Понеже ни омръзна да слушаме глупостите на михайловистките фашисти относно ФЮС (Федерация на южните славяни), идея сама по себе си много добра. Но така, както са си я представяли непоправимият троцкист Тито и представителите на лявото сектантство (наименование на троцкисткия период и неговите отломки в България) това начинание става обречено. Да, тя и така не се осъществява за да ни покаже, че чрез национализъм тя не може да бъде изградена.
За да може младия читател да си представи обстановката по времето в което се развиват събитията, Редакцията на електронното издание на ГК на БКП -София „Комунистическа правда“ – публикува показанията на Трайчо Костов пред следствените органи.
„През декември на същата 1944 година, скоро след свиждането с Бейли, се състоя и втора, не по-малко важна среща – тоя път с югославския политически деец Едуард Кардел, който доведе до установяване и на другата моя престъпна връзка – връзката с Тито.
Към края на декември 1944 година на път за Скопие се отби в София Едуард Кардел. Неговото идване беше неочаквано. Кардел пристигна без предупреждение, защото телеграфните и телефонни връзки между Белград и София още не бяха възстановени. Беше вече към 9 часа вечерта, когато при мене в помещението на ЦК на БКП, на ул. „Врабча“ 10, се яви Едуард Кардел. Другите членове на ръководството на БКП си бяха вече отишли и ние се срещнахме с Кардел само двамата в моя служебен кабинет на секретар на ЦК. Кардел се придружаваше от силно въоръжена охрана, която остана в коридора.
Нашият разговор продължи около два часа. Преди това с Кардел аз не се познавах, но, разбира се, бях чувал за него, че е един от ръководителите на титова Югославия.Отначало в разговора стана дума какво ново има в Югославия и как върви войната. След това аз попитах Кардел за целта на неговото пътуване. Кардел обясни, че е тръгнал за Скопие по работите на Македонската компартия и минавал през София, защото желаел да ме види и да поговори с мене по един много важен въпрос, толкова повече че прекият път през Лесковац и Враня по онова време още беше опасен поради върлуването на бандитски групи из планината.
Кардел изрази задоволството си, че ме сварил в ЦК въпреки късния час и ще може свободно да поговори с мене- иначе трябвало да ме търси пак на връщане от Скопие. Кардел каза, че макар да не се познаваме отпреди, но той бил чувал за мене ласкави отзиви от Тито. Кардел изтъкна, че е осведомен за моето отдавнашно, още от 1934 година, познанство с Тито, и ми предаде привет от него. Кардел добави, че му била добре позната моята дейност в България и имал сведения за мене като за човек, с когото могат да се установят напълно откровени поверителни отношения, като се изхожда от общността на националните интереси на нашите две страни. От тоя увод, направен от Кардел, както и от целия тон и характер на последвалата беседа, аз се убедих, че той е дошъл в София със специална мисия, да установи с мене връзка и да поговори по важен въпрос.
Ако се заинтересувах от мисията на Кардел и потвърдих, че той може да разчита на откровеност от моя страна. На свой ред Кардел помоли всичко казано от него да остане между нас двамата.
След това Кардел ми съобщи поверително, че през време на войната англичани и американци снабдявали югославските партизани с оръжие и муниции, при условие че след свършването на войната Тито ще държи Югославия настрана от СССР и няма да позволи на СССР да установи своето влияние не само в Югославия, но и на Балканите. Американци и англичани – според думите на Кардел – били взели твърдо решение в никакъв случай да не допускат откъсване от блока на западните сили на тия страни, които може да бъдат освободени от Съветската армия.
На тая основа между Тито, от една страна, и англичани и американци – от друга, още през време на войната било постигнато определено споразумение. В изпълнение на това споразумение – продължи Кардел – и бидейки уверен, че това споразумение отговаря на националните интереси на Югославия така, както югославското правителство ги разбира, последното смята, че сега, когато войната е вече на привършване, не трябва окончателно да обвързва Югославия със СССР, а трябва да води самостоятелна политика, да поддържа и развива връзка със западните държави, като държи сметка за техните големи интереси на Балканите, и да използува тяхната помощ за стопанското възстановяване на своята страна.
Политиката на едностранно обвързване със СССР – по думите на Кардел – щяла бъде опасна за малките държави от Източна и Югоизточна Европа, доколкото щяла да означава скъсване със западните съюзници и излагане тези държави на риск в случай на военен конфликт между СССР и западните държави, какъвто Кардел – англичани и американци си дават сметка, че ако Югославия тръгне подир СССР, значи тя ще пристъпи и към изграждане на социализъм, което разбира се, не ще се хареса на американци и англичани, и те ще се постараят да не допуснат това.“ Според Кардел, американци и англичани били в състояние да направят това, защото били излезли от войната с много по-малко загуби и следователно по-силни от СССР.
Всички тези аргументи Кардел ми приведе, за да обоснове изложения от него след това план за действие на Тито за в бъдеще. Кардел заяви, че югославското правителство е имало намерение да поиска изтеглянето на съветските войски из Югославия веднага, щом като свършат военните действия на югославска територия. „Обаче това не е достатъчно – ми каза Кардел, – съветските войски трябва да се изтеглят също и от България, защото американци и англичани са крайно заинтересовани да не се допусне установяване на съветско влияние южно от Дунав.“
Кардел забеляза, че Тито и цялото югославско ръководство считали като най-добро средство за постигане на тая цел незабавното присъединяване на България към Югославия, като използуват за своите интереси широко популярната сред народите на Югославия и България идея за федерация на южните славяни. „Тогава – ми обясни Кардел – България ще престане да се счита за неприятелска държава, ще се превърне в съставна част на една съюзническа държава и присъствието на съветски войски на нейна територия ще се окаже излишно и неоправдано с нищо.“
Кардел каза, че бил изпратен при мене, за да поговори по този крайно важен и спешен за двете страни въпрос и да спечели моето съгласие и съдействие. Той изтъкна, че сега е налице най-благоприятен момент за осъществяване на федерацията, защото светът бил още улисан във войната и присъединяването на България към Югославия под вида на федерация щяло да мине сравнително безболезнено. „Само че нужно е да се действува бързо и решително – забеляза Кардел, – за да се постави светът пред свършен факт, с който той в края на краищата, ще не ще, ще се примири.“
„Освен това – добави Кардел – с присъединяването на България към Югославия федерацията на Южните славяни ще окаже ефикасен отпор срещу всеки опит отвън за нейното разтуряне.“ Развивайки тази мисъл, Кардел подчерта, че той изразява не само своето лично гледище, но и гледището на Тито и на цялото югославско ръководство, че действува по тяхно поръчение.
Когато аз изразих известни съмнения дали съюзниците няма да се противопоставят на тоя план на Тито, както личи по техния печат, Кардел ми възрази, че планът на югославците имал реална почва под себе си. „Англичани и американци – каза той – обещаха изрично на Тито, че няма да пречат за присъединяването на България към Югославия.“ По думите на Кардел те предупредили Тито, че ще направят формален протест и ще вдигнат обикновения за тях шум в своята преса, за да хвърлят по своя обичай вината за създаването на федерация върху СССР и да използуват това като повод за отказване от някои свои задължения към СССР. „В последна сметка обаче – ми каза Кардел – англичани и американци ще се примирят с федерацията като със свършен факт.“
Кардел изтъкна, че именно за да избегне усложнение със съюзниците, СССР може да възразява против присъединяването на България към Югославия, преди да е свършила войната. „Обаче, заяви Кардел, ние ще гледаме преди всичко нашите собствени интереси, а не интересите на СССР. Поставен пред свършения факт, и СССР също ще се види принуден да се примири с него.“
Кардел подчерта, че с присъединяването на България към Югославия трябва да се бърза и по други съображения – докато Г Димитров още не се е върнал в България, защото неговото връщане щяло да ни създаде допълнителни трудности. „Георги Димитров, разбира се, ще бъде решително против горепосочената външнополитическа ориентация на единната държава. Освен това – изтъкна Кардел – югославците безусловно държат в обединената държава Тито да бъде както политически, така и военен ръководител, тъй като го считат за национален герой, ползуващ се с популярност и в България. По-добре е – добави Кардел – Г Димитров да си остане в Москва.“
Нека кажа по съвест, че аз лично също нямах нищо против перспективата за невръщането на Димитров, което беше изгодно и удобно не само за Тито, но и за мене.
Все пак аз попитах Кардел как Тито и югославските ръководители си представят практически осъществяването на федерацията между България и Югославия. Кардел отговори, че по мнението на Тито и останалите югославски ръководители България е трябвало да се присъедини към ФНРЮ като нейна седма република. „Българската армия – продължи Кардел – ще се постави под върховното командуване на Тито. Що се касае до окончателното устройство на новата държава – добави Кардел, – за тая цел ще се състави една смесена югославо-българска комисия, която в къс срок да представи своите предложения и юридически да оформи присъединяването на България към Югославия.“
Така, както Кардел ми изложи плана на Тито, аз разбрах, че югославците, канейки се по този път да правят федерация, целят просто да погълнат България, да я поставят в положение на пълна зависимост от Югославия, за да могат по тоя начин по-лесно да я откъснат заедно с Югославия от СССР и я присъединят към блока на западните държави.
Ясно беше също така, че при такова решение на въпроса ръководството на партията и на апарата в новата държава ще остане почти изцяло в ръцете на югославците и те ще командуват във всичко. Когато аз обърнах върху това вниманието на Кардел, последният отговори, че такова съотношение в ръководството на федерацията трябва да се приеме като естествено явление, тъй като Югославия била значително по-голяма страна, имала сериозни заслуги през войната, тя била по-напред от България по своето стопанско развитие, а начело на партията и правителството стоели хора, които имат ясна и трезва външна политика и са достатъчно силни, за да осигурят провеждането на своята политика за получаване на стопански облаги от сближението със западните държави.
В заключение Кардел ме помоли да направя всичко възможно, за да убедя ръководството на Българската компартия да се съгласи с югославското предложение, без да се съобщава нищо по това на СССР.
Аз казах на Кардел, че възприемам идеята и предложението на Тито, тъй като те отговарят и на моите собствени убеждения за необходимостта от изграждането на силна федерация на южните славяни, следваща своя, както се казваше тогава между нас, самостоятелна от СССР политика, и обещах, че ще работя за осъществяването на титовия план. При това аз не ще скрия, че и свои лични сметки. Те се заключаваха в това, че във федерацията на южните славяни България ще бъде най-голямата, най-сплотена и единна по свой национален състав република. Аз се надявах, предвид на това, че заедно с България на мене ще принадлежи ръководната роля в новата федерация, която ще се простира от Черно до Адриатическо море и ще представлява по своите размери една голяма държава в Европа.
Като уверих Кардел, че подробностите на нашия разговор ще бъдат запазени в тайна, аз изтъкнах, че в България обстановката е напълно благоприятна за присъединяването и՛ към Югославия. Стремежът към федерация – казах аз на Кардел – е доста голям и партията и сред народа, и планът за нейното незабавно осъществяване може да бъде реализиран без сериозни трудности, особено ако се използува аргументът, че в резултат на това България ще излезе из числото на победените държави, които ще бъдат принудени да понесат отговорностите и разноските, свързани с войната. Освен това отсъствието на Г Димитров и В Коларов от страната – заявих аз – ще улесни вземането на подобно решение.
Аз помолих след това Кардел да ми изпрати в писмена форма югославските предложения, за да ги внеса за обсъждане в ръководството на партията. Кардел подчерта още веднаж, че трябва да се действува бързо и решително, а най-главно да не се съобщава нищо на СССР, въпреки наличието на съюзнически решения между Югославия и СССР. Той отбеляза, че югославците и друг път са провеждали спрямо СССР тактиката на свършените факти и тя винаги е давала добри резултати.
С това нашата среща свърши. Кардел се сбогува сърдечно с мене, като заяви, че занапред ще ме счита за съюзник на Тито и на нова Югославия в осъществяването на нашата обща цел. Кардел подчерта, че между мене, от една страна, и Тито и неговите най-близки сътрудници – от друга, ще бъде установена специална връзка извън официалната, която съществува между ръководството на Българската и Югославската компартия. Същата нощ той замина за Скопие.
На ръководството на Българската компартия, която аз възглавявах в 1944 година, беше съобщено от мене само това, че е идвал Кардел и е поставил въпроса за осъществяване на федерацията между България и Югославия, като е обещал в близките дни да изпрати писмените предложения на югославското правителство по този въпрос. Разбира се, тайния смисъл на моето споразумение с Кардел, насочено против СССР, както беше уговорено с него аз скрих от ръководството на Българската компартия.
След няколко дни югославското предложение се получи по специален куриер. Аз веднага поставих въпроса на обсъждане в ПБ на ЦК. В лични разговори, които предшествуваха обсъждането на тоя въпрос, аз подчертавах, че Тито и югославците настояват да действуваме бързо, без да отлагаме много вземането на решението, ако искаме федерацията да стане – инак англичани и американци ще подушат и ще осуетят цялата работа. При това аз, разбира се, скривах, че акцията, предприета от Тито и мене, както се бяхме споразумели с Кардел, е насочена против СССР.
Ръководството на партията беше склонно да приеме югославското предложение, но все пак то настояваше това предложение да бъде доведено до знанието на Г Димитров като член на ПБ на ЦК на БКП и да се поиска неговото мнение. Това и погуби осъществяването на замисления от Тито план.
От Г Димитров от Москва се получи категорично предупреждение да не се бърза с присъединяването на България към Югославия. „Осъществяването на федерацията – предупреждаваше Г Димитров Политбюро на ЦК на БКП – без предварителна външнополитическа подготовка може да има нежелателни последици особено за България предвид положението на победена страна.“
Така планът на Тито за незабавно присъединяване на България към Югославия още преди края на Втората световна война, в 1944 година, претърпя крах не по наша вина.
Скоро аз получих възможност лично да се убедя от съвсем сигурен източник, че планът на Тито е бил наистина съгласуван с англо-американците.
В края на декември 1944 година ми позвъни по телефона Кирил Славов, за когото ми беше говорил преди това Бейли, и помоли да го приема. Аз му назначих среща за следния ден след обед в моя служебен кабинет на ЦК.
Славов се яви в определеното време. След като разменихме няколко незначителни фрази, Славов ми заяви направо, че се явява по поръчение на Бейли като посредник за връзка между мене и английското разузнаване.
След като се условихме как ще се поддържа тая връзка, Славов ме уведоми, че Бейли трябвало да се срещне още веднъж с мене, за да ми предаде някои допълнителни директиви. Споразумяхме се със Славов срещата да стане, като се възползуваме от новогодишния прием в хотел „България“.
На приема по случай новата 1945 година в хотел „България“ аз се видях с Бейли. Като седнахме един до друг на една малко отстранена маса, ние можехме да поговорим по нашите работи, разбира се, в малко завоалирана форма, толкова повече че вече добре се разбирахме помежду си.
Смисълът на разговора с Бейли се заключаваше преди всичко в това, че както се върна към нашата първа среща у генерал Оксли, той препоръча да действуваме в контакт със Славов и в наш общ интерес е още при първите стъпки на новата власт да се създават допълнителни трудности и още повече да се задълбочават последствията на войната, като се предизвика недоволството у населението от лошото снабдяване и се поражда у него недоверие в неговата способност да възстанови народното стопанство. „Но това – каза Бейли – ще бъде задача на Славов, а Вие ще трябва да си затваряте очите пред конкретните действия за дезорганизация на народното стопанство и да улеснявате назначаването на ръководни постове лица, от които са заинтересовани англичаните, а в случай че хората на Славов бъдат заплашвани с разобличаване, по възможност да ги спасявате от беда.“
Бейли по-нататък ми препоръча да направя всичко зависещо от мене, за да осуетя или поне да забавя връщането на Г Димитров в България.
Аз се възползувах от удобния случай, за да проверя от Бейли вярно ли е това, което ми беше казано от Кардел, и уведомих англичаните за срещата с Кардел и неговите съвети.
Бейли отговори, че му било известно, че ще има такова предложение от югославска страна, и ми обясни, че на тая работа не били чужди нито англичани, нито американци. Бейли забеляза, че посочените от него задачи с нищо не противоречели на съветите, дадени ми от Кардел, за осъществяване на федерацията, тъй като и едните, и другите преследвали една и съща цел: откъсването на България и Югославия от СССР.
Бейли по-нататък заяви, че няма нищо против паралелно с работата по английска линия аз да върша съответната работа и по югославска линия. „Но доколкото осъществяването на федерацията още не е осигурено – изтъкна Бейли, – необходимо е да се работи за изпълнението на тия задачи, които сега поставят пред Вас англичаните.“
Във връзка с това Бейли ми каза, че още през време на войната било постигнато споразумение между Тито и англичаните, със съгласието на американците, относно политиката, която Югославия ще следва след войната. Тито бил поел задължение да държи Югославия на страна от СССР и неговите приятели в Източна и Югоизточна Европа и да води политика съобразена с особените политически и стратегически интереси на англо-американския блок на Балканите. „В замяна на това – ми заяви Бейли – Тито получаваше щедрата подкрепа на англичани и американци през време на войната и ще получава такава подкрепа в бъдеще.“
Бейли подчерта, че реална помощ се оказва вече на Югославия в големи размери по линия на Международната организация за помощ на страните, пострадали от войната (УНРРА) и тая помощ щяла още повече да порасне след войната. „Вие в България – заключи Бейли – трябва също трезво да прецените създалата се обстановка и да последвате примера на Югославия; тогава двете страни ще могат да живеят в бъдеще като единна държава, достатъчно силна, за да устои пред натиска на СССР.“
С това моят разговор с Бейли свърши.
Следната среща по югославска линия се състоя през март 1945 година, по време на Всеславянския събор в София. Този път аз водих преговори с Милован Джилас, член на югославското ръководство, един от най-близките и доверени хора на Тито. Той беше дошъл като делегат на Югославия за Всеславянския събор със специалната мисия да се срещне с мене. Аз приех Джилас в моя служебен кабинет в ЦК на БКП след обед. Беседата продължи около час и половина.
Отначало Джилас ми предаде поздрави от Тито и Кардел. От тяхно име той изрази съжаление, че не може засега да се осъществи незабавно присъединяване на България към Югославия, и ме упрекна, че не съм съумял да обезпеча достигането на тая цел. Аз информирах Джилас как се разви работата в Политбюро, като изтъкнах, Че намесата на Г Димитров, която не успях да избягна поради изричното настояване на членовете на ПБ да се вземе и неговото мнение, попречи на цялата работа.
Джилас заяви, че въпреки решението на ПБ не трябвало да се постави въпросът до Г Димитров или, в краен случай, трябвало да се съобщи на ПБ, въпреки действителността, че Димитров е дал положителен отговор, да се вземе решение въз основа на това и да се обяви на бърза ръка федерация. „Целта оправдава средствата“ – ми заяви Джилас. Аз казах, че не съм се решил на такова нещо.
По-нататък Джилас заяви, че въпреки първия неуспех нашата обща цел няма да слезне от дневния ред, за нея трябва да се работи и тя ще бъде осъществена при първия удобен случай.
Джилас изложи плана на Тито за по-нататъшната работа при новата обстановка. Този план – както ми предаде Джилас – се състоеше в постепенно отдалечаване на Югославия и България от СССР, спекулирайки както по-рано с популярната сред народите на тези страни идея за федерация, но имайки предвид външнополитическа ориентация към Запад. „Този път – ми каза Джилас – трябва да се предприемат такива мерки и да се постигнат такива резултати, че вече никой да не бъде в състояние да попречи за присъединяването на България към Югославия.“
„Затова – обясни Джилас – следва да се пропагандира широко сред народните маси на България идеята за присъединяването на България към Югославия посредством федерация, като се доказва, че за малка и бедна България не може да има никакво бъдеще извън федерацията на южните славяни.“
„Югославия – ми каза Джилас – е в състояние да действува самостоятелно и без федерация, но вие, българите, не можете да преуспявате без нея.“ Трябва също така – продължи Джилас – да се популяризира нова Югославия, като се подчертава, че тя значително по-напред от България по своя политически и социален строй. Джилас препоръча да се обърне внимание за популяризирането на Тито като един от героите на съпротивата против фашизма, противопоставяйки го на Димитров.
Джилас даде съвет да се изпращат делегации от разните български учреждения за изучаване на югославския държавен и обществен строй, за да се пренасял опитът на Югославия на българска почва, а също така да се стремим към уеднаквяване строежа, обучението и доктрината на българската и югославската армия с оглед на това, че в недалечно бъдеще те ще съставляват единна армия в единната държава, която ще вземе за основа, разбира се, опита на югославската армия в освободителната война срещу немците. „За тая цел – каза Джилас – ние ви молим да се осигури пълно съдействие на югославския военен аташе в София, а също така да се установят тесни връзки и сътрудничество между органите на министерствата на вътрешните работи в двете страни.“
Джилас обърна вниманието ми върху необходимостта от сериозна работа вътре в самата партия. Той подчерта, че трябва да се пристъпи към създаване и разширяване на кръга от мои привърженици. „Тези хора – каза Джилас – трябва да се издигат на ръководни постове в държавния и партиен апарат, за да могат да упражняват по-нататък своето влияние в нужното ни направление.“
Джилас считаше, че на преден план засега ще трябва да се издигне задачата за незабавното присъединяване на Пиринския край към Македонската народна република. Колишевски и Влахов – са определени чиновниците от югославската легация в София Манговски и Зафировски. Джилас ме помоли да оказвам на тия хора необходимото съдействие.
Нашият разговор с Джилас беше прекъснат от идването в моя кабинет на други членове от българското партийно ръководство, но ние вече бяхме успели да се споразумеем за всичко съществено. Скоро след това Джилас се сбогува и си отиде.
В изпълнение на плана, набелязан заедно с Джилас, използувайки своето влияние и авторитет, аз действително успях да развия широка устна и печатна пропаганда в полза на федерацията с Югославия. В тая пропаганда можа да се въздаде заслуженото и на моя съюзник Тито, на когото беше създадена широка популярност до последната селска колиба.
В това именно се заключаваше за онова време моята работа по югославска линия през 1945 година и частично 1946 година за моята първа среща с Тито.
През лятото на 1946 година аз заминах за Белград по едно официално поръчение на българското партийно ръководство. Ние, българските представители, отседнахме в зданието на ЦК на Югославската компартия, а вечерта се срещнахме с Едуард Кардел и Александър Ранкович и вечеряхме с тях в една квартира близо до зданието на ЦК. След вечерята се върнахме в зданието на ЦК, където трябваше да нощуваме.
Късно вечерта аз се уединих с Ранкович в неговия служебен кабинет в зданието на ЦК, където можахме да водим откровен разговор. Ранкович беше малко пийнал на вечерята и езикът му се беше доста поразвързал.
Като се осведоми какво правим в България и как се развива работата, за което имаме постигнато споразумение от мене с Кардел и Джилас, Ранкович след това подчерта, че трябва да обърнем сериозно внимание върху работата на органи на Министерството на вътрешните работи като един от най-важните апарати в страната. „Вие ще трябва да се постараете – каза Ранкович – да поставите на ръководни постове в тия органи свои доверени хора. Тези хора трябва да действуват в най-близък контакт и общение с представителите на югославското разузнаване.“ (Последното по специално споразумение между двете министерства на вътрешните работи бяха допуснати в България). На нашите представители – подчерта Ранкович – ние молим да се осигури пълен достъп във всички учреждения, включително и до органите на МВР, а също да им се даде възможност да се снабдяват с необходимите сведения.“
За да подчертае, че е време на нашата работа в България да се придаде широк размах, Ранкович се отпусна свободно да разправя, че се касаело не за една чисто югославска и българска работа, а за една работа от по-широко, международно значение. Според уверенията на Ранкович титовият план, замаскиран с лозунга за самостоятелна политика на страните от Югоизточна и Източна Европа, а в действителност целещ тяхното групиране около Югославия и укрепване и развиване на връзките им със западните държави, намирал благоприятен отзвук и в други държави на Югоизточна Европа.
В увлечението си Ранкович разви перспективата, че в случай на успех политиката на Тито ще стане не само югославска и българска, но и унгарска, румънска и албанска. „Тогава – възкликна Ранкович – ще се образува една по-голяма общност на страни в Югоизточна Европа начело с федерацията, която общност, под ръководството на Тито, ще съставлява внушителна сила и с нея другите държави не могат да не се считат.“
С това завърши моят разговор с Ранкович.
На следната сутрин българската делегация беше приета от Тито. Приемът се състоя в двореца на Тито, където стана съвместното заседание.
С Тито не бях се виждал цели 12 години и в очите ми се хвърли поразителна промяна даже в неговия външен облик. Тържествено и парадно изглеждаше тоя Тито в своя маршалски мундир, с брилянтови пръстени на ръцете. При срещата с нас Тито явно позираше и с цялата своя осанка, външен вид и маниери на разговор си даваше вид на велик човек. Мене Тито ме посрещна като стар приятел, но все пак се държеше отвисоко, като даваше да почуствувам и аз, че това не оня Тито, какъвто беше преди 12 години.
В тая връзка няма да бъде излишно да възпроизведа обстоятелствата, при които стана моето запознаване с Тито. То датира от 1934 година в Москва, където и двамата бяхме намерили убежище като политически емигранти. По онова време аз работех като референт по кадрите в секретариата на балканските компартии.
Положението в Югославската компартия беше тогава тежко. Нейното ръководство се раздираше от остри фракционни борби. Стоеше въпросът да се окаже съдействие за издигане на ново ръководство на партията вътре в страната, главно от местни партийни дейци.
Изборът на Бела Кун и Валецки, които тогава още не бяха разобличени като троцкисти, се беше спрял на Тито. По онова време той беше известен с псевдонима „Валтер“. Изборът на скритите троцкисти Бела Кун и Валецки се оказа не случаен, защото, както се убедих по намиращите се в мое разположение материали в личното партийно дело на „Валтер“ – Тито, последният също е стоял на троцкистки позиции. Когато в секретариата на балканските компартии се разглеждаше въпросът за привличането на „Валтер“ на ръководна работа в Югославия, аз като референт по кадрите имах възможност да се срещна с Тито няколко пъти и да разговарям на политически теми.
Както изтъкнах вече в началото на моите показания, в 1934 година и по-рано аз споделях „лево“-сектантските троцкистки позиции по редица коренни въпроси от тактиката и стратегията на БКП. Също на троцкистки позиции стоеше тогава и „Валтер“ – Тито.
Тито знаеше навярно от Бела Кун или Валецки, с които беше твърде близък, за моята принадлежност към „лево“-сектантската групировка в България, затова при срещите той беше откровен. В един от разговорите си в 1934 година Тито сподели с мене своите троцкистки убеждения, като разказа за неприятностите, които имал зарад тях, и изрази в тая връзка своята омраза към ръководството на ВКП(б) начело със Сталин. Тито имаше голямо желание колкото е възможно по-скоро да замине за Югославия, за да работи безконтролно и съобразно своите политически убеждения. Това ми каза сам Тито, като ме молеше да му окажа необходимото съдействие и да представя благоприятна характеристика за него, когато ще се решава неговият личен въпрос.
Аз обещах да направя това. Само благодарение застъпничеството на троцкистите Бела Кун и Валецки, а също благодарение на благоприятната характеристика, дадена от мен за Тито, той можа в 1934 година да замине на ръководна партийна работа в Югославия.
Ето защо в 1946 година, когато положението и на двама ни беше станало вече съвършено друго, аз и Тито се срещнахме в Белград като стари приятели и отново можахме да намерим общ език.
На съвещанието при Тито присъствуваха неговите най-приближени приятели и сподвижници – Джилас, Кардел и Ранкович. След като свърши официалната част, Тито ме покани на обед. През време на обеда аз говорих за голямата популярност на идеята за федерацията сред българите и настоявах за нейното по-бързо осъществяване – веднага след предстоящото в близко бъдеще сключване на мирния договор. Джилас подхвърли, че федерацията си е федерация, но той все пак не разбирал защо разрешението на македонския въпрос с присъединяването на Пиринския край към Македонската народна република трябвало непременно да се свърже с федерацията. След обеда ние двамата с Тито се отделихме настрана. Тито отначало ми изрази благодарност за услугата, която му бях направил в Москва, като ми даде да подразбера, че без това той не би могъл да заеме такова положение, каквото си е осигурил сега в Югославия. След това той каза, че му били известни разговорите, които са имали с мене Кардел, Джилас и Ранкович, като добави, че одобрявал набелязаните от нас стъпки за осъществяването на неговия план за създаване на една силна държава, която ще диктува волята си на Балканите и ще бъде сериозен фактор в международната политика. За тази цел Тито препоръча да се засили привличането на наши привърженици в България из числото на ръководните хора в партията и държавния апарат, които да провеждат нужната политика.
Когато запитах Тито по външнополитическата ориентация на Югославия, той изрази своето пренебрежение към англичаните, които според неговите думи били вече изпели песента си, изиграли вече своята роля и сега трябвало да сторят път на преуспяващия американски капитализъм. Тито ми даде да разбера, че ориентацията на югославската външна политика взема все повече проамериканско направление в отличие от предишното, проанглийско. Той посъветва и ние, българите, да установим връзка с американците, която щяла да ни бъде от полза. Аз помолих Тито, ако е възможно, да ми окаже съдействие в тая посока, което той обеща да направи.
По-нататък в разговора аз запитах Тито защо не изпрати за свой посланик в България един по-деен човек на мястото на болния и нищо не правещ Ковачевич.
Тито отговори, че югославското правителство е решило и при първа възможност ще изпрати в България един от най-дейните си хора във външното министерство, Цицмил, който работел в Унгария и се проявил успешно, но вече било време да се махне оттам. Тито ми препоръча Цицмил като човек, с когото съм щял лесно да намеря общ език.
Аз казах по-нататък на Тито, че когато дойде в България по случай предстоящото подписване на съюзния договор или по друг някакъв повод, ще му устроим такава среща, каквато никъде по-рано не е виждал. „Тази среща – казах аз на Тито, за да го полаская, тъй като знаех колко много обича пищните церемонии и шумните излияния на чувства – ще Ви убеди с каква популярност се ползувате сред българите.“ Подчертах му, че това ще бъде и резултат на извършената от нас работа.
С това моята среща с Тито в 1946 година свърши.
В какво се състоеше моята вражеска дейност по югославска линия през този период, който аз условно наричам втори период, т.е. след провалянето през 1944 година на титовия и моя план за непосредствено присъединяване на България към Югославия и до края на 1947 година, когато в Евксиноград беше подписан съюзният договор между Югославия и България и се състоя моята втора среща с Тито?
Съгласно уговореното с Кардел още при нашата среща в 1944 година се създаде специална връзка между мене и югославските ръководители по въпросите на нашата съвместна дейност. Тази престъпна връзка се осъществяваше чрез югославските дипломатически представители, които, като се ползуваха от свободен достъп в ЦК на партията и в Министерския съвет, имаха винаги възможност да се срещат с мене, без да възбудят подозрение.
Първата връзка с югославските представители в София беше установена от мене чрез посланика Попович, а малко по-сетне и чрез посланика Ковачевич, който се задържа дълго на тоя пост. Аз познавах Ковачевич още от 1934 година, в периода на нашето съвместно пребиваване в Москва. По молба на югославските посланици се осигури свободно проникване на югославски агенти в българските държавни учреждения. На югославския военен аташе полковник Ристич, а в последствие и на неговия приемник подполковник Филипович беше осигурен достъп до материалите на Военното министерство и възможност за установяване и поддържане на ежедневни връзки с ръководните работници на това министерство. Всичко това се вършеше под предлог че било целесъобразно да се пристъпи към уеднаквяване строежа и системата на българската и югославска армия с оглед на предстоящото образуване на федерацията. Също такъв достъп се осигури на чиновници от югославската легация и в останалите учреждения, включително и в Държавната планова комисия и в Главната дирекция на статистиката, където те също така можеха да установят разузнавателни връзки и да получават секретни материали.
Работите стигнаха до там, че югославците получиха достъп дори в Министерството на вътрешните работи, където имаше специален югославски емисар за връзка, по фамилия Божкович. Този официален шпионин получи достъп до най-секретните сведения. Той имаше възможност да насажда своя агентура в разните учреждения, което и правеше.
Започна едва ли не своего рода идолопоклонско преклонение пред Югославия и Тито. От всички български учреждения и организации се изпращаха една след друга делегация да изучават държавното и обществено устройство на Югославия, за да ги копират след това у нас и също да се установят връзки със съответните югославски организации.
Този ярко изразен уклон към Югославия се насаждаше и поощряваше с цел да се замъгли в очите на нашата общественост историческата роля на СССР и съветската войска за освобождението на България от немските окупанти и за изграждането на нова България. Югославия на Тито се издигаше като нов образец за подражание, по-близък до българските условия и по-достъпен за България.
През този период особено активна вражеска дейност беше разгъната от нас по така наречената македонска линия.
След провала на титовия замисъл за незабавното присъединяване на България към Югославия югославските националисти издигнаха на преден план въпроса за незабавното включване на Пиринския край в състава на Македонската народна република. Още при моята среща с Джилас, през март 1945 година, в София, той ме помоли да оказвам съдействие на югославските представители Колишевски и Влахов в тяхната националистическа работа сред македонците. Поддържайки на думи гледището на Партията по въпроса за Пиринския край, на дело в редица случаи аз улеснявах работата на македонските националисти, титови агенти.
Като се почне от официалните представители на македонското правителство, Лазар Колишевски, когото аз познавах от 1943 година по съвместното пребиваване в Плевенския затвор, и Димитър Влахов, когото познавах още от 1933 година в емиграция, и се свърши с чиновниците от югославската легация в София – Манговски, Зафировски и Благой Хаджипанзов – на всички тези тайни и явни агенти и шпиони на Тито беше осигурен свободен достъп в ЦК на БКП. Те често идваха и при мене и аз се вслушвах в техните искания.
На македонските националисти беше разрешено да създадат в София специален комитет с ръководното участие на известния агент на Колишевски – Ангел Динев (избягал в Югославия през 1948 година), а също на активния привърженик за незабавното присъединяване на Пиринския край към Македония – Ивановски, за работа сред македонската емиграция в България в полза на Тито и неговата политика.
Зафировски получи безпрепятствен достъп в Пиринския край, където провеждаше открито противобългарска и противосъветска пропаганда. Освен с пряк подкуп и обещаване на ръководни служби в Македонската република след присъединяването на Пиринския край уж като своя колония, че правителството на ОФ не обръщало никакво внимание за стопанското развитие на тоя край, че Пиринска Македония само щяла да спечели от незабавното си присъединяване към Югославия, като се освободи от бремето на репарациите, което ще бъде сложено върху гърба на България като победена страна.
На титовия официален агент Влахов се позволи даже да направи тържествена обиколка из целия Пирински край и да държи открито сказки и речи в полза на присъединяването му към Македонската република.
Особено се засили разложителната работа в Пиринския край от страна на македонските националисти, след като се реши да се даде на населението от Пиринския край културна автономия и учители от Македонската република бяха допуснати в училищата на Пиринския край уж за преподаване на литературния македонски език. Тези „учители“ бяха използувани от Ранкович за внедряване на противобългарска, титовска агентура в Пиринския край.
Те започнаха даже да свалят в училищата портретите на Георги Димитров и ги заменят с портретите на Тито, а също така да искат септемврийчетата да полагат клетва за вярност на Тито.
Организираната в широки размери размяна на културни делегации послужи като удобен повод за допълнителна националистическа обработка на населението от Пиринския край и за насаждане на „култ“ към Тито.
Тито лично раздаде в Скопие ордени на редица дейци в Българска Македония за техните заслуги към Югославия.
С една дума, македонските националисти си бяха разпасали пояса и създали в Пиринския край държава в държава. Своята пропаганда те градяха бавно върху своего рода терористичния аргумент, че, все едно, рано или късно присъединяването на Пиринския край към Македонската народна република ще стане свършен факт и тогава – да му мислят ония, които са се противопоставяли на това. Аз оказвах помощ на македонските националисти – титови агенти.
Идването в София на Цицмил, за което ми говори още в Белград Тито, се забави повече, отколкото се предполагаше в началото. Най-сетне през май 1947 година той беше на работа в България. Известно време след пристигането си Цицмил дойде да ми направи официална визита, доколкото в това време аз замествах министър-председателя, който беше в отпуск.
Аз приех Цицмил в моя служебен кабинет в Министерския съвет. Срещата стана, доколкото си спомням сега, през първата половина на деня.
След запознаването, обичайната размяна на любезности и разговор на общи теми Цицмил ми предаде, че е упълномощен от Тито да се свърже с мене за по-тесна съвместна работа по осъществяване на задачите, по които се бяхме споразумели с Тито при срещата в Белград. Цицмил каза, че при първия официален прием няма да се задържи повече, отколкото позволява протоколът, но помоли да му определя ден и час за нова среща и по-подробен разговор, тъй като имал да ми предаде някои поръчения на Тито.
Аз му определих прием за следната седмица пак в моя служебен кабинет в Министерския съвет, който беше най-удобното място за свиждане, без да възбужда подозрение. Още при първото запознаване Цицмил ми направи впечатление на деятелен енергичен човек.
При втората среща, която стана след една седмица и продължи около един час, Цицмил заяви, че му било поръчано от Тито да ми предаде, какво в Югославия се извършва вече сериозна подготовка за окончателно скъсване със СССР и улесняване преминаването на Югославия към блока на Америка и Англия. „Постигнати са значителни резултати – продължи Цицмил – по събиране около Тито на антисъветските елементи вътре в самата Югославия. Във връзка с това Тито ми поръча – каза Цицмил – да ви предам, че е необходимо да се засили подготвителната работа и в България.“ Цицмил ми се похвали, че подобна работа, т.е. насаждане и разпалване на националистически настроения и събиране на антисъветски сили, се върши усилено от Тито и неговите хора и в другите страни с народна демокрация.
Цицмил ми разказа за своята дейност в Унгария, където работил преди идването си в България. По думите на Цицмил, в Унгария той успял да спечели някои видни общественици за провеждане протитова, антисъветска политика и откъсване на Унгария от лагера на демократическите държави.
От своя страна аз съобщих на Цицмил, че и ние в България не дремем и вече сме постигнали известни резултати. Аз казах, че с известни лица, заемащи видни постове в държавния и партиен апарат, съм приказвал открито и те се съгласили да работят за осъществяване на моите планове. Освен това върши се подработка на редица други лица, също заемащи отговорни постове, и може да се разчита, че и те ще бъдат привлечени към нашето дело…
В по-нататъшния ход на разговора аз информирах Цицмил за вражеската дейност, която беше вече извършена от нас: насаждане и поощряване на националистически, антисъветски настроения, умишлено създаване на пречки за развитието на търговските отношения със СССР и поощряване на търговията със западните държави.
Цицмил обаче заяви, че по оценка на югославците извършеното от нас било още недостатъчно. Той препоръча, първо, да се засили подработката на ръководни лица в държавния и партиен апарат, които да бъдат напълно спечелени в най-скоро време на наша страна. Според неговото мнение, за такава работа най-удобни били хора с проявени от тях антисъветски настроения, с показана склонност към западната ориентация, с нечисто минало и настояще. „ На такива хора – каза югославският посланик – Вие бихте могли да оказвате помощ за тяхното издигане на ръководни постове с оглед те да заемат командните висоти в държавния апарат.
На второ място – продължи Цицмил – нам ни се струва, че би трябвало да се засили използуването на всякакви поводи за насаждане и насърчаване на антисъветски настроения, а също сами да създавате такива поводи. Хората, с които сте се пряко споразумели, и тези, с които в бъдеще ще се споразумеете – посъветва Цицмил, – не би било лошо да подбират подходящи случаи, за да пречат за нормалното развитие на отношенията със СССР и страните с народна демокрация, да водят националистическа пропаганда, да изтъкват ползата от свързването на България със западните държави, като подчертават при това стопанските възможности на САЩ и тяхната военна мощ. За воденето на тая пропаганда – продължи Цицмил – може да се използуват хора от всички слоеве, които са настроени против социализма, и на първо място индустриалци, търговци, фашистки елементи, бивши служащи от царската армия, полицията и пр.“
Важна задача Цицмил считаше и работата за заздравяване на приятелските отношения между България и Югославия с оглед сливането на тия страни при всички условия и откъсването им по тоя начин от лагера на народнодемократичните държави.
В заключение Цицмил ме помоли да го информирам занапред своевременно за всички подготвени решения на Политбюро на ЦК и правителството по въпросите на българо-съветските отношения. Аз обещах да направя това и действително информирах по-нататък Цицмил по тия интересуващи го въпроси.
Разделихме се, като се споразумяхме да се виждаме по-често за размяна на сведения по това, как върви работата и за определяне на нашите съвместни задачи за в бъдеще.
До края на 1947 година се състояха още три срещи с Цицмил – всички в моя служебен кабинет в Министерския съвет. На тези срещи аз уведомявах Цицмил за това, което вършех, и ние заедно обмислихме какво е необходимо да се прави по-нататък.
Предстоеше идването на Тито в България във връзка със сключването на договора за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ. Аз взех всички мерки да бъде посрещнат с колкото се може по-голяма тържественост и салтанат.
Тито пристигна с всичкия блясък на своето мнимо величие, със специален влак, предшествуван и последван от други два влака за охрана, с неговата лична гвардия в тях. По цялото протежение на пътя от София до Варна през Северна България и от Варна до София през Южна България от лицето Тито не слизаше самодоволна усмивка.
Той считаше, че топлите чувства на събралото се да го посрещне българско население се отнасят до него лично, а не до югославските народи, и се чувствуваше вече като господар на положението и в България.
Заедно с това Тито се държеше надменно и не пропускаше случай да подчертае своето високомерно и пренебрежително отношение към всички, даже към Георги Димитров. Така се държа той и на конференцията в Евксиноград. Неговия пример следваха не само Джилас и Ранкович, но даже дребните хорица от личната му охрана. Те манифестираха оскърбително недоверие към организираната от българска страна охрана. Апартаментът в двореца, който беше приготвен и подреден най-грижливо за Тито, въпреки щателния преглед на сътрудниците на българската сигурност, беше буквално обърнат с краката нагоре от охраната на Тито, която поиска сама всичко да прегледа. Това недоверие към българските органи на сигурността беше манифестирано, за да се подчертае превъзходството на югославската организация във всяка работа.
Във връзка с личната характеристика на Тито не е излишно да приведа още един факт. В 1940 година няколко членове на ЦК на БКП приказвахме в ЦК с Методи Шатаров – тогава секретар на Македонската компартия, когото Тито ненавиждаше, а по-късно го обяви за шпионин и го изключи от Югославската компартия.
Шатаров, който познаваше Тито от Париж, където последният прекарал известно време в емиграция, и по-късно по съвместна работа от Югославската компартия в Белград, подчертаваше, че още тогава Тито със своето чорбаджийско поведение, със склонността да се живее нашироко, отличавайки се в това отношение малко от обикновения французки буржоа със своите златни пръстени и украшения, му правел впечатление на човек чужд, пришълец в комунистическата среда.
Когато в България осъдихме по онова време Шатаров заради такова изказване по адрес на Тито, той, въпреки това, упорито повтаряше: „Помнете ми думите, ще видите, че в края на краищата Тито ще излезе чужд човек“. Шатаров загина в навечерието на 9 септември 1944 година като боец в един от партизанските отряди.
През време на българо-югославската конференция в Евксиноград, която се състоя в края на ноември 1947 година, стана моята втора среща с Тито. Тя стана на втория ден на конференцията, след като беше приключена церемонията по подписването на договора и предстоеше банкетът. Преди това, още по пътя във влака, тъй като аз с цялата делегация придружавахме Тито от София до Варна той се възползува от един удобен случай и ме предупреди, че иска да приказва с мене по някои важни въпроси.
Нашата среща се състоя в кабинета, който беше предоставен на Тито в двореца, привечер, когато аз отидох при него да съгласувам официалното съобщение на конференцията, изработено от мене и Джилас по поръчение на конференцията и вече одобрено от българския министър-председател. Тито прочете съобщението, също го одобри и ме задържа на разговор.
Моята беседа с Тито тоя път взе още по-откровен характер. Това беше среща на стари приятели и единомишленици, които преследват обща цел в борбата.
Тито започна разговора с това, че му била известна от Цицмил извършената от нас работа. Той каза, че по негова оценка това, което е извършено от нас, е все още недостатъчно. Тито ме упрекна в бавност и ме предупреди, че при нашето темпо на работа събитията могат да ни сварят неподготвени.
Тито каза по-нататък, че е решил в най-близко бъдеще да измени курса на своята политика по отношение на СССР, а също тъй да внесе ясност в отношенията на Югославия спрямо страните с народна демокрация. Той добави, че предвид на създалата се обстановка всяко забавяне можело да доведе до провал на работата или до създаване на допълнителни трудности. Според уверенията на Тито вътре в Югославия той разполагал вече с достатъчно сили и добра организация, за да изпълни своя план с успех, а България изоставала назад, което било сериозна пречка за осъществяване едновременното откъсване на Балканите от СССР.
Тито изрази с остри думи несъгласие с политиката на СССР спрямо плана Маршал. Той изтъкна, че такива икономически изостанали назад в своето развитие държави като Югославия и България не можели да минат без американска помощ. Но преди да окажат такава помощ – каза Тито, – американците поставят условие откъсването ни от СССР. Той подчерта, че планът на американците предвиждал да се увеличат антисъветските сили не само в Югославия и България, но и във всички други страни с народни демокрации и да се упражнява всестранен натиск върху тях – икономически, политически и военен, – за да се откъснат те от СССР и се постигне присъединяването им към западния блок. Според думите на Тито тая работа се вършела не само в България и Югославия, но и в другите страни на Източна Европа.
Тито с апломб заяви, че във всички страни с народна демокрация той лично се ползувал с достатъчно висок авторитет и че само опирайки се на този негов авторитет и авторитета на нова Югославия, ще може да се осъществи в страните от Източна и Югоизточна Европа политиката за откъсване от СССР и сближение със САЩ и Англия. Както ме уверяваше Тито, сами американците признавали, че само чрез него те ще могат да привлекат на своя страна държавите с народна демокрация.
Тито изтъкна, че пътуванията, които той предприел по време на сключване двустранните договори за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ, както и самото сключване на договори, преследвали между другото целта – да се издигне авторитетът на Югославия в очите на народите от Източна и Югоизточна Европа като крупна политическа военна сила, като в същото време се принижава в техните очи ръководната роля на СССР. Минавайки към нашите вътрешни задачи, Тито поиска да форсираме съответната работа в България. „Ще трябва вече да преминете – каза той – към организирано действие, за да можете да получите най-добри резултати.“
На това аз му отговорих, че нашата работа ще бъде значително облекчена, ако преди настъпването на тия събития, за които говори Тито, бъде осъществено присъединяването на България към Югославия.
Тито се съгласи с мене, като каза, че това би било нелошо. Но положението сега било такова, че по негово мнение необходимо било Югославия да почне да действува в на- близко бъдеще, без да ни чака. „На свой ред – каза Тито – време е Вие и Вашите хора да се готвите за самостоятелно действие, да организирате вътрешните сили в партията и страната за провеждане на една подобна политика и да се постараете да заемете командните места в държавния и партиен апарат, за да съумеете да нанесете първия удар, да съставите новото правителство и да провъзгласите незабавното присъединяване на България към Югославия, като разчитате и на нашата активна помощ.“
„Ние сме готови – заяви Тито – да ви помогнем в такъв случай и с въоръжени сили, но това вече ще бъде – каза той – помощ в рамките на федерацията, вътрешна работа на самата федерация, и никой не ще може да го счете за акт на агресия.“
Аз предупредих Тито за неизбежното противодействие, което ще окаже Георги Димитров. Във връзка с това Тито не можа да задържи омразата си срещу Димитров. „Докога тоя старик ще се изпречва на пътя ми!“ – злобно извика Тито. Очевидно беше, че Димитров е като трън в очите на Тито, като кокал, който му е застанал на гърлото.
Аз изтъкнах на Тито, че нашият план е да изчакаме естествения развой на събитията предвид лошото здравословно състояние на Георги Димитров и неговата вероятна близка смърт, която ще ме направи негов приемник в ролята му на главен секретар на Партията и на министър – председател.
Тогава пред мен и моите съмишленици – продължих аз – ще се открият по-големи възможности за промени в състава на правителството и на партийното ръководство, което ще осигури безболезненото присъединяване на България към Югославия.
Тито каза, че този план ще бъде добър, ако Димитров умре скоро. „Но понеже такава гаранция няма – заяви той, – Вие трябва да бъдете готови да действувате по решителен начин, да арестувате, ако стане нужда, да ликвидирате Г Димитров, разчитайки при това и на нашата помощ.“
Аз изтъкнах, че такова развитие на събитията ще има лоши отражения в Партията и сред народа и ще отблъсне хората от нас, защото Георги Димитров се ползува с авторитет на народен водач и поради това ние държим на нашия български вариант.
Въпреки това Тито настояваше, че ние трябва да възприемем политиката на решителни действия, да имаме свои хора по всички командни висоти и да разполагаме с достатъчно организирана сила, която би съумяла да парализира още в момента на първия удар противниците на нашата политика.
„Когато настъпи моментът – каза той – и Вие станете приемник на Димитров, нужно е да съумеете бързо да овладеете партията и правителството и да провъзгласите присъединяването на България към Югославия. След това вече ще бъде лесно – ме увери Тито – и югославската помощ ще довърши всичко останало.“ Тук Тито специално подчерта, че планът за подобен решителен начин на действие бил не само негов план, но че тоя план бил съгласуван и одобрен от американците, които от своя страна обещавали подкрепа.
На края Тито още веднаж препоръча да се мине по-скоро към решителни действия, тъй като работата била напреднала и връщане назад вече нямало.
Като основен метод на подготвителното действие Тито съветваше да се ползуваме с метода за приспиване бдителността на масите и на своите противници, метода на двуличието – метод, изпитан от него, който му бил давал досега добри резултати.
Тито заяви, че той например нямало да снема в Югославия популярния сред масите лозунг за социализма, но щял да насочва работата по такъв начин, че фактически социализмът да станел невъзможен и връщането към капитализма – неизбежно. Това щяло да се получи именно чрез откъсването на Югославия от СССР и страните с народна демокрация и фактическото и՛ присъединяване към блока на западните сили.
При това Тито каза, че смята да използува и националистическите чувства и настроения, които са все още живи и можели да свършат работа.
„Работата у нас е нагласена така, заяви Тито, че отдалечаването от СССР и неговите съюзници ще се постави като въпрос на национална чест и достойнство, като се позоваваме на това, че уж не било зачитано националното достойнство на югославците, отричало се тяхното участие в освободителната война срещу немците, месели се във вътрешните работи на страната, третирали Югославия като неравноправен съюзник и т.н.“
Тито разясни, че като играе на националистически чувства и не изоставя засега лозунга за социализма, като продължава още на първо време да славослови СССР и като заедно с това обърне фактически гръб на СССР и поощрява капиталистическите елементи в страната, той – Тито – ще използува неизбежната реакция, която неговото поведение във връзка с това ще предизвика у СССР и страните с народна демокрация, и в резултат ще съумее постепенно да преведе Югославия върху релсите на англо-американския блок. „Но вината за това пред масите – каза той с присмех – ние ще хвърлим върху страните с народна демокрация начело със СССР, които уж ни отказват помощ и сътрудничество и ни принуждават да търсим помощ и сътрудничество там, където не ни ги отказват. А що се касае до ония хора вътре в Югославия и Югославската компартия които се опитват да въстанат срещу тая наша ориентация, добави Тито, ние сме достатъчно подготвени, за да се разправим с тях най-решително – но това ще бъде вече дело на ръцете на Ранкович.“
С това свърши моята беседа с Тито, тъй като часът за официалната вечеря наближи. В заключение Тито ми изрази благодарност за това, че сме му устроили такава среща, която, както се виждаше, беше приятно погъделичкала неговото чрезмерно честолюбие. Разделяйки се с мене, Тито препоръча да поразисквам и с Ранкович.
С Ранкович аз побеседвах през време на съвместната разходка из парка на двореца същата вечер след банкета.
Ранкович ми заяви, че откровено казано, счита като една от нашите слабости обстоятелството, че по неговите данни още нямаме единно ръководство и работата върви малко партизански и неорганизирано. „А би трябвало – изтъкна той – да се подбере малка група от най-доверени хора и с тяхна помощ да се направлява и ръководи цялата работа.“
Ранкович подчерта също така, че трябва да усилим своето влияние в армията и органите на Министерството на вътрешните работи, за да се създаде реалната сила на заговора, на която да работи, за да се създаде реалната сила на заговора, на която да работи, за да се създаде реалната сила на заговора, на която да се облегнем в случай на необходимост. След това Ранкович изтъкна, че трябва да се ориентираме към по-решителни начини на действия, като не се спираме и пред това, ако стане нужда, да се обезвредят и унищожат със сила противниците.
Така завършиха моите евксиноградски срещи, с които започна третият период на нашата вражеска дейност в сговор с Тито.
След Евксиноград аз съумях да възстановя връзка с американците. В края на 1947 година се състоя среща между мен и новоназначения в България американски пълномощник Доналд Райд Хийт. Най-напред Рийд Хийт официално ми се представи като изпълняващ длъжността министър-председател. При първата визита Рийд Хийт изказа пожелание да има нова среща с мене в близко бъдеще, защото било необходимо да обсъдим някои интересуващи двамата ни въпроси. Аз дадох съгласие.
След няколко дни Рийд Хийт поиска да го приема . Приемът се състоя в моя служебен кабинет в Министерския съвет. След къс разговор относно впечатленията му от София (разговорът се водеше на френски). Рийд Хийт ми каза, че знае за моите лични приятелски отношения с югославците, които са се установили през последните две-три години, и че това го е много радвало. Той изрази надежда, че аз ще бъда доброжелателен и към американците. От казаното аз разбрах, че Рийд Хийт се е явил при мене в резултат на моето споразумение с Тито, който беше обещал да окаже съдействие за установяване от мене на връзки с американците. Аз отговорих на американеца, че съм съгласен да изпълня неговото пожелание. Тогава Рийд Хийт каза, че няма да ме обременява с излишни трудности и не иска отделна връзка с мене. „Онова, което американците биха искали да Ви се съобщи – каза Рийд Хийт – ще бъде предварително съгласувано с югославците и ще Ви бъде предавано чрез тях.“ Рийд Хийт изтъкна, че съветите, които ще получавам от Тито и неговите най-близки сътрудници, аз трябва да считам като съвети и на американците и че в туй отношение между тях и Тито имало пълна договореност.
С това свърши моят разговор с американския пълномощен министър в България Доналд Рийд Хийт. Повече разговори с него по тези въпроси не съм имал, макар да сме се срещали по-късно с него на официални приеми.
След Евксиноградската конференция и подписването на договора с Югославия моите отношения с Цицмил станаха още по-дружески и доверителни. През първата половина на 1948 година до месец юни, когато Цицмил напусна България, аз имах с него още две срещи: първата – в началото на януари и втората – през април. Тия срещи се състояха както обикновено в моя кабинет в Министерския съвет.
На първата среща Цицмил се интересуваше как върви нашата работа, като настояваше за по-енергична дейност. Той уведоми след това, че югославското правителство вече предприема мерки, които целят да предизвикат скъсване на Югославия със СССР, и съветваше час по-скоро да се премине към организирана дейност в България. При това той се позоваваше на преките поръчения, които получил от Тито.
През януари 1948 година аз уведомих Никола Павлов и Иван Стефанов поотделно за споразумението с Тито и Ранкович в Евксиноград, като им съобщих също за намеренията на Тито и другите югославски ръководители да скъсат в близко бъдеще със СССР. Освен това уведомих ги, че югославците настояват да подготвим час по-скоро и България, за да тръгне и тя по тоя път.
Аз им разясних смисъла и значението на онова, което предприема Тито в Югославия, и необходимостта от организирана работа от наша страна, за да можем ние да разчитаме на по-добри резултати. Павлов и Стефанов, като изслушаха моите обяснения, дадоха всеки поотделно съгласие за съвместна работа с мене по изпълнение по уговорения с Тито план. По такъв начин аз и моите най-близки сътрудници, Павлов и Стефанов, съставлявахме своего рода център, който възглавяваше вражеската работа, и те бяха в курса на моите външнополитически връзки със Запад.
Основната наша задача, така както беше определена от мене, Павлов и Стефанов, беше: провеждане на такава дейност, създаването на такова ръководство на Партията и такова правителство, които да бъдат годни да осъществят присъединяването на България към титовска Югославия при всички условия, та по този начин, в името и под прикритието на федерацията, да откъснат България от СССР и страните с народна демокрация и да я присъединят към англо-американския лагер.
Като основен метод на действие беше признато подработването на видни ръководни лица от партийния и държавен апарат и спечелването им, открито или с известна маскировка, за осъществяване на споменатата политика, вървяща в разрез с политиката на БКП и българското правителство.
Трябва да призная, че централната връзка с югославците се поддържаше от мен, обаче контакт с югославците установиха и други от моите сътрудници: Богданов – с Божкович, изпратен от югославската разведка за връзка с българските органи на сигурността, а Павлов – с Хаджипанзов и други чиновници от югославската легация, негови познати още от съвместното пребиваване в скопския затвор, които го навестяваха в ЦК. Освен това аз поръчах на Стефанов, който през юни 1947 година участвува в състава на българската делегация в Бледската конференция, да се свърже с Кардел, като го уведоми какво правим ние практически в страната.
Стефанов съобщи впоследствие, че след пристигането си в Югославия се срещнал и установил връзка с Кардел. След като Кардел изслушал съобщението на Стефанов, заявил, че трябва да побързаме с нашата работа в България, защото назрявал сериозен обрат в отношенията на Югославия със СССР.
През април 1948 година се състоя моята последна среща с Цицмил. Тя стана преди обед в моя служебен кабинет в Министерския съвет по искане на самия Цицмил, за което той ме уведоми по телефона.
Цицмил предаде, че бил натоварен от Тито да ме предупреди за предстоящото окончателно скъсване на отношенията между Югославия – от една страна, и СССР и страните с народна демокрация, от друга, тъй като от започнатата размяна на писма между ЦК на ВКП(б) и ръководството на Югославската компартия се виждало, че ЦК на ВКП(б) е разкрил плановете на Тито. „Във връзка със създаденото положение – ми каза Цицмил – югославската страна има намерение да действува бързо и без бавене.“ Цицмил изказа пожелание да обсъдим какво трябва да бъде моето поведение в случай на такъв конфликт.
Аз предупредих Цицмил, че всяко открито заставане от моя страна в защита на Тито само ще ме изложи на опасност от разобличаване. Цицмил заяви, че и неговите указания от Белград съвпадат с моето гледище и че по-добре е да застъпвам партийното становище, с цел да се прикрия и да мога по-свободно да върша своята работа. „Едновременно – за разяснение на титовата политика между Вашите хора по нелегална линия, а чрез тях – и в по-широк кръг от хора.“ На това се и споразумяхме.
През юни същата 1948 година, когато Тито и неговите сътрудници бяха вече тръгнали открито към скъсване отношенията със СССР, в навечерието на второто съвещание на Информбюро аз уведомих Павлов и Стефанов за съветите, получени от Белград чрез Цицмил относно линията на нашето поведение във връзка с произхождащите събития. Ние решихме, че с цел на маскировка е неизбежно да се присъединим и ние към официалните позиции на партията по югославския въпрос. В същото време ние счетохме за необходимо да разясняваме между нашите привърженици, че федерацията с Югославия трябва да се осъществи при новите условия, т.е. даже при положението, че Тито скъса отношенията със СССР…
След шестнадесетия пленум на ЦК на БКП, който стана през юли 1948 година, аз отново се съветвах с Павлов и Стефанов, както обикновено с всекиго по отделно, макар че двамата се знаеха един друг като близки мои сътрудници.
Ние дойдохме до оценката, че след шестнадесетия пленум на ЦК се е създала по-благоприятна обстановка за нашата работа. Продължителното заболяване на Г Димитров по време на пленума, когато аз останах негов заместник в партията и правителството, разкриваше за нашата работа благоприятни перспективи. Разпространеното в България мнение във връзка с постоянните и все по-засилващи се боледувания на Г Димитров, че е близка неговата кончина и че най-вероятен негов ще бъда аз, привлече погледите към мене, обнадеждаваше и окриляше моите съмишленици. С това между другото се обяснява и успехът на нашата работа с хората в последния период. Почти всички набелязани лица дадоха съгласие за участие в националистическата и фракционна работа и особено по въпроса за най-енергична подкрепа на моята кандидатура за поста приемник на Георги Димитров.
На мене лично дадоха съгласие Петко Кунин – министър на индустрията, и Васил Марков – помощник – министър на железниците (подробно за начина и обстоятелствата, при които беше обработено от мене всяко от тези лица, ще дам отделно показания).
Стефанов на свой ред съобщи, че ми е осигурил подкрепата и е получил съгласие от: Боню Петровски – помощник-министър на външната търговия, Говедарски и Кочемидов – помощник-министри на вътрешната търговия, Лулчо Червенков – помощник-министър на железниците, и Иван Тутев – директор на външната търговия.
Подчертавам, че съгласието на горепосочените лица беше получено не открито за провеждане на антисъветска, протитовска политика, а на оная замаскирана база, за която става дума по-горе в моите показания, като ударението се поставяше особено на активната подкрепа от тяхна страна на моята кандидатура за поста глава на правителството. Тия хора аз считах за свои, разчитах на тях и се надявах, че като застана в недалечно бъдеще начело на ръководството на партията и правителството, ще съумея да използувам и тях за осъществяване на своите тайни замисли, които се заключаваха в това – да се повтори напълно опитът на Тито в България. В началото на 1948 година в разговори с Павлов и Стефанов беше обсъден въпросът, каква трябва да бъде нашата тактика в борбата за вземане ръководството на партията и управлението на държавата. Аз им предадох подробно съдържанието на своя разговор с Тито и Ранкович в Евксиноград, като изтъкнах, че последните настояват за бърз и решителен способ на действие от наша страна.
Аз казах, че те препоръчват да се подготвят у нас достатъчно сили за завземане на властта, без да се чака смъртта на Георги Димитров, и даже да се арестува, а ако стане нужда, да се унищожи Димитров.
След завземането на властта – информирах аз Павлов и Стефанов един след друг – Тито и Ранкович препоръчват да се обяви незабавно присъединяването на България към Югославия и в рамките на федерацията да се разчита на югославска помощ, включително и с въоръжени сили.
На Павлов и Стефанов аз доведох до знанието и възраженията, които бях направил на Тито в Евксиноград относно препоръчвания от него способ на действие, и че аз считам за по-целесъобразно да осъществя нашия български вариант, т.е. изчакване естествения развой на събитията – смъртта на Георги Димитров и моето встъпване в ролята на негов приемник. Тогава – казах аз – при съставянето на правителство ние бихме могли да направим необходимите промени – включително във вътрешното и военното министерство, за да се вземе в сигурни ръце материалната сила на държавата и на тая основа да се провъзгласи присъединяването на България към Югославия и да се дочака, ако стане нужда, югославска помощ. Тоя способ на действие аз считах, макар и по-бавен, но затова пък по-сигурен.
Аз разчитах на естествения ход на нещата във връзка с тежката болест на Георги Димитров, за да осъществя плана, замислен от мене съвместно с Тито и англо-американците.
През юни 1948 година Цицмил напусна България, преместен на по-отговорна работа като посланик в Лондон, а в края на август същата 1948 година в София пристигна неговият приемник Джерджа, който преди това беше работил в Албания. Моята среща с Джерджа се състоя през декември 1948 година. Той дойде в Министерския съвет да ми се представи като на изпълняващ длъжността заместник министър-председател. След официалното представяне Джерджа, като се възползува от това, че сме сами, ми предаде поръчения от Тито да засилим подготовката за решаващи действия в не много далечно бъдеще. Аз съобщих на Джерджа, че ние и без това действуваме и сме привлекли вече на своя страна отговорни в партията и държавния апарат, но нашите сили за завземането на властта са още недостатъчни. Аз казах по-нататък на Джерджа, че ние още не сме достигнали никакво споразумение с ръководни хора от армията и затова е нужно да се изчаква съгласно нашия български вариант, а ние ще продължаваме да работим и да укрепваме по-надеждно нашите позиции.
Джерджа обаче заяви, че е имало указание от Тито да настоява да се пристъпи към действие, без да се чака смъртта на Г Димитров, като се разчита главно на югославската помощ. Тъй се разделихме, без да се споразумеем окончателно по този въпрос, а събитията в това време се развиха не в моя полза.”
От Редакцията
На 16 декември 1949 година Трайчо Костов е обесен в Централния софийски затвор.
След Априлския пленум на ЦК на БКП, когато троцкизмът се завръща на бял кон в СССР и България той е реабилитиран, през 1963 година е награден посмъртно с орден „Герой на социалистическия Труд“.
През 1989 година „реформаторското“(контрареволюционното) ръководство на БКП реабилитира Костов не само юридически, но и политически.
Както гласи една българска поговорка: „Краставите магарета се подушват през девет планини в десета.“
От „Титовата банда оръдие на империалистите“
Подготви за печат Милчо Александров
