Първи опити, макар и стихийни, за свобода започват с хайдушкото движение в поробеното ни Отечество. На по-късен етап националните революционери разбират, че освобождението може да бъде извоювано само от организирано революционно движение на целия народ, или на преобладаващата част от него с помощта на братски славянски народи и най-вече на Русия. В подготовката му загиват велики българи начело с Васил Левски. Но тяхната жертва не остава напразна – избухва Априлското въстание, което изиграва ролята на буржоазна революция. То е потушено в края на април и началото на май 1876 година.
По инициатива на руското правителство е създадена международна анкетна комисия за обследване на извършените престъпления. Различни европейски представители я подкрепят.
През Х.1876 г. сръбско-черногорско-турската война завършва с разгром на двете славянски държави и само решителната намеса на Русия възпира по-нататъшното настъпление на османските войски. Междувременно, чрез своя посланик в Цариград, Русия започва широка кампания за мирно решаване на българския въпрос.
Официално Цариградската конференция е открита на 23.ХII. 1876г. Още същия ден обаче нейната работа е обезсмислена, тъй като е обявено, че султанът дарява поданиците си с конституция, която гарантира равни права на населението независимо от етническите и верските различия. По този начин Турция, представена от Савфет паша, отхвърля замисления на предварителните заседания проект за реформи в българските етнически области. Това решение е внушено на Висшата порта след задкулисните ходове на английската дипломация в лицето на Х.Елиът. За този обрат допринася и германският посланик на конференцията, който също действа зад гърба на останалите участници,но независимо от британския си колега. Те се ръководят от противоположни интереси-докато правителството на Дизраели полага усилия да съхрани статуквото на Балканите, Бисмарк се стреми да тласне Русия към военна намеса.
На практика работата на Цариградската конференция се проваля. През XI.1876г. император Александър II издава Указ, по силата на който е обявена частична мобилизация и е сформирана “Канцелария за гражданско управление на освободените зад Дунав земи” под ръководството на княз Владимир Черкаски. Негови помощници са видни историци и юристи като Сергей Лукиянов, Ин.Д.Анучин, както и живеещи в Русия български общественици.Възложено им е да събират материали за политическото, стопанското и културното положение на българския народ. Специална комисия издава 5 тома „Материалы для изучения Болгарии“, които съдържат сведения, целящи да подпомогнат работата на Канцеларията.
Успоредно с преговорите, водени във Виена, руската дипломация разгръща активна дейност и за осигуряване неутралитета на Великобритания. Правителството в Лондон дава да се разбере, че няма да се намеси в подкрепа на Турция, ако Русия се ангажира да не променя сама статуквото, наложено от Парижкия мирен договор.
За осигуряването на евентуална военна кампания руското правителство подписва две конвенции и с Румъния. Чрез тях се урежда въпросът за преминаването на руски войски през румънска теритoрия, а Румъния се задължава да участва във войната на страната на Русия с 40 хилядна армия.
Подтикнат от обстоятелствата, на 12.IV.1877г. император Александър II подписва в Кишинев манифест за обявяване на война срещу Турция.
Това предизвиква раздвижване сред българската емиграция в Русия и Влашко, която се готви за участие в предстоящата война.
Още през лятото на 1876г. българската общественост се включва в антиосманската кампания, организирана от славянските комитети в Русия. В тази обстановка се активизират такива консервативни организации и институции като Добродетелната дружина, Българската екзархия и др. Емигрантските среди също не остават безучастни. През юли 1876г. в Букурещ е основано Българско централно благотворително общество (БЦБО), което се явява продължител на БРЦК. В него участвуват дейци като Владимир Йонин, Киряк Цанков, Иван Вазов, Петър Енчев, Олимпий Панов, Стефан Стамболов и др. Макар да се легитимира като благотворителна организация, БЦБО пристъпва към сформиране на български доброволчески отряди (начело с П.Хитов,Ф.Тотю и др.) за участие в сръбско-черногорско-турската война ( VI-Х 1876г. ) Междувременно, през лятото на 1876г., влиятелни български кръгове в Цариград замислят дипломатическа акция със задача да запознаят правителствата на Великите сили с българския въпрос. С тази отговорна мисия са натоварени видните общественици Др.Цанков и М.Балабанов. Тя е организирана със съдействието на българския екзарх Антим I и лидера на Добродетелната дружина Евлоги Георгиев. В началото на VIII.1876г. двамата български пратеници заминават за Европа и посещават последователно Париж, Лондон, Рим, Берлин и Петербург. Те връчват на съответните правителства специален меморандум и брошурата „България“ с искания за създаване на автономна българска държава. Тази сравнително ограничена политическа програма, която отразява идеите на организаторите на мисията, отчита интересите на Великите сили на Балканите и съчетава реалните стремежи на българите с тези интереси. Избраният подход показва, че дипломатическия такт става едно от основните оръжия в стремежа на българите към осъществяване на крайната цел.
През XI.1876г. БЦБО провежда Народен събор в Букурещ, на който присъстват представители на емиграцията и на дейци от вътрешността, който приема програма за действие. Издържан в буржоазно-либерален дух, този документ предвижда възстановяване на българската държава в границите на Мизия, Тракия и Македония. Проектирано е тя да се управлява самостоятелно, а основният и́ закон да бъде конституцията, изработена от висш законодателен орган. В програмата е определено равенство за всички граждани, без значение от верската или етническата им принадлежност, свобода на словото, всеобща военна служба и всеобщо просвещение. За осъществяването на този план, Турция трябва да бъде окупирана от външна сила. Програмата на БЦБО, придружена от специално съставен мемоар на френски език, е изпратена в началото на XII.1876г. на участниците в предстоящата тогава Цариградска конференция.
През есента на 1876г. възниква и идеята за създаване на Българско опълчение, която принадлежи на ген. Р.Фадеев. Тя е подкрепена от БЦБО, Славянските комитети и от Одеското българско настоятелство. Ген. Н.Столетов е определен за командир на планираните дружини, чието оборудване е възложено на Московския славянски комитет.
Формирането на българските дружини започват в гр.Кишинев. В тях се включват много от участниците в сръбско-черногорско-турската война, както и доброволци от средите на емиграцията и от вътрешността на страната. В началото на 1877г. са формирани три батальона под името „Пеши конвой на главнокомандуващия княз Николай Николаевич“. След обявяване на войната „Конвоят“ е реорганизиран в Българско опълчение.
В първоначалния план на военни действия, изработен от Генералния щаб начело с ген. майор Н.Обручев, крайната цел е Цариград. По-късно в плана настъпват промени, наложени от княз А.Горчаков в духа на неговото становище за т.нар. „малка война“ до Стара планина. Според него е достатъчна военна демонстрация с цел сплашване на Високата порта, за да приеме исканите от Великите сили реформи. След енергично настояване на военните, отново се възприема първоначалния план за война с крайна цел Цариград. Съгласно този план и решенията на двустранната среща в Ливадия, се комплектуват две руски армии – Дунавска и Кавказка. На Балканския фронт Русия започва война с около 210-хилядна армия.
Османската империя разполага със значително по-голяма и по-добре въоръжена армия. Нейният числен състав възлиза на около 500 хил. души, от които 300 хил. са на Балканския фронт. Елитните турски военни части се съсредоточават в укрепения четириъгълник Силистра-Русе-Шумен-Варна, от където се очаква руското настъпление.
След успешното преодоляване на турската укрепителна линия по Дунав, действащата войска е разделена на три отряда: Източен, Западен и Преден. Източният отряд има за задача да води позиционна война в укрепения четириъгълник Силистра-Русе-Шумен-Варна. Той наброява около 70 хил.души и е под командването на престолонаследникът Александър Александрович. Западният отряд е поверен на ген. Н.Криденер, чиято задача се свежда до неутрализиране на войските на Видинската крепост и овладяване на западните български области. Неговата численост е 35 хил.души. Предният отряд се ръководи от ген. Гурко. Той трябва да настъпи към Търново, да овладее старопланинските проходи и при необходимост да се насочи към Пловдив, Одрин и Цариград. Въпреки,че основната тежест във Войната се пада на Предният отряд, към който е зачислено и българското опълчение, командването на Дунавската армия предоставя на ген. Гурко едва 12 хиляди души.
В първите дни на войната най-резултатни се оказват действията на ген. Гурко. Възползвайки се от първоначалната изненада на турците, предният отряд настъпва към Търново и на 25.06.1877г. освобождава старата Българска столица. Оттам преминава през Хаинбоазкия проход, завладява Казанлъшката котловина и от юг атакува турските позиции на Шипченския проход. След успешния щурм се насочва към Стара Загора, която е освободена на 10.07.1877г.
Източният отряд също действа според разработения план, като пристъпва към организиране на отбранителната линия, за да попречи на турците да отрежат връзките на руските отряди с тила или да излязат в гръб на западния и предния отряд.
Обстановката на Дунавския фронт се усложнява от действията на западния отряд. Първоначално ген. Криденер постига успех срещу Никополския гарнизон и получава възможност за настъпление в посока към Плевен. Поради забавяне, дава възможност на Осман паша да прехвърли основните си сили от Видин в Плевен, където организира стабилна кръгова отбрана и успява да отблъсне руските атаки.
Ожесточените сражения за Шипка и затруднения пред Плевен налагат промяна в плановете на Руското командване. Първоначалните намерения за „мълниеносна“ война срещу Портата трябва да бъдат променени.През август-септември 1877г. руската армия отстъпва инициативата по всички фронтове. Вниманието се насочва към Плевен, където предстои да се реши изходът на войната. В края на август западният отряд, подкрепен от румънските части, предприема трета атака, която също завършва безуспешно. При така създалата се обстановка руското командване съсредоточава усилията си към обсада на Плевенския гарнизон. Провеждането на блокадата е възложено на инженера по фортификационно дело ген. Е Тотлебен, проявил способностите си още по време на Кримската война /1853-1856/. Осман паша прави опит за пробиване на блокадата. Неуспехът го принуждава да капитулира и на 10.ХII.1877г. Плевен е освободен. Това събитие бележи повратен момент в хода на войната. Руската армия предприема настъпление на всички фронтове. При тежки зимни условия тя преминава през Балкана в Южна България и се насочва в две направления: към София, на запад, и към Одрин, на изток. Отрядът на ген. Гурко се спуска през Арабаконашкия проход и на 23.12.1877г. влиза в София, която е спасена от опожаряване след застъпничеството на френския и италианския консули – Леге и Позитано. Докато армията на Сюлейман паша отстъпва към Бяло море, ген. Гурко се устремява към Пловдив, който е освободен на 04.01.1878г. Другият руски отряд начело с ген.Радецки и ген. Святополк-Мирски, разделен на две части, атакува турските позиции на Вейсел паша край Шипка-Шейново. След упорити боеве, в които участвува българското опълчение, съпротивата на врага е сломена и руската армия бързо се придвижва към Одрин, който е превзет на 08.01.1878г. С цел да избегне пълната катастрофа, Високата порта предлага преговори и в Одрин е подписан протокол за предварителните условия на мира „Между Русия и Турция“. Останалите Велики сили не остават безучастни към развоя на събитията. Още след падането на Плевен, Англия и Австро-Унгария по дипломатически път изразяват претенциите си към Русия. Английският външен министър уведомява руския посланик в Лондон, че в случай на руска окупация на Цариград или на Дарданелите, английското правителство ще бъде принудено да вземе мерки, за да защити интересите си. Британският средиземноморски флот получава заповед да премине в Мраморно море. Обезпокоен от основанията на „мира“, в който се предвижда възстановяване на българската държава в етническите и́ граници, определени от Цариградската конференция, Австро-Унгария открито се обявява против образуването на голяма славянска държава на Балканите.
Санстефанският мирен договор удовлетворява българите, въпреки отстъпките направени в полза на съседите и́. Румъния, Сърбия и Черна гора получават пълна независимост и известно териториално разширение. Румъния получава Северна Добруджа, в замяна на което тя отстъпва Южна Бесарабия на Русия. Полага се началото на Добруджанския въпрос, който влошава българо-румънските отношения за години напред. От своя страна Сърбия получава Нишкия санджак без Пирот, Ниш и Враня, като контрибуция за участието и́ във войната.
След провала на опитите за споразумения с Австро-Унгария, руската дипломация се ориентира към преговори с Великобритания. Английското правителство проявява по-голяма отзивчивост към руските виждания, но по-въпроса за българско княжество настоява то да бъде разделено на три части: на север от Стара Планина да се създаде политически автономно княжество, на юг от Стара планина- административна автономна област, пряко подчинена на султана, а Македония и част от Тракия да останат в пределите на Османската империя.
Принудено от обстоятелствата, царското правителство приема английското предложение и на 30.05.1878г. в Лондон е подписано тайно Руско-Английско споразумение, което предрешава окончателната санкция на последвалия Берлински конгрес.
Той е открит на 01.06/13.06./1878г., под председателството на Ото фон Бисмарк. В него участват представители на Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Италия, Германия и Османската империя. Българският въпрос заема централно място в разискванията които протичат при остри спорове между делегациите на Русия и Англия. Те засягат някои второстепенни въпроси, неуточнени в Лондонското споразумение. Със съдействието на Бисмарк, Руското правителство успява да наложи присъединяването на софийската и варненската област към българското княжество.
На 01.07/13.07/с.г. е подписан Берлинският договор, който разпокъсва младата българска държава. На север от Стара планина и Софийски санджак се създава автономно българско княжество, васално на Турция; Южна България, под името Източна Румелия, остава под пряката политическа и военна власт на султана, но получава административна автономия. Македония и освободената част на Тракия са върнати на Турция. По-силата на Берлинския договор /чл.23 и 62/ в Македония султанът е задължен да проведе референдуми и да даде по-голяма религиозна и общинска самостоятелност на християнското население.
Нови териториални придобивки са предвидени и за другите балкански страни. Сърбия получава Пирот и Враня заедно с българските села в областта, а Румъния се разширява в Северна Добруджа.
Българското княжество се задължава да спазва всички договори сключени от империята. Този текст съхранява режима на капитулациите, което позволява на западните държави да запазят икономическите си позиции в свободното Княжество. Срокът на Временното руско управление е съкратен от 2 години на 9 месеца. Източна Румелия, макар и подчинена на султана, по силата на Берлинския договор ще се управлява от генерал-губернатор – християнин, назначаван за срок от 5 години от Високата порта. Турция получава право да държи войски в провинцията си. С разпокъсването на България Великите сили постигат една от главните си цели: да лишат Княжеството от излаз на Бяло море.
Берлинският диктат до известна степен обезсмисля политическите борби на българския народ. Териториалното разпокъсване на младата държава поставя проблема за обединението на българския етнос, който поглъща енергията и усилията на няколко поколения, необходими за стопанския напредък и културното изграждане на страната. Независимо от несправедливите клаузи на Берлинския договор и жестокото разпокъсване на българските земи, Руско-турската война от 1877-1878г. Довежда до Освобождението на българските земи и възобновяване на българската държава, макар и в ограничена територия.
в-к „Комунистическа правда”
