Донецката и Луганската народни републики (ДНР и ЛНР) встъпиха в 2019 г. с проведени през ноември избори за президенти и парламенти на републиките. Политическите сили, деклариращи открито социалистически програмни цели, се оказаха на заден план. Какви са причините?
Най-„рутинно” изборите преминаха в ЛНР: там всъщност се състоя утвърждаване на длъжността на действащия глава Л. Пасечник. Страстите в ЛНР отшумяха преди година, когато сваляха предишния глава И. Плотницки (чието управление беше започнало да се превръща в режим на лична власт).
Изборите в ДНР станаха няколко месеца след убийството на главата на републиката А. Захарченко. Гибелта на ръководителя доведе до опити да се изостри борбата за власт, но всичко приключи предсказуемо: глава на републиката стана Денис Пушилин, чиято кандидатура устройва Москва. За поста опитаха да се борят известните и популярни в ДНР политици Павел Губарев и Александър Ходаковски. Двамата не бяха регистрирани като кандидати.
Забележително е, че в ДНР се опита да се заяви като кандидат и представителят на местната компартия Игор Хакимзянов. Но той оттегли кандидатурата си, след като в помещението на Кампартията се взриви бомба. Имаше ранени. Според бившата представителка на МВнР на ДНР в Москва Даря Митина, ако терористичния акт беше подготвен от киевските спецслужби, те не биха се поскъпили на тротила, не биха се отказали от удоволствието. „Според сапьори поразяващата сила на взривното устройство не е била голяма – с нея не може да се убие, а само да се сплаши. Резултатът от сплашването е налице – Хакимзянов се оттегли от изборите. Както се казва, намекът беше толкова ясен, че не беше трудно да се разбере” – отбеляза Митина.
Компартията на ДНР, представляваща осколки от опортюнистичната компартия на Украйна (КПУ), привикнала на парламентарни игри, разбира се не беше готова за борба с реални жертви.
Още по-малко готови за реална борба за власт бяха другите леви групи в Донбас, често поради своята малочисленост и слаби връзки с народа.
Избраният за глава на ДНР Пушилин не може да се нарече популярен в републиката политик. От самото начало го смятаха за „техническа кандидатура”, удобна за РФ. Появата на неговата кандидатура през 2018 г. се разглеждаше от някои леви дейци, пишещи в социалните мрежи, като заплаха за „предаването на Донбас на Украйна”. Някои искрено предполагаха, че на Москва е бил необходим ръководител „мекотело” (в сравнение с предишния Захарченко) за „предаването” на републиката. Обаче на границата между 2018 и 2019 г. ситуацията в Донбас и в отношенията Русия – Украйна само се изостри. Насериозно се заговори за нова война в Донбас. Да, Пушилин се оказа „технически ръководител”, но не за капитулация, а за други цели.
Но да се върнем към причините за слабостта на силите, деклариращи социалистически принципи, причините, поради които те се оказаха изолирани от ръководството на политическите процеси.
Въстанието през 2014 г. в Донбас против киевската хунта изначално носеше антифашистки и народоосвободителен характер. В много по-малка степен се проявяваше класовия характер на борбата. Понастоящем народоосвободителният етап на борбата далеч не е завършил. Именно това обстоятелство връзва ръцете на истинските комунисти в Донбас (които ги има но са малко забележими), които са настроени опозиционно към официалните власти в Донецк. Намесата на Русия от една страна защити донецките републики от военен разгром от украинската армия, от друга страна – консервира ситуацията. Тази обстановка в донбаските републики може да се сравни със ситуацията по време на втората световна война на териториите, освободени от фашистките окупационни сили от англо-американската коалиция. На освободените територии съюзниците установяваха буржоазни режими, които сами по себе си не се харесваха на комунистите, но в периода на войната комунистите не можеха да се борят против „своята” буржоазия, защото борбата с фашизма още не беше приключила.
И днес в Донбас на комунистите не е симпатична фигурата на Пушилин, не се харесват официалните власти. Но разгръщането на реална борба против тях може да се окаже в полза на украинските неофашисти, които само чакат вътрешен конфликт от другата страна на фронтовата линия, за да нахлуят в донбаските републики.
Значи ли това, че истинските комунисти в Донбас трябва да стоят със скръстени ръце? Не и още веднъж не. Формите на борбата може да се променят, но борбата трябва да продължава. Фронтът на тази борба минава там, където има трудещи се, където има угнетени от буржоазията маси.
Инертността на социалистическите сили в Донбас в голяма степен е обусловена от пасивността на самите трудещи се. Последните десетилетия в Украйна в ролята на „защитник на масите” се подвизаваше КПУ. За това време народът свикна да мисли, че политическата борба – това са парламентарни игри.
Преди повече от сто години в пространството на Русия, в това число и в Донбас, беше иначе. В началото на ХХ век трудовите маси дори изпреварваха политическата опозиция и формираха свои, народни органи на властта – Съвети на работническите, селските и войнишките депутати. През 1917 г. народната буря отхвърли меншевиките, есерите и разните каменев-зиновиевци, издигайки на пиедестал революцията на Ленин.
И днес за комунистите няма друг път, освен да отидат в трудовите колективи, в заводите, мините, селскостопанските предприятия, студентските аудитории. Там комунистите трябва да просвещават и организират трудещите се. И тогава трудещите се ще могат да се издигнат на нова степен на борбата: да сформират профсъюзи, заводски комитети, съвети на депутатите и революционни клетки. И тогава трудовият народ ще може да диктува своята воля не само на донбаските буржоа, но и на Москва и Киев.
Наистина ще е дълго и не леко, а понякога и много сложно. Обаче е време да тръгнем на път.
Дар Ветров, в. „Большевисткий серп и молот”
превод Сп. Спасов
