173 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ХРИСТО БОТЕВ

botev

Христо Ботев, е роден на 25 декември (стар стил) 1848 г. (6 януари) в гр. Калофер в семейството на известния педагог и просветител Ботьо Петков.

Политическите възгледи на Ботев се формират в периода на подема на българското националнореволюционно движение и в разцвета на руската революционно-демократична мисъл през 60-те години. Великите руски революционери-демократи Херцен, Белински, Добролюбов и особено Чернишевски оказват силно влияние върху Ботев. На руската философска мисъл Ботев дължи своите материалистични възгледи. Като идеолог на българското революционно селячество, Ботев в своята блестяща литературно-публицистична дейност последователно отстоява идеята за освобождение на родината от турското робство и от гнета на българските чорбаджии чрез народна революция.

Ботев вярвал, че бъдещето принадлежи на новото, комунистическото общество: той пише, че изповядва комунизма, който е изцелител на недъзите на обществото. Социализмът на Ботев е бил утопичен. Неговата мечта да се устрои комунистическо общество, като се прескочи капитализмът, не е можела да се осъществи тогава, тъй като на България по онова време и е предстояло нейното буржоазно преустройство.

Литературното наследство на Ботев принадлежи към най-големите ценности на националната българска литература. На произведенията на Ботев са присъщи дълбока идейност, революционна страст и строга дисциплина на мисълта. Поезията на Ботев е тясно свързана с неговата революционна дейност. Развивайки най-хубавите традиции на народната хайдушка лирика, обогатява българската поезия с опита на руския поетически реализъм.

Животът и творчеството на Ботев стават светъл пример за по-късните поколения български революционери, вдъхновяват и днес много българи.

ТОВА ВИ ЧАКА!
(Ако не е истина, не е и лъжа)

Христо Ботев

Пари, пари, пари! – рекъл едно време Наполеон I и зяпнал беше да глътне цял свят; пари, пари, пари! – думат нашите букурещки народни базиргени и слухтят де кой ще да умре, за да му лапнат имотецът; пари, пари, пари! – думаше наш кир Михалаки и беше – чорбаджия. Парите са ум, парите са чувства, парите са живот, парите са бог. За пари Генович е станал шпионин, Найденов мекере, а Михайловски подлец – само нашите букурещки патриоти не работят за пари в кафенето, а за да им се смеле ястието в стомаха. Но от сичките тия златни телци достоен за нашата дълбока почит и за нашето високо внимание е кир Михалаки. А неговата орисница е обща за сичките „велики“ хора, неговата съдба е по-трагическа и от Дон Кишотовата.

Седим срещу Вознесение с дяда Обрешка Картункович на пътя и гледаме как си играят децата на „пещ-пещ-пещице“. Отдолу иде кир Михалаки и като върви, сякаш че и дуварите му думат: „Машаллах, машаллах! Голям човек, умен човек.“ А голям и умен човек беше кир Михалаки: шкембето му – де можеш направи такова шкембе – да събереш шкембетата и на шестех букурещки трътове, макар те и повече народен имот да са изяли; главата му – пет такива глави, каквото има „нашето доктор“, макар то да е професор „на букурещкото медицинско факултето“ и с конския си ум е зачудило и мало, и голямо. Главата и шкембето на кир Михалаки нямаше ги по сичките салхани. В шкембето му свободно можеха седна пет души турци и да пият кафе; в главата му с трийсет яйца гъска да насадиш; а гърдите му – гърди нямат нашите чорбаджии. Лицето на кир Михалаки мязаше на подница, носът – на мухлясал грозд, ръцете – ръцете му се не виждаха отпред; а крака – само от краката му да направиш 5-6 попа. Отзад кир Михалаки беше някак по-деликатен: вратът му – като талията на свинята, гърбът – като табашки кош, а под гърба – кръгла манастирска трапеза.

– Бягайте беее-й! Бягайте! Чорбаджията иде! – извика едно от хлапетата, като зърна кир Михалакя, и обърна пети, та побягна като опърлено. Децата – едни избягаха, други като втрещени се прилепиха до дуварите, зачевъркаха носовете си и със страх чакаха да измине селският бик. А кир Михалаки – вятърът надул шкембето му като гемеджийско платно – плува ли, плува! „Их! Да има кой да ти избоде с някоя главня едното око, ще замязаш на циклоп“ – рекох аз на ума си; защото тамам тогава учех гръцката митология. Но преди да посегне някой да избоде окото на кир Михалаки – кир Михалаки пресегна и улови едно хлапе за ухото. „Магарета ниедни… за вас черква няма, а? Хайде да се молите богу за бащите си и за майките си.“ „Оле-ле! Чичо Михалаки, откъсна ми ушенцето!“ – извика хлапето и се изкриви тъй, както не се е изкривявало и в ръцете на учителя си. Кир Михалаки пусна хлапето и подкара сичките гологаши сополковци да идат да се молят богу.

„Тъй и Наполеон е теглил ушите на народите, дорде най-после и него уловиха за ухото и го заведоха да се моли богу на св. Елена“ – помислих си аз тогава. Но тъй е и сега: светът,сякаш, направен е един други за ушите да се теглят. А като погледна, ушите на българите видат ми се много големи – май-май магарешки.

– Кольо бе, ти защо побягна, като видя чорбаджията? – попита дядо Обрешко хлапето, което беше вече излязло и подскачаше пред нас с коматче ръжен хляб в ръката си, от което, като отхапнеше, изтриваше си и сополите.

– Побягнах зер, че той тегли за уши.

– А че защо тегли?

– Защото е чорбаджия.

– Ами защо е чорбаджия?

– Хайде де! Защото има пари.

– Ами ако да нямаше той пари, ти немà не щеше да бягаш?

– Е-хе! Ще бягам аз ! Нямаше да грабна тогава тоягата на татя, пък да го закарам на блатото да го напоя – каза хлапето, но като се озърна, изведнъж улови дънцето на потурките си и не чу се – не видя. Погледнах: вятърът се обърнал отгоре и шкембето повлякло кир Михалаки надолу. Кир Михалаки върви, а с него и жената на Мита Ченгелят с пеленаче дете на ръцете си и с още четири други подире си, накичени със сичкия салтанат на сиромашията и едно от друго по-дребни. Ченгелка плаче, а кир Михалаки се подсмива под мустак.

– Моля ти се, кир Михалаке, имай милост от бога – пусни Мита из хапуса. За 30 гр/оша/ цял месец вече как лежи – а аз сама жена какво да правя? Толкова деца, а залък хляб няма вкъщи… от вчера не са яли…

– А че не съм те карал аз да раждаш толкова деца. Сиромаси хора сте – да сте правиле икономия.

– О-ох, не думай, кир Михалаке, каква кумания да правиш, като кумът – той пò сиромах от нас? За дрешки, за свещи, за туй – за онуй, се ние си харчиме. Само попът – невидяло му се попството, – само той ни зе 9 гроша за кръщене. Пък с 30 гроша кое първен? И то пак отколе да сме ти платиле тия пари, ама нà: магарето го притисна глината, свинята я убиха у вас в градината, а кокошките – ако не вярваш, ела виж – до една изпукаха от пипката… Няма, няма отде да зема; една верига и една черга бяха остале, и тях донесох у вас… Не зная вече какво да правя!

– То не е моя работа. Хилядо пъти ти казах: донес 30 гроша, пък си земи и чергата, и веригата, и мъжа… Ако не – хайде, деф ол бурдан; ако ти е мил мъжът, иди и леж с него в магарешкия рай! Аз и́ казвам да е правила икономия, тя ми разправя, че кумът, попът и магарето и́ биле криви! Бе хей, мерет, пари ако нямаш, ум барем в главата си нямаш ли? Разбери какво ти хортувам.

– О-ох, ох! Смили се, кир Михалаке, какви пари и какъв ум искаш от жена? Който има в кесията, той има и в главата, ами аз? Тежко ми и горко с толкова деца!…

– Ха! За тая хоратà – „бог да прости“. Затова ти казвам аз, че мене ми трябват пари – пари – парииий! Разбра ли? Донес 30 грошовца – пък да пусна мъжецът ти, разбра ли?

– Разбрах… – едвам продума Ченгелка и с края на кърпата си зе да си трие сълзите. А кир Михалаки извади кърпата си из пазвата и изтри потът от прекрасното си лице. „Умори ме май с проклета жена“ – изпъшка той и тръгна след шкембето си.

– Пари да те парят по дроба! Веригата, що ми си зел, дано на шията ти ръжда да я изяде! А с чергата ми носилото да ти покрият! – пропя, или се едно проплака Ченгелка след кир Михалакя, и влезе в къщата си да набере бурен и да нахрани децата си.

* * *

– Бабо мари, защо не духнеш туй пусто кандило, ами свети на котката, та драще по рогозката и ме не оставя да заспя?

– Грехота е бре, синко. Как да го духна, като тая нощ ще се вознесе господ?

– Аз пък мислех, че ти ще се вознесеш; гледам те замязала си на вампирин.

– Ех, баба, де тоя господ? Който е праведен, само той се вознася; ами аз – какви добрини съм сторила?

– Изгаси кандилото – ето ти една добрина. Среднощ е вече, господ трябва да се е вознесъл.

– А че зная ли? Ако се е вознесъл, то да го изгася, пък утре запали щà го по-ранко, хайде. – Баба стана да духне кандилото, но тамам да посегне, изведнъж 5-6 пушки изгърмяха наблизо нейде в махалата и тя остана като потрещена. Пушките повториха и вик: „Юря! Юря! Юря!“ – понесе се по сичката махала. Баба хвана да се кръсти и да бие поклони. – „Бабооо, господ се вознася – чуеш ли?“- „Мълчи бре! Какъв господ? Това се обирници.“ А пушките гърмят и виковете цепят дори небето.

– Прощавайте бееей! Прощавайте, добри хора! Отивам вече – изрева гърлото на кир Михалаки.- „Чуеш ли, бабо, кир Михалаки се вознася; чуеш ли, ангелите го влачат въз баиря?“ – „Млъкни бе, поразийо, какви са тия ангели от тебе, това са хайдути. Отиде добрият човечец!“ – „Моля ви се, братя! Моля ви се като на бога – недейте ме затрива. Пет дечица имам…“ – вика кир Михалаки, но тъй като че ли се дави. „Не съм те карал да раждаш толкова деца“ – отговаря свети Архангел и ножовете без икономия плющат по гърба на кир Михалаки. Вознесение! „Бабооо, вознесе се вече – хайде изгаси кандилото.“ И наистина – баба ми не беше дотолкова диван: позна, че не господ се вознася, а кир Михалаки, и от страх да не зърнат и нея ангелите и да додат да я вознесат, тя духна кандилото и влезе да се моли богу под чергата. И, слава богу, котката престана да дращи по рогозката и аз си заспах.

На другия ден, Вознесение Христово, цял град празнуваме вознесението на кир Михалаки. Едни приказваха, че видели как ангелите метнали на шията му верига и на главата му положили венец – нажежена перостия; други учеха, че кир Михалаки вече се е посветил и в раят със синовете на бога яде попара; а трети проповядваха, че ангелите вознесли и три торби с пари: а това не е било лъжа, защото и бог, като чорбаджия, без пари и той надали ще може да има ум. Но аз зная само това, че на Вознесение Ченгелка запали на св. Мина свещ за 10 пари, но то затова, че мъжът и́ не беше вече в хапуса. Кир Михалаки с пари откупи се и от бога. След един цял месец затвор не в магарешкия, а в божия рай кир Михалаки си дойде, но само без пари, без ум и с име, прекръстено от чорбаджи кир Михалаки на Михал.

И тръгна Михал да разказва на раята си за своя чорбаджилък и за своето вознасяние, и децата не бягат вече от него, а изскочи едно отпреде му, па го бодне с пръстче в шкембето и рече: „Какво имаш тук, Михале!“ Михал каже. „Ами кога си ги изял? Когато беше чорбаджия ли?“ А друго отзад плюне на пръстчето си, пък се затече и бъзикне чорбаджията. А дядо Обрешко се смее, смее, смее и дума: „Не стига на магарето крастата, ами и мухите го хапят.“

Tags: