МАРКСИЗМЪТ Е ПО-ЖИВ ОТ „ГРОБОКОПАЧИТЕ” СИ

 

  В началото на 90-те години, след разрушаването на европейския социалистически  лагер и унищожението на СССР, широко разпространение получи възгледа за марксизма като безнадеждно остаряло и загубило значението си учение. Американският политолог Ч. Краутхаммер провъзгласи «плуралистично-капиталистическата демокрация» за най-накрая постигнатия идеал на социално-икономическо устройство, и на Запад той съвсем не беше единствен на тази позиция. В Русия даже някои от противниците на установилия се режим твърдяха, че уж през ХХ век в капиталистическата система са станали толкова значителни изменения, че учението на Маркс и Енгелс вече е неприложима към нея.

Обаче глобалната криза на капитализма, разразила се през 2008 год., нагледно показа на света, че марксизмът съвсем не е загубил своята актуалност. Когато четеш Енгелс за това как кризите заставят да се унищожат вече създадени производителни сили, защото продукция, не увеличаваща печалбата, при капиталистическите отношения не е нужна, веднага си спомняш спрените предприятия Пикальово и много други, оказали се в същото положение.

А как да се отнасяме днес към главния извод на учението на Маркс и Енгелс – за неизбежната гибел на капитализма?

Няма спор, че през ХХ век капиталистическата система наистина претърпя доста съществени изменения. Енгелс и Маркс са били убедени, че гробокопач на капитала ще стане пролетариатът. Защото развитието на капитализма ще доведе до значително нарастване на неговите редове, в частност, за сметка на това, че част от «средното съсловие» ще «изпада в редовете на пролетариата». Обществото ще се разцепи на «два големи враждебни лагера: буржоазия и пролетариат». Концентрацията на пролетариата в крупни предприятия ще създаде условия за неговата организация, а обедняването на работниците ще ги подбужда към борба.

Обаче в следствие на научно-техническата революции в развитите капиталистически страни относителният брой на пролетариата не само не нарасна, а напротив, намаля – основа на обществото днес представлява именно «средното съсловие», чието материално благосъстояние рязко нарасна от времето на Маркс. А и самият  пролетариат в следствие на станалите през ХХ век промени в системата на капитализма в тези държави съвсем не е обеднял, а постигна това, че по материално обезпечение стигна нивото на средното съсловие, днес той има какво да губи, освен оковите си.

А доколкото марксизмът съвършено справедливо твърди, че общественото битие определя общественото съзнание, пролетариатът като цяло от потенциален гробокопач на капитализма се е превърнал в негов защитник. Ще напомня, че младежките протестни демонстрации от 60-те години в САЩ са срещали не само полицаи с палки и националната гвардия с пушки, но и работници с лостове в ръце. При опита да организират държавен преврат във Венецуела и да свалят Чавес, започнал поврат в развитието на страната към социалистически път, едрата буржоазия намери верен съратник в лицето на значителна част от работниците от нефтения отрасъл. А и в годините на последната криза мощни прояви на работниците в много европейски страни са насочени съвсем не против капитализма като система, а само против посегателства срещу тяхното благосъстояние. Не случайно в Гърция, където нажежаването в борбата на трудещите се е много високо, в проведените от началото на  кризата избори комунистите (при това Компартия на Гърция заема боева позиция) се оказаха далеч не в главна роля.

Но значи ли всичко това, че главният извод на марксизма днес е остарял? Не. Просто сега главно значение имат други фактори, за повечето от които, забележете, Маркс и Енгелс също са писали.

Природата на капитализма и в миналото и сега така и определя всичко подчиняващ на себе си стремеж към печалба. Енгелс говореше за това преди век и половина. През ХХ век философът – апологет на капитализма Айн Ранд твърдеше, че «изразът „прави пари!“ е основата на човешкия морал». А вече на границата между ХХ и XXI век известният хищник на капитализма Дж. Сорос констатира: това, което по-рано беше размяна по еквивалент, ще узурпира ролята на висша човешка ценност. Трябва само да  уточним: вместо думата «човешки» в двете последни изказвания по-правилно би било да се употреби думата «буржоазен».

Анализирайки опита от историята на човечеството, Енгелс стигна до извода, че развитието на цивилизацията, в основата на която е положена жаждата за обогатяване, неизбежно се съпровожда от морална деградация на обществото. Към това води и отчуждението на труда от духовната същност на човека. ХХ век не само не опроверга това твърдение, но напълно го потвърди. Още през първата половина на миналия век  западните философи, социолози, дейци на културата заговориха за тежката духовна криза, развиваща се във водещите страни на Запад. Рязкото повишение на материалната обезпеченост на голяма част от населението на тези страни само засили тази криза, предизвикала всеобхватно разпространение на потребителската идеология. А в началото на новия век специалистите-психолози заговориха вече за «органично разложение на демократичното общество».

Духовната криза е само един от симптомите на смъртоносната болест на капитализма. Друга, не по-малко опасна, социална криза в глобален мащаб, която в края на ХХ век придоби небивала острота. И за това способства същият стремеж на капитализма към «глобализация», който, както отбелязваха Маркс и Енгелс, «под страх от гибел заставя всички нации да приемат буржоазния начин на производство, заставя ги да въведат в себе си тъй наричаната цивилизация… буквално, да си създаде свят по свой образ и подобие».

Същественото повишаване на материалната обезпеченост на значителна част от населението във водещите капиталистически държави е постигнато съвсем не за сметка на някакви открили се чудодейни свойства на капитализма, а за сметка на пренасянето на основния акцент в капиталистическата експлоатация върху отношенията между развитите и развиващите се страни. Тя се осъществява с различни способи. Един от тях е пренасянето на значителна част от производството от първите във вторите, и там работниците ги експлоатират в най-лошите традиции на XIX век. Друг способ е нееквивалентният обмен между развитите и развиващите се държави, който стана форма на грабеж на последните. И накрая, «финансовият вампиризъм», чиито мащаби  позволява де се почувстват такъв пример: през 90-е години страните от Латинска Америка при дълг към водещите капиталистически държави от 700 милиарда долара са  изплатили 850 милиарда, но при това дългът не е намалял.

Като следствие, ако по времето на Маркс и Енгелс, при прекия колониален грабеж, разликата в средния доход на човек от населението в богатите и бедните страни е била 11 пъти, то към края на ХХ век тя достигна 75 пъти!

Съвременният капиталистически свят – това е, когато в едни страни ежегодно много милиони хора умират от глад, а в други, както информира радио Би-Би-Си, стотици хиляди умират от последиците на лакомията; когато в едни страни, по данни на Червения Кръст, повече от десетки милиони души ежегодно умират от инфекциозни болести, при което за предотвратяването на гибелта на много от тях би било достатъчно да се похарчат само по 5 (пет!) долара на човек, а в други страни, пак по информация на Би-Би-Си, хората изразходват за безсмислени коледни подаръци на животни (като инкрустиран с брилянти нашийник) десетки милиони долари… Не друг, а  Алберт Гор – вицепрезидент на САЩ при Клинтън – в книгата «Земята на блюдото навезните» предупреждаваше, че по-нататъшното задълбочаване на това положение ще доведе до това, че «бедността, гладът и болестите ще изтребват цели народи. Отговор на това ще бъдат революционни политически взривове».

И още един много съществен фактор, за който, доколкото знам, Маркс и Енгелс не са писали, но който също приближава капитализма към гибел. Енгелс и Маркс говореха главно за промишления капитализъм. Междувременно, напоследък доминира финансовият. Известният американски икономист Линдън Ларуш приведе зашеметяващия факт (потвърден и от други специалисти): в съвременната капиталистическа система 97% от световната икономика е чисто финансовата сфера и само 3% – материалното производство! Фактически такава икономика представлява гигантски сапунен мехур. Той само започна да трепти – и това предизвика кризата от 2008 г., последствията от която във водещите капиталистически страни не са успели да преодолеят до сега. А какво ще стане, когато той се спука?

Всичко казано по-горе, води до заключението, че днес въпросът не стои така: ще загине ли капиталистическата система или ще оцелее – неизбежно ще за гине. Въпросът е в това, ще се намери ли в съвременния свят сила, която ще спаси човечество, или то ще се окаже погребано под отломките на капитализма. И е очевидно, че за постигането на успеха на тази сила е необходимо да се въоръжим с учението на Маркс и Енгелс.

Tags: