МАГИСТРАЛА „ТРАКИЯ“ НИ ОТКАЗА ОТ МОНАРХИЯТА

 

Aко магистрала „Тракия“ се строеше от държавни фирми под обществен контрол, тя щеше да бъде завършена поне с 10 години по-рано и да струва поне 3 пъти по-евтино.
Знам как сега ще наскачат разгневени пазарните зомбита. Но тъй като не съм доктор по макроикономика, аз гледам на нещата елементарно. Каквото и да ми твърди икономическата наука, аз ще продължа да упорствам, че е по-добре да си богат, но здрав, отколкото беден, но болен. Например никой не може да ме убеди, че е по-добре водата в София да е частна и да струва 2,5 лева за кубик, отколкото да е обществена и да струва 14 стотинки. Или нещо греша?

В началото на този век автомобилното движение се увеличи 3-4 пъти. И точно тогава, тъкмо с тържеството на неолибералната идея, строителството на „Тракия“ спря. Защо? Много просто – царските юпита решиха да отрежат пъпната връв на държавата с
магистралата. Те не искаха тя да се строи с обществени поръчки. Искаха да е 100 на сто частно, а частникът да е анонимен.

Затова подариха магистралата на някакъв българо-португалски офшорен консорциум. Той трябваше да я довърши със свои пари и след това да я дои 35 години, като събира такса от всеки минаващ автомобил. Стратегическа дълбочина! Сигурен съм, че на някои министри и днес им се върти в главата такъв вариант.

Уви, българският народ се оказа недорасъл за величието на пазарната идея. Защо трябва да ни скубят 35 години, казва си простият нашенец, когато може да я построим с европейски пари? Скандалът стигна до небесата. Целият мандат на Сергей Станишев премина в лицемерни маневри и пазарлъци между партньорите, докато накрая консорциумът се разпадна. Общо 8 години бяха хвърлени на вятъра. Чак при управлението на Бойко Борисов магистралата тръгна отново, и то пак с обществени средства – държавни и европейски. Така частният сектор се върна в люлката и пак захапа държавната цица.

Покрай този провал и народът се отврати от монархизма като такъв. Може даже да се каже, че заради тази пуста магистрала България се прости с шансовете си отново да стане царство и сега да ликува наред с другите царства за предстоящото бебе на Кейт Мидълтън. И дали заради това Лондон не ни иска ромите?

Както и да е, важното е, че магистралата пак тръгна. Е, не може да е минало без неизбежната корупция. Вероятно голяма част от парите не са се превърнали в чакъл и асфалт, а във ферарита, яхти и офшорни сметки. И все пак – магистралата е готова. И то на много по-ниска цена, отколкото обещаваше частният португалски консорциум. Защо? Именно защото парите бяха обществени, Брюксел принуждаваше държавата ни да спазва поне някакво благоприличие.

Всеки знае, че за да се излезе от кризата, трябва да се създават работни места. Но тук има едно голямо „но“ – каква част от обществените пари стигат до ръцете на работниците?

Защото само тази част ни вади от кризата. Само тя се превръща в потребление. И само потреблението съживява бизнеса.

Аз бях едно от хилядите соцрепортерчета, които през 70-те и началото на 80-те тичаха да пишат въодушевени репортажи и очерци за строителството на тунела „Траянови врата“, както и на четирите тунела и виадуктите на магистрала „Хемус“. Репортерските заплати заедно с хонорарите тогава варираха между 150 и 200 лева. Можеше да се живее. Но забойчиците в тунелите вземаха по 1000 лева и нагоре, без да броим другите екстри. Това вероятно би се равнявало на 10 000 лева днешни пари. Тези трудови хора имаха по-високи доходи от шефовете на фирмите, от зам.-министрите и се равняваха с министрите. Разбира се, началството се радваше на редица други привилегии, които компенсираха обидата – например служебни лади и волги.

Къде го сега онзи горд тунелджия, който поръчваше по едно двойно уиски за цялата кръчма? Ние, репортерите, определено му завиждахме. Той си имаше огромна къща на село, гледаше крава, кокошки и пуйки, а мазето му беше пълно с от пиле мляко, все неща, за които градските тарикати можеха само да мечтаят. Той пък мечтаеше да
направи дъщерята журналистка, завалията. Всеки монтажник с разряд по оксижен вземаше около 500 лева, колкото заместник главен редактор на централен всекидневник.

Днес заплатите на работниците не стигат и една стотна от доходите на собствениците на фирмите. А всъщност и едните, и другите получават държавни пари. Но ако реалните разходи за магистралата са 1 милион за километър, то обществено-частното партньорство гарантирано ще ги раздуе до 4 милиона, от които 3,5 ще се разпределят между политици, чиновници, батко и братко, още преди да стигнат до реалния изпълнител. И за заплати и потребление не остава нищо.

Валери Найденов

 

Tags: ,