Една от пропагандните теми на антисъветчиците е темата за „украинизацията“, която се провежда главно през 20-те години на миналия век, когато украинският език се въвежда активно в деловодството, образованието и т.н. в Съветска Украйна. Антисъветските руски националисти се опитват да представят този процес като нещо националистическо-„антируско“ (особено спекулирайки със случаи на ексцесии, понякога допускани на място от някои украински служители в хода на тази политика). Антисъветските украински националисти, обратно, се опитват да представят края на политиката на активна украинизация през 30-те години като нещо „антиукраинско“.
Всъщност политиката на украинизация нямаше национална или националистическа основа. Ставаше дума за широкото въвеждане на език, който би бил удобен за работническата класа, език, който щеше да се говори от пролетариата. Украинизацията в Украйна беше част от политиката на коренизиране, която се провеждаше и в други съюзни републики.
Съветският съюз наследи от Руската империя изостанала индустриална структура, градове, които изискваха индустриализация. В резултат на неравномерното развитие на промишлеността се оказа, че по-голямата част от населението в украинските (малоруските) провинции са украинци (малоруси), но те живеят главно в селските райони. В градовете на Украйна малките руснаци бяха малцинство (градовете бяха населени, освен с украинци, от великоруси, евреи, поляци, германци, българи и други националности). Поради тази причина в украинските градове по-често може да се чуе руски или идиш, отколкото украински.
Необходимостта от индустриализация направи неизбежно преместването на значителна част от бившето селско население в градовете. Предполагаше се, че бившите селяни ще се преместят в градовете, ще станат фабрични работници и съответно ще донесат със себе си украинския език, украинският език ще звучи по улиците на градовете.
Подобно беше положението и в други съюзни републики. Така преди революцията в Тбилиси имаше повече арменци, отколкото грузинци, а в Баку имаше повече арменци, отколкото азербайджанци. Предполагаше се, че в хода на индустриализацията Тбилиси и Баку ще бъдат населени с местно население. В резултат на това в тези републики и грузинската реч прозвуча в Тбилиси, а азербайджанската в Баку. Политиката на коренизиране в Грузия и Азербайджан се оправда.
В Украйна обаче събитията започнаха да се развиват по различен начин. Украинските селяни, премествайки се в градовете, не донесоха със себе си украинския език, а напротив, поради сходството на езиците, лесно преминаха на руски. Освен това украинските селяни говореха различни регионални диалекти на украинския език и понякога им беше по-трудно да преминат към литературния украински език, отколкото да използват руски.
При тези условия политиката на активна украинизация не се оправда, украинският език не се превърна в удобен инструмент за междуетническа комуникация сред пролетариите. Поради това активното насърчаване на украинския език в деловодството и образованието е прекратено, политиката на украинизация е спряна през 30-те години на миналия век.
Особено внимание трябваше да се обърне на политиката на украинизация в регионите на РСФСР, където компактно живее украинско население, например в Краснодарския край. Там значителна част от селското население, включително и кубанските казаци, говорели на „балачка“ – местния диалект на украинския език. Там през 20-те години на миналия век също е извършена украинизация, за да се образова местното население на родния им език. Въпреки това, с премахването на именията, се оказа, че същите кубански казаци не се смятат за украинци, но бързо се русифицират, младите хора влизат в смесени бракове, преминавайки от „балачка“ към руски в комуникацията. Политиката на украинизация в такива региони загуби всякакъв смисъл и беше прекратена още в началото на 30-те години.
В резултат на това националните езици в съюзните републики на СССР заеха своите ниши, а руският език стана езикът на междуетническата комуникация, особено в градовете.
Никой език не беше подложен на посегателство, нито една националност не беше дискриминирана. Съвременните антисъветчици се опитват да ни убедят, че има нещо „лошо“ в националната политика на СССР, докато всичко е точно обратното: междуетническите проблеми са разрешени, националната политика на ВКП (б) става пример за успешно решаване на национални проблеми.
Дар Ветров превод Милчо Александров
