КЛАСОВО СЪЗНАНИЕ

 

  Какво високо съзнание е въодушевявало четниците, които са полагали партизанската клетва, какво ясно разбиране и преданост към народното дело са имали, личи от писмото на една партизанка, напечатано в издавания от Габровския отряд „Жив вестник”:

  „Мили татко,

  Не знам, как ще посрещнете това мое писмо, дали с радост и усмивка на уста, или с умраза и болка на сърдце, защото аз ви причиних толкова мъки и страдания. Сега, когато съм толкова далеч от теб и жестокият враг не ми дава да те видя и да ти дам пак обяснения, то реших да ти напиша тези няколко реда и да ти съобщя една нерадостна вест.

  Най-напред ще те моля да ми простиш, загдето не ти казах къде отивам, а тръгвайки на училище, закъдето ти ме изпрати усмихнат, аз предпочетох и постъпих в друга много по-висша школа – партизанския отред. Заслепен от бащинска любов ти искаше да направиш от мен „човек”, както ти се изразяваше, т.е. оръдие в ръцете на враговете на народа.

  Татко, аз не те послушах и не изпълних това твое желание, но помисли малко,в какво положение се намира днеска българският народ, и ти ще разбереш, че аз имам право. Днешната борба, която се води на живот и смърт, е много велика и свята. В нея взема живо участие всеки честен българин и българка. Понеже това е борба жестока и неравна, то тя изисква и взема скъпи жертви. Всеки ден падат хиляди хора, а на 25 януари падна убит и твоя възлюбен син в неравния бой с коварния враг.

  Татко, не се отчайвай, не падай духом, а напротив – гордей се, че и ти имаш син герой, който не пожали живота си за освобождението на народа ни от фашисткото робство. Неговият гроб е на връх Бузлуджа, при гроба на хаджи Димитър. Той падна убит за делото, за което се бори, и вечно ще живее. Знай, че от всяка капка кръв на паднал народен герой се раждат хиляди и хиляди нови герои, които ще продължат подетата от тях и недовършена борба.

  Утешавай мама, не й позволявай да плаче, кажи й, че всяка сълза ще гори моето сърдце. Кажи й също, че аз зная вече пушка да нося и че ще се боря до последна капка кръв, за да отмъстя за нейните страдания и сълзи и за мъките на целия народ. Още малко търпение. Победата е близка. Скоро ще възтържествува свободата и ние ще бъдем свободни.

  За мене не се тревожете. Аз съм добре със здравето. Знай, че никога в живота си не съм се чувствувала така щастлива, както сега, защото съм при младите български патриоти, които не жалят сили и младост и имат само една мисъл и една идея – по-скоро да освободят народа си от фашистката тирания. Приеми хиляди поздрави от твоята дъщеря, която те обича повече от всякога.”

  За враговете нашите партизани бяха „разбойници, шумкари, бандити”, но самите партизани са имали едно просто опияняващо чувство за своето превъзходство над своите озверени преследвачи. Те са изпитвали една редко повишена гордост, че следовници на Левски, Ботева и Хаджи Димитра, че продължават делото на възрожденските революционери, че са истинските патриоти – войници на народо-освободителната армия, която ще спаси родината им.

  В най-популярния партизански марш, написан от славно загиналия поет-командир Христо Кърпачев, стоят куплетите:

…..

Кой люби народа поробен

и пази завета велик,

завета на Левски бунтовен,

при нас нека дойде войник.

Народната мъка разпали

в душа ни хайдушки пожар,

затуй сме ний знаме развяли

тъй как бе развял го Чавдар.

Със Ботевски пламък в душата,

на Левски с духа несломим

ний търсим в борбата разплата

и робски вериги рушим.

  Чувството за патриотично единство с българските хайдути и бунтовници от миналото, преклонението пред Балкана-закрилник, всмукано още през детството от юнашките народни песни, е изразено от незнаен партизанин от Габровския отред в запазен откъс „На Бузлуджа”:

  О, Бузлуджа, Бузлуджа. Всеки, който си спомни за тебе, потръпва и със страхопочитание изговаря твоето име. По твоите скали се биха, проляха кръвта си и оставиха костите си множество български патриоти, които напуснаха дом, мило и драго и тръгнаха в разгара на борбата да дирят правда и спасение за човечеството. Жалко е, че ти си няма, че ти не говориш, за да ни разкажеш, как някога, когато българският народ влачеше железните вериги на двойното робство, по тебе се разхождаха, укриваха се и юнашки се биеха нашите предтечи, легендарните български хайдути. Разкажи ни, как ти ги приемаше с отворени обятия, няма свидетелко на техните кървави битки с коварния враг. Народът помни и никога не ще забрави неравния, но славен бой с турските пълчища на шепата храбри юнаци, начело с легендарния Хаджи Димитър. Техните трупове и кости изгниха по твоите чукари, но имената им живеят в сърдцата на народа. И днес, когато нашата хубава земя се тъпче от кървавия ботуш на немските пълчища, когато народът отново влачи оковите на черното робство, по тебе се разхождат и водят бой с поробителите свободолюбивите български юнаци.

  Беше хубав зимен ден. Слънцето засмяна плуваше в небесно-синия океан и щедро разпращаше своите сребърни лъчи, които целуваха земята и блещукаха по снега като малки бисерни зърна. Тих ветрец нежно галеше голите клони на дърветата. Навсякъде владееше една хубава тишина и спокойствие. Но това не беше за дълго. В един миг гърмежи от пушки, бомби и картечници процепиха въздуха и нарушиха тишината и спокойствието. Завърза се кървава битка между поробени и поробители. Вдъхновявани от геройския подвиг на Хаджи Димитър, младите български патриоти се биеха като лъвове и не отстъпваха пред многочисления и превъзхождащ ги по оръжие враг. Те бяха решили да умрат, но да отмъстят за убитите свои другари.

  Щастлива си, о Бузлуджо, защото, както в миналото, така и днес по твоите чукари проливат кръвта си и оставят костите си честните български патриоти.”

 

Tags: