КАК АЗ СТАНАХ КОМУНИСТ

Всички мои познати преди да станат комунисти се намираха в плен на всевъзможни буржоазни заблуди. Към комунистическия мироглед те се приближаваха очиствайки своето съзнание, изхвърляйки от него буржоазните илюзии.

По такъв път преминах и аз.

Когато започна преустройството аз бях ученичка. Възпитанието, което моето поколение получи по това време, не можеше да се нарече комунистическо. Социалистическите устои на нашето общество вече бяха силно подкопани. В училище както и преди се говореше за социализъм, за това каква висока чест е да бъдеш пионер и комсомолец, за това, че ние сме продължители на делата на нашите деди и бащи. Но това ставаше някак си по навик, по задължение. Думите бяха останали, но техният огън и плам бяха изчезнали. Аз чувствах това. Четях много книги за болшевиките и за революционните борби, за гражданската и Великата отечествена война, за първите петилетки на социализма, за предишните пионери и комсомолци. И аз виждах и разбирах, че нещо се е пречупило, че нещата вървят не така, както трябва. Тогава вече нашето общество в силна степен беше обхванато от антисоциалистически, еснафски настроения. Сравнявайки прочетеното в книгите с това, което виждах около мен, не можех да разбера защо на тези, които са служели на обществото, поставяли са обществения интерес над личния си интерес, сега им се присмиват и ги подиграват, а преди са били пример за подражание.

И когато в процеса на преустройството либералната пропаганда започна да ни внушава, че социалистическите идеи са се изчерпали, че социализмът ни е довел до задънена улица, аз повярвах. Тогава аз не разбирах, че не социализмът е виновен за всички беди, които ни сполетяха, а отстъплението от него, неговото разрушаване. Над множеството пошли, евтини и измамни либерални митове аз не се и замислях, приемах ги за чиста монета. Например аз вярвах, че при капитализма хората са свободни, защото там всеки, ако поиска, може да стане милионер. Не ми и минаваше на ум, че милионите не идват от нищото, че те са ограбеният от народа труд.

Буржоазната пропаганда ни измами, защото ние не знаехме какво е това капитализъм, младото поколение нямаше собствен опит, а на опита на нашите бащи и деди ние не вярвахме. Това впрочем е заслуга на същата тази пропаганда. Капитализмът ни се представяше като общество на благоденствието и свободата. Ето един пример. Една наша съседка често идваше у нас и ни показваше западногерманското модно списание „Бурда”. Ние гледахме красавиците, шикозно облечени, техните къщи, спални, холове, кухни, кабинети – всичко оформено богато, комфортно. Нашата съседка казваше: Ето така живеят хората на запад и ние ахкахме и охкахме, и действително вярвахме, че всички хора на запад живеят и се обличат така. Тогава ние не знаехме какво е това комерческа реклама. За да бъдат направени тези фотографии са вложени много пари, работили са рекламни агенции. Хитрата лъжа на рекламата ние приемахме като истина за живота при капитализма.

Във вестниците още продължаваха да пишат за неравенството при капитализма, че богатството на едни е за сметка на нищетата на други, за престъпността, наркоманията, проституцията, за егоизма и цинизма, разяждащи буржоазното общество, за безнравствеността на капиталистическия начин на живот. Но ние пропускахме това покрай ушите си, смятахме, че това е пропаганда, че нас просто ни лъжат.

Деветдесетте години на миналия век бяха за мен, както и за мнозинството от народа,  години на отчаяна борба за преживяване. Бяхме на границата на глада и мизерията, цялата ни енергия отиваше в това как да се нахраним и преживеем. Нищо не ни минаваше в главите освен мисълта за насъщния. Нямахме сили да мислим за устройството на обществото, почти бяхме оскотели. Към две хилядната година нещата малко се пооправиха, появи се възможност човек да се поогледа, появиха се и мисли. Аз с широко отворени очи разглеждах обществото, в което се бяхме оказали всички и както много от тях разбрах, че сме жестоко и страшно излъгани. Под измамното и красиво покривало на нас са ни поднесли отрова. И много от нас разбраха каква подлост е либерализмът. Разочаровани от “либералните ценности” някои потърсиха изход в национализма, други в монархизма, в православния великодържавен патриотизъм, не малка част от моите съотечественици побягна под знамето на новото черносотничество, т.е. от блатото на либерализма попаднаха в друго, не по-малко зловонно.

Аз влязох в блатото на православно-имперския патриотизъм, ходех на църква,  участвах в “Руски марш”, после станах член на КПРФ /Комунистическа партия на Руската федерация/ – /партия, подобна на нашата БСП – бел.ред./. Направих това не защото вярвах в социализма, а защото на мен, при моите тогавашни имперски настроения ми харесваше, че СССР е бил велика държава и от нас всички са се плашели. По това време в разговорите с моите съпартийци аз ругаех съветския строй, обвинявах болшевиките, че са виновни за братоубийствената гражданска война, за разрушаването на държавата, за изкореняването на вярата, за унищожението на руската нация и прочее в този дух. Членовете на КПРФ възразяваха на моите нападки, но някак си неуверено, като че ли се извиняваха и оправдаваха, че е имало революция.

И само един човек винаги твърдо отстояваше комунизма, революцията и делата на болшевиките. Неговите слова се отличаваха с голяма убедителност. Това беше първият секретар на градския комитет другарят Глебченко. В отговор на моите нелепи обвинения и ожесточени нападки той винаги умееше ясно и убедително да ми покаже в какво аз не съм права. Говореше ясно и разбрано, речта му беше завладяваща, без никаква високопарност и надутост. Към мен се отнасяше доброжелателно, обясняваше моите заблуждения спокойно и търпеливо. С всичко това др. Глебчнко ми напомняше за предишните комунисти – честни, твърди и безкомпромисно защитаващи своите идеи. За тях бях чела в книгите. Преизпълнена с уважение към др. Глебченко аз започнах с по-друго око да гледам и на комунизма. Любовта към Октомври беше заложена у мен още от ученическата скамейка, но тя бе погасена от перестроечната клевета. Общуването ми с др. Глебченко възвърна у мен тази любов и изми от революцията цялата помия, хвърлена върху нея. Аз обаче все още мислех, че комунизмът и християнската религия не си противоречат и могат да се съвместяват. Мислех, че църквата защитава правдата. Но когато през Октомври седемнадесета бедните, онеправдани и ограбени хора са се вдигнали против грабителите и кръвопийците, против вековната неправда, руската православна църква ги е обявявала за злодеи и проклетници. Значи тя е стояла на страната на угнетителите. И сега тя служи на угнетителите и защитава тяхната власт. И аз видях истината, разбрах, че църквата люто ненавижда комунизма и революцията. Като враг на революцията тя стана и мой враг.

Аз окончателно се определих и вече знаех, че правдата е в комунизма. Зададох си и въпроса как да достигнем до комунизма, как да се борим за него и как като победим ще го защитаваме, за да не ни излъжат отново и да ни върнат в капитализма, ще прилича ли новият социализъм на този, който строихме, защо рухна Съветският съюз? И все по-често започнах да мисля, че пред нас има само един път – пътят, по който са минали болшевиките през седемнадесета година. Само революцията може да измени обществения строй, да унищожи капитализма. Друг път няма!

Но всичко ми беше все още като в мъгла. Ленин още не бях чела. Аз не знаех, но усещах, че трябва да бъде точно така – революция. Споделих своите мисли с др. Глебченко. Но неочаквано за мен той не ме подкрепи. Той ми каза, че през октомври седемнадесета историческата обстановка е била различна и за това болшевиките са били прави, поемайки по пътя на революцията. Сега нещата са други и ние можем да победим на избори. По-добре е да победим без въоръжена борба, без кръвопролития. Просто е нужно да убедим хората да дадат своя глас за нас, т.е. за КПРФ.

За първи път думите на др.Глебченко ми се видяха неубедителни. Даже се учудих, че такъв опитен и разумен човек като него може да вярва, че е възможно капитализма да бъде победен така просто и леко. През гражданската война тази гадина се е съпротивлявала яростно и смъртно е ненавиждала болшевиките и революцията, а сега ние ще я победим на избори, капиталистите ще се смирят и ще ни предадат властта си. Нещо тук не е както трябва. От този момент тази мисъл се загнезди в главата ми и не ми даваше спокойствие. Известно време аз работех в нашия градски комитет и вършех работата, която по думите на др. Глебченко и останалите другари беше най-важната. И тази най-важна работа беше един път в годината да участваме на избори, а през останалото време да се готвим за тях. Понякога ми се струваше, че с другарите наистина правим най-нужното в борбата за социализъм. Тогава аз бях щастлива. Но и все по-често ми се струваше, че ние не правим нещо както трябва, че се движим по затворен кръг. В добавка, в главата ми все по-упорито се появяваше  мисълта, че нашата работа е не само безполезна, но и вредна за делото на социализма. Да участваме в избори и заседания на Думата означаваше да помагаме на буржоазната власт да създава впечатление за демокрация. Ние успокояваме нашите членове и симпатизанти, че те се борят за социализъм, отнемаме им от времето и силите и по този начин им пречим да се заемат с истинската борба.

По това време аз започнах да чета Ленин сама, никой от градския комитет не ми беше обяснил, че комунистът задължително трябва да се учи от произведенията на Ленин. Просто на мен ми попадна част от ленински текст и  ме порази енергията и точността на лениновата фраза. Всяка фраза беше като точен изстрел, като твърда и решителна крачка напред. Четейки Ленин аз крачех все по-напред и по-напред. Аз крачех – и падаше лъжа след лъжа. Това беше чувство за освобождение. Макар че моята мисъл се движеше в правилна посока, до сега не се решавах да отида до края, спирах се, образно казано на сред пътя. Четейки Ленин освобождавах своите мисли от всякакво робство, правех ги безстрашни.

Ленин твърдо и ясно говореше, че към комунизма има само един път – революцията. С книгата в ръка отидох в градския комитет и я показах на др. Глебченко и останалите. Показах им Ленинските съчинения, където той говори, че буржоазията никога няма да даде властта си доброволно, тя ще се съпротивлява до последно. Показвах им това на примера на днешния ден – целият държавен апарат работи за буржоазията, в нейни ръце са съд, армия и полиция. Те са създадени точно за това – да пазят властта и богатствата на господстващите класи – в нашия случай – на буржоазията. Тя никога няма да признае избори, които са й неизгодни, нещо повече, тя няма да допусне да участват в избори истински комунистически партии, ще им поставя всевъзможни бариери, само и само да не участват. По-нататък, ако тези партии са станали силни, ще прибегне до гонения и тормоз на техните лидери, а даже и до физическото им унищожаване и забрана на партиите. Изобщо буржоазията никога няма да предаде доброволно властта и капиталите си, това може да стане само със сила.

Но написаното от Ленин не направи впечатление на другарите. Ленин говори едно, другарите от КПРФ – противоположното. Кого да слушам? Аз послушах Ленин. Започнах да търся истински комунисти, които признават ленинския път и са готови да вървят по него. Намерих ги и сега работя с тях. Така аз станах комунист.

Може би разказът ми ще послужи на много другари. Чрез моя пример е видно, че и теоретически най-безпомощният, омагьосан от буржоазната пропаганда човек, какъвто бях аз, може да намери правилният път към комунизма, но при едно условие – ако търси, ако се стреми към истината. Значи пред нас, както и по времето на Ленин, стои важната задача да привлечем и възпитаме хората с правилно организирана и обмислена пропаганда, агитация и обучение.

И. Ту-ва

Бел. на редакцията. Горната статия нагледно показва в колко сложно положение попадна младежта по времето на “преустройството”, както в Русия, така и у нас, как тя беше, а и сега е оглупявана от буржоазната пропаганда и как търпеливо и внимателно трябва да се работи с нея, за да проумее случващото се и да намери съзнателно верния път.

Tags: ,