СРЕЩАТА НА ВЪРХА В БРИСБЕН

КАКТО СЕ ПРЕДПОЛАГАШЕ ТЯ СТАНА КАКТО ПРИ ВОЕННО ВРЕМЕ

ПЕТР АКОПОВ

  Може ли да си представите, че по време на Втората световна война Сталин би се оказал на един международен конгрес с Хитлер? И при това върху територията на една от окупираните от райха страна? Не – и това едва ли е единствената принципна разлика от днешната ситуация с участието на Владимир Путин съвместно с лидерите на англосаксонския свят в срещата на „голямата двадесетка” в Брисбен.

За сега на Русия е обявена само икономическа и информационна война – така че в тези условия Путин може спокойно да отиде в страната ръководена от британската кралица.

„ Но дипломатическата и икономическата война, която се води между Русия и англосаксонците, истинско примирие е невъзможно”.

  Срещата на G20 с участието на най-влиятелните политици в света ще се запомни само с внезапното отпътуване на президента на Русия. Но ако Западът цели руския лидер да бъде „изолиран” на световната арена и това едва ли не трябва да понижи неговата популярност в родината му, то тази цел не беше постигната – написа лондонския The Telegraph. В този пасаж се съдържа рядкото признание на англичаните за неуспеха им. Много по-типичен беше призива на „господарската раса” в Guardian: световните лидери трябва да престанат да се отнасят към Путин като към равен, неговата покана на срещата АТЕС и „голямата двадесетка” – е грешка, защото там с него се опитаха да водят диалог между равни, но той „продължава да упорства” и не търси контакт.

Иначе казано, заради контактите Путин пристигна в Брисбен – разбирайки много добре, какви чувства изпитва към него англосаксонския елит. Австралия, както и Канада, са само периферията на англосаксонския свят – техния елит винаги е бил използван от Лондон и Вашингтон за черната работа.

За това ако британският премиер Камерън без много шум ходи на среща с Путин в руската му резиденция, то канадският премиер Харпър не желае да се ръкува с руския президент, заповядвайки му препоръката „да се махне от Украйна”. Австралийският премиер Еботт, наистина  се изложи още преди Брисбен, обещавайки да притисне Путин, за което му се наложи на срещата в Китай да оправя ситуацията и на „двадесетката” той вече демонстрира показно дружелюбие. Но за сметка на това австралийците като организатори се хванаха за дреболиите – отреждайки му място в края на колективната фотография, на срещата на аерогарата…

Путин си замина по-рано преди завършването на работата на срещата не поради обида – полетът в неделя сутринта беше планиран още преди пристигането му в Австралия: и ако в това има някаква демонстративност, то тя е планирана предварително, а не е реактивна реакция. Впрочем, западната преса все едно го отигра както трябва: разсърдил се, възмутил се, избягал. Но  истинските читатели и самите лидери прекрасно разбират, как стоят нещата на практика. И за позицията на Русия и за характера на Путин.

Путин пристигна в Брисбен защото, Русия не се смята за отбраняваща се страна (и няма да позволи да я смятат за периферна сила) – той пристигна за да продължи политиката си по построяването на новия световен ред. Ред, който ще смени англосаксонския глобален проект, известен под условното наименование „свят по американски”. Фактът, че днешната среща на „двадесетката” е в Брисбен (през изминалата година беше в Русия, а следващата година ще бъде в Турция), тоест на територията на врага, ако наречем нещата с истинските им имена, изобщо нямаше повод за отказ от срещата.

Първо, защото отсъствието на Путин би се изтълкувало като проява на слабост, второ, защото Брисбен му позволи да проведе вече втората за тази година среща със ръководителите на страните от БРИКС (а също и да преговаря с новия индийски премиер Моди, който през следните месеци Путин ще посети в Делхи), трето, защото контактите на високо равнище между Русия и Европа сега се подкрепят само на международните многостранни срещи.

А работата с Меркел, контактите с Оланд и италианеца Ренци, независимо от тяхната зависимост от англосаксонците, Путин изобщо няма намерение да захвърля. Да не говорим, че на тях самите тези срещи са по-необходими, от колкото на него – дори и за това, че той ги разбира много по-добре, отколкото те него.

Не само заради борбата за Украйна, през което време Путин добавя нови козове, но и защото европейците се разкъсват между меркантилните си интереси (а това е нормалното им отношение с Русия) и атлантическия диктат, умело използващ многовековния страх от „руската мечка”. А Путин е прагматик, който много добре познава германския характер.

Разбира се, че за освобождението на французи, немци и италианци от атлантическия диктат никой сега, дори и Путин, не може – но той работи не само върху техните позиции на украинския фронт, но и за бъдещето, за времето, когато Европа ще се освободи от англосаксонските наместници.

Путин знаеше, къде и за какво отива и на практика нищо неочаквано не се случи. С европейците всичко беше така, както трябваше да бъде – прагматичният Ренци покани Путин в Италия (естествено, под предлог на международно мероприятие), Оланд любезничеше и се въртеше около това, „за което не са говорили” (за Мистралите”), Меркел, с всеки ден става все   по-атлантическа, точно четири часа проведе в беседа за „заплахата на мира”.

БРИКС осъди антируските санкции – не публично, но и това е достатъчно за поредната демонстрация на пълния провал на „блокадата”. Със саудитския принц Путин навярно обсъди бъдещите цени на нефта. И, разбира се, главният резултат от срещата е в съвместното комюнике на „двадесетката” което беше изразено в „дълбокото разочарование от продължаващото задържане на реализирането на реформите в МВФ” и беше фиксиран настоятелния апел на САЩ за неговото ратифициране до края на годината.

Разбира се, че това няма да стане – ако съдим от действията на БРИКС. Пък и не само на БРИКС.

В дипломатическата и икономическата война, която върви между Русия и англосаксонците, истинско примирие е невъзможно. И нещата не зависят дори от противоречията за Украйна, за които Вашингтон ще упорства до последния момент, докато тя под заплахите на собствените си проблеми не рухне обратно в руския свят. Конфликтът е неотстраним и обречен на ужесточение най-напред, че е част общия конфликт на атлантиците с основните държави от останалия свят.

Този конфликт не е само открит, както е случая с Русия, но той е много дълбок, дължащ се на много противоречия (финансово-икономически, цивилизационни, геополитически) с англосаксонските глобализатори в Китай, Индия, ислямския свят, Латинска Америка които са неотстраними. Вашингтон и Лондон се смятат за „лидери на света” – но все по гръмогласно звучи въпросът: а кой ви е дал това право?И, най-главното, извършва се настойчива, не много афиширана работа по изграждането на носещата конструкция на друг, многодялов и мнгополярен световен ред – за разрушаване на отделните елементи, а след това и на цялото здание на англосаксонския глобализъм който не успя да погребе света.

Фактът, че Русия най-активно от всички стимулира този процес, като отправя открити призиви към глобализаторите, свързани не само с текущия момент (на пряко стълкновение със Запада за Украйна), но и от нашата история, когато в най-сложна ситуация сме успявали да отстояваме нашия път и земята си.

Достатъчно е да напомним един обикновен факт – в днешната „двадесетка” има само три страни, които никога не са били колонии на Запада: Япония, Турция и Русия. Днес Япония няма пълен суверенитет – който е частично ограничен след като САЩ я окупира през 1945 година. Турция се опитва да води самостоятелна политика и влезе в конфликт с англосаксонския свят към който тя е впрегната по линия на НАТО. Китай губи опиумната война и става полуколония през 19 век, който съумя да си върне заграбените територии преди 17 години.

Остава Русия – която обективно е главно препятствие за англосаксонския проект за световно господство. При това Русия им пречи във всички насоки – имперски, съветски и дори днешни.

На Сталин му се наложи да воюва с Хитлер, а не с Чърчил – но ако ситуацията беше  друга и обединена Европа щеше да тръгне срещу Москва под ръководството на Англия, а не на Германия. Чърчил мислеше да удари Русия с помощта на немците през пролетта на 1945-та, а след година предлагаше на САЩ да хвърлят атомна бомба върху СССР. Русия не за първи път се сблъсква с обединените сили на Запада и никога не е била губеща.

17 ноември 2014 година                       превод Милчо Александров

Tags: ,