Владимир Заимов е роден на 8 декември 1888 г. в гр. Кюстендил. Пламенното детско въображение е било отрано завладяно от разказите на бащата за подвизите на Левски и Ботев, за героизма на българските опълченци. А бащата – Стоян Заимов – е един от най-видните националреволюционери, апостол на Трети врачански революционен окръг през Априлското въстание, общественик и книжовник, спасил се по чудо от занданите на Диарбекир.
„Момчето решава да се посвети на военна кариера, за да се бори за освобождението на ония българи, които и след Берлинския договор са останали пак под чуждо иго. В кадетската гимназия и в юнкерското училище Владимир проявява забележителни математически способности и израства като блестящ артилерийски офицер. Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и преживява тежко двете национални катастрофи. По-късно като деец на Военния съюз се намесва и в обществено-политическия живот на страната. Разочарованието не закъснява. Идва и конфликтът с двореца. През 1935 година той е уволнен от армията като генерал майор и инспектор на артилерията. Но Владимир Заимов вече се е сближил с представителите на Съветската армия в съветската легация у нас и това му помага по-късно да осъзнае каква опасност за света и за България представлява хитлеро-фашизмът. Когато започва Втората световна война, той без колебание намира своето място на най-опасния фронт, защото е преценил, че тъкмо там може да бъде най-полезен за своето отечество България, на съветската страна, на цялото човечество. Званието „Герой на Съветския съюз” и орденът „Ленин”, дадени му посмъртно, свидетелстват за неговите изключителни заслуги в борбата срещу фашизма.
По документи от секретните архиви
Подвигът на генерал Заимов е възпят в стихове и проза, в пиеси и кинофилми. И все пак няма нищо по-вълнуващо от автентичните документи, някога строго секретни и тройно зашифровани, пазени в огрнеупорни каси и тайни сейфове, а днес – просто „архивни единици” – подшити, прономеровани, прошнуровани, микрофилмирани и все пак – познати само на тесен кръг изследователи.
През втората половина на април 1941 година едно момче с кошница в ръка влезе в съветската легация.
– Нося вино и закуски за господин Савченко. Подарък от нашия магазин.
Портиерът вика Савченко, секретар на съветския военен аташе.
Из спомените на Яков Семьонович Савченко:
Аз дадох бакшиш на момчето и незабавно отидох в кабинета си, за да „прочета съдържанието” на пратката. Чрез подобни „подаръци” ние „кореспондирахме” с генерал Заимов. В кошницата се оказаха бутилки вино и три кутии рибни консерви, което означаваше „търся ви срочно”, а трите кутии подсказваха, че трябва бърза да отида в конспиративната квартира № 3, разположена край Княжево.
Генералът чакаше на входа на неголям дом. Той ме пусна да мина в уютна стая, където всичко предразполагаше по-скоро към отдих, отколкото към делови разговор. Видът му бе безкрайно замислен. Като не свалих очи от лицето му, аз запитах:
– Защо така екстремно ме повикахте, какво се е случило?
– За сега още нищо страшно не се е случило, но може да се случи в най-близко време. Разполагам със сведения, че се готви нахлуване на немските войски в Русия, без да бъде обявена война. Това трябва да започне на разсъмване на 22 юни.
По време на Втората световна война само в три столици на Европа имаше съветски легации. Едната от тях беше в София. Българският монарх се боеше от Хитлер, но още повече се страхуваше от своя народ, който не криеше любовта си към съветската страна. Така остана да съществува съветската легация в София като обсъдена крепост, която денонощно воюва срещу хитлеристките нашественици. Съветските представители бяха не само дипломати, но и бойци от първата бойна линия. С тяхното съдействие в България възникна цяла мрежа от антифашистки разузнавателни групи, които оказваха неоценима помощ на Съветската армия. Групата на генерал Заимов редовно предаваше на центъра изключително ценна политическа, стопанска и чисто военна информация за положението в България, Югославия, Унгария, Полша, Чехословакия и Германия, за плановете и ходовете на германското командване. В „Червения оркестър”, както наричаха съветската разузнавателна мрежа в окупирана Европа, генерал Заимов беше незаменим, първокласен солист…
Но България заемаше важно място и в дейността на хитлеристкото контраразузнаване.
Съдебен процес
Арестуван по обвинение в шпионаж в полза на СССР на 22 март 1942 г. Обвинен, че в полза на съветското разузнаване създава разузнавателна група, които работи под прикритието на принадлежащата на Заимов картонена фабрика „Славянин“. Свързва с други групи във Варна, в Румъния и Чехословакия. Обвинителите му твърдят, че е в контакт със съветския военен аташе полковник T. Б. Сухоруков (1935). През октомври 1938 г. полковник Бенедиктов му предлага да сътрудничи на съветското разузнаване. През януари 1939 г. предложението му е прието и Заимов получава псевдоним „Азорский“. Три месеца е в ареста без определена от съда мярка за неотклонение. Присъдата се основава на самопризнания и показания, дадени главно от племенника му Евгени Чемширов. В настолната книга на Софийския военнополеви съд е записано, че липсват веществени доказателства.
Неговите адвокати: запасният полковник Владимир Тумпаров и Димитър Бочаров твърдят, че информацията, предавана на бележки при редки срещи на улицата със секретаря на съветското военно аташе, не представлява строго охранявана държавна тайна. Освен това от полицейските доклади, съхранявани в архива на МВР, е видно, че генерал-майор Заимов и други дейци на Военния съюз са подложени на строго ежедневно наблюдение от 1936 г. насетне.
Осъден на смърт чрез разстрел. Подава молба за помилване, която стига до цар Борис на 3 юни 1942. Върху тази молба цар Борис собственоръчно отбелязва „Присъдата вече е изпълнена“. Разстрелян е на стрелбището на ШЗО на 1 юни 1942 г. в деня на издаването на смъртната присъда.
Радио „Москва“ предава в деня на разстрела „Българи, на колене! Днес е разстрелян генерал Владимир Заимов“. В знак на почит към него артилерията по целия Източен фронт спира огъня в течение на 1 минута. Действията на „червения“ генерал Владимир Заимов са косвено признати за безкористни, тъй като при наличие на користно деяние чл. 112 от тогавашния Военнонаказателен закон предвиждал изпълнението на смъртната присъда да стане чрез обесване. Владимир Заимов е разстрелян без да бъде разжалван в звание. Наложената му глоба от 500 000 лева е опростена от Добри Божилов, финансов министър в правителството на проф. Богдан Филов.
През м. май 1945 г. смъртната присъда на Владимир Заимов е отменена от състав на Софийския военнополеви съд.
Според Главното разузнавателно управление (ГРУ) на Генералния щаб на СССР „по време на работата, системно предава военна и военно-политическа информация за България, Германия, Турция, Гърция и други страни. След влизането на немски единици на територията на България Заимов предоставя информация за размера и въоръжението им. … Неговата работа се оценява високо от Съветското командване. В информацията, предоставена от Заимов има данни за немски военни съоръжения, както и тактически характеристики на действията на Вермахта по време на Балканския кампания през 1941 г.“
С указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 30 май 1972 г. за смелост и героизъм в борбата срещу фашизма през Втората световна война, генерал-майор Владимир Заимов е удостоен посмъртно със званието „Герой на Съветския съюз“.