1.IV.1925 г – 21.X.2009 г
Другарят Владимир Асенов Спасов е роден на 1 април 1925 година в гр. Благоевград. Израснал в бедно семейство още от детските си години изтърпява несгодите на капиталистическата действителност. Приет е за член на БРП от легендарните и незабравими ръководители на партията и НОВА Йорданка Чанкова и Владо Тричков. Участвува в бойна младежка група към Босилеградския партизански отряд, по-късно става един от рководителите му. Заедно с отряда си влиза в състава на легендарната Трънска дивизия под ръководството на Славчо Трънски, допринесла много за освобождението на България от игото на германския и българския фашизъм. След освобождението е доброволец в новосъздадената БНА, влизаща в състава на Трети Украински фронт под общото ръководство на маршал Толбухин. След окончателната победа над фашизма той се завръща от фронта и завършва българска филология и става учител. Но и след това, той не търси материални облаги от заслугите си към партията и народа. Посвещава силите си на тайните борби на нашата партия срещу титoвия опортюнизъм и кралския гръцки фашизъм под непосредственото ръководство на Вълко Червенков. От тогава до сетният си дъх, въпреки изпитанията на времето, той остана верен на линията на партията начертана от неговия боен другар. Опълчва се срещу ревизионистичния курс на Тодор Живков. Той със своите последователи не позволи да бъде разрушена партията.
Във връзка с 90 годишнината от рождението на др. Владимир Спасов редакцията на в-к „Комунистическа правда” предлага на своите читатели част от спомените му за своите най-ранни години.
НЕЗАБРАВИМИ МИГОВЕ
Владимир Спасов – председател на Българската комунистическа партия и генерален секретар на Новия комунистически интернационал.
Баща ми Асен Дончов Ризов и майка ми Васка Иванова Миленкова през 1923 г. са работили като строителни работници в село Баланово, Дупнишка околия и са взели активно участие в Септемврийското въстание. С чичо си Иван Веселенов са взели активно участие в сражението на участниците във въстанието с войската и полицията в местността Крушовица, след което са заминали за Горна Джумая и са се укрили в дома на Васил Коритаров – първи братавчед на майка ми, който е роден от с. Груинци, Босилеградско. В този дом съм роден на 1 април 1925 г. Когато съм бил на 5 месеца майка ми и баща ми са били застрашени от арест. За да се спасят са уведомили своя укривател в махала Милевска, в село Дреново. За една нощ носейки ме в люлка на гръб са изминали растоянието от Горна Джумая до въпросната махала, където са престояли 6 дни докато са установили връзка с каналджии за Струмица. По този начин родителите ми са се спасили от арест и репресии. Ако не са предприели тази рискована постъпка, не се знае дали сме щели да останем живи. Срумица е родното място на майка ми. Нейният баща Иван Миленков Иванов като комита е живял в Струмица, където е родена майка ми. В Струмица баща ми е установил връзка с Методи Шаторов, с когото са се познавали от по-рано. За нова година 1926 г. родителите ми с мен, носейки ме в люлка са се завърнали в Босилеград. По този начин са се легализирали и са избегнали репресиите на сръбската власт. По това време до 6 април 1941 г. Босилеградска околия беше в рамките на Вардарска бановина (област). Детските ми години минаха в родния край на родителите ми. Живеехме в махала “Липа” от Босилеград. В къщата ни в махала Липа до 1917 г. са живеели баба ми Ранча Стоилкова и дядо ми Дончо Ризов, тъй като там е бил егрекът им и са обработвали имота си. Зимно време са живеели в Босилеград. През 1917 г. когато Коста Пекянац със сръбски комити влизат в Босилеград и го опожаряват, запалват и нашата къща. От тогава те напускат Босилеград и си живееха необезпокоявани от никото в Липа. Тази махала е разположена в пазвите на Гложка планина. От север минава Лисинско-божичката река, а от юг – Любатската река, които се вливат една в друга при водениците – местността, която се нарича “Обереки”, т.е. две реки. От тук двете реки образуват река Драговищица, коята се влива в Струма. Махала Липа осъмва с изгрева на слънцето и замръква със залеза му. Къщата ни беше покрита със слама и се състоеше от стая и кухня, в които живехме с дядо ми, баба ми, майка ми и баща ми, с брат ми Борис и сестра ми Драгица. Нощувахме на обща постеля състояща се от рогожа и с обща възглавница напълнена със слама и с обща завивка – черга. Отоплнието се осъщестяваше от кофтор, поставен на средата на стаята. Осветлавахме се с газениче (видело). Хранехме се от обща чиния, поставена на средата на кръглата маса. Вода пиехме от стомна, без водата да се налива в чаша. Храната беше разнообразна – свинско, агнешко, ярешко, шилешко месо, плодове и зеленчуци като пипер, домати, лук, боб, краставици, тикви, ябълки круши, дренки, лещници, орехи, любеници, пъпеши, грозде и др. Родителите ми приготвяха сирине от премус – 24 май до към 1 септември. Сиренето слагаха в саламура в каца. Маслото събираха във връчви. Маста събираха в тенекии, с която приготвяха храната през зимата. Слагаха зеле в каца от 200 кг. което се изяждаше до м. март. Деликатес беше белия мъж на премус. Олио се употребяваше само за салати.
Детските и юношеските ми години минаха в тази романтична и с нищо несравнима махала от Босилеград. През ваканциите активно помагах на родителите си както в отглеждането на овцете, козите, говедата, така също и в косенето и прибирането на сеното, в жътвата и връшитбата. Училището се намираше в Босилеград – на 4 км. разстояние от махала Липа. Сутрин тръгвахме към 7 часа и към 14 часа се връщахме от училище. Пътувахме пеша. Тогава намаше нито шосе от Липа до Босилеград, нито имаше автомобили. Много редки бяха закъсненията ни в училището. Пеша пътуваха и учениците от селата Райчиловци, Радичевци, Паралово, Гложие, Белут , Извор, Груинци и махалите Кремиково и Добри Дол. До 6 април 1941 г. обучението беше на сръбски език. Преди обяд учехме по два часа от 9 до 11 часа и след обяд от 13 до 15 часа. Беше ни забранено да говорим на майчиния ни български език. В Босилеград имаше прогимназия до 8 клас, след което онези, които имаха възможност продължаваха образовението си във Враня, Сурдулица, Ниш, Белград, Земун или в Скопие, а тези чиито родители нямаха материална възможност, децата им оставаха било с основно, било с прогимназиално образование. Мнго малка част от момичетата в селата отиваха на училище.
Мъжете от околията отиваха по майсторлък (строителство) в различни части на страната от чист понеделник до Димитровден, като през лятото идваха за няколко седмици за коситба, жътва и връшитба и кастрене на шума за овцете и козите за през зимата. Зимно време мъжете носеха на гръб шума за овцете и козите или ги закарваха при нарастниците в кориите, където ги хранеха.
В дома ни често идваха комити от България, които се бореха за освобождението на поробените от Сърбия през 1919 г. Западни покрайнини. Един от ръководителите на комитите беше Захари Костадинов – братовчед на майка ми. Той често идваше със Захари Найденов от с. Горна Лисина и с Янаки Станчев – роден в Гложие, преселен в с. Гложене, Оряховско. Тримата бяха активни дейци на “Въртоп”. Захари Костадинов беше заловен от полицията и през 1931 г. беше обесен в Белгард. На паметната плоча на гроба му пишеше: “Тоз, който падне, в бой за свобода – той не умира.”. Захари Найденов също беше заловен от полицията, но с помощта на съпругата на началника на полицията успя да избяга от полицейския арест, прерязвайки с пила решетката на прозореца в ареста. Полицията беше вдигната по тревога и цяла седмица направи обсади около населените местта на Босилеград. Тя с гранични войси блокира границата с България, но беглецът не беше заловен. Чак след 6 април 1941 г., когато сърбите избяхага за една нощ от Босилеград Захари Найденов триумфално дойде на гости при родителите си. Хората му се възхищаваха като на истински герой.
Методи Шатаров редовно идваше в дома ни, където се провеждаха срещи с комунисти. Обсъждаха се въпроси за тежкото робско положение на населението. Особено по време на избори се чертаеха програми за нанасяне на удари на сърбите и на сърбоманите в Босилеградско и във Вардарска Бановина, която обхващаше Скопска област. С голяма радост бе посрещната новината 1937 г. когото беше убит Прелич в Скопие от революционерката Мара Бунева. Нейният подвиг вдъхна кураж в поробения народ, че рано или късно нейният пример ще бъде последван от поробеното население. Особено нажежена беше обстоновката при убийството в Марсилия на крал Александър Карагьоргьевич от Владо Черноземски. Населението в околията ликуваше и не можеше да се нарадва. Сърбите и сърбоманите беснееха, но бяха безсилни да направят каквото и да било. Фактът беше бесспорен.
Незаличими останаха спомените ми от жестоката предизборна борба през 1938 г. по време на изборите, в които конкуренти бяха д-р Кира Попович (Кирил Попов) роден в с. Долна Любата, Босилеградско – кандидат от Демократическата партия и Владо Побиенски – кандидат по промонархическата партия Йерезе. Методи Шаторов даде указания комунистите да подкрепят Кирил Попов, но бяха извършени груби фалшификации и кражби на гласовете в полза на Владо Побиенски. Възтържествуваха неправдата, лъжите и кражбите.
В началото на м. април 1941 г. учениците бяхме разпуснати. В Босилеград пристигна многобройна войска. Обявена беше всеобща мобилизация. Мъжете заминаха запас във вътрешността на кралство Югословия. Сръбските офицери развиваха тезата, че за половин час ще превземат София и там ще бъдат на “бела кафа”, т.е. на бяло кафе. Вечерта на 5 април 1941 г. в махала Липа мина на обиколка комендантът на военния корпус в града, придружен от генерал, командващ пристигналите военни части. Те проучваха какво е настроението на населението. На 5 април 1941 г. в махала Липа бяха пристигнали не само тези, които имаха имоти в махалата, а и много други, които баха напуснали града за спасение при евентуални военни действия. Никой не знаеше какво може да се случи. Напрежението беше много силно. Неканените гости си служеха с провокации, като задаваха въпроси: “Как смятате кой ще победи? Надявате ли се България да ви освободи? Чакате ли българите?” и др. Баба ни беше внимателна и отговаряше, че никой не мисли даже, че ще има война и не очаква никакво освобождение, защото ние сме свободни. След стъмване, след като изядоха по една купа с кисело овче мляко, благодариха за гостоприемството и си заминаха. Към 10 часа вечерта в местността “Славчето” се чу силен бомбен гръм, след което последваха гърмежи и експлозии от бомби в Босилеград и на Обереки. През нощта не мигнахме, но не разбрахме какво става. Сутринта вече беше тихо и спокойно. В Босилеград се виеха пушеци.
На 6 април 1941 г. към 10 часа слязох в Босилеград. Мостът на Обереки беше взривен и нямаше помен от нето. Минах по вадата и пристигнах в Босилеград от към Дойчин дел. Мостът между Босилеград и село Райчиловци също беше вдигнат във въздуха. Минаваше се за града по греди. В Босилеград бяха запалени магазини и бяха взривени барутните погреби. Населението събираше изоставените пушки, пистолети, бомби, военни дрехи, платнища и обувки. Нямаше и следа от многобройната войска и полиция, които замръкнаха в Босилеград. Народът все още не знаеше какво се беше случило. Аз успях да взема две пушки, три пистолета¸ две платнища и три чифта обувки, които оставих в плевнята на Боре Минчов и отидох да търся още изоставени вещи, които масово се събираха от населението. Събрах една торба с патрони, пет бомби, взех и другите вещи от плевнята и след обяд се прибрах в къщи. Разказах на домашните си за обстоновката, която се беше сложила. На другия ден отново отидох в града. Събрах доста неща в двора на училището. Чак на третия ден след бягството на сърбите в Босилеград пристигна Захари Бонев, който до 1938 г. живееше като политемигрант в Босилеград след поражението на Септемврийското въстание 1923 г. Съпругата му Дена беше от Босилеград, а със сина му Иван бяхме съученици. От чичо Захари разбрахме, че Югословия вече не съществува и че родният ни край вече е освободен. Той не можа да ни отговори защо все още не идваха никакви български военни части, но ни убеждаваше, че те скоро ще дойдат. Баща ми беше взет запас и нямахме никаква вест от него.Останалити мъже от Липа също бяха взети в запас. Баща ми се завърна жив и здрав за умни петък. Това е първият петък след великден на който има околийски събор в Босилеград. До умни петък от България не бяха дошли никакви военни части. Населението ни започна да отива пеша до Кюстендил и обратно било по здравословни или други причини. В Кюстевдил живеещите българи успокояваха хората, че скоро ще бъде установена българска власт в Босилеградско.
