Сталин – нашата бойна слава

Лъжедемократите хвърлиха сянка върху героичната епоха на 30-те – началото на 50-те години, нарекоха я “сталинщина” и зачеркнаха великия подвиг на по-старото поколение. Не трябва да си затваряме очите за реалните противоречия на онези години: от една страна – легендарен ентусиазъм и героични дела, от друга – хиляди в затворите и лагерите, а между тях – сред истинските врагове на съветската власт – и невинни хора. Разбира се, не можем да се примирим с гибелта и мъките на невинния човек, още повече с тези на истинския комунист, участник в гражданската война и командир от Червената армия. Но защо станаха тези събития? Нима единственото им обяснение е “злата воля на Сталин” – този “кръвожаден тиранин” и “параноик”, както го обрисуват “демократичните” средства за масова информация? Преувеличавайки броя на жертвите на т.н. “репресии” до астрономически величини – 60-90-110 милиона! – кой тогава се е сражавал на фронта и е работил в тила?!? – “демократите” ги превърнаха в “коз” за зомбиране на народа. Нека се опитаме да се ориентираме, отделяйки обективните и субективните предпоставки за събитията от 30-те и началото на 50-те години.

Преди всичко да се обърнем към уроците на историята.

Историческият прогрес никога не се е движил по прав, отъпкан път. Борбата на новото със старото винаги е била кървава и прогресът си е пробивал път чрез рушене на старото, чрез много жертви и смърт. Такава е диалектиката на историята: прогресът се осъществява чрез борба на противоположностите. Доброто има своята обратна страна – Злото! Справедливостта се утвърждава чрез несправедливост. Можем да съдим историята само по посоката, по следствията от историческото развитие. Главното е да се види определящата й страна, главните тенденции, при това заставайки на страната на трудещите се и на историческия прогрес.

Имало ли е големи исторически преврати без многобройни човешки жертви? Да си спомним времената на Иван Грозни, разбиващ със секира остатъците от феодалната разпокъсаност. Да си спомним Петър І, който “пробива прозорец към Европа”, построява Петербург върху костите на 100 хиляди крепостни селяни и, без да пожали дори собствения си син, застава на пътя на преобразованията. С кръв е ставало и установяването на капитализма. Да си спомним “кървавите закони” в Англия, “как овцете изяждат хората”, изтребването от Кромуел на 2/3 от населението на въстанала Ирландия. Колко кървава е била Френската буржоазна революция в края на ХVІІІ век! Да посочим якобинската диктатура с нейния терор, жертва на който стават не само десните от типа на Дантон, но и левите якобинци, “бесните” – най-решителните революционери! Отнесено към броя на населението й, Франция е понесла няколко пъти повече жертви от жертвите по време на Октомврийската революция и т.н. “репресии” на територията на СССР.

Пред нашия народ имаше още по-големи трудности: събарянето на старото експлоататорско общество предизвика яростна съпротива на вътрешната и външната контрареволюция. Огромна трудност създадоха колебанията на дребнобуржоазната стихия предвид малобройността на работническата класа. А тепърва ни чакаше страшно изпитание: войната с хитлеровска Германия. “Ние сме изостанали от напредналите страни с 50-100 години – заяви Й. В. Сталин през 1931 год. – Трябва да пробягаме това разстояние за 10 години. Или ще направим това, или ще ни смажат”. За тия десет години се наложи с ударни темпове да се осъществи индустриализацията, създават се много нови отрасли на промишлеността, непознати за царска Русия. Необходима предпоставка за това беше колективизацията. Построяването на основите на социализма изискваше и “първоначални натрупвания”. Трябваше да купуваме съоръжения за цели заводи. А с какво да плащаме? Западът ни отказваше кредити и за да плащаме, трябваше да продаваме зад граница зърно, дървен материал, масло, отказвайки се от всичко необходимо. В тези условия не беше възможно да се облягаме само на моралните и икономически стимули за труд. Сурова необходимост стана и принудата, установяването на най-твърда взискателност и дисциплина, което пък беше невъзможно без атмосфера на страх от наказание. Наложи се бързо да се съкрати НЕП и да се премине към мобилизация на всички ресурси за осъществяване на първите петилетки. Такава беше обективната необходимост! Друга генерална линия щеше да обрече страната на поробване в случай на неизбежна война. Ето защо бяха отстранени Троцки, Каменев, Зиновиев, Бухарин, които застанаха против тази генерална линия на Сталин. Болшинството партийни членове разбираше и подкрепяше Сталин в този сблъсък на мнения!

Някой от класиците беше писал за “родилните мъки при раждането на новото общество”. Много точно и образно! Раждането действително минава в мъки, в кърви, в сълзи и стонове – но в крайна сметка се ражда дете! И новото общество не можеше да се роди без мъки и кръв!

Тези размишления оправдават ли гибелта на невинните жертви? Съвсем не. Но кой е писал доноси, кой е разпитвал, измъчвал и осъждал на затвор и разстрел невинни хора? Сталин не е отговорен за тези престъпления! За съжаление, историята пишат не ангели, не само революционери с чисти души като Феликс Дзержински. Въпреки всички чистки, в Партията, в органите на НКВД проникват и алчни, коварни и егоцентрични натури, които са бързали “да ловят риба в мътна вода”. Те са правели кариера, издигайки се по стълбицата нагоре върху костите не само на виновните, но и на невинните. В историята това се е случвало неведнъж. Да си спомним отново Френската революция. Комисарят на Конвента Фуше с дива жестокост потушава бунта на роялистите в Лион, екзекутирайки множество невинни и пускайки срещу подкуп виновните. Той става един от главните организатори на преврата, свалил якобинската диктатура! Властта винаги осигурява по-топло място под слънцето. Смята се, че събитията в СССР по това време са свързани с първото преразпределяне на властта след Октомврийската революция. Под предлог на борба с “троцкистко-зиновиевската опозиция” хищните “пирани*”, промъкнали се в редовете на НКВД и Партията, разчистват място за себе си, отстранявайки заслужили хора, истински болшевики. Дълбоко съм убеден, че сегашните “демократи”- неуморно стенещи по повод на лагерите – ако бяха се родили през 30-те години, щяха да бъдат между доносниците, “тройките” и прокурорите. Защо? Защото в душата си нямат нищо друго освен жаждата за лична изгода! Заради това те погубиха СССР, осъществявайки второто преразпределяне – този път и на властта, и на собствеността!

Ето защо трябва да отделяме фигурата на Сталин и политиката му от масата на мъчителите, палачите и доносниците, използували неговата политика за лично “издигане в службата”.

За да оценим обективно личността на Сталин без излишни украшения – предлагам да се обърнем преди всичко към изказванията на най-злите му врагове. Говорейки в Камарата на общините по случай 80-годишнината от раждането на Сталин, Чърчил заявява:

“Сталин пое Русия с рало, а я остави снабдена с атомно оръжие… Сталин беше човек с необикновена енергия, ерудиция и непреклонна сила на волята, рязък, жесток, безпощаден, както в работата, така и в разговор, на когото даже аз, възпитаният тук, в британския парламент, не можех да противопоставя нищо… Той единствено сам пишеше статиите и речите си и в неговите произведения винаги се чувствуваше колосална сила. Тази сила на Сталин беше толкова голяма, че той изглежда неповторим и изпъква ярко сред ръководителите на държавите за всички времена и народи… Когато влизаше в залата на Ялтенската конференция, ние всички, като по команда, се изправяхме и – чудна работа! – кой знае защо държахме ръцете си по шевовете… Не! Каквото и да говорят за него, историята и народът никога не забравят такива!”. А ето как Британската енциклопедия характеризира Сталин: “В продължение на десетилетия СССР действително беше превърнат от една от най-изостаналите страни във велика индустриална държава: това беше един от факторите, които осигуриха съветската победа във Втората световна война. Сталин упорито се стремеше към първостепенно развитие на тежката промишленост… Той стана неоспорим господар на СССР… Той проявяваше необикновена сила на волята, устойчивост и хладнокръвие… В основата на странния култ лежаха несъмнените постижения на Сталин. Той създаде плановата икономика: той пое Русия с дървени плугове, а я остави с атомни реактори; той беше “баща на Победата”. Но постиженията му бяха помрачени от деспотизма и жестокостта на диктатурата му. Той е една от най-сложните и противоречиви  фигури на световната история”.

Исполинската фигура на Сталин и днес не дава покой на гробокопачите на социализма. С помощта на телевизията и пресата те се стремят да превърнат образа му в страшилище и плашило, за да опорочат и цялата епоха на строителството на социализма. Не е случайно, че известният антикомунист, телеводещият А. Караулов, покани А. Зиновиев на диспут, поставяйки в центъра на беседата “Архипелаг Гулаг” на Солженицин. “Според вас, колко души е унищожил Сталин? – домогваше се Караулов до фантастичното число 80 милиона. Но получи от Зиновиев гневен и справедлив отпор.

“Считам, че “Архипелагът” е грандиозна фалшификация на съветската история. Сега всичко, което се говори и пише за Съветския съюз – дори фактите, които се цитират и които поотделно може и да са верни – създават целенасочено лъжлива картина. Та нали фактите се подбират и комбинират… Според “Архипелаг Гулаг” от едната страна са само Сталин със злоумишлениците му, а всички останали са били жертви. Като че ли не е имало Велика революция и не е имало грандиозен процес на индустриализация!… Съветската история беше велика история. А солженициновската концепция представлява пълно неразбиране на същността на съветската социална система”.

Караулов: “Но репресии е имало и жертвите им са поне около 3 милиона души. Нима това е малко?” А. Зиновиев отговаря: “Не са чак толкова много, ако се отчете, че имаше грандиозна революция, че от първите дни на съществуване на съветската система Западът водеше против нея жестока борба, която не спираше и за  минута. Та нали имаше хора, които бяха врагове на тази система! Сравнени с мащабите на революцията и резултатите й, броят на жертвите, според мен, е нищожен”. Караулов не се успокоява и привежда отделни факти – примери за невинни жертви. И получава следния отговор: “Вие подбирате факти, които са само капка в океана на живота! Фактите, които вие сте изровили, са нищо! Това са капки в морето, от които се изгради уникалната съветска история: в Историята на Човечеството тя няма равна на себе си! Милиони съветски хора станаха лекари, учители, инженери, офицери. Те имаха свой, достоен живот. Факт беше и разгромът на най-силния в света хищник, нацистка Германия”. И Зиновиев привежда като пример собственото си семейство: “Често питах майка си: ако например бъдат ликвидирани колхозите, ти би ли искала да се върнеш към едноличното стопанство?” – “В никакъв случай!”. “Да, налагаше ни се да работим в колхоза почти срещу нищо. Но по-големият ми брат стана директор на завод, аз съм професор, другите ми братя са инженери, единият е полковник и е възможно да  стане генерал. Аз се учих в първокласно съветско училище и получих образование, което даваха на времето само в царския лицей. Такова образование получиха милиони млади хора.

Сега изравят отделни факти от общия поток на живота. Но изберете един характерен район и проследете какво е станало с населението на този район. Колко души са били репресирани? А колко са станали учители, лекари, учени, офицери в сравнение с тези жертви? Те са били стотици пъти повече!”.

А в отговор на опитите да се изобрази Сталин като някакво чудовище Александър Зиновиев заяви: “Почти всичко, което се говори и пише за Сталин, е лъжа! Изчезва – зачерква се историческата роля на Сталин. Сталин, наравно с Ленин, беше най-великият политически и социален деец на ХХ век. Ако ХІХ век беше векът на Наполеон и Маркс, то ХХ век беше векът на Ленин и Сталин!”. Що се отнася до кумира на либералите Солженицин, А. Зиновиев се изрази кратко, но пределно ясно: “Солженицин е посредствен писател, а като мислител е едно голямо Нищо”.

Колко жалки изглеждат днес всички, които се опитват да низвергнат до ниското ниво на “Архипелаг Гулаг” величествената фигура на Сталин! Не случайно съветският народ в огромната си маса възприе като най-голяма лична скръб смъртта на Сталин. Спомних си редовете от една от песните, прославящи Сталин:

“Сталин – наша бойна слава!

Сталин – на нашата младост полета!

Борейки се и побеждавайки с песни,

нашият народ върви след Сталин!”.

По-старото поколение виждаше в Сталин символа на най-великите преобразования, създадени от ръцете на милиони съветски хора под неговото ръководство.

Историкът и публицистът Ю. Белов в статията си “Сталин и Хрушчов” твърди: “Народът помнеше всичко – и гладната 1933, и тревожната 1937, и горчивата 1941 – но не загубваше вярата в Сталин. Това е историческа истина, която не можеш да заобиколиш и да изгориш. Сталин беше народен вожд. Хрушчов удари с брадва по народната памет. Душата на по-старото поколение се пречупи. Децата започнаха да се съмняват в родителите си. На Запад направиха съответните изводи и по още не зарасналите рани на народната памет започнаха да удрят с настървението на садисти… Сталин и Хрушчов – величие и посредственост” (11). Обаче, отдавайки дължимото на заслугите на Сталин, не може да не се видят и противоположните последици от дейността му. Максималната централизация на ръководството на Партията, държавата и обществото през неговото време беше обективна необходимост. Без такава централизация беше невъзможен гигантския скок в развитието на обществото. Велика победа. Но след него централизацията доведе и до заменяне на демократичния централизъм в Партията с бюрократичен централизъм. А заедно със спомена за жертвите на събитията през 30-те години това се оказа мина със закъснител за СССР и една от причините за неговата гибел.

Tags: