Бел. на редакцията. Статията под горното заглавие е написана от Й.В. Сталин и е отпечатана в брой 86 на вестник „Правда” от 1920 г.
Съществуват две групи марксисти. И двете работят под флага на марксизма, смятат себе си за истински марксисти. И все пак те изобщо не са тъждествени. Нещо повече, между тях има цяла пропаст и методите им на работа са диаметрално противоположни.
Първата група обикновено се ограничава с външното признаване на марксизма, с неговото тържествено провъзгласяване. Не умеейки или не желаейки да вникнат в същността на марксизма, не умеейки или не желаейки да го претворят в живота, тази група превръща живите и революционни положения на марксизма в мъртви, нищо не говорещи формули. В своята дейност тя се основава не на опита и на практическата работа, а на цитати от Маркс. Указанията и директивите тя черпи не от анализа на живата действителност, а от аналогията и историческите паралели. Разминаването на думите с делата – такава е основната болест на тази група. Името на тази група е меншевики /в Русия/ и опортюнисти /в Европа/. На лондонския конгрес др. Тишко охарактеризира точно тази група, казвайки, че тя не стои, а лежи на марксизма.
Втората група, обратно, поставя центъра на тежестта не на външното представяне на марксизма, а на неговото провеждане, на неговото претворяване в живота. Набелязването на пътищата и средствата за осъществяването на марксизма, съответстващи на обстановката, промяната на тези пътища и средства, когато се изменя обстановката – ето на какво обръща внимание тази група. Директивите и указанията тази група черпи не от историческите паралели и аналогии, а от изучаването на конкретната обстановка. В своята дейност тя се опира не на цитати и изречения, а на практическия опит, проверявайки всяка своя крачка, учейки се от своите грешки и учейки другите. Ето това обяснява защо в работата на тази група думите и делата не се разминават и учението на Маркс запазва напълно своята жива революционна сила. За тази група напълно подхождат думите на Маркс, че марксистите не бива да се задоволяват само с това да обясняват света, а трябва да отидат по-далеч, да го променят. Името на тази група е болшевики, комунисти.
Организатор и вожд на тази група е Вл.И. Ленин.
- ЛЕНИН КАТО ОРГАНИЗАТОР НА РУСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ
Образуването на пролетарска партия в Русия протича при особени условия, различни от условията на Запад. Докато там, в Германия и Франция, работническата партия излиза от професионалните съюзи в условията на легално съществуване на партии и съюзи, в обстановка след буржоазни революции, при наличие на буржоазен парламент, когато дошлата на власт буржоазия стои лице в лице срещу пролетариата – в Русия, обратно, образуването на пролетарска партия става в условията на жесток абсолютизъм, в очакване на буржоазно-демократична революция, когато партийните организации се препълваха от една страна с „легално-марксистки” елементи, жадуващи използването на работническата класа за буржоазната революция, а от друга – жандармите се нахвърляха срещу най-добрите партийни работници, а нарастването на стихийното революционно движение изискваше наличието на здраво, сплотено и достатъчно конспиративно бойно ядро от революционери, можещо да насочва движението за сваляне на абсолютизма.
Задачата се състоеше в това да се отдели зърното от плявата, да се организират опитни революционни кадри по места, да им се даде ясна програма и твърда тактика, и накрая, да се съберат тези кадри в единна боева организация от революционни кадри, достатъчно конспиративни, за да могат да устоят на набезите на жандармите, но заедно с това достатъчно свързани с масите, за да ги поведат в нужния момент на борба.
Меншевиките, т.е. онези, които „лежат” на гледните точки на марксизма, решаваха въпроса просто: така както на Запад работническата партия излиза от безпартийните професионални съюзи, борещи се за подобрение на икономическото положение на работническата класа, така в Русия трябва да се направи същото, да се ограничим само с икономическа борба по места и да не се създава общоруска боева организация.
За това, че този „марксистки” „план” на меншевиките е напълно утопичен за руските условия, принизява идеята за партийност, оставя пролетариата без своя партия – за това едва ли са се досещали меншевиките, за съжаление и много от болшевиките.
Великата заслуга на Ленин пред руския пролетариат и неговата партия се състои в това, че той разкри цялата опасност от меншевишкия организационен план още в този момент, когато планът беше в зачатие, когато самите автори на „плана” с труд си представяха ясно неговите очертания, поведе остра атака против организационната разпуснатост на меншевиките. Въпросът беше за съществуването на пролетарската партия.
Да се създаде общоруски политически вестник като център за обединение на всички партийни сили, да се организират здравите партийни кадри по места като „редовни части” на партията, да се съберат тези части чрез вестника и да се сплотят в общоруска боева партия ,с ясно обозначени граници и програма, твърда тактика и единство на волята – ето какъв план развива Ленин в своите знаменити книги „Какво да се прави?” и „Крачка напред, две крачки назад”. Достойнството на този план се състои в това, че той напълно съответства на руската действителност и майсторски обобщава опита на най-добрите практици. В борбата за този план болшинството от руските практици решително застана зад Ленин. Победата на този план заложи фундамента на тази сплотена и закалена комунистическа партия, която няма равна в цял свят.
Не рядко наши другари /не само меншевики/ обвиняват Ленин в склонност към полемика и разграничаване, в непримирима борба с примиренците и пр. Несъмнено и едното и другото имаше място в своето време. Но не е трудно да се разбере, че нашата партия не би могла да се избави от вътрешните слабости и разнобой, тя не би могла да достигне присъщата й сила и мощ, ако тя не беше изгонила от своите редици непролетарските, опортюнистични елементи. В епохата на буржоазно господство пролетарската партия може да расте и крепне само в такава степен, в каквато тя води борба с опортюнистичните, антиреволюционните и антипартийни елементи в своята среда и в работническата класа. Ласал беше прав като казва, че партията се укрепва като се очиства.
Обвинителите се опираха на германската партия, където по това време процъфтяваше „единството”. Но, първо, не всяко единство е признак на сила, второ, достатъчно е да се види сега бившата германска партия разделена на три партии, за да се разбере целия фалш и мнимост на „единството” на Шайдеман и Носке с Либкнехт и Люксембург. Не би ли било по-добре за германския пролетариат, ако революционните елементи в германската партия своевременно не бяха скъсали с антиреволюционните нейни елементи. Не, Ленин беше хиляди пъти прав, водейки партията по пътя на непримиримата борба с антипартийните и антиреволюционни елементи. Само в резултат на такава организационна политика нашата партия можа да създаде в себе си това вътрешно единство и поразителна сплотеност, благодарение на което тя успя да излезе безболезнено от юлската криза при Керенски, изнесе на своите плещи октомврийското въстание, без сътресение преживя кризата в бресткия период, организира победата над Антантата и накрая достигна такава твърдост и гъвкавост, благодарение на които тя във всеки момент може да преустрои своите редици и да съсредоточи хилядите свои членове за определена работа, недопускайки намеса в своята среда.
- ЛЕНИН КАТО ВОЖД НА РУСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ
Но организационните достойнства на Руската Комунистическа партия представляват само едната страна на работата. Партията не би могла да израсте и укрепне така бързо, ако политическото съдържание на нейната работа, нейната програма и тактика не отговаряха на руската действителност, ако нейните лозунги не палят народните маси и не тласкат напред революционното движение.
Руската буржоазно-демократическа революция /1905 г./ протече при условия различни от тези на Запад по време на революционните преврати, например във Франция и Германия. В същото време, когато революцията на Запад се разви в условията на манифактурния период на капитализма и неразвита класова борба, когато пролетариатът е слаб и малочислен, нямащ своя собствена партия, можеща да формулира неговите искания, а буржоазията е била достатъчно революционна да внуши на работниците и селяните доверие в себе си и да ги поведе на борба с аристокрацията – в Русия обратно, революцията от 1905 г. започва в условията на машинния период на капитализма, развита класова борба, когато сравнително многочисления и сплотен руски пролетариат имаше вече редица боеве с буржоазията, имаше своя партия, по-сплотена от буржоазията, имаше свои искания, а руската буржоазия беше достатъчно наплашена от революционността на пролетариата, за да иска съюз с правителството и помешчиците против работниците и селяните. Този факт – че руската революция избухна в резултат на военните неудачи на полетата на Манчжурия – този факт форсира събитията.
Обстановката изискваше пролетариатът да оглави революцията, да сплоти около себе си революционното селячество и да поведе решителна борба против царизма и против буржоазията едновременно в името на пълната демократизация на страната и обезпечение на своите класови интереси.
Но меншевиките, тези същите, които „лежат” на гледните точки на марксизма, решиха въпроса по своему, като при руската буржоазна революция, а в буржоазна революция хегемон са представители на буржоазията /вижте „историята” на френската и германската революции/, то пролетариатът не може да бъде хегемон на руската революция и тази роля трябва да бъде предоставена на руската буржоазия /същата тази, която предава революцията/, селячеството също трябва да бъде предоставено на попечителството на буржоазията, а пролетариатът трябва да остане в положението на крайно лява опозиция. И тези пошли припеви на либералите се представяха от меншевиките като истински марксизъм!
Великата заслуга на Ленин пред руската революция се състои в това, че той разкри до корен цялата опасност от меншевишката „схема за революция”, поверявайки делото на работниците в ръцете на буржоазията. Революционно-демократичната диктатура на пролетариата и селяните, вместо диктатура на буржоазията, бойкот на Булигинската дума и въоръжено въстание, вместо участие в Думата и работа в нея. Подробно ленинската тактика е изложена в знаменитите брошури „Двете тактики на социалдемокрацията в демократическата революция” и „Победата на кадетите и задачите на работническата партия.”
Достойнството на този план се състои в това, че точно и решително формулира класовите искания на пролетариата в епохата на буржоазно-демократичната революция в Русия, облекчи прехода към социалистическа революция, носейки в себе си зародиша на идеята за диктатурата на пролетариата. В борбата за този план болшинството от руските практици последва Ленин решително и твърдо. Победата на този план постави фундамента на тази революционна тактика на нашата партия, която и днес не дава покой на империалистите.
В нашето време на пролетарски революции, когато всеки лозунг на партията и всяка фраза на вожда се проверяват на дело, пролетариатът предявява към своите вождове особени изисквания. Историята познава пролетарски вождове, вождове на бурни времена, вождове-практици, самоотвержени и смели, но слаби в теорията. Масите дълго не забравят имената на такива вождове. Това са например Ласал в Германия и Бланки във Франция. Но движението като цяло не може да лежи само на спомените. На него са му нужни ясни цели /програма/ и твърда линия /тактика/.
Има и други видове вождове – вождове на мирното време, силни в теорията, но слаби в делата на организационната и практическа работа. Такива вождове са популярни само във връхните слоеве на пролетариата и то до известно време. С настъпването на революционната епоха, когато от такива вождове се изискват революционно-практически лозунги, теоретиците слизат от сцената, отстъпвайки мястото на нови лица. Такива бяха Плеханов в Русия и Кауцки в Германия.
За да се задържи на поста вожд на пролетарската революция и вожд на пролетарската партия е необходимо да съчетава в себе си теоретическата мощ с практически-организационния опит на пролетарското движение. Акселрод, когато той беше марксист, писа за Ленин, че той „съчетава щастливо в себе си опита от добрата практика и теоретическото образование и богата, широка политическа култура.”
За нас, познаващи Ленин от близо и можещи да гледат на нещата обективно, виждаме, че съчетавайки всички тези качества, именно Ленин и само той се явява днес вожд на най-силната и най-закалената в света пролетарска партия.
„Правда”, № 86 превод Вл.Цеков
23 април 1920г.
Подпис:Й.Сталин
