Бел. на ред. В миналия брой на вестника бе отпечатана статията „Куба на ръба на бръснача”. Сега продължаваме темата.
Фидел Кастро завърши жизнения си път преди малко повече от две години, но неговото дело е живо.живо, както е жива революционна Куба – независимо от блокадата на САЩ и опитите на империалистите да разложат страната отвътре.
„Аз започнах революцията, имайки зад себе си осемдесет и двама човека. Ако би ми се наложило да повторя това, щяха да ми стигнат петнадесет, даже десет. Десет човека и абсолютна вяра. Не е важно колко сте. Важно е да имате точен план и вяра. Победата – това е упорство.”
Още в млада възраст Фидел тръгва по пътя на борбата против диктатурата. Той не се кланя на авторитета на „традиционните” опозиционни лидери и започва да организира младите. На него му предстои да отхвърли удобствата на спокойния живот, да ги смени със затвор, емиграция и партизански живот в планината. Заедно с него са неговите единомишленици – брат му Раул Кастро, съратникът Камило Сиенфуегос, дошлият от Аржентина Ернесто Че Гевара, присъединил се към революционната борба на кубинците и други другари.
„Революцията не е пътека, постлана с рози, а жестока, безмилостна и кървава борба между бъдещето и миналото.”
Бъдещето се кове не в парламентарните зали, а в недрата на народа – това го знаеха кубинските революционери. Борбата за социализъм не е ходене към избирателните урни един път на няколко години, не е размахване на флагчета в такт с монотонното и скучно говорене на някой опозиционен „лидер” от някаква „левица” в рамките на буржоазната „законност”. Революцията изисква отричане от уютния и спокоен живот, изисква готовност за саможертва, революционерът обича своя народ и е непримирим и безпощаден към неговите врагове.
Кастро разбира, че режимът на диктатора Батиста няма да си отиде от самосебе си. Той не тръгна да се приспособява към живот в условията на диктатура, не остана да чака режимът да се трансформира в нещо по-„меко”, а тръгна по пътя на неговото революционно сваляне. На контрареволюционното насилие трябва да се отговори с революционно насилие. И това се касае не само за периода на борбата за власт, но и за периода на установяването на Народната власт и строителството на социализма.
„Аз много добре помня как след разпада на СССР на мен се „нахвърлиха” много хора със съвети да направя същите глупости и пакости, които направиха съветските лидери и тези на социалистическите страни от Източна Европа. Отивам аз на някаква среща, там се събират много и различни хора, включително и лидери на страни от Латинска Америка, и всички със съвети към мен как трябва да се действа, за да оцелее Куба. Аз ги слушах внимателно, обсъждах въпросите, ако беше необходимо и си оставах непоколебим.”
След разпада на СССР Ф.Кастро и неговите съратници не се уплашиха, не капитулираха пред САЩ и новите „другари” и съхраниха социализма в Куба. Бяха извършени известни промени, бяха направени някои отстъпки, за които може да се спори, но Куба си остана „Островът на Свободата”.
Делото на Фидел Кастро остана в някаква степен незавършено. На първо място за това повлия международната обстановка. Не е лесно да строиш социализма, когато имаш на границата си такъв враг като САЩ, а и контрареволюцията, подкрепяна от същите САЩ не спи. Това означава, че на кубинската революция й предстоят още сражения.
Превод Вл.Цеков
