НИЕ НЕ СМЕ РОБИ!

rkrp-rpk

ВАСИЛИЙ СЕДОЙ

  Искам да споделя опита си в борбата за трудовите ми права в държавно учреждение на федерално подчинение, в което работих няколко години до неотдавна.

Работата в това предприятие е в сферата на интелектуалния труд. На пръв поглед, той е организиран съгласно Трудовия кодекс. Като цяло служителите бяха съгласни с действащия ред във фирмата. Макар някои да роптаеха в коридорите против него. Знам, че не трябва да се мърмори, а е необходима колективна борба. Опитах се да разбера, кои и защо работят във фирмата. Едни ги устройва близостта на работата до местоживеенето им. Студентите и колегите, които получават друго професионално образование, работят за натрупване на трудов опит. Има и пенсионери, работещи за увеличаване на оскъдния си бюджет. Други изобщо работят на друго място, а в учреждението получават трудов стаж и някакво малко доплащане. Роднините на частните предприемачи, помагат на „своя частен бизнес”. Има и такива, за които кариерата в сферата на държавните предприятия е цел в живота. Ръководителите пък се държат като висша каста, смятащи държавното предприятие за бащиния и получават печалби от манипулации с бюджета, от посетителите и от работниците.

r-verigi

За последните пет години заплатата в предприятието изобщо не беше индексирана, независимо от постоянната инфлация. Работниците се възмутиха, слушайки уговорките, че всичко ще си дойде на място, че кризата е виновна и трябва да потърпят. Разбрах за колективната борба от лявата преса, започнах да призовавам колегите си от нашия отдел за обща борба. Подкрепи ме един от тези които наричат „бели якички” но със силно развито чувство за справедливост. (Само той неправилно разбира причините за бедите ни, смятайки, че е виновен Путин и ако той се махне, след честни избори всичко ще се оправи. Той не разбира, че методите на капиталистите са еднакви във всички страни и при всички режими и целта им е еднаква – собствената печалба). Но на борбата на колегите ми все нещо пречи: едни се страхуват да не загубят работата си или допълнителната заработка в кризисното време, на други началството дало лъжливи обещания. Ръководството се опита да раздели работниците чрез работната заплата, с уговорки, със заплахи, с подкупи, с повишаване в длъжност.

Мина време, колегите получиха нови задачи и дори постигнаха творческо развитие. Ръководителите се сменяха и ето дойдоха такива, в очите на които  се виждаше изгарящото им желание да печелят на всяка цена, дори и не по съвсем законен път. Да се работи стана опасно, понеже от такива ръководители можеше да се очаква да се влезе в капан всеки момент. Заплатата както преди, не се повиши, за разлика от цените на услугите и жилищата. При това ръководството започна да „затяга гайките”: започна да наказва за дребни нарушения и да нарежда устно с обещания за повишаване на заплатите и получаване на други блага.

През януари инженерите в отдела получиха заплата по малка от пенсиите в Москва. Служителите се възмутиха, понеже още от ноември получаваха три пъти още по-малко. Аз предложих да организираме профсъюзна група, обръщайки се към действащия боеви профсъюз, или дори да напишем колективно писмо до висшестоящите организации, дори чак до администрацията на президента. В отговор колегите ми откровено се разхихикаха. Служителите от моя отдел се опитаха да се промъкнат до ръководството чрез началника на отдела – това се оказа напълно безполезно, както ги предупредих по-рано. Съжалявам, че не успях да ги убедя в ползата на колективната борба. Ние можехме да се опитаме да поговорим с началниците на всички колективи и да им представим исканията си, но не можахме да се сплотим: началството започна да привиква работниците по единично за беседа. В резултат всичко приключи с това, че на едни не позволиха да работят, като им намалиха премията на нула,  на други обратно – повишиха я, други бяха принудени да се уволнят или ги уволниха по членовете на доброволното напускане. Аз отчитам като грешка, че не можахме да се обединим: сприятелих се с много, с такива с които преди не бях в приятелски отношения.

През есента за мен обстановката за работа стана непоносима: началството се държеше просташки, шантажираше ме, заплашваше ме. Обърнах се за подкрепа към комунистите от Московската организация на РОТ Фронт. Те ме поканиха на събрание на активистите и привържениците на РОТ Фронта за обсъждане на въпросите за защита на правата на наемните работници. Аз, както всички, внимателно и с интерес  изслушахме Олег Борисович Бабич, член на ЦК на политическата партия РОТ Фронт, секретарят по организационната работа в профсъюза „Защита”, опитният юрист по трудово право. И разбрах, че е възможно да се борим за правата си и да постигнем успех. Аз разказах на колегите си за събранието на активистите. Те ме изслушаха вече без хихикане. Но все още не бяха готови за обща колективна съпротива. Подадох заявление за напускане по собствено желание. Началството премина към преки заплахи (от рода, че съм роб на работодателя и че вечно съм му длъжен, и т. п.), в отговор аз ги заплаших с прокуратурата и инспекцията по труда. Знаех вече, че чиновниците от прокуратурата от резултатите на такива подобни „недопуснати” дела леко получават премии или ново звание. Поговорих и със служителите от отдел кадри на предприятието, които нямат интерес да нарушават законите. Аз разбрах, че дори капиталистическият Трудов кодекс е на моя страна. Началството отстъпи и аз благополучно напуснах по взаимно съгласие.

Колективът от нашия отдел загуби битката, понеже не разбра, че само в единството е нашата сила. Но ние загубихме само едно сражение, но не и войната – придобихме безценен опит. Ние дори станахме приятели. Може пък някога отново да се съберем в един колектив и тогава ще действаме по друг начин. И дори ако това не се случи, всеки ще може да използва натрупания опит. Възможно е някой завинаги да се изплаши. Но съм сигурен, че ще се намерят и тези които с нова закалка ще излезнат на равнището на безстрашната борба, през която преминаха нашите велики предци в началото и в средата на миналия век.

rkrp-rpk                                                                превод Милчо Александров

Tags: ,