Иде епидемия от паметници на Живков

Като видях на снимка новия паметник на Тодор Живков в плевенското село Одърне, първата ми мисъл бе – защо този бюст е сложен върху толкова висок постамент? Човек няма как да го разгледа, освен ако не се качи на раменете на кмета депесар.
Втората ми мисъл бе политически некоректна и аз решително я отхвърлям. В това село ромите са мнозинство, а бюстът явно е от бронз… Но млъквам.
Млъквам, но пък при Тодор Живков нямаше роми, а имаше цигани. Както и да го гледаме, онзи циганин бе истински аристократ в сравнение с днешния ром. Той имаше прилична къща, гарантирана работа в текезесето или в завода, а в университета го приемаха с предимство. Циганите отбиваха военната служба в трудовите войски, където научаваха някакъв строителен занаят. След това заминаваха на гурбет в СССР, за да общуват с руси красавици и после да се фукат в махалата. Работата не бе лека, но пък почтеният поминък на социалистическия циганин бе гарантиран. Никаква безработица. Националните строежи плачеха за хора с някакъв „разряд”, т. е. квалификация, която циганите задължително получаваха.
В онези години заплатата на един зам. главен редактор в столичен вестник бе около 500 лева. Толкова изкарваха и монтажистите, заварчиците, зидарите. За разлика от зам. главните обаче, те си имаха лични стопанства. На практика нямаха никакви разходи за храна. Ако има желание за труд, един циганин можеше да живее по-охолно от всеки медиен бос.
Явно някои роми от селата сега тъгуват за циганското си минало при Тато. Кметът на Одърне е заложил на паметника и е спечелил. И няма да е последният според мен.
Защото не само ромите се сещат с носталгия за онези времена. Аз лично съм кореняк софиянец и не твърдя, че разбирам селския живот. Но като млад репортер доста съм обикалял из села и паланки и винаги съм завиждал. Първо, селяните имаха самостоятелни къщи – за повечето репортери гарсониерата бе една непостижима мечта. Едни се свиваха на тясно при мама и тате до преклонна възраст, други „излизаха” на свободен наем, където им деряха по две кожи. Второ, селяните сами си гледаха храната и избите им бяха пълни с туршии, суджуци, вино и ракия. Вярно, трудът им бе тежък, но поне бе истински. А не като нашия – уж интелектуален, но кух.
Днес баницата се обърна. Замогнаха се само тези селяни, чиито реституирани ниви се оказаха на морето или край ски курортите. Всички останали мизерстват и мечтаят за времето на Тодор Живков. И това не са заблудите на тъпите селяни – това са осъзнати и рационални материални интереси.
Ние, които живеем в София, сме далеч от тази България на Тато. Заплатите на репортерите тук скочиха неимоверно, някои „звезди” печелят повече от министрите.
Възникна богата класа от пиари, рекламисти, продуценти, дизайнери, брокери, консултанти и така нататък. Фризьорите също напреднаха в обществото. Аз лично също не се оплаквам от прехода – замогнах се и си построих къща, която сега с удоволствие бих продал.
Но уви, нещо пазарът не върви. Доколкото разбирам, замира работата и на продуцентите, рекламистите, пиарите и другите производители на пържен въздух. И отново лъжата се заплаща по-високо от истината. София с ужас проумява, че с творчество и без материално производство все по-трудно се живее.
По времето на Тато делът на услугите в брутния национален продукт бе около 10-15 на сто, сега е над 60 на сто. В тази сметка, разбира се, има много спорни моменти. Очевидно е обаче, че производството на пържен въздух в София задуши производството на материалните блага в България.
Ето затова в София протестът разигра майтапчийски деветосептемврийски парад, докато в село Одърне народът гласува за паметник на Тодор Живков. Там не живеят пиари, там е Българията на Тато.
Явно страната е силно разделена на тема Тодор Живков. Но това си е нещо съвсем естествено. Във всички държави историческите личности са и уважавани, и мразени. Те са и черни, и бели. И до днес в някои села във Франция изпълняват „Марсилезата” много бавно, за да се подчертае, че не одобряват Френската революция.
Миналата година посетих Филаделфия и отидох да видя прочутата „Камбана на свободата”, с която е обявена американската революция. И какво се оказа – изложбата в мемориалния комплекс бе посветена на това, че великите президенти като Джордж Вашингтон, Томас Джеферсън и така нататък са били безсрамни робовладелци, притежавали са сексуални робини и изобщо не им е чиста работата.
Няма „чист” голям държавник на тази планета. Всички до един са противоречиви. Дали Наполен е велик реформатор, или антихрист? И до днес Европа спори.

Така стигаме до Русия, която хем ненавижда, хем почита Сталин, Ленин, Петър Първи – все хора, които са причинили на народа си огромни беди и страдания. “Десталинизацията” я извърши Никита Хрушчов, селски хитрец, който се е правил на шут по време на дългите запои при Сталин. И така е оцелял. Твърди се, че Хрушчов е подбрал Тодор Живков да управлява България, защото е видял в него свое подобие – простоват човек от село, нелишен от природна интелигентност. Или обратното – други отговорни другари са подбрали Тато, защото се е търсело подобие на Хрушчов.
Но всичко е относително. В сравнение с Никита Хрушчов нашият Тодор Живков беше много извисен и фин човек.
Единствен от големите, той сам си махна паметника в Правец, докато още беше на власт. Живков никога не би удрял с обувката си по банката в ООН. Той имаше огромно уважение към лидерите на Западна Германия, но пък ето как се е изразил Хрушчов за Конрад Аденауер: “Ние никога няма да приемем Аденауер за представител на Германия. Ако му свалим панталоните и го погледнем отзад, може да се убедим, че Германия е разделена. А ако го погледнем отпред, може да се убедим в това, че Германия никога няма да се изправи.”
Затова Живков оцеля на върха 33 години, а Хрушчов – само 10. Но той бе първият свален съветски ръководител, когото оставиха да си изживее спокойно старините. И в това е неговото голямо дело. Хрушчов и Живков очовечиха режима.
През 1962 г. Хрушчов посети изложба на модернистите в Москва и се обърна към тях със следните ласкави слова: “Вие мъже ли сте,  или проклети педерасти! Как можете така да рисувате!” У нас Живков автоматично откликна с една критика на абстракционистите, но някак си културно, с дълбоки мисли за соцреализма. Предполагам, че му я е писал някой ерудит, като например Богомил Райнов.
Един от пострадалите “проклети педерасти” е гениалният скулптор Ернст Неизвестний, който през 1976 г. избяга в Швейцария, а оттам се пресели в САЩ и получи световна известност. Години по-късно Хрушчов му се извини и го помоли да му направи надгробен паметник. Днес това е един от шедьоврите на Новодевичето гробище – композиция от черен и бял камък, която изобразява противоречието в личността на Хрушчов.
Ето, такъв черно-бял паметник заслужава и Тодор Живков според мен. Част от България винаги ще го ненавижда, но друга част все повече и повече ще си спомня за него с уважение. Коя е тази втора част? Тази, която все още сее, жъне и пече хляба, който така незаслужено ядем…
Затова преходът работи в полза на Тато. Чакайте епидемия от паметници…

Валери Найденов

Tags: