МИЛЧО АЛЕКСАНДРОВ
Изминаха 35 години от явния контрареволюционен преврат срещу властта на българската работническа класа. Казвам явния, защото скрития започна през 1956 година и победи през седемдесетте години на 20 век. Отначало бавно, почти незабелязано – а след 1980 година тя се разлагаше методично, твърдото ядро в нея се оказа неспособно да устои на напъна на буржоазните елементи в стопанския живот на НРБ, нейната партия, профсъюза, университетите, средните училища, в милицията и армията. Докато здравото работническо ядро беше ангажирано в изпълнението и преизпълнението на държавните планове, от които зависеше благосъстоянието на целия народ, другите внедряваха в главите на работниците буржоазни предразсъдъци. Било с пропагандата на буржоазна култура, било с възвеличаването на западния начин на живот на някои работници, главно от работническата аристокрация от империалистическите страни.
10 ноември 1989 година стана възможен защото беше обявен за свалянето на управлението на ревизионистите около Тодор Живков. Едва ли имаше член на партията който да имаше нещо против това. Само че властта беше овладяна от заклети троцкисти и социалдемократи, които не променяха статута на ревизионистите, напротив чрез козметичната операция срещу Живков ревизионистите се оказаха в своя благодатна среда като „бъбрек в лой“. Много от тях попаднаха в групата на тези които наричат днес „дълбока държава“. Ние ги наричаме престъпници и имаме всички основания за това. Няма да изяснявам сега защо. По тези въпроси сме говорили достатъчно, засега е важно да проследим тенденцията, а тя за съжаление е контрареволюционна, т.е. реакционна, която върна България в по-лоши позиции от тези при които комунистите поемат властта. Тогава е имало, макар и примитивно земеделие – но го е имало. Сега и това го няма. Спечелиха предателите. Подготвят страната за държава на корпорациите. Или държава ще има, но не и на българската буржоазия, а на империалистическия финансов капитал чрез неговите корпорации, която ще се управлява от колониална администрация. В момента има борба за власт между националната буржоазия и международните корпорации. Работническата класа е въвлечена в този конфликт като гласоподавател. Получава се още една фрагментация за нея, сякаш е малко разложена.
Аз не знам докога българският работник ще се гуши в краката на нашата и чуждата буржоазия. Кога най-после ще помисли за себе си?
Някои ще кажат: добре де, като си такъв всезнайко организирай ги!
Първо: това не е по силата на единици, а от сплотените усилия на макар и малка група, но силно мотивирани и организирани работници в цеха, в завода – другото е илюзия от която много мои приятели пострадаха.
Второ: една част от тях които се увличат от политика да заповядат в БКП да ги научим на политическа и организационна култура, която ще им е необходима в ръководството на класовата борба на работниците. Някои неща само с мерак не стават – за обществена дейност е необходима подготовка за получаване на знания по обществени науки. А за това е необходимо да се осигури време. Уверявам ви – не е много лесно решаването на тази задача в това състояние на държавата и на възможностите за борба на българската работническа класа.
Трето: другата част от тях които ги интересува икономическата борба да се включат активно в ръководствата на съществуващите синдикати и да се опитат да върнат класовия им характер, ако не успеят – да изградят един боеспособен профсъюз.
Четвърто: партията и синдиката (профсъюза) са задължителни инструменти за класовата борба на работниците. Но това не е достатъчно, необходима е постоянна връзка между тях за общи действия и програма за действие. Ето ви пример: да организираш стачка в днешно време е равносилно на геройство, което не е по силите на много от действащите синдикални организации, защото изискванията в трудовото законодателство са трудни за изпълнение. Но ако между партията и синдикатите има връзка, синдикатите ще посочат какво им пречи в законодателството за по-лесна съпротива, юристите от двете страни ще им дадат необходимата форма и съдържание и партията започва борба в парламента за узаконяване на предложенията, което ще доведе до опростяване на действията за подготовка на икономическата борба на работниците. Разбира се те трябва да помогнат на партията да е в законодателния орган, а това при съвременните условия е илюзия, ако водещи синдикалисти не бъдат обучени да участват в избирателните комисии където да предотвратяват действията на купените алабалисти.
Пето: Използване на читалищната база за обогатяване на културните разнообразни интереси на българския работник в противовес на ширещата се разложителна псевдокултура на империалистите, насочена срещу единството на българската работническа класа.
Шесто: Използване на съществуващите спортни съоръжения за подобряване чрез масов спорт на здравния статус на българския работник.
Седмо: Организиране на профилактиката и достъпното здравеопазване.
Осмо: Организиране отдиха на работниците на море и планина.
Но за това на този етап работническата класа трябва да успее да се организира и поведе другите трудещи се за осъществяване на техните интереси.
Разбира се има и други начини за борба, но преди това българските работници трябва да се превърнат в мощна боеспособна единица във всички области на икономиката, образованието, дори в буржоазното управление и сигурността.
Уважаеми другари работници, вие избирате как ще живеете – както до сега, или чрез борба!
