ЗНАМЕ ЧЕРВЕНО СЕ ВЕЕ

  

Фактически в Разметаница вече не съществуваше официалната фашистка власт. Нейните привърженици бяха напуснали селата. Миньорите в Бобов дол са в стачка. Народът е в очакване идването на властта на ОФ. Вечерта към 20:00 ч. при нас идват ентусиазирани младежи от Мламолово, Бобов дол и Бабино и ни донасят голямата радостна вест за новообразуваното правителство на Отечествения фронт. Радост неописуема. Под команда тази новина беше посрещната със стрелба. Ще пренощуваме срещу Деня на победата в село Мала Фуча и на другия ден рано сутринта, строени, с развети червени знамена, със стотици хора след нас, с музика, акордеони и гайди, ще пристигнем в моето родно село и там пред хиляди хора, дошли от близките села на Шатрово ще обявим Деня на победата. Неповторим и незабравим за целия български народ. Чувствахме, че такива дълбоки вълнения и радостни преживявания с толкова надежди за справедливост и свобода нашият народ никога в историята си не е имал. Ден – единствен ден!

СИНКО, ПОГЛЕДНИ НАГОРЕ! НА НАШАТА КЪЩА ЗНАМЕ ЧЕРВЕНО СЕ ВЕЕ!

Нощ последна. Постилка земна. Небесна покривка. Мислиш кошмари за убити другари. Днес е Септември. Ден на свободата, с радост и песни, знамена червени. Поток от хора с букети в гърдите посрещат борците. Радост за всички, 9 септември.

С тези вълнуващи мисли, с голямо вдъхновение от победата четата тръгна рано сутринта при изгрев слънце от село Мала Фуча, Габрешево, Коркина, за родното ми село Шатрово. Когато пристигнахме при първите къщи на селото, ние бяхме посрещнати от много хора със знамена червени, с цветя, те ни спираха и ни поздравяваха най-сърдечно със засмени лица от радост. Посрещачи и гости от Шатрово и партизани се вляха в едно. Така бавно се приближавахме към центъра на селото. Там ни чакаше мало и голямо, млади и стари, само немощни и болни хора не бяха излезли. Над 1000 човека се бяха събрали на площада. С викове и „ура” превърнаха тази сбирка в ентусиазиран и незапомнен спонтанен митинг. Когато ние се построихме на площада сред хилядната публика, която постепенно утихваше, ние, партизаните, така се досещахме, че е настъпил момент да изкажем или да изречем най-скъпите слова за Деня на победата и с това да обявим Деня на свободата. Аз чувствах, че трябва да изрека тези скъпи думи и с кратко слово направих това. Когато привърших, към нас със сълзи на очи, с бащина и майчина скръб близки на убитите другари си приближаваха.

До този момент тези хора живееха с надеждата, че най-после техните синове и дъщери ще се завърнат, както ние, по своите мили, родни места. Близките на убитите другари живееха с тази надежда, че техните синове и дъщери са се откъснали в боевете от другарите си, че те някъде са останали да изпълняват задачи и са закъснели да дойдат в този тържествен ден. Те си мислеха, че са някъде на далечен път и сега пътуват и не са забравили родители и близки, които ги чакат, но това е жестока измама. Накрая помолих присъстващите да коленичат със свалени шапки и с поглед в земята от всички, с едноминутно мълчание да почетем тяхната памет. Бях сигурен, че всеки в този миг най-искрено, с дълбока признателност към убитите е казал: „Вечна памет”. С това завърши митингът разпуснах четата, за да може още същия ден партизаните, които действаха в Разметаница, да си отидат по домовете, да зарадват близки и познати и по-нататък да изпълняват своите задачи с установяването на народната власт. Моите родители, сестра, близки и роднини на няколко пъти идвали, смесвали се с гъстата публика, но все още не бяха могли да се доближат до мен и ме поздравят с Деня на победата. Наближаваш 12 часът, аз тръгнах за вкъщи. Чувствах, че всички присъстващи, които ме следваха, искаха да влязат влязат всички в моя дом. И това щеше да стане, стига домът ми да можеше да ги побере. Така, съпровождан до вкъщи, когато стигнах близо до моята къща, на пейката до махленската кръчма бяха насядали най-възрастните хора – нашите дядовци. Те станаха прави, със свалени шапки, със сълзи на очи от радост. Аз се ръкувах поотделно с тях, целувах техните старчески ръце, а те с треперещ от вълнение глас едва изговаряха името ми и се обръщаха към мен: „Гошо, ние започнахме, вие завършихте!”, „Нека ни е честита свободата”. С тези трогателни думи аз се приближавах вече към моя дом, в който дълго време не бях влизал нито през деня, нито през нощта. Пред дома ми ме чакаха майка ми, баща ми, братята и сестра ми, да ме посрещнат. Прегръщаха ме един по един и ме целуваха, майка ми ме прегърна и дълго ме притискаше до гърдите си с окъпано от сълзи на радост лице, не можеше нищо да изговори. В този миг си спомних клетвата пред Хайдушката пещера в бунтовна Рила – нашата закрилница, 8 декември 1941 година – да служим до смърт на народа. Съзерцавах родината си от победните висини на 9 септември. Каква ще бъде тя? Но всичко това беше въпрос на други съждения, на друго осмисляне на нещата. Когато майка ми се поуспокои и можеше да изговори името ми, ми припомни моите думи на 6 май 1942 година, когато отивах на явно заколение в ръцете на властите с думите: „Майко, на нашата къща знаме червено ще се вее”. Сега майка ми се обърна с думите: „Синко, погледни нагоре! На нашата къща знаме червено се вее!”

Георги Кашукеев

из „Немирна Разметаница”

Tags: