ЗА КЛАСОВАТА БОРБА

  Известно е, че рано или късно работниците преминават от борбата срещу отделните капиталисти към борбата срещу цялата капиталистическа класа. Да се ​​бори срещу буржоазната държава, която защитава буржоазията и потиска трудещите се по всякакъв начин. Имаше период в историята на руската революция, когато работниците поставяха само икономически изисквания към капиталистите. Работниците все още не разбираха, че борбата им за по – добър живот ще бъде успешна само когато се съчетае с атаката срещу властта, върху цялата политическа система, основана върху частната собственост, експлоатацията и присвояването от капиталистите на почти всички плодове на труда на работниците.

   Капитализмът не стои неподвижен, той се развива. В същото време противоречията между работниците и собствениците стават все по – остри. Капиталистите копнееха за печалби – най – големи и на всяка цена. Такива печалби биха могли да бъдат изцедени от работниците само чрез намаляване на заплатите им до границата на глад и студ, удължаване на работния ден, влошаване на условията на труд, принуждавайки ги да работят по – бързо и ускорено, колкото за трима, наказване на всичко което им пречи, повишаване на  цените за всичко най – необходимо за човешкия живот …

   Ясно е, че работниците не биха могли да търпят такъв живот дълго. Борбата на работниците срещу капиталистите за подобряване на живота придоби все по – широк и брутален характер. Бунтове и стачки избухваха все по – често. По време на стачката работниците представяха своите искания пред капиталистическия работодател. Известно време обаче стачките остават спонтанни и имат икономически характер: работниците се борят само за благоприятни условия за продажба на труда си.

  Такава борба все още не е класова борба в пълния смисъл. Това е само началото на такава борба. Тя се превръща в класова борба едва когато всички напредничави работници в цялата страна се осъзнаят като работническа класа и започнат да се борят не само срещу отделни господари, но и срещу цялата капиталистическа класа и срещу правителството, което подкрепя и защитава капиталистите.

  Това е объркването сред работниците. Някои смятат цялата борба за класова борба, ако тя се води от работниците. Това води до факта, че борбата в профсъюзите и колективните трудови договори, които са от полза за работниците, т.е. икономическата борба за по-добри условия на труд, неоправдано се счита за „пълноценна“ класова борба.

  Оттук някои стигат до извода, че борбата за подобряване на труда чрез профсъюзите, отстъпките от работодателя и някои подобрения в материалния живот са всичко, от което се нуждае „обикновеният“ работник. Няма нужда да се отива по – далеч, няма нужда да се „влиза в политиката“.

    Те цитират думите на Маркс, че всяка класова борба е политическа борба. Ленин блестящо изясни този въпрос в своята безсмъртна брошура „Какво  да се прави?“ Във всяка борба на пролетариата срещу капиталистите има зрънце политика, но сама по себе си тя няма да поникне и не всяка политическа организация е способна да я подхрани, камо ли да я доведе до нивото на обща класова борба на работниците срещу цялата буржоазна класа, към борба за власт.

  Досега няма обща класова борба за власт. Но в същото време днес всяка малка крачка напред в трудовата борба веднага се обявява за тежко престъпление. Легитимните опити на работниците да поемат синдикатите или онези производствени дела, които трябва да бъдат в ръцете на работниците, веднага стават известни на властите и предизвикват цял ​​набор от реакции – от прикрито сплашване на работниците до открит държавен терор срещу тях. И там, където държавата се намесва, политиката започва по един или друг начин. Работниците се опитват да действат стриктно в съответствие с буржоазната конституция и трудовото законодателство и се борят за законни икономически права и подобрения. А срещу тях – по съвет от работодателя – фашизмът открива политическа борба с помощта на прокурори, провокатори, инспекции, съдилища, полиция и т.н.

  Защо се случва това? Защото буржоазията се страхува най – вече, ако работниците се организират да се борят за своите интереси! Няма значение, че тези интереси са три пъти „гарантирани“ от действащия буржоазен закон. Организацията на работниците за защита на техните икономически права и интереси означава за буржоазията, че вече не са отделни безсилни и безопасни работници, всеки човек за себе си, а някаква сила, която вече започва да пречи на „спокойното“ ограбване и потисничество. И това е сигнал за тревога към цялата класа на експлоататорите. Това те смятат като покушение  срещу цялата им политика.

  Второ, историческият опит е научил буржоазията, че работническите организации трябва да бъдат задушени в зародиш, унищожени, купени и подкопани отвътре. Най – умните капиталисти знаят, че класовата борба и работническото движение не могат да бъдат премахнати. Те могат само да бъдат забавени, отслабени (например чрез „поемане на лидерство“, тоест чрез завземане на ръководството на борбата и опит за връщане назад) – за отлагане на момента, в който работниците ще станат по – силни и ще започнат да търсят политическата власт. Потискайки поникването на работническите организации днес, фашистката буржоазия не печели време, както смятат някои другари. Времето се печели от тези, които имат перспектива, бъдеще. Буржоазията само отлага смъртта си. Тя вече не е способна на повече.

  Трето, растежът на организациите на работниците и масовата борба за икономическо подобрение изискват нещо повече от добро обучение от страна на работниците. Изисква се да не се връща спечеленото от капиталиста. И това не означава демобилизиране на работниците след успешна стачка, а увеличаване на броя на организираните работници, увеличаване на силата и уменията на работническите организации въз основа на всяка малка победа. Врагът става все по – силен – работниците също трябва да стават по – силни.

   Подобно увеличаване на масата и качеството на органите на борбата на работниците означава, че буржоазията губи позициите си, губи своето господство над масите. Това е пряко свързано с нейната политика.

  Засилването на икономическата борба за капиталистите означава също, че разходите им за борбата срещу работниците ще се увеличат. А също и разходите за отстъпки за работниците, ако те отвоюват такива отстъпки от капиталиста. Такива и други разходи за скъпоценната им печалба биха могли да бъдат избегнати, ако работниците все още седяха тихо, ако всеки сам за себе си се бори, за осъществяване на буржоазния закон.

  Става ясно, че когато работниците не са имали време да създадат свои избрани органи или да свикат събрание, когато работодателят тича при държавната власт и се скрива се зад нея. Тя държавата в този случай, без да има правни основания да отрече правните изисквания на работниците, се опитва да ги отрече на практика, тоест да ги прекрати, обърка, сплаши, измъчи по законен начин, с официални действия, като  „карантини“ и други полицейски измислици.

  Това още веднъж потвърждава, че фашистката буржоазия не се колебае и не чака да види как ще приключи борбата между работниците и отделния капиталист. Тя незабавно отговаря на законните икономическите искания на работниците с политически терор.

  Работниците все още политически не отговарят на буржоазията. И марксизмът признава класовата борба като напълно развита, „национална“ само когато тя не само обхваща политиката, но и в политиката поема най -същественото: организацията на държавната власт. Ясно е, че досега работническата класа дори не е стигнала до постигане на политиката. Тя дреме.

  Но това не може да продължи без край. Вземете революционното работническо движение в Русия в края на 19 век и го сравнете с началото на 20 век. Революционният подем през 1901-1904 г., за разлика от предишните революционни възходи, вече беше с коренно различен характер: работниците започнаха да преминават от икономически към политически стачки. Тези политически стачки все повече се развиват в масови политически демонстрации. Новото беше, че сега работниците се биеха, след като разбраха и усвоиха непримиримото противопоставяне на техните интереси на цялата политическа и социална структура на царска Русия. Тогава работническата класа на Русия за първи път се настройва като класа срещу всички останали класи и царското правителство.

   Това вече беше съзнателна борба на работническата класа на Русия, водена от собствена  партия, а сега тя вървеше не само за подобряване на икономическото положение на работниците, но и срещу царизма като цяло. За разлика от предишните действия на работническата класа, когато имаше спонтанни работнически органи, социалдемократическите комитети водеха почти навсякъде политическа борба. Революцията от 1905 г. разтърси чудовищната същност на  буржоазно-помешчистка Русия до основи. Това, което на милиони хора изглеждаше непоклатимо, неприкосновено, вечно, беше разтърсено. Както знаете, царизмът и най – едрата буржоазия успяха да задушат тази революция с мъка. Но това беше репетиция за октомври, без която победата на трудовия народ през 1917 г. би била невъзможна. 1905 г. доведе до политическия живот милиони обикновени хора, обречени, потиснати и сплашени повече от днешните жители. Работническата класа и нейната партия бяха укрепени от борбата на работниците.

  И резултатът не закъсня. Революцията от 1905 г. разтърси чудовищната смесица от буржоазно-помешчистка Русия до основи.

  Но в края на века положението в много от частите на пролетариата не беше по – добро от това, което имаме сега. Разединението на работниците, ниското съзнание, преобладаването на дребни собственически настроения. Силата на партията беше в напредначивите работници. И тези работници успяха – въпреки факта, че имаше стопански и полицейски терор – да убедят първо няколко, а след това и много, че е:

  а) невъзможно  да се борим за увеличаване и за по – добри условия на труд един по един и с помощта на занаятчийски методи. А за икономическата борба е необходима силна, влиятелна, болшевишки грамотна, опитна организация. Това е гаранцията за нарастване на подготвителната, икономическата борба, до зрялата класова борба;

б) животът не може да се подобри значително поради отстъпките на собствениците. Необходимо е да се удари в корените на обществения ред, в който работникът живее по – лошо от добитъка;

в) собственикът не е сам срещу своите работници. Най- малко  цялата класа от  капиталистите в лицето на държавата бърза за да му помогне;

г) такова състояние е в услуга на тези господари. Следователно е необходимо да се води не само  икономическата борба, а да се развие борба не само със собственика, но и с цялата им класа, а следователно и с държавата им, за да се вземе властта и да се уреди животът така, както всички трудещи се хора искат.

  За работниците разликата между царската автократично-жандармерийска държава и сегашната фашистка държава всъщност не е голяма, тя е в детайлите. Общото е: средновековната реакция и произвол по всички линии, потисничество и задушаване на всичко, което е напредничаво, прогресивно. Полицейският терор срещу работниците и целия трудещ се народ. Класовата същност на тези отношения и класовата омраза на старите и новите експлоататори към работниците са еднакви.

  Следователно човек не трябва да пада духом, да се отклонява по „друг път“ и „други хора“. Положението на работниците и бедните селяни беше трудно. Хората бяха от същия материал като сега и в главите на мнозинството седяха царят, попът, страхът, дребният собственик, суеверия и предразсъдъци. Руско-японската война си свърши работата като ускорител на първата революция. Подобна историческа роля днес може да играе фалшивата „епидемия от коронавирус“. Това са обективни обстоятелства. И най – важната революционна работа тогава беше извършена от Сталинци и Бабушкинци, Лядовци и Бадаевци – организацията на най – добрите  работници  начело с Ленин. Те успяха да „убедят Русия“, успяха да „организират Русия“. Днес сред работниците има нарастване на симпатизантите на Сталин и Бабушкин, Лядов и Бадаев. Работата на работническата организация е насочена за тях – с тях. Зад нея стоят железните закони на социалното развитие.

„РАБОЧИЙ ПУТЬ“ М Иванов               превод Милчо Александров