Един от активните участници в миналогодишните протести срещу управлението на ГЕРБ беше т.нар. „градска десница”, самообявила се още при протестите от 2013-2014 г. за „умна и красива”. Известно е, че най-изявеният политически противник на Б. Борисов през последните години е действащият президент Р. Радев. Затова би било рогично „умните и красивите” от ДБ да подкрепят кандидатурата на Р. Радев за втори президентски мандат. Вместо това те издигнаха кандидатурата на председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов. Все пак това не би било толкава странно, ако още в първата си медийна изява след номинацията му Л. Панов не беше атакувал Р. Радев, който би следвало да е естественият му съюзник срещу управлението на Б. Борисов. И дори нещо повече, на въпрос към представители на ДБ кого биха подкрепили на втория тур при евентуален балотаж между Р. Радев и проф. Герджиков предпочитание се отдава на кандидата на ГЕРБ. А това вече не говори особено добре за „умността” на „красивите”. Не по-добра е ситуацията и със самия кандидат на ГЕРБ. Бидейки ректор на най-големия държавен университет и прекарал целия си трудов стаж на държавна служба, той се явява като „десен” кандидат. А политическата „десница” по дефиниция е против ролята на държавата за сметка на частната инициатива. По този начин маститият професор изглежда дискредитира цялата си академична кариера. Впрочем същото се отнася и за другия основен „десен” кандидат – този на ДБ Лозан Панов, изкарал целия си трудов стаж на държавна служба в съдебната система.
Безспорно една от главните теми в текущата изборна кампания е задълбочаващата се здравна криза с коронавируса. Трудно бих могъл да си представя, че ще бъда на едно и също мнение по някой въпрос с Петър Москов, но той ме изненада с позицията си за необходимостта от ваксиниране и че вместо да се дават материални стимули на ваксинираните, трябва обоснова кампания за убеждаване. Но оттук нататък последва пълно безумие: според доктора настоящата ситуация с цените на горивата, а оттам и на електроенергията била резултат от водената „левичарска” политика. Първо ще отбележа, че у нас токът произвеждан със скъпи вносни природен газ и нефт е с нищожен дял. Не са поскъпнали нито местните въглища, нито ядреното гориво за АЕЦ, нито водата в язовирите за ВЕЦ-овете, нито вятърът и слънчевото греене за ВЕИ-тата. Единствено увеличена е цената за въглеродните емисии, сякаш има нещо „ляво” в това че Еврокомисията си е „присвоила” и „продава” тези емисии. Впрочем, изобщо не се държи сметка за другата страна – че България има един от най-големите дялове от територията, заети с гори, които естествено пречистват атмосферата от въглеродния двуокис. Така че вместо да заплаща за „ползвани” въглеродни емисии, България би следвало да получава средства за пречистването на емитирания от други държави въглероден двуокис. В действителност критичното повишаване на цените на електроенергията се дължи на въвеждането на пазарни механизми в тази област и борсовото ценообразуване. Във връзка с това е смешен плачът на бизнеса и „работодателите” от високите цени на тока. Когато е в тяхна полза, те са изцяло ЗА „свободния пазар” и против намесата на „лошата държава”. Когато обаче пазарните механизми започнат да действат в полза на някой друг за тяхна сметка, те тичат да ги спасява същата тази „лоша” държава, на която преди това по всякакъв начин са избягвали да плащат дори и толкова ниските за тях данъци. Няма да коментирам морала на протестите на ресторантьорския бизнес, който поставя печалбите си над здравето и живота на клиенти и персонал.
Едва ли не най-важната тема в изборната кампания на ДБ е съдебната реформа. Липсва обаче каквато и да е яснота какво разбират под такава реформа. Освен закриването на специализираните съд и прокуратура и желанието Христо Иванов да определя главния прокурор, чуваме само общи приказки за „върховенство на закона” и „независимост на съдебната власт”. Мимоходом ще отбележа, че настоящият главен прокурор, срещу когото толкова скача ДБ, беше избран именно по правилата, въведени от Хр. Иванов като правосъден министър във второто правителство на Б. Борисов. По-важен от върховенството на закона е моралът на законите, но това е проблем на законодателната власт. Известно е, че законодателството е въздигната в закон воля на господстващата класа. А от гледна точка на обикновения човек моралът на господстващата у нас буржоазна класа е най-малкото силно съмнителен. Върховенството на закона е точно обратно пропорционално на „независимостта на съдебната власт”. Всички са чували за прословутото разделение на властите, но малцина си дават труд да вникнат в същността му. А тя е чрез взаимен контрол на различните власти да се предпазват хората от произвола на някоя от тези власти. Какво е състоянието с разделението и взаимния контрол на властите у нас? По конституция всяка власт произтича от народа и принадлежи на народа. Като република с парламентарно управление у нас с пряко гласуване от народа се избират депутатите в Народното събрание. Също с пряко гласуване се избират и президент с вицепрезидент, които не принадлежат към никоя от трите власти, а като „държавен глава” са отживелица от монархическата институция. Неговите ограничени според нашата конституция функции спокойно би могло да се изпълняват от председателя на Народното събрание, стига той да е авторитетна политическа фигура, а не „болонка” със или без характер, която само познава процедурите за водене на пленарните заседания на Народното събрание. Постът на пряко избиран президент би имал смисъл само ако той е глава на изпълнителната власт (правителството), както е според най-развитата буржоазна демокрация – тази на САЩ. У нас изпълнителната власт (министър председателя и правителството му) се избират опосредствено – от Народното събрание. Обичайно за министър председател бива избиран ръководителят на партията с най-голямо парламентарно представителство. Така се получава парадоксът, че министър председателят е партиен началник на тези, които го назначават на този пост – депутатите от парламентарната група на неговата партия. Такова положение няма при никой друг „бизнес” – ти да си началник на този, който те назначава. Но по този начин се осигурява взаимния контрол на тези две власти – законодателната и изпълнителната: чрез партийната дисциплина на депутатите от управляващото мнозинство и от друга страна чрез парламентарния контрол над правителството. Актовете и действията и на двете власти се контролират от третата – съдебната власт. Принципът за разделение и взаимен контрол на властите изисква актовете и действията на тази трета власт да бъдат контролирани от другите две. Това обаче у нас не е така. Съдебната власт се избира по най-недемократичен начин от всички други: от Висш съдебен съвет, който от своя страна се избира на квотен принцип от парламентарно мнозинство, опозиция и президент, т.е. двустепенно опосредстван избор. За сметка на недемократичния си избор обаче „магистратите” от съдебната власт се радват на пълна липса на отговорност, каквито и нарушения на закона да извършат с постановените си съдебни актове и пълна невъзможност да бъдат отменени актове, минали през всички съдебни инстанции, колкото и очевидно те да противоречат на закона. Не виждам каква по-голяма „независимост на съдебната власт” би могла да иска ДБ от тази, която вече има. Истинската съдебна реформа в настоящите буржоазни условия би следвало да е в точно противоположната посока, за да се превърне съдебната система в правосъдна! „Магистратите” следва да бъдат лишени от имунитета си по отношение на постановените актове и да бъдат избиран по демократичен начин пряко от избирателите (отново както е в САЩ) и да не са недосегаеми за определен мандат, а да могат да бъдат предсрочно отзовавани. Разбира се, трудно може да се очаква избирателите да познават професионалната квалификация на кандидатите за съдебни постове. Но в една изборна кампания конкурентите и засегнати от решения на всеки кандидат ще могат да ги запознаят с неговите професионални и морални качества. Впрочем, правото като правила, регулиращи различни сфери от обществения живот, би следвало да са достатъчно ясни и разбираеми за всеки, за когото се отнасят, а не само за „високо квалифицирани” юристи и да подлежат на различни тълкувания в зависимост от корумпиращия потенциал на страните.
Разбира се, всичко това не може да не е известно на ДБ, в чиито редове има достатъчно компетентни специалисти, но техният интерес е чрез лъжливата си пропаганда да манипулират избирателите и така да увековечат господството на „умните и красивите” от жълтите павета над нас останалите – тъпите и грозните.
Спас Спасов
