ДАВА ЛИ ПРОТЕСТЪТ АЛТЕРНАТИВА ЗА БЪЛГАРИЯ?

 

  Подбудите за настоящите протести са ясни и разпознаваеми. Освен конкретните фактори, свързани със задкулисието на властовите решения, непремерени назначения и партийни зависимости, гневът на хората е насочен към два фундаментални проблема, които не са от вчера или от днес: дефицита на идеали сред управляващите и доминирането на партийността над държавността.

  Протестите от февруари насам ясно показаха, че кризата на доверие към политиците е стигнала връхната си точка, а зейналата пропаст между „народа” и „елита”, между „улицата” и „коридорите на властта” все повече се увеличава. Въпреки своя конкретен адресат настоящите протести са израз на натрупаното дългогодишно възмущение от поведението на българската политическа върхушка, от превръщането на политиката в бизнес. Българският политически елит така и не разбра, че народът не е негова „собственост”. Влизайки веднъж в коридорите на властта, нашите политици се отдават на истеричния си егоизъм и алчност, изведнъж забравяйки откъде са тръгнали, от кого са изпратени в управлението на страната. Това гениално го е предвидил Христо Смирненски в „Приказка за стълбата”. Българските управници сега живеят живот безкрайно далече от битието на народа. Те са се откъснали отдавна от съдбата на съотечествениците си – и нито могат да я разберат, нито да я усетят. Това е една от големите драми на нашия преход (това не е „преход”, а контрареволюция – б.р) . Ние някак лесно и безхарактерно позволихме да се създаде политическа класа (политиците не са класа, това е ненаучно понятие – б.р.), която като че ли е имунизирана от понятия като родолюбие и отечествен дълг. В този смисъл днешният гняв е пробив в комплексите на прословутото, но трайно, българско търпение.

  Същевременно в настоящия протест са налице спекулации, видими от пръв поглед.

  Първо. Протестите не излъчват ясни искания (освен оставка на правителството – б.р.) и са лишени от обща социална основа. Без дълбинна промяна е невъзможно и излизане от чистилището на злополучния български преход. Например: отваряне на приватизационните сделки, сключени от управляващите през изминалите двадесет години, голяма част от които са в ущърб на българските интереси. А именно – договорите за „Кремиковци”, „Нефтохим”, БТК, концесията за златодобив и т.н.; въвеждане на електронно правителство, което би могло да бъде спирачка пред корупцията; рязка промяна в съдебната система и пускане на трети и четвърти блок на АЕЦ „Козлодуй”, чието спиране стана по чисто политически съображения.

  Второ. Каква алтернатива предлагат протестиращите. Никаква, освен тази на улицата и анархията. Няма държава в Европа, която се управлява от улични граждански сдружения. Как можеш да искаш конкретика от премиера на България, при положение, че не му се дават никакви шансове за реални действия? Една обективна преценка ясно говори, че падането на кабинета на Пламен Орешарски ще е пагубно за икономиката ни и ще доведе страната до режим на постоянна политическа нестабилност. Още повече, че провеждането на нови избори при сегашния избирателен кодекс рискува повторение на резултатите и запазване на съществуващото статукво. Тогава какво: нови протести и пак избори ли?! Последните данни на агенция „Медиана” сочат, че 60 процента от хората не желаят предсрочни избори преди да се даде шанс на Пламен Орешарски.

  Трето. За разлика от февруарските протести профилът на днешните протестиращи е доста размит и неясен. Наред с хора на духа и интелектуалци с дясна ориентация, които традиционно са против БСП, независимо в какъв формат управлява, по площадите виждаме и откровени лумпени, а по традиция на всеки протест има и платени лица. Пита се в задачата: те ли представляват българския народ? И какво ще стане, ако подкрепящите правителството на Пламен Орешарски също излязат на улицата? Тогава – към гражданска война ли вървим? Фразата „избори – тук и сега” е знак за реваншизъм и за прекъснатост на нишката на съзиданието. Както и за липса на разум и рационалност. Особено от страна на десните партии, които имат своята електорална маса (по данни на социолозите тя е 11-12%), но нямат субект в Народното събрание. И още – винаги (от 1990 г. насам) когато левицата в България спечели изборите (има си предвид БСП, която те е „лява” партия, а е откровено социалдемократична, т.е. буржоазна партия, инициирала и извършила контрареволюцията – б.р.) се надига мощна вълна, която иска да подмени вота на гражданите. Техният принцип е „мразим, защото мразим”. Подобна позиция е абсолютно непродуктивна. За демокрация ли говорим тук, или за пещерен антикомунизъм?

  Четвърто. Сред протестиращите има безспорно и идеалисти. Те смятат, че т. нар. нови партии, които ще влязат в Народното събрание, ще променят коренно статуквото. Пълна наивност. Сред 1989 г. българското общество навлиза в икономическите, социалните и политическите параметри на т.нар. корпоративен капитализъм. Тази система извежда на преден план ценностните характеристики като егоизма, индивидуализма, алчността, жаждата за власт, сребролюбието и пр., които са трудно съпоставими с призивите за „нов морал”! Корпоративният капитализъм не може да го предложи, защото е подчинен на капитала, постигнат с цената на редица обвързаности и зависимости; и личностни, и национални. Тази политическа система може да бъде коригирана, но в настоящия етап не може да се мисли за нейната радикална смяна. (България не е Китай, пък и Китай е в Азия, а не в Европа.) (не само може, но и е наложително капитализмът да бъде премахнат – б.р.) Ето защо и днес, и за в бъдеще политиката у нас ще осигурява възможности за определени кръгове, привилегии и предимства в бизнеса. Неслучайно една от най-разпространените версии за провала на прехода припознава политиците – „алчни типове”, които са съсипали България.

  Пето. Думите за нов политически проект звучат красиво, но едва ли зад тях стои нещо реално. По простата причина, че настоящите неолиберални икономически и социални доктрини водят прогресивно ликвидиране на средната класа (и това понятие е ненаучно – става въпрос за дребна буржоазия – б.р.) и увеличаване на социалното напрежение и разслоение на обществото. Статистиката за фалиралите малки и средни фирми е ужасяваща. В този смисъл, ако хватката на корпоративния капитализъм не бъде разхлабена, протестите и социалното недоволство ще бъдат от тук нататък неизменна част от политическия пейзаж на страната. В момента съществува огромна маса от бедни, мизерстващи хора, които формират т.нар. социално дъно и една изключително богата прослойка (около 10-15%) (в действителност не повече от 2-3% – б.р.), в която е съсредоточено националното богатство, както и огромна административна и медийна власт. Средната класа (дребната буржоазия – б.р.), доколкото я има, масово фалира и се свива. Неслучайно дори Франсис Фукояма преформулира тезата си за „края на историята”, констатирайки, че „настоящата форма на глобализиран финансов капитализъм разрушава социалната база на средната класа, на която почива либералната демокрация.” Славой Жижек пък подчертава, че „бракът между демокрацията и капитализмът приключи” и проблемът за общите блага е отново на дневен ред.

  Изходът, поне засега, е в надеждата, че разумът ще надделее над емоциите и икономическите решения ще вземат връх пред политическите страсти. В противен случай – спиралата на недоволството ще доведе до физически и духовен разпад.

Доц. Ивайло Христов

Препечатка с коментари от в. „Земя”

Tags: ,