При първия контакт с русофоби оставаш меко казано учуден и неволно се питаш как може да има българи, толкова враждебно настроени срещу Русия?!
Но когато разгърнеш „семейната книга“ на подобни хора, установяваш, че тяхната русофобия не е никак случайна и невинна позиция. Зад нея стоят стари снимки на дядовци и прадядовци: полицаи и жандармеристи, военни и кметове, агенти от шпицкоманди и водачи на ловни дружинки (ловци на глави), прочули се с жестокостите си през периода 1923-1944 г. На съвестта на тези хора тежат чудовищни престъпления към народа и човечността – нещо от онези кървави епизоди с кланета, разстрели и показни умъртвявания по селски мегдани на комунисти, анархисти, ятаци и ремсисти.
В тази връзка си спомням за един голям русофоб, горянствал в края на 40-те и началото на 50-те години. След години разбрах, че „горянлъкът“ му се заключавал в лежане из селски килери и неуспешни опити за създаване на нелегална фашистка организация. В крайна сметка обаче попаднал в затвора, където също лежал, ама по-дълго време. От затворите излязъл още по-озлобен и дълги години говорел с неприкрита жлъч за руснаците и левичарството.
Казваше се Иван. В последните години на царска България е бил млад офицер с ясно изразени фашистки убеждения и по тази причина през 1947 г. народната власт го отстранила от армията. След началото на промените се писа репресиран, а през 1992 година стана кмет на селото и два мандата стоя на този пост. И някъде в средата на втория му мандат (1997 г.) го срещнах сред полетата при едно ходене в селото.
Демокрацията вече усилено разсипваше България и нямаше следа от оптимистичната еуфория от началото на прехода. Отвсякъде проничаше покруса и отчаяние. Само кметът Иван крачеше бодро и весело – остарял, побелял и с дълбоки бръчки по лицето, но доволен, че е дочакал СВОЕТО време! Чувстваше се победител и говореше по същия начин. Из селото ходеха слухове, че пишел книга за престъпленията на Русия, която обаче никога и никъде не се появи. Поговорихме с него за това-онова, стана дума и за живота. И тогава, без да го щадя, го попитах от упор:
– Е, бай Иване, харесва ли ти днешна България? За този живот ли си се борил?
Чул въпроса ми, някогашният фашизиран царски офицер настръхна и в сивите му очи изгря злоба:
– Че аз да не съм се борил за тебе бе, момче? Аз се борих да си върна имотите и властта и на мен да ми е добре! Щото ако не бяха руснаците и комунистите, нямаше да ми задаваш такива въпроси! Баща ти щеше да ми аргатува, а ти щеше да ми лъскаш чизмите и да ме гледаш като икона!
Откровението на стареца звучеше толкова враждебно, че за момент сякаш се пренесох в една отдавна отминала епоха и като че ли сред мрачните есенни полета дочух далечен лай на настървени кучета, примесен с викове на тичащи жандарми с шмайзери на гърдите. Няма го Бригадирското движение, нито Хаинбоаз, нито Димитровград, нито АЕЦ „Козлодуй“.
Има само есен, кал и смърт.
Сетне докато крачех към къщата на дядо, мислейки върху разговора със селския кмет, изведнъж прозрях, че дълбоко в същността си антагонизмът между русофили и русофоби не е обикновено разминаване на симпатии, а сериозен политически конфликт. Да, именно политически конфликт с една отдавна отречена класа, която отмени социалните завоевания и разруши построеното от социализма, за да върне България в онази мрачна епоха отпреди 9 септември 1944 г., в която има само есен, кал и смърт…
Хора, бдете!
