ПЪЛЗЯЩИТ НАЦИЗЪМ ИЛИ КАК ПРОХОДИ „БАНДЕРИЗАЦИЯТА” НА УКРАЙНА

Това, което виждаме днес в Украйна, можем да смятаме за цялостен резултат от дълговременната, целенасочена и ясно планирана работа. Работа по внедряване на националисти във висшите, средните и низовите ръководни звена през 50-те и по рано години, по начало в Западна Украйна, а след това и в цялата Украинска ССР.  С тяхна помощ в Западна Украйна внимателно се подготвяше и разширяваше антисъветската и русофобска „почва”, която след това, като отслаби СССР и контролните органи на Центъра започна да се разпространява в другите украински региони. При това внедряването на националисти в украинската компартия и тяхното издигане по кариерната стълба започва през 1920 година.

Така, съгласно съобщението на началника на 4-то Управление на НКДВ на СССР Судоплатов, замначалника на 3 управление на НКВД на СССР Илюшин от 5 декември 1942 г. (№ 7/с/97), „…след разгрома на петлюровщината… активните петлюровци минаха в дълбока нелегалност, и едва през 1921 година се легализираха, влизат в УКП и използват легалните възможности за активизиране на нациолистическата дейност… Тези лица с идването на немските окупатори в Украйна минават на служба при немците”. Очевидно е, че през последното сталинско десетилетие (1944-1953 г) проникването на „западняци” в партийно-държавните органи на Украйна, меко казано, не е било толкова просто. За това по-късно…

Реабилитацията през 1955 година, по инициатива на Хрушчов, на лица сътрудничили с фашистките окупатори през годините на войната, по мнението на много експерти, отвори клапана за „политическо натурализиране” на връщащите се в Украйна бивши оуновци, които в последствие в голямото си болшинство се пребоядисаха в комсомолци и комунисти.

Но те едва ли се връщаха от емиграция от симпатия към „просъветската” си ориентация. По оценките на редица североамерикански и западногермански източници ( в това число, и на съществуващия от  1950 до началото на 1970 години Мюнхенски институт за изучаване на СССР и Източна Европа), не по-малко от всеки трети украински националист и членовете на техните семейства, реабилитирани в средата на втората половина на 1950 година, през 70-те станаха ръководители на райкоми, обкоми,  областни или районни изпълкоми в Западна, Централна и Юго-Западна Украйна. А също и ръководители от различни рангове в много украински министерства, ведомства, предприятия, комсомолски и обществени организации, в това число и на областно равнище.

По същите оценки, както и от архивните документи на местните партийни органи, в началото на 1980 година в общия контингент в обкома на партията и райкома на Лвовска област делът на лицата от украинска националност, реабилитирани през 1955-1959 години и на репатрираните превишавал 30%; в парторганите на Волинска, Ивано-Франковска и Тернополска области този показател е от 35 до 50%.

Паралелен процес протича и от чужбина, понеже през средата на 1955 година се връщат много украинци от различни краища на света. При това, още през 55-та- 58-ма години се връщат не по-малко от 50 хиляди човека, а в следващите 10-15 години – още около 50 хиляди.

И което е много интересно: изпратените в изгнание оуновци през 40-те и началото на 50-те години, в голямото си болшинство, се устройвали на работа в златните мини на Урал, в Сибир и в Далечния Изток. След което се връщали в Украйна с куп пари.

Изобщо не са били бедни и репатрираните от чужбина. И почти винаги след като се завръщат болшинството от изгнаниците и репатрираните си купували къщи с дворно място, или си построявали такива, или се „устройвали” в скъпоструващите по това време жилищно-строителни кооперации.

Очевидно е, че след хрушчовските реабилитации през 1955 година ръководството на ОУН и другите националистични  тайни структори приемат решение през 55-56 години за постепенно внедряване в партийните и държавни структори на Украинската ССР. Отбелязвало се, че непреодолими препятствия от страна на местните власти няма да има. С една дума, националистите променят тактиката, започнали по всякакъв начин да подкрепят „прозападните” антисъветски дисиденти в Украйна, умело внедрявайки в общественото съзнание шовинистични оценки и призиви с помощта на издателствата и СМИ на Украинската ССР. По данни на историка-политолог Клим Дмитрук, тези мероприятия се контролирали от Запада. При това в СССР не се решавали да „притесняват” източно европейските страни, през територията на които (с изключение може би на Румъния) от чужбина в Украйна продължавали да проникват както екс-оуновци,  така и нови, по-подготвени, издънки на националистите.

Повтарям, украинското ръководство пряко или косвено поощряваше тези тенденции. Ето пример, на заседанието на Политбюро на 21 октомври 1965 година се обсъждал проект на ЦК на КПУ, предложен от ръководителя на ЦК на компартията на Украйна Петр Шелест, за предоставяне на Украйна правото на самостоятелна външно-икономическа дейност. Това не си е позволявала никоя друга съюзна република. Вече самата поява на този омразен проект показва, че в ръководството на Украинската ССР на практика са се промъкнали „перспективните” идеи на законспирираните националисти.

По редица оценки, ако този проект беше успял, след него щяха да последват аналогични искания от прибалтийските  и закавказките републики.

За това в Москва не сметнаха за необходимо да отидат на срещата по молбата на Киев, макар това предложение да се е подкрепяло от родения в Полтава, ръководител на президиума на Върховния съвет на СССР Н В Подгорни. Нещо повече, от спомените на А И Микоян, именно тогава Шелест, не просто „беше поставен на място”, но и е зачеркнат от списъка „приятели на Брежнев”. Впрочем и след това влиянието на „украинската група” в Кремъл си остана значително, и Шелест беше освободен от длъжност едва след шест години, а Подгорни – след 11.

Между другото, още през септември 1965 година в ЦК на КПСС постъпи анонимно писмо: „…В Украйна все повече се загрява атмосферата върху почвата на националния въпрос, във връзка с желанието на някой си от Киев да провежда така наречената украинизация на училищата и вузовете… Нима в ЦК на КПСС не са наясно, че нарушаването на всякакво статукво, а още повече посочения въпрос в Украйна, ще предизвика враждебни отношения между руснаците и украинците, ще възбудят страстите в полза на канадските украинци?..”. Но дори и разбора на този „сигнал”, трябва да признаем, не е довел до оставката на П Шелест.

Освен това, за „възвращенците” не имало препятствия за влизане в комсомола или в партията. Наистина, на някои им се наложило да сменят фамилиите си, но това, разбира се, не е голяма загуба за придвижване по кариерната стълба.

По инициатива на Шелест в края на 60-те в украинските хуманитарни и много технически вузове беше въведен негласно изпит по украински език, което, между другото, било приветствано от много СМИ на украинската диаспора от Северна Америка, ФРГ, Австралия, Аржентина. Те смятали, че това разпореждане ще прекрати „русификацията” и съветизирането на Украйна. В последствие това решение било спряно, но и след това много преподаватели изисквали от абитуриентите, студентите и кандидатите за научни звания да полагат изпит по украински език, особено в Западна Украйна.

А около средата на 70-те във връзка с по нататъшните усилия за усилване на украинския (особено на брежневско-днепропетровския) клан във висшето ръководство на СССР и КПСС натурализацията на националистите стана безконтролна. За което отново помогна изцяло мекото отношение към ръководството на Украйна в продължение, подчертавам, на целия следсталински период срещу. нарастване на националистическите тенденции в републиката. А подмяната на Шелест с Шербицки доведе само до по-завоалирано развитие на национализма, при това, доста изтънчено, може да се каже, йезуитски.

Е и какво, не доведе ли това до нарастване броя на училищата на руски език, не се ли увеличи броя на СМИ, в това число на радио и телевизионните програми на руски език? Но това предизвика скрито недоволство в националистически настроените кръгове на Украйна, помогна за усилването на тези настроения в обществото.

Заедно с това, по данни на изследователската група в интернет-портала СНГ, Украйна както преди си остана в привилегировано положение в сравнение с РСФСР, която нямаше даже собствена академия на науките за разлика от Украйна и другите съюзни републики.

При П Шелест, ръководещ през 1963 година ЦК на КПУ, започнаха да се издават повече украиноезична литература и периодика, но този процес започна през 1955 година. На официалните и обикновените мероприятия представителите на властта съветваха изказващите се да говорят на украински език. При това числеността на КПУ от 60-а до 70-а година нарасна рекордно  – в сравнение с ръста на броя на членовете на другите съюзни компартии – почти 1 милион партийци.

Активно развитие претърпя и прозападно настроеното  националистическо дисидентство в Украйна, най-малко една трета от които са били бивши членове на ОУН. В Лвовска и Ивано-Франковска области още в края на 50-те се сформираха нелегални групи „Украински работническо-селски съюз”, „Групата на юристите и историците”, „Независимост”. Те обсъждаха варианти за десъветизация на Украйна и нейното излизане от състава на СССР. А през февруари 1963 година на конференцията по въпросите на културата и украинския език в Киевския университет някои участници предлагат украинския език да стане държавен. Задължителните мерки по отношение на такива групи в Украйна не се предприемат. Излиза, че последователи на движението за „самостоятелна” Украйна е имало и в КГБ на СССР.

В тази връзка е забележително, че лидер на мелниковците (по фамилията на главатаря на една от групировките ОУН – А Мелник) А Камински през 1970 година издаде в САЩ и Канада обемна книга „За съвременната концепция на украинската революция”. Която лесно можеше да се намери от книжарите в различни градове на Украйна, на книжните базари, в групите на любителите на книги и от чуждите кореспонденти. Както твърдеше А Камински, „националната революция в Украйна е напълно възможна и тя трябва да се подготви. При това за това не са необходими (вече не са необходими! – И Л) нелегални структори… За да се сплоти народът против съветския режим, са достатъчни еволюционните възможности”. А в основата на такава революция трябва да се „положи запазването на собствения език, култура, национална самобитност, любов към родния народ, традициите”. И ако „умело се използват международната и вътрешната ситуация, може да се разчита на успех…”. Затова мелниковци и бандеровци от средата на 60-те се отказаха от главната за тях преди нелегална борба, преориентирайки се по експертните оценки на интернет-портала на СНГ и редица други източници,  по тактически съображения в подкрепа на украинското дисидентство в различните му форми и прояви. Специално – на подкрепата на инсценираната от Запада „защита на правата на човека в СССР”, в която на всякъде изкусно включваха националистическия подтекст. Във всеки случай, посредственият творчески работник в Украйна и не само там, често получаваше широка реклама като „съвестен затворник” или получаваше доста ефектни западни „етикети” от същия род.

Развитието на тези тенденции помагаха на идеята на русофобската „независимост”,  се споделяше от доста украински партийни и държавни функционери, макар, че през този период това  не беше публично.

Целият съветски период на Украйна на практика е успешна спойка на националистическото движение с партийния и държавния апарат.

А понеже голям брой от неговите представители произлизаше от оуновското движение, то този таен съюз, в крайна сметка, се оказа успешен. За националистите и техните западни покровители, разбира се. В тази връзка също е забележително построяването през 70-те и началото на 80-те години на съветските газопроводи за износ на газ главно през територията на Украинската ССР. Много СМИ от украинската диаспора тогава и по-късно отбелязваха, че след извоюване на „независимостта” си Украйна ще може да диктува условията си на Русия и ще я държи на „къс повод”. Сега се предприема поредния подобен опит, но, както и преди, едва ли ще се получи нещо сериозно от тази „независимост”…

Игор Леонидов

От редакцията на сайта на ВКПБ

 –––––––––––––––––––––––––––––––––

През 20-те и началото на 30-те години в Украйна „вървеше” украинизация,тогава руснаците, в същност, ги записваха за украинци.Инициатор на този процес е бил тогавашният I-ви секретар на ЦК на КПУ Станислав Викентиевич Косиор, предшественик на  Хрушчов. В края на 30-те той е разстрелян като враг на народа. Материалите от този период от историята на Украйна ще публикуваме по късно.

                                                                                                     превод Милчо Александров

 

Tags: ,