Марксистко-ленинската идеологическа платформа на Мао-Цзе Дун и КПК
Тази платформа отразява стремежа на Мао Цзе Дун и на партията да се ръководят от принципите на марксизма-ленинизма,като прилагат научния и творческия подходи.На тази именно основа се налага да водят непрекъснато безпощадна борба против опортюнизма.Този вид борба е най-упорита и изпъстрена с непочтени идеологически прийоми,тя е най-безскрупулна от страна на опортюнистите.В тази борба се залага скрита под „благовиден” предлог форма на злобни атаки и нападки,тук се скриват истинските намерения и цели на противниците на дълбоко научния характер на марксизма-ленинизма и на неговата научно-творческа идеология,свързани с приложението на принципите за победата на социалистическата революция и изграждането на социализма.
В този смисъл,в явно прикрита форма се прояви опортюнизмът сред най-високо поставените лидери в ръководството на КПСС,след смъртта на И.В.Сталин-Н.С.Хрушчов и неговите приближени и последователи.Тяхната явно-скрита атака започна на ХХ конгрес на КПСС като „критика” срещу албанския ръководител на партията Енвер Ходжа,а по същество беше насочена срещу Мао Цзе Дун и КПК.
Един от основните ръководни принципи върху които се изгражда и ръководи своята дейност ръководният субективен фактор /РСФ/-партията, е основният закон на материалистическата диалектика-единство и борба на противоположностите;върху този закон се изгражда и развива,и научно обосновава марксисткото разбиране за обществено-историческото развитие.Сърцевината на този закон е развитието,движението и изменението на производителните сили и производствените отношения;този процес-движението,изменението и развитието е обективната предпоставка и условие за преминаването на един обществен строй в друг.Тук са заложени и научният и творческият подходи на РСФ и за победата на социалистическата революция и за изграждането на социализма.
Една от най-мощните атаки на опортюнистите,идеологически противници на Мао Цзе Дун,е насочена срещу обосновката на неговия път на социалистическо развитие.Посредством прилагането на научния и творческия подходи Мао Цзе Дун разкрива,че и след победата на социалистическата революция,че и след установяването на народно-демократичната диктатура съществуват и се проявяват антагонистични класови противоречия:в социалистическите обществени отношения,противоречия в самите производителни сили,проявяващи се на определен стадий от цикъла на производствения процес;такива противоречия възникват и се проявяват и в структурата на управленския процес,както и в ръководния партиен процес,и,че ако творчески и научно се откриват и отстраняват тези противоречия ще се осигурява процесът на нормално функциониране на социалистическото развитие на обществото.
В тази критика срещу Мао Цзе Дун,отправена от Академията на науките на СССР и други източници,се отправят обвинения за троцкистки уклон,но КПК,съответно Мао Цзе Дун ,се изправиха срещу явно-скрито замаскиран опортюнизъм,който със своята дейност в условията на изграждащ се социализъм в СССР,а също и в КНР/при специфични за нея условия/,специфично подхранваха тези идеи на Мао Цзе Дун.За тази специфика вече говорихме по-горе,относно изграждането на КПК.
А сега следва да хвърлим малко светлина относно причините и факторите,които наложиха това предизвикателство за непримиримия сблъсък между КПСС и КПК,съответно между СССР и КНР,който продължи до разрухата от опортюнизма и ренегатството на Системата на Социалистическата общност.
Самият факт на разрухата ни води към причината-излезлият наяве опортюнизъм на лидерите на Ръководния субективен фактор-КПСС.
Всъщност действителният сблъсък срещу опортюнизма,който продължи около 40 години след смъртта на Сталин-великият марксист-ленинец,получи своето начало на Московското съвещание на комунистическите и работническите партии през 1960 година.Излезе на лице обилно количество публикувани материали относно противоречията на това съвещание.Съществува и такъв факт,че Мао Цзе Дун е прозрял разпадането на страните от Източна Европа,които след фактическото разцепление на световната социалистическа система продължиха своето съществуване до 1990 година,след като ренегатите-опортюнисти,начело с М.С.Горбачов и неговата клика,без бой положиха оръжието си пред „победителя” в студената война-западните империалисти и НАТО,като всички източноевропейски страни станаха членки на тази агресивна,военна организация.
Комунистическата партия на Китай,направила анализ и оценка на опортюнистическия курс на комунистическите и работническите партии на Социалистическата общност,изразява категорично несъгласие с оценките и изводите на Московското съвещание и предлага друга,коренно различна оценка на основното противоречие на съвременността.А то се състои в следното:Главното противоречие е между империалистическите страни,начело със САЩ и национално освободителното движение,съответно борбата срещу колониалната зависимост.Другото противоречие е между САЩ и СССР за световно господство,а не както е определено на Московското съвещание-борбата между империалистическия и социалистическия лагер,борбата на работническата класа срещу капиталистическата класа и нейната експлоатация.
Оценката на КПК относно последното,формулирано от КПСС и други комунистически и работнически партии,не съществува реално като главно противоречие,защото реформизмът,като основен опортюнистически подход е обезоръжил работническата класа в западните страни.А що се отнася до противоречието между СССР и САЩ,съответно западните страни,то РСФ на СССР е поел стратегията на социалимпериализма.Последното явление,с оглед на опортюнизма и ревизионизма на съветското ръководство,неизбежно отвежда комунистическите и работническите партии в блатото на опортюнизма,следователно там,където отива той/СССР/-при капиталистите.Изводът е ,че тези партии трябва да снемат доверието си към СССР./фактите днес показват ясно и категорично правотата на твърденията на КПК и нейния лидер Мао Цзе Дун-б.р./.
Разрухата на доверието и появата на конфронтацията между Китай и СССР
Доверието между двете страни продължава около 10 години след победата на социалистическата революция в Китай през 1949 година.В рамките на това доверие са съществували и различия,но не дълбоки противоречия,докато след Московското съвещание през 1960г. такива противоречия излизат на лице открито и се задълбочават,нещо повече,до деветдесетте години на ХХ век те придобиват враждебен характер-Двете страни взаимно се упрекват.Стига се и до военни провокации и сблъсъци,до претенции за неуредени териториални спорове,КНР е обвинявана във велико-китайски шовинизъм,а КНР обвинява СССР в диверсионни действия и подривна дейност относно провинция Син Цзян,самоопределението на тибетската етническа общност.Обвинения от СССР към Китай се отправят във връзка с нарушаване на ленинските принципи за самоопределение,разбира се,без да се отчитат спецификата на териториалното разположение на етническите общности и настъпилите социално-икономически изменения в резултат на бързото и ускорено развитие на Китай след победата на социалистическата революция.
Очевидно враждебните отношения и сблъсъци се усложняват от настъпилите идеологически и политически отношения след появилия се остър шум в единната социалистическа система,шумът който предизвика взрив,наруши социалния хомеостазис на системата и я разкъса на две относително самостоятелни системи,които по различен начин продължават взаимодействието си с глобалната световна система.
В периода на единното функциониране китайците проявяват благодарност за оказаната им от СССР икономическа,научно-техническа и друга помощ..През първата петилетка народостопанския план се преизпълнява и КНР се развива с високи темпове,докато към края на петдесетте години КПК,под ръководството на Мао Цзе Дун обяви „големия скок”,което беше посрещнато с недоверие и от съветските икономически и политически лидери.Единната система започна да издава шум.Въпреки недоверието и непълната реализация на „големия скок”средногодишните темпове на изпълнение на народостопанския план за втората петилетка са 20% годишен прираст.При създалите се условия на недоверие,взаимни обвинения и вражди,съветската помощ е прекратена,но критиката спрямо китайския начин на изграждане и функциониране се увеличава.
Появява се още един фактор в „пукнатината”-обявяването на новата стратегия на ръководния субективен фактор на Китай- „опора в собствените сили”.Някои критици отдават особено значение на един от основните елементи на тази стратегия,на ролята,която китайската армия следва да изпълнява в защитата на собствената си страна,но също така и ръководството и управлението на КНР;не по-малка значимост се отдава на този фактор от гледна точка на подчинението интересите на китайския народ и икономиката на страната, на интересите на китайската армия и на целите,които критиците ги определят,на Велико-китайския шовинизъм.
Но заслужава внимание и официалната стратегическа позиция на КНР и перспективите за развитието на КНР,в социално-икономически,в културен план и във всички аспекти,които те си поставят и реализират. следва
