2 АВГУСТ-120 ГОДИНИ ОТ ОСНОВАВАНЕТО НА БКП

Славна е историята на БКП. Неувяхващи са спомените и делата за това, което Българската комунистическа партия (БКП) направи за трудовите хора на България. На 2 август тя навършва 120 години от своето формиране като политическа партия. Да си спомним за най важните етапи от нейното съществуване.

През 80-те години на XIX век в България се организират първите работнически стачки. По това време чрез Димитър Благоев (Дядото) и неговото списание „Съвременний показател“ започват да проникват социалистическите идеи в страната. Под влиянието на социалистическата пропаганда през 1890 и началото на 1891 година в България се образуват първите социалистически дружества. Първата стъпка в историческото развитие на Патрията в България представлява конгресът на Бузлуджа през 1891 година, когато се поставят основите на Българската социалдемократическа партия. Тя се създава и израства в борбата срещу дребнобуржоазните възгледи, влиянието на народничеството и опортюнизма в социалистическото движение. Най-тежкият удар на народничеството нанася Димитър Благоев с книгата си „Що е социализъм и има ли почва у нас?“ В нея той доказва, че България вече е тръгнала по пътя на капитализма и следователно за социализмът има почва, и той може да бъде изграден.

Благоев и неговите привърженици, които отстояват решението на Бузлуджанския конгрес да бъде създадена партия са наречени „партисти“. През 1892 година в Пловдив се провежда конгрес, в който участват делегати само на онези дружинки, които са за създаване на БСДП. Течението на партистите се оформя в самостоятелна социалдемократическа партия, която изхвърля „съюзистите“ – несъгласни с решенията на Пловдивския конгрес. Така едва родилото се социалистическо движение в България се разцепва на две групи: марксическа-„партисти“ и опортюнистическа-„съюзисти“. За пропагандирането на социализма и укрепването на новата партия играе вестник „Работник“, който започва да излиза след Пловдивския конгрес.

През 1894 година става обединение между партисти и съюзисти, което се оказва погрешна стъпка, тъй като в Партията надделява дребнобуржоазният опортюнистически социализъм и това не само спира нейното развитие, но го връща назад.

За отстояването на класовия пролетарски характер на Партията и революционното съдържание на марксизма, против опортюнистите подемат неуморна борба Димитър Благоев и неговите най-близки съратници Георги Кирков и Гаврил Георгиев. Важно място в тази борба заемат списание „Ново време“ и „Работнически вестник“.

Борбата между двете течения се разразява с голяма сила още на първия конгрес на БРСДП през юли 1894 г. Този конгрес приема програма и устав на Партията, в които са вложени опортюнистични положения. Взелият връх опортюнизъм разслабва, изражда и превръща Партията в дребнобуржоазна.

Вторият и третият конгреси на БРСДП минават също под господството на опортюнизма. Едва четвъртият конгрес слага началото на поврата в борбата на марксистите срещу „широкия социализъм“. На него марксистите извоюват сериозна победа, като прокарват редица важни решения и въвеждат принципа на демократическия централизъм в Партията. След четвъртия конгрес вътрешно-партийната борба се изостря и марксисткото течение започва да завоюва все по-здрави позиции.

На петия конгрес, състоял се през 1898г., пролетарският характер на Партията се отстоява още по-твърдо. В неговите решения е ясно подчертано, че естествената среда на Партията е работническата класа.

Шестият партиен конгрес минава под знака на домогванията на опортюнистите за една „по-широка“ дейност на местните организации. Опортюнистите на Янко Сакъзов и Никола Габровски все по-открито започват да пропагандират своите широкосоциалистически възгледи.

Седмият конгрес, проведен през юли 1900г. в Сливен, се занимава главно с въпроса за земеделското движение и отношението на Партията към него. По селския въпрос Д.Благоев и неговите привърженици са били на погрешни позиции. Борейки се правилно против превръщането на БРСДП в селско-занаятчийска партия, те не разбират ленинското учение за селяните като съюзник на пролетариата. След този конгрес се очертават ясно две течения тесносоциалистическо и общоделско. С нарастването на работническият елемент в Партията тази борба се задълбочава още повече.

На осмия конгрес през 1901 г. в Плевен, марксисткото течение нанася силен удар на общоделството, като успява да прокара резолюция, с която се признава пролетарския характер на Партията. Осмият конгрес издига на по-високо стъпало идеологическата борба на тесните социалисти срещу общоделците и изобщо срещу опортюнизма. В тази борба Димитър Благоев и неговите съратници имат на разположение ленинската „Искра“ и книгата на Ленин „Какво да се прави?“

В обстановка на силно изострена борба се провежда деветият конгрес през 1902г. в Търново. На него за първи път се поставя въпроса за принципните различия в Партията, но не успява да сложи край на опортюнистичната игра.

1903 година се оказва решителна за по-нататъшното съществуване и развитие на БРСДП като марксистка партия. През нея се извършва разцеплението на Партията на „тесни“ и „широки“ социалисти. Тя къса решително с общоделството и се оформя като класова, марксистка партия на българската работническа класа. Десетият конгрес проведен на 6 юли 1903 година в Русе, очиства окончателно редовете на Партията от общоделците, приема нови устав и програма и полага здрави основи на марксистката партия на българския пролетариат, Партията на тесните социалисти.

В началото на XX век капиталистическото развитие в България се ускорява. Настъпва голям подем на работническото движение. За разгарянето на работническите борби у нас голямо влияние оказва руската революция от 1905 година. Начело на борбата на работническата класа застава Партията на тесните социалисти. Стачното движение получава широк размах.

Партията създава Общ работнически синдикален съюз като революционна професионална организация.

Броят на работниците в Партията бързо нараства и достига 51% от целият и състав. Тя отхвърля и разобличава опитите на общоделците за обединение и се противопоставя на желанието на опортюнистичното ръководство на Втория Интернационал да наложи обединение на тесните социалисти с общоделците.

На XI конгрес през юни 1904 година в Пловдив се взима решение за необходимостта от тясно идейно и организационно сближаване между Партията и профсъюзите, като всички профсъюзи, които са под нейно ръководство се обединят в Общ работнически синдикален съюз – ОРСС.

Начело на ОРСС застава Георги Кирков. В синдикалния съвет е избран и Георги Димитров.

Състоялият се през 1905 година XII конгрес осъжда антипартийната, анархо-либерална дейност на Харлаков и Бакалов, които се обявяват против организационните принципи на Партията.

В началото на 1907 година в Партията се появява ново антипартийно течение на „прогресистите“ начело със Сакаров, Кръстев, Тинева, което се обявява против твърдата и непримирима борба срещу общоделците. През 1908 година на XV конгрес поведението им е осъдено и те са изгонени от Партията.

На XVIII конгрес, състоял се в Пловдив през юли 1911 година, Партията конкретизира своята общинска и окръжна политика, като предупреждава, че не съществува никакъв общински социализъм и че социализмът може да се осъществи само когато работническата класа вземе властта в свои ръце.

БРСДП(т.с.) се бори смело и неотстъпно срещу военно-авантюристичната политика на българската буржоазия и монархизма, като отстоява своята интернационална позиция против войната, за демократичен път на развитие на балканските народи, за мир и Балканска федеративна република.

Тесните социалисти смятат, че свободата на македония ще се извоюва по пътя на обединението на балканските народи в Балканска федеративна република.

Партията се бори също така енергично и против избухналата Междусъюзническа война, която по своя характер е завоевателна, грабителска война. Тесните социалисти разобличават великобългарските, великосръбските и великогръцките шовинисти, ратувайки за мир и Балканска федеративна република.

В годините на Първата световна империалистическа война БРСДП(т.с.) решително осъжда измяната на II Интернационал, социал-шовинистичната политика на Плеханов и Парвус и води борба за създаване на Интернационал който, очистен от опортюнизма, да се постави на основата на революционния марксизъм.

Победата на Великата Октомврийска социалистическа революция оказва мощно революционно влияние върху работническото движение в нашата страна, изиграва огромна роля за идейно-политическото укрепване на Партията.

Макар да изпитва влиянието на болшевизма в периода на първата световна война, Партията не  става болшевишка. На практика БРСДП(т.с.) продължава да стои на стари тесносоциалистически позиции. Това става ясно по време на войнишкото въстание през 1918 година, което представлява стихийно превръщане на империалистическата война в гражданска война. Войнишкото въстание разкрива доктринерството, неболшевишките възгледи и тактика на тесния социализъм. То показва неленинското отношение на Партията към селяните като съюзник на пролетариата, неумението на Партията да свързва борбата за демокрация с борбата за социализъм и преди всичко неразбиране на въпросите относно конкретните пътища за завземането на властта в България, за диктатурата на пролетариата.

Под влиянието на Великата Октомврийска социалистическа революция и на революционния подем у нас, учейки се от опита на руските комунисти, Партията започва постепенно да се превъоръжава с оръжията на ленинизма.

В условията на революционната криза в България след края на първата световна империалистическа война Партията стои начело на бурните борби на трудещите се за амнистия, за съдене на виновниците за националната катастрофа, против скъпотията, против използването на България като база за интервенция срещу Съветска Русия, за признаване на Съветска Русия.

XXII редовен конгрес, който заседава на 25,26 и 27 май 1919 година, решава да присъедини Партията към III Интернационал и я преименува в Комунистическа партия(тесни социалисти). Приема нова  програмна декларация и се превръща в Първи конгрес на Българската комунистическа партия (тесни социалисти).Чрез свой представител Партията участва в Учредителния конгрес на III Интернационал.

През периода 1920-1923 година БКП(т.с.) расте и укрепва като ръководител и организатор на борбите на трудещите се маси. Партията е начело на всички акции против настъплението на капитала и фашизма, в защита на непосредствените интереси на работниците, трудещите се селяни и служещи, за подобряване на тяхното положение.

Българската работническа класа с борбата си под ръководството на Партията разлага намиращата се на българска територия 20-хилядна врангелова армия и не допуска тя да бъде използвана от империалистите за интервенция против СССР.

Учейки се от Болшевишката партия, БКП(т.с.) възприема по принцип и методите на нелегалната борба. Партията полага началото на своя военна организация, разгръща значителна пропагандна и организационна работа сред войниците и пристъпва към въоръжаване на масите.

На III конгрес през 1921 година БКП(т.с.) провъзгласява като необходимо условие за победа на революцията съюза между работническата класа и трудещите се селяни под ръководството на пролетариата.

На IV конгрес Партията възприема тактиката на единния фронт, разработена от Ленин на Третия конгрес на Комунистическия интернационал. Но и тогава тя не съумява да разработи конкретни форми за приложение на тази тактика при нашите условия.

Това особено ярко се демонстрира с неболшевишката позиция на „неутралитет“, възприета от партийното ръководство към 9-юнския фашистки преврат.

Морално-политическото поражение, което претърпя Партията на 9 юни, показва, че тесният социализъм „като идейно-политическо въоръжение на работническата класа у нас не издържа проверката на историята при новите условия на следвоенната криза. Това въоръжение се оказа явно недостатъчно и непригодно да осигури пролетарската победа у нас“(Г.Димитров).

Септемврийското антифашистко народно въстание през 1923 година, организирано и оглавено от Българската комунистическа партия, представлява преломен момент в развитието на Партията от теснячество към болшевизъм.

След поражението на въстанието Партията продължава курса на въоръженото въстание, като води борба срещу появилото се в нейните редове ликвидаторство.Важен момент в този период в развитието на БКП(т.с.) е Витошката нелегална конференция, състояла се през май 1924 година. Удряйки по десния уклон, тя не обръща достатъчно внимание от опасността от леви отклонения, срещу които също е трябвало да води борба.

В обстановка на нстъпилата частична стабилизация на капитализма и на временен отлив на революционното движение, ръководството на Партията, поради своята слабост не успява да се противопостави решително срещу ултралевичарския уклон и да снеме курса на въоръжено въстание и да проведе новия курс на задграничното представителство, курс на изграждане на масови организации и на разгръщане на масовите борби на работниците и селяните за удволетворяване на техните насъщни потребности. Поради тази причина Партията се откъсва от масите, тя е подложена на жесток терор, който взима застрашителни размери особено след атентата в Софийската катедрала.

Априлските събития показват, че БКП(т.с.) все още не се е научила в условията на упадък на революционното движение да отстъпва правилно.

В условията на създалото се тежко положение, Партията променя тактиката си и преминава от позицията на пряка въоръжена борба против фашизма към тактиката на обходните действия в борбата, към възстановяване на организациите си на нелегална основа и използване на легалните възможности за укрепване на връзките си с масите, събирайки неуморно сили за предстоящия нов подем на революционното движение.

Огромна роля за ръководенето на работническото движение изиграва образуването през февруари 1927 година на Българската работническа партия (БРП) като легална форма на БКП(т.с.). Важно значение за сплотяването на партийните кадри и всички членове на Партията върху болшевишка основа имат: Московското съвещание, Виенският пленум на ЦК и Втората партийна конференция.

На Втората партийна конференция здравото септемврийско ядро в Партията начело с Георги Димитров и Васил Коларов води упорита борба срещу обединените в безпринципен блок десни опортюнисти и леви сектанти.

Левосектантския троцкистки курс, особено ярко изразен в решенията на IV пленум на ЦК, довежда Партията до откъсването и от трудещите се маси и до опортюнистическата и пасивност по време на военнофашисткия преврат на 19 май 1934 година.

Въпреки големите трудности, предизвикани от тежките условия на нелегалната борба и фашистки терор, Партията с помощта на Комунистическия интернационал успява да преодолее лявото сектанство и да преустрои  позициите си на новия партиен болшевишки курс.

Решенията на VII конгрес на Коминтерна оказват решаващо влияние за разгромяването на остатъците на левосектанското ръководство на Партията и за нейното окончателно болшeвизиране.

Тръгвайки по пътя на новият болшевишки курс Партията бързо възстановява връзките си с масите. Използвайки легалните форми на борба за обединение на демократичните сили в защита на неотложните потребности на масите против фашизма и капиталистическия грабеж. Преодолявайки лявото сектанство Партията се превръща в народна, здрава партия от болшевишки тип, политически и организационно подготвена за назряващите големи събития.

В навечерието на втората световна война и в първите години след нейното започване Българската комунистическа партия води енергична борба против участието на България във войната, за сключване на пакт със Съветския Съюз, за спасяването на нашата страна от нова национална катастрофа и чуждо робство.

Важен момент от историята на Партията е VII пленум на ЦК, състоял се през януари 1941 година.

След вероломното нападение над Съветския Съюз от фашистка Германия на 22.VI.1941 година Партията взима курс на въоръжена борба срещу хитлеристките окупатори и техните български слуги.

Българската комунистическа партия въпреки свирепия фашистки терор съумява да организира въоръжената борба на трудещите се против монархо-фашистката диктатура.

Победоносното народно антифашистко въстание на 9 септември 1944 година, извършено с решаващата помощ на Съветската армия, открива пътя за построяване на социализма в България.

Периодът 1945-1953 година се характеризира като период на пълното утвърждаване на  ръководната роля на Партията в борбата на българския народ за построяването на социализма в нашата страна.

Петият конгрес на Партията през 1948 година издига като непосредствена задача изграждането на икономическите и културни основи на социализма у нас. Той преименува БРП в Българска комунистическа партия.

Партията разгромява подлата вражеска трайчокостовска банда, която пречила на социалистическото строителство и с подкрепата на империалистическият агент Тито са подготвяли откъсването на нашата страна от лагера на социализма и възстановяване на капиталистическия строй.

Следващите конгреси чертаят картата за изграждането на великата и конкурентна икономика, даваща възможност да имаме способна Българска народна армия, която днес и особено днес ни дава основание да оценим нейната мощ и да се гордеем с нашия социалистически труд, който ще бъде пример за вдъхновение на следващите поколения след нас, на които ще им се наложи да строят социализма и комунизма в нашата страна.

Но след смъртта на Сталин и убийството на Берия, на власт в СССР и страните от социалистическия лагер под безпринципния натиск на троцкиста Хрушчов, идват на власт ревизионистите. В България ревизионизмът се утвърди от кликата на Тодор Живков.

През 80-те години на миналия век партийната, а след това държавната власт съвсем закономерно преминава в ръцете на опортюнистите горбачовци, които окончателно ликвидират завоеванията на трудещите се и връщат страните си в лоното на капитализма.

Излязоха верни твърденията на старите болшевики, че ревизионизмът ражда опортюнизъм, а опортюнизмът – капитализъм.

Въоръжени със знанията и вековният опит на Българската комунистическа партия (БКП) на нас комунистите ни предстои гигантска работа по сплотяването на българската работническа класа, в нейното организиране за следващите класови битки, за изграждането на социализма и комунизма в нашата татковина.

Tags: , ,