100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ТРЪНСКИЯТ ГЕНЕРАЛИСИМУС

За покойника или добро, или нищо. Знаем… Но покойникът е Славчо Трънски. Малкото и многото, което знам за него, исках да го отнеса там, където е той сега… Оказах се в ситуацията на Вапцаров, дето му рекли: пишете за Ботев. Признавам, че ми казаха, напиши за Трънски.

Официалното

Ако Славчо Трънски, дето е роден в село Бохова, бе поживял още няколко дни, щеше да навърши 85 години. Роден е в бедно трънско и многолюдно семейство. По какви причини е грабнал пушката и става партизанин, може да прочетете в непреиздаваната книга, свързана с антифашистката борба „Неотдавна”. Мемоарът му от партизанските години е превеждан на много езици. Двама са най-обичаните партизани от народа и стават легенди – Славе от Бохова и Стойо Недялков – Чочоолу от Старозагорско. За последния е филмът „Осмият”. Вместо генерал Трънски (произведен по партизанските закони) във властта баш след Девети яко влиза почти неизвестният подполковник от село Правец Тодор Христов Живков. Оттук до сетните им дни ненавистта им е тайна само за широките народни маси. Приносът на „чавдарци” е нищожен спрямо този на партизанската дивизия, командвана от Славчо. Да не говорим, че той развива дейността си и в Сърбия. Работи по време на съпротивата активно с Тито. В неговия отряд са и прочутите англичани, за които по-късно, след Девети, ще трябва да трие наровете на МВР една година, защото е обвинен в шпионаж. Заедно с него са още двама достойни мъже от нашия край. Генерал Делчо Симов и генерал Денчо Знеполски. Все още има хора, които помнят онази песен „Гъста е мъгла паднала над Боховската планина”. Героите са тези, които по година и нещо лежат в килиите без да са виновни.

Тодор Живков и „чавдарци” му дават длъжността началник на ПВО и ВВС (Противовъздушната охрана и Военно-въздушните сили). Генерал Трънски от самолети и противовъздушна охрана е разбирал толкова, колкото куче от касаплък. Все едно от обущаря да направиш шивач, а от шивача – космонавт или журналист. Живков го прави зам. министър, който да отговаря за военното строителство и раздаването на офицерските квартири. След пенсионирането работи на почти обидната синекурна длъжност, за неговите заслуги – председател на „Комитета за приятелство с народите на Азия, Африка и Латинска Америка”.

Първият, който в първите дни след 10-ти ноември в Народното събрание посмя да каже, че Тодор Живков повече е мислил за децата си, отколкото за държавата.

*          *          *

Мъничко от това, което знаем…

Военен журналист сподели, че преди години в Никарагуа, а после и в Ангола тамошните партизани го приемали най-сърдечно. А причината била, че като наръчник ползвали книгата на легендарния командир Славчо Трънски „Тактика на партизанската борба”, преведена на испански и португалски. За жалост тази брошурка в България е библиографска рядкост. Но и до ден днешен се разпространява в страните, дето се борят срещу всякакви диктаторски режими.

*          *          *

Из „Неотдавна”:

„Преди всичко трябваше да се приведат в пълна бойна готовност организациите на партията, РМС, Отечествения фронт, земеделския съюз и другите антифашистки партии, да се разясни на населението, че Съветският съюз е във война с България по вина на правителството на Муравиев – последната залъгалка в ръцете на буржоазията, че съветската армия е готова да ни помогне да се освободим от фашисткото иго, че българският народ трябва да се вдигне на повсеместно въоръжено въстание. Всичко това трябваше да стане по план, организирано и тактично.

За ден на въстанието беше определен 9 септември. В този ден по даден от Отечествения фронт сигнал трябваше да стане завземането на властта във всички села и общини на околията, да бъдат заети военните гарнизони и обезоръжена полицията.

Когато цялата дивизия се събра на площада, група младежи и девойки запяха възрожденска песен. Тя се поде от всички. Тържествените й думи и игривата й мелодия заляха площада, къщите и дворовете и полетяха в необятния простор като волни птици. Мъката изчезна от душите на хората, сърцата бодро запулсираха, очите запламтяха. Свободата не беше вече само мечта, а действителност.

Цяла нощ градът не спа. Не спахме и ние. Та как можеше да се спи, нали за този ден народът години наред води кървава борба, за него загинаха най-добрите хора!

Трябваше да кажем всичко – и за трудностите, които срещнахме по пътя до този ден; и за перспективите, които стояха пред нас; и за жертвите, които дадохме; и за борбата, която тепърва ни предстоеше до укрепването на народнодемократичния строй. Трябваше да кажем и за широката поддръжка на народа от първите дни на създаването на отряда до завладяването на властта; и за необходимостта от единство и сплотеност при изграждането на социализма. Трябваше да кажем още и за братската дружба със Съветския съюз, за съвместната борба с югославските партизани, за голямата помощ на Съветския съюз, за спасителния Отечествен фронт. Всичко трябваше да се каже кратко и откровено, така откровено, както ние винаги разговаряхме с населението.

От ранни зори пред щаба на дивизията започнаха да се трупат младежи и девойки. Те настояваха да бъдат зачислени в редовете на народната гвардия, защото врагът още не беше ликвидиран напълно, немците все още застрашаваха нашите граници. Само през тези дни съставът на дивизията се увеличи с около хиляда души, а записванията продължаваха.

Около обед пристигнаха и освободените от затворите патриоти, които от дълги години бяха тормозени от фашистите и техните слуги. На площада ставаха трогателни сцени. Срещаха се близки, които дълго време не бяха се виждали, майки и бащи разпитваха за своите синове и дъщери, деца търсеха своите родители.

Наближаваше часът да се открие митингът. Площадът беше препълнен с хора и всеки се стремеше да бъде по-близо до трибуната, където щяха да застанат ръководителите на партията, Отечествения фронт и партизанското движение. Най-много напираха нашите ятаци – изнесли главните трудности в борбата, ония хора, над които денонощно висеше смъртна опасност. Тук бяха чичо Кольо от Бусинци с цялата си челяд, Васил Стойчев от Ерул с момчетата, Тодор Стойчев от Забел, Георги и Ненко Миланови от Горна Мелна, Гюро Симов, бай Нако от Горочевци, дядо Тошо от Горна Мелна, баба Сета, баба Цака, пуснатата от затвора баба Лена, родителите на партизаните и много други, показали истинско мъжество през дните на великата борба на народа.

Митинга откри Йоско Восковарджиев, председател на отечественофронтовския комитет, като призова присъстващите да почетат с едноминутно мълчание паметта на загиналите в борбата.

Всички падат на колене и свеждат глави към земята. Градът млъква, сякаш спира да диша. Минутата е много кратка, за да прелисти човек в паметта си всички страници на близката история, да си спомни за десетките загинали другарки и другари, но тя е достатъчна, за да се почувства отсъствието на тези прекрасни хора, пожертвали себе си в името на свободата на родината. Затова са така светли и чисти техните образи, затова и споменът за тях никога не ще избледнее.

Нашите речи бяха къси. Повечето от това, което трябваше да кажем, ние го бяхме казали в разяснителната работа преди въстанието. Сега оставаше да се направи кратък преглед на изминатия път, да се призове населението към висока бдителност, към възстановяване на всичко онова, което беше разрушено и ограбено от фашистите, към продължаване на борбата с врага с други средства.

Въодушевлението непрекъснато растеше. То като огън се разгаряше, разпростираше  се все по-нашироко и по-нашироко, а когато бяха издигнати лозунги за Съветския съюз, за неговата непобедима армия, за Отечествения фронт, за Българската работническа партия, която организира и доведе до победен край борбата, за вожда на партията Георги Димитров, над площада дълго време ехтяха възгласите на хилядите борци за нов, радостен и щастлив живот.”

К Д

Tags: