата система е, че тя по принцип лошо обслужва обществотостремежът към печалба на частните собственици на икономиката радикално се разминава с нуждите на социума. Завидният стандарт на живот в няколкото богати западни, бивши колониални страни и настоящи глобални експлоататори на света не бива да ни заблуждава при направата на този извод.

В края на анализа ще повторим, че капитализмът като система за устройство на обшеството обслужва по кореннно различен начин бедните и богатите страни, бедните и богати слоеве в тях. Той дели по крайно несправедлив начин дори цялото човечество на бедни и богати народи, подчинява бедните на богатите и разтваря все повече социалната нажици между тях Водещите капиталистически държави се стремят по всевъзможни начини да прикрият този факт и да наложат капитализма като система за устройство на целия свят. Заразяващ пример за социализъм не трябва да съществува никъде. Това обяснява тяхната нескрита ненавист към Куба, Венецуела, към ортодоксалния социализъм на Северна Корея, към ислямския социализъм на Кадафи в Либия и ожесточената Студена война срещу и социалистическия лагер.

Три са най-важните изводи от направения до тук анализ на капитализма – той е негодна, вредна и опасна система за обществото:.

1.Негодна, защото не решава проблемите на по-голямата, трудова класа от него. Негодна, като модел за развитие на бедните страни. Негодна, заради раздробената, неуправляема, трудно контролируема  и почти некоригируема частна икономика.

2. Той е и вредна система, ориентирана към максимална печалба, която заради печалбата пренебрегва изискванията на пазара, на природата и на обществото, предизвиквайки по този начин катастрофални икономически, екологически и социални кризи.

3. И най-после капитализмът е и опасна система, защото е генетично обременен с алчност и стремеж към присвояване и в това отношение няма задръжки при използването на военна сила, което във века на ядрените оръжия е фатално опасно. Многобройните агресии на неговия лидер, Съединените щати, след ІІ-та Световна война – Корея, Виетнам, Куба, Никарагуа, Гренада, Алжир, Ангола, Ирак, Югославия, Палестина, Либия, Афганистан и др. са тревожно доказателство за тази опасност.

Повечето от тези негови отрицателни качества подробно са разгледани в книгата и няма смисъл да ги повтаряме. По-скоро бихме препоръчали на мислещия читател, четейки анализа винаги да поддържа в съзнанието си буден въпроса: „Каква е ползата за обществото от капитализма в конкретно разглеждания случай?“. Защото чудовищната машина за пране на мозъци до такава степен е увредила  съзнанието на хората, че е превърнала дори интелектуално издигнати личности и особено младото поколение в предубедени антисоциалисти, които разсъждават за социализма с клишета, срещу които логиката и дори фактите са безсилни. Политическият хоризонт на подобни личности не се простира по-далече от „възторга“ им от приемането ни в НАТО и в зоната Шенген като „пушечно месо“ и „политическа пачавра“ за забърсване имиджа им при техните позорни въоръжени агресии по света.

Колкото с право и без право да се критикува социализма и неговата икономическа система, тя не се ръководи от хаотични частни интереси и от нагона за печалба, а от конкретните нужди на обществото. Затова по принцип той е по-управляемата система за организация на обществото, основана на държавната,  планова икономика. Той няма претенции, че ще бъде идеалното общество, защото се осъществява от реални хора, нито, че ще осигури суперстандарт на живота за всички хора, което е просто невъзможно. Той не обещава рай на земята, а само повече справедливост в разпределение както на богатството, така и на бедността, за да не се превърне животът на човечеството в ад. Социализмът е против необуздания консумативизъм и производство в името на печалбата, които разрушават непоправимо природата и се обявява за приоритетно задоволяване на екзистенциалните нужди на хората при екосъобразно потребление. Социализмът не е утопия, защото въпреки грешките и деформациите, въпреки ниското си стартово ниво и спътстващата го Студена война, той се доказа на практика в продължение на половин век и без ограбване на чужди народи, със собствен труд ни преобрази икономически, заради което днес имаме възможност все още да се храним, отопляваме и лекуваме. Ето защо, след контрареволюцията 1989 г. реставраторите на капитализма положиха неимоверни усилия, да разрушат необратимо неговите държавни и икономически структури, да изтрият спомена за него и да втълпят на младото поколение мита за съвършения капитализъм и представата за престъпния социализъм. За тяхно съжаление, споменът от годините до 1989 г. не е напълно заличен, а отчайващата действителност все по-често ни връща към основния въпрос: „Кое е доброто на капитализма – кризите, безработицата или овълченото за печалби общество?“.

И тук достигаме до най-важния проблем: – трябва ли моделът за обществено устройство, от който зависи живота на всеки един от нас да бъде сменен и как е възможно това да стане по мирен и цивилизован път? Единственото решение за подобна промяна, освен компрометираната парламентарна демокрация, е пряката демокрация - референдума. Логично е, както се избира правителство, президент или местна власт, както се случи на допитването „За република“ или „За монархия“  през 1946 г., така и сега, хората да имат  конституционното право чрез рифириндум да изберат и системата за устройство на обществото, при която да живеят. Още повече, че този избор е много по-значим от всички останали, а и представителите на капитализма не един път са заявявали, че като демократи те стриктно зачитат народната воля. Та нали през есента на 1989 г. те получиха властта от комунистите именно по този демократичен и цивилизован начин? Готови ли са сега при съответен вот на гражданите да я върнат по същия начин обратно?

Главната предпоставка за успеха на референдума е масовата убеденост на обществото във вредата от капитализма и подкрепа за социализма. И точно това е целта на настоящата книга. Ние не разполагаме с неограничените медийни възможности на капиталистическата класа и трябва да разчитаме само на силата на нашето слово; а това ни задължава да бъдем пределно ясни, точни и честни в аргументацията си, когато полемизираме в полза на социализма.

На всички е добре известен нрава на капиталистите, когато се касае за промяна на системата или дори само за по-радикалното й социализиране чрез регулативната роля на държавата. За тях тази тема е табу и въобще не се дискутира. Развитието на обществото е предоставено на историческата случайност, която често води до трагични сблъсъци. Колкото и демократичен и миролюбив да ни се представя капитализма, той едва ли ще позволи да се отнемат основните му привилегии – частната собственост и правото да експлоатира и богатее на нейна основа. Ако се посегне на тях, той е готов на всичко: на нова Студена война, на идеологическа конфронтация, икономическа блокада, ембарго, на кървави преврати, терор и дори на военна агресия. За съжаление,  българският народ не е толкова единен в убеждението си за възстановяване на социализма, както бе кубинският по време на революцията на Кастро. България не е в състояние сама, без външна помощ, да изнесе тежестта на подобна схватка. Най-многото, което можем и трябва да сме готови да сторим е, ако социализмът ни бъде повторно подарен от вън, да го приемем подготвени и убедени в него и да го възстановим по най-добрия възможен начин, без допуснатите в миналото грешки. В това отношение не бива да забравяме и мнението на патриарха на лявата идея, Димитър Благоев, че като малка страна съдбата на социализма у нас зависи 2/3 от външни и само 1/3 от вътрешни фактори. Това не означава, че при съществуващите обстоятелства трябва да престанем да убеждаваме масите в неговите предимства, да сеем истината за него и да разобличаваме митовете за капитализма. Предадени и загубили веднъж голямата битка на Студената война, ние трябва отново да се нагърбим с тежката задача на първопроходците около дядо Благоев и да почнем отначало да разясняваме на хората „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“. Нашата сила е нашата идеология. Да се върнем към нея и да почерпим сила от марксизма, тъй както древният Антей е черпел сила от всяко завръщане и допир с майката Земя.

За да сме убедителни, ние трябва да можем ясно да обясним на хората, защо отхвърляме капитализма и какво предлагаме на негово място. Надеждата ми е, че тази малка книга ще даде необходимите знания на мислещите социалисти и ще помогне в усилията им за разобличаване на легендите за капитализма и за възстановяване вярата на хората в социализма.

Пътят към изгубения социализъм ще изисква апостолска всеотдайност. За щастие в дългия и труден поход няма да сме сами, а в редиците на неговите привърженици от целия свят.

 

И в Библията е казано:

В началото бе словото

Да го разпространим сред хората!

Роден 1937 г. в София. 1949-55 г. завършва Немски отдел на първата езикова гимназия – Ловеч,  а 1960 г.- „Инженерна геофизика“. До 1965 г. е конструктор на радиометрична апаратура в лабораторията на „Редки метали“. 1968 г. завършва и в.ч. радиотехника във ВМЕИ -Ленин и от 1968 до 1980 г. е конструктор на специална елекроника в ИСТ. От 1980 до пенсионирането си 1992 г. е на работа в Бон, ФРГ.

 

РЕцензия   :                                  прочетете тази книга                   „Дума“, 26. 10. 2011 г.

Много истини в малко страници

Книгата е озаглавена „Общество и капитализъм“. Тя е малка по обем, но голяма по съдържание. С научни аргументи, но по един достъпен начин, авторът обяснява възникването на човешкото общество и сложните явления в.него. Главната цел на книгата е сравнителнят анализ на двата алтернативни модела за устройство на обществото – капиталистическият и социалистическият.

Успехът на автора е несъмнен. Новото в книгата е, че тя разглежда връзката между личностните качества на човека като градивен елемент на обществото и тяхната роля за неговото формиране и функциониране. По тези въпроси, както и по въпросите за произхода на класовото деление, за характера на експлоатацията, и интерпретецията й като спекула, по анализа на кризите и другаде, мисля, че книгата определено има и приносен характер. Авторът убедително доказва, че експлоатацията при капитализма не се ограничава само в процеса на производството, а продължава в търговията и във финансово-спекулативната виртуалната икономика.. По забележителен начин той разкрива и криминогения произход на едрата частна собственост и престъпния характер на експлоатацията като вид легитимрана изнуда….Интересни са и страниците за новия световен ред, за реколониализирането на Третия свят чрез селективно изкупуване на най-доброто от неговите богатства и ресурси. …Поантата на книгата е сравнението на двете системи – капиталистическата и социалистическата, като убедително са доказват предимствата на държавно-плановото стопанство на социализма пред макроикономическия анархизъм на частните интереси при капитализма. Най-очевидното доказателство за неговата неуправляемост са финансово-икономическите кризи, които периодически носят на човечеството мизерия и заплашват с фалит цели държави. От анализа произтича и заключението, че капитализмът не познава последна криза. … С пестеливи цифри и факти авторът убедително показва забележителните постижениия на българския социализъм през втората половина на миналия век. Въпреки допуснатите грешки, деформации и дори извращения, въпреки ниското стартово ниво, надпреварата във въоръжаването по време на Студената война, социализмът постигна безспорни успехи за живота на хората и остави неизличими следи в тяхното съзнание. … С пестелив, дори лаконичен, но пределно ясен език авторът разкрива, защо капитализмът е не само негодна, вредна, но дори и опасна в епохата на ядреното оръжие система.

… Колкото и да се старая, не мога да дам дори и бледа престава за богатството от идеи, за дълбокия анализ и за важните изводи, които авторът е изказал в тази неголяма книга. Скромната цел, която си поставям е, да събудя интереса към нея, защото тя заслужава да бъде прочетена от всеки мислещ човек и най-вече от младежта.

ВълканДапчев



[1] На подобна наивност и инфантилност на народните маси особено много разчиташе западната пропаганда за дестабилизиране на неудобни режими и най-вече на тези в бившите социалистически страни по време на Студената война. На същите тези каческства тя разчита и сега.  Доказателство са „оранжевата пролет“, „вятърът на промените“, „арабската пролет“  и други „сезонни прояви“ на масово оглупяване в по-изостаналите страни, за които обществеността след това дълбоко, но без полза съжалява. Достатъчно е да се огледаме,за да видим, какво стана след кървавите промени в Ирак, Египет, Либия и другаде. Сега е рад на Сирия и Иран.

[2] Едно от прозренията на Йозеф Гьобелс, райхсминистер на културата и пропагандата при Хитлер е, че „Най-добрата лъжа е полуистината“ („Die beste Luege ist die Halbwahrheit“). Неговият опит и днес широко се използва от манипулативната машина на капитала.

[3]Освен многобройни личности, които няма как да изредя, решаваща помощ ми бе оказана от организацията „Русофили“, в-к „Дума“, списание „Ново време“, организацията на БСП в район „Витоша“, фирма „Капелен“- Австрия, на които изказвам дълбока благодарност.

[4]  Според Фукуяма и книгата му „Краят на историята“

[5]  Каузата „TINA“ – „There is no alternative“ („Няма алтернатива“) на „желязната“ лейди Татчер.

[6] Експлоатацията и забогатяването чрез власт (за разлика от икономическата експлоатация) не са тема на настоящата книга и затова като начин за обогатяване няма да бъдат разглеждани, а само споменати.

[7]  Да припомним разликата между личната собственост, която служи за производство на блага за лично потребление и частната собственост, използваща се за производството на стоки за пазара и за реализиране на печалба, т.е. за пазарна експлоатация. Личната собственост се трансформира в частна, когато престане да обслужва личните нужди на собственика си и се превърне в средство за реализиране на печалба (т.е.за експлоатация). Пример: земеделската земя и селскостопанскяят инвентар преди столетия са изхранвали селянина и са били негова лична собственост. Днес в развитите капиталистически страни, където само 5% от населението се занимава със земеделие и то не за лична консумация, а за производството на храни за пазара с цел печалба. те са се превърнали в частна собственост над може би най-важния национален ресурс – земята, която би трябвало да принадлежи на цялото общество.

[8] Претенциите на господстващата класа за облаги без труд напомня за народната поговорка за „тъпана и парсата: капиталистическата класа принуждава обществото да бие тъпана, а тя си запазва правото да прибира „парсата“, само защото тъпанът е нейн. По-кратко и ясно не може да бъде изразена същността на капитализма.

[9] Между понятията „работа“ и „труд“ съществува разлика: капиталистът е собственик на „работата“, която трябва да се свърши и която предлага на трудовия пазар, а работникът заплаща за нея с „труда“си, с който се наема да я извърши. На пазара се разменя (продава) „работа“ за „труд“, а в производството „трудът“ се потребява, за да извърши „работата“. Дввте понятия често се  смесват, което не води до недоразумения

[10]  В последните седмици светът стана свидетел на масово разграбване на магазини за хранителни стоки в Испания, страната с най-висока безработица в Европейския съюз.

[11] Подобно атмосфера на „тайна“ за личните доходи съзнателно са насажда като норма на поведение на персонала във почти всички  частни фирми. Всеки служител получава заплатата си там в запечатан плик и няма право да я разгласявя или да се интересува от заплащането на своите колеги или началници,. въпреки, че по време на контрареволюцията 1989 г.основните  лозунги бяха за „гласност“ и „прозрачност!?

Когато нещо се крие, значи „в датското кралство има нещо гнило “ (Шекспир -„Хамлет“).

[12] Йозеф Алоиз Шумпетер (1883-1950 г.) – австрийско-американски икономист-теоретик.

[13] Ако печалбата отива за нови инвестиции, тогава експлоатация се превръща в акумулация на капитал в полза на обществото. Такъв е случаят с развитието на публичната икономика при социализма – там печалбата не отива за лична консумациия и свръхстандарт на живата на частния собственик, а се използва в интерес на социума, което не я прави експлоатация.

[14] Ако капиталистът  използва печалбата за умерено лично потребление, сравнимо със средната за обществото норма за възнаграждение на труда на ръководни стопански кадри, а остатъкът от нея инвестира в ново производство, тогава експлоатация не се извършва, което не означава, че капитализмът се превръща в социализъм (другите различия между тях остават). На практика тази възможност се случва рядко и то за кратко време, главно в периода на първоначалното натрупване на капитала. След като стъпи здраво на краката си, капиталистът вече не се церемони, когато заделя от печалбата за собствена консумация и за възнаграждение на своите най-близки сътрудници. Заради добрия си доход средното ниво от тях на практика не бива експлоатирано, а съвсем висшият мениджърски състав има вече такива високи доходи, че без да е частен собственик и наследствен капиталист, също е експлоататор. И всичките тези изгоди за капиталистическата „номенклатура“ са за сметка на трудещите се, които създават благата.

[15] По статистически данни, към момента 598 души в България притежават по-големи доходи от всички останали българи, имащи на влог до 1000 лв. Това са данните за социалната сегрегация в нашето мизерстващо общество.

[16] Търговската експлоатация до сега неправилно се пренебрегваше. Експлоатацията се считаше възможна само в производството, като присвояване на новосъздадената стойност  от „съчетанието на  наемния труд с капитала“. (Вж. книгата на С. Станишев „Защото сме социалисти“, §2, стр.11). От подобни схващания би трябвало да следва, че абсолютно автоматизираното, 100% безлюдно, капиталистическо производство (хипотетичен пример) премахва експлоатацията като характерно за системата явление, което не е вярно. Търговската експлоатация чрез произведените дори без участието на човешки труд продукти, всъщност, се проявява при тяхната реализаця на пазара и тя днес е дори много по-разпространено от производствената експлоатация явление.

[17] В доставната цена на стоката с калкулирани и средно нормални за обществото разходи за заплащане труда на търговеца. Под „печалба за лично ползване“ в анализа по-нататък се имат пред вид не те, а неконтролираните лични приходи на частника за осигуряване на характерня за неговата класа суперстандарт на живота.

[18] to hedge (англ.) – ограждам, заграждам даден парцел, (в случая с цел охрана, запазване,осигуряване).

[19]  Пълният абсурд на честния първи милион се илюстрира от следната проста сметка: за неговото спестяване са необходими 100 години трудов стаж (т.е.  две поколения труд) и 1000 броя непрекъснати месечни вноски от по 1000 лева.(!!!) Очевидно, подобен спестовен „подвиг“ е невъзможен и прави излишен въпроса: „Има ли честен първи милион?“ и „Законен ли е генезисът на забогатяването при капитализма?“.

[20] Нигерия е на 8-мо място по добив на петрол и в същото време на 20-то място в класацията на най-бедните страни (!) на света. Продължителността на живота в страната е 45 години. Над 70% от 140 милионното й население живее в условия, които „Световната банка“ определя като „екстремна бедност“, преживявайки с по-малко от 1 долар и 45 цента на ден. 54% от нигерийците страдат от постоянно и тежко недохранване. Едно от всеки 10 деца умира преди да е навършило 5 години.

Навсякъде в делтата на р. Нигер са вее белият флаг на „Shell“ с прочутатата жълта мида с червено оконтурване.Това изразява могъществото на „Shell“. Но в очите на гледуващите селяни и рибари, на техните жени и деца този флаг е символ на потисничество и арогантност. Защото селското стопанство линее и палмите се задушават от черните облаци дим, идващи от горящите факли над петролните кладенци. Непрестанно се появяват пробиви и разливи от петролопроводите с катастрофални последици за подпочвените води. В залива на Бони и Ривър-Стейт крайбрежният риболов и вече далечен спомен. По този начин безогледно преследващите печалба транснационално опериращи петролни концерни разрушиха съществуването на милиони нигерийски рибари, земеделци, скотовъдци и градинари. В замърсените с петрол мангрови гори загиват и маймуните. Корозията от плискащите се в пристаните маслени килими разяжда рибарските лодки. Небето е черно. Чувствителната екосистема на делтата на Нигер – една от най-богатите, но и най-уязвимите на планетата, загива.

(Данните са от книгата на швейцарския професор, Жан Зиглер, „Der Hass auf deп Westen“ – „Омразата към Запада“).

[21] Големият социален проблем на капитализма в богатите страни при съвременната високопроизводителна промишленост днес не е липсата на стоки, а безработицата и като следствие от нея липсата на средства в част от населението за тяхната покупка и потребление.

[22] Подобна задача изпълнява и визовата лотария за зелена карта на САЩ, (по-точно Визовата програма за диверсификация на населението на САЩ). Този „лов на хора“ позволява имиграция в страната на 50 000 чужденци годишно. Освен, че обогатява професионалната и културна тъкан на Щатите с млади и дейни хора, „зелената карта“ поддържа сриващия се имидж на САЩ  на „обетована земя“ и илюзията, че хората по света са се втурнали на тълпи към страната на „неограничените възможности“. Напоследък, обаче, клизата сериозно промени ситуацията. Заради безработицата вече все по-малко кандидати за работа се очакват САЩ с отворени обятия, а тенденцията е такава, че може би не след дълго самите американци ще мечтаят да напуснат „американския рай“ с „жълта карта“ към. Китай.

[23] Едно от големите затруднения при социализъма е невъзможността обективно да се определя количеството и качеството на вложения труд при цял ред дейности. Може би едно от възможните решения е за всяко работно място да се фиксира основна заплата, гарантираща човешко съществуване и върху нея да се надграждат индивидуални надбавки за квалификация, предприемчивост, постигнати резултати, общонационални заслуги и прочие, повишаващи качеството на живота.

[24]Стефан Цвайг, „Заветът на Еразъм“.

[25] Данните са взети от Интернет и от ценната монография на покойния инж.Иван Кременски „България в Европа и света през 20-тия век“

[26]  Понятието „клиент-ккупувач“ на капиталистическия пазар обхваща само платежоспособните членове на обществото. Най-бедните слоеве, независимо от техните нужди, не са пазарни клиенти и остават изключени от полезрението на частните икономически субекти.

[27]Използването на слънчогледа и особено на царевицата и житото от развитите страни за производството на биоетанол и биодизел за колите доведе до поскъпване на тяхните международни цени и до недохранване на населението в обширни региони от света. Така например, за резервоара на лека кола среден клас с биоетанол са необходими 358 кг царевица, точно толкова, с колкото едно дете в Мексико или Замбия (където царевицата е основна храна).преживява за една година

 

[28] Странарецепиент = страна – приемник (на инвестициите)

[29] Off Shore = извън бреговете (т.е. границите), английски израз останал от годините на Британската колониална империя, който означава „изнасяне на производство в колониите, т.е. извън границите (респ. бреговете) на Острова“.

[30] От английски  to lose = губя

[31] От английски „to win“= печеля

[32] Prekaer (лат.)- затруднен, застрашен, несигурен ( в случая работно място).

[33] Flexicurity – комбинация от „Flexibilitу = „гъвкавост“ и  ‘Security“= „сигурност“, т.е. „гъвкава сигурност“, нова концепция на европейската социалдемокрация за пазара на труда, позволяваща безпроблемното, незабавно напускане или уволняване от работа  и  последващо незабавно назначаване на работа на ново място. Системата работи при добра конюнктура, но при криза е от полза само за работодателите.

[34] Съединените щати излязоха за първи път от кризата на 30-те години по време на войната, когато развиха най-мощния Военно-промишлен комплекс на света и без да са водили кой знае какви мащабни военни операции и без да са претърпяли особено големи загуби и почти никакви разрушения,  приключиха войната свръхвъоръжени с авиация, самолетоносачи, подводници и пр. и суперзабогатяли с внушителна печалба от 500 млд. долара от доставката на стоки и храни за разрушените страни от Европа и Азия. Използвайки чуждия елит на учени-емигранти от цял свят те първи създадоха ядрено оръжие и балистични ракети,  запазиха и разшириха мрежата си от военни бази по цялото земно кълбо. Позволиха си с „плана Маршал“ дори икономическа помощ за своите противници от хитлеристката коалиция. От тогава датира тяхната позиция на световни хегемони и митът им за „страна на неограничените възможности“. Америиканците никога не са живели по-добре от богатите години след края на войната. От тогава до днес стандартът на жвивота им бавно, но непрекъснато спада. Този процес няма да спре и обедняването на Съединените Щати може да стане прочина за глобални геополлитически промени в света.

[35] Die Kanone  (нем.) = оръдие. Каноненрка - лек плавателен съд, въоръжен с малокалибрено оръдие.

[36][36] Според доклада на „Световния фонд за дивата природа“ увеличаващата се нужда от ресурси поставя под запплаха бъдещето на човечеството. За близо 40 годин, от 1970  до 2008 г. то е унищожило 1/3 от живата фауна на планетата (бозайници, риби, птици, влечуги, земноводни). Емисите въглероден двуокис, изсичането на горите, изтощената от интензивното земеделие земя и огромното количество отпадъци от промишлеността и потреблението създават предпоставки за огромна екологична катастрофи. Водещ по абсолютно замърсяване е лидерът на световния капитализъм, Съединените щати. Ако целият свят експлоатираше природата като тях, за поддържане на екологичния й баланс щяха да са необходими ресурсите на 4 планети като Земята. В челната десятка на замърсителите по този показател след САЩ се нареждат Европейският съюз средно с 2,7 планети, Русия – с 2,5 планети, Япония – 2,35 планети и т.н. Любопитно е, че Китай се нуждае само от  скромните 1,2 планети, а Македония и Монголия са във втората десетка на „черния“ списък на разхитителите. България също не е от пестеливите и използва ресурси, колкото и Унгария, за 1,8 планети.  Румъния и Сърбия са по-добре с показател от 1,5  планети. Като цяло светът днес използва с 50% повече ресурси от това, което Земята може да му предложи, а към 2030 година, когато се очаква човечеството да нарастне до 9-10 милиарда души,  ресурсите дори на две планети като Земята няма да са му достатъчни. Класацията по консумация на ресурси на глава от населението изглежда малко по различно и включва в челната десетка държавите: Катар, Кувейт. ОАЕ (Обединенните арабски емирати), Дания, САШ, Белгия, Австралия, Канада, Холандия и Ирландия. България потребява с 20% повече ресурси от преди две години и се е изкачила от 59-то на 49-то място в тази ранглиста. Номер едно от застрашените ресурси е петрола, тази безценна химическа суровина, която по най-варварски начин се изгаря като енергоносител в интерес на автомобилната промишленост.

[37] През 70-те години Хенри Киисинджър договори с краля на Саудитска Арабия продажбата на нефт да се извършва само в долари

[38] От началото на 70-те години на миналия век (от президентството на Никсън) доларът няма златно покритие.

[39] Кратката история на Съединените щати е низ от престъпления. Най напред те завоюват най-хубавото парче от Земята, извършват пълен геноцид над милиони индианци, останалите живи ги затварят в резервати, 2000 години след Рим отново въвеждат най-черното робство, прекарвайки при невъобразимо тежки условия през Атлантика негри от Африка в памучните плантации на южните щати, подлагат ги на робска експлоатация, на преследване от закона на Линч. След премахване на робството 1865 г. въвеждат режима на апартейд, а организацията Ку-Клукс-Клан упражняват расистки терор над тях. Апартейдът бива отменен едва 100 години по-късно по времето на президента Кенеди. Превръщат Латинска Америка в свой заден двор, след войната с Испания 1898 г. анексират Куба, Филипините, Гуам и други острови в Пацифика. 1946 г. САЩ първи и единствени до сега употребяват атомно оръжие срещу Япония, стартират Студената война и надпреварата във въоръжаването, извършват над 40 въоръжени агресии в Корея, Виетнам, Ирак, Югославия, Афганистан и другаде. И неизвестно откъде имат самочувствието да претендират, че са най-голям защитник на свободата, демокрацията и човешките права.

 

[40] Комбинация от  английските думи teet – женски гърди, които хранят с млако  и  entertainment – развлечение (т.е.“тититеймънт“ е модификация на израза „Хляб и зрелища“).

[41]Коварната същност на „свободата в рамка“ чудесно е пресъздадена в стихотворението на Евстати Бурнаски

Невидимите прегради

Пълзи калинка малка по стъклото,                 Пълзи, крилца разперва и подскача,

опитва се навън да излети.                              но няма изход към света широк,

Каква красива пленница на злото,                   защото нейде, в дъното на здрача,

заключена зад стъклени врати!                       със светлината си играе Бог.

                                             Съдбата клета на калинката нищожна

                                       припомня нам поука стара, безнадеждна,

                                       че от всички земни изненади,

                                       най-коварни са прозрачните прегради!

 

[42] Във ФРГ неприкосновеността на частната собственост е записана в конституцията и нейната защита е поверена на политическата полиция, наречена благозвучно „Служба за защита на конституцията“(„Verfassungsschuetzdienst“). Дълги години наред членовете на Германската компартия бяха преследвани и репресирани по „Закона за забрана за назначаване на държавна служба“ („Berufsverbotsgesetz“), а днес новата „Левица“ и други леви  партии в Германия много внимателно формулират своите програми, за да не допуснат и най-малкото съмнение у „пазителите на конституцията“, че си поставят за цел обобществяване на частната собственост. По какво тази „демократична“ практика във ФРГ в защита на частната собственост се отличава от член 1 на „тоталитарната“ конституция на НРБ от преди 1989 г.(!?), гарантиращ доминацията на БКП във властта.

Tags: