КАК СТАНАХ КОМУНИСТ

komunist

С този текст искам да споделя една история. Има истории за хора, има и за вещи, тази е за една философска мисъл, която оказа върху мен решаващо мирогледно въздействие за това да стана комунист. Бих искал да споделя как „стигнах до живот такъв”. Някои ще ми се присмеят, на някои ще изглежда диво, а някои ще го сравнят със своя път на развитие. Присмиващите се и „дивите” малко ме интересуват, пиша за тези, които ще сравнят със себе си. И така:
В края на 90-те години в обществото тогава преобладаваше атмосферата, когато над комунистическите идеи или се присмиваха, или ги считаха за диви. И самият аз се подведох по този присмех и дивотия. Университетското образование беше пропито от  муден, лепкав антикомунизъм. Професорите от „старата гвардия” се опитваха да замаскират някак си своя мироглед, но той бързо се „разчиташе” от недълбокия, но бистър студентски поглед. Никой от тях така и не успя да окаже това влияние, към  което те неявно и тайно се стремяха.
„Източник” на моя мироглед станаха съвсем не университетските професори. Такъв стана моята гимназиална учителка. Името и́ не ви говори нищо, затова тук ще я  наричам просто „гимназиалната учителка”. Тя ни преподаваше история и обществознание.
След завършване на училище ние запазихме с нея топли отношения. Аз бях в група  ученици, които и след гимназия продължаваха периодично до ходят при нея, да обсъждат разни проблеми. Постепенно някои  отпадаха от групата, идваха все по-рядко. След две години от десетина души останахме двама-трима. Груповите срещи ставаха все па-редки. И помня, как на една от нашите срещи тя ми предложи: „Андрей, хайде да изучаваме с теб философия?” Бидейки вече порядъчно подкован с потребителската „култура”, помня как си помислих: „Интересно, а колко ще трябва да  плащам за заниманията?”. Не зададох този въпрос, боях се да не обидя учителката. И правилно постъпих. Това би я оскърбило.
След това ние започнахме всяка седмица да се срещаме и да провеждаме нашите философски уроци. Навярно тя е чувствала моята заразеност с антикомунизъм и в нашите уроци нямаше нито намек за тази „дива” и „смешна” идеология. Имаше древногръцки философи, започвайки с Милетската школа, и всички следващи крупни мислители, всеки се разглеждаше подробно. Преди всяко занятие тя ме молеше да  чета техните трудове, защото за преподавателя от „старата закалка” първоизточниците бяха основа на основите в изучаването на философията.
Вече не помня как заговорихме за човечеството: нашите разговори често засягаха сродни и актуални теми. Във всеки случай това беше първият път, когато ми предложиха сериозно да се замисля над понятието „човечество”. По-рано възприемах  човечеството като механичен сбор от индивиди и нито веднъж не се замислях за него като за единно цяло.
Във всеки наш философски разговор имаше някои централни за мен мисли, които аз вътрешно отделях като особено важни, после мислех за тях, опитвах да се ориентирам. И ето в този разговор за човечеството прозвуча новата за мен мисъл. Вече не помня в какъв контекст беше изказана тя от учителката, но самата формулировка запомних веднъж завинаги:
Андрей, та нима сега пред човечеството има само една реална алтернатива: или то ще загине, или ще се обедини и ще оцелее. И то може да се обедини само по пътя на комунизма. Всъщност, комунизмът  е обединение на човечеството”.
Усетих порив на свеж вятър, като че ли в тясната, натъпкана с книги стая изведнъж имаше повече кислород. За мен такава постановка на въпроса действително беше нещо принципно ново. Никога не съм се замислял за това в такава дълбочина.
Отидох вкъщи и започнах да осмислям казаното. Има тектонични промени на земната кора, а има и невидимо, бавно, но фундаментално движение на нейните съставни плочи. За първи път в живота си усещах това фундаментално и колосално движение в себе си, в мисленето ми. Рядко някой има щастието да усеща някои мисли физически, в буквалния смисъл на думата, да чувства как се преформатират невронните връзки в мозъка. Аз изпитах подобно усещане три пъти в живота: когато четях първата глава на „Капиталът” на Карл Маркс, когато четях книгата на съветския философ В.А. Вазюлин „Логика на историята” и този първи път – когато осмислях явилата ми се алтернатива. Много пъти в своя живот съм бил щастлив, но може би най-дълбокото и най-фундаментално усещане за щастие беше именно в тези три момента от живота.
Осмисляйки тази мисъл, аз буквално физически усещах как се извършваше тотално преформатиране на моя мироглед. И не само него – самото пространство около мен, историческото и даже географско пространство. По друг начин започна да се представя цялата история на съветското общество, като история на великия порив и порив към бъдещето, към обединеното човечество. Друга стана световната география – сега в нея зееше „черна дупка” на мястото на СССР.
Какво получих от това? Получих нова самоличност. А допълнително получих и много удобен и практичен критерий за различаване на доброто и злото. Сега всичко, което „работи” за обединение на човечеството, стана добро, а всичко, което „работи” за гибелта на човечеството – зло. По-рано целият всят беше сив и безцветен. С новия критерий получих възможност да различавам „цвета” на постъпките, на историческите събития, личности, политици и прочие и прочие. От тогава за мен всички – хора, събития, дори вещите – се деляха само на две групи: това, което пряко или косвено е свързано с обединението на човечеството, и това, което е свързано с неговата смърт.
Някой ще каже, че това е романтизъм и витаене в ефимерни облаци. Не знам, не знам. За мен няма нищо по-практично от този магистрален „път” на човечеството – пътя на неговото обединение. Даже собствените си постъпки аз извършвам и оценявам, като предварително ги съгласувам и съпоставям с този критерий. Няма да скрия, че не винаги се получава да се окажа на страната на доброто, но съм повече от уверен, че равнодействащата на всички мои мисли и постъпки в крайна сметка ще се наклони към  тази страна, на която е перспективата на комунистическото обединение на човечеството.
Така аз станах комунист. Ако ме попитат как може да се определи комуниста, то бих отговорил така – това е този, който пряко или косвено провежда жизнена линия, съвпадаща с перспективата за обединение на човечеството в единно съгласувано цяло. А какво означава такова цяло, което съветският философ В.А. Вазюлин наричаше органично? На мнозина се струва, уж комунизмът – това е утопия, идея за „рая на земята”. Това съвсем не е така. В това общество ще има свои противоречия, но това ще  бъдат противоречия от друг род. Комунизмът е такава обществена цялостност на човечеството, при която противоречията „работят” за неговото развитие и усъвършенстване, а не за разрушение и гибел. Съветският Съюз беше първата крачка в тази посока, затова да се защитава и почита паметта за съветския опит – това също значи да бъдеш комунист.
Такава е моята лична история за тази философска мисъл.

Андрей

Tags: