ДЕСНИЯ УКЛОН ВЪВ ВКП(6) И БОРБАТА С НЕГО (1928-1930) Второ издание МОСКВА ИЗДАТЕЛСТВО ПОЛИТИЧЕСКА ЛИТЕРАТУРА 1977 г

Ф М Ваганов

Авторът на монографията е докторът на историческите науки Ф М Ваганов.

  Тя е втора преработена и допълнена с нови факти. Изданието на докладите разглежда основните етапи на вътрешнопартийната борба, методите и средствата за преодоляване на дясно опортюнистичния уклон в редиците на ВКП(б) през периода на мащабното социалистическо строителство. Книгата показва международното значение и историческия опит на нашата партия за борбата с модерния десен опортюнизъм.

  Книгата е предназначена за преподаватели и студенти във висшите образователни институции, учени, партийни дейци, пропагандисти.

„ 10203-309 AT 079(02) 77 ЮЗ ЗКП1-11+ЗКП1-12 © ПОЛИТИЗДАТ, 1977

ВЪВЕДЕНИЕ

  Комунистическата партия поведе борбата на съветския народ за изграждане на социалистическото общество, това беше първият опит, който проправи пътя към по-светлото бъдеще за цялото човечеството. Тя тръгна към целта си, по невероятно труден  начин. Сградата на социализма се изгради в една икономически изостанала страна от развитите капиталистически държави, в условията на остра класова борба, враждебно империалистическо обкръжение и постоянна заплаха за военна намеса. При решаването на историческите проблеми съветските хора, сплотили се около партията и нейната ленинска генерална линия, показа голям революционен ентусиазъм и организираност, неизчерпаема енергия и съзнание.

  В своята управленска дейност на социалистическото строителство, партията залагаше на Маркс-Ленинското учение. Нейната сила и непобедимост се кореняха във верността към основните принципи на това учение, в решителната и непримирима борба срещу всички видове опортюнизъм, които се опитаха да попречат на изпълнението на ленинския план за изграждане на социализма в СССР.

  „Партията защити този план, – е посочено в програмата на КПСС, в остра борба срещу неверниците, капитулантите, срещу троцкистите, десните опортюнисти, националшовинистите и другите враждебни групи”. В края на 20-те години, в един от преломните периоди в борбата за социализъм, пред която е изправена партията десните уклонисти организираха ожесточена съпротива начело с групата на Бухарин, Риков, Томски. По това време страната завърши възстановяването на националната икономика и проведе  „XXII конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз.

Стенографски протокол”, т. III. М., 1962, стр. 236.

  XV конгрес на ВКП(б) (декември 1927 г.) определя пътя на радикално социалистическо възстановяване на икономиката и организиране на настъплението на социализма в цялата страна.

  В изпълнение на планирания политически курс,  както се казва в резолюцията на ЦК на КПСС „На 60-та годишнина от Великата октомврийска социалистическа революция“, партията „защитаваше общия си курс и последователно го прилага на практика в принципната си борба срещу троцкизма, десния и „ляв“ опортюнизъм, национализма, уклонистите – осигури ленинското единство в партийните редове“ .

  Десният уклон във ВКП (б) тогава беше основната опасност за съдбата на социалистическата революция и социализма у нас. Въпросът беше: или партията ще продължи да следва пътя, посочен от В И Ленин, или десните опортюнисти ще изключат единствения верен път и ще насочат развитието на нашите страни далеч от социализма, което би създало условия за реставрация на капитализма.

  Партията вярваше, че само в резултат на развитието на мощна индустрия, страната ни ще успее да организира победата на пролетарската революция, ще гарантира политическа и икономическа независимост и успешно ще реши  проблема за радикалното социалистическо преустройство на народното стопанство върху основата на техническото превъоръжаване.

  Дясното крило поиска забавяне на темповете на социалистическата индустриализация, преобладаващо развитие на леката промишленост, нагаждане на индустрията за нуждите на индивида и селското стопанство. Те подценяваха задачата за подготовка на кадри от професионалисти от редовете на работническата класа.

  Тази линия обективно щеше да доведе до икономическа зависимост на страната ни от империалистическите държави, до превръщането и՛ в свой земеделски и суровинен придатък, до прекъсване на социалистическото преструктуриране на националната икономика и създаване на материално-техническата база на социализма.

  Страната изхождаше от факта, че само колективизацията на дребните селски стопанства и създаването на едро социалистическо земеделско производство може да избави селячеството, което съставлява мнозинството от  страната, от вековната нужда и изостаналост, осигуряват социалистическото трансформиране на селското стопанство, и икономика.

  Десните заложиха на укрепването и по-нататъшно развитие на селяните, включително и на кулаците, на техните стопанства и на борбата им  срещу хода на колективизацията.

  Изопачавайки ленинския кооперативен план, те твърдяха  че в основата на социалистическите преобразования в селото не е колхоза, а снабдително-пазарната кооперация.

  Провеждането на линията на десните би допринесло за укрепването на капиталистическите елементи, което на практика означаваше отказване от изграждане на социализъм в селото.

  За постигане на политическите си цели десните се стремяха да отслабят ръководната и организираща роля на партията, за да подкопае единството на нейните редове. Те водеха ожесточена борба срещу ЦК, направиха опит да

се сговорят с троцкистите за организиране на антипартиен блок и промени в ленинската политика на партията.

  Въпреки големите трудности от дейността на вътрешните и външни врагове, интригите на империалистите и класовите врагове, партията успя да защити ленинската линия за социалистическо строителство, идеологически разобличи и  организационно да разбие дясното опортюнистично течение.

  Последователното провеждане на ленинската политика, неуморната политическа и организационна работа по мобилизиране на работническата класа, трудовото селячество и съветската интелигенция, поражението на десния уклон позволи на партия да развие  широка социалистическа атака на всички фронтове. Това беше нейната голяма победа, изпълнението на ленинския план за изграждане на социализма в СССР.

  Изучаването на героичния път на страната ни, нейните революционни традиции, великият подвиг на работническата класа и на трудещото се селячество в борбата за изграждане на социалистическото общество помага на народа в изграждането на комунизма. Комунистическата партия се учи и се ръководи от марксистко-ленинската методология при стриктно отразяване на историческите факти и явления

  ЦК на КПСС осъди опитите на някои историци да очернят фундаменталния характер на борбата срещу опортюнистичните течения в редиците на нашата партия. Тези инструкции все още са запазени, те подчертават неговата сила.     Анализът на историята на борбата на ВКП (б) с „левите комунисти“, троцкисти, зиновиевци и десни уклонисти показва, че засегнатите различия в програмните, политическите въпроси, съдбата на социализма в СССР, дори без поражението на опортюнизма, партията не би могла да изпълни заветите на Ленин.

  Съветските историци са извършили значителна работи върху изучаването на историята на борбата на партията с десния уклон в периода на изграждането на социализма.

  Развитието на този проблем започна още в края 1920-те години. Книгите и брошурите от онова време не могат да бъдат класифицирани като изследователски проект, понеже са написани по прясната следа на вътрешнопартийните битки. И все пак е възможно с основателна причина да се твърди, че техните автори са сред първите хронисти на борбата на нашата партия срещу десния опортюнизъм през периода на разгръщането на настъплението на социализма по целия фронт.

  Значително място в литературата от онези години е отделено на изясняване на класовите корени на дясното крило, като същевременно го обяснява и го превръща в основната опасност. В брошурите на М. Курейко „Къде води десния уклон”, С. Лисин „Срещу ревизионизма. Ленинизмът в борбата за втория фронт”, Ю. Збиневич „За десния уклон и помирението” и др., се показва, че появата на десния опортюнизъм в редовете на партията поради социално-икономически причини, присъщи на преходния период, че класовите корени на дясното отклонение, както и опортюнизма изобщо, стигат до дребнобуржоазната среда.

  Обяснена е появата на десния опортюнизъм също и наличието на големите затруднения в социалистическо строителство дължащи се на десния уклон. М., 1929; II. II. Попов. Тематична статия история на КПСС (б). М., 1930; А. М. Горин. Десния уклон и колективизацията на селското стопанство. М., 1930. Вижте „За списание Вопроси истории“. Постановление на Централния комитет на КПСС 9 март 1957 г. — „Наръчник на партийния работник”. М., 1957, стр. 381-382. Виж А. М. Абрамов. За дясната опозиция в партията. М., 1929;П. Долников. Да се ​​борим срещу десния уклон. М., 1929; II. Долников, М. Левин. Защо партията се бори с дясното отклонение. М., 1929; Я. Збиневич. За десния уклон и помирението. Изд. вестници „Нижегородска комуна“, 1929 г.; С. Крилов и А. Зиков. Истинска опасност. М., 1929; М. Курейко. На къде води десният завой? Ростов на Дону, 1929; С. Лисин. Против ревизионизма. Ленинизмът в борбата на два фронта. Ташкент, 1929; В. Милютин. За десния уклон. М.—Л., 1929 г.; Л. Н. Поспелов и А. А. Лихтер. Трудности на социалистическото строителство и десния уклон. М., 1929; II. II. Попов. Тематична статия история на ВКП (б). М., 1930; А. М. Горин. Десният уклон и колективизацията на селското стопанство. М., 1930.  Властници, които застанаха срещу страната и партията в края 20-те години. Тази тема, която е актуална по това време, е намерена в книгата на П. Н. Поспелов и А. А. Шлихтер „Трудностите на социалистическото строителство и десния уклон”. В него на базата на множество цифрови и фактически материал, икономически анализи на автора доказват възможността и необходимостта от преодоляване на срещаните трудности. Особен интерес представлява разделът който изследва въздействието на трудностите при социалистическото строителство, което укрепва опортюнистичните колебания в редиците на партията, по-специално на десния уклон, заплашващ сигурността  за социалистическото строителство и борбата на партията за изпълнение на ленинската генерална линия от това политическо течение.

  През 30-те и 40-те години на ХХ век съветските историци в своите трудове, опитвайки се да обобщят опита от борбата на партията с десницата, подчертават историческото значение на поражението на десния уклон във ВКП (б) . Особен интерес представлява книгата на И M Варейкис „В борбата за генералната линия на практика.“ Неговият автор, по това време е секретар на регионалния комитет на ВКП (б) Централен Черноземски район, въз основа на натрупания опит и личното му участие в политическата борба, акцентира върху дейността на една от големите регионални партийни организации за разобличаване на десните опортюнистични платформи и изпълнението на Лениновата обща партийна линия. Книгата съдържа интересна информация за преодоляването на десния уклон в практическата работа на индивида в партийните, съветските и стопанските органи.

  През 50-те и 60-те години на ХХ век интересът на историците към  изследванията значително нарасна, темата за борбата на партията с десния уклон занимава все повече умът им.

  Този проблем става обект на специално изследване.

  Виж И Варейкис. В борбата за генералната линия на практика. Воронеж, 1931; М. Г. Гайсински. Борба с отклоняването от генералната линия на партията. Исторически очерк на вътрешнопартийните борби  след октомврийския период. М.-Л., 1931; П. Ф. Юдин. Каква е същността на борбата на партията на два фронта.  Болшевик, 1933, № 11; Д. Г. Лури. Десни ренегати и тяхната теория за „врастването на кулака в социализма“. М., 1936; „Кратка история на ВКП(б)“. Редактирана от В. Кнорин. М., 1936; „Десни реставратори на капитализма“. Представяне на статиите.  1937; „История на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики). Кратък курс. Редактирано от комисия на Централния комитет на ВКП(б). М., 1938; Е. М. Ярославски. Болшевишката партия в борба за социалистическа индустриализация на страната (1926-1929). Стенограма от лекции, изнесени във Висшата партийна школа към Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките. М., 1944.  както и неразделна част от изследванията по проблемите на единството на партийните редици, партийното строителство, индустриализацията на страната и социалистическото земеделско изграждане.

  Още по-далеч от своите предшественици в постановката и изучаването на редицата аспекти от историята на борбата на партията с десния уклон успя да напредне К В Некрасов. В „Борбата на Комунистическата партия за единството на нейните редове в периода между XV и XVI конгреси на ВКП(б)„ той обосновава причините за появата на моралните опортюнистични уклони след Петнадесетия конгрес, дава, макар и  кратка, характеристика на вътрешното и международното положение на СССР, трудностите на социалистическото строителство и изостряне на класовата борба в страната. Книгата обхваща и някои аспекти на борбата на партията с десните опортюнисти за чистотата на марксистко-ленинската теория по-специално анализира дясната опортюнистична интерпретация от десните лидери за Ленинското учение за съюза на работническата класа със селячеството, което довежда до изострянето на класовата борба. Разбира се, критиката на десните опортюнистични възгледи по посочените теоретични въпроси не е изчерпателно, но ги описва и показва, че по същество ревизират учението на Ленин, а това заслужава определено внимание.

  Въпросите за борбата с десния уклон под една или друга форма са обхванати в книги и брошури, обхващащи дейността на партията по осъществяване на социалистическата индустриализация на страната и пълната колективизация на селското стопанство.

 Виж К. В. Некрасов, Борбата на комунистическата партия за единството на неговите редици в периода между XV и XVI конгреси на ВКП (б). Вологда, 1959; И. А. Сизих. Борбата на КПСС с десните опортюнисти в периода на пълно мащабното настъпление на социализма през цялото време. Сборник статии, кн. 1. Иркутск, 1959; В. И. ТЕТЮШЕВ Борбата на партията за общ излишък срещу десния уклон във ВКП(б) в периода между XV и XVI конгрес.- „Бюлетин на Московския университет, 1961, серия 9, История, № 3; П. Н. Иванов. Поражението на десния уклон във ВКП (б) (1928-1930 г.). – „Единството на комунистическата партия – основното условие за нейната здравина и непобедимост.“ Новосибирск, 1961; А. Г. Титов. Борбата на Комунистическата партия с десния уклон през 1928-1929 г. – „Научни бележки“ Ивановски държавен педагогически институт, 1968 г., ст. 52; Г. А. Чигринов. Поражението на десните капитуланти от партията. М.,1969 г.; 3. И. Ключев. Идейно и организационно укрепване на Комунистическата партия в борбата за изграждане на социализма в СССР. М., 1970. В монографията на С. П. Трапезников „Ленинизмът и аграрния въпрос“ разглежда борбата на партията с десните опортюнисти за провеждане на политика на социалистическа трансформация на селското стопанство. „Вграждането на кулака в системата на социализма“ концепцията на Бухарин по аграрния въпрос, показва неговата идеологическа връзка със социал-демократичните теории на Запада. С особена трогателност критикува опита за ревизия на ленинския кооперативен план, извращаването на ролята и предназначението на снабдяването и начина за формата на коопериране, отрича производствената кооперация като основен път на селячеството към социализма.

  Книгата подчертава, че десните опортюнисти през 1928-1930 г активно се противопоставят на политиката на партията в областта на селското стопанство, всячески възпрепятстват разширяването изграждането на колхози и държавни селски стопанства, всестранно защитават линията за укрепване и свободното развитие на кулашките чифлици в селото. Има всички основания за квалифициране на възгледите и действията на десните уклонисти като изразители на интересите на капиталистическите елементи и като опит да се осуети осъществяването на ленинския кооперативен план.

  Борбата на партията с десните уклонисти по въпросите със зърнената политика през 1928 г.-1929 г., разгледани в книгата на Г. А. Конюхов „ВКП(б) в борбата със зърнените затруднения в страната (1928-1929)“. Авторът разкрива фундаменталната природа на разногласията между партията и десницата по въпроса за начините на преодоляване на трудностите с хляб, показва рязко политическата борба около този проблем, който имаше пряко отношение към съдбата на социалистическото строителство у нас.

  През последните години също има редица произведения които разглеждат борбата на местните партийни организации срещу дясното опортюнистично отклонение, за укрепване на единството на партийните редици.

1 Виж С. П. Трапезников. Ленинизмът и аграрният въпрос –  т. II. М., 1974.

2 Виж Г. Конюхов. ВКП(б) в борбата срещу зърнените трудности в страната (1928-1929). М., 1960.

3 Виж Я. И. Потеряйко. Комунистическа партия на Украйна – боен отряд на ВКП(б) в борбата за ленинското единство на неговите редици срещу десния уклон (1928-1930). Одеса, 1968; О. М. Багдасарян. Борбата на партийните организации на Закавказието за единството на ВКП(б) (1920-1936). Ереван, 1969.

  Повечето са публикувани  за първи път с фактологичен материал, показващ дейността на регионалните, областните, републикански партийни организации за изпълнение на политическия курс на партията, за изясняване плана на Ленин за изграждане на социализма и преодоляване на десния уклон в практическата работа.

  Сега, когато има доста литература за някои аспекти на проблема опортюнизъм, Съветската историческа наука на преден план постави  задачата за създаването на обобщаващи монографийни произведения, в които бих намерил по-цялостен, изчерпателен обзор, който да покрие целия набор от въпроси, свързани с политическата и организационна борба на партията с десния уклон.

  Историческият идеологическият и организационен опит за разгрома на различните антиленински групи е много важен и за братските марксистко-ленински партии и международното комунистическо движение в борбата им срещу съвременния десен и „ляв“ ревизионизъм,  „Както десният, така и левият ревизионизъм в никакъв случай не са случайни и борбата за марксистко-ленинското комунистическо движение, срещу опитите за тяхното изкривяване или подкопаването им остава обща задача за всички“.

  Съветските учени имат голям принос за развитието на този сложен и важен проблем като показаха  историята на борбата на нашата комунистическа партия с десния уклон в един от острите и трудни моменти от изграждането на социализма и запазването на партийното единство в нейните редици. Научните трудове, посветени на тези проблеми са предоставили и ще продължат да предоставят важна  база за комунистическото възпитание на трудещите се.

  Политическото значение на цялостното отразяване на борбата срещу десния уклон в редиците на БКП (б) нараства и във връзка с изострянето на идейните борби на световната сцена. Буржоазни историци и антикомунистите полагат големи усилия за опорочаване на историческия опит на КПСС в строителството на социализма. При тези условия се наблюдава неизмеримо увеличение на „ролята на социалните науки в настъпателната борба срещу антикомунизма, в критиката на буржоазните и ревизионистични теории, разобличават фалшификаторите на идеите на марксизма-ленинизма». При  разобличението на буржоазните фалшификатори е още по-важен  историческия опит на страната ни и на комунистическата партия,  марксистко-ленинската доктрина се разглежда от все повече и повече държави, които са тръгнали по социалистически и некапиталистически начин на развитие. В капиталистическите страни се издават много книги, в които  е отразена историята на борбата на КПСС срещу десните опортюнисти.

  Буржоазните учени разглеждат в трудовете си борбата на индивидите за власт. Те по всякакъв възможен начин се опитват да скрият социално-икономическата и класовата основа, обективния характер на причините за появата на дребнобуржоазните течения в партийните редици. Междувременно само класовият подход, при оценка на вътрешнопартийните борби, ви позволява да определите интересите на кои класи защитава това или онова противопоставяне, убедително показва принципната разлика между пролетарската партийна линия и дребнобуржоазната същност на политическата позиция на опортюнистите.

  Десните уклонисти, антикомунисти създават версията, че през 1925-1929г. уж се е случила „основна промяна във възгледите на болшевишката партия“.

  Какво виждат като промяна в тези възгледи?  Например И. Грей,  твърди, че  Ленин уж смятал за възможно  да се изгради социализъм в Русия само  когато на Запад се извърши пролетарска революция. Такава гледна точка, според Грей, се поддържа от Троцки и Бухарин. С. Хайтман повтаря Грей. „Имаше много тясна и значима връзка между идеите на Ленин и Бухарин по проблема за изграждането на социализма в Русия“. Но в партията, под влиянието на Сталин, уж  надделял друг път, противоположен на инструкциите на Ленин, ориентиран: да се изгради социалистическо общество в Русия без помощта на западноевропейския пролетариат, разчитащ само на вътрешни сили и възможности.

  Подобно идентифициране на възгледите на Ленин с тези на Бухарин за изграждането на социалистическото общество в държавата ни е груба фалшификация. Буржоазните историци обвиняват нашата партия, че през 1928-1929г. възприема уж троцкистката политика. Това според тях, се отнася преди всичко до решенията на XV конгрес и XVI конференция на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките за високи темпове на индустриализация, върху основите на производствената кооперация на селяните и врастването на кулака в системата на социализма. Такива твърдения свидетелстват, че сегашните защитници на десния опортюнизъм само усърдно повтарят казаното през тези години от Бухарин, Риков, Томски.

  Защитавайки своята опортюнистична платформа, десните тогава уклонисти прибягнаха до клевета и директна клевета срещу политиката  на ленинската партия.

  Сегашните апологети на капитализма не крият своето съчувствие към десните опортюнисти, с дълбоко чувство се пишат съжаления за поражението им в борбата срещу партията. Дори упрекват десните, че  в най-острите моменти на вътрешнопартийната борба не са прибягнали до по-решителни действия. С. Хайтман, например, смята че  една от причините за поражението на групата на Бухарин е неговия  неблагоразумен отказ в даден момент от такива съюзници като Троцки, Каменев, Зиновиев, за да осигурят надмощието на десницата „вашата собствена база на властта.“ „Ако Бухарин и Риков бяха публично провъзгласили своята платформа, – отбелязва И. Грей, – веднага биха спечелили на своя страна широките маси на селячеството и много членове на партията … Но Бухарин и дясната група не направи опит да стане легална опозиция.“

  Причините за поражението на десния опортюнизъм в редиците на ВКП(б), разбира се, не са в действителност грешните  сметки на Бухарин и неговите поддръжници, както  казват буржоазните историци, а в това, което те обективно изразяват – интересите на капиталистическите елементи.

  Пътят на Ленин към социализма минава през подкрепата на работническата класа, работещите хора, селяните и партията, която твърдо и уверено ръководи страната.

  Буржоазните фалшификатори се стремят да докажат, че опортюнистите не получават признание само защото  срещу тях са използвани недемократични методи на борба, в която се предполага, че са били поставени в неравностойно положение. Подобни твърдения са чиста измислица.

  Борбата срещу десните уклонисти се води под ръководството на ленинистките методи за преодоляване на опортюнистичните течения във ВКП(б). Партията използва установени демократични принципи в своята борба съгласно  Устава си: правото за изразяване на мнение по време на дискусии, свободно обсъждане на различни гледни точки в Политбюро и пленумите, в заседанията на ЦК. Както е известно, за официални партийни решения стават  предложенията застъпени в политическата позиция на мнозинството. Линията на десните не успява и не можа да постигне  подкрепа преди всичко, защото тя не изразяваше интересите на партията и съветския народ, от нейното предложение става ясно, че то няма да доведе  до победата на социализма, а ще създаде условия за реставрацията на капитализма.

  Предвид научната и политическа значимост на темата, авторът намира като свой дълг да прегледа в преработеното издание  множеството документи и материали, значителна част от които се въвеждат за първи път в научно обръщение, въпросите на борбата на КПСС срещу глупавите пристрастия в нейните редици. Той се стреми да покаже за съвременния читател основният характер на политическите различия между партията и десните опортюнисти, значението на идеологическото, политическото и организационно поражение на тази тенденция – за триумфа на Ленин и учението за победата на социализма у нас.

  В развитието на въпросите, свързани с борбата на партията срещу десните уклонисти, разчита преди всичко върху творчеството на В И Ленин. Причините за появата на опортюнистичните течения вътре в партията, за социално-икономическите и класови корени на опортюнизма В И Ленин пише в такива произведения, като „Империализмът и разцеплението на социализма“, „Марксизъм и ревизионизъм”, „За критиката на марксизма“ и “империалистическия икономизъм”, “За “лявата” детинщина  и дребната буржоазност“, „“Левичарството като детска болест на комунизма“, „За борбата вътре в италианската социалистическа партия“, „Още веднъж за синдикатите, за сегашната ситуация и за грешките на Троцки и Бухарин”, „Доклад за единството на партията и анархо-синдикалния уклон ” и др.

  Изследването на идеологическото наследство на Ленин е важно условие за развенчаване на теоретичните концепции на десните опортюнисти. Както знаете, Бухарин, който след смъртта на В И Ленин претендира за ролята на партиен идеолог и се опита да предаде своите опортюнистични възгледи като ленински. Анализите и сравненията на произведенията на В И Ленин с речите на Бухарин за коренното население, въпросите за теорията на социалистическата революция и изграждането на новото общество показват, че възгледите на Бухарин нямат нищо общо с ленинизма. Разглеждането на речите на Ленин за необходимостта от социалистическата индустриализация, кооперирането на селяните, борбата срещу капиталистическите елементи разкрива пълната непоследователност на позицията на десните уклонисти по въпросите на социалистическото строителство. В трудовете на В И Ленин, в политическите доклади на ЦК на конгресите на партията, на които той говори, в последните си статии и писма изчерпателно обосновават политиката в областта социалистическото строителство в периода на прехода.

  Тези насоки бяха следвани от комунистическата партия при определяне на нейната генерална линия. В своите произведения В И Ленин обръща внимание на разработването на формите и методите на партийната борба срещу опортюнизма. Речите на Ленин на X конгрес на ВКП (б), Резолюциите на конгреса за партийно единство и анархо-синдикалното отклонение, както и статията „Записки за поведението на” левите комунисти”, „Държавата на работниците и партията”, „За чистката в партията”, „Писмо до членовете на Политбюро за чистката на партията и условията за приемане в партията”, „Опортюнизмът и крахът на Втория интернационал“ и други произведения определят методическата основа при изследването на основните етапи от борбата на партията срещу десния уклон и неговото преодоляване.

  Така ленинското идеологическо наследство, марксистко-ленинската методология формира фундамента на теоретико-политическата база, на началният водещ принцип при изследването и отразяването от автора на тази монография по проблемите на борбата на партията с десния опортюнизъм.

  Най-важният източник в работата по темата  са – стенографските протоколи от XV, XVI конгреси и XVI конференция на ВКП(б). Те съдържат различни материали което позволява да се разбере същността на общата линия на партията, политическата позиция на десницата и принципната борба на партията с опортюнистите за твърдо и последователно провеждане на планирания политически курс. В докладите на Централния комитет в докладите за големите политически и народностопански въпроси, обсъждани на конгресите, както и в изказванията на делегатите се дава задълбочен анализ на партийната дейност в областта на социалистическото строителство. Тези материали разкриват нейната безпощадност, волята да следва ленинския път към социализма, решителната и непримирима борба срещу десния опортюнизъм, който обективно допринесе за нарастването на условията за реставрация на капитализма у нас. Голяма ценност са и архивните източници. Между тях са – стенографските протоколи от пленумите на Централния комитет на ВКП(б). През текущия период са проведени  пет пленума на ЦК на партията: през април, юли, ноември 1928 г., април и ноември 1929 г стенографските протоколи от пленумите на ЦК – това са уникални източници за изследване на избрания от автора проблем. От тези  материали могат да се проследи процеса на разногласията в Политбюро и в Централния  комитет, да се  разбере процеса на възникване на десния уклон във ВКП (б) и определя основните етапи на борбата на партията срещу това антиленинско течение.

  Важно място сред изворите заемат резолюциите на Централния комитет на ВКП (б) по различни въпроси, приети през 1928-1930 г в ЦК на партията системно изслушва отчетите за работата на регионалните,  на важни партийни организации. В резолюциите се съдържат много материали, които са пряко свързани с тази тема, което ви позволява да разберете как партията, сломяваща съпротивата на десницата, последователно следва курса на социализма, за индустриализацията, социалистическото изграждане на селското стопанство в икономиката,  за настъпление срещу капиталистическите елементи.

  Многото фактически материали, съдържащи се в обобщаващите документи на Информационния отдел на ЦК на ВКП (б) за дейността на партийните организации във връзка с борбата срещу десния уклон. За секретариата, организационния отдел и Политбюро на ЦК които системно изпращат информация за местно отразяване на въпроса за дясната опасност. По-специално, резултатите от обсъждането на „Апела на Централния комитет до всички членове на Московската организация на ВКП(б)”, около подкрепата на партийните организации, работниците и селяните на генералната линия на партията и разобличаване политическата позиция на десните уклонисти. В информационните материали се анализира работата на партийните организации за преодоляване на десните опортюнистични настроения сред част от комунистите, борбата срещу проявите на десен уклон в практиката.

  В книгата са използвани също архивни и печатни материали на Централния комитет на комунистическите партии на Украйна, Беларус, Централноазиатско бюро на ЦК, Закавказкият регионален комитет на партията, Москва, Ленинград, Северен Кавказ, Урал, Нижна-Волга, Средна Волга, Централните черноземски териториални и регионални комитети на партията, много районни и първични партийни организации.

  Стенографските протоколи от конгресите на комунистическите партии на републиките, районните партийни конференции, протоколи от пленуми и бюра на партийни комитети, информации справки, доклади, бележки съдържат интересен материал за борбата на местните партийни организации с десния уклон във ВКП(б).

  За обосновка на партийната политика, за необходимостта от борба с десния уклон са използвани  доклади и речи на водещи фигури на ВКП (б): А. А. Андреев, А. С. Бубнов, И. М. Варейкс, К. Е. Ворошилов, Я. Б. Гамарник, Ф. И. Голощекип, И. Д. Кабаков, М. И. Калинин, С. М. Киров, С. В. Косиор, В. В. Куйбишев, А. И. Микоян, В. М. Молотов, Г. К. Орджоникидзе, Г. И. Петровски, II. П. Постишев, Я. Е. Рудзутак, И. В. Сталин, М. М. Хатаевч, В. Я. Чубар, Н. М. Шверник, Б. П. Шеболдаев, Р. И. Ейхе, Е. М. Ярославски и др. много от тях тогава оглавяват големи партийни организации, които са вършили много практическа работа по изпълнението на генералната линия, по критиката на десния опортюнистичен уклон в ВКП(б).

  При разработването на темата са използвани също  множество статии, публикувани в периодичния печат, като отпечатъци на времето, от вестник Правда, списания „Болшевик“, „Трудове на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките“, „Партийно строителство”, „Под знамето на марксизма”, „Комунистическа революция”, “Комунистически интернационал”, „Бюлетин на Централната контролна комисия и НК на РКТ на РСФСР и СССР“.

  Въз основа на тези източници авторът смята дейността на комунистическата партия за преодоляване на десния уклон като основна опасност в периода за разгръщане на настъплението на социализма по целия фронт. По-специално в предложената на читателя книга са обхванати следните въпроси: социално-класовият корпус на десния уклон във ВКП (б) в периода на прехода от капитализъм към социализъм, влиянието на трудностите на социалистическото строителство и изостряне на класовата борба за укрепване на десния опортюнизъм, настроенията в партийните редици, причините, предизвикали превръщането на десния уклон в основна опасност в нашата партия; идеологическия произход на десния опортюнизъм, критика на теоретичните концепции за природата и управлението на силите на Великата октомврийска социалистическа революция, за класите, класовата борба и същността на социалистическото развитие в прехода от капитализъм към социализъм,  за ролята на диктатурата на пролетариата в изграждането икономическата основа на социалистическото общество, начини за прехода на селяните към колективна селскостопанска продукция, за възможностите и темповете за изграждане на социализъм в СССР; борбата на партията с десните уклонисти за ленинската генерална линия, критика на политическата платформа, право по въпросите на социалистическата индустриализация и темповете на неговото осъществяване, възход и социалистическо изграждане на селското стопанство, класовата политика в провинцията, борбата срещу капиталистическите елементи; основните етапи от борбата на партията за пълно преодоляване на политическото и организационно поражение на десния уклон; историческото значение на победата на партията над десния опортюнизъм за съдбата на социалистическата революция и изграждането на социализма в СССР, международното значение на опита на КПСС за борбата със съвременния ревизионизъм.

Глава I

КУРСЪТ НА ЛЕНИН КЪМ СОЦИАЛИЗМА

1. ИДЕИТЕ НА ЛЕНИН СЕ ВНЕДРЯВАТ „В ЖИВОТА“

  През 1927 г. Съветският съюз празнува тържествено десетилетие от победата на Великия октомври – социалистическата революция. Първата в света работническо-селска държава през изминалия период не само отблъсна атаката на вътрешните и външни врагове през годините на гражданската война и чуждата военна намеса, и в къс исторически период възстанови разрушеното до основи народно стопанство, осъществени са големи социалистически промени.

  На юбилейната сесия на ЦИК на СССР беше подчертано, че върху една шеста част от земното кълбо марксистко-ленинската доктрина за възможността за победа на социалистическата революция и изграждането на социализма се осъществява успешно. Съществуваща във враждебна капиталистическа среда, с чиято постоянна икономическа блокада и заплаха от военни атаки, преодолява огромни трудности, работническата класа, селячеството и интелигенцията под ръководството на опитния им водач – създадена е ленинската партия на новото социалистическо общество. Извършва се строителство на промишлени предприятия техническа реконструкция на стари фабрики и заводи, търсят се източници за натрупване, извършва се рационализация и подобряване на производствения процес, обучение на работниците и инженерния персонал. Начело на трудовия подем на работническата класа бяха комунистите. През тези години широко разпространение получиха такива форми на развитие на творческата дейност на масите, като производствени срещи, прегледи и поименни разговори, конкурси за най-добро предприятие, ударническото движение в труда.

  Голямата организационна и политическа работа на партията донесе своите полезни резултати. За значителните успехи на социалистическата индустриализация показват стабилното нарастване  дела на индустрията в националната икономика. Делът и՛ от брутното производството през 1926/27 г. нараства до 38% срещу 32,4% през1924/25г.  Страната произвежда 30,9 милиона тона каменни въглища, 10,1 млн. тона петрол, около 3 млн. т. чугунен плот, 2,7 млн. тона валцувани продукти. В развитието на индустрията също имаше забележими структурни промени. Последователното провеждане на линията за създаване на мащабна индустрия. Появяват се и такива индустрии като машиностроене, автомобилна индустрия, турбиностроене, самолетостроене, химическа промишленост. Сградите на уралския  завод за тежко  машиностроене, Магнитогорския и Кузнецкия металургични заводи, Сталинградския тракторен завод, заводите Ростов, Саратов за селскостопанска техника, водноелектрическата централа Днепър, изгражда се  Туркестанско-сибирската железопътна магистрала с дължина 1500 километра. През 1927 г. влизат Волховската, Щеровската, Саратовската, Харковската електроцентрали. За капитално строителство 1926/27 бяха отпуснати 1090 милиона рубли. Укрепват позициите на социализма в индустрията и търговията, активно са изтласкани от тях частните капиталистически елементи. Делът на социалистическите сектори в брутната продукция на цялата индустрия през 1926/27 е 86%. Въпросът „кой кого“ беше решен в  полза на работническата класа, в полза на социализма.

  Резултатите от извършената работа в областта на социалистическата индустриализация бяха обобщени на XV конгрес на ВКП (б). Конгресът отбеляза със задоволство, че индустрията  като цяло надмина предвоенното ниво, интензивно се разгръща техническата реконструкция, страната направи сериозна стъпка към създаването на собствена голяма индустрия, която се развива с бързи темпове. Производството през 1925/26 г. в сравнение с предходната година се увеличава с 42,2%, през 1926/27 г. – съответно годишно с 18,2%. Работническата класа се разрасна и укрепна превърна се във водеща сила на социалистическо строителство. Като цяло в индустрията бяха заети 10 846 хиляди души, което е с 33% повече от броя работниците на Русия през 1913 г.   Партията последователно изпълняваше кооперативния план на Ленин. Конгресът отбеляза, че „Икономическата политика на партията за изминалия период допринесе, въз основа на постепенното засилване на водещата роля социалистическия град, по-нататъшно развитие на селскостопанската икономика, увеличаване на посевните площи, растежа на продаваемостта, въвеждане на елементи от по-висока технология и земеделие: блокове, технически култури, механизация на селскостопанското производство”. През 1926 г. селото получава 2206,9 хиляди плуга, 945 хиляди брани, 310 хиляди сеялки, 204,8 хиляди комбайни, вършачки, сортировачки, 5829 трактора. За развитие на земеделска продукция през 1927 г. от държавния бюджет са отпуснати 245 млн. рубли.  Значително  се повишава регулиращата роля на пролетарската държава в селското стопанство.

  Селскостопанската стока, произведена от селяните се доставя главно от държавните органи. Те снабдяваха селото с индустриални стоки. Най-важните фактори са планово въздействие върху развитието на селското стопанство бяха извършените от държавата дейности по рекултивация на земята и напояването, агротехническата помощ, както и създаването на държавни и кооперативни селски стопанства.

  Сред селячеството все повече започва да се развива кооперативното движение. Най-простата и достъпна форма на сътрудничество – е разклонената мрежа за консумация.  През 1927 г. тя обхваща 39,2% от общия брой на стопанствата.  Виж „XV конгрес на ВКП(б). Стенографски протокол, част I. М.,1961, стр. 57-58.  Вижте „СССР година на работата на правителството“ (Материали от доклада за фискалната година 1926-1927). М., 1928, с. 169, 170, 171.

  Получава развитие селскостопанската кооперация, която играе важна роля в извършване на селскостопанската дейност, използването на препарати за получаването на земеделски продукти от производствените колективи и стопанства. През 1927 г. има 20 846 колхози, 3744 държавни стопанства. Всичко това -придава  жизненост на идеите на Ленин за ролята на сътрудничеството на обединяване на селските стопанства и постепенното им преминаване по социалистически път на развитие.

  По основните показатели селското стопанство достигна предвоенното ниво. Общата обработваема площ през 1927г възлиза на 96,9% от тази през 1913 г., включително и при зърнените култури, селскостопанската продукция достига 108,3% от предвоенното ниво, включително за зърнени култури – 91,9% .

  Провежданата  класова политика в провинцията допринесе за по-нататъшното укрепване на съюза на работническата класа и бедните и средни селски маси на селячеството. Средният селянин, получава помощта и подкрепата на съветската държава. В това бях убеден от собствения си опит за правилността на този път, който се водеше от работническата класа. Засилената работа с бедните, води до силна социална опора на пролетариата в провинцията.

  Икономическата политика на съветската държава допринесе за увеличаването на рентабилността на икономиката и материалното осигуряване на бедните и средните селяни. Намаляваше броят на бедните домакинства, делът на които сред селячеството преди революцията достига 65%. Основната масата вече беше съставена от средните селяни.  Политиката за ограничаване и прогонване на кулаците значително отслаби позициите им в кооперативните стопанства, съветите и други организации на селяните.

  Следвайки предписанията на Ленин, основната цел е социализмът -материалното и културно удовлетворение нуждите на трудещите се, за които партията прояви загриженост чрез подобряване на благосъстоянието на съветския народ.

  Разпределението на националния доход, който нараства с високи темпове, е в интерес на изграждането на социализма, на задоволяване потребностите на членовете на обществото. В предприятията и институциите се подобриха условията на труд,  започнаха да получават по-високи заплати, да се спазва съветското трудово законодателство, социалното осигуряване, организирането на отдих и лечение на работниците. Увеличават се средствата за жилищни сгради. През 1926/27 г. според социолозите секторът поръчва около 2 милиона квадратни метра жилищна площ.  Все повече и повече промишлени стоки,  се ползват с приоритет в търсенето от населението, търговията се извършва по цени  на дребно за тях.

  Образованието се развива бързо от държавата. През 1926/27 г. има 102 081 училища, на първия етап 931, на втория етап, 4934 седемгодишни, 777 деветгодишни училища и около 1600 училища за селската младеж. Там са учили над 10 милиона души. По организирането на средно специално и висше образование се работи много. През 1926/27 г. в техникуми са учили 180475 души. Гимназията наброява 136 учебни заведения, в които са получили образование 163171 ученика.

  Най-важният инструмент в областта икономическото, политическото и културното строителство беше съветския строй. През десетте години след Великата Октомврийска революция укрепва класовата основа на диктатурата на пролетариата, на съюза на работническата класа и селячеството, работническата класа се промени превърна се във водеща сила на този съюз.

  Съветите на работническите и селските депутати, в които се избират най-добрите представители на работническата класа, трудещото се селячество и интелигенцията, се занимаваха с въпросите на стопанското и културното строителство.

  Партията последователно провеждаше ленинизма като национална политика, укрепваше Съюза на съветските социалистически републики чрез бързи темпове в икономиката, културата, развитието на държавността  на народите на страната ни, на приятелството между тях.

  На международната арена Съветският съюз застъпваше политиката на взаимноизгодните икономически отношения. Ленинската политика на мира съжителство на държави с различни социални  системи беше в основата на външната политика на дейността на ВКП (б) и съветската държава.

  Укрепването на вътрешната позиция, нарастването на авторитета на СССР засили гнева и омразата на империалистите към социализма. В лицето на Съветския съюз те виждаха не само негов пряк класов враг, но и пример, който вдъхновява чуждия пролетариат на борба срещу капитализма. Империалистическите кръгове не искаха да се примирят със съществуването на СССР, стремеше се да изолира политически и икономически Съветския съюз, искаше да го направи  зависим от капиталистическата икономика. Най-реакционните групи прибягнаха до всякакви средства за брутален натиск, изнудване и военни заплахи.

  Провокативните действия на империалистическите страни не разклатиха позицията на СССР. Страната ни показа изключителна издръжливост при осъществяване на своята външна политика, продължи да се бори за мирно съжителство, за разширяване на икономическите и дипломатическите отношения с всички страни.

  Предвид на капиталистическото обкръжение и постоянната военна заплаха, партията и правителството осъществиха политика за подобряване на бойната и политическата подготовка на кадрите, военно-техническото превъоръжаване на въоръжените сили на страната. Червената армия здраво пазеше неприкосновеността на границите на Съветския съюз.

  Първата страна на социализма беше велика притегателна сила за работниците и селяните на капиталистическите страни, служеше като неугасващ фар в борбата им за своето освобождаване. В успехите на социалистическото строителство на СССР, международният пролетариат черпи нови сили за революционното движение. В същото време той активно многократно се изказваше в подкрепа на Страната на съветите осуети плановете на империалистите, като по този начин показа пример за практическото прилагане на принципите на пролетарския интернационализъм.

2. РЕШЕНИЯ НА XV КОНГРЕС НА ПАРТИЯТА – БОЙНА ПРОГРАМА ЗА

СОЦИАЛИСТИЧЕСКО СТРОИТЕЛСТВО

  След завършване на основното възстановяване на националната икономика и влизането на Съветския съюз в период на пряко социалистическо строителство, комунистическата партия трябваше да развие генерална линия, съответстваща на новите исторически условия, която да определи следващите задачи на социално-политическото и икономическо развитие на страната. На тези въпроси е посветен XV конгрес на ВКП (б), проведен  през декември   1927 г.

  При разработване на политическия курс на партията, ръководещо начало е плана на Ленин за изграждане на социализма. Историческият опит от развитието на съветската държава за последните десет години позволиха на конгреса да направи заключение за възможността за изграждане на социализъм в една страна.  „Световноисторическият опит на десетгодишното съществуване на диктатурата на пролетариата отбеляза конгресът, брилянтно потвърждава правилността на ленинския път, по който ВКП(б) продължава да върви“, в социално-политическото и икономическо развитие на държавата:  имаме растеж на държавната индустрия, търговията, нарастването на селскостопанското производство и кооперативното движение, укрепване на съюза на работническата класа с основните маси на селячеството, разширяването социалистическия сектор и последователно изтегляне на капиталистическите елементи, засилване диктатурата на пролетариата, нарастващата ръководна роля на ВКП(б) – всичко това създаде необходимите предпоставки за успешно напредване към социализма. Конгресът констатира единодушно, че партията трябва „да върви неотклонно по този път по-нататък да се съберат под знамето на социалистическото строителство все по-големи маси от трудещите се, да се укрепят братските връзки на солидарност с пролетариата на всички страни, за да направи СССР все по-мощен преден пост  в света  на социалистическата революция.

  Като отчита перспективите за социалистическо развитие на СССР, XV конгрес подчертава международното значение на Октомврийската революция и историческият опит на страната на Съветите за създаване на ново общество. „Резултатите от миналото десетилетие след Октомврийската революция, – посочи конгреса – разкриват голямото международно значение на тази революция която е неделима част от великия международен революционен процес ,за промяна на капиталистическото общество в социалистическо общество. Теоретичните изводи на конгреса за съществуването на реални възможности за изграждане на социализма у нас и международния опит в борбата на ВКП (б) за изпълнението на тази задача засили доверието комунистите на СССР в правилността на марксистко-ленинската доктрина, в успехите в социалистическото строителство. Тя вдъхнови комунистите от други страни за революционна борба срещу капиталистическата система.

  ХV партиен конгрес направи важни стъпки в организацията на социалистическо планиране в СССР, приема насоки за съставяне на първия петгодишен план за развитие на националната икономика – утвърждава програми за създаване на икономическите основи на социалистическото общество.

  При разработването на директивите на петгодишния план конгресът изхожда от факта, че историческият период на мирна почивка за СССР са силно ограничени. Капиталистическото обкръжение, постоянната военна заплаха от империалистическите държави  изискваше да се изградят планирани изчисления така че в относително кратко време да направим максимума за възхода на Съветския съюз в икономиката. В тази връзка конгресът утвърди да се планира повече и по-бързо, отколкото в капиталистическите страни, темпото трябва да е по-бързо в националното икономическо развитие. Само при това условие СССР ще може да настигне и изпревари, както отбеляза В. И. Ленин, индустриализираните капиталистически страни. Специално внимание в директивите за петгодишния план е посветено на по-нататъшното укрепване на социалистическите сектори във всички отрасли на икономиката и търговията. Плановете за икономическо развитие трябваше да предоставят безусловно увеличаване на числеността и укрепване позициите на работническата класа в съветската държава, нараства водещата и՛ роля в изграждането на социализма, укрепват  съюза с основните селски маси.

  XV конгрес на ВКП(б)  развива и конкретизира програма за социалистическа индустриализация. Основата на генералната линия на партията отива още по-далеч в курса към индустриализация, превръщането на страната ни в индустриализирана сила. Ръководейки се от указанията на Ленин, конгресът обърна внимание при подготовката на петгодишния план за определяне на правилното съотношение за развитие на тежката и леката промишленост. За изграждането на  социализма у нас и укрепването на заводския пролетариат създава  условия за преобладаващо развитие на тежката промишленост с едновременен растеж и на леката промишленост. В същото време специално подчерта, че петгодишният план трябва ясно да стимулира и да прави научно обосновани изчисления при прилагането на ленинския план за електрификация, развитие на черната и цветна металургия, машиностроенето, добива на нефт, въглища, торф, нарастване на химическата промишленост и на други тежки индустрии.

  Петгодишният план, се каза на конгреса, трябва да предвижда постоянно нарастване на националния доход и правилното му разпределение по такъв начин, че всичко това да осигури „нарастване на благосъстоянието на работническата класа, най-бедното и средното селячество, чрез поддържане на максимално възможен темп на развитие на цялата национална икономика“.

  Поради факта, че икономиката на СССР се доминираше от селско стопанство, конгресът постави задачата за промяната на установената преди това връзка между индустрията и селско стопанство, за постигане на такова положение, чрез което индустрията ще има преобладаващо значение като специфично тегло. Тази структура на икономиката направи възможно защитата на икономическата и политическата независимост на страната, създава материално-техническата база на социализма, за укрепване на диктатурата на пролетариата и отбранителната мощ на социалистическата държава.

  Тежката индустрия в крайна сметка трябваше да поеме водещата роля в индустрията. „Според политиката на индустриализация на страната, – се посочва в решението на конгреса — преди всичко трябва да бъде увеличено производството на средства за производство, така че растежът на тежката и леката промишленост, транспорта и селското стопанство в икономика, т.е. представеното от тяхна страна производствено търсене да осигуряват главно  вътрешния пазар на СССР“.

  Тази принципна директива на конгреса имаше важно значение за перспективите за развитие на социалистическата индустрия.  Наредбата за ролята на тежката промишленост в строителството на социализма,  изиграва важна роля в защитата на придобивките от империалистическата агресия.

  В областта на капиталовите инвестиции конгресът даде ясна директива за приоритет на  бюджетни кредити за развитие на индустрията с очаквания за колкото е възможно по-скоро да се осигури превръщането на СССР от аграрна страната в индустриално-аграрна сила.

  Марксистко-ленинският подход към развитието на селското стопанство, доведе за  неговото по-нататъшно издигане и социалистическо изграждане. Въпреки постигнатия напредък в селското стопанство продължи да изостава в развитието си в индустрията и не задоволява непрекъснато нарастващите нужди на страната от селскостопански продукти и суровини. Средният годишен темп на производство беше четири до пет пъти по-нисък от темпа на растежа на индустриалното производство. Селото изостава и в обществено-политическо развитие. Градът развива бързо социалистическата индустрия, базирана върху обществената собственост върху инструментите и средствата за производство. В него доминират  социалистическите производствени отношения, докато основата на селскостопанското производството беше дребната индивидуална селска икономика, основана върху частната собственост върху инструментите и средствата на труда. Партията си спомни инструкцията на Ленин, че дребното стоково земеделие е много благоприятна среда за растеж и развитие на капиталистическите елементи. Докато живеем в дребна селска страна, неведнъж отбелязва В И Ленин, за капитализма има по-силна икономическа основа, отколкото за социализма. Пътят беше преминаване на селото към социалистическия път на развитие. Да бъдеш дребен селянин, да нямаш възможности за придобиване и използване на зърнени култури, селскостопанска техника, бедняшки и средни селски стопанства се характеризираха с ниска производителност и продаваемост. Преди революцията, продаваемостта на бедните и средни селски стопанства е 14.7%, а делът им в производството на продаваемият хляб е 28,4%. Основните производители на зърнените продукти тогава са били фермите на земевладелците и кулаците, доставящи на пазара 71,6% от всички стоки и хляба. Сега основните производители на стоки са кооперираните средни  и бедни селяни, които осигуряват 74% от цялата продукция на страната, докато продаваемостта на стоките на частните селскостопански производители е по-нисък от преди революцията и се равнява на 11,2%. Кулашките ферми дават 20% от продаваемото зърно, а държавните ферми само 6% .

  Ако досега възходът на селските стопанства, възникнали главно на базата на разширяването на посевните площи чрез разораване  на нови земи,  обработваемите площи  достигат нивата отпреди войната, по-нататъшното развитие на селското стопанство зависи преди всичко от интензификацията на селскостопанското производство, повишаване на производителността на труда, всестранно използване на селскостопанската техника, подобряване на културите за селското стопанство, прилагане на постиженията на науката и техниката.

  Всички тези обстоятелства поставят проблема за определяне на по-нататъшни пътища за развитие на селското стопанство. Трябваше да се

потърси изход и то такъв, който да го направи, от една страна, да позволи да развие производителните сили на селското стопанство, от друга – индивидуалното селско стопанство трябваше да премине на социалистическа основа.

  Предвид наличието на обективни и субективни предпоставки, осъществяващи плана на Явлински за изграждането на социализма у нас, XV конгрес на КПСС (б) постави „Приоритетно на базата на по-нататъшно сътрудничество със селячеството да се извърши постепенен преход на разпръснатите малки селски стопанства върху релсите на едрото производство (колективно обработване на земята върху основите на интензификация и механизация на селското стопанство), по всички възможни начини да се

Подпомагат и насърчават проявите на социализиран земеделски труд. Това води до укрепване на възхода на селското стопанство в интерес на увеличаването благосъстоянието на по-голямата част от селячеството и за интересите на разширяването на пазара (продажби и суровини) за едра промишленост,  в интерес на техническото преструктуриране и социалистическо коопериране на селото с преодоляване на  най-капиталистическите елементи на селото“ .

Новото на този въпрос беше, че кооперирането, колективизацията на селското стопанство, те стопанствата бяха издигнати до нивото на общи партийни задачи в мащаба на цялата верига. Определящ елемент е курсът за колективизация, предложен от 15-ия конгрес, който се изразяваше в разгръщането на производствени кооперации на селяните, създаване на колхози и държавни ферми. Организация за съвместно обработване на земята, създаването на артели, държавните селски стопанства се превърнаха в основен въпрос в работата на партията, превръщат се в Съветски поземлени организации в провинцията.

  Партийните организации бяха мобилизирани да съчетават създаването на големи колективни стопанства с помощта на трудещите се селяни за разширяване на посевните площи, повишаване на производителността, подобряване на доставките на машини, торове, сортови семена и др. Конгресът подчерта, че индивидуалният селянин продължава да бъде основен производител на земеделски продукти и следователно трябва да му се помогне по всякакъв възможен начин за оцеляването му.

  Решенията на конгреса предвиждат разширяването и укрепване на мрежата от селскостопански потребителни кооперации, увличайки в тях широките маси от селячеството.

  Неразделна част от курса за колективизация на селското стопанство на икономиката беше политиката спрямо кулаците. Като се има предвид лекото увеличение на абсолютния брой кулашки стопанства, както и съпротивата им срещу социалистическите дейности, конгресът разработи линия за по-нататъшно, по-решително ограничаване и изместване на кулака. „Постигнатите успехи от политиката на партията в селото и при тази нова ситуация, – се посочва в решението на конгреса, – позволява на партията на пролетариата, възползвайки се от силата на икономическите органи и разчитайки на бедните и средни селски маси на селячеството, да се развие допълнително настъпление срещу кулаците и да предприеме редица нови мерки:  за ограничаване развитието на капитализма в селото и да поведе селската икономика към социализъм“.

  Така 15-ият конгрес изработи политиката на партията по всички най-важни проблеми на изграждането на социализма в СССР и изрази „твърдо пролетарско доверие в триумфа на социализма у нас, въпреки всички трудности”. Той призовава партията, работническата класа, трудещото се селячество, съветската интелигенция да се концентрират върху размяната на сили и знания при успешното завършване на задачите по социалистическото строителство.

1 „КПСС в резолюции…”, т. 4, стр. 63.

2 Пак там, стр. 21.

3. ЛЕНИНСКО ЕДИНСТВО – НАЙ-ВАЖНОТО УСЛОВИЕ ЗА

УПРАВЛЕНИЕ И НАДЗОР ПРИ РЪКОВОДНАТА РОЛЯ НА ПАРТИЯТА

  Десетгодишният опит в развитието на съветското общество свидетелства, че в лицето на комуниста политическа партия  работническата класа, всички работещи имат изпитан лидер и организатор.

  В Русия имаше много партии, претендиращи за ролята на политически лидер на обществото. Но исторически само ленинската партия издържа теста, за партия на най-напредналата и най-революционна класа – пролетариата. Комунистическата партия стана мощна политическа сила, ползваща се с огромен авторитет и признание сред работническата класа, сред работещото

селячество. Съветският народ и՛ повярва и я последва под знамето на социализма. С усилията на партията, на нейния Централен комитет, разработи ясна политическа програма за прехода от възстановяване на народното стопанство да посочи задачите по социалистическия път. Тази програма беше изградена върху научни основи, при творческото използване и развитие на марксистко-ленинското учение.

  Една от характерните черти на научното лидерство в този период се състои в това, че страната направи важна стъпка в организацията на икономическото планиране, в полза на социалната класа и културния живот на обществото. Върху основата на идеите на Ленин за единен икономически план за партийна инициатива се върши много работа в подготовката на първия петгодишен план. 15-ият конгрес на ВКП(б) подчерта високата отговорност на партията, по изграждането на първата в света социалистическа държава, нарастващата и՛ роля в съветското общество при увеличаване на мащаба на социалистическото строителство, в решаването на сложните социално-политически и икономически проблеми. Влиянието на партийните организации в повечето области са сложни и разнообразни в единния национален стопански комплекс. Централният комитет действаше като вдъхновител и организатор на политическия и трудовия възход на работническата класа, трудовото селячество и интелигенцията. Вътрешният живот на партията се характеризира с повишаване на активността на комунистите, развитие на вътрешнопартийната демокрация, спазване на ленинския принцип за колективност в работата на партийните организации. Комунистическата партия действаше като партия на

научния социализъм. Решенията, приети от 15-ия конгрес свидетелстват за творческото развитие на Ленинския план за изграждане на социалистическо общество. Въз основа дълбок марксистко-ленински анализ на международното и вътрешното положение тя разработи научна здрава програма за по-нататъшно изпълнение плановете на Ленин. Конгресът изрази увереност, че могъщият пролетарски авангард – ВКП(б) ще продължи успешно да осъществява неговата историческа мисия да води и направлява изграждането на социализма у нас. Огромните задачи, които стояха пред партията, изискваха максимална сплотеност на нейните редици. Ленинското единство беше необходима гаранция за по-нататъшното укрепване авторитета на комунистическата партия, издигайки нейната водеща и организаторска роля в борбата за изграждане на социализма. Затова 15-ият конгрес специално разгледа въпросът за антипартийната, разколническа дейност на блока Троцки-Зиновиев.

  Въпреки многократните предупреждения, особено на XIII конгрес, който посочи дребнобуржоазния характер на групата на Троцки, XV партийна конференция, отбелязва социалдемократическото отклонение на обединената опозиция на Троцкистко-Зиновиевската  опозиция, която продължава фракционната си борба срещу партията и нейната политическа линия. В резултат на това опозицията се оформя като меншевишка в нейната своеобразна троцкистка маска, идеологически скъсва с ленинизма, тръгва по пътя на капитулацията пред международната и вътрешната буржоазия, обективно се превърна в инструмент за борба срещу пролетарската диктатура. XV конгрес на КПСС (б) в решението си за опозицията призна, че в идеологическата област на разногласията между партия и троцкистко-зиновиевския блок имат фундаментален характер. Опозиционерите споделят тезата за невъзможността да се изгради социализъм в СССР без държавна подкрепа на западния пролетариат на Европа, отрича социалистическия характер на нашата революция и продължаващата индустриализация, застават срещу ленинския кооперативен план и съюза на работническата класа с основните селски маси, говорят за предполагаемото израждане на диктатурата на пролетариата. „Цялата тази идеологическа настройка“, казва в резолюцията на конгреса — превърнаха троцкистката опозиция в инструмент на дребнобуржоазната демокрация в рамките на СССР и спомагателен отряд на международната социалдемокрация извън нейните граници. В областта на тактиката опозицията, води борба срещу партията, преминава границите на вътрешнопартийната дисциплина и поема по пътя на открита борба срещу Съветския съюз и неговите органи. „Антисъветската тактика на опозицията, – се казва в решението на конгреса – се прилага  и в чужбина, тя води пропаганда на клевети срещу СССР, всъщност опозицията заема позицията на откритите врагове на страната на диктатурата на пролетариата“. 15-ият партиен конгрес отбелязва, че в организационните въпроси на троцкистко-зиновиевския блок се измества борбата срещу фракционността със създаването на своя собствена партия, с изграждането свои ръководни органи и апарати, установяване на собствена вътрешнопартийна дисциплина, членство дописки, органи на печата. Всичко това свидетелстваше  че опозицията не само идеологически, но и организационно скъсва с партията на Ленин. „Като се има предвид“, се казва в резолюцията на конгреса — че разногласията между партията и опозицията от тактически се превърнаха в основни, че троцкистката опозицията обективно се превръща във фактор на антисъветска борба, XV конгрес обявява принадлежността към троцкистката опозиция и пропаганда на нейни възгледи, за несъвместими с членство в редовете на болшевишката партия“ . Конгресът призовава ВКП (б) да продължи твърдо и последователно да осигурява ленинското единство на партийните редици. Отхвърляйки антиленинските възгледи на капитулантите и техните политически платформи, партията върви уверено по курса на Ленин към победата на социализма.

1 „КПСС в резолюции…”, т. 4, с. 70-71.

2 Пак там, стр. 71.

3 Пак там, стр. 21.

Глава II

ДЕСНИЯ УКЛОН-ОСНОВНА ОПАСНОСТ

ВЪВ ВКП (б)

1. РАЗГРАЩАНЕ НА НАСТЪПЛЕНИЕТО НА СОЦИАЛИЗМА

ПО ЦЕЛИЯ ФРОНТ.

ТРУДНОСТИ НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО СТРОИТЕЛСТВО

И НАРАСТВАЩАТА ДЯСНА ОПАСНОСТ

  Съветската страна навлиза в нов етап от своето развитие социално-икономическо развитие. Основната цел на предишния период – е възстановяване на националната икономика и до голяма степен е постигната. Поставени са задачите за широкото социалистическо строителство. Комунистическа партия, въоръжена с решенията на  XV конгрес с присъщата си енергия ги претвори в живота. ЦК, партийните организации на страните продължиха широките политически и организационни дейности за развитие на творческата инициатива и политическа активност на работническата класа, трудовото селячество, съветската интелигенция. Особено внимание беше обърнато на индустриализацията на страната. Поради известно изоставане на черната металургията са предприети редица мерки за укрепване партийното  и стопанско ръководство на този най-важен отрасъл на тежката промишленост. През октомври 1928 г. Централната комисия обсъди доклада на Днепропетровския окръжен комитет на партията за работата на партийната организация. Изследването показа, че редица металургични предприятия на Днепропетровска област, която произвежда 30% от продуктите на черната металургия на страната, не изпълнява плановете, изостава в увеличаването на темповете на производство на черни метали. Централният комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките задължи областната партийна организация за издигане на нивото на партийното ръководство и осигуряват реконструкцията на предприятията, подобряват организацията на работа, повишаване на ефективността за използването на оборудването и постигане на производствените задачи за производство на висококачествени продукти от черни метали.

Виж Наръчник на партийния работник, кн. 7, част I. M.,

1930, стр. 319.

2 Ф М Ваганов

  Една от най-големите области на черната металургия беше Южен Урал. Централният комитет на ВКП(б) през февруари 1929 г. проверява работата в Златоустския окръг на партийната организация. Извършената от местните промишлени предприятия работа за изпълнение на производствения план за черната металургия през 1927/28 г. като цяло е 104%, но понеже топенето на стомана се оказа неосъществено. Централният комитет поиска от областния комитет на Златоуст да предприеме мерки „за разширяване на производството от черната металургия, на висококачествената продукция”; повдигане производителността, увеличаване на производството и политическата активност на работническата класа.

  Подобно изоставане в изпълнението на плановете за производство на черни метали се наблюдава и в тръст „Югостал“, чиито предприятия произвеждат  чугун за държавата. В резолюцията на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките, приета през август   1929 г. се подчертава, че за „интересите на индустриализацията на страната е необходима стомана, това изоставане на Югостал трябва да се ликвидира възможно най-скоро”. Централният комитет разработи специални мерки за укрепване на новото строителство, подобрява се организацията на производството, обучението, усъвършенства се ролята на партийната, синдикалната и други обществени организации. Основната енергийна база на индустрията беше въглищната промишленост. Партийният контрол работи за увеличаване на производството на въглища в Донецкия басейн, за който още на XI конгрес на РКП(б) Ленин каза: „това е – центърът, на реалната основа на цялата ни икономика. За всяко възстановяване на едрата индустрия в Русия, е свързано реалното строителство на социализма не може да има въпрос, защото не може да се изгради по друг начин, освен чрез едрата индустрия, ако не го направим, няма да издигнем Донбас на необходимата височина”.

В резолюцията „За задачите на въглищната индустрията на Донбас“ (януари 1929 г.) Централният комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките задължава партийните организации на Донбас да осигурят изпълнението на държавния план за въгледобив, за постигане на увеличение на производителността, укрепване на трудовата дисциплина, ускоряване на новото строителство на мини и оборудването им с модерно оборудване, като „индустриализацията на страната ни е тясно свързана с растежа.

1. Известия на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките, № 7, 20 март 1929 г., стр. 13-14.

2 „КПСС в резолюции…”, т. 4, с. 284.

3 В И Ленин, том 45, стр. 105.

   Индустрията като цяло и Донбас в частност … са зависими от успеха на Донбас, той е залог за решаване на основните задачи на индустриализацията“. Значително място в работата на ЦК е посветена на развитието на машиностроенето. През юли 1929 г. работата на Ленинградския машиностроителен тръст, обединяващ такива основни заводи като „Червен путиловец“, Металик, Карл Маркс,  Ленин  му се извършва проверка. Предприятията на тръстовете дадоха 14% от машиностроителните продукти на Съветския съюз. Обсъждайки доклада на тръста, ЦК призна за необходимо да увеличи  петгодишната цел за редица предприятия, очерта конкретни пътища за по-нататъшно развитие на съветското производство.

  Обширната програма за изграждане на такива нови клонове на местната промишленост, като химическата, е отразено в резолюцията на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките от 29 август 1929 г. „За дейността на Северния химически тръст“, който произвежда една трета от всички химически продукти за СССР.

  Една от най-важните задачи на индустриализацията беше създаването на индустрия в националните републики като материална база на техният икономически и културен подем. Централният комитет взе решения за статута и работата на партията с организациите на Грузия, Узбекистан и Азербайджан, за основните мерки  за развитието на индустрията. Проблемът с подготовката на нови пролетарски специалисти за индустрията. Въпросът за кадрите за този период беше предмет на обсъждане на трите Пленума на Централния комитет на ВКП (б) – април и юли (1928) и ноември (1929).

  Усилията на партията и работническата класа за осъществяването на  социалистическата индустриализация донесе своите плодове. От година на година капиталовите инвестиции нарастват.

От 811 милиона рубли през 1925/26 г. те нарастват до 1330 милиона рубли през 1927/28 г., т.е. увеличават  се със 164%. Все повече средства се насочваха към строителството на нови индустриални предприятия. Само през 1927/28г за тези нужди са изразходвани 73 милиона рубли. Най-важните индустрии се развиват бързо в  тежката промишленост. През 1927/28 г. инвестиции в черната металургия възлиза на 193 милиона рубли, в петролната индустрия – 213 милиона, в химическата промишленост -82 милиона, в селскостопанското машиностроене – 20 милиона рубли.

  С нарастването на капиталовите инвестиции, ежегодно се увеличават въвеждането в експлоатация на нови производствени мощности. През    1927/28 г.  са въведени нови промишлени съоръжения на обща стойност 1174 милиона рубли. Между тях са – Горловския  коксохимически завод, първенеца на  Съветската електротехника Москва, електрическа централа, меден завод, фабрика за целулоза и хартия, тъкачна фабрика, текстилен завод и други. Беше завършено строителството на нефтопровода Грозни, петролопроводът Баку беше в процес на изграждане.

  Още през 1927/28 г. продуктите на едрата промишленост нарастват с 22,5% срещу 15,8% по план. Машиностроенето се развива бързо. Страната започва да произвежда трактори, фрези, маслено оборудване, металорежещи машини, двигатели с вътрешно горене и друго оборудване. Стриктно се претворява в живота ленинския план за електрификация. Ръководейки се от ленинския кооперативен план и решенията на XV конгрес партията се впуска в широко развитие на строителството на колективни ферми и държавни ферми. През януари 1928 г. ЦК създава специална комисия за разработване на практически мерки за укрепване на колхозното движение в страната. В съответствие с директивите на партията през март 1928г. Съветът на народните комисари на СССР прие резолюция „План за държавни мерки върху селското стопанство“ през1927/28 г., който предвиждаше увеличение на продукцията.

Централен партиен архив на института Марксизъм-ленинизъм към ЦК на КПСС (по-нататък – CPA IML), f. 17, оп. 2, дом 397, проблем I, стр. 31, 33.            2 Пак там, стр. 38, 40, 41, 36.

3 Пак там, стр. 33. 

4 Виж „Икономическият живот на СССР. 1917-1959 г.“. М., 1961 г.,

стр. 192, 193, 199.

  Инвестициите в селското стопанство  са до 717 милиона рубли. Разпределенията за колективното земеделие се увеличиха два пъти за строителството е създаден специален фонд за колективните стопанства в размер на 65 милиона рубли бяха планирани мерки за увеличаване на продукцията от  бедните и средни селски стопанства.

  ЦК през първата половина на 1928 г изслуша доклади и прие решения за състоянието на работа на партията в Свердловските, Казахстанските, Курските организации и нареди на техните партийни комитети да вземат мерки за по-нататъшния растеж и укрепване на колективните стопанства, за увеличаване дела на висшите форми на колективни стопанства, подобряване на подбора и обучението на организаторите на колхозите.

  През март 1928 г. Президиумът на Централния изпълнителен комитет на СССР издава  специален призив към селяните на страната. „Най-сигурният начин за развитие на селското стопанство, се посочва в жалбата –  е пътят на Ленин, пътят на обединението на маломощните и средни селски стопанства, създаване съдружия, артели, комуни и колективи за съвместна обработка на земята, за обществен труд”.

  Голямо значение за изграждането и укрепването на колективното стопанство се извършва под надзора на партийните организации през първата половина на 1928 г. През юни 1928 г. се провежда Всесъюзният конгрес на колхозниците, на който се обсъждаха непосредствените задачи на колхозното движение.

  Всичко това допринесе за значителното увеличение броя на колективното строителство. Броя на колективните стопанства се увеличава до 32 хиляди срещу 14,8 хиляди през 1927 г. Партията започна и работа за укрепване на старите и изграждането на нови държавни стопанства. Въз основа от предложенията на комисиите на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките  на 23 април 1928 г. Политбюро прие резолюция „За организирането на нови държавни стопанства“, която предвиждаше създаването в рамките на 3-4 години в РСФСР и Украйна на нови едрозърнести житни култури в държавните стопанства по такъв начин, че до края на този период годишното производство на хляб за обществено потребление в тях да възлиза на 100 милиона тона.

1 Виж Наръчник на партийния работник, кн. 7, част I, стр. 342— 311, 325-326, 339-341.  Правда, 3 март 1928 г

  Партията смяташе за свой дълг укрепването и нарастването на постигнатия напредък в курса за колективизация. Пленумът на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките, проведен през юли  1928 г. отново подчерта важността и необходимостта от допълнителна работа, насочена към социалистическото изграждане на селото.

  През втората половина на 1928 г. ЦК организира проверка по изпълнението на решенията на XV конгрес за работата в село на Полтавската, Бийската, Рубцовската, Самарската, Владимирската, Кубанската партийни организации. Въпросите за възхода на селското стопанство и неговото по-нататъшното социалистическо устройство беше обмислено през ноември (1928 г.) на Пленума на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките.  Пленумът очерта конкретна програма за по-нататъшен подем на селското стопанство върху основата на активното изграждане на колективни  и държавни стопанства, за тяхното организационно и икономическо укрепване, повишаването на производителността на труда, както и всякаква помощ на бедните и средните селяни в селските стопанства. Пленумът обобщи и богатия опит на Севернокавказкия регионален комитет на партията за развитие на селското стопанство в един от най-големите земеделски райони на страната, за неговия пример, като показа конкретни пътища на социалистическото преструктуриране на селото.

    При провеждането на курса за колективизация на селското стопанство, партията последователно атакува капиталистическите елементи на село. Провеждаше  ясна класова политика, индивидуално данъчно облагане на кулашките стопанства, ограничаваше ги в разпределянето на земя, в доставките на селскостопанска техника, в заемите, което  доведе до изместването на кулака, намаляване на неговото специфично тегло в селскостопанската икономика.

В същото време партията призова за сплотяване на бедните, всестранно да се укрепва  съюза със средните селяни. С усилията на партийните организации в цялата страна, на селските съвети, кооперациите, комитетите се създават селски групи за взаимопомощ на бедните. Организираната бедност, в съюз със средното селячество, се превръща в решаваща сила в борбата срещу кулаците, служи като  гръбнак на работническата класа в социалистическото изграждане на селското стопанство.

  Беше положена много работа от работническата класа за спечелването на средния селянин, който по думите В. И. Ленин, е централната фигура в селото и който съставляваше по-голямата част от селячеството. Без подкрепата на средните селяни, без тяхната решителна подкрепа за политиката на партията в селото беше невъзможно да се прехвърлят малките стопанства на релсите на едрото социалистическо производство.

  Така в резултат на усилията на партията и съветската държава в страната имаше забележими промени в разширяването на строителството на колхози и държавни стопанства.

  Политическа работа сред селските маси, както стопанската помощ, укрепването на снабдяването на селото с трактори и други селскостопански машини, всичко това създаде организационни и политически предпоставки за преминаване към пълна колективизация на селското стопанство. Въпреки това огромната работа на партията в развитието на социалистическото изграждане се провежда в трудни условия. Ситуацията на постоянна военна заплаха, икономическа блокада и политически натиск от империализмът беше обективен източник на огромни външни трудности за социалистическото строителство в нашата страна.

  Имайки предвид международното положение на СССР, XV конгрес отбеляза, че противоречията между капиталистическия свят и Съветския съюз са утежнени за това  политиката на буржоазните държави „става все повече враждебна спрямо СССР и създава директна заплаха за империалистическа атака отвън“.

  Социалистическото изграждане на народното стопанство беше свързано и с преодоляването на редица вътрешни трудности. Държавата трябваше да остане без икономическата помощ на другите държави, в същото време трябваше в относително краткосрочен план да изгради икономическата основата на социализма. За това беше необходимо да се създаде мощна индустрия. Историята все още не познава такъв пример, чрез който  проблемът можеше да се реши от държавата, само с вътрешните спестявания от народа. При капитализма индустриализацията се извършва спонтанно, започва с развитие на леката промишленост, като източници на  натрупване се използва безмилостната експлоатация на трудещите се, ограбване на колониите, външни заеми и кредити. Капиталистическият метод на индустриализация беше неприемлив за съветска страна.  Партията я разви въз основа на указанията на Ленин за съветски метод на индустриализация, който предвижда създаване за кратък исторически период на мощна социалистическа индустрия и изграждане на материално-техническата база на социализма. „За разлика от капиталистическите страни, се казва в призива на Централния комитет на  ВКП (б) към всички членове на Московската партийна организация, ние повишаваме нашата индустрия, както тежката, така и леката без приток на средства отвън (без заеми от капиталистите), въз основа на собствените си вътрешни ресурси,  въз основа на съвместните усилия на работническата класа и селячеството в нашата страна“.

  За развитието на индустрията беше необходимо да се намерят вътрешни източници на натрупване и рационално да се използват  при стриктното спазване на режима за икономии.  В исторически план това не беше лесен проблем. Необходими бяха значителните усилия на партията и работническата класа да намерят необходимите средства.

Изискваше се висок темп на индустриализация, колосално напрежение на силите на работническата класа и трудовото селячество, мобилизация на всички материални и финансови ресурси. Освен това страната изпитваше големи трудности  поради липса на инженерно-технически персонал. На 100 работници се падаше по-малко от един инженер и техник. Докато в развитите капиталистически страни имаше  10-15 средни специалисти на всеки сто работници. Във всичките предприятия на СССР работеха само 130 инженери комунисти.  В съществена част от тях нямаше ръководни кадри в индустрията със специално техническо образование и партийната част сред тях бяха само 23% . Техниците бяха предимно от така наречените стари буржоазни специалисти. Повечето от тях бяха лоялни към съветското правителство и участваха в индустриализацията на страната. Въпреки това сред тях имаше много такива, които се занимаваха със саботаж, икономически саботаж.

1 Известия на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките, № 31, 21 октомври 1928 г., стр. 1.

2 CPA IML, f. 17, оп. 2, д. 375,  III, стр. 43.

3 Виж „За 16-ия конгрес на ВКП(б). Материали за организационни

Доклад на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките, бр. III. М., 1930, с. 13, 29.

  Създаването на социалистическа индустрия изискваше приток на голям брой нови технически кадри. Училищните заведения за подготовка на кадри с висше и средно образование бяха много малко.  В страната се разви несъответствие между потребностите от квалифициран персонал от специалисти и състоянието на тяхната подготовка. По решение на партията основните инвестиции са изпратени в тежката промишленост, строителството, големите предприятия. Само за 1925-1928г. обща сума на инвестициите в индустрията възлизат на 2 милиарда рубли. 200 милиона рубли за инвестиции бяха огромни средства, а производствен резултат можеше да се получи под формата на индустриални продукти само след определено време, естествено, през него се засилват съществуващите трудности.  При индустриализирането на страната строителството усети остър недостиг, или, както тогава се казваше, „глад“, за черни и цветни метали, както и строителни материали. Все пак партията и правителството смяташе, че в тези условия не трябва да се приспособяват към държавния план за намирането на тези материали и да разширят и увеличат продукцията си до нивото на осигуряването на безусловното изпълнение на програмите.

  Във връзка с индустриализацията в страната, възникна проблема със зърното. Търговското производство на хляб беше по-малко от половината от предвоенното ниво, което не можеше да осигури нормалното снабдяване на работническата класа с хляб и суровинна индустрия. Още в началото на       1928 г. се появиха сериозни трудности със зърното. За да изпълни една от най-важните и трудни задачи на социалистическата революция се предприе пълно изкореняване на корените на капитализма в селското стопанство, превръщането на индивидуалното селско стопанство в база за създаване на колективни и държавни стопанства се изискваше максимална икономическа и финансова помощ на селячеството, големи усилия за организиране на прехода му към социалистическия път на развитие.

 Така се осъществи  изграждането на социализма в трудни условия. Това бяха трудностите на растежа в развитието на социалистическия начин на производство.  Партията посочи, че при „периодът на социалистическата реконструкция, страната търпи особени трудности поради културната изостаналост на работническата класа и  преобладаването на дребните и средни производители на селско производство, особено след като международният империализъм прави всичко възможно и все по-решителни опити за натиск отвън, стреми се да постави СССР пред пряката икономическа блокада на капиталистическите сили и подготвя военно нападение срещу него“. Партията изхождаше от факта, че работническата класа в съюз с основните маси на селячеството ще бъде в състояние да преодолее съществуващите затруднения и ще постигне  строителството на социалистическото общество у нас.

  Във връзка със социалистическото изграждане на народното стопанство и решителната атака срещу капиталистическите елементи в страната се изостри класовата борба. Останките от капиталистическите класи с всички сили започват да се борят срещу мерките на партията и съветите, надявайки се да насочат развитието на страната по капиталистически път. Също така е невъзможно да не се вземе предвид фактът, че надеждите на вътрешните врагове съвпадат с плановете на империалистическите държави. Капиталистическите елементи на страната се стремят да се съюзят с външния враг и образуват единен фронт за борба срещу държавите на Съветския съюз.

Описвайки новия период на социалистическото строителство, Ноемврийският пленум (1928) на ЦК на ВКП (б) отбелязва, че „ пролетарската  революция, когато работническата класа е в твърд съюз със селските маси, като се има предвид трудността и продължителността на задачите, протича по всички фронтове, включително и в селото, за изкореняване на корените на капитализма, който тори  почвата на дребното изостанало земеделие. Свързана е с изтласкването на капиталистическите елементи  и преминаването на социалистическо земеделие, което няма как да не изостря класовата борба в страната”.

  Кулаците започнаха особено активна борба. Като най-многобройната експлоататорска класа, притежаващи известна икономическа мощ, кулаците се опитаха да запазят позициите си, да нанесат удар на съветската власт. Тяхната борба не  спира през всичките години след Октомврийската социалистическа революция. Но сега, когато страната е тръгнала по пътя на социализма и преобразуването на селото,  нападението на капиталистическите елементи, борбата на кулаците стана по-широка и придоби най-острите си форми. Кулаците се увеличават  и икономически укрепва през годините на НЕП, използваха всяка възможност за борба срещу съветската власт. Така беше например по време на зърнените затруднения през 1928-1929 г. притежавайки поне една пета от цялата маса на търгуваното зърно, кулаците отказаха да го продадат на държавни цени. С действията си те се опитаха да нарушат доставките на хляб за работническата класа и Червената армия и по този начин изострят политическата и икономическата ситуация в страната. Трудностите с хляба, както отбелязва априлския (1928) съвместен пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия, бяха „утежнени и усложнени от желанието на кулашката част в селата и спекулантите, които ги използват, да повишават цените на хляба и нарушават съветската ценова политика“.

  Кулаците криеха големи запаси от зърно в кошовете си, създавайки по този начин изкуствени трудности на пазара за зърно. Въпреки това, кулаците организираха изкупуването на  хляб който се изнасяше на пазара. В Омска област група спекуланти, начело с кулаци системно купуваха хляб и след това го транспортираха в Казахстан за препродажба на по-високи цени. Кулаците и спекулантите в Тюменска област за един месец  изкупиха повече от 200 хиляди пуда зърно и го закараха в други области на страната. В Одеска, Харковска области кулаците и частните търговци, укриват в складове 20-30 хиляди пуда зърно за хляб, за да се влоши ситуацията на зърнения пазар.

Борбата на кулаците не се ограничаваше  само до зърното. Те активно се противопоставят на икономическата политика на съветската държава. Кулаците поискаха свобода за частна търговия, премахване на монопола на външната търговия на хляб, промени в класовата политика в  земеделския данък, по-специално премахването на индивидуалния принцип за облагане на богатите слоеве от селото. Кулаците се бориха с особена сила срещу изграждането на колхозите и държавните селски стопанства. В същото време използват методите  за антиколхозна агитация, увреждат автомобили, палят, сплашват, подкупват и заговорничат с партийни и съветски работници, разпространяват провокативни слухове, злепоставящи селскостопанските дейци, влияят върху изостаналите слоеве на селячеството чрез църквата и духовенството, саботаж на производството на кооперативното селячество. В Лукяновски и Сергачески райони на провинция Нижни Новгород кулаците развалят вършачката на колхоза „Красная Заря“, палят гаража на колхоза „Зора на свободата“, в която е имало трактор, убиват двама активисти – организатори на колхоза. В Черниговски район в едно от селата, кулаците изгориха целия хляб и лозята, собственост на колхоза. В друго село, с техните усилия съвместното предприятие беше разбито до основи. Подобни факти се случиха в много области на държавата. Кулаците се опитаха да се възползват от трудностите които  изпитваше страната, за техните политически цели: те поискаха създаване на селски съюз, осигуряване на политически права и равно представителство при избори в органите на властта и др. Най-враждебните кулаци и антисъветски елементи, обединени в нелегални групи и организации, провеждащи кампания под лозунга „За Съветите без комунисти“, „За установяване на диктатурата на селяните вместо диктатурата на пролетариата. Отделни слоеве от контрареволюционните кулаци се застъпваха за въоръжено валяне на съветската власт. Разпространяваха листовки: „Нищо  не получихме от властите и няма да получим, трябва сами да намерим изход. Време е да вземете отново оръжие“; „От лошото управление на комунистите загива СССР. Да живее царска Русия“; „Ще изчакаме момента, когато  има война и когато ни дадат пушките в ръцете, тогава властта ще бъде в  нашите ръце.“ Кулаците също използваха такива остри форми на борба, като терор, палежи на жилищни сгради на партийни и съветски дейци, физическо насилие, побой, подлите убийства зад ъгъла станаха много често срещано явление в селото. Броят на терористичните атаки през този период се  увеличи значително. През декември 1927г. и седемте месеца на 1928г. са регистрирани 14403 терористични акта. Кулашките престъпления се засилват още повече през 1929г. Само в Сибир техният брой достига 1135 срещу 226 през 1927 г. В Украйна от октомври 1928 г. до август 1929 г. са извършени  2198 нападения. В Москва са извършени 848 случая на терор. Убити са 480 активисти, върху над 830 работници е извършено физическо посегателство. Като се взе предвид ситуацията в селата  на Средно-Волжския районен комитет на партията в свое решение от 19 юли 1928г, той отбеляза, че „фактите на терор и масови демонстрации са резултат от нарастващата активна престъпност на кулаците, те и антисъветските елементи използват грешките на местните власти за всякакви случайни причини … с цел предизвикване на масови безредици като им придават  антисъветски характер. Оценката на класовата  борба, дадена от Централния регионален комитет от Волга на партията, отразява действителната обстановка в селото, характерна за цялата страна. За активизирането  дейността на класовите противници на Съветската власт се доказва и от разкриването през 1928 г. на т.н. „случай с мините“. Както беше установено голяма група стари специалисти в Шахтинския въглищен регион на Донбас продължително време участват в икономически саботаж. Вредителите развалят машини, пълнят мините с вода,  така че стават неизползваеми,  извършват палежи, харчат големи суми пари за обекти, които нямат възвръщаемост, забавят разработването на проекти за изграждане на нови мини, провокират с речи работниците към антисъветски настроения. С всички сили се опитваха да унищожат възстановяването на въгледобивната промишленост, спиране от работа на мините в случай на военна обстановка, защото това е най-важният горивно-енергиен регион. Дейностите по разрушаването са извършени под прякото ръководство и по указания на бившите собственици на мините, които са били в чужбина. Подобни факти за подривна дейност на класовите врагове в индустриите се осъществиха в Сормовската корабостроителница, в предприятията на Ленинград, Брянск, Баку, Нижни Новгород и други градове.

1 Виж Очерци по история на Комунистическата партия на Украйна.

Киев, 1964, стр. 361.

2 Виж Л. Козлова. Московските комунисти в борбата за победа

колхоза (1927-1933). М., 1960, стр. 43. 3

CP A IML, f. 17 той. 67, д. 484, л. 27.

  Разглеждайки въпроса за „аферата в шахтите“, през април (1928) съвместният пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките отбеляза, че „разкрива нови форми и нови методи на борбата на буржоазната контрареволюция срещу пролетарската държава, срещу социалистическата индустриализация“. Засилването на класовата борба в страната, съпротивата на капиталистическите елементи срещу настъплението на социализма свидетелства за прегрупирането на класовите сили на враговете на пролетариата на сегашния етап от социалистическото строителство. С прехода от възстановяването на народната икономика към нейното социалистическо изграждане, излизат противоречията между социалистическите форми на стопанисване и капиталистическите елементи, които рязко ескалират. Класовите противници на социализма в момента на решаването на непосредствените социалистически задачи, не само  се противопоставят на мерките на съветската власт, но и преминаха към активна борба срещу нея. Подобно изостряне на класовата борба беше неизбежно. По пътя към социализма през ноември (1928) на  пленума на ЦК на партията, той имаше всички основания да твърди това. „Изпитаните трудности са свързани с изостряне на класовата борба в града и особено в провинцията, те са с повишена устойчивост, защото социалистическата атака срещу капиталистическите елементи на страната, по-специално на кулаците, израснали в условията на НЕП, прекъсна възможностите им да експлоатират”.

Под натиска на дребнобуржоазните елемент върху работническата класа, пред трудностите на социалистическото изграждане и изостряне на класовата борба в страната в редиците възникват и постепенно стават известни в партията разпространяване на настроения и възгледи, които свидетелстват за отклонението на част от комунистите вдясно от ленинската партийна политика. Хранителна почва за този вид настроения в партията беше нестабилната идейна убеденост на част от партийния състав, поради това те бяха изложени на дребнобуржоазно влияние и опасността да дегенерират в неговия непролетарски сектор заедно с най-изостаналите, които още не са преминали необходимата заводска закалка. Тези възгледи се занимаваха с фундаменталните въпроси на политическия курс на партията. Поддръжниците им твърдяха, че инвестициите в индустрията се правят за сметка на селското стопанство, че се обръща много голямо внимание за развитието на тежката индустрия и се подценява леката индустрия. Те предлагат намаляване на промишлеността, строителството, производството на материали и метал, т.е. до така наречените тесни места. „Ние, прекалихме с индустриализацията в столицата”, „Не може ли по-бавно да се развива индустрията?“ —подобни изказвания са често срещани тогава, звучели на срещи, в разговори, в пресата.

  Трудностите за хляба  с още по-голяма сила изостриха вниманието към въпросите за по-нататъшното развитие на селското стопанство и икономиката. Някои комунисти изпитваха съмнения относно правилността на партийната линия, приета от 15-ия конгрес. За организирането на колективни стопанства и изграждането на държавни стопанства, те смятаха за преждевременно насаждане на комунизъм в провинцията, че се противопоставя се на ленинския кооперативен план, смятаха, че партията подценява индивидуално земеделие. Изострянето на класовата борба в страната доведе до въпросите на първия план за връзката между класите.  Част от комунистите смятаха, че на този етап от социалистическото строителство работническата класа трябва да върви в съюз с цялото селячество, включително и с кулака. Твърдяха, че трябва да се изостави политиката на решителна борба срещу кулака, без които страната уж нямало да излезе от трудностите със зърното. Такива възгледи показват, че  редовете на партията опасността от дясно се засилваше, някои комунисти от ленинската линия които бяха за изграждането на социализма в СССР, напуснаха партията. При тези условия се изискваше твърдост при изпълнението на политическия курс, активна пропагандна дейност сред пролетариата и неговите съюзници за преодоляване на трудностите и съпротивата на капиталистическите елементи, по-нататък трябваше да се укрепи единството и сплотеността в редиците на ВКП (б).

2. СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКИ КОРЕНИ

НА ОПОРТЮНИЗМА

  Десният уклон като политическа тенденция в редиците на нашата партия се разпространи и превърна в основната опасност в края на 20-те години. Какво обяснява появата на тази тенденция в партията? Какъв вид социално-икономически причини предизвикаха увеличаване на десния уклон в периода на социалистическото строителство?

  Историческият опит показва, че отклоненията от пролетарска линия в партията, са се провеждали в миналото, и в някои партии все още се провеждат. Тези уклони се проявяват в оттеглянето на част от комунистите първо от дясно, след това от ляво от основния политически курс.

Политическата линия на партията, както е известно, е класова борба за интересите на пролетариата. В определението си партията  отчита историческата роля на пролетариата – като основна революционна сила в борбата за сваляне на капитализма и изграждането на социалистическото общество. Наличието на политическа линия, основана на научното познаване на законите на общественото развитие – е най-важното условие, което позволява на партията да води уверено работническата класа за постигане на крайните си цели. За единството на политическите възгледи и действия в партията.

 Но също така се случи, че известна част от комунистите, не бяха съгласни с политическия курс, които предлагат  друга политическа линия.  В резултат възниква вътрешнопартийна борба, в която, както показва историята не само на ВКП(б), но и на други комунистически партии, се противопоставят, от една страна, сили изразяващи класовите интереси на пролетариата, от друга – силите, които се отдалечават от класовите позиции на пролетариата и обективно изразяват преди всичко интересите на дребната буржоазия. Икономизъм, меншевизъм, отзовизъм, ликвидаторство, „ляв комунизъм“, троцкизъм, десен уклон – това в никакъв случай не е пълният списък на политическите течения, които се борят срещу пролетариата, срещу Ленинското течение в нашата партия.

  Какви са причините за подобни явления? Те имат ли обективна основа или е резултат от влиянието на субективни фактори?

  Изчерпателни отговори на тези въпроси бяха дадени от В И Ленин. Владимир Илич направи дълбок научен анализ на социално-икономическите процеси и стигна до извода, че вътрешнопартийната борба е отражение на борбата между класите и социалните групи в обществото. Една от причините за отклонението от политическата линия на партията е натискът на дребните буржоазни елементи върху работническата класа и нейната партия. В статията си  „Марксизъм и ревизионизъм “ В. И. Ленин пише, че „до пролетариатът винаги е широката прослойка на дребната буржоазия, на  дребните собственици. Капитализмът се ражда от дребното производство. Редицата на „средните слоеве“ неизбежно се създават от капитализма… Тези нови малки производители също отново са неизбежно хвърлени от конкуренцията в редовете на пролетариата. Съвсем естествено е, че дребнобуржоазният мироглед отново и отново влиза в редиците на широките работнически партии”. Пролетариатът като класа непрекъснато се попълва от представители на дребната буржоазия и в тази връзка неизбежно в нейните редици проникват  настроения и нагласи, които отразяват интересите на дребната буржоазия. Наред с това и самият пролетариат е тясно в контакт с дребната буржоазия, постоянно изпитва неговия натиск и влияние. Дребната буржоазия в своята социално-икономическа природа е много нестабилна, тя може да се втурне от едната крайност в другата.  При разруха  преминава в редиците на пролетариата предизвиква в него „свръхреволюционни“ настроения и тя излиза с искания за незабавно, „директни и решителни“ действия срещу капитализма, без да се съобразява с условията и съотношението на силите. Такъв вид настроения проникват в работническата класа, а чрез нея и в партията. И  в групите се появяват изключително „революционни“ хора, които са чужди на старанието и дългата работа сред масите, за да ги подготви за революцията. Скривайки се зад псевдореволюционни „леви“ фрази,  те се опитват да отклонят партията от нейния твърд пролетарски курс. От друга страна дребната буржоазия е много обвързана с частната собственост. Разочарована от невъзможността за незабавното „революционно“ постигане на своите цели, тя се опитва да укрепи икономическата си позиция, запазва се като социална прослойка, противопоставяща се на всякакви големи промени. Тези настроения проникват и в средата на пролетариата и след това в редиците на партията, образувайки плодородна почва за десен опортюнизъм. Дребната буржоазия е такава социално-класова база на десните и „левите“ отклонения от последователната революционна партийна линия. И двете по своята класова същност са дребнобуржоазни и изразяват колебанията и нестабилността на дребната буржоазия.

 В.И. Ленин. Поли. кол. цит., том 17, стр. 25.

  В. И. Ленин многократно отбелязва, че болшевизмът е израснал, калил и укрепнал в борбата на двата фронта – срещу опортюнизма, който е основният враг, както и с ултрареволюционните публикации на „левите“ фразьори. Препоръките на Ленин за корените  и., социално класовата същността на опортюнизма помага да се изяснят причините, които предизвикват появата на десния уклон във ВКП(б). Известно е, че у нас преобладава селячеството, което през 1928 г. съставлява 72,9% от общия брой на населението. Тогава имаше 25 милиона селски стопанства. В условията на съветска власт решаващ за тяхното развитие е процесът на разширяване и укрепване на средните селски стопанства, които представляват основната маса от селячеството, като негова централна база. В същото време дребното производство, макар и в ограничен брой, неизбежно породи кулашкото стопанство.  Тяхната природа, посочи В. И. Ленин, селяните, включително и средните селяни, се характеризират с двойственост. От една страна, това са усърдни работници, които водят своята икономика, основана на личен труд. В този смисъл те естествено гравитират към пролетариата и при правилна работа на политиците  те могат уверено да следват социалистическия път. От друга страна, това са собствениците стремейки се да натрупат и разширят икономиката си  с цел обогатяване, способни са да използва наемен труд. Частно капиталистическата тенденция на дребния производител  клони към селската буржоазия, при определени условия, той може да е в нейното поле. Тази двойна природа определя и междинното положение на малкия производител, той не може да играе самостоятелна роля в социално-икономическия  живот. Той или е под влиянието на буржоазията,  или следва пролетариата. Говорейки за свойството на дребната буржоазия, В. И. Ленин посочи: „Или под ръководството на пролетариата или под ръководството на капиталистите – е средата на нашия любимец“ . За политическото поведение на дребния производител, характеризиращ се с колебания в една посока, след това в друга, което е следствие от икономическото му положение през определени исторически периоди, когато стават големи обрати в икономическия живот, колебанията на дребната буржоазия могат рязко да се засилят. „Класата на дребните стопани“, пише В.И. Ленин не може да не изпита серия от колебания. Трудностите на прехода, въздействат на буржоазията  и неизбежно причинява от време на време колебания в настроението на тази маса.

  Колебанията в редиците на дребната буржоазия се засилват през втората половина на 20-те години, когато страната ни пристъпи към радикално социалистическо изграждане на народната икономика. Селото развиваше производство си в сътрудничество с работническата класа, което означаваше разбиване на старите икономически отношения. Вървеше политика на ограничаване и изместване на капиталистическите елементи, широко  укрепват позициите на социализма в икономиката на страната. При тези условия възниква остър конфликт между тенденцията за запазване на вековните икономически основи и тенденцията на тяхното революционно преобразуване и създаване на нови, социалистически форми на икономиката. Всичко това доведе до активизиране на дребнобуржоазните елементи. Колебания има и в политиката на средната буржоазията в града. Занаятчиите, търговците изразиха недоволството си от политиката на съветската държава, активно се съпротивляваха срещу настъплението на социализма. Оказа се че дребнобуржоазните елементи  могат да оказват въздействие върху работническата класа. Чрез множество канали дребнобуржоазните настроения проникват в нейната среда. Дребните производители, казва Ленин, „обграждат пролетариата от всички страни с дребнобуржоазни елементи, насищат го с тях, покваряват го , предизвикват постоянно рецидивите на дребните буржоа безгръбначност, разпокъсаност, индивидуализъм, преходи от ентусиазъм до униние“. По един или друг начин работническата класа преживя добре познатия натиск който се съживи поради разгръщането на социалистическата атака срещу дребната буржоазия, особено след като тя заедно със служителите представляваше едва 17,3% от общия брой на населението. Въпреки това, дори  самата работническа класа претърпя количествени и качествени промени. Във връзка с индустриализацията, едрата промишленост бързо нарасна. Основното попълване редиците на работническата класа стана за сметка на дребната буржоазия от града и особено от селото. Липсата на пролетарска закалка на тези елементи, попаднали в средата на работническата класа, доведе в нея дребно собственически настроения. Разбира се, работническата класа остана върху твърдата пролетарска идеология, уверено следвайки своя авангард -комунистическата партия. Тя представляваше решаващата и последователна революционна сила в  социалистическото строителство, водеща широките селски маси. Но въпреки това се оказаха в нейните редици и колебаещи се дребно буржоазни елементи. Така работническата класа преживя, от една страна, натиска на дребнобуржоазните елементи, а от друга – нестабилното влияние на дребнобуржоазните настроения на определени части от работниците в собствената им среда. Под въздействието на тези фактори, главно в изостаналите слоеве на работническата класа започнаха да изпитват съмнения относно възможността за изпълнение на задачите по социалистическото строителство. Такива настроения, проникващи в редиците на партията, естествено, се оказаха много благодатна почва за появата на такава опортюнистична тенденция като десния уклон.  Голямо влияние върху формирането на десния опортюнизъм в редовете на партията през този период доведе изострянето на класовата борба в страната, засилването на съпротивата на капиталистическите елементи и социалистическите мерки на съветската държава. Кулаците и непманите по това  време представляват 4,6% от цялото население. Въпреки че делът им в общото население беше малък, въпреки това те продължаваха да играят важна роля в икономическия живот. Непманите представляваха само една трета от оборота на дребно и една седма от производството на индустриални продукти. Кулаците дадоха 20% хляб за пазара. С общото намаляване на специфичното тегло на капиталистическото производство в националната икономика то все още продължи абсолютния си растеж. Съществуващите слоеве на буржоазията активно се бориха срещу социалистическата индустриализация на страната, решителната атака срещу капиталистическите елементи, от  политиката на държавата доведе до изтласкването им от всички сфери на народно стопанство, а след това и до пълна ликвидация.

  Ноемврийският (1928) пленум на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките отбелязва, че изострянето на съпротивата срещу социалистическото строителство от буржоазно-капиталистическите слоеве (кулаци, непмани, буржоазна интелигенция, контрареволюционни елементи) внасят колебания в редовете на нашите съюзници от дребнобуржоазната среда. На свой ред тези колебания се отразяват в дребнобуржоазното ориентиране на по-малко стабилната част от работническата класа, изразяващо се в опортюнистични тенденции на отделни части в партията. Всичко това доведе до това, че „дясната открито опортюнистична опасност  доведе до предаване на партийната позиция под натиска на дребнобуржоазните елементи“.  Оттук и идейното сходство на изискванията на капиталистическите елементи и политическите позиции  на десния уклон. Разбира се, това съвпадение не може да се разбира като пряко изразяване на интересите от десните опортюнисти кулаци и непмани. Но обективно позицията на десния уклон беше отражение на дребнобуржоазния натиск върху работническата класа и нейната партия, изразяване на интересите именно на капиталистическите елементи. При следването на ленинската генерална линия за изграждането на социализма, нашата партия винаги се е съобразявала със съществуването на опити за ревизия или „от ляво“, или от дясно от нея. Тези явления представляваха само възможност за един или друг опортюнизъм. Но при определени обстоятелства такава възможност може да стане реалност, превръщайки се в политическо течение, заплашващо да отклони партията  от правилния ленински път.

  Затова партията призова комунистите за преодоляване на подобни тенденции. XIV конгрес в резолюцията на доклада на Централния комитет посочи с изключителна яснота, например, наличието в редовете на ВКП(б) на два уклона от нейната политическа линия. Най-опасният през този период беше „левия“, троцкистки уклон, поддръжниците на който проповядваха свръхиндустриализация, игнориране на средния селянин като централна фигура на селячеството. Скривайки се зад „лявата революционна“ фраза предложена от троцкистите, водеше по същество до разрив на икономическия съюз със средния селянин и следователно до разрушаване на социалистическото строителство като цяло. Конгресът призна, че този уклон е връщане към политиката на лишаване от собственост, разрушаване на сегашната партийна линия в провинцията, линия, която вече е осигурила сериозни политически успехи, прекъсване на връзката между пролетариата и селячеството и, следователно, разрушаването на цялата наша строителна работа“

*

„ВКП(б) в резолюции …“, том 4, стр. 145.

  Наред с троцкистката опозиция имаше и дясна опасност. Тя се състоеше в това, че някои от комунистите се противопоставиха на борбата срещу капиталистическите елементи, по-специално кулаците, изискващи създаването на условия за по-нататъшното издигане и укрепване на техните икономически позиции. XIV конгрес на КПСС (б) осъди уклона, състоящ се „в подценяване на преобразуванията в провинцията, не виждайки опасностите, свързани с растежа на кулаците и различните форми на капиталистическата експлоатация, не разбиращи цялата необходимост от противодействие на кулаците и ограничаване на експлоататорските им стремежи…”. Но основната опасност през този период представляваха троцкистите и                      зиновиевците. И партията съсредоточи силите си върху тяхното  идейно и организационно поражение.

  Десните опортюнисти, криещи различията си с партията, не посмяха тогава да излязат открито и дори участваха в борбата срещу троцкистката опозиция. Но борбата с троцкистите, както каза И. В. Сталин на ноемврийския (1929) пленум на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките, от дясно ние „не сме разчитали да започнат изграждането на колхозите и совхозите, да приемат болшевишкия темп в индустриалното развитие и изкореняването на капитализма, и след това, за да се измъкнат от атаката на кулаците, изчакват с колхозните и държавните стопанства, забавят бързите темпове за развитие на индустрията, разчистват пътя за мирно врастване на кулака в социализма“.

  След ХV конгрес, когато партията провъзгласи курса за бързо провеждане на колективизацията, социалистическата индустриализация и засили настъплението срещу кулаците и непманите, като основна опасност във ВКП (б) беше обявен десния уклон.

1 „КПСС в резолюции…”, т. 3. М., 1970, с. 249. 2 Пак там.

3CPA IML, f. 17 той. 2, д. 441, бр. I, стр. 136.

3. ПРЕВРЪЩАНЕ НА ДЕСНИЯ УКЛОН В ГЛАВНА ОПАСНОСТ В ПАРТИЯТА

  Дясната опасност се увеличи неизмеримо, когато установи, че опортюнистическите идеи са споделени и подкрепени от някои членове на Централния комитет и Политбюро. Централният комитет очерта основните различия във възгледите за политическия курс на партията.

  Бухарин, Риков, Томски, Угланов и някои други, заемащи отговорни длъжности в партията и Съветската държава, все повече започват да се противопоставят на политическата линия на партията, очертана от XV конгрес на ВКП (б). Така с течение на времето тези действия прераснаха в остра борба за въплъщение на идеологията на десния уклон в длъжностните лица на партийната политика. Уплашена от сложността на международната и вътрешната ситуация, опозицията поиска ревизия на курса на Ленин за индустриализация на страната, да се отхвърли социалистическото изграждане на селското стопанство и против настъплението срещу капиталистическите елементи.

  На практика тези искания означаваха отслабване на диктатурата на пролетариата под опеката на дребнобуржоазните елементи и класовите врагове на съветската власт. Първите протести на десни уклонисти срещу генералната линия на партията са към началото на 1928 г. Това е времето, когато ЦК, партийните организациите на страната с голям ентусиазъм започнаха   практическото изпълнение на поставените задачи от XV конгрес на ВКП (б). В документите, които прие той комунистите видяха конкретно въплъщение на ленинските идеи в изграждането на социализма у нас.

  Въз основа на техните теоретични и политически възгледи, десните незабавно започнаха атака срещу ЦК, обвинявайки го, че се отклонява от инструкциите  на XV партиен конгрес. Те започнаха да разпространяват идеята, че противно на решенията на XV конгрес, страната ще осъществи бърза индустриализация, като се инвестират възможно най-много пари в тежката промишленост, че страната се задушава от увличането по изграждането на колективни и държавни стопанства, че действията срещу кулаците са прекомерни. В писма и изявления десницата се твърди, че  практическата дейност на ЦК идеологически  дезориентира партията, отклонява се от нейните решения. Криейки се зад такива обвинения те искаха да наложат своята линия на партията. Непосредственият повод за засилване на атаките на десницата бяха тежките проблеми с хляба, особено  на социалистическото строителство.

  В писмото „Първи резултати от тръжната кампания и по-нататъшни задачи на партията”, изпратен на 13 февруари 1928 г. до всички партийни организации в страната, Централният комитет на партията направи задълбочен анализ на причините за трудностите при закупуването на зърно и определените мерки за тяхното преодоляване. В същото време Централният комитет посочи необходимостта от „продължаване натиска срещу кулаците -които  притежават големи стокови излишъци от зърно, провеждащите този натиск единствено да се извършва върху основата на съветската законност (по-специално чрез прилагане на практиката във връзка с отделните злонамерени елементи, които притежават излишъци от две хиляди и повече пуда търгуемо зърно, член 107 от Наказателния кодекс на РСФСР и съответния член от украинския кодекс), в никакъв случай не наранява чрез тези и подобни мерки средните селяни и селячеството“.

  Лидерите на дясното крило Бухарин, Риков, Томски подценяват отрицателната роля на кулака в зърнените трудности. Казаха, че те не са заради кулака който не би могъл да дезорганизира зърнения пазар, а това, че страната не произвежда достатъчно хляб. „И ако хлябът  изобщо недостига“, посочи  в бележката си Бухарин до ЦК , „тогава как кулакът ще ни „помогне”?

  Фактът, че страната изпитва недостиг на продаваем хляб в условията на индустриализация никой и никога не е отричал. Но беше добре известно, че брутната зърнена реколта през 1927/28 г. не е по-малка от  предишната. Следователно възникнаха трудности с хляба не заради липсата на хляб в страната, както смятаха десните, а защото наличното продаваемо зърно беше по селата, и преди всичко в кошовете на кулаците. В същото време десните започнаха усилено пропагандират тезата: набелязаните мерки, казват те, от партията за преодоляването на трудностите с хляба на практика означава връщане към присвояването на излишъка, премахване на новата икономическа политика. Разпространението на такива възгледи доведе до идейно-политическия раздор в редовете на партията. Поради това Централният комитет беше принуден в писмото си от 13 февруари 1928 г. да подчертае: „Бърборенето, че ние уж отменяме НЕП, въвеждайки присвояването на излишъка, лишаването от собственост и т. н е контрареволюционно бърборене, срещу което трябва да се води решителна борба. НЕП е в основата на нашата икономическа политика и остава такъв за дълъг исторически период. Известното подценяване на ролята на кулака като класа враждебна на съветската власт се състоя, по-специално, в някои селски партийни организации и отделни комунисти. Често нарушавайки лозунга на Ленин –разчитане на бедните, съюз със средните селяни, борба срещу кулаците. Слабо извършена работа по организирането и обединяването на бедните, не са взети мерки за ограничаване и изтласкването на капиталистическите елементи, не беше отблъсната съпротивата на кулаците срещу мерките на държавите от Съветския съюз. Посочвайки този факт, в същото писмо до ЦК

отбеляза: „В нашите организации, както в партията, така и при други елементи, които не виждат класи в провинцията, не разбират основите на нашата класова политика и се опитват да вършат работата по такъв начин, че да не обидят никого, искат да живеят в мир с кулака и общо взето получават популярност сред „всички слоеве“ на селото“.

  Тези предупреждения от ЦК имаха съществено значение за борбата срещу растящата дясна опасност в партията. Има различни гледни точки по редица аспекти. Във връзка с аферата в мините. Десните се стремяха да се подмазват на класова основа на икономическата контрареволюция във въглищната промишленост, обясняваща „аферата с мините“ само като пропуски в работата на партията, на съветската и на профсъюзните организации. Чрез преклонението си пред буржоазните специалисти десните подцениха задачата да подготвят в ускорен темп персонал от средите на работническата класа. Според Г. К. Орджоникидзе „ задачите пред партията и тяхното решение, предизвика сред членовете на Политбюро някакво несъответствие, кавга”3. Възникващите разногласия по фундаменталните въпроси по политиката на партията станаха явни през април (1928) на Пленума на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките. Ако мнозинството членове на Централният комитет смяташе, че в основата на възникналите трудности лежат  социално-икономически причини и неправилното планиране само ги усложнява,  Риков, Томски, Угланов твърдят, че трудностите са възникнали уж в резултат на грешни политики, грешки в ръководството и недостатъци в планирането. Особено място в изказванията на десницата зае въпросът за политическото настроение на работническата класа и селячеството. Те изразяват идеята, че в страната сякаш се разраства недоволство от политиката на партията, както и от работата на ръководните органи, в провинцията позицията на съветската власт отслабна, отношенията със средния селянин се влошиха, ситуацията става по-сложна . Тази  преценка, както казват  членовете на ЦК, не отговаряше на действителността. Така от началото на 1928 г. десните  първи започнаха борба срещу политическия курс на партията, срещу Централния комитет.

  „… Буквално на втория ден след XV конгрес“, отбеляза К. Е. Ворошилов на XVI конгрес на ВКП (б), – Риков, Томски и Бухарин показаха истинското си лице, започнаха да управляват и да се противопоставят на политиката на Централния комитет …която беше единствената правилна, единствено възможна политика в нашите условия”. В речта си на априлския (1929 г.) съвместен пленум на ЦК и Централната контролна комисия С. В. Косиор каза, че са възникнали разногласия в началото на 1928 г. поради трудностите със зърното, когато Бухарин, Риков, Томски дават принципно различна оценка на критичните политически въпроси, имат различен подход към решаването на непосредствените задачи на социалистическото строителство. „Потвърждавам, каза С. В. Косиор, че борбата вътре в Политбюро не беше от Централния комитет. Тези несъгласия на тези трима другари възникнаха в Политбюро и те ги изкараха на улицата пред вратите на Политбюро – като започнаха да ръководят атаката срещу ЦК”. Несъгласни са с партийната политика, стремят се да очернят практическата работа на ЦК за прилагането и՛,  под предлог за обсъждане на общополитически въпроси искат да променят политическия курс на партията. В писмо до И. В. Сталин Бухарин през юни 1928 г  изрази недоволството си от това, че предложенията му за обсъждане на общи въпроси на политиката не намери подкрепа в Политбюро. Той написа: „Нямаме линия, нямаме общи мнения”, работата се извършва без „завършен план”. Тези неоснователни обвинения можеха да означават само това, че Бухарин и съратниците му Риков и Томски се съмняваха в правилността на партийната линия и те биха искали да си осигурят правото да разпространяват идеи и предложения, които противоречат на решенията на XV конгрес на партията. В същото писмо Бухарин се опита да заяви вижданията на десницата по редица основни въпроси на партийната политика. В тях се посочва, че дейността на Централния комитет по изпълнение на решенията на XV конгрес на ВКП (б) „идеологически дезориентира партията“, разви се „нова политическа линия, различна от линията на 15-ия конгрес. От такъв вид оценка на работата на ЦК свидетелства, че десницата погрешно тълкува решенията на 15-ия конгрес и се стреми да насочи развитието на страната в съответствие с нейните политически възгледи. Идеологическата дезориентация на партията, според автора на писмото, се изразява в извършване на работа по широко разгръщане на строителството на колективните и държавни стопанства, които уж не произтичали от решенията на 15-ия конгрес. Обвиняването на  партията в подценяване на отделното частно селско стопанство, Бухарин многозначително попита: „Остава ли курсът към малките спестявания или е остарял? За възхода на индивидуалните стопанства или и той също е остарял? Постепенно се изострят различията в Централния комитет засилва се десния уклон в редовете на партията. Усещането за идеологическата

подкрепа от някои членове на Политбюро, десните елементи започнаха да  разпространяват още по-активно  възгледите си. На 15 юни 1928 г. кандидат-членът на ЦК Фрумкин изпрати писмо до членовете на Политбюро, в което обобщава политическата линия на десницата. Тези възгледи и предложения, както е посочено от автора, бяха присъщи не само на него, те бяха подкрепени от мнозина комунисти.“ Въпреки че в това твърдение имаше някои преувеличения, то такива настроения наистина съществуваха в редиците на партията. При описанието на международната и вътрешна обстановка за съветска държава, авторът твърди, че в нея протича процес на отслабване на политическите и икономическите сили, и това обстоятелство е „основният и решаващ фактор за напредъка на капиталистическия свят в СССР“. Политическата ситуация в страната се характеризира с влошено, „село, с изключение на малка част от бедните, които ни се противопоставят“, и „тези настроения вече започват да преливат в работническите и градските центрове“, „съюзникът  – средният селянин ни обърна гръб”. За провежданата политика за организиране на колективните и държавни стопанства те твърдят, че „води основните маси от средните селяни до безнадеждност, безполезност“, и наложеното темпо на социалистическо строителството може да доведе само до смъртта на съветската власт. Фрумкин смятал че трудностите, които изпитва страната  ще са непреодолими, ако партията не промени политиката си. Авторът на писмото вижда основната причина за това положение в политическата  преориентация на партията, която настъпила, според него, в резултат на неизпълнението от ЦК на решенията на XIV и XV конгреси. Писмото предлага ЦК да се откаже от строителството на държавни и колективни стопанства „в шоков и супер шоков ред“, да не създават ограничения върху производството на хляб от кулашки стопанства, за „всеки милион пуда зърно,  без значение в коя група влиза, за да укрепне диктатурата на пролетариата „, за възстановяване на свободния пазар на зърно, да се увеличи максимално цената на закупения хляб и т.н. „Ясно  осъзнавам“, пише Фрумкин, че изпълнението на тези мерки ще изискват отслабване на нашия натиск върху частния търговец, иначе ще загине. За социалистическо строителство … преди всичко е необходимо да се преориентират  собствените ни партийни редове.“ Въпреки че писмото беше адресирано само до членовете на Политбюро на Централния комитет, то беше интензивно разпространено в Московската партийна организация, превърнала се в идеологическо знаме, около което се събраха десните елементи.

  Централният комитет не можеше да не отговори на писмото на Фрумкин. Бухарин, Риков, Томски и Угланов бяха против даването на политическа оценка на предложенията, посочени в писмото. Угланов например по-късно призна, че е бил „против необходимостта да се изпраща отговор на писмото на Фрумкин…”. Но да оставим без принципна оценка изложеното в писмото, становищата и предложенията, които претендират, по същество, да оправдаят различната политическа линия на партията, би означавало обективно популяризиране на техните искания с по-нататъшно разпространение и съответно укрепване на десните сили в партията. Отговорът на писмото на Фрумкин беше изготвен от И. В. Сталин и представен от Секретариата на ЦК до Политбюро. В края на юни 1928г Политбюро одобри текста на отговора. ЦК преди всичко направи оценка на несъстоятелността в писмото на вътрешните и външните  разпоредби на СССР. Партията вярваше, че страната не  отслабва, но постоянното нарастване и укрепване на политическите и икономическите сили в капиталистическите държави настъпват към СССР не защото  отслабват неговата сила, а защото укрепването на позициите на социализма представлява сериозна заплаха за съществуването на капитализма. Тезата за надвисналата заплаха за смъртта на Съветския съюз и скъсване на съюза на работническата класа с основните селски маси, Централният комитет на ВКП (б) разглежда като прекомерно преувеличение на преживените трудности, като проява на нестабилността на изпадащите в паника елементи. „Разбира се, би било погрешно да се подценява значението на нашите трудности“, се казва в отговора на Политбюро. Но би било още по-грешно да се преувеличава тяхното значение, губят равновесие и се паникьосват. Няма съмнение, че кулакът е озлобен срещу Съветския съюз и неговите власти: би било странно да изискваме приятелските им отношения със съветската власт. Няма съмнение, че кулакът има влияние сред известна част от бедните и средните селяни. Но да заключим на тази база, че повечето от бедните и средните селяни се противопоставят на съветската власт, където  „Тези настроения вече започват да се пренасят и в работата на градските центрове“, означава да загубиш ума си и да изпаднеш в паника“ . Централният комитет показа, че партията не промени политическата си линия, тя последователно изпълнява решенията на 15-ия конгрес. Предложенията за връщане към 14-ия конгрес на практика означаваше изоставянето на политиката на решително настъпление срещу кулака, от изграждането на колхози и държавни стопанства, от ускоряване на темповете на социалистическото строителство.

1 Виж И. В. Сталин. Съчинения, т. I, с. 116-126.

2 Пак там, стр. 117-118.

  Залогът в разрешаването на зърнения проблем е само за индивидуалния селянин и особено за кулака в икономиката с явно подценяване на ролята на совхозите и колхозите което свидетелства, че десницата отрича курса за социалистическото изграждане на селското стопанство, предложен от XV конгрес на ВКП (б). Също не е вярно твърдението за предполагаем разрив на съюза на работническата класа с основните, по-специално средните и дребните селяни. Вярно, във връзка с фактите за ексцесии и администриране по време на зърнозакупките сред част от средните селяни имаше нездрави настроения. Но е известно , че ЦК взе решителни мерки за коригиране на направените грешки. Като цяло обаче съюзът със средните селяни не беше подкопан, но дори значително укрепена, понеже партията през първата половина на 1928 г. извършва редица събития, които предизвикаха интереса на средните селяни в развитието на тяхната икономика. „На пръв поглед може да изглежда — отбелязва отговорът на Политбюро — че писмото на Фрумкин е написано под знамето за защита на делото за съюза със средния селянин. Но това е само привидно.  Всъщност писмото на Фрумкин е петиция на кулаците, петиция за премахване на ограниченията срещу кулаците. Който иска да укрепи каузата за съюза със средният селянин не може да иска отслабване на борбата срещу кулаците“.

  Така покрай отговора на Политбюро на ЦК, с който беше запознат актива на партията,  където беше направена подробна критика на възгледите на десницата, задачата беше да се укрепи идеологическата пропаганда срещу нарастващата дясна опасност. Интересите на борбата за изпълнение на ленинския план за изграждането на социализма изискваше всестранно укрепване единството и сплотеността на редовете на партията. Всякакви колебания, уклони от политическата линия представляваха голяма опасност не само за партията, но и за социалистическото строителство. В. И. Ленин неведнъж е подчертавал: „Ние сме страна, бореща се в условия на повишени трудности. Трябва да си кажем: за да е трайно единството, е необходимо всяко отклоняване да бъде осъдено. Тъй като то трябва да се начертае, да се обоснове и обсъди”.

1 И. В. Сталин. Съчинения, т. 11, с. 125-126.

2 Я. И. Ленин. Полета. кол. цит., том 43, стр. 101.

  Какви са особеностите на уклона като политическо течение в рамките на партията? Дълбока и изчерпателна характеристика дава В. И. Ленин. Той посочи, че уклонът – това е такава вътрешнопартийна тенденция, когато част от членовете на партията позволяват да има добре известни политически колебания, нестабилност,  като се отклоняват от общоприетата партийна политика. Уклоните на опозиционните групировки се различават   преди всичко поради факта, че неговите носители нямат ясно изразена политическа програма, организационна връзка между своите поддръжници. Следователно Ленин смята за възможно да се коригират кривналите от правия партиен път, освен, разбира се, ако не признаят грешките си. Задачата на партията във връзка с уклоните, Владимир Илич вижда в това, те  да се открият навреме, да се вземат своевременни мерки за предотвратяване на задълбочаването и разширяването на неговото влияние. „Разривът все още не е задължителен.

  Разбира се, – каза В. И. Ленин, – уклонът е това, което може да се коригира. Хората са се изгубили или са започнали да се отклоняват, но все пак могат да се поправят. Това е мой поглед, и се изразява с руската дума „отклонение“. Тя  подчертава, че все нещо още не е налице за разрив, за  това  желанието трябва преди всичко да се постави в неговата цялост за обсъждане.

  В случая партията не можеше да остане безразлична към опитите да се направят промени в политическия си курс. Въз основа на дълбок анализ на социално-икономическата ситуация, както и политическите оценки, получили определено разпространение на възгледи, партията стигна до извода, че в нейните редове дясната опортюнистична тенденция се е засилила. В решенията на ноемврийския (1928 г.) пленум на ЦК на ВКП(б) беше отбелязано, че „десният (откровено опортюнистичен) уклон, който намира своя израз в стремежа за забавяне и затормозяване на по-нататъшното изграждане на едрата индустрия, в пренебрежителното или отрицателното отношение към колхозите и държавните селски стопанства, в подценяването и очернянето на класовата борба,  по-специално борбата срещу кулаците, в бюрократичното високомерие към нуждите на масите, като се подценява борбата срещу бюрокрацията, в подценяването на военната опасност и т.н.”

  При оценката на възгледите и действията на някои комунисти като отклонение от генералната линия, партията използва  изключително ясните ленински инструкции по този въпрос.

1 В. И. Ленин. Пол. кол. цит., том 43> стр. 101.

2 „ЦК в резолюции…”, том 4, стр. 136.

  Тя разбираше това, като се изказа открито и директно по въпроса за моралните уклони, тогава тази болест можеше да се разпространи и да обхване големи групи от комунистите.  Бяха предприети стъпки за обясняване на членовете на партия и широките обществени маси на трудещите се за корените на десния опортюнизъм, като разобличи неговата политическа линия, която обективно изразяваше интересите на капиталистическите елементи, особено на кулаците.

  Анализирането на вътрешнопартийната обстановка, както и новата вълна на социалистическото строителство, партията стигна до извода, че десният уклон е основната опасност в нейните редици. В резолюцията от ноември (1928 г.) Пленумът на ЦК заяви, че „в момента основната опасност във  ВКП(б) е опасността от дясно, от откровено опортюнистичния уклон, който се появи  от настоящата социално-икономическа ситуация, и от това, че в борбата срещу троцкистката идеология партията вече постигна редица решителни успехи.

  Какво беше обяснението, че десния уклон стана основната опасност в партията?

  На първо място фактът, че неговата политическа линия отразява обективно настроенията и интересите на капиталистическите елементи като цяло и кулаците в частност. След всичко това беше добре известно, че срещу мерките на съветската власт в областта на социалистическата индустриализация, социалистическото изграждане на селското стопанство бяха предимно капиталистическите елементи. Те се стремяха, ако не да пречат, то да забавят социалистическо строителство, надявайки се на възможността за реставрация на капитализма у нас. В настоящата ситуация изпълнението на линията на десния  уклон косвено съвпадаше с изискванията на капиталистическите елементи и можеше да доведе до отслабване силите на социализма. „Когато не можеш да видиш веднага, – какви политически или социални групи, сили, величини защитават познати предложения, мерки и т.н., винаги трябва да се задава въпросът: „Кой има полза?“…

  В политиката няма значение кой защитава пряко познати възгледи. Важното е кой има полза от тях, от тези възгледи, от тези предложения,  от тези мерки”.

1 „КПСС в резолюции…”, т. 4, с. 137.

2 В. И. Ленин. Поли. кол. сън., том 23, стр. 61.

  Ако приложим този ленински принцип към оценката за политическата опозиция на десните, лесно се вижда чии интереси тя изразява. Затова не е случайно, че XVI партийна конференция призна, че възгледите и принципите на десните са „идеологическо отражение на натиска от съветската държава срещу капиталистическата държава и нейните елементи…“ В. И. Ленин многократно изтъква наличието на условия за реставрация на капитализма у нас. “ Ние  живеем в дребнособственическа селска страна, пише той, за капитализма в Русия има по-добра икономическа база, отколкото за комунизма“. Партията в нейната политика взе предвид това предупреждение на Владимир Илич. Разбира се, през последните години имаше добре познати промени: индустрията се развива бързо, развива кооперативно движение в провинцията, засилва обществения сектор в търговията, засилени са позициите на социализма.

  Въпреки това СССР продължава да бъде държава доминирана от дребно селско стопанство, имаше постоянна заплаха от капиталистическите страни. Следователно имаше опасност от реставрация на капитализма. Пренебрегвайки неговата власт,  опортюнистите приспиват бдителността на партията и работническата класа срещу кулаците и непманите, които засилиха борбата срещу съветска държава.

  Опасността от десен уклон се крие и във факта,  че неговите представители прикриват истинската същност на тяхната идеология и политика. Като всички опортюнисти, те се опитаха да прикрият отстъплението си от знамето на марксизма-ленинизма, лицемерно обявявайки, че стоят на позициите на партията, като имат „незначителни” различия само в средствата и методите на тяхното изпълнение. Всъщност имаха политическа линия, която се отклонява от ленинската политика на партията, беше нейната пряка противоположност.

  Подобно поведение отдясно може да бъде подвеждащо. Те говорят, че трудностите и влошаването на класовите битките са породени от уж грешната политика на партията, която не трябва да увеличава темповете на индустриализацията, която уж е постигната „с цената на най-голямо пренапрежение на силите и означава  „че кулакът – изобщо не е враг, а е „справедлив човек“, даващ хляб на страната, че изграждането на колективни  и държавни селски стопанства е преждевременно, и че подкопава индивидуалните стимули;  на селските ферми и т.н., и т.н., и т.н. Тази проповед създаде илюзията, че е възможно по-спокойно движение напред и може да се усъмним относно правилността на политиката на Ленин, на партията и нейния ЦК. Вместо да сплотява партията като провеждат генералната линия, десните внасят дезорганизация в работническата класа и нейната партия, с действията си посяха песимизъм и неверие в успешното решаване на задачите на социалистическото строителство.

  Партията имаше богат опит в политическата борба срещу троцкистката опозиция, комунистите знаеха добре същността на своята идеология и политика, предприе навременни действия за разкриване и изолиране на изказванията на троцкистите. Но същото не може да се каже за десния уклон. Значителни слоеве комунисти и дори отделни партийни организации, намирайки се под впечатлението за скорошна борба с троцкистите, не забелязаха укрепването на дясната опасност, подценяват значението на борбата с нея. Опасността от десен уклон също се увеличи във връзка с фактът, че в контекста на социалистическата атака започнаха да надигат глава класовите врагове на Съветския съюз, на неговата власт, политическите противници на ВКП(б) се засилиха, възраждането и разпространението на буржоазната идеология също. Наред с преките антисъветски изказвания те се опитаха да използват за свои цели наличното разделение в партията, подкрепяха политическата линия и практически действия на десните уклонисти. Враговете на диктатурата на пролетариата и социализма се стремяха да използват всяка възможност за битка с партията и нейната ленинска политика. В. И. Ленин многократно обръща внимание за тези методи на противниците на съветската власт и предубедените представители на уклонистите и опозицията, че тяхната борба срещу партията подкрепят класовите врагове на пролетариата и независимо от волята на опозиционерите и уклонистите могат да станат техните съюзници.

  Относно събитията от 1921 г.,  особено когато троцкистите и анархо-синдикалистите се активизираха, Ленин каза: „… враговете, убедени в безнадеждността на контрареволюцията вдигнаха открито бялото знаме,  сега с всички усилия се придържаха към вътрешните разделения в РКП(б) за да придвижат контрареволюцията по един или друг начин чрез прехвърляне на властта към най-близката политическа линия във вид на признаване на съветската власт „.

От разногласията във ВКП (б)  меншевиките се опитаха да направят  за себе си политически капитал . Те системно публикуваха статии в социалистическия бюлетин за вътрешната ситуация във ВКП (б), за десния уклон и неговата програма. Меншевиките злорадстваха от тази публичност, предвещаваща неизбежен крах на партията и смъртта на диктатурата на пролетариата. И така, в редакцията им, те написаха не без ентусиазъм:„ Не могат  да се пророкуват  дати. Но има съмнения че: болшевишката диктатура върви към криза, тоя е осъдена от историята да падне. Критикуваха съветската власт и комунизма в партията, меншевиките симпатизираха на десните уклонисти. Те добре разбраха, че в случай на победа могат да се създадат условия за политическо  възраждане на социалдемокрацията в Русия. „Цялата линия от искания на дясната опозиция, се споменава в една от техните статии, клонят към меншевизма или социалдемокрацията, дотолкова доколкото меншевизмът можеше да бъде подкрепян. Едва сега, най-после, в средата на „дясната опозиция“, могат да се изградят различни  влиятелни кадри от комунистически работници, за които отхвърлянето на утопизмът ще бъде начинът за преход към социалдемокрацията“. Отношението на меншевиките към десния уклон е много ясно формулиран в статията „Дясната  опозиция“, която заяви, че този уклон може „при определени условия да играе ролята на повратна точка и следователно заслужава най-близкото и най-внимателно отношение”.

  Външните и вътрешните врагове, осезаемо засилиха действията си срещу съветската страна. Империалистическите държави засилиха икономическия си натиск. Те не се спряха пред директен военен конфликт. Белогвардейската касапница беше особено жестока и руските капиталисти,  бяха изхвърлени от революцията. Един от тях Устрялов откровено заяви: „Когато говорим за политическото знаме на десния уклон, това е консолидирането на класовите врагове на съветската държава и политическите опоненти на партията. Те използваха борбата на десницата срещу партията за враждебни цели. Това обстоятелство несъмнено увеличаваше опасността от десния уклон.

  Комунистическата партия разбра, че без пълното

смазване на десния опортюнизъм беше невъзможно

осигуряването на успешно социалистическо строителство в СССР.

В същото време тя изхожда от мъдрите ленински инструкции:

„Да имаш в редиците си реформисти, меншевики, с тях е невъзможно да

спечелиш пролетарската революция, не можеш да я защитиш. Очевидното е от съществено значение.“

 В. И. Ленин, том 41, стр. 41.

Глава III

ПРОГРАМАТА НА ДЕСНИТЕ-ОПОРТЮНИСТИ Е

РЕВИЗИЯ НА УЧЕНИЕТО НА ЛЕНИН ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА

СОЦИАЛИЗМА

  Комунистическата партия в периода на прехода от капитализма към социализма ръководена и здраво застанала  върху здравата основа на учението на Ленин за възможността за изграждане на социализъм в СССР. В решенията на XIV партийна конференция въз основа на разработките на Ленин беше даден ясен и конкретен отговор на съветския народ по въпроса за съдбата на социализма. Партията се опря на пролетариата и трудово селячество „за изграждането на социалистическото общество с убеждението, че с тяхна  помощ може да победи капитализма…“

  Ленинизмът съставлява научната основа на политическия най-сигурния компас, показващ пътищата и средствата за изграждане на социализма и комунизма. Всички антипартийни течения и групи, които се противопоставиха на партията, най напред се опитаха да ревизират учението на Ленин. Те започнаха да проявяват особена активност, когато нашата партия остана без Ленин. След смъртта на Ленин подкрепиха идиотската резолюция на ЦК на КПСС „За преодоляването на култа към личността и последиците от него“, в партийния актив враждебните течения се вълнуваха – такива като троцкисти, опортюнисти, буржоазни националисти, които стояха на позициите за отхвърляне на ленинската теория за възможността на победата на социализма в една страна, което всъщност би довело до възстановяването на капитализма в СССР. Партията разгърната безпощадна борба срещу тези врагове на ленинизма. Активното формиране на идеологията на десния уклон започва през периода на политическата борба с троцкизма , през февруари 1924 г. Бухарин изнася в партийната академия доклад „Ленин като марксист“.

1 „КПСС в резолюции…“, т. 3, с. 214. „Преодоляването на култа към личността и неговите последици“.  ЦК на КПСС. М., 1956, стр. 12.

  Скривайки се зад знамето на ленинизма, той изложи концепцията за врастването на капиталистическите елементи в социализма, концепцията за мирно, еволюционно развитие и затихването на класовата борба през преходния период. В книгата „Пътят към социализма и работническо-селския съюз” Бухарин от десни опортюнистични позиции даде оценка на природата на Октомврийската социалистическа революция, извращавайки класовата същност и задачите на диктатурата на пролетариата, обосновава необходимостта от съюз между пролетариата и цялото селячество, включително и кулаците.  Десните възгледи по въпросите за изграждането на социализма у нас също бяха очертани в такива статии на Бухарин като „Теорията на пролетарската диктатура“, „Критика към икономическата платформа на опозицията“, „За нова икономическа политика и нашите задачи”, „За характера на нашата революция и възможността за победата на социалистическото изграждане в СССР. В доклада си „Политическото завещание на Ленин“, където Бухарин през януари 1929 г, представя теоретичното и политическото кредо на десницата.

  Оценявайки тази реч на Бухарин, редакцията на Правда

 с основание посочи, че „когато някои другари по този повод си спомниха за Едуард Бернщайн, който ревизира Маркс под флага на  марксизма“, това не беше полемично преувеличение. Бухарин заслужаваше такава аналогия. Как може тя да   реагира различно на опита за прикриване на опортюнизма и капитулацията под знамето на Ленин! Теоретичните концепции на Бухарин, Риков и други бяха продължение, донякъде модифицирани,  на същите възгледи за октомври, социалистическата революция и възможността за победата на социализма в нашата страна, към която се придържаха преди. Както е известно, на VII партийна конференция (април 1917 г.), когато на преден план излязоха въпросите за социалистическата революция, като най-важна практическа задача на партията, Риков, например, заедно с Каменев защити тезата, че в Русия няма обективни условия за социалистическа революция, защото социализмът може да спечели само в напредналите западни страни. Оборвайки подобна гледна точка, В И Ленин в заключителната си реч на конференцията посочи: „Другарят Риков казва, че социализмът може да победи само в други страни с по-развита индустрия. Но не. Невъзможно е да се каже кога ще започне и кога ще я завършат. Това не е марксизъм, а пародия на марксизма. Липсата на увереност във възможността за  социалистическите завоевания на пролетариата и изграждането на социализма все още беше в основата на борбата, на водената от Бухарин  група на „Леви комунисти“ (1918 г.) срещу политическата линия на партията в трудно  период на съветската власт. На 7-ия извънреден конгрес на РКП(б) (март 1918) лидерът на „левите комунисти“ директно заявява: „Руската революция или ще бъде спасена от  международната революция, или ще загине под ударите на международния капитал“ . Бухарин смята че условията за диктатурата на пролетариата в Русия са безнадеждни, освен ако не победи световната социалистическа революция. В неговия фракционен вестник Комунист, той пише, че революцията в Русия трябва или да се „замрази“, или да се „прехвърли по-далече“. Единственото и՛ спасение са „левите комунисти“ които водят безпощадната „революционна борба” срещу империализма, в ускоряването на въстанието на Западноевропейският пролетариат и извършването на социалистическа революция в „истинска международна революция“. Основната задача на победоносния пролетариат на Русия беше, според „левите комунисти“, не в организирането на социалистическото строителство, а на „открито въоръжено въстание, класова война срещу световната буржоазия“.

  Както се вижда, по въпроса за възможността за победата на социализма в една страна Бухарин и неговите привърженици не споделят възгледите на В. И. Ленин и партията.  В ултрареволюционните фрази, зад които се криеха, не можеше да  се скрие скъсването им със силите на пролетариата на нашата страна, в тяхната неспособност да организират  социалистическото строителство. Те защитаваха тезата: че социализмът не може да победи в Русия, но ще се случи само в развитите капиталистически страни от Запада. В книгата „Икономиката през периода на прехода“  Бухарин класифицира Русия сред най-слабите национални икономически системи, като по този начин подчертава, че в страната няма достатъчно обективни и субективни ясни условия за социалистическа революция и само оригиналността на ситуацията предопредели нейния успех.  Коментирайки  тази книга, В. И. Ленин  посочи, че тази позиция на Бухарин е неправилна, „и да беше развит  капитализмът това нямаше да ни помогне“.  И фактът, че Бухарин, Риков, Томски бяха начело на десния уклон във ВКП (б),— не е случайно събитие. Техните теоретични концепции бяха цяла система от възгледи, чиято основна цел беше да се преразгледа, да се ревизира  учението на Ленин за изграждането на социализма в СССР.

  Антимарксистките, антиленинските  концепции на Бухарин бяха теоретичната обосновка на политическата позиция на десния уклон във ВКП(б). „Тези възгледи Бухарин изрази не само в една реч или в една

статия“, отбелязани на априлския (1929 г.) пленум на ЦК и

Централна контролна комисия  от А. И. Микоян — Не, тук не става въпрос просто до несполучливо изпусната фраза, а за цяла система от възгледи …умишлено обмислени, теоретично погрешно вкарани в концепцията и политическата линия на Бухарин“. По-късно самият Бухарин призна, че „до голяма степен идеологическите решения на редица формулировки, са на известен десен опортюнист. Всичко това свидетелстваше, че политическата позиция на лидерите на десницата в този отговорен период от борбата за социализъм представлява, съглашателското по същество логично заключение на предишното им отстъпление от ленинизма. Запознаване с възгледите на Бухарин убедително потвърждава заключението на Ленин, че той е бил „в политиката дяволски нестабилен“ че „неговите теоретични възгледи могат да бъдат много съмнителни и не могат да бъдат класифицирани като напълно марксистки, защото в него има нещо схоластично (никога не е учил и, мисля, никога не разбираше напълно диалектиката)“.

Забележките на Ленин са с изключителна дълбочина и точно посочват най-съществените недостатъци на теоретичните възгледи на Бухарин. Отстъплението от марксизма, неразбирането на материалистичната диалектика, еклектизъм и абстракция всичко това е характерно за философските, икономическите и политическите концепции на Бухарин. Техните епистемологични корени са загнездени в механичната интерпретация на моделите на човешкото развитие на обществото. Целият обществен живот на Бухарин, разгледан през призмата на т. нар. теория на равновесието между „човешките елементи на социалната система“ и средата. За разлика от марксистко-ленинското разбиране на обществено-икономическата формация Бухарин даде неправилно определение на обществото и индустриалните отношения, където напълно липсва тяхното социално-икономическо и класово съдържание, свеждайки всичко до свързването с техническата координация на труда на хора като „живи машини“. Социалните класи, според Бухарин, са просто техническа категория механично разположени работници в производството, а не големи групи от хора, които се различават по своето място в общественото производство, в отношението им към средства за производство, според начина за получаване на доход, както учи В. И. Ленин. Марксистката диалектика и нейния основен закон за единството и борбата на противоположностите. Бухарин замени теорията  за равновесието, като емпириокритика Богданов. Бухарин също отстъпва от марксисткото разбиране за предмета на политическата икономия, същността на икономическите категории. Известна е, например, борбата на Бухарин срещу монопола на външната търговия. Монополът във външната търговия направи възможно концентрирането в ръцете на държавата вноса и износа на стоки като се блокира проникването на чужд капитал в страната, създават се благоприятни условия за развитието на промишлеността и укрепването на икономическите позиции на диктатурата на пролетариата. Бухарин призова за премахване монопола на държавата в търговията, поиска да наложи система за въвеждане на протекционизъм и митническа политика за свободната търговия. Приемането на тези предложения, изхождащи от позициите на капиталистическите елементи, щеше да доведе до пълната „беззащитност на руската индустрия“ и безплатно и неограничено проникване на чуждия капитал. „На практика“, пише В. И. Ленин, Бухарин  защитава  спекуланта, дребния буржоа и върхушката на селячеството срещу индустриалния пролетариат, който е абсолютно неспособен да изгради своята индустрия,  да превърне Русия в индустриална страна без неговата защита от монопола на външната търговия и по  никакъв начин от митническата политика“ .

  Характерна черта в методиката на Бухарин, отбелязана от В. И. Ленин, беше еклектизмът, когато вместо  твърдо и задълбочено проучване на основните връзки, за съвкупността от всички явления,  той произвежда механична комбинация от различни свойства и черти на разнородни явления. С нагледна убедителност, еклектичният метод на Бухарин  е показан от В. И. Ленин в дискусията за профсъюзите (1921).   В. И. Ленин каза, че провала на опита на Бухарин  да обедини несъвместимите гледни точки на ЦК и на Троцки се дължи на това, че „Не е обоснован, няма независим анализ от Бухарин, прекалено е пристрастен – пише Ленин. Следователно тезисите на групата на Бухарин – са всички еклектични и празни“.

  Каква е същността на десните опортюнистични концепции, в какво точно беше отклонението на десните от ленинизма, лъсва с най-голяма яснота при изясняване на техните позиции по основните въпроси на теорията на Ленин за социалистическата революция и ленинския план за изграждане на социализма.

1. ЗА ЗАКОНОМЕРНОСТИТЕ И ДВИЖЕЩИТЕ СИЛИ НА

ОКТОМВРИЙСКАТА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА

РЕВОЛЮЦИЯ

  В. И. Ленин изчерпателно разкри и научно обоснова извода, че Великият октомври е социалистическа революция – това е обективен факт на общественото развитие, проява на обществен исторически модел. Революцията, която се състоя в Русия, отвори нова ера, ерата на триумфа на социализма и комунизма. Бухарин  се опита да промени основни принципи на ленинизма. Той твърдеше, че социалистическата революция в Русия е „специфично изключение“  от световно-историческата закономерност. Вашият поглед върху отношението на световната история, каза Ленин, че за извършването на пролетарската революция страните трябва да са развити, страните с изключително развита икономическа база, изцяло и изцяло са „достатъчни“ за прехода към социализма, значи може и да има специфични изключения, определени от уникалността на вътрешната и външната обстановка. Тази оригиналност на ситуацията просто се случи с нас, защото имахме революция свързана, първо, със световната война, и второ, с началото на гигантски революционен кипеж сред стотици милиони източни народи и, трето, със специфичната благоприятна комбинация от класови сили в страната, т.е. осъществи се формулата, която Маркс даде още през петдесетте години на миналия век, а именно за комбинирането на селската война с пролетарската революция. И така тези обстоятелства, това напълно странно и оригинално съвпадение беше в основата на цялото развитие на нашата революция.

При нея, първо, обстановката е много специфична. Октомврийската социалистическа революция в Русия не е резултат от проявата на общия модел на историческото развитие, а е пробив в най-слабото звено във веригата на империализма и е напълно естествен преход от капитализма към социализма, но представлява просто специално изключение от това правило, тя се извърши от чисто случайна оригиналност на историческата обстановка. На второ място се твърди, че основата за цялото развитие на нашата революция изиграха условията на външната обстановка, като война, осъзнаването на народите от Изтока и вътрешните – като  връзката между  селската война с пролетарската революция. Тези изводи на Бухарин изложени в доклада във връзка с оценката и представянето на  съдържанието на една от последните статии на В. И. Ленин „За нашата революция.“ Нима това, за което говореше Бухарин, наистина  се съдържа в статията на Ленин?

  Разбира се, нищо подобно няма и не може да има. За какво говори Ленин, когато критикува западноевропейските социалдемократи и руските меншевики по въпроса за нашата революция?

  Критикувайки техните възгледи, Владимир Илич посочи механичността и догматизма на тези хора, неспособността им да видят етапите на развитие на социалистическата революция по друг начин освен като предварително формулирания западноевропейски модел. Защитава творческия подход за усвояване на марксизма, Ленин специално открои въпроса за оригиналността, за особеностите в развитието на Октомврийската социалистическа революция в Русия. Но, говорейки за това, той тук подчертава, че социалистическата революция у нас не е изключение, а напълно естествен феномен на социалното развитие, то е същността на онази обективна закономерност, която изразява естествено-историческия процес на преход от капитализъм към социализъм. „… На тях (т.е. социалдемократите и меншевиките ) е напълно чужда  всяка мисъл за  моделите на развитие в световната история. В никакъв случай не се изключват, а напротив, предполагат се отделни моменти на развитие, представляващи оригиналност или форма на това развитие.  Както е известно, западноевропейските социалдемократи а и руските меншевики твърдяха, че в икономическата и в културно отношение Русия не е узряла за прехода към социализъм, а такъв преход уж може да се осъществи само в най-развитите капиталистически страни. Поради това те смятат факта по извършването на социалистическата революция в Русия за преждевременен и, че е невъзможно изграждането на социализма у нас. Определяйки непоследователността на такива възгледи, В. И. Ленин подчерта, че на първо място изложеното от социалдемократите и меншевиките за недостатъчното ниво на цивилизованост в Русия при изграждането на социализма не може да бъде причина за провал на социалистическата революция; второ, специфичните исторически условия в Русия са се развили по такъв начин, че за да се създадат условия за необходимото ниво на цивилизованост, работническата класа в съюз с трудовото селячество е принудено отначало да изгони земевладелците и капиталистите, тоест да се установи диктатура на пролетариата, а след това, вече на основата на съветската власт, да започне движение към социализъм. „Ами ако революционното развитие увеличава десетократно силата на работниците и селяните, отваря възможността за различен преход към изграждането на основните предпоставки за цивилизоване, отколкото във всички останали западноевропейски държави? Променят ли се от това етапите на развитие на световната история?  – пита Ленин. Разбира се, общите закономерности на прехода от капитализъм към социализъм не се променят от това. Особеностите на ситуацията в Русия са само няколко промени  в реда на историческия процес: Русия беше принудена първа да извърши социалистическата революция, да установи диктатурата на пролетариата и да настигне най-развитите капиталистически страни в икономическо отношение още по време на изграждането на социализма. Това показва, че В. И. Ленин не само не е смятал нашата революция като „специално изключение“, както твърди Бухарин, но, напротив, посочва нейните характерни черти, като в същото време специално подчертава основите  на  нейната обща историческа закономерност, която не  можаха и не искаха да разберат социалдемократите и меншевиките. Отбелязвайки особеностите на обстановката, в която се извършва социалистическата революция, връзката и՛ с Първата световна война, с разрастването на революционното движение на Изток, както и „съюзът на „селската война“ с работническото движение”, с което Владимир Илич само искаше да посочи, че всичко това не можеше да не въведе „нови функции“, „някои оригиналности“ в развитието на нашата революция, която се различава от другите революции.  Възгледите, които Бухарин ревностно представя като „Заветът на Ленин“, както показват фактите, нямат нищо общо с ленинизма. По-скоро съвпадаха с възгледите на нашата социалдемокрация за нашата революция, с единствената разлика, че те я смятаха като изцяло незаконна революция през октомври 1917 г., докато Бухарин я призна като „особено изключение“.

  Творчески развиващ марксизма при новите исторически условия В. И. Ленин разработва въпроса за подреждането на класовите сили в буржоазнодемократическата и социалистическа революция. Още през 1905 г. в произведението „Двете тактики на социалдемокрацията в демократичната революция“ Владимир Илич даде принципно решение на този въпрос: „Пролетариатът трябва да изпълни докрай демократичната революция, черпейки сила от масите на селячеството, за да смаже съпротивата на самодържавието и парализира нестабилността на буржоазията. Пролетариатът трябва да направи социалистическата революция, приобщавайки към себе си масата от полупролетарските елементи от населението, да сломи със сила съпротивата на буржоазията и парализира колебанието на селячеството и дребната буржоазия“ .

  Следователно през периода на буржоазно-демократичната революция, стратегическият лозунг на партията беше, че пролетариатът като най-революционна класа бидейки в същото време ръководната сила действа в съюз с цялото селячество. Този съюз на пролетариата с цялото селячество, е желано докато да се свали  властта на царя и земевладелците и се придържат към социално-икономическата революция  на буржоазно-демократичния и՛ характер. По време на социалистическата революция пролетариатът вече върви заедно с най-бедното селячество срещу капитализма в града и селото, докато неутрализира средното селячество. Съюз на пролетариата с най-бедните селяни под ръководната роля на пролетариата позволи да се свали властта на буржоазията, да се установи диктатура на пролетариата и започването изграждането на социализма.

  Решаващата разлика между буржоазнодемократичната и социалистическата революция е, че в хода на първата властта преминава в ръцете на буржоазията или в най-добрия случай в  революционно-демократична диктатура на пролетариата и селячеството, а през втория пролетариатът взема властта в свои ръце и установява своя диктатура.

  Събитията от 1917 г. напълно потвърдиха правотата и жизнеността на стратегията и тактиката на нашата партия. Теоретичните изводи за подреждането на класовите сили в буржоазно-демократичните и социалистическите революции, доказани от историческия опит, се считат с право за научен принос на В. И. Ленин в теоретичното развитие на  марксистката доктрина. Въз основа на тези констатации партията разработи стратегия и тактика по време на прехода от капитализъм към социализъм. В И Ленин и партията вярваха, че извършената през октомври 1917 г. революция по свой начин беше социалистическа, защото  цялото по-нататъшно развитие неизбежно ще приключи с изграждането на социалистическо общество у нас. „Ходът на революцията потвърди правилността на нашите разсъждения – пише Ленин. Срещу монархията, срещу земевладелците, против средновековието (и до тази степен революцията си остава буржоазно-демократична). След това, заедно с най-бедното  селячество, заедно с полупролетариата, заедно с всички експлоатирани, срещу капитализма, включително срещу селските богаташи, кулаците, спекулантите и революцията става социалистическа”.

Противно на тези научно обосновани твърдения на ленинизма, десните се придържаха към различната концепция за движещите сили на нашата революция и възможността за нейното по-нататъшно развитие. В доклада „Политическото завещание на Ленин” Бухарин, като дава обща оценка на революцията,  „от гледна точка на възможността за социалистическото строителство у нас”, се аргументира: революцията в Русия  успя да спечели, защото преди всичко  движещите сили бяха пролетариатът и цялото  селячество; наличието на  много „благоприятното съчетаване на класовите сили“, „селската война с пролетарската революция” и според него това е било решаващото условие за нейното успешно завършване. Освен това той вярваше, че съюзът на работническата класа с цялото селячество трябва да се разшири и  запази за целия период на изграждане на социализма.  Оценката на Ленин за природата на Октомврийската социалистическа революция, за нейните движещи сили, както е известно, не  само че не съвпадаше с тази на Бухарин, а беше негова противоположност. Веднага след Февруарската буржоазно демократична революция, партията обяви, че първият етап на революцията приключи и идва периодът на социалистическата революция. На този етап от революцията пролетариатът трябва да действа в съюз с най-бедното селячество за сваляне  властта на буржоазията и установяване на диктатура на пролетариата. Ето какво пише В. И. Ленин в „Писма от далеч” през март 1917 г.: „Работници, вие показахте чудеса от пролетарски, народен героизъм в гражданската война срещу царизма, трябва да покажете чудесата на пролетариата и в партийната  организация, която да подготви победата във втория етап на революцията“ *. Съюзник на пролетариата в социалистическата революция, посочи той, бе масата от полупролетарското и най-бедно селячество. С него пролетариатът ще победи и ще извърши социалистическата революция.

  В стратегическата линия на Ленин класовите сили бяха в основата на дейността на партията в периода на подготовката и провеждането на Октомврийската социалистическа революция. Практическата и՛ реализация позволи да се създаде политическа армия, която свали правителството на буржоазията и установява диктатурата на пролетариата. Малко по-късно, оценявайки движещите сили на революцията, Владимир Илич пише: „Със цялото селячество постигаме буржоазно-демократичната революция — с най-бедните, пролетарски и полупролетарски части от селячеството напред към социалистическата революция! Това беше политиката на болшевиките и това беше единствената марксистка политика”.

Но в същото време е известно, че през октомври 1917 г. пролетариатът беше подкрепен от цялото селячество. Какъв е проблемът в случая? Въпросът е, че такива общи селски искания като конфискация на поземлените имоти и прехвърлянето им  на селяните, премахването на правото на частна собственост върху земята и извършването на национализацията на земята, не можеше да се осъществят през февруари, по време на буржоазно-демократичната революция през 1917 г. Временното буржоазно правителство не направи нищо след революцията за задоволяване на исканията на селяните по поземления въпрос. Комунистическата партия обясни тогава на селяните, че Временното правителство не може и не иска да реши въпроса със земята, той може да бъде решен само когато пролетариатът е на власт. Само пролетарската революция и властта на работническата класа ще позволят решаването на този въпрос и по този начин ще доведе до края буржоазната демократична революция. И наистина, още на следващия ден след победата на Октомврийското въоръжено въстание II Всеруски  Конгрес на Съветите на работническите и войнишките депутати прие поземлен закон, който осигури вековната мечта на селяните, доведе демократичната революция до края. Като загуби всякаква вяра в буржоазното правителство, че то ще им удовлетвори исканията, селячеството като цяло подкрепи социалистическата революция.

И в това нямаше нищо изненадващо. В. И. Ленин посочи: че не може да  се  постави изкуствена стена между буржоазнодемократичната и социалистическата революции или да се представят нещата по такъв начин, че най-напред трябва да се проведе само буржоазно-демократичната и то в чист вид и след това социалистическата революция. В тези специфични исторически условия в Русия имаше известно преплитане на буржоазната демократична революция. По време на пролетарската революция, селячеството като цяло е действало преди да дойде социалистическата революция на село (лятото – есента  на 918). Това се обясняваше с факта, че в първия период на пролетарската революция  селячеството още не е узряло за класов антагонизъм, който се развива и проявява едва през втората половина на 1918г. „Една година след пролетарската революция в столицата… пише Ленин, „селячеството попадна под нейно влияние и с нейна помощ, пролетарската революция в селото окончателно укрепи съветската власт … След като завърши буржоазно-демократичната революция, вместо със селячеството като цяло пролетариатът на Русия премина към социалистическата революция, при която той успя да разцепи селото, да  присъедини пролетариите и полупролетариите, срещу кулаците и буржоазията, включително селската буржоазия“.

  По-нататък В. И. Ленин отбелязва, че това би било теоретично абсурдно неразбиране на безспорната истина, която общата селска революция е буржоазна революция и тя може да стане социалистическа само чрез поредица от преходи. Наистина в Русия за обединението на пролетарската революция със селяните помогна Първата световна война. Този факт е посочен и от В. И. Ленин. Но тезата на Бухарин за т. нар. „специална комбинация на пролетарската революция със селската война „не само не съвпадаше с тълкуването на Ленин, а напротив, беше негова противоположност.

  Анализирайки развитието на социалистическата революция в нашата страна В. И. Ленин стигна до единствения правилен извод: подкрепата за пролетарската революция от селската война в Русия не беше основното съдържание на социалистическата революция, но е само производен резултат от това, че Февруарската революция не реши поземления въпрос. „Именно само болшевиките, пише Ленин, само благодарение на победата на пролетарската революция, помогна на селячеството да доведе  буржоазната демократична революция наистина докрай. И  с това те направиха максимума, за да улеснят и ускорят  прехода към социалистическата революция”. Основното съдържание на октомврийската социалистическа революция, както знаете, беше свалянето на властта на буржоазията и установяването на диктатурата на пролетариата. Кои класи се застъпиха за нейното установяване? Тези класи бяха пролетариатът и най-бедното селячество. Според Бухарин се оказва, че основната движеща сила в Октомврийската социалистическа революция са пролетариатът и цялото селячество. Следователно, не само работническата класа и най-бедното селячество, но и селската буржоазия се бори за установяването на диктатурата на пролетариата. По този начин, разглеждайки въпроса за движещите сили на Октомврийската социалистическа революция, Бухарин, първо,  преразгледа ленинската  теза в стратегията на болшевиките тезата, че в социалистическата революция пролетариатът действа в съюз с най-бедното селячество, неутрализира средния селянин, бори се срещу буржоазията в градовете и селата; второ, в оценката за Октомврийската революция, Бухарин  по същество се подхлъзна в позицията да отрича нейния социалистически характер. Тази гледна точка е в противоречие с позицията на ленинизма. „Класовото съотношение на силите при буржоазната революция, пише В. И. Ленин, болшевиките формулират така: пролетариатът, чрез приобщаване на селячеството, сплотява либералната буржоазия и унищожава докрай монархията, средновековието, земевладелците. В съюза на пролетариата със селячеството като цяло се разкрива буржоазния характер на революцията, в селячеството като цяло са дребните производители, които стоят върху основата на стоковото производство. След това  едновременно болшевиките, пролетариатът, приобщават целия полупролетариат ( всички експлоатирани и работещи хора), неутрализира средното селячество и сваля буржоазията: това е социалистическата революция за разлика от буржоазно-демократичната”. Имаше ли комбиниране на „пролетарската революция със селската война” по време на социалистическата революция в нашата страна? Да, имаше. В. И. Ленин посочва неведнъж  това обстоятелство. Но не можеше да бъде и не беше основата за развитието на Октомврийската революция, както се твърди от Бухарин. По-горе вече стана дума, че революцията през октомври 1917 г. извършена под ръководството на комунистическата партия на пролетариата в съюз с най-бедното селячество, той установи своята диктатура. Що се отнася до подкрепата на пролетариата от цялото селячество, отразява фактът за характеристиката на революцията, улесняваща нейната победа. „…Изостаналостта на Русия, пише Ленин, обедини пролетарската революция със селската революция срещу буржоазията срещу наемодателите. Започнахме през октомври 1917  година и нямаше да спечелим тогава толкова лесно, ако не бяхме започнали с това. Маркс посочи още през 1856 г., казвайки за Прусия, относно възможността за странното комбиниране на пролетарската революция със селска война”.

  Ревизията на оценката на Ленин за движещите сили на Октомврийската социалистическа революция беше необходима на десницата за преразглеждане на препоръките на В. И. Ленин и решенията на партията за съотношението на класовите сили в прехода от капитализъм към социализъм. В споменатия по-горе доклад Бухарин обяви: „Основна гаранция за социалистическото строителство е борбата за най-благоприятна комбинация от класови сили, която би ни осигурила възможността за по-нататъшно изграждане на социализма, съюз на „пролетарската революция“ със „селската революция“, това е война“ от нов тип, този път в „изграждането“. Тъй като нашата революция се състоя при особено благоприятно съчетание на пролетарската революция със селската революция, разсъждава Бухарин, тогава, следователно, този съюз, т.е. съюзът на пролетариата с цялото селячество, е основният определящ фактор за нейното последващо развитие до изграждането на социализма. Той недвусмислено твърди, че през преходния период от капитализъм към социализъм, пролетариатът трябва да продължи социалистическата революция в съюз с цялото селячество, включително и със селската буржоазия. Ако този съюз, това равновесие на класовите сили  бъде нарушено или не се удължи след завоюването от пролетариата на политическата власт, тогава социалистическото строителство ще загуби неговата основа. Това твърдение на Бухарин по същество означаваше отричане на възможността за изграждане на държавата на социализма у нас. Троцкистите, разглеждащи перспективите за развитие на революцията в СССР, казваха, че пролетариатът няма съюзник вътре в страната за изграждане на социализма,  понеже селячеството е уж непрекъснато реакционна маса. И ако не пристигне помощ от западноевропейския пролетариат, тогава не само строителството на социализма, но и самото съществуване на диктатурата на пролетариата е безнадеждно. Десните вярваха, че по-нататъшното развитие на социалистическата революция и изграждане на социализма е възможно само ако има съюз на работническата класа с цялото селячество, т. е. със селската буржоазия, която въпреки че е експлоататор, също ще изгражда социалистическото строителство, а след това постепенно ще прераства в социализъм. Така, както троцкистите под знамето на  „левичарски, революционни“ изрази директно отрече възможността за изграждането на социализма у нас, то десните, без да отричат на думи тази възможност, на практика я свеждат до не.

  Партията застана на коренно различни позиции. След установяването на диктатурата на пролетариата социалистическата революция навлезе в нов етап от своето развитие – етап от изграждането на социалистическото общество.  За постигането на тази цел, работническата класа на нашата страна можеше да разчита на бедните, да укрепва по всякакъв възможен начин своя съюз с средните селяни и борба срещу кулаците. Както знаете, по време на Октомврийската социалистическа революция партията се застъпва за неутрализиране на средните селяни. След установяването на диктатурата на пролетариата трябваше да води линия за привличане  на средния селянин на страната на пролетариата. „Буржоазията може да бъде победена само чрез диктатурата на пролетариата, пише Ленин, само пролетариатът може да вземе властта от буржоазията. Да води  масите срещу буржоазията може само пролетариатът. От това обаче в никакъв случай не следва, че когато в бъдеще, при изграждането на комунизма, когато буржоазията е вече свалена, когато политическата власт вече е в ръцете на пролетариата — нима можем да минем и без участието на средните и дребни елементи“. Затова В. И. Ленин още през 1918 г.  предложи нов лозунг изравняване на класовите сили при социалистическото изграждане. „Това е нашата задача в провинцията“, пише Ленин, „унищожаването на земевладелеца, сломяване на съпротивата на експлоататорите и спекулантите-кулаците; това можем да постигнем само с полупролетариите, с „бедните“. Но средният селянин не ни е враг. Той се колебаеше, колебае се и ще се колебае: задачата да се повлияе на колебанията му, не е същата като задачата за сваляне на експлоататора и победата над врага. Трябва да постигнем споразумение със средния селянин без да се отказваме от борбата срещу кулака и твърдо да разчитаме само на бедните – това е задачата на момента, защото точно сега е ред на средното селячество да тръгне в нашата посока, това е неизбежно поради горните причини“.

В. И. Ленин ясно формулира новият стратегически лозунг: опора на пролетариата с бедните, траен съюз със средния селянин, борба срещу кулака. Този лозунг е официално  утвърден в решенията на VIII партиен конгрес, както и в приетата от него нова Програма на партията. При откриването на конгреса, Владимир Илич каза: „… най-добрите представители на стария социализъм – когато още вярваха в революцията и я обслужваха теоретично и идеологически – говореше за неутрализиране на селячеството, тоест за това как да направим от средното селячество, ако не помага активно на пролетарската революция,  неутрално, без да вземат нашата страна, но и страната на враговете. Това абстрактно, теоретично изложение на проблема е съвсем ясно за нас. Но то е недостатъчно. Ние сме навлезли в такъв етап на социалистическото строителство, когато е необходимо да се разработят конкретни, детайлни, доказани от опита на село, основните правила и насоки, от които трябва да се ръководим, за да приобщим средния селянин като основа за траен съюз.“ В. И. Ленин изрази увереност че „ще се справим с тази задача, а след това социализмът ще бъде абсолютно непобедим“.   В новият лозунг за селянина се определя въпросът за стратегическото подреждане на класовите сили за целия период през прехода от капитализъм към социализъм. Този лозунг партията счита за абсолютно задължителен и изпълнява политиката, която позволи на пролетариата да води уверено  по-голямата част от селячеството и допринася изолацията на кулаците. Оценката за социалистическата революция на този етап от нейното развитие, дадена от партията, изхождаше от революционния баланс на класовите сили и доведе до признаването на възможностите, в зависимост от целесъобразността при изграждането на социализма в СССР. Обосновката и практическата дейност на десния уклон по въпроса за класовите сили бяха опит за подмяна на истинския революционен лозунг на партията – съюз на пролетариата с бедните, за съюз със средния селянин и водене на борба срещу кулака – опортюнистичният лозунг за съюз между пролетариата и цялото селячество, включително кулаците – се отхвърли от ВКП(б).

2. ЗА ХАРАКТЕРА НА ОБЩЕСТВЕНОТО РАЗВИТИЕ

И КЛАСОВАТА БОРБА ПРЕЗ ПРЕХОДА

  Десните  уклонисти по време на периода на остра вътрешнопартийна борбата по всякакъв начин очерня класовата политика на партията, оказаха яростна съпротива срещу борбата с капиталистическите елементи се противопоставиха на тезата за засилване на класовата борба. Техните действия се основават на немарксистките възгледи за характера на общественото развитие при условията на преходния период и съотношението на класите в епохата на диктатурата на пролетариата. За разлика от марксистко-ленинската доктрина десните изложиха концепцията за еволюционната природа на развитие в преходния период, за затихването на класовата борба и врастването на капиталистическите елементи в социализма. След като диктатурата на пролетариата е спечелена, казват  Рил и Бухарин,  през новия „органичен период“ и цялото ни по-нататъшно „развитие към социализма следва еволюционен път”, започва „Истинско врастване в социализма“. Еволюционният характер на развитието в преходния период Бухарин извежда като „особена закономерност“, която коренно променя същността на противоречията и начините за преодоляването им. В тази, така наречена, „естествена среда“ за развитие се извършва по еволюционен път тъй като всички противоречия, включително противоречията между социализма и капитализма, а следователно и между пролетариатът и буржоазията не са антагонистични. Освен това, тези противоречия постепенно  се предполага, че ще изчезнат. Еволюционизмът, който беше внесен под претекст за промени в характера на общественото развитие след установяването на диктатурата на пролетариата беше пряк опит за ревизия в развитието на марксистко-ленинския анализ за противоречията в условията на преходния период. Още Маркс посочи, че през преходния период на революционното преобразуване на старото, капиталистическо  общество в новото, комунистическо. Развивайки тези идеи на Маркс във връзка със специфични условия на Русия, В. И. Ленин в статията си „Икономика и политика в епохата на диктатурата на пролетариата“ написа: „Теоретично не подлежи на съмнение, че между капитализма и комунизма лежи известен преходен период … Този преходен период не може да не бъде период на борба между умиращия капитализъм и зараждащия се комунизъм; — или с други думи: между победения, но не и унищожен капитализъм и родения, но все още доста слаб комунизъм“. В процес на създаването на икономическата основа на социализма, както знаете, имаше остра борба между социалистическите и капиталистическите структури. Започва да действа въпросът: кой – кого?  Или капитализмът ще победи и социализмът, а след това диктатурата неизбежно ще бъде свалена. Или пролетариатът и развиващият се социализъм успее най-накрая да разбие капитализма икономически и тогава новата социалистическа система ще триумфира. Имам предвид отношенията между капиталистическите и социалистическите форми на икономиката, Ленин посочи: „Това не е конкуренция, това е отчаяна, луда, ако не и последна, борба не е на живот, а на смърт между капитализма и комунизма“. Не можеше да бъде иначе, защото нито една обществена класа в историята не се отказва доброволно, без бой от политическото и икономическо господство. Макар и политически буржоазията у нас  да е победена и  нейните икономически позиции да са значително подкопани тя все още запазва известна сила. „Това е историческата истина, пише Ленин, всяка революция е дълга, упоритата, отчаяната съпротива на експлоататорите, успява да задържи в продължение на няколко години  големите си действителни предимства пред експлоатираните… Преходът от капитализма се предхожда от цяла историческа епоха преди комунизма. Докато  свърши, експлоататорите неизбежно загубват надеждата за възстановяване и тази надежда се превръща в опити за възстановяване“. Следователно, преходният период не се характеризира с мирно съжителство на социалистическите с капиталистическите структури,  не  с еволюционното движение на всички класи към социализма, както пише десницата, а се характеризира с най-остра класова борба, извършва се революционно преобразуване на старото общество в ново, социалистическо. Продължавайки да ревизира марксизма-ленинизма, десницата представя концепцията за врастването на капиталистическите елементи в социализма. Те твърдяха, че по време на преходния период пролетариатът и капиталистическите елементи от града и селата съжителстват мирно, развиват своите икономически структури, и че връзката между тях не се изразява в борба, а само в икономическо състезание. Ако, да речем, в града непманът има търговски магазин , тогава е необходимо да се изгради съветски до него. Оставят се да търгуват и да се конкурират помежду си. Магазинът, който е по-жизнеспособен и чийто собственик е  по-енергичен и бърз, ще излезе победител. Най-вероятно може да е съветският магазин. Следователно, непманът няма какво да направи, освен бавно да затвори бизнеса си и след това да врасне в социализма. По този начин, градските непмани, дребните производителите волю или неволю ще бъдат принудени  мирно да предадат позициите си, да се подчинят на съветските закони, на властта, тъй като  „все още няма къде да отиде.“ Що се отнася до селската буржоазия, т. е. кулаците, тогава и те също така постепенно, без никаква съпротива  врастват в социалистическото общество. В селото съжителстват кулашките  стопанства с кооперативните стопанства на селячеството, конкурират се, развиват се паралелно. Но тъй като на кооперациите на трудовото селячество ще му бъде оказана помощ от пролетарската власт, от социалистическия град, тогава тя ще покаже своето предимство, и ще бъдат изградени кулашки кооперативни гнезда, тези икономически органи „мирно врастват в нашия социалистически строй“. „Основната мрежа на нашите кооперативни селски организации, пише Бухарин, ще се състои от кооперативни клетки, а не от кулаци, но от типа „трудови“, клетки, врастващи в системата на нашите национални органи и ще станат такива чрез брънките на веригата на социалистическата икономика.

  От друга страна кулашките кооперативни гнезда  по същия начин, чрез банките и т.н., прерастват в същата система; но те ще бъдат до известна степен чуждо родно тяло, като например концесионните предприятия. По съдържание и обществено-политическа гледна точка тази концепция не е нищо повече от опит за теоретично обосноваване на легитимността и необходимостта в условията на диктатурата на пролетариата да се запазят капиталистическите елементи, като постепенно врастват в социалистическото общество. Проповедта за врастването на кулаците и непманите в социализма няма нищо общо с учението на Ленин за класовата борба. „Теорията на Бухарин за врастването на кулаците в социализма, – посочи Й. В. Сталин на априлския (1929 г.) пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – представлява … отклонение от марксистко-ленинската теория за класовата борба“.  Ясно показа, че десните опортюнистите действаха като ревностни защитници на капиталистическите елементи като цяло и на кулаците конкретно. Ако развитието през преходния период беше еволюционен процес на мирен растеж на капиталистическите елементи в едно ново, социалистическо общество, тогава същността на класовата борба и нейната форма след установяването на диктатурата на пролетариата, според десните, те претърпяват качествени промени. В условията на капитализма, пролетариатът и неговата партия, пише Бухарин, води линия за засилване на класовата борба, за нейното трансформиране в гражданската война. При диктатурата на пролетариата комунистическата партия става партия на „гражданския мир“, работническата класа „вече не проповядва вътре в страната за гражданска война и проповядва вътрешно помирение, основано на признаването на напълно новата власт, нейните закони, нейните институции и върху основата за  подчинение на тези закони, от неговите институции от всички слоеве, включително бившите противници на това управление. Следователно характерът на класовата борба в прехода  се определя от „гражданския мир“ между пролетариата и буржоазията,  от тяхното „целесъобразно“ сътрудничество за делото на социалистическото строителство и постепенното навлизане на капиталистически елементи в социализма.

  Комунистическата партия изхождаше от инструкциите В. И. Ленин, че в условията на диктатурата на пролетариата, класовата борба не спира, тя продължава, приемайки нови форми. След  установяването диктатурата на пролетариата, класите не изчезнаха и не можеха веднага да изчезнат, те остават за още дълго време. Разбира се, позицията на класите при диктатура пролетариата и техните отношения  се променят. Пролетариатът, свалил буржоазията и завзел политическата власт, от безсилните  експлоататори се превърна в управляваща класа, която държи в своите ръце  държавната власт и упражнява ръководството за изграждане на новото, социалистическо общество. Класата на капиталистите, след като бяха победени в революцията, загубиха политическата власт, а след това и тяхната икономическа база. Но тя все още съществуваше и не можеше да се примири с положението, в което се намираше. Интересите на пролетариата и буржоазията след установяването на диктатурата на пролетариата продължаваше да остават диаметрално противоположни, непримирими. Страхът от окончателно поражение и изчезване от историческата арена, желанието за  връщане на принудително загубената позиция на капиталистическите елементи ги принуждават да използват всякакви средства за борба срещу пролетариата и неговата власт. „Волята на тяхната съпротива нараства, пише Ленин, именно в резултат на техното поражение, стотици и хиляди пъти. „Изкуството“ на държавно, военно, стопанско управление им дава превес, така че тяхната управленска стойност нараства несравнимо повече от дела им в общото население. Класовата борба на свалените експлоататори срещу пролетариата, стана неизмеримо по-горчива. И не  може да е друго, ако говорим за революция, а не за подмяна на тази концепция (както правят всички герои от II Интернационал) с реформаторските си илюзии”!. Оттук, от това неизбежно следва, че  капиталистическите елементи не могат да се примирят с пролетариата и предприетите от него мерки за укрепване на неговото политическо и икономическо господство. За това, капиталистическите елементи водят яростна съпротива срещу съветската власт, включително и въоръжена борба.

  Работническата класа взе властта в свои ръце съвсем не за да съжителства мирно с врага си, за което призова десницата. След като победи буржоазията политически, тя си поставя задачата да я разбие икономически, да постигне пълно премахване на класовата експлоатация. По този начин връзката между пролетариата и капиталистическите елементи от града и селото след установяването на диктатурата на пролетариата се характеризира с остра класова борба.

  Несъмнено В. И. Ленин е виждал разлика в класовата борба на пролетариата срещу открито враждебната буржоазия и тази част от нея, особено от средите на буржоазните специалисти, които са били лоялни или са влизали в управлението на съветска власт. Имайки предвид това разграничение, Владимир Илич казва че „използването“ на буржоазията е една от формите на класовата борба. „Не само потискане на съпротивата, не само „неутрализиране“, пише той, за успешното водене на работа, трябва да ги принудим да служат на пролетариата“. По време на преходния период, в допълнение към останките от свалената буржоазия все още запазва дребното стоково производство, което ражда капитализма и буржоазията постоянно, ежедневно и то в огромен мащаб. Като се има предвид, че у нас преобладава селската икономика, става ясно, че въпреки ограниченията, абсолютният растеж на селските райони на буржоазията върви доста бързо. В. И. Ленин многократно посочваше, че кулаците са най-големият враг на Съветския съюз правителството и работническата класа. В речта си на  съвещанието по партийната работа в селото на 18 ноември 1919 г. той каза, че кулаците „в по-голямата си част  са недоволни от извършената революция. И ние трябва ясно да разберем, че срещу тази група селяни, ще трябва да водим дълга и упорита борба“.

В същото време не трябва да забравяме факта, че селячеството, в частност средното селячество, като всяка една дребна буржоазия, през периода на борбата между пролетариата и капиталистическите елементи, при рязкото прекратяване на старите връзките с обществеността показват колебания в посока на пролетариата, а след това към буржоазията. Пролетариатът трябва да вземе предвид това положение на средния селянин и да проведе такава политика, която би го откъснала от буржоазията и би допринесла за по-трайно укрепване на съюза с него. Този процес не се случва поради колебанията, не е спонтанен, а се получава при острата борба между пролетариата и буржоазията за влияние и привличане на средния селянин. Класовата борба между пролетариата и капиталистическите елементи в преходния период са естествено, исторически неизбежно явление, което има обективни причини, които не зависят от волята на хората или партиите, вкоренени са във взаимоотношенията на различните класи, в истинското утвърждаване на класовите интереси и сила.

  Партията, както и пролетариатът, не говорят за необходимост от гражданска война и изостряне на класовата борба и условия в Съветския съюз. Тя  само, въз основа на дълбоко научно разбиране на икономиката, класите и техните взаимоотношения, стигна до извода за неизбежността от класовата борба, че в епохата на диктатурата на пролетариата класовата борба не изчезва веднага, точно както и класите, но продължава, ставайки в отделни период много гореща. „Диктатура на пролетариата, – пише Ленин, „не е краят на класовата борба, но е нейното продължение в нови форми. Диктатура на пролетариата е класова борба на победилия и взел в свои ръце  политическата власт  пролетариат срещу  съпротивата на буржоазията“.

  Характерът на класовата борба, въпреки някои промени в положението на различните класи, не претърпява фундаментални промени. Само формите и՛ се променят. Пролетариатът, разбира се, не би имал нищо против, ако свалените капиталисти се помирят, не се опитват да си върнат загубената позиция и власт. Маркс дори изразява идеята, че пролетариатът може да се откупи от буржоазията, тоест да им плати определена награда за известните и՛ загуби. Но това зависи не само и не толкова от желанието на пролетариата, колко от действителното поведение на буржоазията, която по силата на своята класова природа не иска да се примири със загубата на икономическото си и политическо господство, опитва се да направи всичко, за да свали правителството на пролетариата.

  В. И. Ленин доказа, че след като работническата класа спечели политическа власт и установи своята диктатура, формите на нейната класова борба не могат да бъдат еднакви. Ако в условията на капитализма работническата класа, бореща се срещу буржоазията, използва като форми на класова борба икономическите и политическите стачки, демонстрациите, въоръженото въстание, след това за преходния период се характеризира с такива нови форми на класова борба като потушаване на съпротивата на експлоататорите, гражданска война, неутрализиране на дребната буржоазия, използване на буржоазните специалисти, образуване на нова власт. Самите форми на класова борба, като потискане съпротивата на експлоататорите, възпитанието в нова социалистическата трудова дисциплина, печелеща по-голямата част от селячеството, пролетариатът използва  през целия период на прехода към социализма. Други форми, като гражданска война, са характерни само за първият етап от съществуването на диктатурата на пролетариата. Такава форма като използването на буржоазни специалисти, остава до момента на създаване от пролетариата на собствен инженерно-технически персонал.

  Пренебрегвайки инструкциите на Ленин, десните изведоха напред други форми на класова борба, чиято същност беше определена от така наречения „граждански мир“, мирно сътрудничество на всички класи през преходния период. „За буржоазните слоеве на нашето общество … – пише Бухарин, – пълната безнадеждност на всеки опит за реванш водят активно и рязко до ожесточаване на политическата борба“. Виждайки как съветската власт се укрепва, твърдяха десните, капиталистическите елементи не смеят да му се противопоставят, но спокойно ще  развиват собствената си икономика в рамките на предопределената диктатура на пролетариата и постепенно, без борба, врастват в социализма. Десните опортюнисти се опитаха да ги оправдаят като нови форми на класова борба, икономическата конкуренция между държавната индустрия, търговията и сътрудничеството, от друга страна с частния предприемач, частния търговец и кулака. „Сътрудничество с буржоазията при диктатурата на пролетариата… Бухарин заявява: „Има нова форма на класова борба“. Мирна, безвредна форма на класова борба под формата на икономическа конкуренция между съвместно съществуващи структури в крайна сметка ще доведе до победата на социалистическите форми на икономика над капиталистическите. Сред новите форми на класова борба Бухарин включва държавни помощи за кооперативните предприятия, системата от данъци, осигуровки, заеми и др. Говорейки за това, дали наистина е искал ограничаване и изместване на капиталистическите елементи? Едва ли е така. Въпросът е, че в представеното от десните опортюнисти, например данъчно облагане на кулаците, на фермерите или частните предприемачи се извършват в такива размери, при които биха имали възможност не само да поддържат своето стопанство на същото ниво, но доста бързо да го развиват и укрепват. Въпросът кой – кого? Социалистическият или капиталистическият сектор — трябва да се разреши, според тях, по мирен път чрез  естествена конкуренция. „По-малко притискане, повече свобода на оборота”, защото, позволявайки на кулака да развива икономиката си, Бухарин посочи, че не само „ние му помагаме, но и той  на нас. В крайна сметка може би внукът на кулака ще ни е благодарен, че се отнасяме така към него.” Нашата партия никога не е изоставяла използването на такива лостове на класовата политика като най-голямото данъчно облагане на кулашките стопанства и частната търговия, от една страна, и предоставянето на евтини  заеми за бедните и средните селяни за техните стопанства, за различните видове кооперации – от друга. Но това е нещо различно от проповядваното от десницата. Водената от партията политика всъщност доведе до ограничаване на експлоататорските тенденции на капиталистическите елементи, които да ги изтласкат от икономиката. Тя беше израз на революционния характер на класовата борба между пролетариата и капиталистическите елементи, докато линията на десницата създава условия за растеж на икономиката на кулака, частния предприемач и търговец, засилва  техните експлоататорски тенденции и икономически позиции.

  Възгледите на десницата за класовата борба съвпада с позицията на дребнобуржоазните демократи, които, както каза В. И. Ленин, „се отвращават от класовата борба, мечтаят да се справят без нея, желанието за изглаждане и примиряване, за притъпяване на противоречията. Следователно такива демократи или отхвърлят всички планове за целия исторически преход от капитализъм към комунизъм, или смятат за своя задача да измислят планове за помирение между двете воюващи сили вместо да ръководят борбата на една от тези сили“.

  Много е уместно преди започването на настъплението на социализма по целия фронт, да се изясни въпроса за изострянето на класовата борба. Оценявайки ситуацията, в края на 20-те години, партията стига до извода, че в страната класовата борба се изостря. Наистина колебаещите се не само не признаваха този безспорен факт, но като цяло отричаха ​​съществуването на обективните предпоставки за това изостряне. Страната при разрешаването на този въпрос разчиташе на указанията на Ленин, че след завоюването от пролетариата на политическата власт, класовата борба ще се ожесточи, че в определени периоди на социалистическото строителство, поради обективни причини, тя ще достига най-високата си интензивност. В. И. Ленин определено подчерта, че „съпротивата на експлоататорите започва преди свалянето им и ескалира след това…”,  след като се установи диктатурата на пролетариата, се установява „особена (най-висока) ожесточеност на класовата борба”, при която „класовата борба се издига до по-високо ниво, подчинявайки всичко и всяка форма на себе си“.  Партията не абсолютизира тези разпоредби и не разбира изострянето на класовата борба като непрекъснат, непрекъснато нарастващ процес. Тя изхождаше от факта, че класовата борба се провежда през целия преходен период и нататък при осъществяването на неговите отделни етапи достига най-голямата си острота. Следвайки  концепцията за връзката на класите, десните изложиха тезата: че в преходния период класовата борбата не само не се засилва, но с напредването си към социализма постепенно заглъхва понеже  капиталистическите класи врастват в социализма и изчезват. Враждебните класи, казаха те, мирно съжителстват, затова неизбежността на влошаването на класовата борба не следва отникъде. Ожесточаването се дължи, според десните,  на слабото управление на съветските власти. Изострянето на класовата борба не беше обяснено, според десните уклонисти, то се дължи на субективни фактори или партийна политика, уж подхранвайки я. В основата на изострянето на класовата борба има социално-икономически причини. В условия, в които въпросът за властта беше решена не в полза на капиталистическите елементи от града и селото, ясно се очертаваше окончателният отговор на въпросът „кой кого?“, Непманите и особено кулаците по всякакъв начин се опитаха да отложат във времето собствената им смъртта.

  Партията смяташе за свой дълг да даде марксистко-ленински анализ на съотношението на класовите сили, да посочи безспорните факти за изострянето на класовата борба и отчитайки това обстоятелство да проведе ясна пролетарска политика, водеща до победата на социализма. Десните опортюнисти пренебрегнаха това заключение на партията и обявиха, че е теоретично несъстоятелно, тъй като нито у нас, нито  в капиталистическите държави няма класови смени. Те твърдяха, че ако партията провежда правилна политика  кулакът нямаше да се съпротивлява, а щеше да помага на социалистическото строителство.

  Още на априлския (1928 г.) съвместен  пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – Риков, Томски, Угланов твърдят, че съществуващите затруднения не са свързани с изострянето на класовата борба а са само резултат от грешките при управление на народното стопанство. Риков изрично каза: „Аферата по  Шахтинското дело“ стана възможна само заради слабата работа на партийната, икономическата, съветската и синдикалната организации. „Коренът на събитията“, каза той, „ се крие в общите недостатъци на методите на нашата цялостна работа … на мрежата от партийни, профсъюзни и икономически организации…“. Угланов се придържа към подобна гледна точка. Представяйки възгледите си като настроение на работниците, той твърди, че работниците едва ли не казват: „Работим страхотно, ще работим още по-добре, но ако началниците, правят по-малко грешки и тогава няма да имаме такива случаи, както в мините“ .

  Десните повториха същото през юли (1928 г.) на пленума на ЦК на ВКП (б). На него Бухарин твърди, че политиката на партията започва да „прераства количествено“ в такива класови противопоставяния, от които „може да възникне разцепление”, „че за една година кулакът не може да прерасне в такава сила, за една година  процесът на изтласкване не може, да предизвика такъв бърз и кризисен шок за цялата нашата икономика”, че въпросът не е в кулака, а в явните предполагаеми грешки в управлението на икономиката. Особено активно десницата се противопостави на тезата за изострянето на класовата борба през ноември (1928 г.) на пленума на ЦК и на Априлския (1929) обединен пленум на Централния комитет и на Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките. Бухарин, Риков и Томски се опитаха да прокарат  своята антиленинска гледна точка за отшумяването на класовата борба, за приключването на нейното изостряне в дадените исторически условия, за които се твърди, че са несъстоятелни. „Забранено е повишаването на засилването на класовите битки“, казаха те. Все пак партията не се интересува от изострянето на класовата борба, тъй като всички тези пожари, убийства само вредят на каузата, кулакът напредва, понеже се твърди , че е бил принуден да го направи. На априлския (1929 г.) пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките Бухарин стигна до абсурдното твърдение: понеже, казва той, партията смята засилването на  класовата борба в този период за факт и такова тълкуване  вече е получило „право на гражданство“, т.е. „идеологическа капитулация пред троцкистите“ . Такова обвинение срещу партията показа дълбочината на борбата на идейните изразители на интересите на капиталистическите елементи.

   В резолюцията на XVI партийна конференция, се казва: „Противно на решенията на XV партиен конгрес, десните уклонисти се стремят да подменят партийната линия „за засилване на настъплението срещу кулака“ с политиката за мирно съжителство с кулака и „вграждането на кулака в социализма”… Така линията на дясното води до увековечаване на кулашкото робство и експлоатация на бедните и средни селски маси на селячеството от страна на кулаците.

  Оттук и опортюнистичното отричане на факта за изостряне на класовата борба в селото въпреки Ленин, повтаря инструкциите, че диктатурата на пролетариата не означава край на класовата борба, а нейно продължение в нови форми, понякога в най-остри форми, особено във връзка с успешното изтласкване на капиталистическите елементи при условията на НЕП“.

  Така опитите на десницата да ревизира ленинската доктрина за класовата борба, с цел да прокарат своята концепция за мирното врастване на капитализма в социализма – завърши с пълно идеологическо и политическо поражение.

  Основно място в марксизма-ленинизма заема учението за диктатурата на пролетариата, разкриващо модела на развитие на комунистическата формация, К. Маркс и В. И. Ленин установяват, че в преходния период от капитализъм към социализъм политическата организация на обществото е възможно само под формата на диктатура на пролетариата. Само неговото присъствие ще осигури консолидирането на завоеванията на социалистическа революция и изграждането на социализма. Класиците на марксизма-ленинизма дълбоко и изчерпателно разработиха въпроса за обективната необходимост от диктатурата на пролетариата, разкриват класовата и՛ същност, определят ролята и задачите на пролетарската държава в преходния период.

  Десните се опитаха да преразгледат доктрината за диктатурата на пролетариата. Преди всичко те се оттеглиха от ленинското обосноваване на нейната необходимост, признавайки,  по същество само едно обстоятелство, което уж принуждава работническата класа да установи диктатура – капиталистическото обкръжение. „Ако ги нямаше империалистическите сили отвън, пише Бухарин, победената местна буржоазия, свалена в открития класов сблъсък, не можеше да се надява на буржоазна реставрация. Процесът на декласиране на буржоазията ще продължи повече или по-малко бързо и в същото време ще изчезне и необходимостта от специална организация на антибуржоазните репресии в държавната организация на пролетариата, в неговата диктатура. Що се отнася до вътрешните фактори, в преходния период, когато протича еволюционното развитие, се установява граждански мир, и капиталистическите елементи постепенно врастват в социализма, пролетариатът може без диктатура.

  Класиците на марксизма-ленинизма смятаха, че без диктатура на пролетариата, е невъзможно да се направи преход от капитализма към комунистическото общество. Преходният период представлява  цял исторически период на социално развитие. Пълно  с дълбоки революционни процеси, обхващащи всички страни на политическия, икономическия, социалния живот, при които се извършва радикален разпад на старите връзки, създава се нова обществено-икономическа формация – комунизъм. Състоянието на този период не може да бъде друго освен като революционна диктатура на пролетариата. „Позицията на учението на Маркс за държавата беше усвоена само от онези… пише В. И. Ленин, които разбират, че диктатурата на пролетариата е необходима не само през цялото класово общество, не само за периода когато пролетариата сваля буржоазията, но и за целия исторически период, разделящ капитализма от „обществото без класи“, от комунизма“*. Диктатурата на пролетариата като господство на една класа е исторически неизбежен етап от развитието на обществото. За да консолидира своите придобивки, пролетариатът е принуден да установи диктатура за свалената буржоазия, която в началото в много отношения е по-силна от пролетариата ще се опита да върне своето господство, ще окаже цялата възможна съпротива срещу формирането на нов обществен ред. Социализмът расте в хода на напрегнатата класова борба със свалената, но още докрай не победена  буржоазия. Докато има класи и не се изгради общество без класи също не може да се мине без диктатура на пролетариата, това е „период на класова борба“, казва В. И. Ленин – това е неизбежно, докато не бъдат унищожени класите и се промени формата за размяна,  времето след събарянето на капитала ще е особено жестоко и особено характерно.  При придобиването на политическата власт пролетариатът не спира класовата борба, продължава я до унищожаването на класите – но, разбира се, в различна обстановка, под различна форма, с други средства! Един от най-важните фактори, които налага диктатурата на пролетариата, е изпълнението на задачите за изграждането на социализма. Създаването на  нов обществен ред, който във всяко отношение стои над капиталиста, изисква огромни усилия от страна на пролетариата в областта както на политиката, така и в  стопанското изграждане. Пролетариатът под ръководството на партията е призован да създаде широкомащабна,  модерна технологична индустрия, да извърши дълбоките социалистически преобразования в селското стопанство, да извърши културна революция. Тези исторически задачи е възможно да бъдат изпълнени само ако се извършат в условията на диктатурата на пролетариата, една от основните функции на когото е организиране изграждането на социалистическо общество.

  Диктатурата на пролетариата също е необходима за отразяване на външна атака от страна на империалистическите държави, т. е. за защита на първата  в света социалистическа държава. Така че диктатурата на пролетариата е необходима за преодоляването не само на външните обстоятелства, но и за  огромните задачи, които се налага да решава след завоюването на политическата власт.

  Десните бяха на друго мнение по този важен въпрос на марксистко-ленинската доктрина всъщност те отричат необходимостта от диктатурата на пролетариата. Бухарин, например, още през 1916 г. се противопостави на В. И. Ленин по въпроса за държавата. В статията „Империалистическата измамна държава“, публикувана в сп. „Международна младеж“, защитава полу- анархистка формула за „взрив“ на държавата, като твърди, че работническата класа трябва да бъде фундаментално враждебна към всяка държава, включително към диктатурата на пролетариата. Тези възгледи, които изопачаваха марксисткото разбиране по въпроса за отношението към държавата, бяха критикувани от Ленин. Марксистите вярваха, каза Владимир Илич, че пролетариатът в хода на социалистическата революция трябва да разбие, да събори старата, буржоазна държавна машина, но за да затвърди своята победа и изграждайки социализма, той трябва да създаде пролетарска държава, която може да бъде само революционна диктатура на пролетариата. „Това, което ни отличава от анархистите е  използването на държавата („диктатурата на пролетариата) по време на революцията , („диктатурата на пролетариата“) – е  най-важното условие за практиката… (Бухарин го забрави!)”! Но Бухарин не само не призна и не коригира грешката си по този въпрос, но, напротив, през 1925 г., след смъртта на В. И. Ленин, публикува  неприетата през 1916 г редакция на „Сборник на социалдемократа“. В него Бухарин продължава да защитава своите възгледи. Освен това в бележката под линия към статията той се опита да докаже, че по въпроса за държавата В. И. Ленин уж „стига до същите заключения“, като  Бухарин през 1916 г. Във връзка с това И. В. Сталин на априлския (1929) пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия каза: „Изглежда, че въпросът е ясен: Бухарин направи полуанархистични грешки – време е да коригираме тези грешки и да продължим по стъпките на Ленин. Но така могат да мислят само ленинци. Бухарин, оказва се, не е съгласен с това. Твърди, напротив, че не той се е заблудил, а Ленин, че не той отиде или трябваше да  следва стъпките на Ленин, а напротив, Ленин се оказва, според него, е бил принуден да следва стъпките на Бухарин“. Партията квалифицира версията на Бухарин, като опит за подмяна на учението на Ленин, мечтаейки за полуанархистката държава. През 1918 г. ръководейки групата „леви комунисти“, Бухарин по същество отрича ролята на пролетарската диктатура в икономическото изграждане на новото общество. В тезите на „левите комунисти” за вътрешната политика, въпросът за задачите на диктатурата на пролетариата беше заобиколен с изобретението за материално-техническата база на социализма. В това отношение В. И. Ленин посочи: „Изключително характерно е, че авторите на тезите нямат понятие за значението на диктатурата на пролетариата в икономиката и в областта на живота. Те говорят само за „организация“ и т.н. Но това се признава и от дребния буржоа, който избягва  именно диктатурата на работниците в икономическите отношения. Пролетарският революционер никога не би могъл в този момент да „забрави“ за този „гвоздей“ на пролетарската революция, насочена срещу икономическите основи на капитализма“. Бухарин отново разсъждавайки за „Държавата и революцията “ на  В. И. Ленин се опита да разгледа едностранно ролята на диктатурата на пролетариата, оставяйки в забрава идеите на Ленин за нейното основно предназначение. В тази връзка Ленин пише: „… без значение колко мнението на хора като Бухарин е ценно за мен, трябва с чиста съвест да кажа, че естеството на вижданията му разкриват тъжния и многозначителен факт: Бухарин гледа на задачите за пролетарската диктатура, обърнат към миналото, а не към бъдещето. Бухарин забелязва и подчертава това кое може да бъде общото по въпроса за държавата във вижданията на пролетарския и дребнобуржоазния революционер. Бухарин „не забелязва“ точно това, което разделя първия от втория. Бухарин забеляза и подчерта, че старият държавен апарат трябва да бъде „разбит“, „взривен“, а буржоазията трябва да бъде „удушена“ и т. н. Това може да иска и дребният буржоа. В общи линии, това вече  направи нашата революция от октомври 1917 г. до февруари 918 г. Но  дори и най-революционният дребен буржоа, не може да измести класово осъзнатият пролетарий. По този въпрос Бухарин не казва нищо.“

В И Ленин, том 36, стр. 312.

  Творчески развиващ марксизма, В. И. Ленин обоснова класовата същност на диктатурата на пролетариата, посочи нейните исторически задачи в прехода от капитализма към социализма. Класовата основа на диктатурата на пролетариата представлява съюз между пролетариата и не пролетариите, с  работещите маси и преди всичко с най-бедното селячество. „Диктатурата на пролетариата“, пише В. И. Ленин, „е специална форма на класов съюз между пролетариата, на авангарда от работниците и многобройните непролетарски слоеве на трудещите се … за да се свали напълно капитала, за пълното потушаване на съпротивата на буржоазията и да се предотвратят опитите  за възстановяване на капитализма от нейна страна, съюз с цел окончателното създаване и утвърждаване на социализма“. В.И. Ленин направи най-важното заключение, че същността на принципът за диктатурата на пролетариата е да се поддържа съюза на работническата класа с трудовото селячество и укрепването  водещата роля на работническата класа в него. И това е единствено възможната форма за съществуването на социалистическото общество. Иначе пролетариатът не може да запази политическата си власт.

  Десните опортюнисти се опитаха да прокарат своята концепция за класовата същност на диктатурата на пролетариата. Основното му съдържание беше твърдението, че класовата основа на диктатурата на пролетариата е съюзът на работническата класа с цялото селячество. Противно на фактите, те се стремяха да докажат, че именно съюзът на пролетариата с цялото селячество е решаващата сила в този период на социалистическата революция и времето на гражданската война. Тя трябва да бъде основната движеща сила и в условията социалистическото строителство. Десните изложиха т. нар. теория за двукласовото общество в преход, основната цел на която се състоеше в доказване, че селячеството  общо взето – това е същата основна класа като работническата класа, че цялото селячество, без никакво разделение на социални групи,  е съюзник на пролетариата и заедно с работническата класа съставлява класовата основа на диктатурата на пролетариата.

    В. И. Ленин неведнъж е изтъквал, че социалната система на съветската република се основава на сътрудничеството на работническата класа и работещо селячество, подчертавайки: „трудовото селячество“. Икономическото положение на Съветска Русия, пише той, се определя от: „това, което виждаме тук за първи път в световната история на съществуване, само за няколко години две класи: пролетариатът, който е много млад , но е научен да упражнява  „модерни специалности“ в машинната индустрия, и дребното селячество, представляващо огромното мнозинство от населението“, каза Ленин, в своята политика спрямо селячеството трябва да се изхожда от най-стриктното съобразяване с неговите социални групи. Селяните са различни, по-голямата част от селяните са (бедни и средни селяни), като малки собственици, които живеят от труда си, не експлоатират другите. Работещите селяни, са съюзници на пролетариата. Някои от селяните кулаците – имат собствена икономика чрез наемане на работна ръка и нейната експлоатация. Затова  селската буржоазия е класов враг на пролетариата. „ В това разграничение е цялата същност на социализма“. В. И. Ленин многократно предупреждава, че в понятието „съюз“, „съгласие“ може да се вложи най-различно съдържание, докато пролетариатът означава създаване на такъв съюз, който да служи на каузата за укрепването на диктатурата на пролетариата. „Под споразумение между работническата класа и селячеството може да  се разбира  каквото и да било“, пише той. „Ако нямате предвид, че споразумението, от гледна точка на работническата класа, само тогава е допустимо, правилно и принципно възможно, когато подкрепя диктатурата на работническата класа и е една от мерките, насочени към унищожаване на класите, но формулата за споразумение между работническата класа и селячеството, разбира се, си остава формулата, която всички врагове на Съветския съюз, на властта и  диктатурата на пролетариата ще застъпват  в своите възгледи “ . Това се отнася директно за десните опортюнисти, които вложиха във формулата за съюз между работническата класа и селячеството такова съдържание, което не доведе до укрепване на класовата основа на диктатурата на пролетариата. Напротив, осъществяването на идеята им за разширяване на обхвата на съюза със селската буржоазия може да подкопае тази основа, да доведе до загуба на водещата позиция на работническата класа в този съюз. Водещата роля на пролетариата, според тях, се състои в даването на такава икономическа облигация, която би послужила като основа за свободно икономическо развитие на всички социални групи на селячеството, включително селската буржоазия, а също и в адаптиране на социалистическата индустрия за исканията и нуждите на едноличното търговско дружество. Това е  линия за укрепване  позициите на малкия производител, укрепването му като основна фигура в земеделското производство.

  В. И. Ленин и партията изхождаха от факта, че основната задачата на пролетариата, който зае водещото място в съюза, е отнемането, в свирепата класова борба срещу буржоазията, на трудещите се селяни и привличането им на негова страна. В резултат на правилните икономически форми на връзката между работническата класа и мнозинството от селячество беше възможно върху основата на едрата социалистическа индустрия да обърне социалната природа на дребния производител, като го трансформира в икономиката на големия социалистически колектив.  „Сега пролетариатът държи властта в ръцете си и го ръководи“, пише В. И. Ленин. „Той ръководи селячеството … Ако бяхме се отклонили от тази линия, тогава щяхме да престанем да бъдем социалисти и щеше да попаднем в лагера на онези дребни буржоа, в лагера на социалистите-революционери, т.е.  на меншевиките, които сега са най-злите врагове на пролетариата“. Що се отнася до икономическата основа за ръководството на работническата класа на селячеството, т.е социалистическата индустрия, то нейната цел не е да се „адаптира“ към селския пазар, както десните спореха с нас, а в свалянето на материалната икономическа основа за социалната трансформация на малките селски стопанства. Задачата на пролетариата, каза В. И. Ленин, „се състои в ръководенето на прехода на тези дребни собственици към социалистическата, колективна, обществена работа … това може да стане, когато имате много силна широкомащабна индустрия, способна да даде на дребния производител такива ползи, при които той ще види на практика, предимството на тази голяма икономика” .

  Десните опортюнисти виждаха основната цел на диктатура на пролетариата в „мирната организационна работа“, в регулирането на взаимоотношенията и сътрудничеството с различните класи и социални групи в преходния период. Бухарин, например, отиде толкова далеч, че започна да твърди, че  К. Маркс и В. И. Ленин смятат диктатурата на пролетариата „само изключително като инструмент за потискане на класовия враг. Но тъй като в съветското общество условията са се променили, тогава предполагаемата задача за потискане съпротивата на експлоататорите вече е станала до известна степен „прекалена“ и центърът на тежестта се е изместил към кооперирането като основна характеристика на „пролетарския граждански мир.“ Всичко това предизвиква според мен правото, да променим задачите на пролетарската диктатура, които  не можели да бъдат предвидени нито от Маркс, нито от Ленин, тъй като те „нямат достатъчно емпиричен (практически материал – б.п) по това време.

  Всичко това беше груба измислица, тя беше необходима на десницата, за да скрие своя опортюнизъм. Класическата ленинска дефиниция за задачите на диктатурата на пролетариата напълно опровергава техните измислици. „Диктатурата на пролетариата“, пише Ленин, „е упорита борба, кървава и безкръвна, насилствена и мирна, военно-икономическа, педагогическа и административна, срещу силите и традициите на старото общество“.

  Дясната опортюнистична концепция за диктатурата на пролетариата свидетелства, че тя се опитва да изкорени основното и՛ съдържание и цел, пригажда мощното оръжие в ръцете на работническата класа към такъв път на развитие, който би отворил възможност за укрепване на капиталистическите елементи от града и селото, създавайки по този начин сериозна опасност за социалистическото изграждане и победата на социализма у нас.

1 В. И. Ленин, том 43, стр. 26.

2 V, И. Ленин, том 41, стр. 27.

3. ЗА ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА ПОБЕДА НА СОЦИАЛИЗМА

И ТЕМПА НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО СТРОИТЕЛСТВО

  Класиците на марксизма-ленинизма смятат, че типът социализъм в смисъла на неговите основни характеристики и модели като първа фаза на комунизма може да бъде само един. В научната концепция за социализма те включиха такива най-значими понятия като диктатура на пролетариата, ръководната роля на партията, социалистическа собственост върху  средствата за производство, висока производителност на труда, принципът „от всеки -според способностите му, на всеки според труда“, едри социалистически предприятия в индустрията и колективна икономика в селското стопанство, развитие на социалистическа култура, високо ниво на благосъстояние на работниците и др.

  Следователно, независимо от конкретните исторически характеристики на всяка верига основни модели и характеристики социализмът ще бъде общ за всички страни. Друго нещо е, че формите на проява на общите модели, методи и средства за изпълнение на социалистическите задачи могат да бъдат най-разнообразни, защото до голяма степен зависят  и се определят от историческите условия и особености на всяка страна. В. И. Ленин многократно е изтъквал това. „Всички нации ще стигнат до социализма“, пише той, „това е неизбежно, но всяка ще дойде не по един и същ начин, всяка ще внесе оригиналност в тази или онази форма на демокрацията, в този или онзи вид  на диктатурата на пролетариата, с едно или друго темпо на социалистическо изграждане в различните страни на обществения живот“.  

  Десните уклонисти отричаха  общите закони, общите черти на социализма като определен етап на преход към комунистическото общество, предлагаха на първо място да се съобразим с конкретно-историческите условия, параметрите и специфичните черти, присъщи на конкретната държава. Те вярваха, че строителството на социализма е  пряко свързано с икономическото му развитие. Такава теоретична каша беше необходима на десните, за да се направи извода за така наречения изостанал тип социализъм, уж създаден в СССР. Бухарин  говореше: „…нашият социализъм, който строим ние, е неизбежно изостанал тип.“ Такова заключение той правеше въз основа на специфичните особености на социалистическото икономическо развитие на предреволюционна Русия, както и върху оригиналността на вътрешната и външната обстановка по време на Октомврийската социалистическа революция. Следвайки буржоазните пропагандисти които смятаха революцията за „специално изключение“ и твърдяха че тъй като революцията е победила в икономически изостанала страна, значи социализмът, който се изгражда в него, може да бъде само изостанал тип социализъм.

  Наистина Русия  икономически, в сравнение с големите капиталистически държави беше по-слабо развита страна, с преобладаващо селскостопанско производство. В. И. Ленин смята Русия за страна със средно ниво на развитие на капитализма и не направи извод за изостаналостта на типа на съдържанието на социализма. Той многократно посочи, че „ние  не можем да се придържаме към нивото на разбиране на дребния селянин за държавата … а към нивото, което непрекъснато се издига нагоре и напред към голямата машинна индустрия“. В. И. Ленин призна безспорната възможност за изграждане на истински социализъм като първа фаза на комунистическото общество. Победата на Великия октомврийска социалистическа революция и установяването на диктатурата на пролетариата отвори на Съветска Русия величествени перспективи и големи възможности в търговията, радикална, качествена промяна в целия социален живот, преструктуриране на икономиката на нова материална и социално-икономическа основа.

  При определянето на непосредствените задачи на съветската власт през първия период от съществуването си, каза Владимир Илич, сега, когато пролетариатът и неговият авангард – комунистическата партия успя да завърши в основни линии делото за завладяване на властта и потискането на експлоататорите, задачата е да се създаде нова обществена и икономическа структура. „Това е най-трудната задача, защото работата продължава да се води за организиране по нов начин на най-дълбоките, икономически основи на живота на стотиците и десетки милиони хора. И това е най-възнаграждаващата задача, защото само след нейното решаване (в основни линии) може да се каже, че Русия е станала не само съветска, но и социалистическа република“. Социалистическата република по разбирането на ВИ Ленин – е напреднала страна като политическа система, както в организацията на общественото производство, така и в нивото на техническия прогрес. Той многократно подчертава, че след победата на социалистическата революция ние ще надминем всички, дори и най-развитите капиталистически държави според тяхната политическа система. Но ние силно изоставаме икономически. Владимир Илич твърдо вярва във възможността за решаване на този проблем в исторически кратко време. „… Несъмнено е— пише той — от гледна точка на основните икономически задачи на диктатурата на пролетариата, победата  на комунизма срещу капитализма ни е гарантирана“. В. И. Ленин разработва гениален план за изграждането на социализма у нас. Този революционен план включва превръщането на страната в авангардна индустриално-аграрна социалистическа държава, която опроверга измислиците на десницата за изостаналия тип на нашия социализъм. Планът на Ленин, както е известно, предвиждаше: индустриализация на страната и създаване на тежка промишленост – като основа на материално-техническата база на социализма. „Единствено възможната икономическата основа на социализма, пише Ленин, е едрата машинна индустрия. Този, който забравя това не е комунист”; обединяването на дребната, стихийна селска икономика в едро, колективно механизирано социалистическо земеделие;  осъществяване на културната революция, осигуряване в страната на непрекъсната грамотност, създаването на висококвалифицирани кадри за всички отрасли на националната икономика, възпитание на новия, съветски човек. Ние имаме всички възможности да разрешим тези важни задачи, каза В. И. Ленин, „защото никъде хората масите не се интересуват толкова от истинската култура, колкото ние; никъде въпросите на тази култура не се поставят по такъв начин дълбоко и толкова последователно, както при нас; никога, никъде държавата, държавната власт не е била в ръцете на работническата класа, която в своята маса прекрасно разбира нашите недостатъци, няма да кажа култура, но ще кажа грамотност; никога не са правени такива жертви, за да подобрят позицията им в това отношение, като нас” ; всестранното повишаване на ръководната роля на партията, укрепването на диктатурата на пролетариата и съветската държава, развитието на съветската демокрация и широкото участие на трудещите се маси в управлението на всички дела на страната. В ленинският план с изключителна сила разкрива всички основни и съществени характеристики на истинския социализъм, този по-висш и качествено нов етап от развитието на обществото. Неговата материално-техническа база се основава върху общественото социалистическо производство в промишлеността и селското стопанство, върху базата на машиностроителните технологии, електрификацията, на социалистически предприятия в индустрията, на колхозите и държавните стопанства в селото.

  Десните виждания за така наречения изостанал тип социализъм бяха  извинение за неизбежното изоставане на нашата държава в бъдеще. Истински цивилизован тип социализъм можел да се създаде уж само от напреднали капиталистически страни с развита индустрия, в които с течение на времето той ще се случи „съвсем естествено“. Буржоазните фалшификатори, както и модерните ревизионисти отново издигнаха на чело десните опортюнистични научни концепции за различните видове социализъм в различните страни, за изостаналите или, както се казва сега, деформиран тип социализъм в СССР. Чрез техните усилия се насърчава националния, специфичен път на всяка страна към социализма. Отричат обществения закон за изграждането на социалистическо общество, съвременните ревизионисти се впуснаха в моделирането на техните така наречени модели на социализма, които са изцяло обусловени от историческите и националните характеристики на тези страни.

  Комунистическите и работническите партии, творчески обобщават върху базата на марксистко-ленинското учение историческия опит, признават, че общите модели за изграждането на социализма са присъщи за всички страни, които вървят по социалистически път. Тези модели не се противопоставят, но органично се съчетават със специфичните характеристики на отделните страни. „Братските партии и историческия опит ни увериха – се казва в изявлението на комунистическите и работническите партии на социалистическите страни, че движението по пътя на социализма и комунизма е възможно само при строгото и последователно ръководство от обществения закон при изграждането на социалистическото общество, като укрепва водещата роля на работническата класа и нейния авангард – комунистическата партия. При което всяка братска партия, творчески решава въпросите за по-нататъшно социалистическо развитие, отчита националните особености и условия”. Социализмът като първа фаза на комунистическата формация по отношение на обществените закономерности е единен тип социалистическо общество. Концепциите за различните видове социализъм са несъвместими с марксистко-ленинското учение за социализма и комунизма.

  Проповядвайки изостаналият тип социализъм, десните прогнозираха много бавни темпове на строителство и дълъг път до там. В същото време те многократно се позовават на уж ниското ниво на икономическо развитие на Русия, преобладаването на селското стопанство в него, както и отсъствието на държавна помощ от пролетариата на западноевропейските страни. Всичко това, заедно взето, каза Бухарин, „изключително ще забави нашия  икономически растеж, а с него и целия темп на социалистическото строителство у нас. Мисълта че наличието на минимална материална база, както и специалните, според тях, условия за избухването на нашата революция като  много благоприятната комбинация от „пролетарската революция със селската война“, ни сочи да „продължим напред по релсите на социалистическата революция.“ Но това напредване към социализма във времето ще бъде много, много дълго. Разбира се, признава Бухарин, „възможно е да се построи социализъм и без пряката техническа и икономическа помощ от други страни“, но в същото време ние „ще пълзим със скоростта на охлюва“.

  На пръв поглед може да изглежда, че поставянето на въпроса за бавното темпо, за дългия път към социализма има обективни причини – изостаналостта на Русия и липсата на държавна помощ от страна на западноевропейския пролетариат. Освен това, както знаете, В. И. Ленин също многократно посочи  тези обстоятелства, което не може да не повлияе за продължителността на преходния период и за темпото на социалистическото изграждане. Но  посочвайки същите фактори, Ленин и Бухарин стигнаха до различни теоретични и политически заключения.

  В. И. Ленин признава факта на икономическото изоставане на Русия, преобладаването на дребната селска икономика. Той посочи още, че империалистите в периода на интервенцията и гражданската война, въпреки че не можаха да съборят съветската власт,  почти успяха да унищожат до  основи  и без това слабата икономика на страната. Владимир Илич също взе предвид възможната икономическа блокада от капиталистическите държави.  В тази не по-малко сложна и трудна вътрешна и външна обстановка, той изрази оправданата си убеденост в близката победа на социализма в нашата страна. „Ние ще постигнем това“, твърдеше Ленин, „ да се изравним с другите държави с такава скорост,  за която не са и мечтали. „Той смяташе не само възможно да се изгради социалистическото общество, но и че за  исторически кратко време ще се осигури  победата на социализма у нас“. Каква увереност и оптимизъм лъхаше от речта на В. И. Ленин на пленума на Московския съвет на 20 ноември 1922! Той каза: „Социализмът вече не е въпрос на далечно бъдеще … Вкарахме социализма в ежедневието …  изостанала Русия  ще се превърне в социалистическа Русия“. От тези ленински разпоредби  следва със сигурност, че създаването на социалистическото общество е спешна практическа задача, ако партията за десет – двадесет години изработи и прокара правилна политика, победата на социализма ще бъде осигурена. Ускоряването на темповете за изграждането на социализма, необходимостта да се увеличи максимално ползата от  отсрочката беше продиктувана както от международното, така и от вътрешното положение на СССР. Бързото напредване към социализма, комунистическата партия смяташе за възможно само с политика, основана на точно отчитане на всички обективни и субективни фактори. „ Такава фантастична скорост за такъв вид промяна, е

Невероятна“ – за нея Ленин написа, но в скоростта на историческото развитие, взето такова, каквото е  – може да бъде възможно, ако движението е наистина направлявано от  революционна партия, ние вярваме в такава скорост и ние ще постигнем такава скорост с всички средства! Победата на социалистическата революция и установяването на диктатурата на пролетариата откриха безпрецедентна възможност за бързо развитие на обществото. Трудещите се хора на Русия отхвърлиха  игото на царизма и капитализма, за пръв път в историята взеха властта в свои ръце и решиха да създадат нова,  по-висша от капитализма социална система. Изпълнението на тази задача предизвика огромен политически и трудов ентусиазъм на широките маси – решаваща сила в общественото развитие. Работниците и селяните вече почувстваха, че сега работят за себе си, за тяхната съветска държава. „ Нашата революция, превъзхожда всички други революции, каза Ленин, защото Съветската власт успя да привлече към активно участие в държавното изграждане  десетки милиони от онези, които преди бяха незаинтересовани от това строителство”. В условията на съветската власт естествено нараства ролята на масите в строителството и по този начин се ускорява  целият процес на общественото развитие. Именно в творчеството и силата на народните маси комунистическата партията видя неизбежността за победата на социализма в историческо кратко време. В. И. Ленин с цялата сила на научната аргументация доказа, че страната ни има както обективни, така и субективни предпоставки за изграждане на социалистическо общество. Съществуваха мощни лостове за ускоряване на решаването на проблема като: подобряването на производителността труда, този най-важен фактор за победата на новото общество; организирането на новата система за обществено производство върху основата на социалистическата собственост на средствата за производство; създаване на социалистическа трудова дисциплина и начина на заплащане на труда, изключване на експлоатацията на човек от човека; повишаването на културната и техническа компетентност на работниците, на обществото и др. Указанията на Ленин са заложени в основната  дейността на комунистическата партия и нейната политика по време на прехода. Изработвайки генералната си линия, партията въз основа на необходимостта от възможно най-бързо социалистическо строителство, очерта вътрешната и международната обстановка, в която се разви революция у нас. Следователно партията не можа да се съгласи с проповядваното от десните уклонисти  бавно, безкрайно движение към социализма.

  Десните опортюнисти също се опитаха да ревизират Кооперативния план на Ленин.

  Класиците на марксизма-ленинизма бяха убедени, че социалистическото общество може да се изгради само когато селското стопанство се превърне от индивидуално селско стопанство в  едро колективно земеделие, с използването на прогресивни, съвременни технологии. Конкретната програма за такова превръщане беше  Ленинският кооперативен план. Илич посочи: че за десет -двайсет години трябва да се подобрят връзките със селячеството което е достатъчно време за създаване на социалистически отношения в селото.

  В кооперативния план са разработени принципите методите и формите на сътрудничество. Сложността на задачата, произтичаща от характеристиките на селячеството като класа на дребните производителите на стоки, изискваше голямо внимание и провеждане на работа за обединяване на селяните. Въвеждането на селяните в кооперативните сдружения трябваше да  се извършва при строго спазване на доброволния принцип, само след като самите те са се убедили в необходимостта и полезността на тази крачка. През първия етап от изпълнението на ленинския план се предвиждаше обединяването на селските стопанства чрез лесни доставки, рекламиране, кредитиране на земеделските кооперации –  това беше най-простият и достъпен начин за въвеждане на селяните в колективизма. Със създаването на едрата индустрия,  се укрепи снабдяването на селото с машини, постепенно започна преходът към индустриално сътрудничество – като основна форма за организиране на колективното земеделско производство при социализма. И така, тръгвайки от едни форми на сътрудничество към други, от прости към по-сложни, селячеството постепенно се въвлича в кооперативното движение, подобрявайки с помощта на държавата своя икономически начин на живот, психологията и ежедневието. Партията смяташе, че за колективното производство, обединението е същият правилен път, който води селяните към социализма. Най-простите форми на сътрудничество – са  само подготвителна стъпка за преминаване на широките селски маси към пътя на индустриално сътрудничество. Колхозите и държавните стопанства, според идеите на Ленин представляват основата на социалистическото изграждане в селското стопанство, са социалистическа форма на съдържанието за организирането на голямата обществена земеделска продукция.

  Позицията на десните беше коренно различна от осъществяването на ленинския кооперативен план. Те твърдяха, че селяните могат да бъдат доведени до социализма само чрез сътрудничество за доставки и реклама, т.е. чрез процеса на обръщение, а не чрез процеса на производство. Целият смисъл на кооперативния план на Ленин е  сведен според тях само и преди всичко до „кооперативния оборот”, който бил основно средство за укрепване на съюза между работническата класа и селячеството. „Някои от нашите другари вярват, – казваше Бухарин, – че главният път към социализма  са колхозите.

  Смятам това твърдение за неправилно. Той пътят ще минава през обикновено сътрудничество: продажби, покупки, кредити, с една дума, чрез земеделско сътрудничество“. Десните изхождаха от факта, че основният интерес на селяните е – продаване на по-висока цена и купуване на по-ниска цена. И така този основен интерес на малкия производител е най-добър понеже може да удовлетвори сътрудничеството при продажби и покупки,  чрез които успяват да се осъществят техните дребни стремежи. Тъй като този вид интерес се проявява от мнозинството селяни, десните вярваха, че предлагането и рекламата за сътрудничество – е основната, водеща форма на сдружаване на селяните, основният им път към социализма. Създадена навсякъде в страната, кооперативната мрежа, според идеята им, ще се състои от отделни средни селяни, кулаци, смесени и отчасти кооперации на бедни хора. Голям дял в тези мрежи ще бъдат заети от сдружения на средните селяни, които съставляват по-голямата част от селячеството. Всички тези кооперативни клетки, включително кулашките, ще трябва постепенно да врастват в социалистическата система и стават такава „брънка в единната верига на социалистическата икономика“. От гледна точка на добрия производител, представляван от едноличния търговец, обединен в кооперацията на селското стопанство не променя своят социално-икономически характер. Напротив, той се запазва като социален тип като основа на земеделското производство не само в преходния период, но и не претърпява никакви промени в условията на вече победилия социализъм, за тези, които са изградили в социалистическата система селско-кооперативните сдружения при кооперирането на селяните, всеки се държи като едноличен търговец. Подобно разбиране на задачите на пролетариата в условията на неговата диктатура по отношение на селячеството определи своята принципно различна линия по въпросите на ролята на едноличния селянин в икономика. Що се отнася до колективните стопанства, по мнението на десницата, най-целесъобразната форма на сдружаване е само за бедната част от селячеството. Поради факта, че бедните не разполагат с необходимите средства за производство на селскостопански продукти , следователно, те нямат нищо за продаване, поради това са  заинтересувани  от колективните стопанства, а не от областта на доставките и рекламното сътрудничество. Следователно, Бухарин подчерта, че колективните стопанства са естествена форма за организиране на бедните домакинства. Той се ограничава само до най-простите форми на сътрудничество.

  В. И. Ленин посочи, че  успешно се комбинират частният интерес на селячеството с главния, водещ интерес на пролетариата довеждайки ги до по-висока форма на коопериране в производството, а оттам и до създаване на социалистическо земеделско производство.

  Десните пък виждаха в сътрудничеството само средство  задоволяване  на стремежите на частната собственост на селячество. Те се  ограничаваха само до системата на  доставка-продажба, често срещана форма, смятана за главния път на селяните към социализма, игнорирайки колхозите и совхозите.

  В. И. Ленин, напротив, изобщо не  смяташе за достатъчно за социалистическото изграждане  на селото, само сътрудничеството на селските стопанства в областта на продажбите и доставките.  Формата на сътрудничество трябваше да стане колективното обединение и то наистина стана най-добрият начин  за по-нататъшния преход на селските стопанства в производството. Следователно Владимир Илич не случайно посочи, че простото сътрудничество – още не е социализъм, само има всичко, което е необходимо за прехода към социализма, нарастването на кооперирането при условията НЕП съвпада само със социализма. „ Самата власт на държавата с всичките средства за производство е в ръцете на пролетариата, съюзът на този пролетариат с многото милиони дребни и най-дребните селяни, осигурява ръководството на пролетариата спрямо селячеството и др….не е ли това всичко, от което се нуждаете, за да изградите завършено социалистическо общество? Все още не е  социалистическо общество, но това е всичко, което е необходимо и достатъчно за неговото изграждане. Основната  форма на сътрудничество, която наистина реши проблема със социалистическото изграждане от индивидуалната селска икономика, беше производствената кооперация, т.е. колективните стопанства. „Ако селянинът в икономиката иска да се развива по-нататък, – е необходимо да му се осигури твърд  преход, а преходът неизбежно се състои в това, че най-бедната и най-изостаналата, дребна, изолирана селска икономика, постепенно  се обединява в организирани обществени, едри селски стопанства … Точно това трябва да осигури комунистическата партия”. Ставаше дума за земеделските артели и кооперативи, Владимир Илич подчерта: „Влиянието на всички предприятия от този вид е огромно, защото ако бившият беден селянин беше продължил да води икономиката си  по стария начин, тогава почти е сигурно, че за изграждането на социалистическо общество и дума не може да става“ .

1 В. И. Ленин. Поли. кол. цит., том 45, стр. 370.

2 V. II. Ленин. Поли. кол. цит., том 43, стр. 148.

3 В. И. Ленин. Поли. кол. цит., том 39, стр. 372.

  Владимир Илич Ленин обмисля сътрудничество  съчетано с диктатурата на пролетариата. Следователно,  е необходимо масово коопериране на селските стопанства и постигане на колективизъм по линия на предлагането на продукти от селското стопанство и снабдяването на селските стопанства с промишлени продукти, а след това  обективно неизбежно се стига до победата на социализма в селското стопанство. Така при осъществяването на ленинския кооперативен план, дълбокото революционно развитие на селското стопанство, положението на селяните се променя качествено: от дребен производител, той се превръща в член на голям колектив на икономика, т.е. става радикална промяна в социално-икономическото положение на цялото селячество като класа. А десните  напротив разчитаха на увековечаването дребния собственик в селското стопанство. Това би допринесло за развитието на капиталистическите елементи и на дребнобуржоазните тенденции в селячеството, ще създаде условия за още по-дълбоко разделение, до укрепване на частната собственост и експлоатацията на наемен труд. По същество такова сътрудничество е израз на капиталистическия път на развитие в селското стопанство.

Глава IV

БОРБАТА НА ПАРТИЯТА СРЕЩУ ДЕСНИТЕ ОПОРТЮНИСТИ

ЗА ГЕНЕРАЛНАТА ЛИНИЯ НА ЛЕНИН

1. СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯ

И СТЕПЕНТА НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО И՛

  Комунистическата партия беше ръководена по Указанията на Ленин, че създаването на едра индустрия е основната връзка в изграждането на социализма. Само индустриализацията на икономиката би могла да осигури по-нататъшното укрепване на диктатурата на пролетариата и нейните основи са в съюза между работническата класа и селячеството, в създаването на условия за социалистическо изграждане на селското стопанство, за повишаване нивото на културно-техническите работници и издигането на техното материално благосъстояние. Собствената технически напреднала индустрия може да гарантира икономическата и политическата независимост на СССР и неговата военна защита и мощ.

  XIV конгрес на ВКП (б), обсъждайки следващите въпроси от социалистическо строителство, представи и обоснова курса на индустриализацията. За да се подсигури икономическа независимост на СССР и предотвратяване превръщането му в придатък на капиталистическата световна икономика, беше необходимо, както отбеляза конгресът, „ да се запази курсът на индустриализация на страната, развитие на произвеждането на средства за производство и формиране на резерви за икономическо маневриране”.  Проведеният през април 1926 г. пленум на Централния комитет на партията очерта практическите мерки за осъществяване на социалистическата индустриализация, като решаваща задача от изпълнението на която зависи успеха на победата на социализма. Създаването на собствена едра индустрия беше от съществено значение за укрепването на диктатурата на пролетариата, както и неговата класова основа – съюзът на работническата класа със селячеството. В И Ленин нарича едрата индустрия икономическата база на пролетарската диктатура. Тежката промишленост – е най-важното условие за изграждане на материално-техническата основа на социализма. Заедно с машинното инженерство тя осигурява непрекъснат технологичен прогрес, приток на модерни технологии във всички сектори на националната икономика, позволява механизация в голям мащаб и автоматизация в промишлеността, селското стопанство, строителство и транспорта. Без да се създаде едра индустрия, висока производителност на труда, без технологичен прогрес, е невъзможно да се премине към социализма. Едрата индустрия е ключът към социалистическото изграждане на селското стопанство, служи като основа за развитието на производителните сили в селото, решаваща предпоставка за победата на колхозното стопанство. Само чрез индустриализация, установяване на най-новата техническа база, пише Ленин, „ще се създаде възможност за такава радикална помощ, техническа и социална, предоставена от града на изостаналата и разпръсната провинция, за да може тази помощ  да създаде материалната база за огромно увеличаване на производителността на земеделския и обществения селскостопански труд, ще насърчи дребните селяни от ползите за преминаването към голямо, колективно, машинизирано селско стопанство“ . Предоставянето на трактори и други машини на селяните от работническата класа подкрепя тяхното движение към социализъм, допринася за формирането на нов, социалистически начин на производство в селското стопанство. Създаването на модерна индустрия позволи на държавата ни да догони и изпревари капиталистическите страни по отношение на осигуряване на икономическото развитие, нейната техническа и икономическа независимост. Съветският съюз по това време беше много назад от индустриализираните капиталистически страни. През 1928г. например в леенето на стомана: в СССР – 4,3 милиона тона, в САЩ – 52,4 млн. тона, във Франция – 9,5 милиона тона, в Англия – 8,7 млн. тона; производство на чугун: в СССР – 3,3 млн. тона, в САЩ – 38,3 милиона тона, във Франция – 10 милиона тона, в Англия – 6,7 милиона тона; добив на въглища: в СССР – 35,5 милиона тона, в САЩ – 522,0 милиона тона, в Англия – 241,3 млн. тона, във Франция – 51,4 млн. тона.

  Ако политически страната ни, като установи диктатурата на пролетариата, изпревари капиталистическите страни, по отношение на икономическото развитие беше след тях. Без развита индустрия, СССР може да се превърне в селскостопански придатък на капиталистическите държави, ще загуби своята икономическа независимост и завоеванията на социалистическата революция. Като единствена социалистическа държава в капиталистическото обкръжение Съветският съюз трябваше да се погрижи за създаването на такава структура на нейната икономика, която и՛ би позволило да защити придобивките на диктатурата на пролетариата и да осигури победата на социализма. Икономиката на страната през 1928 г. се характеризираше с това, че делът на индустрията в националната икономиката е 45,2%, а на селското стопанство – 54.8%. В рамките на отрасъла делът в индустрията на тежката промишленост е само 39,5% . Преобладаващо място в него заемаше леката промишленост. Що се отнася до социалистическия сектор, то той заема 82,4% от брутната промишлена продукция, а брутната селскостопанска продукция — само 3,3, търговията на дребно реализира доходи – 76,4 и на национално ниво – 44% .

  Въз основа на конкретен анализ за икономиката на страната, партията постави задачата да създаде едра индустрия, осъществяваща социалистическата индустриализация на страната.

  Десните опортюнисти не бяха съгласни с тази партийна политика. Искаха преразглеждане на разпоредбите на Ленин относно смисъла на тежката индустрия в изграждането на социализма, те отричаха водещата и преобразуваща роля на индустрията в селското стопанство. Вместо преобладаващото развитие на тежката промишленост и създаването  въз основа на нови производствени форми на връзка между нея и селото, десните настояваха за всестранен подем на леката промишленост за укрепване на връзката със селското стопанство за задоволяване на личните нужди на селяните. Десните се бореха срещу ускоряването на подготовката на пролетарски кадри за индустрията.  Те атакуваха партията по въпроса за бързите темпове на индустриализацията, защото високите темпове на развитие на социалистическата индустрия бяха от решаващо значение за изпълнението на задачите за изграждането на социализма в СССР.

  В своята политика партията се съобрази с ленинизма от указанията за ролята и значението на тежката промишленост в строителството на социалистическо общество. С предимство се ползваше  нарастването на произвеждането на средства за производство спрямо производството на потребителски стоки, това е икономически закон, за осигуряване на устойчиво развитие на социалистическото общество. В. И. Ленин посочи: „… без да спестяваме за да изградим тежката индустрия, без нейното възстановяване не можем да изграждаме индустрия и без нея  ще умрем като независима държава … Тежката индустрия се нуждае от държавни субсидии. Ако ги имаме, ако не ги намерим, тогава ние, като цивилизована държава – аз вече не казвам като социалисти – ще загинем.”

  Преходът към едра икономика, основана на машинната индустрия, Ленин счита за най-целесъобразен път за радикално социалистическо изграждане на икономическата система на страната, за подобряването на материалното и културно ниво на работниците. В същото време, разбира се, беше  важно, леката промишленост трябваше да задоволи непосредствените нужди и искания на широките народни маси. Между тежката и леката индустрия трябва да има такова съотношение, при което развитието на тежката индустрия да играе водеща роля. На XV партиен конгрес в директивите му за подготовката на първата петилетка, специално подчерта: „В областта на връзката между развитието на тежката и леката промишленост еднакво е необходимо и трябва да се използва оптималното взаимодействие на двете. Считайки за правилно прехвърлянето на центъра на тежестта към производството на средства за производство, е необходимо да се вземе предвид опасността от твърде многото връзки на обществения капитал в мащабното строителство, което ще се реализира на пазара едва след няколко години; от друга страна е необходимо да се има предвид, че по-бързото реализиране в леката промишленост (като производство на стоки от първа необходимост) позволява използването и՛ за захранване и за строителство в тежката промишленост, подчинена на развитието на леката промишленост“. Преобладаващото развитие на тежката промишленост с едновременният възход на леката промишленост, органичното единство и взаимовръзка на тези клонове – това е което беше в основата на политиката на партията в областта за индустриализацията.

  Десните уклонисти се отклониха и по този въпрос от инструкциите на Ленин и генералната линия на партията. След като Централният комитет започва да изпълнява директивите на XV Конгрес на ВКП (б), десницата не се забави да излезе с искания, насочени по същество към ревизия на общоприетата линия за връзката между тежката и леката промишленост. Дискредитираха партийната политика като заявяваха, че в тежката промишленост  уж се влагат твърде много пари, твърдяха, че леката индустрия се подценява, а за развитието и՛ не  се правят подходящите вложения. Угланов например заяви в началото на 1928 г. на пленума на Московския комитет на партията където твърдеше, че страната е твърде „индустриализирана“ каза, че партията „налага“ в столицата изграждането на тежка индустрия и подценява леката. Десните елементи в МК на практика се опитаха да наложат линията за преобладаващо развитие на леката индустрия. Неслучайно до октомври 1928 г., т.е до момента, в който Угланов беше отстранен от поста секретар на Московския комитет, в бюрото на Московския комитет на партията се разглеждаха само въпроси на развитието на текстилната промишленост. Освен това, с одобрението и подкрепата на десницата беше одобрено предложението за намаляване на плана за капитално строителство с 18 милиона рубли. По-късно М К си призна напълно необоснованото предполагаемо намаление, което можеше да повлияе негативно на развитието на Московската индустрия. По инициатива на Угланов през юни 1928г се проведе пленум на МК, който разгледа въпроса за развитието на текстилната промишленост. В дискусията на тази пленарна сесия по въпроса за текстилната промишленост десните се опитаха да я използват за свои политически цели, като на дело демонстрираха, че Московската партийна организация е в опозиция на партийната линия, защото предпочита леката промишленост. Тезата за преобладаващото развитие на леката индустрията е била мотивирана от желанието, за укрепване на съюза между работническата класа и селячеството.

  Всъщност продуктите на леката промишленост, задоволяват  изискванията и нуждите на жителите на селските райони, допринася за укрепване на връзките между града и селото, между работниците и селяните. Но тези връзки бяха укрепени само по линия на потребителските стоки (от фабриките, за обувки, трикотаж, дрехи и др.), т.е. връзката между работниците и селяните се извършва, както казваха тогава, по линия на текстила.

  Въпреки това, с укрепването на икономическата ситуация нуждите на селяните от промишлени стоки започват да се използват за лични нужди. Все повече и повече започва търсенето на индустриални продукти (плугове, брани, жътварки, вършачки). Бързото развитие на промишленото сътрудничество също изисква укрепване снабдяването на колхозите с по-сложна селскостопанска техника – трактори, комбайни,   автомобили. Следователно съюзът на работническата класа със селячеството в този период може да се укрепи на основата  не само с търговски, но и с индустриални стоки. При това  производството на средства за производство, както разсъждаваха в Комунистическата партия, след време трябваше да стане най-важният лост на социалистическото изграждане на селското стопанство. Съветска държава, се отбеляза в решенията на Ноемврийския пленум (1928)  на ЦК на партията, трябва да „влияе във все по-голяма степен върху селското стопанство чрез индустриалната връзка със селото (укрепване на тежката промишленост, земеделието машиностроенето, химическата промишленост и др.), променяйки  техническа му база, чрез кооперирането на селячеството за разширяване на икономиката…” *. Следователно, не отслабване на тежката индустрия, за която настояваха десните, а е необходимо нейното всестранно развитие за издигане на индустрията като цяло – това изискваше задачата за укрепване на съюза на работническата класа със селяните.

  „КПСС в резолюции…”, т. 4, с. 129.

  Десните уклонисти не признаха новата производствена форма, игнорираха необходимостта и՛ за развитието и укрепването. Томски, например, през април (1929 г.) на пленумът на Централния комитет и Централната контролна комисия заяви, че няма нови форми на производство . По този повод Г.К. Орджоникидзе посочи: „… когато говорят за производство, обикновено го разбират така: дайте на селянина материали, дайте му сол, керосин и други промишлени продукти. Това сега не е достатъчно. Истинското съдържание на ленинската спойка трябва да се пренесе в полето на производството – това е производство с помощта на трактор, на вършачка, на комбайни, плугове и т.н. Такова производство партията прокарва на село, което мнозина не могат да разберат“.

  Един от основните въпроси , около който се разгърна  остра политическа дискусия, имаше въпроса за темповете на социалистическата индустриализация. Правилното решение беше от изключителна важност за съдбата на социализма.  При разработването на своята политическа линия партията се ръководеше от указанията на Ленин, че Съветската държава трябва да догони по-развитите капиталистически държави. В противен случай Русия няма да може да защити правото си на съществуване не само като социалистическа, но и като независима държава. „…Или ще загинем“, каза Ленин, „ или ще настигнем и изпреварим напредналите страни“. … Умри или давай с пълна пара напред. Така историята поставя въпроса.

  Следователно бързите темпове на социалистическата индустриализация се дължат на целия обективен ход на развитието социалистическата революция у нас, на вътрешното и международното положение на Съветския съюз. Бързият темп на развитие на индустриализацията при дадените условия означаваше, първо, най-големите инвестиции да се извършват в индустрията за сметка на селското стопанство в икономиката, така че през следващите години да може да му отнеме водещото място в националната икономика, което ще допринесе за превръщането на страната от земеделска в мощна индустриално-аграрна ; Второ, това е разпределението на инвестициите в самата индустрия, при което повечето от тях се  насочват към развитието на тежката индустрия, която произвежда средствата за производство и ще осигури новия баланс между леката и тежката индустрия, превръщайки последната във водещ клон на цялата индустрия; трето, посоката на обществените инвестиции са само в предприятията на социалистическия сектор с цел пълното изтласкване на капиталистическите елементи от индустрията. XV партиен конгрес подчертава: „ Трябва да се даде бърз темп на развитие на тежката промишленост, която повишава в най-кратки срокове икономическата мощ и отбранителната способност на СССР, служи като гаранция за възможността за развитие в случай на икономическа блокада, отслабва зависимостта от капиталистическия свят и допринася за развитието на селските райони в икономиката, основана на по-високи технологии и колективизация на икономиката“.

  Курсът, възприет от партията за бързи темпове на индустриализацията предизвика ожесточаване на опозицията от десния уклон. Политическата позиция на десницата по въпроса за темпото на индустриализацията е пряко свързана с нейната концепцията за изключително бавно темпо на социалистическото строителство изобщо.  Те не вярват в способността на работническата класа на страна като Русия да реши проблема с индустриализацията, за преодоляване на съществуващите трудности, те вярваха, че е виновно темпото, зададено от партията което, според тях, е нереалистично и прилагането му може да бъде катастрофално за каузата на социализма. Високите ставки могат да се твърди да доведат до увеличаване на икономическите диспропорции, до нарушаване на цялата икономика на страната, до политически усложнения в отношенията между работническата класа и селячество.

Тези възгледи са изложени в статията на Бухарин „Бележки на един икономист (в началото на новата финансова година)“. Публикувана е на 30 септември 1928 г. във в. „Правда“ и по време съвпада с развитието на мерките за развитие на народното стопанство за 1928/29 г. Целта му беше да окаже на натиск върху съответните органи при разпределението на средствата по сектори на националната икономика. Цялото му съдържание се свеждаше до проблема за темпото на индустриализацията на страната. Бухарин твърди, че уж високите ставки постигнати „с цената на най-голямо натоварване на бюджета, с цената на липсата на резервни спестявания, с цената от намаляване дела на потреблението“, че съществуващото „пренапрежение на капиталовите разходи… в крайна сметка ще забавят темпото на развитие.“ Според автора страната сякаш се е „побъркала“ от ускоряване на темпото“, и следователно „не е ли възможно тук, по въпроса за темповете на развитие, да се изисква точното изпълнение решенията на 15-ия конгрес?

  Междувременно нямаше „неистово ускоряване на темпото“ в индустриализацията, но генералната линия на партията определено  отговори на решенията на XV конгрес. Под претекст за икономически анализ на състоянието на националната икономика, за съотношението между индустрията и селското стопанство, между тежката и леката промишленост Бухарин се опита да дискредитира водената от партията политика. В тази статия той повдигна и въпроса за невъзможността да се поддържа високото темпо, набелязано за следващия период, по-специално за стопанската 1928/29 година. Да се задържи указаното темпо на промишлено развитие, според него, може да се осъществи само при условие, че селското стопанство задоволи напълно вътрешни нужди на страната, може да даде необходимото количество хляб за износ и за създаване на резерви. Но тъй като селското стопанство уж не се развива, стои неподвижно, дори „регресира“ и в този период не може да се изпълни тази задача, след това запазването на  набелязаното темпо става  невъзможно. Темпото на индустриализацията, се казва в статията, изключително надвишава темповете на развитие на селското стопанство, следователно, преди всичко, което трябва да се направи, е да стегнете последното и чак след това може да се постави въпроса за бързото развитие на индустрията. Бухарин специално атакува партийната линия в капиталното строителство. Изкривявайки реалността, той твърдеше, че уж всички спестявания са насочени само за капитално строителство, между производството (включително и капитално строителство) и личната консумация „разривът е изключително дълбок“ и той  може да предизвика разкол. Поради липсата на някои строителни материали, той представи тезата за привеждане в съответствие със слабите места, т.е. да се адаптира  строителната програма към наличните  строителни материали. Не могат да се изграждат тухлени фабрики за бъдещето! — възкликна Бухарин.

  Разбира се, планът за строителство не винаги е  напълно обезпечен със строителни материали. Но линията на страната по този въпрос не беше да се намали делът в плана за строителството, и в организацията на производството на липсващите строителни материали. Ако десните защитаваха линията относно адаптирането на плановете към така наречените тесни места, партията изхождаше от факта, че е необходимо да се затегнат тези тесни места и да се компенсира липсата на строителни материали чрез разширяване на тяхното производство.

  „Плановете на Бухарин в тази статия“, каза В. В. Куйбишев на Априлския (1929) пленум на ЦК и ЦКК на ВКП(б), трябваше да коригират темповете на развитие в индустрията, индустриалното строителство съобразени с т.н. тясно място: тъй като няма достатъчно тухли – трябва да се строи по-малко! Като червена нишка във всички „аргументи“ на десните опортюнисти, беше прокарана идеята за нереалността на бързия темп на индустриализация. За да докажат тази идея, те не спряха да изкривяват реалността, преувеличаваха съществуващите трудности, умишлено  рисуваха икономическата политика на партията и политическа ситуация в страната като неправилна относно темпото на снабдяване, изразено от десния лидер Бухарин  на Априлския (1929) пленум на ЦК и ЦКК.

  Същата линия по въпроса за скоростта на индустриализацията зае и Риков. В доклад от ноември (1928 г.) на пленума на ЦК за целевите цифри за развитие на националната икономика през 1928/29 г., той се опитва теоретично да обоснове необходимостта от намаляване на капиталовите инвестиции за индустрията, забавяйки темповете за развитие на индустриализацията. „Не можете да мислите така“, заяви той, „че по някакъв начин „законът“ на целия преходен период е константата на растящото темпо или дори поддържането всяка година на същото темпо.“ Годишните увеличения на бюджетните кредити за развитие на индустрията – е „гола аритметика“, това е „малко вероятно и икономически неоправдано”, „по никакъв начин да не създава фетиш за темпото в случая е невъзможно”, съвсем приемливо е “ понижаването на инвестиционната крива. Ако съществуващите трудности продължават в бъдеще, тогава ние „няма да можем не само да устоим на наложения темп на индустриализация, но може би дори ще го забавим“ и целевите цифри за индустриално развитие няма да бъдат изпълнени. Но той не се ограничи  с общата обстановка по въпроса за скоростта на индустриализацията. В подготвените си нови предложения за индустриалния финансов план за 1927/28 г планира да забави капиталното строителство за редица големи металургични и инженерни предприятия.

  Политбюро на ЦК  отхвърли тези предложения и инструктира комисията в състав Г. К. Орджоникидзе, В. В. Куйбишев, Г. М. Кржижановски за отпускане на допълнителни средства. В резултат на това бюджетните кредити бяха увеличени с 20 милиона рубли, включително изграждането на Сталинградския тракторен завод, Керченския металургичен завод, Мариуполския  завод за тръби, Росселмаш. Освободени са 10 750 хиляди рубли. Освен това е  създаден финансов резерв в размер на 7 милиона рубли на разположение за изграждането на Кузнецкия металургичен завод, на Уралския завод за тежко машиностроене и на други предприятия.

  По време на разработването на целите за развитие на народното стопанство за 1928/29 г. десните упорито се  стремяха да забавят темповете на индустриализацията. Един от активните представители на десния уклон, тогава Заместник народен комисар по финансите на СССР Фрумкин, използвайки своя авторитет като длъжностно лице, въвежда от името на Народния комисариат на финансите предложение за намаляване на бюджетните кредити за капиталното строителство до 650 милиона рубли вместо планираните 750 милиона – 800 милиона рубли. В същото време той се опита да докаже, че предполагаемото увеличение на инвестициите ще има отрицателно въздействие върху индустриализацията, тъй като тези средства все пак няма да бъдат изплатени поради липса на строителни материали. В основата си въпросът за увеличаването или намаляването на бюджетните кредити за капитално строителство стоеше въпросът за темповете на индустриалното развитие. Следователно дискусиите, които възникнаха по време на неговото решение, бяха не само икономически, но и политически. Предложенията на десните уклонисти бяха насочени към намаляване на темпото за индустриализация, отклоняване от ленинската линия на партията по този най-важен въпрос на социалистическото строителство.

  В Оценката за борбата на десните срещу бързите темпове на индустриализация XVI партийна конференция посочи: „Централният комитет мобилизира волята и активността на работническата класа за изпълнение на максимално възможното бързо темпо на индустриализацията във връзка с мерките за икономическото възстановяване на широките маси, селячеството и създаването на обществено едро земеделие … Десните уклонисти се опитаха  да забавят темпото на индустрията. Партията решително отхвърли тази позиция. Вместо капитулантските предложения за намаляване на темповете за развитие на индустрията, тя се застъпи за укрепване на връзката между работническата класа  с дребните и средни селяни чрез укрепване индустриализацията и бързо развитие на индустриите, обслужващи производствените нужди за преустройство на селското стопанство — такава е позицията на партията. При определяне на темповете на индустриално развитие партията взе предвид вътрешните и международните условия за развитието на социалистическата революция у нас. Темповете на нарастване на промишленото производство, както и обемът на капиталовите инвестиции, се прецениха за оправдани от икономическите изчисления, след внимателно проучване, обширните дискусии, като се взеха предвид постигнатото ниво на индустриално развитие, както и изискванията на ленинската генерална линия за индустриализацията на страната. Темпото беше максимално възможно в дадената ситуация, т.е. толкова високо колкото позволяваха финансовите и материално-технически ресурси. Годишният ръст на промишлеността на производството в СССР през тези години достига повече от 20%. В първият петгодишен план например се предвиждаше годишният ръст на цялата индустрия да е с 20-22%. Реалистични ли бяха планираните темпове на развитие на индустрията? Животът, практиката от онези години доказа, че те бяха съвсем осъществими. И така, за парната икономика в плана за 1927/28 г. е предвидено увеличаване на промишлените продукти с 15.8%. Всъщност увеличението беше 22,5%. През 1928/29 г. се предвиждаше да се увеличи промишлената продукция с 21.4%. А на практика производството се е увеличи с 24%. Разбира се, изпълнението на тези задачи изискваше много организационна и политическа работа на партията, огромни усилия на работническата класа и всички работници. Трябваше да преодолее много трудности, да се откаже от най-необходимото, да спестява от всичко, да извлече максимума от наличните резерви.

  Като спекулираха с трудностите, с колосалното напрежение на моралните и физическите сили на работническата класа, десните демагогски заявиха че: нищо и никой не говори за тях при индустриализацията. Постигнатите успехи според тях са резултат от „прекомерното пренапрежение- прекомерното използване на силите и средствата е „в следствие, така да се каже, от неправилната партийна политика.

  Партията, оставайки твърдо вярна на заветите на Ленин, запази курса на възможно най-високия темп на развитие на индустрията. Високото темпо на индустриализацията през онези години – не е проява на субективизъм, както понякога се опитват да докажат буржоазните фалшификатори на историята, а обективната социално-икономическа и политическа необходимост. Във връзка със социалистическата индустриализация, назря въпросът за персонала от специалисти и икономически кадри. Страната изпитваше остър недостиг на инженеро-технически персонал. За да задоволи напълно нуждите на индустрията не са достатъчни само 68% от инженерите и 69% от техниците. Освен това сред инженерните и техническите работниците, заети в индустрията, 20,4% са с висше образование и 24,2% със средно образование стари специалисти, започнали работа преди 1917г. Делът на напусналите работници специалисти е равен на 27,2%; 43,4% от инженерите и техниците не са имали специално техническо образование. Партията взе курс за създаване на нови кадри професионалисти и икономисти в индустрията от работническата класа.  На Априлския (1928) общ пленум Централният комитет и Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките задължи партийните организации по-енергично да подготвят и насърчават пролетарски специалисти, които да заменят чуждите на социалистическото строителство елементи от средата на буржоазните специалисти. “ Това е една от основните задачи на икономическото строителство, без чието успешно изпълнение не можеше да бъде проведена социалистическа индустриализация” — се подчерта в решението. Отчитайки важността на проблема за кадрите в социалистическото строителство, през юли (1928 г.) Пленумът на ЦК реши, че в съвременните условия „обучението на нови специалисти се превръща в най-важната задача на цялата партия“  и във връзка с това набеляза цяла система от мерки за радикално подобрение дейността във висшите и средни учебни заведения за обучение на инженерно-технически кадри за индустрията. Партията смяташе, че с помощта на малкото стари специалисти не могат да се решат цялата сложност на проблемите в социалистическо строителство. През този период са най-търсени както технически, така и политически кадри, на всяка цена трябваше да се реши проблемът с ускореното обучение на нови инженери и техници от работническата класа. Колкото до буржоазните специалисти, партията се ръководеше от инструкциите на В. И. Ленин, че съветската държава може да използва два метода за привличането им: стария, буржоазния (чрез високо заплащане), както и новия, пролетарски (контрол отдолу, от масите). Докато напредваме по пътя на социалистическото строителство, създаването на технически кадри от работниците съветската държава ще премине към пролетарския метод на използване на старите специалисти.

  Десните капитуланти се противопоставиха на политиката на партията. Те подцениха курса за форсиране подготовката на кадри от работническата класа, разчитаха само на използването на старите, буржоазни специалисти, премълчаваха фактите за политическата борба между тях, както и борбата срещу социалистическото строителство, провеждани от отделни враждебни групи буржоазни специалисти. След “ Шахтинското дело“, където беше разкрита контрареволюционна, разрушителна дейност на част от буржоазните специалисти в Донбас и  ускорената подготовка на нови, пролетарски кадри,  те подеха засилени атаки срещу партийната линия. По тяхна инициатива, спешно свикаха Политбюро на ЦК, на което Бухарин, Риков и Томски се опитаха да докажат, че само  буржоазните специалисти са техническата сила, която е в състояние да осигури каузата на индустриализацията, без тях не може да се изгради социализма. На априлския (1928 г.) Пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките Риков в доклада си за „Шахтинското дело“ преувеличава ролята на старите, буржоазни специалисти, проявява недоверие към младите кадри от работническата класа.

  В партията осъдиха позицията на десните по въпроса за инженеро-техническия персонал на индустрията, което на практика водеше към ограничаване на темпото на социалистическата индустриализация. „Всички действия на десните,— се посочва в резолюцията на ноемврийския (1929 г.) пленум на ЦК няма нищо общо с партийната линия. Партията трябва да насочи всичките си усилия към разрешаването на проблема с кадрите, това е най-важният въпрос за социалистическото строителство“. За създаването на едра индустрия с напреднала техническа база, са необходими огромни капиталови инвестиции. Както знаете, капиталистическите страни ни отказаха заеми и кредити. Съветската държава трябваше да извършва индустриализацията за сметка на вътрешните си ресурси. Следователно беше от първостепенно значение да се изследват възможностите за намиране на средства за индустриално развитие. В. И. Ленин изчерпателно обосновава възможността за собствено натрупване на средства и разкри начините за решаване на тази задача. Национализация на индустрията, транспорта, банките, външнотърговския монопол, намаляване на разходите за разкош, разходите за издръжка  на апарата за управление, най-стриктното прилагане на режима за икономии, планирано, целенасочено харчене от хората на финансовите средства – всичко това създаде благоприятни условия за мобилизиране на финансовите ресурси на страната и влагането им  за нуждите на индустриализацията. Имаме възможност пише Владимир Илич, „с цената на най-големи икономии в нашата държава, да постигнем  спестявания, всяко дори и най-малкото спестяване трябва да отива за развитие на нашата едра машинна индустрия, за развитие на електрификацията, хидромелиорацията, за завършване на Волховстрой и т.н. В това и само в това ще бъде нашата надежда.”  Партията, ръководена от мъдрите ленински указания,  ги приложи последователно.

  Десните не бяха съгласни с партийната линия  относно източниците за натрупване и използването им за социалистическата индустриализация. Излязоха  с искане за незабавно ликвидиране на така наречената „ножица“, т.е. добре познатата разлика в цените на индустриалните и селскостопански продукти, въвеждането на тази практика щеше да доведе до изключително високи цени на зърното, събрано от селяните, до внос на стоки от леката промишленост и хляба вместо да се инвестира в индустриално оборудване. Освен това десните обвиняваха партията, че се движи по опасния път за  провеждане на политика на „военно-феодална експлоатация на селячеството.“

  Един от източниците, за спестяване и финансиране на индустрията, беше така наречения допълнителен данък, плащан от селяните. Всъщност този данък довеждаше до това селяните да купуват на сравнително високи цени  промишлените стоки. В същото време  продажбата на селскостопански продукти беше на относително ниски цени. Проблемът, както казаха тогава, беше в „изпомпването“ на средства от селското стопанство в промишлеността една такава форма каквато беше допълнителната такса, имаше важно значение не само за икономиката, но и за политиката. Данъкът засегна интересите на многомилионните маси на селячеството, а от тях зависеше до известна степен класовите отношения между работниците и селяните.

  Десните се обявиха за незабавно премахване на допълнителния данък, което щеше да доведе до сериозни вреди на индустриализацията.

  Партията разбира се, не можа да задоволи  исканията на десницата. Този въпрос беше решен на 15-ия конгрес. Допълнителният данък – е принудително плащане и е временна мярка, която служи като допълнителен източник на средства за развитие на индустрията. Селячеството, което също се интересуваше от индустриализацията,  получи голяма помощ от държавата, имаше възможност да плаща  този данък. Въпреки това партията смяташе за необходимо върху базата на повишаване на производителността на труда за постепенно отстраняване на несъответствието в цените за промишлените и селскостопански продукти, до премахване на допълнителния данък върху селяните, премахна така наречената „ножица“ между града и селото. На юлския (1928) пленум на ЦК на партията на при обсъждане на икономическата политика във връзка със зърнените доставки Политбюро прие предложението за вдигане на зърното с 18-20 копейки за пуд хляб. Това увеличение се основаваше на финансовите възможности на съветската държава. Партията знаеше, че с това поскъпване на хляба не може да покрие всички разходи за неговото производство, селячеството пак ще плаща, макар и в по-малък размер, така наречения допълнителен данък.

  Десните са противници на този размер за увеличение на цените на хляба. Без да смеят директно да подкрепят  незабавното въвеждане на цени, които напълно компенсират разходите на селяните за производство на хляб, Бухарин, Риков, Томски се застъпват за най-високото възможно повишение на цените. „За да се избегне възможността за нови неуспехи при доставките на зърно, – каза Риков, – едва ли трябва да се скъпите при увеличаването на цените за хляба. Томски предложи да се повиши цената на пуд хляб с 40 копейки. Това не е по-малко от 300 милиона рубли. Времето е много важно, сумата може да бъде покрита само с намаляването на бюджетните кредити за индустрията. Членовете на Централния комитет, обсъждайки този въпрос, подкрепиха предложението, направено от Политбюро, тъй като интересите на индустриализацията на страната наложиха запазването за определен период така нареченото доплащане.

  Виждайки, че исканията им не само са отхвърлени, но също така осъдени, че не отговарят на общата линия, десницата пое по пътя на клеветите и демагогските обвинения по адрес на партията, минаха в опозиция на работническата класа. Томски, например, в реч на юлския (1928) Пленум на Централния комитет твърди, че индустриализацията на държавата, не се извършва с общите усилия на работническата класа и селячеството, а само за сметка на селячеството.  Освен това в изявления от 30 януари и 9 февруари 1929 г десните отправиха клеветнически обвинения срещу Централния комитет, за който се твърди, че провежда политика на индустриализация на нездравословна основа като „изяжда“ на резервите и въвежда „военно-феодална експлоатация на селячеството. Политбюро на Централния комитет и Президиума на Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките на 9 февруари 1929 г. отхвърля тези враждебни атаки против партийната линия. В приетата резолюция беше отбелязано, че партията винаги се е борила и ще продължи да се бори срещу троцкистката теория за „военно-феодалната експлоатация на селячеството“. Що се отнася до така наречения суперданък, който все още се плаща от селячеството, той „не може да бъде унищожен  за сега, ако не искаме да се откажем от индустриализацията.,. трябва да се намалява стъпка по стъпка, докато бъде  унищожен напълно след няколко години!

  Важен беше и въпросът за употребата спестявания от външна търговия. Партията заяви, че получените средства от износ трябва да бъдат насочени предимно към закупуване на автомобили, оборудване за предприятията в процеса на изграждане, т.е на индустриално развитие.

  Десните обаче бяха на друго мнение. Те  настояваха за внос на хляб от чужбина, искаха да се изразходват валутните ресурси за тези цели. Риков, например многократно правеше предложения за внос на хляб в страната. „Ако говорим сериозно за трудностите през тази година … – каза той на Априлския (1929 г.) пленум на ЦК и ЦКК, тогава е необходимо да се закупи хляб с част от валутата “. Бухарин също защитава същата линия: „И аз лично вярвам, както и някои други другари, че може и трябва като начална мярка … да се постави въпросът за вноса на зърно”. Буржоазните лидери,  фалшификатори на историята, се опитват  да наложат тяхната позиция по въпроса за източниците на индустриализацията като предполагат, че обслужват интересите на държавата. Те  по всякакъв възможен начин провеждат обвинения срещу страната, в която през онези години действаха десните. Но фактите убедително показаха несъстоятелността на позицията на десните и техните защитници – идеолозите на капитализма.

Работническата класа, трудещите се маси чрез самоотверженият си труд създаде спестявания, които бяха насочени за възхода на местната индустрия, за развитието и укрепването на позициите на социализма, като основен източник за създаването на фондове за индустриализацията реализираха се натрупвания, предоставени от промишлените предприятия. Ако през 1926/27 нетният доход от промишлеността беше 642 милиона рубли, то през 1928/29 г. достига 1140 милиона рубли, т.е. почти двойно. Страната получи значителни средства от външната търговия. Приходите от износ отидоха за закупуване на машини и оборудване, необходими за техническата реконструкция на водещите клонове на тежката индустрия. Важна роля в набирането на средства за развитие на индустриите имаха заемите за индустриализация и спестяванията на работниците в спестовните банки, приходите от населението по заеми за индустриализацията за 1928/29г възлиза на 1451 милиона рубли. Това свидетелстваше за голямата подкрепа от страна на трудещите се на политиката на партията. В резултат на повишената производителност, режима на строги икономии нараства и разширява социалистическото натрупване, системно увеличава капитала за инвестиции в индустрията. Ако инвестициите в индустрията през 1925/26 г. възлиза на 830 милиона рубли, то през 1927/28 те се увеличават до 1614,1 милиона, а през 1928/29 – до 2073 милиона рубли. Така позицията на десните уклонисти в областта на индустриализацията представлява пряк уклон от инструкциите на Ленин за ролята и значението на тежката индустрия в строителството на социализма и коренно се разминават с политиката на партията. Партията и нейният Централен комитет, в упорита борба срещу десните уклонисти защитаваше политиката на Ленин за социалистическата индустриализация на страната и проведената политическа и организационна работа за неговото практическо изпълнение.

2. ИЗДИГАНЕ НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО ПРЕОБРАЗУВАНЕ НА

СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО

  При определяне на пътищата за развитие на селското стопанство и решаването на зърнения проблем, десницата зае позиция, различна от партийната линия. Тази позиция свидетелства за техния погрешен, антинаучен подход към разрешаването на големите социално-класови и икономически проблеми. Задачите на социалистическото строителство от цел а изискваше по-нататък, по-бързото развитие на производителните сили на селското стопанство, неговото радикално преструктуриране въз основа на създаването на едро колективно производство. Ако социалистическата индустрия, основана на обществената собственост инструментите и средствата за производство се развият, след това земеделието, чрез колективизацията изгради едра  собственост от дребните индивидуални селяни икономиката с нейната изостанала технология се разви значително по-бавно. Междувременно увеличението на работническата класа, нуждата от създаване хранителни запаси изискваха рязко увеличение производството на хляб и други селскостопански продукти, както и суровини за индустрията. Партията и правителството разбраха, че ниското ниво на селскостопанската продукция, особено нейното зърнопреработвателна индустрия, бързите темпове на развитие на социалистическата индустриализация създава силни различия между града и селото. Пленумът на ЦК (1928 ) виждайки „опасността от разрив между социалистическия град и дребното селско производство на село, се превръща в опасност за нарушаване на основното условие на социалистическото изграждане на цялото народно стопанство. Въпросът в своята цялост стоеше пред партията така: как да се осигури създаването на едра механизирана земеделска продукция? Организационният опит на едрото капиталистическо земеделие в производството, което е създадено благодарение на безпощадната експлоатация на милиони дребни и средни селски ферми, тяхното разорение и бедност, беше неприемливо за съветската страна. Трябваше да се създаде нов начин за решаване на този голям и сложен проблем. В. И. Ленин в неговия известен кооперативен план, разработи  въз основа на принципите, методите и формите на присъединяването на многомилионните селски стопанства на релсите на  колективното социалистическо земеделие и производство. Ръководейки се от указанията на Ленин, партията твърдо и неотменимо продължи социалистическия път на възход и по-нататъшно развитие на селското стопанство.

  Капиталистическият начин за създаване на частни стопанства, основани върху частната собственост върху средствата за производство, се противопоставяше, както посочи XVI партийна конференция, на съветския път за „създаване на едра социалистическа икономика, на производствената кооперация, колективизация, дарителството, възможността  дребните и най-малките ферми да получават помощ и под ръководството на съветското правителство да укрепват  наченките на колективния труд и издигането до най-високото ниво на технологията на производство и културата».

  В същото време беше подчертано, че ако капиталистическата икономика е създадена чрез разоряване и унищожаване на дребните селски стопанства, то колективните селски стопанства ще се изградят върху базата на икономическото развитие от съветски тип, върху базата на всестранното икономическо развитие на бедните и средни селски стопанства, подобряване културата на земеделието, подобряване доставките на оборудване, финансовата и материалната помощ от съветската държава.

  Именно през този конкретен исторически период партията прокарва курс към колективизация на дребните селски стопанства и започна активна политическа и организационна работа за изпълнението на тази задача. „ През настоящия период“, резолюцията „За работата в селото”, приета от XV конгрес на ВКП (б), издига задачата за консолидация и трансформация на дребните индивидуални селски стопанства в големи колективни, трябва да бъде поставена като основна задача на партията в селото. Категорично показва, че този преход може да се извършва само със съгласието на работещите селяни, партията признава спешната необходимост от широка пропаганда на необходимостта и доходността за селяните на постепенния преход към едрото земеделие и всестранното насърчаване на практиката на вече съществуващия и забележимо нарастващ едър колхоз в селото”. 15-ият партиен конгрес разработи конкретна програма за подготовка на масова колективизация в селското стопанство, които се свеждаха на първо място до укрепване и развитие на бедните и средни селски стопанства, увеличаване на тяхната производителност при постоянна икономическа, селскостопанска помощ от държавите на Съветския съюз; второ, към активното разгръщане на мрежата от колективни стопанства, подобряване на техните форми, постепенен преход от най-простото производство до   най-висока форма на обединяване – земеделските артели; трето, за укрепване на старото и изграждане на новите държавни стопанства,  да се увеличи ролята им в социалистическото възстановяване на селското стопанство; четвърто, последователна политика на настъпление срещу капиталистическите елементи на село като едно от най-важните условия за борба, за обръщане на посоката на селячество към колективизация на селското стопанство.

  В практическото решаване на въпросите, поставени от XV конгрес на задачите, партията се сблъска с опозицията на десните опортюнисти, които се противопоставиха за разгръщането на изграждането на колхози и държавни селски стопанства, бяха против укрепване на настъплението срещу кулака. Отначало те мълчаливо заобиколиха въпроса за изграждането на колхозите и совхозите, след това започнаха да твърдят, че създаването на колективни стопанства противоречи на Кооперативният план на Ленин тъй като е преждевременно действие.

В бележките си до Централния комитет  през май – юни 1928 г. Бухарин във връзка с текущата работа по изграждането на кооперации заявява: „Ако цялото спасение е в колективните стопанства, тогава откъде са парите за машините? И изобщо правилно ли е това, трябва ли нашите колективни стопанства да се увеличават от бедността и разпокъсаността?“ Не по-малко откровено изразява отношението си към колхозите и в другата си бележка: „Без колективизацията е възможно определено натрупване в селското стопанство, машините не могат да се получат безплатно, нито един трактор не може да не се плати“. По-праволинейна е тезата за преждевременното изграждане на колективни и държавни стопанства на десния опортюнист Фрумкин. В писма до ЦК (юни, ноември 1928 г.) той се опита дори икономически да обоснове нецелесъобразността на организирането на колективни стопанства. Партийната линия по този въпрос се квалифицира от него като ново „политическо отношение към селото“, което уж водило селските маси „до бедност и безнадеждност“. В опит да омаловажи значението на едрите колективи, Фрумкин заяви, че уж „колективното земеделие не може да се открои от общата маса на всички селски стопанства при търговията със селскостопанска продукция. Всички тези аргументи и оправдания бяха представени с единствената цел да докажат неправилността и ненужното разгръщане на изграждането на земеделски кооперации. Една от характерните особености в тактиката на десните срещу курса на колективизацията – беше желанието да не се работи по въпроса за организирането на колективни и държавни стопанства. Особено ярко това се проявява в поведението им през юли (1928 г.) на пленума на ЦК, където имаше сериозна дискусия за начините при преодоляването на зърнената криза, за разрешаването на зърнения проблем, относно организацията за изграждането на нови зърнодобивни държавни стопанства. Говорейки по тези въпроси, ангажирали вниманието на цялата партия, Бухарин, Риков, Томски застъпиха възгледа за възхода на селското стопанство само благодарение развитието на индивидуалните частни селски стопанства. Този факт беше от фундаментално значение и техните изказванията звучаха като несъгласие с политиката на партията в областта на социалистическото преобразуване на селското стопанство и икономиката. „Изключително странно е“, подчерта говорителят на пленума на ЦК Й В Сталин — „че някои другари в техните дълги речи съсредоточиха цялото внимание върху въпроса за индивидуалните селски стопанства, не казвайки нито една, буквално нито една дума за задачата за издигането на колхозите като неотложна и решителна задача на нашата партия“. Членовете на Централния комитет смятат изказванията на десните опортюнисти като опит за заобикаляне на решения XV партиен конгрес и се съпротивляват за изпълнението на курса за колективизация. Пленумът на ЦК потвърди важността и необходимостта от твърдо провеждане политиката на колективизация и настоя партийните организации да работят по-активно за обединяването на селските стопанства в едри колективни, които могат да увеличат производителността на селскостопанската продукция и да я насочат по социалистическия път на развитие.

  Застъпвайки се за промяната на партийната политика в областта на производствената кооперация, веднага по същото време взимат мерки за забавяне на изграждането на колхозите и совхозите. Още през март 1928 г., когато в съответствие с указанията на XV конгрес се търсят средства за финансиране на колективното движение, Риков предлага официално на Политбюро на ЦК намаляване  изграждането на колективните стопанства. В бележката си той посочи, че изграждането на колективните стопанства уж изразходват много пари и отпуснатите средства пак няма да могат да бъдат изразходвани и няма да дадат желания икономически ефект.

  Всъщност за колхозното строителство бяха отпуснати несравнимо по-малко средства от необходимите за интересите на социалистическото изграждане. Страната нямаше възможност за необходимото финансиране за индустриализацията и колективното движение. През февруари 1928г в резултат на големите усилия на специалната комисия при Политбюро на ЦК, тя успя да отпусне за колхозния фонд само 20 милиона рубли. И от тези много скромни бюджетни кредити Риков поиска да изтегли 5 милиона рубли. Както е известно, юлският (1928 г.) пленум на ЦК на партията специално разгледа въпроса за организирането на нови зърнени държавни стопанства, които през следващите години да дадат на страната значително количество продаваем хляб. За тяхното строителството беше планирано да се отпуснат 350 милиона рубли.

  Десният опортюнист Фрумкин предложи да се намалят планираните бюджетни кредити до 100 милиона – 150 милиона рубли, защото за експериментална работа, заяви той, човек не трябва да харчи толкова много средства. Същите политически цели преследваше и десницата, когато излага и по всякакъв начин разпространява тезата, че Централният комитет уж подценява значението на индивидуалните селски стопанства и цялото внимание е фокусирано в изграждането на колхози и държавни стопанства. Това е умишлено, подчертано противопоставяне срещу селските стопанства, срещу колхозите и совхозите, което не отговаряше на действителността.

  Партията последователно изпълняваше указанията на XV конгрес, че подемът на селското стопанство при дадените условия трябва да се извършват въз основа на  индивидуалните бедни и средни селски стопанства, въз основа на  организирането им в колективни и държавни стопанства. Тези задачи бяха неделимо взаимосвързани и последователно прилагани. Наред с максималното подпомагане на селските стопанства, изграждането на колективни и държавни стопанства се разгърна, оказване на помощ за тяхното организационно-стопанско укрепване.

  Противно на фактите, десните уклонисти продължиха да твърдят, че в резултат на тази неправилна политика, селските стопанства нямат  стимул да разширяват производството, защото са загубили  перспектива за неговото развитие, което уж е довело до упадъкът на селското стопанство, до влошаването на храните и трудности със събиране на суровините. През октомври 1928 г. в комисията за изработване на целевия фонд за развитие на икономиката през 1928/29 г., Бухарин се опитва да защити тезата, че във връзка със създаването на колхози „основната маса от селячеството е загубило всякакъв стимул да произвежда, „ликвидаторските настроения на селячеството”, „блокирахме производителните сили на селското стопанство“, „то не само не се развива, но дори деградира, следователно е необходимо да се извърши радикален обрат в политиката“. В същия дух говори през ноември на  пленума на ЦК на партията през 1928 г.   и Риков. Той заяви, че събитията „удрят икономическия интерес“ на селячество, което уж „престава да разширява икономиката“, за която „не успяхме да създадем достатъчно стимули за селяните за  да вдигнат стопанството си“, „че  в резултат на това интересът им „изчезва напълно“. Че те „се намират в положение, близко до гражданска война“. В изявленията си от 30 януари и 9 февруари 1929 г. Бухарин, Риков и  Томски  заявяват, че въпреки решенията на ЦК за всестранно стимулиране на индивидуалното селско стопанство, всъщност всичко уж „ставало различно“, че тези директиви „са само литературни творби които не вършат работа.“

  Въпреки това, едно просто сравнение на тези обвинения с фактическото положение опровергава догадките на десницата. Централният комитет непрекъснато привлича вниманието на партийните организации към необходимостта да се помага на бедните и средните селяни в работата им.        “… Цялостно стимулиране на икономическите интереси на основните маси от селячеството“, се посочи на ноемврийския (1928) пленум на Централния комитет на партията, – „в момента е една от централните ни задачи”. В съответствие с партийните директиви се извършва и практическа работа за повдигане на производителните сили на дребното селско стопанство. Съветската държава оказва голяма помощ на бедните и средните селяни в развитието на тяхното стопанство. Инвестициите в селското стопанство през 1927/28 г. е  771 милиона рубли, за 1928/29 г. е планирано да се отпуснат 1030 милиона рубли. През 1928-1929г. селяните са получили 435 милиона рубли по договаряне. В следствие, чрез държавните фондове се извършва управление на земеделската работа. През лятото на 1928 г. се осигуряват цените на хляба. През пролетта на същата година бедните и средните селски стопани получиха заем за семена на стойност 29 милиона рубли. Земеделският данък беше намален с 25 милиона  рубли и 35% от дребните селски стопанства напълно бяха освободени от заплащане на земеделски данък; не бяха обложени с данъци и всички посевни площи на селяните през тези години. Сесията на Централния изпълнителен комитет на СССР, проведен през юли – август     1928 г., приема широк план от мерки за увеличаване на добивите в селското стопанство и увеличава държавната помощ за него.

  И въпреки тези безспорни и всеизвестни факти, десните уклонисти упорито продължаваха да обвиняват Централния комитет на партията , че политиката му не стимулира икономическата инициатива на селяните. Такива обвинения за пореден път показаха че, прикривайки се зад въображаемата загриженост за селячеството, десните излизат в защита на кулака, чиято икономика наистина не е била стимулирана от държавата, а напротив, беше начертана линия, която да го ограничи и изгони. Чрез индивидуалното данъчно облагане, повишените данъчни ставки, лишаването от право за получаване на заеми и земеделска техника, чрез извънредните мерки по време на доставките на зърно – всичко това не  даде възможност на кулаците да обърнат икономическата връзка между града и селото.

  Що се отнася до развитието на стопанствата на бедните и средни селяни, държавата стимулираше по всякакъв начин икономическият им  интерес и икономическата им инициативност. Все по-голяма помощ и съдействие им се оказва за разширяване на посевните площи, за увеличаване на добива, в придобиването на селскостопанска техника, торове, сортови семена и др.

  Демагогията за липсата на икономически стимули за индивидуалните стопанства имаше за цел да дискредитира политиката на партията пред селските маси, твърдяха, че тя фокусира цялото си внимание за изграждане на колхози и совхози и подценява значението на индивидуалните селски стопанства. Десните прокарваха и енергично разпространяваха тезата за така наречената деградация на селското стопанство. Те искаха да докажат, че в резултат на неправилната политика,  уж селското стопанство  спира развитието си и започва да намалява. Авторът на тази „теория“ Фрумкин пише в писмо до Централния комитет: „Имаме пред себе си картината на стагнация в селското стопанство, по точно в областта на зърнените култури … Не можем и не трябва да пишем в пресата за деградацията. Но вътре в партията не трябва да крием факта, че това изоставане е равносилно на деградация.“ Бухарин в статията си „Бележки на един икономист“, следвайки Фрумкин, твърди, че селската икономика стои на място и дори „регресира“, въпреки че фактическата обстановка опровергаваше догадките на десните опортюнисти. Земеделието, макар  бавно, бързо и стабилно се  развива. През 1929 г. посевните площи, например в сравнение с 1925 г. се увеличава с почти с 23 милиона хектара, включително със зърнени култури – с 8,3 млн. хектара. Увеличава се е броят на добитъка производителността му се увеличава. Брутната продукция в селското стопанство през 1929 г. е 121% от нивото на 1913 г. Поради изоставането на селското стопанство от темпото на растеж на социалистическата индустрия , десните опортюнисти започнаха да се застъпват за ревизия на партийната политика в областта на взаимодействието в развитието на индустрията и селското стопанство. Уж за да се ликвидира изоставането в селското стопанство, те поискаха забавяне на индустриализацията, опитаха се да наложат като основна задача  развитието на селското стопанство.

  Партията никога не е била против развитието на селскостопанската индустрия. Напротив, въз основа на въвеждането на органичната връзка на отраслите между тях, необходимостта от пропорционалното им развитие, се установи икономически обосновано съотношение между тях. От партията само подчертаха, че интересите налагат преди всичко изграждането на социализма, да се осигури изграждането на основите на социалистическата индустрия за повишаване на производителните сили на селското стопанство в икономиката, което  е възможно само чрез индустриализацията. Заедно с това тя разработи и внедри програма за подем и социалистическо преобразуване на селското стопанство в икономиката. Основната линия на партията в областта на селското стопанство в икономиката беше сведена до това да гарантира, че на базата на развитие на индустрията ще се извърши модернизиране на материално-техническата база, вместо  организиране на дребно селско стопанство, се изграждат едри колхози, които ще се оборудват със съвременни технологии, осигуряващи условия за увеличаване на  производителните сили и премахване на изоставането на селското стопанство в икономиката. Този проблем може да бъде разрешен само с наличие на развита едра индустрия, която ще бъде създадена в хода на социалистическата индустриализация.

  Затова предложението на десните за преместване на центъра на тежестта от изграждането на индустрията към селското стопанство беше неприемливо, беше в разрез с Ленинския план за изграждане на социализма и с генералната линия на партията.

  След като исканията им не намериха подкрепа, десните започнаха да заявяват, че Централният комитет уж подценява значението на селското стопанство, пренебрегва нуждите му, насочва  всички средства към развитието на индустрията. Изкривяваха  истинската ситуация, по всякакъв възможен начин преувеличаваха опасността от диспропорция в развитието на промишлеността и селското стопанство, прогнозирайки, че това може да причини катастрофални последици не само в икономиката, но и в политиката, ще доведе до разрив в съюза между работническата класа и селячеството. Но това беше клевета срещу партийната политика. Партията ясно видя изоставането на селското стопанство и опасността от съществуващата диспропорция в социалистическото строителство. Извърши голяма и разнообразна работа за подема на селското стопанство, ускоряването на неговото развитие и увеличаване на производителността, въпреки това предприетите мерки тогава не биха могли да дадат такива резултати, които биха довели до пълното премахване на изоставането на селското стопанство. Това е така, защото развитието на селското стопанство, земеделието се извършва върху базата на дребното индивидуално селско стопанство, което има ограничени възможности за подобряване на производителността на земеделската продукция. Нововъзникващата индустрия  все още  не беше в състояние да извърши пълна техническа реконструкция на селското стопанство. Следователно тя вярваше, че за премахването на диспропорцията и изоставащото селско стопанство е възможно само въз основа на индустриализацията на страната и социалистическата трансформация на дребното земеделие. Въпреки стремежа към промяна, независимо от всичко на партийните политици, десните уклонисти излязоха с предложение за съставяне паралелно с петгодишния план на специален двугодишен план за селското стопанство. Тази идея е изразена по-специално от Риков в неговия петгодишен план за развитие през 1929 г.. За националната икономика той, позовавайки се на уж налични кризисни явления в селското стопанство, предположи да изготви „работен план за следващите две години“, за по- бързо „изправяне на земеделския фронт“, поставяйки изпълнението му „в особено благоприятни условия“. Както е известно, в петгодишния план, са поставени стабилни цели за развитие на промишлеността и селското стопанство, съотношението е установено, посочени са темпове на растеж на двата сектора и начините за изпълнението на тези задачи. Десните изложиха идеята за съставяне на двугодишен план само за селското стопанство в икономиката. Каква беше целта на такова предложение? Тя беше да се възползва от двугодишния земеделски план, изпълнението на който ще постави  особено благоприятни условия, за постигане промени в партийната линия срещу приоритетното развитие на индустрията.

  Определянето на пътищата за възход на селското стопанство бяха основа за по-нататъшното развитие на индивидуалните селски стопанства, изграждането на колхозите и държавните селски стопанства, партията успя да съчетае решаването на текущите проблеми с дългосрочните и много важните от гледна точка на интересите за социализма цели. Тя добре разбираше какво трябва да се преодолее. Днешните трудности, които попречиха на прогреса на страната да върви напред, бяха преодоляването на фрагментацията, индивидуализацията и ниската  производителност в земеделието, последователната работа по прехвърлянето му на релсите на едрото, механизирано и високоефективно земеделско производство. Умелото и единствено възможно ръководство  при дадените условия,  беше комбинацията от текущи и бъдещи задачи – което беше  белег в политиката на партията в областта на земеделския производител. Десните опортюнисти не можаха или не искаха да направят това по никакъв начин.  Те виждаха късогледо, какво става  само днес, само текущите трудности, отхвърляха  обещаващите задачи за коренното преобразуване на дребния селянин в икономиката. В търсене на решения за проблемите, десните не стигнаха по-далеч от дребния стокопроизводител, основната и решаваща, според тях, връзка в преодоляването на трудностите и в подема на селското стопанство.

  Оценявайки тази позиция на десните, Г К Орджоникидзе каза: „Днес, може би, след като освободим кулашките елементи, човек може да получи допълнителен пуд хляб от  ръцете им – въпреки че това е много съмнително, то те утре ще насочат  силната офанзива на възраждащия се капитализъм върху нас… Но ние трябва твърдо да помним това и да доведем решенията на октомври до края, за изграждането на  социализма у нас, така както предлагат, той не само нямаше да го има, но ще бъде поставен под най-голяма заплаха“.

  Линията на десните уклонисти срещу изграждането на колективните и държавните селски стопанства, които бяха от решаващо значение за изграждането на социализма в селото, която предложи всестранен подем само на индивидуалните, включително кулашките стопанства, беше отхвърлена и осъдена от цялата партия. „Курсът на десните относно отказа от изграждане на големи социалистически фабрики и от непрекъснато нарастваща подкрепа за развитие на колективите, относно  отхвърлянето на системното и упорито преминаване на селското стопанство върху основата на едрото производство, – отбелязва 16-ата партийна конференция, на практика го разглежда  като директен преход към позицията на кулаците, като пряко отхвърляне на водещата роля на работническата класа в областта на развитие на селскостопанското производство”.

  Партията смяташе, че при наличието на диктатурата на пролетариата, социалистическата индустрия, ще укрепи  водещата роля на работническата класа по всякакъв възможен начин, има всички възможности върху базата на доброволност и принуда за осигуряването на преминаването на многомилионните селски маси по социалистическия път на развитие.

1 Г. Орджоникидзе. Генералната линия на партията и десницата, стр. 15.

2 „КПСС в резолюции…”, т. 4, с. 213-214.

3. КЛАСОВАТА ПОЛИТИКА И НЕЙНАТА РОЛЯ

ЗА УКРЕПВАНЕ НА СЪЮЗА НА РАБОТНИЦИТЕ И СЕЛЯНИТЕ

  Политическата позиция на десния уклон по принцип се отклони от партийната линия по класовите въпроси на политиката в селото. Партията се ръководеше от решенията VIII конгрес и програмата на ВКП (б) приета от него, в които научно обосноваха стратегическия лозунг за премахване на класовия антагонизъм: в  борбата за изграждане на социализма, където пролетариатът здраво се опира на бедните, укрепва съюза със средните селяни и се бори срещу експлоататорските тенденции и кулашката съпротива. Тези важни насоки формират основата на политическата линия и практическата  дейност на партията за укрепване на съюза на работническата класа с трудещите се маси от селячеството. Икономическите и политическите събития, извършени от партията и съветската държава, имат строго класов характер. От една страна те бяха насочени към подпомагане на бедните и средни селски маси от селячеството в развитието на техните стопанства, като им оказваха помощ, по този начин укрепват доверието си в работническата класа в близкия съюз с него. От друга страна тези мерки ограничават развитието на кулашките стопанства и техните експлоататорски тенденции, като по този начин допринасят за отслабването и изтласкването на капиталистическите елементи от селата.

  Гледните точки на партията и на десницата бяха различни по въпроса за кулака и политиката спрямо него. Десните гледаха на кулака като на производител на земеделска продукция, земеделие с прилагане на технологиите, по-висока култура на селското стопанство, което разполага с необходимите спестявания за разширяване на производството. Кулаците, според тях, – това са „културните слоеве“ на селото, напредналите селяни и тяхната икономика има добър стандарт, който е модел за цялото селячество. Десните предложиха цялото село, т.е. бедните и средните селяни,  да бъдат доведени до нивото на силното кулашко стопанство. Още през 1925 г. Бухарин издига  като основен лозунг по отношение на селячеството: „Като цяло  селячеството, всичките му слоеве, трябва да кажа: забогатявайте, натрупвайте, развивайте  собствената си икономика“. Централният комитет на ВКП(б) по същото време осъди лозунга на Бухарин „обогатявайте се“. Бухарин беше принуден публично да се откаже от него. Но  отказът беше само прост формален акт.  По-нататък Бухарин продължава да се придържа към линията на  неограниченото развитие на капиталистическите елементи. Обосноваването на „участието“ на капиталистическите елементи в социалистическото строителство се смята от десните за съвсем нормален и дори полезен  факт, че кулаците и непманите правят спестяванията си чрез експлоатация на работниците. Защото, заявява Бухарин, в крайна сметка от експлоатацията на работниците се облагодетелстват самите трудещи се, а също и социализма. Следователно е необходимо по всякакъв възможен начин да се помогне на проспериращите селяни, т.е. на кулаците да натрупват и заплащат на работниците, а бедните да бъдат наети от тях  да работят. Прекаленият страх от наемен труд, страхът от натрупването, страхът от слоя капиталисти в селячеството и т.н., пише Бухарин, може да ни доведе до неправилна и икономическа стратегия в провинцията. Десните вярваха, че развитието на кулашките стопанства не е такава опасност за съветската власт, тъй като рамката на диктатурата на пролетариата уж автоматично поставя ограничения на кулака и по този начин се изключва възможността за превръщането му в обществено опасен враг. Така пролетариатът, според десницата, изгражда социализма не в борба срещу капиталистическите елементи, а с тяхно участие. Основната задача на пролетариата не се състои в ограничаване и елиминиране на капиталистическите елементи, а в предоставянето им на свобода на развитие и мирно врастване в социализма. Ако В И Ленин казва, че кулакът е класов враг на пролетариата и предстои той да бъде унищожен след дълга и упорита борба, до „последната решителна битка“. То десните твърдят обратното: с подходяща политика, селската буржоазия ще бъде принудена да се примири със съветската власт и постепенно ще врастне в социалистическата система. За това, Бухарин обяви, теоретично погрешно, че практически няма смисъл да се преструваме, че ние някой ден ще извършим експроприацията на кулака. Тази позиция няма нищо общо с тази на Ленин. В политиката си  към кулаците партията изхожда от инструкциите на Ленин: „Кулаците са яростен враг на съветската власт … Няма да има мир: кулакът може и лесно може да се помири със собственика на земя, с царя и попа, макар и да са се скарали, но с работническата класа никога.“ Позовавайки се на позицията на Енгелс за възможността в конкретни исторически условия отделните страни да се справят без експроприацията на едрите селяни, В И Ленин пише: „В Русия това предположение не е така оправдано: стояхме, стоим и ще стоим върху линията за гражданска война с кулаците. Това е неизбежно.“  Партията подготви и организира решителна битка срещу кулака. Тази атака беше извършена по линията на ограничаване на правата на кулака да наема земя, да наема работна сила, да получава  кредити, земеделска техника, принципът на индивидуалното облагане чрез земеделския данък, прилагането на спешни мерки във връзка със саботажа на държавните поръчки за зърно. Прилагането на такава политика даде възможност за по-активно привличане на пролетариата, основните селски маси, към укрепването на съюза със средните и бедните селяни, за успешна борба с кулаците. Ноемврийският (1928) пленум на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките подчерта, че разчита на бедните, на твърдия съюз със средните селяни и по-нататъшния успех на атаката срещу кулака е в основата на класовата политика и нейното прилагане, и е една от важните задачи на партията.

  Десните опортюнисти се опитаха да попречат на провеждането на класовата политика на партията в селото. Техните искания за отмяна на извънредните мерки, индивидуалния данък, данъчното облагане на кулаците, премахването на ограниченията за развитие на кулашките чифлици, свобода на пазарните отношения и др., всъщност доведе до укрепване на капиталистическите елементи, до укрепване на икономическите и политически позиции на кулаците, за да подкопае класовата основа на диктатурата на пролетариата. Опортюнистите   плашат партията уж с разпадането на съюза със средните селяни, те обявиха, че страната е изправена пред разцепление между работническата класа и селячеството, че в селото е създаден цял антисъветски фронт. Заразени с недоверието към силите на работническата класа, те твърдяха, че работническата класа изглежда безпомощна при отстояването на социалистическите позиции в селото и  не остава нищо друго, освен да се подкрепят капиталистическите елементи. Политическата ситуация в страната, заяви Фрумкин, е влошена, „селото, с изключение на малка част от бедните се противопоставят на нас … Тези настроенията вече започват да преминават в работниците и в градските центрове. На априлския (1928)  пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия Риков твърди, че отношенията със средните селяни са заплашени от опасността от разрив, натискът върху кулака доведе до намаляване на посевните площи и е невъзможно  да ги покриеш. На юлския (1928) пленум на Централния комитет, той твърди, че отношенията със селото „се разтягат като струна”, страната е в навечерието на “гражданска война” със селячеството, че вече имаме елементи на скъсване със средните селяни и въобще „при такава политика селянинът не се примирява“. Бухарин на свой ред каза, че в страната вече уж е имало вълна от масово недоволство на селячеството, класовите различия между работниците и селяните са взели такива размери, че може да стане разделяне.

  Въпреки това, действителните отношения между работническата класата и селячеството опровергаха тези изявления. Бедните и средните селяни бяха подкрепени от партийната и съветска политика. Те са самите на практика  се убедиха, че съветската държава им оказва голяма икономическа и политическа помощ и подкрепа. Съюзът на работническата класа с основните селски маси става все по-здрав, съотношението между класовите сили, се развива в полза на пролетариата и неговата диктатура. Поведението на десните уклонисти беше предназначено да спре атаката срещу капиталистически елементи, под знамето на „защита“ на средния селянин те искаха да се укрепи съюза не с работническата класа, а с кулака и това да подготви истински разрив между работническата класа и по-голямата част от селячеството. Десните водеха остра борба около въпроса за прилагането на извънредни мерки срещу кулаците през периода на проблемите с хляба. Реализирали големи резерви от хляб, кулаците не го продават на държавата на фиксирани цени, по всякакъв възможен начин възпрепятстваха успешните доставки на зърно. Те организираха масово изкупуване на пазара на зърно и го изнасяха в други области за продажби на спекулативни цени, имаше икономически натиск върху селячеството, така че последното продаде зърно на държавата. При тези условия партията и правителството признаха за възможно да се приложи към кулаците, поради злонамереното не продаване на хляб на твърди държавни цени, член 107 от Наказателния кодекс на РСФСР. Въз основа на този член бяха привлечени виновните кулаци към съдебна отговорност и хляба, който им принадлежеше беше конфискуван в полза на държавата. Това беше спешна, но необходима мярка за да се пресече саботажа на кулаците и да осигури страната с хляб. Тези мерки, въпреки административния им характер, се прилагаха с активното участие на бедните и средни селяни, което допринесе за изолацията на кулаците и обединението на бедните и средните селяни. По време на жътвата на зърното беше организирана открита битка срещу кулаците, които се противопоставиха срещу дейността на съветското правителство.

  Десните обаче се съпротивляваха от използването на извънредни мерки срещу кулака. Бухарин, Риков, Томски, Угланов смятаха, че тези мерки имат уж повече негативни последици, че тяхното използване е довело съюза до ръба на разпадането на работническата класа и селячеството, твърдяха, че са довели до влошена политическа обстановка в страната. В същото време твърдяха, че хлебната криза не се дължи на кулашки саботаж, а е резултат от предполагаема грешна партийна политика в миналото.  Това беше клевета. Всъщност партията и правителството отидоха на извънредни мерки поради тежката съпротива,  поради „хлебната стачка“ на кулаците в труден период на страната, за да се предотврати прекъсване на доставките на хляб за работническата класа и Червената армия. Спешните мерки изиграха положителна роля в премахване на зърнените затруднения и укрепването на политическа ситуация в страната. Въпреки това тяхното приложение имаше някои негативни последици: на редица места извънредните мерки засегнаха и част от средните селяни. Априлският (1928) съвместен пленум на ЦК и Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките категорично осъди съществуващите факти за ексцесии и извращения. „От такъв вид извращения на партийната линия, – отбеляза пленумът,  които нямат нищо общо нито с партийния курс като цяло, нито с тези извънредни събития, които ЦК извърши във връзка със специалните трудности, открити по време на текущата зърно покупателна кампания“. Централният комитет същевременно изисква от партийните и съветски органи стриктно да спазват партийните директиви по този въпрос.

  През периода на трудностите със зърнените доставки, в началото на 1929 г. десницата вече е открито против административните и социални мерки срещу кулака.

  За да се увеличи натискът върху кулаците, които продаваха хляб на държавни цени, регионалните и уралските сибирски регионални комитети на партията направиха предложение до Централния комитет относно прилагането на метода на самооблагане на доставките на зърно. Същността на този метод беше следната общоселското събрание взима решение за продажба на излишъците от зърно от всички селяни, включително от кулашките чифлици, на които е зададено повишено количество. Решението е задължително и, ако кулаците не го изпълнят, по отношение на тях се предприемат административни действия. Чрез преразглеждане на  този въпрос в Политбюро на Централния комитет, Риков говори и гласува против предложенията на партийните комитети, квалифицира техните „извънредни мерки от най-лош тип“. На Априлският (1929) пленум на ЦК и Централната контролна комисия Бухарин обявява, че прилагането на спешните мерки по принцип е несъвместимо с НЕП, че извънредните мерки „заключват всички  входове и изходи“ и по същество отменят новата икономическа политика.

  Но тези гръмки фрази не можаха да скрият истината за смисъла на борбата на десницата срещу извънредните мерки макар, че беше добре известно, че те се използват само по отношение към кулаците, по-специално към тази част от тях, която има излишъци от зърно, но не ги продава на държавата и по този начин застрашава снабдяването на работническата класа с хляб. „Риков и Бухарин очевидно са принципно против всяко прилагане на извънредни мерки срещу кулаците, – отбелязва И В Сталин през април (1929 г.) на пленума на Централния комитет и Централната контролна комисия — но това е буржоазно-либерална политика, а не марксистка политика“ . Партията смята, че използването на спешни мерки породени от настоящата ситуация в страната, срещу пламенната съпротивата на кулаците срещу политиката на доставки на зърно, опитващи се въз основа на зърнените трудности да задушат властта на Съветския съюз и да нарушат социалистическото изграждане.  При това тя разчита на опита от прилагането на спешните  мерки през периода на зърнените затруднения през 1918 г.  и инструкциите на В И Ленин, че може да има обстоятелства, когато използването на спешните методи ще бъде абсолютно необходимо. Партията беше далеч от мисълта, че извънредните мерки са постоянен и необходим метод при всички условия. Но тя, за разлика от десните, които отрекоха използването им при всякакви условия, призна: че в определени периоди  за да се преодолее съпротивата на кулаците, е възможно и трябва да се вземат спешни мерки. „Говорейки срещу партийните дейности, които мобилизират бедните и средните селяни в село и борбата срещу злонамереното укриване и спекула с хляб от кулаците”, се казва в резолюцията на априлския (1929 г.) пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия, – по този начин се оказва обективно подпомагане на опитите на кулака да разруши доставките на зърно за работническата класа и бедните.  Тази политическа линия на десните се основава на теорията за постоянните отстъпки към селячеството, които сочат, че е  забравено правилото за ръководната роля на пролетариата в съюза със селячеството и означаващи ясна ревизия на учението на Ленин  за връзката със средния селянин“.

Политическият смисъл на извънредните мерки беше такъв, че чрез своята партия беше открит бой на кулаците. В резултат на това имаше допълнителна консолидация на бедните и средните селяни около мерките на съветската власт и укрепиха изолацията на кулака от основните селски маси.  Тази открита битка беше една от съществените предпоставки за успешното последващо премахване на кулаците като класа. Атаката срещу кулака също  се извършва по линията на индивидуалното облагане чрез земеделския данък. Този вид данъчно облагане се извършва само върху най-богатата част от селячеството, т.е. върху кулаците. Законът за единния данък земеделие, приет от Централния изпълнителен комитет и Съвета на народните комисари на СССР, предвижда  пълно освобождаване от данъци на 35% от дребните селски стопани и по-високо данъчно облагане върху базата на индивидуалния подход на 3% от богатите слоеве на селото. Принципът на индивидуалното данъчно облагане позволи на местните власти да дефинират по-добре доходите на кулашките стопанства и индивидуалното им  таксуване с по-високи  земеделски данъци. Този данък върху доходите изразяваше  класовата политика на практика от съветската държава, което фактически ограничи развитието на кулашките чифлици.

  Десните под различни предлози действаха против принципа на индивидуалното облагане на кулаците. Чрез преувеличаване на индивидуалните грешки в прилагането на този принцип, те твърдяха, че индивидуалното данъчно облагане води до масово повторно данъчно облагане не само на кулака, но и на средния селянин, под знамето за защита на средните селяни, десните поискаха премахването на увеличението за облагане на кулашките стопанства. Отразявайки натиска на капиталистическите елементи, десните изложиха така наречената теория на константните отстъпки за селяните. Те смятаха, че тактиката на партията по отношение на селячеството трябва да изхожда от отчитането на неговото колебание ту към пролетариата, ту към кулака. Ако средният селянин се колебае в посока на кулака, тогава да му се направи отстъпка. И така непрекъснато да го държи в съюз с пролетариата. Тази тактика, по мнението на десницата, представлява Ленинската доктрина за връзката между работническата класа и селячеството. Най-пълно този възглед е изразен в речта на Томски на юлския (1928) пленум на ЦК. Там той твърди, че укрепването на съюза на работническата класа със селячество е възможно само „чрез постоянен определен вид концесия. Твърди, че така  е било през 1921 г., по време на Кронщадския  бунт, когато средните селяни влязоха в съюз с кулака и партията беше принудена да отстъпи. Същата ситуация се развива и през 1928 г., когато политиката ни сякаш тласна средния селянин към кулака и  сега трябва да отстъпим, за да го задържим за работническата класа. „ Каква е другата форма за осигуряването на съюза между работническата класа и селячеството без редицата отстъпки от страна на работническата класа към това средно селячество? Не, немислимо е“, казва Томски. Според тази концепция се оказва, че колкото повече средният селянин се колебае в посока на кулака, толкова по-изгодно е за него, защото чрез подобно поведение той ще принуди работническата класа да прави  постоянни отстъпки в полза на личните си интереси. Тогава възниква въпросът: може ли работническата класа, правейки непрекъснати отстъпки, да поддържа средното ниво на селячеството? Разбира се, че не. Насърчаването и укрепването на отстъпките пред частните икономически интереси на средния селянин, работническата класа ще насърчава развитието на тенденцията за частна собственост, която  все повече ще тегли средния селянин не към работническата класа, а към  кулака.

  Партията винаги е отчитала, че някои отстъпки трябва се правят към индивидуалното трудово селячество което се нуждае от укрепването на съюза с пролетариата, от ръководната роля на пролетариата и социалистическото изграждане. „Ние открито, честно, без никаква измама, към селяните заявяваме, – каза В И Ленин, – за да пазим пътя към социализма, ние, другари селяни, ще направим редица отстъпки, но само в определени граници и степен и, разбира се, ние сами ще преценим – в каква мярка и в какви  граници”. В същото време Ленин подчерта, че пролетариатът прави тези отстъпки на бедните и средни селски маси от селячеството, за да ги привлече на тяхна страна и да осигурят по-успешно придвижване по пътя за изграждането на социализма. В същото време партията смята, че укрепването на съюза на работническата класа с по-голямата част от селячеството се ограничават до тактиката   на концесиите. Този проблем трябва да бъде решен в много области: в икономическата и финансовата помощ от страна на държавата, преференциалното  кредитиране, доставка на селскостопанска техника, торове, сортови семена, организиране на селскостопански кооперации, колективни стопанства, държавни стопанства, центрове за наемане, тракторни колони, МТС, както и чрез организирането на бедните селяни, укрепването на Съветите и пр. Въз основа на тази икономическа и политическа среда, работническата класа наистина може да укрепи съюза с основните селски маси и уверено  да ги поведе към социализма.

  Но десните не се застъпваха само за постоянните отстъпки. Те настояваха на практика за такива отстъпки, които са насочени към задоволяването на интересите на заможните слоеве на селячеството и по-специално на кулаците. През 1928 Централният комитет признава необходимостта от увеличаване на изкупните цени за хляба. Това увеличение на цената беше, разбира се, чрез определена концесия, чрез такава концесия, размерът на която се определяше от ЦК и която имаше за цел задоволяването на интересите на основната маса от селячеството – за да укрепи съюза с него. Десните поискаха възможното максимално отглеждане на зърното за хляб, въпреки че знаеха добре , че от фиксирането на цените,  кулаците, ще откажат да продадат зърното си на държавни цени. Затова десните искат да се вдигнат  цените до нива, каквито, искат  кулаците, които се борят с всички средства срещу мерките за снабдяване със зърно на органите на Съветския съюз. Това вече щеше да е такава отстъпка, която да задоволи исканията на капиталистическите елементи. Под предлог за стимулиране продажбата на хляб от селяните, десните направиха предложение за въвеждане на по-високи цени през пролетния период на закупуването на зърно. Увеличението на цените на пазара на зърно през пролетта е от  полза преди всичко за проспериращата част от селячеството – кулаците. Известно е, че бедните и по-голямата част от средните селяни продават зърното си на държавата през първата половина на финансовата година, т.е. през есента. Кулаците, от друга страна, криеха зърното си, запазвайки го на „най-добри цени.“ При тези условия въвеждането на повишени цени през  пролетта хлябът се превръща в  икономическа опора на кулаците и означаваше удовлетворяване на исканията им. Освен това, през пролетта държавата предостави голям семенен заем за бедните и средните селски стопанства. Чрез повишаването на цените през пролетта, държавата ще бъде принудена да вземе зърно от бедните на по-ниски цени,  през есента. Всичко това свидетелства, че десните  искаха фундаментални отстъпки за богатите слоеве на селячество, което щеше да допринесе за укрепването на дребнобуржоазните елементи, за укрепването на капиталистическите елементи в селото.

  Партията отдаваше голямо значение за организирането и обединяването на бедните като основен стълб на работническата класа в селото. Създаването на колективи от бедните стопани направи възможно трансформирането на бедното селячество в едра организирана политическа сила, която активно съдейства за провеждане на партийната политика в провинцията. „Изпълнението на решенията на XV партиен конгрес в по-нататъшното настъпление срещу капиталистическите елементи в провинцията, посочи Юлският (1928) пленум на ЦК – задължава цялата партия и всички комунисти да водят упорита и системна работа за укрепване на политическата дейност и организиране на бедните и възхода на тяхната икономика „ Колкото по-организирани ставаха бедните, толкова по-силна ставаше позицията на работническата класа в провинцията, толкова по-силен ставаше съюзът със средните селяни за по-успешна борба с кулаците.

  Въз основа на концепция си за „мирно съжителство“ на всички социални групи на селячеството, десните се отказаха от задачата за организиране и сплотяване на бедните, понеже като се мобилизират  широките маси от бедните селяни, като се повдигне тяхното класово и политическо съзнание ще намалее икономическото и политическо влияние на кулака в провинцията, ще се стигне до изолирането му. XVI партийна конференция в приетата си резолюция заяви: „Десните уклонисти се опитват да замажат ролята и значението на само организацията на широките маси на бедните. Опитите да се замаже или заглуши тази най-важна от задачите на Партията всъщност са насочени не само срещу бедните селяни, но и срещу средните селяни, тъй като организирането на бедното селячество цели укрепването на стълбовете на съветската власт в провинцията, укрепвайки отпора срещу кулака, укрепването на съпротивата срещу него, е съюзът на бедните и средни селяни.

   Партията категорично отхвърля тези опити за завличане на партията в опортюнистичното блато, в политиката на отказ от укрепване на партийната база в провинцията, политиката за помощ на кулака в борбата му срещу бедните“.

  За да обоснове своята линия в областта на класовите отношения, десните изопачиха същността на новата икономическа политика. Известно е, че НЕП-ът е такава политика в условията на преходния период, който в определени граници, позволява развитието на капиталистически елементи при наличието на власт в ръцете на пролетариата, създава условия за израстване и победа на социалистическите сектори над капиталистическите елементи, за изграждане основата на социалистическата икономика.

  Партията разглежда НЕП- а като система на икономически отношения, при който се променят, подобряват, укрепват класовите позиции на пролетариата, като подготви пътя на страната към социализма. Тя се ръководеше от указанията на В И Ленин, който през 1922 г., на XI конгрес, каза, че отстъплението е приключило, прегрупирането на силите за организиране на настъпление е завършило. Целият комплекс от икономически мерки, което съставлява основното съдържание на новата икономическа политика на този етап, при условията, от една страна, на всестранното укрепване и по-нататъшно развитие на социалистическите сектори във всички сфери на националното стопанство, разширяването и укрепването на позициите на социализма; от друга страна,  изпълнението им по един или друг начин подкопава икономическите позиции на частния сектор, ограничават развитието на капиталистическите елементи в града и селото, като ги измества от всички сфери на икономиката. Това създаде необходимите условия за напредване на страната по пътя на социализма, за създаване  в крайна сметка на материално-техническата основа и новата социално-класова основа на социалистическото общество.

  Десните не виждаха или не искаха да забележат същността на                                                                                             НЕП-а в новите исторически условия. Те гледаха на него като на замразена форма, подчертавайки само едната страна – свобода за развитие на капиталистическите елементи и пазарните не регулирани отношения.

  Но въпросът не беше едностранен в представянето на новата икономическа политика. Десните положиха много усилия за промяна на съответните икономически мерки, провеждани от партията и държавата, в разбирането за НЕП. И когато се оказа, че техните предложения бяха отхвърлени, обвиниха партията уж в отмяна на НЕП-а чрез своята политика. Десните твърдяха, че търговията в страната е ограничена,  пазарните отношения са оковани, премахнати се стимулите за икономически селски инициативи, няма никаква „свобода“ в икономическия живот на държавата. Угланов, например, през юли (1928 г.) на Пленума на Централния комитет упорито аргументира необходимостта от разширяването на НЕП-а, предоставящ свобода на частните предприятия: за нас в крайна сметка няма значение кой произвежда продукти, стига да се произвеждат. Под предлог за критика на предполагаемо съществуваща силна централизация, оковавайки инициативата по места, той преследва линия, за отслабване регулиращата роля на държавата по отношение на капиталистическите елементи!. Говорейки на априлския (1929) Пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия, Риков квалифицира дейността, осъществявана от партията и държавата, като премахване на НЕП. Бухарин на същия пленум на ЦК видя в класова политика на партията, опит за прескачане на НЕП.

Изопачавайки същността на НЕП, десните пренебрегнаха новата ефективна форма на връзка между работническата класа и селячеството, като се стремяха да я противопоставят на пазара. Междувременно партията никога не е отричала ролята и значението на пазарните отношения, зад които запази водещата роля в укрепването на връзките между града и селото. Но заедно с тях се появиха нови, индустриални форми на производство, които също се развиха и имаха голямо значение по отношение на трансформацията на селското стопанство на социалистическа основа, която десните опортюнисти не искаше да признае. Тези действия на десницата, както и всички други, се основаваха на политическите си възгледи, според които развитието на всички групи от селячеството, включително и селската буржоазия, трябва да мине без никакви ограничения, основани на частното натрупване, свободните пазарни отношения и икономическата конкуренция. Главното в новата икономическа политика, според десницата, е да се осигури повече свобода за развитие и натрупване от капиталистическите елементи, а не настъпление и изтласкването им от икономиката на страната.

  Партията квалифицира тълкуването на НЕП от десницата като желание за защита на кулака и създаване на условия за свободното му развитие. Като се има предвид важността и сложността на задачите на социалистическо преустройство в селското стопанство, както и непрестанните атаки на десните опортюнисти срещу продължаващата политика в провинцията, партията счете за необходимо да разгледа този въпрос на 16-та конференция. След обсъждане доклада на М И Калинин „За начините за повишаване на земеделската продукция в икономиката и данъчните облекчения за средния селянин”, разработи широка цялостна програма за по-нататъшно изпълнението на кооперативния план на Ленин. Конференцията отново потвърди правилността предложения от XV конгрес курс на колективизация. Тя подчерта, че единственият възможен начин за развитие на производителните сили на селското стопанство в условията на Съветската власт е създаването на едро социалистическо промишлено производство, основано върху организирането на колективните и държавните стопанства. „Капиталистическият начин за създаване на еднолични едри стопанства, – се казва в резолюцията на конференцията – е противопоставяне на съветското правителство, е противопоставяне на пролетарския метод за създаване на мощна социалистическа икономика чрез индустриално коопериране, колективизация, позволяваща малките и най-малките стопанства да станат едри и под ръководството на съветското правителство да се обединят върху базата на колективния труд и издигане до най-високо ниво на технологията и културата“. Конференцията анализира изчерпателно грешките на десните уклонисти по селския въпрос и дадоха политическа оценка на тяхната борба срещу ленинската политика на партията в областта на земеделието.

  В периода след ХV партиен конгрес  десните се стремяха да задържат и ограничават колхозите и совхозно изграждане, което беше от голямо значение за изграждането на социалистическото общество и развитието на производителните сили на селското стопанство. Опитаха се да заменят решителната атака срещу кулаците, с мирното съжителство с него, с врастването на кулаците в социализма, което не можеше да не доведе до увековечаване на кулаческото робство и експлоатацията на бедните и средните селски маси от селячеството. Вместо ленинския лозунг, пропагандиран от партията: работническата класа в периода на борбата за социализъм твърдо разчита на бедните, укрепва съюза със средните селяни и води бой с кулаците -десните се застъпваха за съюз с цялото селячество, включително кулаците. Те отрекоха фактът на изострянето на класовата борба в селото, която отговаряше на действителността, притъпи революционната бдителност и отслаби боеспособността на партийните организации при провеждане на класовата политика и социалистическото преустройство на селското стопанство. Противно на указанията на Ленин, че „Единствената материална основа на социализма може да бъде едрата машинна индустрия, способна да реорганизира  селското стопанство“ , десните се бориха против социалистическата индустриализация и високите темпове на нейното осъществяване и по този начин подкопаваха реалната възможност за създаване на необходимите предпоставки за осъществяване на социалистическата реорганизация на селското стопанство.

  16-та партийна конференция остро осъди политическата позиция на десните капитуланти и призова цялата партия твърдо да следва курса, разработен от    В И Ленин. „Вървейки по ленинския път“, се посочва в резолюцията на конференцията – като отхвърля със същата решителност  дясната  линия за отказ от водещата роля на работническата класа в стопанското строителство, като се противопоставя на отказа на троцкистите да се съюзят със средния селянин — партията ще може да реши задачата да се ускори развитието на цялото селско стопанство, задачата за укрепване на съюза със средните селяни и укрепването на ръководната роля на работническата класа в този съюз от страна на пролетариата, като използва методите за създаване на широкомащабно социално земеделие и издърпвайки цялата маса на бедните и средните селяни до най-високото ниво на технологиите, културата и организираността“.

  „КПСС в резолюции…“, т. 4, с. 215-216.

Глава V

ПАРТИЙНАТА БОРБА ЗА ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА

ДЕСНИЯ УКЛОН

1. УКРЕПВАНЕ НА ПАРТИЯТА

СПРАВЯНЕ С ДЯСНАТА  ОПАСНОСТ

  Осъществяването на задачите на социалистическото изграждане в условията на изострянето на класовата борба, предполагаше нарастването на опасността от десния уклон, наличието на огромни трудности в рамките на страната и постоянната заплаха от военно нападение от страна на империалистическите държави, предопределяше монолитно единство и боеспособност на комунистическата партия. Единството на партийните редици – е едно от правилното развитие и отличителна черта на марксистко-ленинската партия. Това е източникът на вътрешната сила, допринасяща за подобряване на ръководната и организаторска роля на партията в борбата за изграждане на социализма. „Партията – е съзнателен, напреднал слой от класата, негов авангард“, каза В И Ленин. „Силата на този авангард веднъж е 10 на 100 от населението му. Възможно ли е? Може ли силата на сто да надмине силата на хиляда? Може да я надмине, когато се организират сто. Организацията умножава силата си”. В И Ленин многократно изтъква това, колкото по-отговорни са задачите пред партията, толкова са повече трудностите за преодоляване, толкова по-дълбоки са революционните преобразувания, толкова по-единна трябва да бъде партията, толкова по-силно трябва да е единството на нейните редици. „В навечерието на революцията“, пише Владимир Илич, „и в моменти на най-ожесточена борба за нейната победа, най-малките колебания в партията са в състояние да съсипят всичко, да разрушат революцията, да изтръгне властта от ръцете на пролетариата… Ако колебливите водачи се отказват в момент като този,  тя не само не отслабва, но укрепва както партията, така и работническото движение, и самата революция“.

  В периода на борба срещу десните опортюнисти задачата за укрепване на ленинското единство на партията стоеше с особена острота. За да постигнат политическите си цели десните се опитаха да постигнат свобода за изграждане на групировки и провеждаха противопоставяне на генералната линия на партията със своите платформи.

Под предлог за разгръщане на критика и самокритика въз основа на призива на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките от 2 юни 1928 г., опортюнистите използваха този важен принцип за вътрешнопартиен и обществено-политически живот, за атаки срещу партийната политика. Караха комунистите „смело“ и „решително“ да критикуват без да се страхуват, дори ако засягат общоприетия политически курс на партията. Това се правеше с цел узаконяване опортюнистичната тенденция. Още в началото на 1928 г. Угланов заяви, че хората, които се съмняват в правилността на генералната линия на партията и тези, които я критикуват, трябва да имат свобода да говорят, „такива хора не трябва да бъдат наказвани, за това – че се застъпват за капиталистите, за кулаците“. Той призова да се критикува ЦК на партията, за неговите най-важните решения. „Не можем без това“, каза той. Угланов: Целият въпрос е, че ако спорим в МК или ЦК на партията по определен въпрос, другарите не трябва да казват: „Да, мирише на нещо, да организираме форум и да разобличим уклонистите“. Срещу това трябва да се води решителна борба…  Другарите… които търсят уклони и организират  борба срещу  „уклонистите“ трябва да бъдат порицани“.

  На юлския (1928) пленум на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките, Томски упорито преследва идеята за „толерантност“ към критиката на генералната линия на партията, обосновава правото за разпространение на десните опортюнистични възгледи. Поддръжникът на десницата, ръководител на отдела за пропаганда на МК Манделщам в статията „Главното в партийната просвета”, публикувана на 11 август 1928 г. във в-к “Правда”, каза, че „масите на партията трябва да бъдат научени да не се страхуват когато изказват някакъв друг нюанс на мисълта, който се отклонява от основната болшевишка линия, да не се плашат от самата дума уклон! Призова да не се страхуваме от отклоняването от общата линия на партията, това на практика означаваше възможност за широка пропаганда на десните възгледи и сплотяване на тази основа на всички десни. Тази теза се защитава от десните в Московския комитет на ВКП (б). Едва след намесата на ЦК партийното бюро на МК, на 29 август 1928 г., приема решение в което признава погрешността на твърдението, изложено в статията на Манделщам. Риков на ноемврийския (1928) пленум на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките също се опита да обоснове допустимостта на свободата за групировки в партията. Той се аргументира с кампанията срещу уклонистите като, „словесни брътвежи“ около така наречения десен уклон, квалифицира ги като пресилени, като в действителност ги представя като хора, които само не са съгласни с партийна политика, тогава ги определят като уклонисти и незаслужено ги наричат десни. Опитите на десните опортюнисти да постигнат легализиране на тяхното политическо течение не беше успешно. В своята борба десните се опитаха да използват партийния централен орган вестник Правда. В началото на 1928г освен Бухарин в редакцията влизат и неговите последователи  Слепков, Астров, Марецки, Зайцев, Цайтлин. Те  публикуват статии с десни възгледи. Например през юли 1928 г. в Правда се появи статията „Към сегашния момент“, където беше дадено описание на икономическите затруднения, причините за които уж били грешните изчисления, грешките в планирането и ръководството, осъждат се прилаганите  извънредни мерки по отношение на кулака, беше изразена идеята, че основната задача на партията в провинцията е развитие на индивидуалните селски стопанства. Оценявайки ситуацията в редакцията на „Правда“ през този период, Е М Ярославски на априлския (1929 г.) пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия отбеляза: „От октомври и през последните месеци нямаше,  по-несигурно, по-неточно отразяване на партийните разпоредби, които се променяха от централния орган“. Политбюро на ЦК освободи Слепков и Астров, бяха изпратени да подсилят редакцията  видните партийни работници Е М Ярославски, М А Савелиев и Г  Крумин. Болшевишката истина, изложена от ЦК, въпреки редица организационни трудности, изигра през тези години огромна роля в разобличаването на десния уклон, в мобилизацията на комунистите, на  работническата класа и трудовото селячество в борбата за успешно изпълнение на задачите в социалистическото изграждане. Атаките на десницата по линия на партията и нейния Централен комитет особено се активизира в средата на 1928 г. По това време то беше по-благоприятно за десните да вкарват свои кадри в ръководните органи. Те разчитаха на определена част от членовете и кандидат членовете на Политбюро (Бухарин, Риков, Томски, Угланов), имаха мнозинство в Организационното бюро на Централния комитет, имаха подкрепата на ръководството на Съвета на народните комисари, Всесъюзния централен съвет на профсъюзите, Московския комитет на партията, на редица районни комитети на ВКП (б) на Москва, както и вестниците „Правда“, „Ленинградская правда“, „Работна Москва“, „Труд“ . Предвид на конкретната ситуация десните поискаха на предстоящия пленум на ЦК да се обсъди общото икономическо и политическо положение в страната и да се предложат нови мерки   от говорителя им Риков. Те вече са готови с успоредни предложения. Чрез повдигането на този въпрос, десните смятаха да оценят от своите позиции ситуацията в страната, да направят предложения, които коренно да променят политиката на партията. Но планът им не намери подкрепа. След това те решиха да представят своите тези на заседанието на Политбюро, което се проведе на 27 юни 1928 г. Бухарин прочете дълъг ръкописен документ за икономическото положение с  одобрението и съгласието на Риков, Томски и Угланов. Членовете на Политбюро предложиха да се разпределят за преглед на току-що прочетения текст. Осъзнавайки, че официалното връчване на документа, съдържащ оценки и предложения, които бяха в противоречие с линията на партия, може да се обърне срещу тях, Бухарин категорично отказа да представи писмени резюмета. Дискусията, която се разгърна около тезите на Бухарин, още веднъж подчерта непоследователността на позициите му. Първо, когато оценяваме отношенията на работническата класа със селячеството се твърдеше, че съюзът между тях са на ръба на скъсването. Второ, беше поставено искане за създаване на условия за така наречената свобода на търговията и пазарните отношения, без регулиране от държавата, както и отслабването на атаката срещу капиталистическите елементи. Трето, подценява се значението на изграждането на колхозите и държавните стопанства, цялото внимание беше насочено само към възхода и развитието на индивидуалния селянин, включително кулака. След сериозни критики, отправени по адрес на предложенията в документа те бяха отхвърлени. За разработването на резолюция за политиката на зърнените доставки поради общата икономическа ситуация е сформирана  комисия в състав Бауман, Бухарин, Микоян, Риков, Сталин. Тезисите, изготвени от комисията  от юли 1928 г. са одобрени от политбюро и представени за разглеждане от пленума на ЦК на партията. Възникналите предния ден от пленума разногласия изглеждаше, че бяха решени с приемането на единните тезиси по такъв важен въпрос като зърно закупната политика и икономическата ситуация в държавата. Затова политбюро не сметна за необходимо да информира членовете на Централния комитет на партията за възникналите разногласия. Фактът, че най-накрая беше възможно да се разработи единен документ за много важни икономически и политически въпроси, създаде благоприятни условия за обединение на ръководното ядро ​​около ленинската линия на партията. Поради международното и вътрешното положение на страната, за интересите на социалистическото строителство, беше необходимо монолитно единство на партийните редици. Въпреки това Бухарин Риков и Томски мислеха по друг начин. При гласуването на резюмето на политбюро, те продължиха да защитават същите позиции. Това беше потвърдено от последвалите събития. През първата половина на юли 1928 г. заседава пленумът на Централния комитет на партията. На него бяха повдигнати въпроси относно политиката на зърнените доставки във връзка с икономическото положение, върху организирането на новите зърнени държавни стопанства, за подобряване на обучението на персонала за националната икономика. В работата на пленума участват 160 членове на ЦК и Ревизионната комисия. При оценката се разрази остра идеологическа борба за икономическото и политическото положение на страната, за взаимния обмен между работническата класа и селячеството, решаването на зърнения проблем и практическите мерки за предстоящата зърнозакупна кампания. Ходът на дебата показа, че мненията на Бухарин, Риков, Томски, както и на Угланов, Угаров, Осински, Соколников и други се различава от мнозинството членове на ЦК. Говорейки за икономическата и политическата ситуация в страната, Бухарин, например, твърди, че през последния период в икономиката на страната бяха открити „огромни зеещи дупки и пропуски“, за да „застане на крака“ трябва „да се сложи край на класовите противоборства. Срещаните трудности, каза той, не  произтичат от реконструктивния период, а се дължи на грешните политики и грешки в ръководството на стопанисване при изграждането на социализма“. Десните не признаха,  на фона на икономически затруднения, ролята на кулаците при влошаване на положението с хляба. Десните се отклониха от инструкциите на XV конгрес на ВКП (б) и по въпроса за начините за решаване на зърнения проблем. Те виждаха изпълнението на задачите в социалистическото преустройство на икономиката, на селското стопанство и излизането от  трудностите със зърното само в развитието на индивидуалното стопанство на селянина, включително кулака. Нарастването на производителните сили в селското стопанство, казва Бухарин, ще бъде придружено от растежа на кулака, без който не може да бъдат решени задачите и трябва само да умело да се „отстрани пяната от натрупванията на кулака и я вкарайте за делото на социалистическото строителство“. В своите речи, десните опортюнисти пренебрегнаха значението на колхозите и държавните стопанства при решаването на зърнения проблем и особено при социалистическото изграждане на селските стопанства.

  Членовете на Централния комитет дадоха достоен отпор на опитите на десните да променят линията на 15-ия партиен конгрес в областта на селското стопанство. Пленумът на Централния комитет на  ВКП (б) призна необходимостта за продължаване на линията за подобряването на стопанствата на индивидуалните дребни и средни селски стопанства, въвличайки ги в различни форми на коопериране, на колективизация, създаване на едри колективни стопанства, за укрепване на съществуващите и изграждане на нови зърнени стопанства. И сега, каза той, Риков се качва на подиума и заявява със задна дата, че сме допуснали грешки. Използването на спешните мерки изигра голяма роля за укрепването на икономическото развитие на страната. Задачата за подобряване на снабдяването на страната с хляб беше решена. В тази връзка пленумът на ЦК призна за необходимо да се извърши такава подготвителна работа за предстоящата зърнозакупна кампания, която би изключила „необходимостта от прилагането на каквито и да било извънредни мерки“. Това показа дискусията на пленума на ЦК на партията. Бухарин, Риков, Томски, Угланов, Угаров и други членове на Централния комитет се стремяха да променят политическата партийна линия в духа на десния уклон.  Пленумът на Централния комитет отбеляза: срещаните трудности, изострянето на класовата борба, натиска на дребнобуржоазните елементи увеличи колебанията в редиците на партията. Тези колебания бяха от една страна, по линията на изоставяне на политическия курс, предложен от XV конгрес на ВКП (б), а от друга страна, по линията на възраждането на разбитата троцкистка идеология. „На отделни слоеве на партията все още влияе извънземната идеология. Партията в своята политика трябва да изхожда от решителната борба както с тези елементи които са израз на буржоазните тенденции в страната ни и се опитват да заобиколят решението на XV конгрес „за по-нататъшно развитие на настъплението срещу кулаците“, и с онези елементи, които се стремят да прокарат спешни и временни мерки, постоянни или дългосрочни,  и по този начин да застрашат каузата на съюза на работниците с по-голямата част от селячеството“.

Юлският (1928) пленум на ЦК ВКП(б) потвърди неприкосновеността на Петнадесетия конгрес, на политическите мерки за по-нататъшното им прилагане в живота. Решенията на Пленума изиграха важна роля в сплотяване на комунистите около ленинската линия на партията  основата на борбата срещу десните елементи, както и остатъците от троцкистката идеология.

   Фактите показаха, че разликите продължиха да остават. Ако до сега бяха ограничени до речи в Политбюро по всички основни въпроси на техните различия, сега те са доведени до по-широката сцена – до пленума на Централния комитет на партията. Позицията им обаче беше разкрита от  членовете на ЦК. Пленумът защити линията на партия и осъди опитите на десницата за нейната промяна. Бухарин, Риков, Томски, Угланов и други в такава обстановка бяха принудени да гласуват за подготвените решения на Централния комитет. Но опозицията не се отказа от възгледите си, не премина на общопартийни позиции.

Още по време на работата на Юлския (1928 г.) пленум на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките Бухарин се срещна с опозиционера Каменев и проведе с него разговор по най-важните въпроси на партийната политика.  Соколников действаше като свръзка, който съобщава на Каменев за желанието на Бухарин да се срещне с него. В бележката си от 9 юли 1928 г. до Каменев Соколников написа: „Много бих искал да говоря с вас и да се посъветвам с вас – ако имате възможност да дойдете тук през тези дни. То това би било изключително важно. Пленумът, както изглежда, ще приключи утре, днес има разисквания по доклада на Микоян и започват „битки“. (Пакт за преговори между Бухарин и Каменев около обединяването на силите за борба с Централния комитет не беше известно да има по това време. За него Политбюро на ЦК научава едва през януари 1929 г. Но разговорът на Бухарин  с Каменев, който се осъществява в деня, когато пленумът на ЦК приема решения, за които гласува Бухарин, Риков, Томски, неопровержимо потвърждава че десните няма да сложат оръжие. Те с общи усилия са подготвени за по-нататъшна борба срещу партията. Малко по-късно, на Априлския (1929 *) пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия Е М Ярославски каза: „През юли  на пленума Бухарин гласува за резолюцията заедно с всички нас, признавайки, че нашата линия е правилна. И през месец юли (11 – 12. VII) Бухарин отива при Каменев и му говори за точно обратното.  Струва ми се, че … може да се формулира така,  през цялото това време Бухарин имаше много дълбоки идейни колебания … те бяха отражение на борбата и действията на определени класови слоеве в нашата държава. Сигурно е.“  Информация за разногласията, които се случиха предишния ден и на юлския (1928 г.) Пленум започва да се просмуква извън него. В резултат на това започнаха да се разпространяват различни видове разговори, слухове. Подобна „информация“ достигна до партийните организации на столицата и до делегатите, пристигнали за VI конгрес на комунистическия Интернационал, която внесе известна дезорганизация, повиши колебанията на нестабилните елементи, попречи да се води уверена и активна работа в партията. При тези условия Политбюро на ЦК въз основа на този факт на Юлския пленум (1928) взе единодушно решение  за укрепване единството на партията и сплотяване на редиците на комунистическото движение, реши да направи официално изявление пред VI Конгрес на Коминтерна относно липсата на разногласия. На 30 юли 1928 членовете на Политбюро Сталин, Бухарин, Ворошилов, Рудзутак, Молотов, Риков, Томски, Калинин, Куйбишев подписаха следния документ: „… долуподписаните членове на Политбюро на Централния комитет на ВКП(б) заявяват пред ръководството на конгреса, че те най-категорично протестират срещу разпространението на всякакви слухове за разногласия между членовете на Политбюро на ЦК на ВКП(б). Наличието на спорове по практически въпроси, без които не може да мине всяко ръководство, в никакъв случай не може да служи като основа за разговори и слухове за разногласия. Авторите на изявлението пишат, че всички те стоят на една и съща политическа линия и смятат за свой дълг да предотвратят всякакви спекулации с тези слухове,  които се разпространяват в Коминтерна“. Това твърдение даде увереност, че в бъдеще Политбюро и Централният комитет ще имат единство във възгледите и действията, в работата за изпълнение на политическата линия на партията. Въпреки това последвалите събития показаха, че Бухарин, Риков, Томски само на думи бяха за единство, но всъщност продължиха да атакуват партията.

2. ПОРАЖЕНИЕТО НА ДЕСНИТЕ В МОСКОВСКАТА

ПАРТИЙНА ОРГАНИЗАЦИЯ

  Московската партийна организация се превърна в първостепенна  за постигане на целите на десните.. Те  разбираха, че от позицията на комунистите в столицата, в много отношения зависеше съдбата на тяхната политическа платформа и успех в борба срещу ЦК. Те също взеха предвид, че секретарят на Московския партиен комитет Н А Угланов – е ревностен привърженик на десния уклон. Той е активно подкрепян от секретаря на Московския комитет В А Котов, от Председателя на Московската контролна комисия Г С Мороз, от Председателя на Московския градски съвет на профсъюзите В М Михайлов, началника на отдела за пропаганда на Московския комитет Н Н Манделщам. В позицията на десните също имаше част от секретарите на окръжните партийни комитети: на Краснопресненския – М Н Рютин, Рогожско-Симонов- членове – М А Пенков, Замоскворецки —      Е Ф Куликов, Хамовнически -А Яковлев, Московски окръг – П П Сафронов. Тези отговорни работници веднага след XV партиен конгрес започнаха широка пропагандна кампания на десните възгледи сред партийните активисти и столичните комунисти. В началото тактиката не беше фронтална, а камуфлажна атака срещу политическия курс на партията. Особено активен беше Угланов. Използвайки  позицията си на кандидат-член на Политбюро на Централния комитет и секретар на партията на МК, той даваше в докладите и речите едностранчиво описание на трудностите, изрази съмнения в коректността на политика на партията, опита се да обоснове необходимостта от негови промени. Характерни в това отношение са докладите на Угланов за пленумите на Московския комитет, проведени през първата половина на 1928 г. Цялото внимание в тях беше съсредоточено върху недостатъците в стопанското строителство от работническата класа. Тенденциозният подбор само на негативни факти и умишлено премълчаваните  постижения в социалистическото строителство създаде погрешна представа за политиката и практическата дейност на партията. Оценявайки например икономическата ситуация, Угланов заяви, че макар все още да няма криза, страната е в „голямата икономическа дупка“ според него, в резултат на грешки в ръководството, провали в планирането на икономическото развитие на държавата, а за всичко е виновен преди всичко партийният – Централен комитет. Затова уж работниците, „за разлика от периода на XV партиен конгрес, са по-критично настроени към ръководството на партията. Според Угланов, те заявяват: „Ние имахме доверие на партията и доверие, по някаква причина в ръководството, но вие вече много често правите големи грешки … Ние работим за повишаване на производителността на труда и постигнахме значителни успехи … а вие, другари ръководители-директори, се справяте изключително лошо с възложената работа“. Подобна характеристика уж дадени от работническата класа за управлението на страната беше умишлен опит за дезинформация с конкретна политическа цел, защото обобщаващите изводи на Угланов за критично настроените работници не отговаряше на действителността. Едно е, казва за това през април (1928) на пленума на Московския комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките К Я Бауман, когато работниците показват недоволство от грешките и недостатъците в работата на партийните, съветските, икономическите органи и друго – когато се изразява недоволство от политиката на Съветската власт и партията, като  партиен ръководител, той отбеляза, че е длъжен да „разграничава легитимното недоволство от гаврата и перверзията на партийното фразьорство по адрес на политиката на съветското правителство, и правителствената политика.“

  Позовавайки се на настроението на изостаналата част от работниците, които са били силно повлияни от дребните буржоазни елементи, Угланов още в тези изказвания се опита да аргументира по всякакъв възможен начин необходимостта от преразглеждане основните въпроси на партийната политика. Той вярваше в това. Твърдеше, че страната е поела твърде бързо по посока на индустриализацията. „Не трябва да тичаме напред с вдигнати глави – каза Угланов, „трябва да строим по-малко, твърдеше, че голямата строителна площадка трябва да бъде намалена … Това, очевидно, в скоби трябва твърдо да го кажем , въпреки че на някои места се оплакват от централизма на московските другари“. Угланов специално атакува Москва и нейните икономически органи, които, имайки печалба, повдигнаха въпроса за разширяване на капиталното строителство, посочи  факти, когато отделни предприятия за сметка на печалбата преизпълниха плана за капитално строителство, Угланов заяви: „За това ще съдим, сваляме, изключваме от партията този, който управлява така!” Противно на партийната линия за развитие на тежката промишленост Угланов и неговите поддръжници благоприятстваха за преобладаващото развитие на леката промишленост, по-специално на текстилната промишленост. Според него, тази индустрия беше подценена, и нейното развитие не получи дължимото внимание, темпът на растеж рязко изостава от темповете на развитието на тежката промишленост. Въпросът за текстилната индустрия през юни 1928 г дори е изпратен за разглеждане от пленума на МК на ВКП(б). При нормални обстоятелства обсъждането на такъв въпрос не би породил някакво съмнение. Въпреки това,  подчертаването на значението на леката промишленост би могло да се тълкува като опит за омаловажаване значението на курса на партията за развитие на тежката промишленост, този факт послужи за свикване на специален пленум на Московския партиен комитет. На пленума обсъдиха въпроса за икономии при развитието на тежката промишленост. Угланов всъщност се обяви против икономиите, като каза че е необходимо да се „изчисли добре, за да може и текстилната промишленост да се развива”. Типични за това време са погрешните твърдения на Угланов за преобладаващото развитие само на тези индустрии, които са предназначени да задоволят исканията на частния бизнес на селяните, например, за покриви, за желязо. „Търсенето е огромно“, каза той сега  покривите са от желязо, а не от слама … По тази линия селячеството търси тежката индустрия“. Угланов също погрешно изтълкува курса на партията за колективизацията на селските стопанства. В неговото тълкуване  изграждането на колективни и държавни стопанства не е толкова важен въпрос днес. Колективизацията на селските стопанства, каза той, е задача „ако не  на далечното бъдеще, то поне след години, през следващите десетилетия“, защото „линията за организиране на едра обществена земеделска икономика все още среща съпротива“ от страна на селяните. Нямаше правилно обяснение и по политиката по отношение към кулаците. Изразява  опасения, че партийните организации ще окажат прекомерен натиск върху кулаците, Угланов каза: „Според мен сега трябва да се страхуваме, не от факта, че те могат да стигат до него (т. е . до кулака), а от това, че могат да го съборят. Трябва да се страхуваме, че ще ги разорят.“ Не можем без кулашките стопанства, подчерта Угланов, така че не трябва да се забавя развитието им. „По никакъв начин не трябва да се допуска, че е необходимо незабавно да изгоним капиталистическите елементи от нашата икономика, това е грешка, това е наш кулак – това е просто „кулак““. С пропагандата на възгледите, стоящи на дясно от генералната линия, Угланов беше ангажиран не само на пленумите МК. През този период той беше много активен и на пленумите на окръжния комитет, на събранията на партийния актив: в Рогожско-Симоновския, Бауманския, Краснопресненския райони, в Серпуховия, Богородския, в партийните организации на Свердловския университет, в Института за червени професори в Тимирязевската селскостопанска академия – и навсякъде той разпространяваше възгледите на десния уклон, опита се да въведе непоследователност и неправилно тълкуване на решения XV партиен конгрес. За да се утвърдят вижданията им в  икономическата политика срещу властта на управляващите работници от   заводите и фабриките, както и за оказване на натиск върху ЦК по инициативата и с личното участие на Угланов в МК започва да се практикува свикването на срещи на стопанските ръководители. Срещите по същество се свеждаха до  оплаквания от уж лошото ръководство на ръководителите на партията в икономиката, за невъзможността да се изпълнят заложените обеми на капиталното строителство, до реторика за необходимостта от приоритет за развитие на леката промишленост и др. По-късно, на Априлския (1929) съвместен пленум на ЦК и ЦКК на ВКП(б), активния активист на десния уклон  Мороз попита и отговори: „Защо се случи това? Просто защото искахме да подкрепим позицията си… относно необходимостта за отслабване темповете на индустриализация не само на собственото си мнение, но и (уж б. р.) по мнението на стопанските ръководители“. През първата половина на 1928 г. системно провеждаха закрити заседания на членовете на Бюрото на МС и редица окръжни комитети на партията, събрания в тесен кръг на партийния актив. Дават едностранна характеристика на икономическата и политическата ситуация в страната, дават невярна информация за практическата дейност на ЦК. Според десните уклонисти, той уж се отклонява от общите партийни решения. Те изразиха мнение за необходимостта от критично отношение към политическата линия в областта на темповете на индустриализация, като прекомерни, за промяна на съотношението в развитието на тежката и леката промишленост в полза на последната.

  Имайки предвид тези факти, Е. М. Ярославски през април (1929) Пленумът на Централния комитет и Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките отбелязаха, че десните елементи в МК „се събират в тесен актив и се въртят  около факта, че настоящите трудности са резултат от грешна политика, грешно ръководство и говорят, за промяна на политиката и ръководството“.

  В опит да окажат натиск върху Централния комитет, десните уклонисти от МК по време на срещи с ръководни фигури на ЦК в едностранен, изгоден за тях план, информират за настроението на работническата класа, като преувеличават съществуващите трудности, създават впечатлението, че единственият изход от това е промяна на партийната политика.

  И така, през март 1928 г. се проведе разговор между Угланов, Ухапов, Михайлов и Котов в ЦК с Й В Сталин, по време на който служителите от МК се опитаха да наложат размяна на становища и предложения по основните въпроси на партийната политика. През април 1928 г. те отново характеризират в ЦК политическата и икономическата ситуация като уж изключително трудна и искат този въпрос да се разгледа на предстоящия пленум на ЦК, според тях трябвало да се направи корекции в политическата линия.

  По време на работата на Юлския (1928) пленум на ЦК десните елементи във ВКП (б) от МК поискаха нови срещи в ЦК. В резултат на това беше посочено, че отделни работници отправят неоправдани критики относно дейността на ЦК, като го обвиняват в отклонение от политическия партиен курс. Това беше направено с цел да се осъществи натиск върху Централния комитет и да се постигне промяна на политиката на партията в духа на десния уклон.  Насочваха я към погрешни действия. Като се увериха, че техните мнения и предложения не  намират подкрепа,  десните елементи в МК засилват  борбата срещу ЦК, засилват атаките срещу партийната линия. Десените уклонисти, през април (1929 г.) на обединения пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките признаха, че „ние първи в Москва започнахме да работим в Централния комитет … по инициативата от наша страна защото именно  ние бяхме  недоволни от политическата линия на ЦК. Нашата критика не беше насочена, разбира се,  само срещу отделни лица, но и срещу погрешната политическата линия на ЦК, която трябва да се коригира. В кой раздел? Необходимо е  забавяне на темповете на индустриализация, облекчаване на действията за настъпление срещу кулака“.

  Централният комитет търпеливо коригира действията на десните в MK, обясни погрешността на техните възгледи, посочи опасността от действия, които не укрепват, а подкопават единството на партийните редици. Те обаче пренебрегнаха предупрежденията и помощта от ЦК.   Бухарин, Риков, Томски, именно в МК продължиха да засилват борбата си, като се опитаха  да се противопоставят на Московската партийна организация, на ЦК и на цялата партия. В края на юли 1928 г. се провежда събрание на актива на Московската партийна организация, на която присъстваха около 3 хиляди души. Риков  подготвя и изнася доклад ,за резултатите от Юлския (1928) пленум на ЦК на партията. Той отново се опита да постави много от фундаменталните въпроси на партийната политика които са в духа на опортюнистичните му  възгледи. Угланов се изяви като оратор. По-късно, през април (1929) на съвместния пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия, К Е Ворошилов каза, че Риков „трябва да се ръководи от ясната директива, произтичаща от решенията на Пленума. А той всъщност  изнесе реч, която предизвика – и не  можеше да не предизвика тежко объркване сред другарите“. „ На същия пленум на ЦК, позовавайки се на доклада на Риков, К Я Бауман той попита: „Няма ли, ораторът Риков, желание да изостри някои въпроси не както са написани на Юлския пленум, но в определен дух? Присъствието в отчета на разпоредби, които не съвпадат с решенията на Юлския пленум на Централния комитет, принуди Риков да го подготви за отпечатване в редактирания от форума текст. Разбира се, нито Риков, нито Угланов можеха открито и пряка да се противопоставят на партийната линия. Но за партийните активисти от Москва беше ясно, че в ЦК и МК има хора, които не са съгласни с политиката на партията, опитваха се по завоалиран начин да прокарат десните си възгледи. След срещата десните уклонисти от МК създадоха  комисия,  която трябваше да разгледа този въпрос, но тя отхвърли тази идея. В същото време се направи опит да  създадат счетоводно-разпределителен сектор, където трябваше да се извършва подборът и разпределението на кадрите.  Много от комунисти сметнаха, че се прави  опит някои ръководители да организират подбора на правилните хора. Вместо да се засили борбата с десния уклон в духа на решенията на юлския (1928) пленум на ЦК десните елементи в МК поеха по пътя на защита на своята идеология и политика. Те се опитаха да докажат, че няма десен уклон, въпросът за него е измислен и разпространяван от троцкистите. От този вид изявления,  те се стремяха да покажат първо,  че линията, която поддържат, няма нищо общо с десния уклон; второ, за вкарване в съзнанието на масите мисълта: че политиката, провеждана от ЦК свидетелства за подхлъзването на партията към позициите на троцкизма. Десните елементи в МК се опитаха да прокарат на пленума на МК и МКК на партията, проведен през септември 1928 г. отново своята политика. В доклада „По най-близките задачи на Московската организация”,  Угланов  не отразява основните въпроси на политиката на партията. Без да спомене нищо за успехите в социалистическото строителство, той концентрира цялото си внимание само върху недостатъците и грешките. В същото време представи изкривеното си впечатление за политическата почти като преди бедствие. Говорителят не само не успя да посочи необходимостта от борбата срещу десния уклон, не се опита да разкрие същността на това течения и опасността, която представлява за социалистическото строителство. Като цяло избягваше въпроса за десния уклон, сякаш го нямаше в партията. Но усърдно твърдеше, че в партията, както и преди, основната и единствената опасност е троцкизмът. Ако Юлският (1928 г.) пленум на ЦК постави задачата за борба срещу нарастващия десен уклон и срещу остатъците от троцкизма, то Угланов в доклада си говори за необходимостта от борба с троцкистите, заглушавайки въпроса за десния уклон. По време на дебата някои членове на МС посочиха редица сериозни пропуски в доклада. Угланов обаче отхвърли тези забележки и подложи опонентите си  на сурова критика. В приетото от пленума решение МС не намери ясна  връзка със забележките на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките, Угланов направи  дузина уточнения и допълнения към текста на доклада относно характера на неговата основа. Докладът е публикуван в преработена форма  очертаващ линията на партията в областта на социалистическото строителство. Нищо не беше казано за индустриализацията на страната, начините за уедряване на селското стопанство. Нямаше признаци за укрепването на дребнобуржоазния елемент, изострянето на класовата борба и необходимостта за преодоляване на десния уклон. Как е възможно ръководният орган на Московската партийна организация, да одобри и приеме документи, съдържащи сериозни недостатъци? Това се случи, разбира се, не защото членовете на МК и МКК стояха на по-други позиции и не подкрепяше политиката на партията. На първо място, това се обяснява с факта, че начело на МК имаше хора, които споделяха възгледите на десните уклонисти, цялата подготовка за пленума на МК, изготвянето на доклада и проекта за решенията бяха в техните ръце. И те се опитаха в тези документи да прикачат съдържание, което е  от полза за тях. Не познавайки различията в ЦК и  борбата, която се  водеше за общата линия, членовете на MK на ВКП(б) отговориха с доверие към документите, представени от името на Бюрото на МС. Освен това не може да се пренебрегне и още едно обстоятелство. За  да се предотврати разцеплението от разбирането на същността от членовете на MC и ВКП(б)  на предложената проекторезолюция, както се е практикувало по-рано, тя не им е предварително раздадена. Този път проекторешението беше връчено на членовете на МК и МКК по време на четенето на текста, тоест точно преди приемането на резолюцията, която, между другото, беше подготвена много бързо. Поради факта, че резолюцията на Септемврийския пленум на MK и ВКП(б) бяха публикувани в печата, Централният комитет призна необходимостта да се обърне внимание на вниманието на всички партийни организации към допуснатите грешки.  В-к „Правда“ публикува статиите: „На два фронта“, “Коминтернът в борбата с десния уклон”, “За задачите на местните организации“. Те ясно определиха целите на партийните организации в областта на ръководството на социалистическото строителство и разгръщането на борбата с нарастващия  десен уклон. Във „Важни уроци“ се критикува позицията на ръководителите на МК и резолюцията, приета от пленума през септември 1928 г. за „Подценяването на опасността от десния опортюнизъм“,  се казва в статията, – който напоследък се отразява във водещите партийни организации  в Москва. Отделно ръководителите на организацията без съмнение са допуснали в работата си редица грешки. Една от основните грешки беше, че Септемврийският пленум на МК и МКК не е посочил за наличието на дясна опасност, която трябва да бъде разобличена пред работническата класа“. Бюрото на МК, по-специално Угланов, грешат като се  противопоставят на коментарите на Централния комитет и статиите, публикувани в „Правда“. Въпреки фундаменталния характер на допуснатите грешки, те не смятат за необходимо да информират членовете на МС и партийния актив на окръзите. Вместо да се заеме със задачата да ги коригира по партиен начин, ръководните служители на МК с не разбираема бавност, започнаха да се разпространяват слухове за предполагаемото преследване на Московския партиен комитет. Всичко това изостри и без това тежката ситуация в Московска партийна организация. Едва на 2 октомври 1928 г., т.е. след повече от двадесет дни след септемврийския пленум на MC и Бюрото на MC намери за необходимо да изпрати отворено писмо до всички членове на Московската организация на ВКП(б), в която в съответствие с решенията на XV конгрес и на Юлския (1928 г.) пленум на Централния комитет на партията очерта  задачите на московските комунисти. Одобрението на текста на писмото на бюрото на МК премина в разгорещена дискусия, особено по въпроса за необходимостта от борба с десния уклон. Едва след преодоляване на силната съпротива на десницата, това беше възможно и в текста на писмото  се включи разпоредба, че „с тези настроения трябва да се борим по същия начин както с безразличното отношение към тях сред отделни слоеве в партията и работническа класа“ . Приемането на писмо, в което се коригираха грешките на Септемврийския пленум на МК създаде благоприятни условия за укрепване на единството в Московския партиен комитет. Но това не се случи  защото Угланов и привържениците му все още не бяха загубили инициативата, те се надява  на одобрението от партийните дейци и комунистите на грешните решения. По време на подготовката и провеждането на окръжните събрания на партийния актив, пленумите на партията след Септемврийския пленум на МК и МКК десните масово набираха привърженици, чрез индивидуални разговори с партийни активисти, свикване на закрити заседания на Бюрото, заседания на тесен кръг от „свои” хора, засилиха пропагандата на възгледите на десния уклон и критиката на партийната линия. Те направиха всичко възможно,  че на предстоящите срещи на партийните активи в окръзите да се провеждат в духа на тези идеи и възгледи, критикувани в решенията на Септемврийския пленум на М К и МКК. И така, секретарят на Хамовническия областен партиен комитет Яковлев в бюрото, а след това и на срещата с окръжните партийни дейци в края на септември 1928г. се опита да защити направените предложения и изводи от доклада на Угланов на септемврийския пленум на МК и МКК, като заобиколи  въпроса за десния уклон и борбата срещу него. Дори след събранието на партийния актив, който се изказа в подкрепа на партийната линия, Яковлев на 4 октомври се изказа в бюрото на окръжния комитет, а след това и на събрание на партията срещу тезата за засилването на борбата срещу десния уклон. Във връзка с тази си позиция, мнозинството от членовете на окръжния комитет и окръжната контролната комисия изразиха политическо недоверие към него. На събрание на партийния актив в Рогожско-Симоновски-окръг, проведено на 3 октомври 1928 г.  секретарят на окръжния комитет Пенков в доклада си говори за резултатите от септемврийския пленум на МК и МКК. Извън линията на партията ораторът настойчиво аргументира необходимостта от намаляване на инвестициите в тежката индустрия, ограничаване на изграждането на колхози и държавни стопанства и прави всичко възможно за развитието на индивидуалните селски стопанства. Вместо да се бори срещу десния уклон и да го разобличава, политическата позиция на Пенков призовава да се постави като основа на икономическата политика на партията статията на Бухарин „Записки на икономиста.“ Този документ, както каза ораторът, „посочва пътищата за действие”. Лекторите на актива на комунистите критикуваха позициите, изложени  в доклада на Пенков показаха, че заетата позиция от секретаря на окръжния комитет, не отговаря на политическия курс на партията. Подобни опити за ревизия на решението на Септемврийския пленум на МК и МКК се извършиха на събранието на партийния актив на Краснопресненския район. В доклада на секретаря на областния комитет Рютин и написаната от него проекторезолюция, която дори не беше обсъдена в бюрото на областния комитет, също нямаше ясно поставяне на въпроса за  борбата с десния уклон и примиренчеството. На пленума на Замоскворецкия окръжен партиен комитет, секретарят на окръжния комитет Куликов активно защитава погрешните виждания, които бяха застъпени от Угланов на Септемврийския пленум на МК и МКК на партията. Куликов се противопостави на предложенията на редица членове на областната комисия за включване в резолюцията на пленума на допълнения по въпроса за засилването на борбата срещу дясната опасност.

  Въпреки организираното настъпление на десницата, партийните активисти на московската организация се оказаха политически зрели, осуетиха опитите им да прокарат линията си. На събранията на актива единодушно бяха одобрени  политическите решения на XV конгрес на ВКП(б) и практическата работа на Централния комитет за изпълнението им, заблудата беше разкрита от решенията на септемврийския пленум на МК и МКК. След като получи отпор от партийните активисти на столицата, десницата предприе стъпки за получаване на подкрепа в първичните партийни организации, където трябваше да се обсъдят резултатите от септемврийския пленум на МК и МКК. И така, секретарят на районния партиен комитет на Рогожско-Симоновския окръг Пенков на 12 октомври 1928 г. провежда закрито заседание с подкрепилите го членове на бюрото на окръжния комитет, на което се приема директива, задължаваща  организациите на предстоящите срещи да одобрят решенията на Септемврийския пленум на МК и МКК. Пенков призова секретарите на големите партийни организации и им дава същите инструкции. На партийното събрание на „Сърп и чук” той призова безусловно комунистите да подкрепят линията, изразена в решенията на Септемврийския пленум на МК и МКК. Същата директива даде на партийните организации и секретарят на Краснопресненския районен комитет на партията Рютин. Той поиска от секретарите на партийните организации да представят проекторешения за одобрение от комунистическите събрания. Когато на партийното събрание в Авторемонтния завод, беше  посочена липсата на ясни указания от МК по въпроса за десния уклон и борбата с него, секретарят на тази организация веднага е извикан в районната контролна комисия за обяснение. На закрито заседание на бюрото на окръжния комитет, свикано по искане на редица членове на бюро във връзка с неправилните действия на Рютин, той продължи да защитава линията на ръководството на МК, тенденциозно отразяваше вътрешнопартийната обстановка, заявявайки, че напълно споделя принципите на статията на Бухарин „Записки на икономиста.“ Имаше опит да се подкрепи линията на ръководството на МК в Московския районен комитет на партията. Секретарят на обкома Сафронов на среща на секретарите на партийните организации се опита да убеди присъстващите в правилността на решенията на септемврийския пленум на МК. Говорейки на партийно събрание в Люберовата фабрика, той посочи че няма десен уклон в партията и необходимост от преодоляването му, отново се изказа в полза на одобряване на решенията на пленума на МК и МКК. Но комунистите в завода не подкрепиха секретаря на обкома. В решението си те посочиха грешките на ръководството в МК, заявявайки, че „борбата срещу десния уклон в нашата партия е нашата следваща и най-важна задача, ние с всички сили и пролетарска упоритост трябва да ударим това дребнобуржоазно отклонение, което се опитва да ни отклони от нашата правилна класова линия по икономическата политика и отношението към селяните“. Действията на десните елементи не можеха да не породят основателна загриженост на партийния актив в Москва. Комунистите виждат, че ръководството на МК, в Краснопресненския, Рогожско-Симоновския, Замоскворецкия райони, в Хамовникинския, Московския окръжни комитети на партията  противодействат на партийната линия в защита на възгледите на десния уклон, те се опитаха да консолидират тези възгледи в партийните решения, поеха по пътя на фракционната борба. Показвайки загриженост за единството на редиците на ВКП (б), комунистите правят предложения за подобряване на  вътрешнопартийната обстановка в московската партийна организация. Когато стана ясно, че секретарят на Краснопресненския областен комитет на партията Рютин, както и някои членове на бюрото продължават да защитават линията на десния уклон и се опитваха да изпълняват погрешните решения на Септемврийския пленум на МК и МКК, група членове на окръжния комитет и бюрото  на 15 октомври 1928 г.  се обърнаха към МК на партията с изявление. В него беше посочено, че секретарят на окръжния комитет Рютин със своите действия защитаваше и продължава да защитава възгледите на десния уклон, предприе стъпки за консолидирането им в партийни решения. „На последното заседание на Бюрото на Република Казахстан на 11 октомври 1928 г. когато беше обсъден въпросът за самокритиката, беше отбелязано, че Рютин и други членове на бюрото водят нетърпима, грозна политика, насочена срещу ЦК и партийната линия. Тези и всички предишни факти, пишат активистите, свидетелстват за напълно ненормална ситуация в областта, партийните организации във връзка с неправилното ръководство, отстраниха секретаря на окръжния комитет Рютин. На 16 октомври 1928 г. Бюрото на партията на МК разглежда въпроса за Рютин и реши да го освободи от задълженията му като секретар на окръжния комитет на партията. Пленумът на Краснопресненския РК, проведен на 22 октомври 1928 г. и РКК на партията потвърди това решение. „Краснопресненската организация“, се отбелязва в приетата от пленума резолюция – няма да позволи на никого да ревизира решенията на XV партиен конгрес и последващите пленуми на ЦК и, без да отслабва борбата срещу остатъците от троцкистката опозиция, ще нанесе съкрушителен удар по десния опортюнистичен уклон и примиренческото отношение към него”. На 16 октомври 1928 г. голяма група партийни активисти (58 души) от Рогожско-Симоновския окръг във връзка с неправилните действия на секретаря на окръжния комитет Пенков и част от членовете на бюрото се обърнаха с официално  писмо до областния комитет на партията, изпращайки копия от писмото до МК, Централния комитет и Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките. В писмото активистите поставят пред членовете на окръжния комитет въпроса за необходимостта от обсъждане неправомерното поведение на секретаря на окръжния комитет и някои членове на бюрото. Техните действия в писмото бяха оценени като опит за „провеждане на фракционна борба в духа на десния уклон и обвързване с него, насочено срещу принципната линия на ЦК. Авторите на писмото подчертават, че тези действия „Не са случайни грешки, а умишлена подмолна форма на борба срещу партията на Ленин и Централния комитет и не представляват възгледите на нашата организация.“ Предвид настоящата ситуация в ръководните органи на окръжната партийна организация, дейци от  окръжния комитет се изказват за свикване на извънреден пленум на окръжния комитет на партията. „Изискваме от бюрото на РК и президиума на РКК… се казва в писмото – в интерес на единството на партията, поддържайки своята ясна принципна политическа линия, изразена от 15-ия партиен конгрес,  да ни се даде ясен и недвусмислен отговор на поставените въпроси и свиква в следващите дни извънреден съвместен пленум на Република Казахстан и РКК където ще се повдигнат въпросите за политическото ръководство на партийната организация. Никога не сме виждали такава безскрупулност и объркване в ръководството“. На 22 октомври 1928 г. е свикан общ пленум на областния комитет на партията и областната контролна комисия, които осъдиха действията на Пенков, като ги определиха като проява на фракционна борба срещу политическата линия на партията в духа на десния уклон. Членовете  на РК и РКК изразиха политическо недоверие към Пенков и го освободиха от длъжността секретар на окръжния комитет на партията. В приетото решение на пленума единодушно се подкрепя линията на партията. Членовете на МК, окръжните комитети на партията, виждайки че десните елементи не само не вземат мерки за коригиране на допуснатите грешки, а  упорито продължават борбата срещу решенията на партията, правят предложение за свикване на Извънреден пленум на Московския комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките. Те  смятат решаването на тази задача за спешна, за да се подобри ситуацията в Московската партийна организация, създадена в резултат на неправилните действия на ръководителите на МС и редица окръжни комитети на партията. Речите на десните, техните опити да наложат възгледите си възмутиха всички комунисти, всички партийни организации на столицата. Те осъдиха поведението на ръководителите на МК и редица окръжни комитети, изискаха предприемане на необходимите мерки за укрепване на единството на партийните редици в Московската организация, това е нашата следваща и най-важна задача, със сила и пролетарска упоритост трябва да ударим този дребнобуржоазен уклон, който се опитва да ни отклони от нашата правилна класова линия като икономическата политика и отношението към селяните“. Всъщност беше казано: „Ръководството на бюрото на МК в последно време не допринесе за сплотяването на редиците на Московската организация, това дезориентира организацията в  борбата срещу десния опортюнизъм, чрез примиренчество и по този начин представлява заплаха за отслабване на вътрешната боеспособност  в Московската организация. Като се има предвид настоящата ситуация, а също  отслабването на ръководството на МК, на дейността на работата в партийните организации в областта, бюрото на Бауманския РК поставя за решаване въпроса за спешно свикване на пленум на МК по въпроса за ръководството на Московската организация! Бюрото на районния комитет на Соколники и президиума на РКК на събрание на 16 октомври също се произнесе за спешно свикване на пленум на партията в МК. „Бюрото на Република Казахстан“, се казва в приетото в тази връзка, решение, заявява че съществуват  различия между Московския комитет и областта. Такава ситуация в Московската организация, която винаги е била гръбнакът на ленинския Централен комитет, абсолютно не може да се толерира. Бюрото на Република Казахстан поставя въпроса към Бюрото на MC относно необходимостта за незабавно свикване на пленума на МК за обсъждане на въпроса за поведението на Московската организация”. Със същите предложения се изказаха и други окръжни комитети на столичната партия. Събитията, които се развиха в Московската партийна организация, нямаше как да не привлече вниманието на Централния Комитет на ВКП(б). Трябваше да се вземат мерки за коригиране на грешките, допуснати от ръководството на Московския комитет и редица окръжни комитети, за да се обедини Московската организация около ленинската партийна линия. С решение на политбюро на 16 октомври 1928 г. на  съвместното заседание на секретариата на ЦК и МК на ВКП (б) с участието на председателя на Централната контролна комисия Г К Орджоникидзе и членовете на Президиума на ЦК. На срещата беше разгледан въпросът за Ръководството на Московската партийна организация. В крайна сметка, се реши ЦК да излезе  със специален призив към всички членове на Московската организация на ВКП (б). На 18 октомври 1928 г. политбюро на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките одобрява текста за Обръщение към всички членове на Московската партийна организация. В този документ, който изигра важна роля в борбата с десния уклон и примиренческото отношение към него, очерта  политическата линия на партията, на „Шестия съвместен пленум на Московския комитет и Международния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките. Посочват се допуснатите са грешки от ръководството на МК, посочени са мерки за сплотяване на московската партийна организация.  В призива се подчертава, че страната е навлязла в период на „непосредствена социалистическа трансформация на националното стопанство върху основата на новите технологии“ и най-важното съдържание на социалистическата реконструкция е преследването на бързи темпове на индустриализация и социалистическо преустройство на селското стопанство. Изпълнението на тези задачи, отбелязани в Обръщението, протичат в условията на икономически и политически натиск на империалистическите държави върху страната ни, на големи вътрешни затруднения и изостряне на класовата борба, която поражда колебания в редовете на партията,  особено в десницата. Върху тази основа „Настроенията се засилват в полза на ревизията на основния план на страната: настроенията за забавяне на темпото на развитие на индустрията като цяло, са особено тежки … „. Те се изразяват в подценяване на ролята на совхозите и колхозите и се стремят към ревизия на решенията на XV партиен конгрес за атаката на капиталистическите елементи в провинцията. Подобни нагласи бяха открити и сред ръководителите на МК и редица окръжни комитети на партията, които „показаха  известна нестабилност и колебания в борбата срещу десните отклонения от ленинската линия, допускане на неприемливо за болшевишката партия примирително отношение към тези отклонения. Всичко това не можеше да не предизвика безпокойство у партийните активисти и Московските комунисти за ръководството на МК, особено след Септемврийския пленум на МК и МКК. Като показаха висока принципност в защита на ленинската линия на партията, партийните организации дадоха решителен отпор на опитите на десните да я променят. Централният комитет на партията призова всички комунисти на Москва да сплотят редиците си в борбата за задържане приетия от XV конгрес политически курс и изрази увереност, че Московската партийна организация ще мобилизира широките маси на работническата класа, трудовото селячество върху безусловното изпълнение на приетите темпове на индустриализация, социалистическото изграждане на селото, твърдо стъпила на пътя за социализъм. На 18-19 октомври 1928 г. в Извънредния съвместен пленум на МК и МКК на ВКП(б) участваха  352 души. Членовете на МК и МКК повдигнаха въпроса за ситуацията в Московската партийна организация. Участниците в пленума се запознаха с Обръщението на ЦК към всички членове на Московската организация на ВКП(б). Пленумът на МК и МКК се проведе под мотото болшевишка  критика на грешките, допуснати от ръководството на МК, редица районни и окръжни комитети на партията. Повече от 100 души се регистрираха за участие в дискусията, в дебата участваха 36 души. Докладът на Угланов не удовлетвори участниците в пленума. Говорителят не беше последователен и при оценката си допусна основни грешки в ръководството на МК и редица окръжни комитети на партията. Той се опита да докаже, че тези грешки не са толкова сериозни, а само вдигат „допълнителен шум“. Угланов не успя с критиката си към онези партийни дейци, които последователно се бореха и защитаваха партийната линия, заявявайки, че с действията си те „развълнуваха“ Московската партийна организация. Участниците в пленума разкриха дълбоко и задълбочено същността на грешките на десните, установиха, че техните действия са били насочени срещу партийната линия, че в своята борба те продължават да се противопоставят на московската организация и на Централния комитет на партията. Партийният секретар на Московския автомобилен завод „АМО“ Игнатов даде убедителни примери за фракционни действия на секретаря на Рогожско-Симоновия- окръжен комитет на партията и ръководителите на МК. „Аз мисля, че тези факти са достатъчни, заяви той, че добре беше познат опита да се използва Московската организация срещу Централния комитет или да се противопоставя Московската организация на ЦК“.  Секретарят на партийната клетка на завода в Люберци Гордиенко разказа какъв отпор дадоха комунистите от завода на опитите на секретаря на Московския окръжен комитет на партията  Сафронов за постигане на одобрение за погрешните решения на Септемврийския пленум  на МК и МКК. Членовете на MK и МКК Стрелцов, Лазяп, Чапке, Апасов, Ванян, Кузнецов, Полонски, Глезаров и много други участници в пленума осъдиха действията на десните елементи в МК и в някои окръжни комитети на партията. На пленума на МК и МКК с реч за дясната опасност И В Сталин говори във       ВКП (б). Той показа че десния уклон представлява сериозна опасност в партията и затова борбата с него е една от важните задачи на всички партийни организации, включително и в напредналите отряди на ВКП (б) -Московската организация. Под влияние на острата и принципна критика десните бяха принудени да заявят на пленума на МК и МКК, че признават грешките си. На края Угланов отбеляза, че след XV конгрес на партията, е имал съмнения и колебания по политическите въпроси на партийната линия. „В резултат на колебанието, което имаха, ръководителите“, каза той, „се случи така, че цялата работна група на MK се разколеба „Следователно грешките на Септемврийския пленум на МК и МКК, както и последващите факти, продължи Угланов, не са случайни. Те са – десен резултат от неправилната оценка на икономическото и политическото положение на страната и практическата дейност на ЦК. Секретарят на Рогожско-Симоновския районен партиен комитет Пенков каза, че е необходимо да признае грешките си. „В течение на няколко седмици“, каза Пенков – мислех и много преживях. През последния период разбрах, че съм направил  политическа грешка, а сега мисля, че методът, чрез който Централния комитет коригира тези грешки, беше правилен. Трябваше да се предупреди партията, че  има уклон и при по-нататъшни затруднения в работата той може да се влоши.“ Пленумът също отчете  грешките на Рютин – бивш секретар на Краснопресненския РК, Яковлев – секретар на Хамовническата република Казахстан, Сафронов – секретар на Московския Упком, Мороз – секретар на МКК, Михайлов – председател на Московския градски съвет на профсъюзите, Манделщам – шеф на пропагандата на МК – и други. Пленумът на Московския комитет и МКК на ​​ВКП (б) единодушно одобриха „Апел на ЦК към всички членове на Московската партийна организация“, осъди допуснатите политически грешки в работата на Московския комитет и редица окръжни комитети на партията, предприе стъпки за подобряване на положението в Московската партийна организация. Пленумът признава, се казва в приетата резолюция, че в работата на МК и МКК за последния период, както и след Септемврийския пленум бяха допуснати в ръководството на някои грешки. Политическата вреда от тези грешки се крие в неясната формулировка на въпроса за десния уклон, за недостатъчната съпротива срещу и примиряването с него. Тези грешки бяха задълбочени в практическата работа на ръководителите на отдели в окръзите“. Пленумът освободи членовете на бюрото на МК Манделщам, Мороз, Рютин, Пенков. Пленумът на МК и МКК изразиха твърдото си убеждение, че Московската партийна организация беше и си остава непоклатима в подкрепата си на ленинския Централен комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките,  комунистите на Москва са единни идейно в здравата си в желязна болшевишка дисциплина и ще доведе работническата класа до преодоляването на всички трудности, в успешното разрешаване на задачите на социалистическото строителство. Решенията на Пленума на Московския комитет и Апелът на Централния комитет бяха бойна програма на столичните комунисти в изпълнение на генералната линия на партията, коригирайки грешките, допуснати от ръководството на МК и редица окръжни комитети на партията.

  От 20 до 25 октомври 1928 г. във всички райони на Москва и окръзите от региона проведоха множество срещи с партийния актив. В Краснопресненския, Бауманския, Соколническия, Рогожско-Симоновския, Замоскворецкия, Хамонишкия райони, на срещата на партийните активисти присъстваха повече от 9 хиляди души. С доклади за Обръщение към ЦК и решения на Октомврийския пленум на Московския комитет говориха членове на ЦК и МК на партията. В разискванията приеха участие на 82 души. На срещата участниците с голям ентусиазъм одобриха жалбата на Централния комитет и решенията на Октомврийския пленум на МК, „активите на Рогожско-Симоновската организация“, се казва в една от резолюциите, „изцяло и напълно се присъединява към призива на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките към членовете на Московската организация, както и към решенията на VI-я пленум  на МК и МКК“. Партийният актив на Москва единодушно се изказа в подкрепа за политическия курс на партията, за твърдото и последователното му прилагане, за решителна борба срещу опортюнистичните отклонения в редиците на партията. И така, на срещата на партийния актив на Краснопресненския район всички присъстващи 2600 души обявиха, че Краснопресненската партийна организация „няма да позволи на никого да ревизира решенията на XV конгрес на партията и следващите пленуми на ЦК и, без да отслабва борбата срещу останките от троцкистката опозиция, ще нанесат съкрушителен удар по десния опортюнистичен уклон и към примиренческото отношение към него”. Мерките за подобряване на ръководството на Московската получиха одобрение на събранията на партийния актив в столицата. На фона на това изявленията  на кандидат-членът на ЦК Фрумкин в Замоскворецкия район и членът на Централната контролна комисия Солтс в Краснопресненския окръг, прозвучаха в дисонанс с грамадното болшинство от присъстващите. Фрумкин защити линията на десния уклон, заложена в неговото първо писмо до ЦК на ВКП (б) през юни 1928 г. Той се застъпи за ограничаване на строителството на колхози и държавни стопанства, поиска намаляване на средствата, отпускани за организирането на нови селски държавни стопанства,  опита се да докаже необходимостта от предоставянето на широки възможности за неограничено развитие на кулашките чифлици и др.. Комунистите от Замоскворецка област  осъдиха изказването на Фрумкин, квалифицирайки го като нова дясна атака срещу партийна политика. На редица събрания на партийния актив се изказа Угланов. Вместо фундаментална оценка на фактите от борбата срещу партийната линия, той се опита да принизи този въпрос като малки и маловажни недоразумения. Както показаха последващите събития, Угланов по същество не се отказа от погрешната си позиция. В изказването му на Ноемврийския 1928 г.  тържествен пленум на Московския съвет във връзка с годишнината от Великата октомврийска социалистическа революция, Угланов отново заобиколи толкова важните въпроси от политиката на партията, като изграждането на колективни и държавни стопанства, изострянето на класовата борба в страната, засилването на индустриализация и т.н. Този факт беше обсъден на партийната фракция на Московския градски съвет, която предложи Угланов преди да публикува да коригира преписа на своята реч. Продължавайки да упорства, Угланов, без знанието на МК,  публикува с неговия подпис на 7 ноември 1928 г. в „Работническа Москва“ призив към трудещите се на столицата, в който се съдържаха същите грешки като на пленума на Московския градски съвет. Постъпката на Угланов предизвика възмущението на комунистите. Много партийни организации на града изразиха политическо недоверие към Угланов. Общото събрание на комунистите от Брянския железопътен  възел в решението си единодушно осъди  призива на Угланов, публикуван в „Рабочая Москва“, който „не отговаря на партийните решения на 15-ия конгрес и Октомврийския пленум на МК. Общото събрание реши, че е необходимо да се сложи край на това.“

  Угланов обаче не оцени оказаното му доверие. Комунистите, които го оставиха като секретар на МК след Октомврийския пленум с очакването, че ще направи правилни изводи от критиката. Но той не просто не предприе действия  коригиране на допуснатите грешки, но направи всичко за да   продължи борбата срещу ЦК и партийната линия. Пленумът на МК на партията, който заседава на 27 ноември 1928 г. снема Угланов и Котов като секретари на МК. Вместо тях В М Молотов и К Я Бауман възстановиха и укрепиха ръководството на MК което допринесе за по-нататъшното сплотяване на редиците на Московската партийна организация около Ленинския централен комитет. Партийните събрания се провеждаха с голям ентусиазъм за обсъждане на Апела на ЦК и решението на Октомврийския пленум на МК в промишлените предприятия на столицата. Комунистите проявиха голяма активност, решително подкрепиха политическия курс на партията, осъдиха опитите на десните елементи в MК за постигане на одобрение  линията на десния уклон. Водеща роля в борбата с проявите на десните уклонисти в ръководството на МК принадлежеше на партийните организации в големите индустриални предприятия, като фабриките Московски автомобилен завод „АМО“, Машиностроене“ и др. Комунистическите работници изискваха строго провеждане на линията за изграждане на социализма, решителна борба срещу опортюнистичните уклони в редиците на партията. И така, на партийното събрание на завод „АМО“  на 24 октомври 1928 г. комунистите заявиха: „Ние напълно одобряваме решителната борба срещу десния уклон, който ревизира решенията на XV конгрес за темповете на индустриализация на страната, колективното земеделско стопанство в селата и провеждането на класовата борба. Категорично осъждаме примиренческите нагласи срещу десния уклон, прикриването на опасностите от него. Ние ще окажем пълна подкрепа на ЦК в борбата срещу тази опасност“. Членовете на партията от завод „Сърп и чук“ единодушно приема резолюция, в която се казва: „Само решителен, непримирим отпор на десния уклон и остатъците от троцкизма, сплотяващ редиците на партията на основата на принципната линия може да ни осигури изпълнението на задачите по социалистическото преустройство на страната”. Проведените събрания показаха с голяма убедителност, че столичните комунисти твърдо стоят на ленинската позиция.

  Поражението на десните в Москва, Апелът на Централния комитет към столичните комунисти предизвикаха оживен отзвук във всички партийни организации. Навсякъде се провеждаха събрания на комунисти, партийни дейци, пленуми на партийните комитети, на които се докладваше за борбата на десницата в Московската организация и за призива на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките. Пленумът, проведен в началото на ноември 1928 г, на Централния комитет на Комунистическата партия на Украйна единодушно одобри жалбата на Централния комитет и горещо приветства Московската партийна организация, която „дава блестящ отпор на десния уклон и примиренческото отношение към него на отделни ръководители и коригира допуснатите грешки“. Пленумът премина под мотото за всестранно укрепване единство на партийните редове, засилване на борбата срещу остатъците на троцкизма, съсредоточаващ основния огън срещу десния уклон. Централният комитет на Комунистическата партия на Белорусия прие специално решение, с което утвърждава приетите мерки от Столичните комунисти с помощта на ЦК на В К П (б) срещу десните елементи в ръководството на Московската организация и призова всички членове на Републиканската партия да стоят твърдо на ленински позиции, водейки решителна борба срещу възраждането на троцкистката идеология, и преди всичко срещу десния уклон, обективно изразяваща настроенията и интересите на капиталистическите елементи в страната. На проведения пленум в края на октомври 1928г беше обсъден въпросът за Севернокавказкия регионален комитет на партията „Относно призива на ЦК към Московската партийна организация“. Пленумът отбеляза, че десният опортюнистичен уклон трябва да срещне най-решителен отпор и неговата дребнобуржоазна същност трябва да бъде разобличена пред широките маси от комунисти и безпартийни. Членовете на регионалните партийни комитети приветстват призива на Централния комитет, насочен, както се казва в приетата резолюция, „за укрепване на вътрешнопартийните позиции в Московската  организация, една от най-важните организации на ВКП (б), върху основата на борбата и непримиримия отпор на опитите на десните да преразглеждат основните решения на партията” . Въпросът за събитията в Московската организация и призивът на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките беше обсъден на пленума на Уралския Областен комитет на партията, проведен на 29 октомври – 2 ноември 1928 г. Пленумът призова комунистите от Урал за активна борба срещу десния опортюнизъм в партийните редици. Участниците единодушно подкрепиха Призива на Централния комитет и мерките за подобряване на ситуацията в Московската партийна организация . В Баку се проведоха събрания на партийни активисти в Сталинград, Тула, Кременчуг, Хабаровск, Саратов, Твер, Брянск, Харков и много други градове. Призивът на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките беше широко обсъждан в първичните партийни организации на фабрики, заводи, в селските райони. Комунистите от ленинградския завод „Червен Путиловец“ заявиха, че „с тези открито десни елементи, уклонисти, които се отклоняват от класовата борба, трябва да се проведе най-решителната болшевишка борба. Партията на никого няма да позволи да се отклонява от генералната линия“. Комунистите навсякъде се обявиха в подкрепа на мерките приети от Московската организация против десните, горещо одобряваха призива на Централния комитет. Поражението на десницата в Московската партийна организация имаше голямо значение в борбата на цялата партия за преодоляване на десните опортюнистични уклони в нейните редици. Откритите действия на десницата, както показаха фактите, не намериха подкрепата в столичните комунисти. Всички опити, по един или друг начин, да се прокара дясната опортюнистична линия не успя, а вдъхновителите и организаторите на тези опити бяха напълно изолирани и по искане на партийните маси бяха отстранени от  ръководните постове. Московската партийна организация показа пример за болшевишко спазване на принципите, като даде достоен принос към общата кауза на борбата с десния уклон във ВКП(б).

3. БОРБА СРЕЩУ ДЕСНИЯ УКЛОН НА НОЕМВРИЙСКИЯ (1928)

ПЛЕНУМ НА ПАРТИЯТА НА ЦК

  Трудностите на социалистическото изграждане, дребнобуржоазните колебания повлияха на борбата срещу антиленинските групи и течения, срещу генералната линия на партията. Възползвайки се от влошаващите се вътрешнопартийни разногласия, се активизира дейността на троцкистките групи. Те  разпространяваха енергично контрареволюционни листовки, провокационни слухове, извършват вербуване на редица антисъветски настроени лица, обвинени от партията в отклонение от ленинизма, занимаващи се с подривна  дейност. Троцки, докато е в Казахстан, дава директиви на своите сътрудници в Москва, Ленинград и други градове за развитието на борбата против партията и съветските органи. По време на обсъждането на Обръщението на ЦК към всички членове, троцкистите говореха в Московската организация на ВКП (б) на партийни събрания в Народния комисариат по образованието на РСФСР, в памучния завод, Московския държавен университет, в заводите на името на. Ленин,  Марти, Балтийски, Болшевик (Ленинград) . В Ленинградската канцеларска фабрика беше разкрита троцкистка група, извършваща нелегална антипартийна работа.  За активизирането на троцкистите в Украйна С В Косиор казва в началото на октомври 1928 г. на среща на секретарите на партийните организации в Харков. Централният комитет насочи вниманието на партийните организации за необходимостта от засилване на борбата срещу троцкистките елементи, които започнаха да разгръщат отново антипартийна и антисъветска дейност. Продължават атаките срещу партийната политика и десните уклонисти.

През втората половина на 1928 г. Държавната планова комисия и Върховният съвет на Националната икономика разработи контролни цифри за развитие на националната икономика в следващата стопанска година. Като се има предвид, че в контролните цифри намериха конкретно отражение в партийната политика, десните решиха да предприемат нови стъпки към промяна. В „Правда“ със статията „Бележки на икономиста“ Бухарин открои резултатите от развитието на обществените стопанства за изминалата година. Отбележи накратко за положителните резултати в социалистическото строителство. Но той не жалеше черните цветове за описание на недостатъците и грешките, които изглежда ще изобилстват преди всичко от миналата икономическа година, за която се твърди, че е довела до големите икономически трудности в страната и диктатурата, за необходимостта от преразглеждане на политическите насоки на партията в областите на развитие на основните отрасли на националната икономика. Казаното от Бухарин в статията „Бележки на икономиста“ имаше голям политически отзвук. Партията разбра, че тази постъпка свидетелства за покушение на десницата да изведе различията извън ЦК и да се отвори обща партийна дискусия. Как иначе може да се тълкува статията от член на Политбюро, който твърди за важните въпроси, че се разминават с политическия курс на партията? Коментирайки публикуваната статия на К Е Ворошилов през април (1929 г.) пленумът на ЦК и Централната контролна комисия казаха: „Всеки грамотен член на партията разбира какво става тук. Всички виждат в  позицията на Бухарин, че не е съгласен с тези нагласи и решения които бяха приети на последните пленуми на ЦК” .

  Въпросът за статията на Бухарин „Бележки на икономиста“ през октомври 1928 г. е разгледан от Политбюро на ЦК. A с решение, то призна, че тя съдържа спорни разпоредби и редакторите на Правда не трябваше да го публикуват без знанието на ЦК. Политбюро обаче не смята за възможно да отговори в пресата на статията на Бухарин, тъй като това би довело до желаното развитие на дискусията, по въпроси, които вече са решени от цялата партия. В същото време беше невъзможно да се отхвърлят погрешните принципи, изложени в Бележките на един икономист. Във връзка с това на страниците на централните вестници и списания бяха отпечатани материали, в които се разкриваше  политиката на партията, обясни се защо са високи темповете на индустриално развитие, какви са начините за развитие на селското стопанство и преодоляването на трудностите. Бухарин беше недоволен от факта, че в статията, въпреки че се наричаше автор на „Бележките на икономиста“, бе показана непоследователността на позицията му, поиска от ЦК да му се даде възможност да се яви в печата с отговор върху тази, както той каза, „разработка“. Политбюро на ЦК отхвърли това искане. Още един опит отдясно за започване на дискусия в партията не успя. Случаят със статията „Бележки на икономиста“ показа, че десните, деклариращи единство, не са съгласни с политическата линия на партията и при първа възможност се нахвърлят върху нея. Малко по-късно, на пленума на Политбюро на ЦК и Президиума на Централната контролна комисия на 9 февруари, както и на съвместния пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия през април 1929 г. беше отбелязано, че Бухарин като публикува „Бележки на икономиста“ създаде реална „опасност от дискусия в партията“, това той прави  „с цел да дискредитира отново линията на ЦК „.

  В началото на ноември 1928 г. Фрумкин  изпрати второ писмо, сега вече до членовете на ЦК на партията, в което продължи да развива възгледите на десния уклон. Това беше нов политически документ на десните опортюнисти. Въпреки факта, че идеите на първото писмо на Фрумкин бяха обявени в несъстоятелност в противоречие с партийните решения, десницата продължи да се нахвърля върху партийната политика в областта на селското стопанство. Описвайки състоянието на селското стопанство, Фрумкин направи заключение, че в резултат на предполагаема грешна политика, то навлезе в период на деградация, т.е. застой и упадък. Партията беше в шок от свръхудара по изграждането на колективните и държавни стопанства, това е резултат от решенията на 15-тия конгрес, в които уж няма възможност за такъв обхват за организиране на колективните и държавните стопанства. „Струва ми се,“ пише Фрумкин, „погрешно и дори вредно поставянето на въпроса за държавните стопанства, за които наскоро спорихме  отново.“ Тази некоректност, според автора на писмото, била понеже партийните комитети уж са извършвали прекомерна работа в организирането на колективните и държавните стопанства, като за тяхното изграждане са изразходвани неоправдано много обществени средства. Фрумкин се придържа към възгледа на Бухарин за колективните стопанства като форма на сдружаване само на бедните  селяни и твърди, че създадените колхози „главно от бедни селяни … няма да могат да се конкурират с всички други селски стопанства които могат  продават повече. По този начин, беше поставено искане за разширяване на сеитбата „във всички групи, включително богатите, давайки повишена продаваемост … Не трябва да се пречи на производството и на кулашките стопанства,  да се прекратят боевете с тях и  робската им експлоатация. Предложенията, съдържащи се в писмото, бяха насочени към промяна на политиката на партията. По-специално, беше предложено да се съсредоточи върху изпълнението на индустриализацията, но чрез укрепване на индивидуалните селски стопанства, с наличните обществени средства и кредити като се развиват отделните стопанства, в това число и „силните заможни селяни”. На кулака трябва да му се  „даде  възможност да управлява домакинството, което все още ни е необходимо“, и да се извърши изграждането на колхози и държавни стопанства, но само като  опит, експеримент.

  От обявяването на контролните цифри за националното стопанство през финансовата 1928/29 г. трябваше да се обсъди на следващия пленум на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките,  изготвянето на проекторешение за което е създадена комисия в състав – Бухарин, Кржижановски, Куйбишев, Микоян, Орджоникидзе, Риков, Сталин. Изглеждаше че контролните цифри за развитие на народното стопанство през 1928/29 г. ще бъдат одобрени единодушно от Политбюро на ЦК.  В хода на работата на комисията обаче  се забелязаха съществуващи сериозни разногласия по важни политически въпроси. Разработването на проекторезолюцията се проведе в напрегната борба и продължи около десет дни. Разгорещени дискусии се развиха около оценките за състоянието на селското стопанство, индивидуално данъчно облагане на кулаците и за класовата борба. Бухарин и Риков поискаха да се впише в проекта за резолюция тезата, че селското стопанство на страната уж преживява дълбока криза и е в състояние на деградация. „Основното ми несъгласие с мнозинството от Политбюро, както по-късно призна Риков, беше, че смятах тази криза за по-дълбока и дълга.“ Те също се противопоставиха на принципа за индивидуалното данъчно облагане на кулашките стопанства. Въз основа на неговата концепция за мирното врастване на кулака в социализма, Бухарин и Риков отричат ​​ класовата борба в страната при дадените исторически условия. Ако имаше случаи на съпротива на капиталистическите елементи, твърдяха те, това обстоятелство се дължи на погрешната политика на партията и слабостта на местните органи. Членовете на комисията отхвърлиха тези искания. Виждайки, че исканията, които поставят, не намират подкрепа, Бухарин, Риков, Томски подадоха колективна молба за напускане на длъжностите: редактор на вестник „Правда“ и секретар на Изпълнителния комитет на Коминтерна, Председател на Съвета на народните комисари на СССР, председател на Всесъюзния централен съвет на профсъюзите. Такава стъпка може да означава само, че с оставката си искат да принудят членовете на Политбюро да приемат техните искания. „Оставката тогава беше средство за натиск върху работата на комисията в  политбюро за изготвяне на решение за контрола на цифрите за Ноемврийския пленум“ посочи през април (1929) на пленума на Централния комитет и Централната контролна комисия Г К  Орджоникидзе. Членовете на политбюро, защитаващи основната позиция, търпеливо аргументирано посочиха неоснователността на мотивите изказани от Бухарин, Риков, Томски, обясниха им, че техните драстични действия подкопават единството на партийните редици и усложняват позицията на партията като водеща сила в социалистическото изграждане. В крайна сметка Бухарин, Риков, Томски се съгласиха да оттеглят  заявленията си за оставки. Но точно тогава предявиха редица искания в ултимативна форма, без удовлетворяването на които, както е посочено в изявлението, по-нататъшното сътрудничество е невъзможно. Те  предлагат да се спре борбата срещу уж грешно продължаващата кампания за изобличаване на десния уклон; при обсъждане на партийната политика от комунистите им се приписват всякакви уклони;  организационните мерки срещу хората, които правят грешки в духа на десния уклон; се наказват строго голяма група партийни работници и дори задължават партийните комитети да  се борят с десния уклон;  да се възстановят  освободените работници от вестник „Правда“ – подкрепящи Бухарин;  да се престане да се критикуват ръководителите на МК за допуснати грешки и др. Въпреки, че повечето от изискванията им нямаше как да бъдат удовлетворени, Политбюро им оказа максимално внимание при разглеждането на всяко по отделно. На този въпрос бяха посветени няколко заседания на Политбюро на ЦК. И те се състояха по необичаен начин. На априлския (1929) пленум на ЦК и ЦКК Г  К Орджоникидзе каза по този повод, че ако Бухарин, Риков, Томски не са съгласни с мнението на мнозинството от членовете на Политбюро, то в този случай окончателното решение се взима, като се спазва „принципът на подчинение на малцинството“, по този начин  повечето им искания бяха отхвърлени. Вместо единно Политбюро се получиха две договарящи се страни“. В интерес на запазването на единството, Политбюро изработи взаимно приемливи решения, направи частични отстъпки, които не засягат разбира се генералната линия на партията и задачите за засилване на борбата срещу десния уклон. Беше постигнато и споразумение за това всички членове на Политбюро на предстоящия Пленум на ЦК ще защитават изготвената резолюция за контролните цифри за развитието на националната икономика. При разглеждане на контролните цифри за развитието на  икономика през 1928/29 на Ноемврийския (1928) пленум се разгоря  остра дискусия. Въпреки че предишния ден беше прието да се гласува единодушно при приемането на проекторезолюцията по този въпрос, все пак десните не сложиха оръжие. Отчитайки външните и вътрешни условия на Съветския съюз на държавата в контролните цифри беше планирано възможно най-висок темп на индустриално развитие. През 1928/29 г. се предвиждаше влагане на капитални вложения до 1650 милиона рубли срещу 1330 милиона рубли в предходната година. В същото време две трети от инвестициите бяха насочени към тежката индустрия. Беше заложен  бърз растеж на социалистическия сектор в индустрията. Посочиха се икономическите характеристики, в тях бяха дадени контролните цифри за развитието на националната икономика в докладите на В В Куйбишев и Г М Кржижановски. В пленарната зала като член на Политбюро, Риков упорито преследваше идеята за нереалността на контролните цифри за развитието на националната икономика, с аргумента, че ако  трудностите са такива като сега, тогава страната няма да устои на предложения темп на индустриализация. Фрумкин в речта си продължи да се застъпва за намаляването на бюджетните кредити за капитално строителство. Речта му също  беше пропита от духа на песимизма и неверието във възможността за постигане на целевите показатели за развитие на националната икономика. „Много точки от плана са обезпокоителни“, пророкува Фрумкин. Членовете на Централния комитет разкритикуваха разпоредбите в доклада на Риков и Фрумкин, квалифицираха ги като отклоняване от възприетия от партията курс. — В същия момент —  на пленума секретарят на Нижни-Волжския областен комитет на партията Б П Шеболдаев, когато повдигнахме въпроса за най-голям подем, чрез огромното напрежение на силите за по-нататъшен напредък в индустриализацията, той повдигна въпроса за възможността за понижаване на темпото на индустриализация, отправи резерви към плана за развитие на нашата лека промишленост, като план много неадекватен“. Като посочи  непоследователността на твърденията на Риков относно възможността за забавяне, секретарят на ЦК на Комунистическата партия на Беларус Я Б Гамарник отбеляза: „Ние сме категорично против свръхиндустриализацията, срещу средните селяни,  селските контрареволюционери, това по същество е плана на Троцки, но ние сме за напрегнато, ускорено темпо на индустриализацията на страната с цел не само да се постигне решаваща роля на индустрията в нашата национална икономика, но да настигнем и изпреварим възможно за най-кратък исторически срок капиталистическите страни“. Какво засяга повдигнатия от Риков въпрос за темповете на развитие на промишлеността, каза секретарят на Централния комитет на Комунистическата партия на Украйна С В Косиор, тогава „струва ми се, че неправилно каза, че можем да изпаднем в такова положение, при което темпото не само няма да се увеличи, но инвестициите в промишлеността ще намалеят“. Пленумът на ЦК очерта международното положение, посочи постоянната военна заплаха от страна на капиталистическите държави, необходимостта от премахване на техническата икономическа изостаналост на страната, от една страна и задачите на социалистическото изграждане на националната икономика, включително селското стопанство, от друга страна, при което  обективната необходимост налага бързи темпове на индустриализация на страната, изисква максимално  мобилизиране силите на партията, на работническата класа и всички трудещи се. Отхвърляйки  десните пречки относно бързото темпо на индустриализацията- Пленумът на ЦК потвърди: „Партията трябва решително и твърдо да продължи курса към индустриализация на страната“; „високите темпове на индустриализация, през последните години средствата са напълно осигурени в икономиката за осъществяването на плана за 1928/29 г.“; за „производството на средства за производство и развитието на тежката промишленост са началната точка на индустриализацията на страната” . На пленума на ЦК беше поставен въпросът относно начините за подобряване на селското стопанство. Десните се възползваха от трибуната на Пленума на ЦК, за да се опитат отново  да обвържат партията с тяхната гледна точка по земеделски въпроси. При защита на изводите и предложенията, представени в писма до Централния комитет, Фрумкин, например твърдеше, че селското стопанство преживява уж процес на деградация и само забавяне на темпото на индустриализацията може да създаде условия за израстване на селското стопанство до нивото на индустриалното развитие. Отново се противопостави на разгръщането за изграждането на колхози и совхози, упорито защитаваше тезата, че начинът за преодоляване на изостаналостта на селското стопанство се крие в развитието на индивидуалните селски стопанства. Риков защитаваше същите позиции като Фрумкин. Той на първо място се опита да даде много мрачна характеристика на състоянието на селското стопанство, прибягвайки до преувеличения. Според него, селското стопанство беше в изключително трудно състояние, то не се развива, а изостава, основните маси от  селяните са загубили всякакъв стимул да произвеждат и намаляват обработваемите площи. „Ако един селянин има заяви Риков, „такъв стимул да изчезне напълно, тогава ние ще се окажем в ситуация, близка до гражданска война». Изоставането на производството в селското стопанство Риков вижда не в неефективността и слабата продаваемост на дребното селско стопанство, както смята партията, а в грешната политика, която уж оковава икономическата инициатива на селяните. Единственият начин за възход на селското стопанство, според него, се състои в развитието на селските, включително кулашките стопанства. „Основната материална база за подема на селското стопанство в икономиката,“ каза той, „се състои в индивидуалните спестявания на самото селячество и в нарастването на самодейността на селянина в развитието на неговото стопанство”. В същото време Риков подцени важността за изграждане на колективните и държавните стопанства при решаване на зърнения проблем и в социално-икономическото преструктуриране на селото. Изграждането на колхозите и държавните стопанства, подчерта той, е само просто експеримент, опит, който няма да играе важна роля в развитието на селскостопанското производство.

  Членовете на Централния комитет не можеха да се съгласят с тези твърдения, които са несъгласни с общата партийна оценка за състоянието на селското стопанство и планираните  от XV конгрес  пътища за възход и социалистическо изграждане. Критикувайки Риков, С В Косиор каза: „Наистина, след такова представяне всеки от нас ще се запита: и в действителност, ние не  направихме ли някаква голяма грешка в тази област и сега ще трябва да си платим? .. Разбирам че сега трябва да се постави проблемът със зърното по-остро. Но ми се струва, че тези въпроси трябва да бъдат поставени по такъв начин, че да не плашат“!. На пленума на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките говориха и секретарите на регионалните комитети на партията от: Северен Кавказ – А  Л Андреев, Казахския – Ф  И  Голощекин, председателят на Сибирския регионален изпълнителен комитет – Р  И  Ейхе, ръководителят на отдела при Централния комитет за работа в провинцията К  Я  Бауман и други другари. Те предоставиха убедителни примери, показващи непоследователността на твърдението за деградацията на селското стопанство, изложиха желанието си да омаловажат въпроса за изграждането на колективните  и държавните стопанства. Според Риков, каза К  Я  Бауман, възходът на селското стопанство е възможно само на основата на развитието и натрупването на индивидуалните селски стопанства, какво да правим с тези селски стопанства, които не го правят нямат нито коне, нито плугове? В Северен Кавказ,  например 48,5% от селските стопанства нямат коне, 56% нямат инструменти за оран. За какво натрупване  можем  да говорим за развитие на тези стопанства? Стабилна икономика е възможна само чрез обединението  им в производствената кооперация и с максималното съдействие на държавата. Следователно продължаването на „Изграждането на държавни и колективни стопанства е част от  етапа на икономическата необходимост на днешния ден, но не и някаква песен на бъдещето”. Пленумът на Централния комитет стигна до заключението, че след XV партиен конгрес в областта на селското стопанство са постигнати положителни резултати и в селскостопанската продукция и в социалистическото преустройство на селото. Пленумът одобри целевите суми за развитие на селското стопанство за 1928/29 г. и още веднъж подчерта, че партията, без да намалява темповете на индустриализация, ще вземе необходимите мерки за премахване на изостаналостта на селското стопанство, за укрепване индустриалното сътрудничество и икономическото стимулиране на селските стопанства.

  В доклада на Риков не намери правилно изясняване и въпросът за класовата борба в страната. Макар че в навечерието на Пленума на ЦК на Политбюро Риков продължи да настоява да се признае отричането на факта за изострянето на класовата борба. Той твърдеше че социалистическото настъпление не можеше да причини изострянето на класовата борба и ако в някои случаи има борба между кулака и непмана срещу съветската власт, това се обяснява с неправилната политика на партията, разпалването на уж класови противоречия, както и от слабостта на съветския и партийния апарат.

  В изказванията си членовете на ЦК разобличиха подобна гледна точка, дезориентираща партията в провеждането на класовата политика. Въз основа на обобщението на множеството факти и анализа на характера на социалистическото настъпление, те показаха, че класовата борба в страната ескалира, кулакът и непманът оказват яростна съпротива срещу силите на социализма. Анализирайки ситуацията в града и селото, Я  Б Гамарник каза: „Ние имаме изостряне на класовата борба в страната, изостряне на съпротивата на класовия враг срещу нашето настъпление … Този който замазва, омаловажава класовата борба в настоящия момент,  вреди на нашата борба срещу класовия враг, той приспива бдителността на работническата класа“! Подробно описание на връзката на класите по примера на Северен Кавказ даде в речта си А  А Андреев. Той доказа, че кулакът представлява сериозна сила, държи под влиянието си определена част от селячеството, вреди на ТКЗС, на съветските и земеделските власти, води активна борба срещу дейността на съветското правителство. До подобни изводи стига Н  М  Шверник, говорейки за множеството изяви на капиталистическите елементи в Урал. „Аз мисля— заяви той, — че като разгръщаме социалистическото строителство неизбежно ще се развие класовата борба както в града, така и в селото, защото капиталистическите елементи ще се стремят по всякакъв възможен начин да влияят както на работническата класа, така и на отделни слоеве от нашата партия“ .

  Несъгласен със заключенията на членовете на Централния комитет, Риков в заключителните си бележки под претекст, че критикува, призна отново предполагаемите  неточности в изказванията на някои оратори и се опита да защити тезата си. По-специално той се нахвърли върху С  В  Косиор, в чиято реч Риков вижда, както се изрази операторът, „троцкистко ребро“. Тоест по същество селска контрареволюционна платформа на Троцки, но ние сме за усилена, мащабна индустриализация на страната с цел не само да се постигне преобладаващ дял в индустрията на нашата национална икономика, но да настигне и изпревари за възможно най-кратък исторически период капиталистическите страни“!. Какво  засяга повдигнатия от Риков въпрос за темповете на развитие на промишлеността, каза секретарят на Централния комитет на Комунистическата партия на Украйна С В Косиор, тогава „струва ми се, че каза неправилно, че можем да изпаднем в такова положение, че темпото на нарастване не само няма да се увеличи, но инвестициите в промишлеността ще намалеят“.

  Пленумът на ЦК оцени международното положение, като постоянна военна заплаха от страна на капиталистическите държави, подчерта необходимостта от премахване на технико-икономическата изостаналост на страната, от една страна, на задачите за социалистическото преустройство на националната икономика, включително селското стопанство, от друга страна, подчерта обективната необходимост за бързи темпове на индустриализацията и защитата на страната,  което изисква максимално мобилизиране на силите на партията, на работническата класа и всички трудещи се. Изводът на партията за изострянето на класовата борба е важен  не само за периода на социалистическото строителство, но има теоретично и политическо значение. Обяснението на Ленин по този въпрос позволи на партията да разбере правилно естеството на изпитваните трудности, съотношението на класовите сили в страната, определи стратегията и тактика в борбата за социализъм.

  По време на работата на ноемврийския (1928) пленум на ЦК десницата в партията възприе тактиката на бойкот. Бухарин, например, нямаше никакво участие, тогава той не посещаваше  заседанията на пленумите на ЦК. Риков и Томски също много рядко ги посещавах. Г  К  Орджоникидзе като председател на Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките многократно се обръщаше към тях с искане да участват в пленарните заседания. Но те не отговориха на тези искания. С такова поведение те Бухарин, Риков и Томски смятаха да окажат натиск върху членовете на ЦК с цел да променят политическия курс на партията в духа на техните възгледи и изисквания. Въпреки това, тази тактика нямаше успех.

  Политическата дискусия на Пленума на ЦК имаше фундаментален характер.  Сред проблемите, повдигнати в посочването на насоките, пряко свързани с общополитическия партиен курс на Централния комитет се постави рязко въпросът дали партията ще продължи да следва твърдо заветите на Ленин, за да водят съветския народ към социализма, или ще се възприеме идеологията на дясна политика, насочена към забавяне темповете на социалистическото строителство. Членовете на Централния комитет в този отговорен момент показаха дълбока марксистко-ленинска зрялост, болшевишка твърдост и непреклонна воля в осъществяването на политическия си курс. Разобличиха десните атаки срещу политиката на партията, опитите им да постигнат нейното преразглеждане, Р И Ейке, например от трибуната на Пленума на ЦК заяви, че политическата линия и тук трябва да остане непроменена не трябва да има колебание“. „Каква е цялата ситуация през текущия период ? — попита Я Б Гамарник. И отговори: – Че трябва изцяло да се остане на позициите на ХV конгрес за  да се придвижим напред и да не се прави крачка назад“ . Пленумът ​​на ЦК потвърди, че „основната задача на страната, на нейната генерална линия, е линията на по-нататъшна индустриализация на страната, максимално  възможния бърз растеж на социалистическия сектор на националната икономика, за кооперирането на селячеството, растежа на колективните форми на селско стопанисване (колхози, държавни стопанства) и т.н.”. В одобрените от Пленума на ЦК суми за развитието на народното стопанство за 1928/29г. генералната линия  на партията намери своето конкретно въплъщение. Там се включваше увеличението на капиталното строителство, увеличаването на производството на промишлените продукти, беше планирано  развитие на тежката промишленост с предимство, стабилен растеж на земеделско производство и социалистическите сектори в селското стопанство. „Генералната линия отразена в изказването на П  П Постишев, разбира се,  отразяваше мнението на абсолютното мнозинство от членовете на ЦК. Характерът и посоката на дискусията на пленума на ЦК на ВКП(б) ясно показа, че десните уклонисти, застъпвайки се за промяна в партийната политика в посока на забавяне на темповете на социалистическото строителство, обективно изразява интересите на капиталистическите елементи. Възраждането на уклоните в партията, се обяснява от пленума на Централния комитет, с огромната сложност на задачите на социалистическата реконструкция, срещнатите трудности, съпротивата на капиталистическите елементи и колебанието на дребнобуржоазните маси. И десният уклон, и активираните остатъци на троцкизма представляваха опасност за партията. Но ако по това време троцкизмът беше идеологически и организационно победен и само отделни троцкистки групи продължаваха борбата, при десните  уклонисти нещата бяха съвсем различни. Във връзка с развитието на социалистическото строителство, под влияние на трудностите и изострянето на класовата борба, създадоха се обективните условия за укрепване на този уклон, който след това стана основна опасност в партията и за това борбата срещу него беше поставена на първи план.

  Междувременно Риков се опита да докаже, че в този период, както и преди, основната опасност за партията беше троцкизмът. И следователно неговите основни сили трябва да бъдат фокусирани върху борбата с тази тенденция. Що се отнася до десния уклон, то не може да представлява заплаха за партията, тъй като в действителност то не уклон, а е „измислица“ на троцкистите. Риков оправда Угланов и други десни в Московската партийна организация, обвини столичните комунисти в необосновано прилагане на организационни действия  към десните. „Привържениците на десния уклон, – каза той, – може да има и в колегиите на партийните комитети, те все още могат да бъдат избирани като наши кандидати, например за конгресите на съветите „.

  Това най-малкото беше опит за прикриване на опасността от десния уклон, отвлича вниманието на партията от борбата с него, за създаване на благоприятни условия за легализиране на дясното течение в партията и неговото разпространение. В доклада на Риков отбеляза секретарят на Средния Областен партиен комитет на Волга М М Хатаевич, нямаше нищо за необходимостта от борба с десните уклони и ни призова за „толерантност към десните … той подчерта по всякакъв възможен начин, че е необходимо да се борим само с троцкистката опасност. Риков не само не защити разпоредбата, изложена с особена важност в този момент за борбата с дясната опасност, но като че ли му се противопостави „ Посочвайки  изявлението на Риков, че троцкизмът е по-опасен от десния уклон, Р  И Ейке коментира: „В тази позиция нещо не е наред. Струва ми се, че врагът, който е в партията, е по-опасен от врага, който е извън нея. Членовете на ЦК, като задълбочено и всестранно анализираха социално-икономическото положение в страната и в други страни, стигна до извода, че в този период основна опасност в партията представляваше десния уклон и борбата с него беше основен приоритет. “ Враждебните елементи, подчерта С В Косиор, ще се обединят срещу социалистическото строителство, тогава, разбира се, техният натиск ще е насочен върху определена част от нашата партия. Следователно тук се крие основната опасност, това трябва да се каже директно. Всички, които желаят да се откажем от борбата с десния  уклон, желаят да се отклоним от правия път. За необходимостта от засилване на борбата срещу десния уклон, посочвайки опортюнистичния му характер, се изказа Н  М  Шверник: „В тези условия опасността от десните е от особено значение за нас и трябва да се справим с този уклон по-решително и по всякакъв възможен начин, трябва да обясним същността му, тъй като работниците все още недостатъчно съзнават  цялата опасност, произтичаща от десния уклон“ .

  Й. В. Сталин, който говори на пленума на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките разкри социалните корени на десния опортюнизъм, показа, че десницата иска коренно да се скъса с ленинската генерална линия за изграждане на социализма у нас, че десния уклон в дадените условия представлява сериозна заплаха за социалистическо строителство. „ С какво ни заплашва десния уклон, ако спечели в нашата партия? Ще бъде идеологическо поражение на нашата партия, ще се открие свобода за действие  на капиталистическите елементи, ще се увеличат шансовете за реставрацията на капитализма или, както казва Ленин, „връщането към капитализма“.

  Пленумът на Централния комитет на партията  призна активирането на десните през последния период, открито опортюнистичния уклон се превърна в основната опасност във ВКП(б). В същото време пленумът посочи за съживяване на останките от „лявата“, троцкистка опозиция. В тази връзка беше поставена задачата на партийните организации за борба на два фронта  срещу десните и срещу „левите“ уклони, като съсредоточи основните усилия в борбата с десницата, най-много опасна при тези условия. Основен метод за преодоляването на десния уклон посочи пленумът е широката идеологическа борба. На партийните организации беше предложено да се организира широка политическа работа за разкриване на класовата същност на десния уклон и неговата опортюнистична линия, дълбоко разясняване на работниците за опасността от тази тенденция за съдбата на социализма. Пленумът констатира със задоволство, че десните уклонисти получиха решителен отпор в Московската партийна организация, и че обръщението на ЦК към комунистите в Москва, беше подкрепено и одобрено от цялата партия, помагаше на столичната партийна организация за по-тясно сплотяване около ЦК и генералната линия на партията. След обсъждане на най-важните политически въпроси пленумът на ЦК показа висока политическа принципност в защита на генералната линия на партията от атаките на десните уклонисти, консолидира ленинския курс и набеляза конкретни мерки за по-нататъшно развитие на социалистическото строителство. Заключенията на ноемврийския (1928) пленум на ЦК бяха от съществено значение за мобилизиране на силите на партията за борба срещу десния опортюнизъм. Откри навреме основната опасност в партията срещу Централния  комитет и мобилизира всички партийни организации за разгръщане на широка идеологическа борба срещу десния, откровено опортюнистичен уклон.

  На 30 ноември 1928 г. се провежда заседание на Московския партиен актив, който разгледа резултатите от току-що приключилия пленум на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките. То се проведе под мотото за по-добра организация на работата по изпълнение на задачите на социалистическото изграждане, набелязано в контролните суми за 1928/29 г., засилване на борбата за преодоляване на десния уклон. Активът уверява ЦК, че Московската партийната организация ще бъде на предна линия в провеждането на политическия курс на партията и борбата с десните опортюнисти, които се опитват да отклонят партията от ленинския път.  Във всички квартали на столицата се проведоха и събрания на техните партийни активи.  С отчети за резултатите от ноемврийския (1928) пленум на ЦК излязоха  Г  К  Орджоникидзе, Л  И  Микоян, В  М  Молотов, Е  М  Ярославски, К  Я Бауман  и други видни партийни дейци на партийния актив на Замоскворецкия район, след като одобри решението на пленума на Централния комитет, той призова цялата партийна организация да „поведе решителна борба срещу десния, открито опортюнистичен уклон, водещ до отслабване на ръководната роля на пролетариата, до забавяне на темповете на развитие на едрата индустрия и подценяване на задачите за изграждане на колхози и совхози, за примиренчеството в класова борба, особено в провинцията…” .

  Обединеният пленум на ЦК и ЦК на Комунистическата партия на Беларус, обсъждайки резултатите от ноемврийския (1928) пленум на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките единодушно одобри курса на партията. „контролните изчисления на народното стопанство за 1928/29 г.,— се посочва в решението – е  ясно  отражение на генералната линия на партията за бърза, напрегната, индустриализация изграждана от всички маси на работещите в страната, с максимална скорост, така че за кратък период от време да достигнем и надминем напредналите капиталистически страни, в цялата икономика, включително селското стопанство върху базата на водещите технологии“.

  Централният комитет на Комунистическата партия на Украйна в обръщение към всички членове на партията по въпроса за десния уклон пише: „Тези опортюнистични настроения намират своя израз в преразглеждането на въпроса за по-бавното темпо за индустриализация, за намаляване на капиталовите инвестиции, за необходимостта от коригиране на някои решения на 15-ия партиен конгрес, в смекчаване на атаката срещу кулашките групи в селото. Партията трябва да се бори решително срещу този десен уклон и с  примиренческото отношение към него“.

  В края на ноември 1928 г. се провежда събрание на актива на Ленинградската партийна организация, на която  доклада чете С  М  Киров, в него се отбеляза със задоволство, че последният пленум на ЦК, въпреки атаката на десницата, за пореден път потвърди неприкосновеността на приетия план на партията. Резолюцията на събранието гласеше: „Опасността от десните се изразява в опитите за ревизия на всеобщия  курс за индустриализация на страната и колективизация на селското стопанство, в отказа от социално-класовите задачи на диктатурата на пролетариата, което е равносилно на отказ от социалистическото изграждане, отказ от основните задачи за неговото осъществяване”.

  Пленумът на Уралския областен комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките според доклада на Н  М  Шверник прие резолюция за вътрешнопартийното положение, в която се отхвърлят опитите на десните капитуланти за промяна на политиката на партията и работническата класа на Урал беше призована да мобилизира  всичките си сили за безусловно изпълнение на задачите на социалистическото строителство.

  Политиката на партията беше пламенно подкрепена от работническата класа. В заводите и фабриките профсъюзите проведоха събрания, на които работниците одобриха политиката на Ленин за социалистическо изграждане. Работниците, например от Московските промишлени предприятия „Динамо“, „Сърп и чук”, „ЛМО  Бабаев“ и други осъдиха десните предложения за намаляване на скоростта на индустриализацията, ограничаване на колхозното и совхозното строителство, отслабване на настъплението срещу кулаците.

  Събрания на работниците се проведоха и в Ленинград, във всички големи предприятия на „Червените путиловци“, „Болшевик“, „Електросила“, „Скороход“, „Червена зора“, Балтийско море, „Червен виборжец“. Например работниците от завод Електросила в решението си единодушно декларираха: „Всички приказки за забавяне на индустриализацията, предлагането на повече средства за леката промишленост, разчитането  твърде много на кулаците, целят да се пожертват перспективите за социалистическото строителство за интересите на днешния ден и други подобни ние отхвърляме като противоречащи на интересите на страната, предложените решения  ни отклоняват от ленинизма”. Решенията на пленума на ЦК, които консолидираха ленинския курс на партията, намери единодушната подкрепа на партийните организации, на комунистите, на работническата класа и на трудовото селячество на страната. Линията на десния уклон беше осъден и отхвърлен от партията и народа като линия, която води до отслабване на икономическата и отбранителната мощ на страна, за да попречи на изпълнението на ленинския план за изграждането на социализма. Работническата класа на нашата страна показа своята висока политическа зрялост, безкористна преданост към партията и нейната ленинска политика. Тя взе активно участие в боя с десните капитуланти и техния героичен труд положи основите на едно ново социалистическо общество.

4. ПРОПАГАНДАТА НА ДЯСНАТА  ПОЛИТИЧЕСКА ПЛАТФОРМА. ВНАСЯНЕ НА ДОПЪЛНИТЕЛНА АГРЕСИЯ ВЪВ ВЪТРЕШНОПАРТИЙНАТА БОРБА

Признаването на десния уклон като основна опасност, осъждането му от страна на комунистите на неговата политическа позиция бяха сериозно предупреждение към водачите на това движение. Те обаче не направиха никакви изводи от тези предупреждения и продължиха да се борят срещу генералната линия на партията. Ако досега  се опитваха да маскират възгледите си, сега те започнаха да преминават към открити атаки срещу партията и нейната политика, прибягвайки до демагогия и клевета, до фракционни методи на борба, дезорганизация и дискредитиране на дейността на ЦК на ВКП(б). Характерно е, че по това време те изразиха своите различни мнения в обобщена форма в официалните документи, като политическа платформа, противопоставяща се на общата линия на партията.

  Събития в Московската партийна организация, статията на Бухарин „Бележките на  икономиста“ , свидетелстват, че десните уклонисти вече са тръгнали по пътя на открита борба с използването на фракционни средства, правят опити да разпространят съществуващите разногласия до широките маси за вътрешнопартийната борба. Бухарин и Томски, в допълнение, продължиха да не се съобразяват с многократните  инструкции на ЦК за възобновяване на работата в Правда, Коминтерна, Всесъюзния централен съвет на профсъюзите. В които те се отказаха да работят още през ноември. През 1928г. направиха демонстративна оставка, в нарушение на партийната дисциплина, като по този начин те се опитаха да окажат натиск върху Централния комитет и насърчиха десните елементи за засилване на борбата.

  Чрез противопоставянето срещу генералната линия, десните уклонисти искаха да вземат масовата организация на работническата класа – профсъюзите, под свое влияние, а тя наброяваше 11 милиона души. Около един от лидерите на десницата Томски, който тогава оглавява Всесъюзния централен съвет на профсъюзите, бяха групирани профсъюзните ръководители. Те се съпротивляваха на партията при воденето на действията на профсъюзите в съответствие с изискванията на социалистическото изграждане на националната икономика. Десните възпрепятстват развитието на промишлеността, подемът на трудещите се маси, организирането на социалистическото съревнование и бързото нарастване на предметите за потребление. Те заявиха, че тези събития се провеждат уж „не от добър живот“. Вместо да подкрепят инициативата за повишаване на активността на работническата класа в социалния и икономическия живот, десните стимулираха аполитичността в профсъюзните тенденции, изказваха се в защита на цеховите интереси и настроението на изостаналите слоеве на работниците. Опитваха се спират развитието на пролетарската критика и самокритика, насочени към изкореняването на бюрокрацията в профсъюзния апарат, спъваха провеждането на толкова важните задачи за профсъюзните организации, като политическото и класовото образование на трудещите се маси, борбата за преодоляването на дребнобуржоазните настроения, проникващи в работническите среди. Вместо синдикалните членове да се сплотят около комунистическата партия, десните уклонисти се опитаха да ги противопоставят на партията,  да отслабват партийното ръководство в синдикалните организации. Те се стремяха да проведат своята линия на VIII конгрес  на профсъюзите, проведен през декември 1928 г. В отчета на Томски, както и в подготвената проекторезолюция  с негово пряко участие, въпросът за партийното ръководство на профсъюзите, за ролята и значението на диктатурата на пролетариата в социалистическото изграждане не се казва нищо, пропуска и  засилването на дребнобуржоазните настроения, които оказаха своето влияние върху изостаналите слоеве на работническата класа,  не беше поставена задача пред синдикатите да се да преодолеят тези влияния – които бяха хранителна почва за различните видове уклони от общата партийна линия. Само в резултат на въздействието на комисията на Централния комитет за ръководство на конгреса и партийната фракция на конгреса, въпреки съпротивата на Томски и неговите съмишленици успяха да коригират тези и други сериозни пропуски в доклада и проекторезолюцията представени на делегатите на конгреса. Много делегации направиха предложение за изслушване отчета на партийната фракция за резултатите от ноемврийския (1928) пленум на ЦК на партията и решението му за десния уклон като основна опасност. Томски обаче отказа да запознае присъстващите по този важен политически въпрос, който вълнуваше цялата партия и работническата класа. Десните преминаха към открита конфронтация към партийните членове в профсъюзите, да игнорира партийното влияние. По време на работата на VIII конгрес на профсъюзите, на срещата на партийната фракция на конгреса, Томски се противопостави на решението на Политбюро на ЦК за укрепване на състава на Президиума на Всесъюзния централен съвет на профсъюзите, заявявайки, че ако предложението бъде прието ще подаде оставка от ЦК. Томски го подкрепи намери подкрепа в Михайлов, Угаров, Козелев, Карташев, Ударов и др. Обаче тази опортюнистична атака получи подобаващ отпор от мнозинството на партийната фракция, а след това и от целия конгрес на профсъюзите. Пренебрегвайки решенията на VIII конгрес на профсъюзите, Томски на 23 декември 1928 г. подаде молба до Централния комитет с искане да бъде освободен от председателския пост на ВССТУ. Политбюро отхвърли оставката и го задължи да  остане на поста си. Въпреки решението на Политбюро и на Централния комитет, Томски постави въпроса за освобождаването му за обсъждане на партийната фракция на конгреса на профсъюзите. Но там също не намери подкрепа, членовете  на партията – делегати на конгреса гласуваха за оставането му на профсъюзна работа. В началото на януари 1929 г. Томски отново подава до ЦК  молба за освобождаване от работа в профсъюзите. Политбюро беше принудено да преразгледа въпроса  за оставката на Томски. В резултат на това беше прието решение, в което той беше помолен да се откаже от молбата за освобождаване от работа. И този път Томски, грубо нарушавайки партийната дисциплина, не го направи, не  се подчини на решението на Централния комитет, произволно напусна поста председател на ВССНС. През април 1929 г. пленумът на ЦК и Централната контролна комисия осъзна необходимостта от отстраняването му от този пост. След VIII конгрес на профсъюзите привържениците на Томски продължиха да дезинформират  синдикалните активисти за случилите се факти на противопоставяне на синдикатите срещу партията, за отстраняване на партията от профсъюзното ръководство. Така с например Угаров, председател на Ленинградския областен съвет на Профсъюзите, без да се консултира с Ленинградската делегация на конгреса на профсъюзите, говори срещу решението на политбюро за укрепване на Президиума на ВССТУ. Угаров, повтаряйки троцкистката клевета, квалифицира решението на Политбюро на ЦК като документ който уж има за цел да „разклати“ синдикатите, при „отрязване“ на такива „лидери“ на партията като Томски. Бюрото на Ленинградския областен комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките, проведе на 3 януари 1929 г. заседание под председателството на С  М  Киров, на което определи  подобни измислици в естеството им като антипартийни и клеветнически, осъди позицията, на  Угаров. Пленумът на фракцията на ВКП (б) на провинция Тула в Съвета на профсъюзите, след като изслуша съобщението на председателя на провинциите и профсъюзния съвет  Карташев за работата на VIII конгрес на профсъюзите, му изразява политическо недоверие във връзка с неговата грешна позиция относно партийната политика  срещу профсъюзите и повдига въпроса за освобождаването му от работа. Бюро на Тулския губернски партиен комитет подкрепя решенията на пленума на фракцията на ВКП (б) в провинциите на профсъюзите . Комунистите  и синдикалните  членове на московски завод „Сърп и чук” осъдиха позицията и представянето на VIII конгрес на профсъюзите на председателя на заводския профсъюзен комитет, член на Всесъюзния централен съвет на профсъюзите Козелев. В реч на конгреса на профсъюза  Козелев определи критичните бележки за работата на синдикалните органи, публикувани в „Правда“, като клеветнически, а за статиите в „Комсомолская правда“  той го нарече меншевишки вестник. Активно подкрепящ Томски, той  гласува против решението на Политбюро на Централния комитет за укрепване на Президиума на Всесъюзния централен съвет на профсъюзите. Профсъюзните организации и многомилионните маси на работническата класа, ръководени от партийните комитети изобличават десницата в профсъюзите, единодушно подкрепят мерките на партията за укрепване на синдикалното ръководство и засилването на ролята на синдикатите в социалистическо изграждане. Общоукраинската партийна конференция обяви, че десните „фалшиво и клеветнически представят партийната линия спрямо синдикатите, насочена към борбата с бюрократизирането на отделни членове на профсъюзния апарат, за разгръщането на вътрешносиндикална демокрация и повишаване активността на работническите маси, за укрепване на партийното ръководство на профсъюзите, срещу политиката на администриране в профсъюзите“ . Пленумът на регионалния партиен комитет на Нижни Новгород призна, че действията на десницата се изразяват в подценяване значението на мобилизацията на работническата класа за социалистическо преустройство на селото, в отрицателното отношение към организирането на социалистическото съревнование и борбата с бюрокрацията в профсъюзите. „Борбата срещу дясната опортюнистична практика в синдикалното движение, — се подчертава във взетото решение – трябва да се изпълни с цялата болшевишка непримиримост”. На проведения през юни пленум на партийната фракция на Всесъюзния централен съвет на профсъюзите от 1929 г. отбеляза,  че „опитите за противопоставяне на синдикатите на партията, намериха най-яркия си израз в речта на част от профсъюзните дейци във фракцията на VIII конгрес, на събранията, проведени след VIII конгрес, остро беше осъдена фракционността в Централния комитет на профсъюзите и съюзните организации, прие се програма за  единството на комунистическите синдикалисти около Ленин, около партийното ръководство и неговата борба срещу опортюнизма” .

  По този начин усилията на десните лидери не можаха да вземат под влиянието си профсъюзите, да отслабят партийното ръководство на масовата организация на работническата класа и да противопоставят профсъюзите на партията.

   Съветските профсъюзи, верни на заветите на Ленин, активно подкрепиха комунистическата партия, самоотвержено се бореха за изграждането на социалистическото общество.

  Без да  се ограничат само до борбата в рамките на ВКП(б), десните уклонисти активно работеха за обединяването на всички десни елементи в секциите на Комунистическия Интернационал. Бухарин и Брандлер, Талхаймер (Комунистическа партия на Германия), Лавстън (Комунистическа партия на САЩ) дадоха грешна оценка за перспективите на международното комунистическо и работническо движение, по същество те застанаха на социалдемократически позиции. В тезите, изпратени без знанието на ЦК на ВКП(б) до VI конгрес на Коминтерна за международното положение и в следващите си речи Бухарин отрече наличието на обстоятелства, които отслабват силата на капиталистическата система, не успя да види условията за нов революционен подем. Една от тях гласеше, че това е период на така наречения „организиран капитализъм“ при който вътрешните противоречия между капиталистите и  пролетариата постепенно се изглаждат и не водят до изострянето на класовата борба и създаването на революционна ситуация. Този вид оценка за стабилизирането на капитализма през  този конкретен исторически период,  подкопава вярата на комунистическите партии във възможността и необходимостта от мобилизиране на работническата класа за революционна борба срещу капитализма. Само по настояването на делегацията на ВКП (б) в тезите за международното положение, изготвени от Бухарин е направено допълнение, в които този исторически период се характеризира като период, водещ до по-нататъшно изостряне на противоречията на капитализма, до неговото отслабване, до изостряне на общата криза на капитализма.

  Комунистическият интернационал и неговите клонове комунистическите партии изхождаха от факта, че капиталистическата стабилизация все повече отслабва, засилват се вътрешните и външните противоречия на капитализма, които неизбежно водят до развитието на нов революционен подем. При тези условия задачите на комунистическите партии трябваше да заздравят още повече своите редици като ги очистят от десните елементи, при реализирането  на линията за повишаване на ръководната роля на партиите в революционното движение, в подготовката на пролетариата за предстоящите класови битки.

  В тезите на Бухарин също липсваше указание за какво точно трябва да се борим, подценяваше  десния уклон, а по това време именно той представляваше основната опасност в комунистическото движение. Както показаха следващите събития, тези и други пропуски в тезите, определили най-важните задачи на Коминтерна не са били случайно недоглеждане от техния автор. Н  А  Скрипик през април (1929 г.) на съвместния пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия на ВКП (б) отбеляза: Бухарин „направи големи, фундаментални грешки и нашите делегация на VI конгрес трябваше да положат големи усилия за отстраняването им“, „по основните въпроси на борбата на международния пролетариат не беше очертана основната генерална линия на комунистическите партии“. Използвайки позицията си на секретар на Изпълнителния комитет на Коминтерна Бухарин не само не водеше борба срещу десните елементи в комунистическите партии, но зае позиция в тяхна защита. Това беше особено очевидно в отношението му към борбата с десните опортюнистични елементи в Комунистическата партия на Германия. Десните опортюнисти (Брандлер, Талхаймер) създадоха фракционен център, в техните печатни органи, грубо се нарушаваше партийната дисциплина. Във връзка с фракционната дейност на Брандлер и Талхаймер беше повдигнат въпроса за изключването им от партията. Бухарин и неговите привърженици в Коминтерна възпрепятстваше прилагането на тази мярка по всякакъв възможен начин, като казваше, че по този начин се застрашава съществуването на комунистическата партия в Германия. Опортюнистите в Централния комитет на Комунистическата партия на Германия Еверт и Герхард, клеветят Ернст Телман, за да го отстранят от ръководството на партията. Вместо да помогне чрез Коминтерна на Комунистическата партия на Германия, Бухарин взема страната на опортюнистите, настоявайки за санкционирането и отстраняването на Ернст Телман. В негово писмо до ГКП той пише: „Да се ​​информира Централният комитет на Комунистическата партия на Германия, че трябва да одобри действията на опортюнистите“. След като научава за това предложение, Централният комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките  го отхвърли, смятайки, че позицията на Бухарин представлява скрит опит за защита на десните и опортюнистите в Комунистическата партия на Германия. Ръководейки се от решенията на VI конгрес, Изпълнителният комитет на Коминтерна, както и ВКП (б) последователно провеждат ленинската линия за болшевизация на комунистическите партии, за да ги прочисти от опортюнистичните елементи. Комунистическите партии под ръководството на Коминтерна активно се борят срещу десните елементи в техните редици. Десните уклонисти бяха изгонени от комунистическите партии на Германия, Чехословакия, Франция, Америка, Полша и др. Виждайки провала на опитите за подкрепа и обединение на десните елементи, стремейки се на всяка цена да ги запази, Бухарин се противопостави на Централния комитет с обвинението, че той   провежда  политика на „разложение“ на Коминтерна. „Налице са разцепления на групи, има следи от концентрация на сила“, пише Бухарин в изявление от 30 януари 1929 г. Твърденията за разцепленията в Коминтерна бяха завоалирана форма на подкрепа за десни елементи и опит да ги запази в редиците на комунистическите партии. Вътрешно партийната борба достигна особено изостряне в началото на 1929 г. Изнасяйки доклад на 21 януари за „политическото завещание на Ленин“, Бухарин от десни позиции се опита да интерпретира ленинския план за изграждане на социализма. Той се опита да докаже ,че в съдържанието на статиите на Ленин „За нашата революция“, „Как да реорганизираме Рабкрин”, „По добре по-малко но по-добре”, „За сътрудничеството”, „Страници от дневника” едва ли не, там той потвърждава правилността на политическата линия, защитавана от десницата. В доклада си Бухарин подлага на неоснователна критика  дейността на ЦК, като открито постави под въпрос политическия курс на партията. Оценявайки го в речта си, П П Постишев каза: „Бухарин взе директна и откровено дясна позиция … Този доклад е класически пример за това как опортюнизмът под маската за 100% вярност към заветите на Ленин прави ревизия и изопачава най-важните принципи на ленинизма“. През януари 1929 г. редица предприятия в Москва бяха под влиянието на троцкистите. В  една от листовките на Каменев беше отразено съдържанието на разговора му с Бухарин, проведен през юли 1928 г. който до тогава беше неизвестен на ЦК. В борбата срещу партията, както показваше изминалият опит, троцкистите използваха всякакви методи и средства. Затова Централният комитет реагира с известно недоверие към троцкистките прокламации. Скоро обаче  беше потвърдено, че такава среща наистина се е състояла. Каменев каза това в отговор на запитване на Президиума на Централната контролна комисия, изпратено от него на 27 януари 1929 г.  до Г  К Орджоникидзе. Орджоникидзе. По време на дискусията, беше установено, че Бухарин се е срещал с Каменев и по време на преговорите се е опитал да разбере възможността за организиране на блок с троцкистите против Централния комитет. Соколников в писмено становище и в реч на съвместната среща потвърди, че Бухарин наистина е помолил Каменев да не го критикува, като запази „неутралитет“. Оказа се също, че Бухарин, в разговор с Каменев, описва подробно обстановката в партията и Политбюро, изразява съображения относно необходимостта от предприемане на действия за промяна на състава на ръководните органи и политиката на партията. Той скрива този факт от ЦК за срещата си с Каменев. Риков знаеше за преговорите между Бухарин, Каменев и Томски, но те не сметнаха за необходимо да информират за това Централния комитет. Съвместното заседание на Политбюро на ЦК и Президиумът на Централната контролна комисия квалифицира преговорите на Бухарин с Каменев като политическа грешка и препоръчва да признае грешката си и да се откаже от борбата срещу ЦК. Участниците в срещата изразиха своята загриженост за състоянието на вътрешнопартийната обстановка и призоваха Бухарин, Риков, Томски да спрат борбата си срещу ЦК и политиката на партията,  да се откажат от оставките си и да пристъпят към работа.

  През този решаващ период цялата партия изрази своята непоклатима воля за твърдо следване на ленинския курс към социализма, преодолявайки решително десния уклон в нейните редици.

5. ПОЛИТИЧЕСКО ОСЪЖДАНЕ НА

ДЕСНИЯ УКЛОН

  Десните уклонисти искаха да променят генералната линия на партията и представляваше голяма заплаха за социалистическото строителство, за единството и сплотеността на авангарда на работническата класа комунистическата партия.  Троцкистите, десните в тяхната антипартийна борба използваха различни фракционни средства, маскирани и открити атаки срещу политическия курс на партията, нарушаваха  партийната дисциплина,  даваха оставки, правеха ултиматуми, използваха  методи за натиск и дезорганизация, правеха опити за заговор с троцкистите за създаване на блок против Централния комитет – всичко това беше в услуга на – политическата група на Бухарин в нейната фракционна борба срещу партията. Отчитайки опасността от по-нататъшно укрепване на десния уклон и необходимостта от решително преодоляване на това течение в редовете на партията, беше признато за неотложно да се разгледа този въпрос на пленума на Централния комитет и Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките.

  Съвместеният пленум на ЦК, ЦКК и ЦКРК, свикан за обсъждане на вътрешнопартийната ситуация, се проведе от 16 до 23 април 1929 г. В работата му участват 112 членове и кандидати за членове на ЦК, 180 членове и кандидати за членове на Централната контролна комисия, 9 членове на Централната ревизионна комисия, повече от 300 души. Доклад за вътрешно партийната опозиция беше изнесен от секретаря на партийната колегия на Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките Е  М  Ярославски. На съвместният пленум на ЦК, ЦКК и ЦККР са представени всички материали и документи, свързани с този проблем.

Пред Пленума на Централния комитет и Централната контролна комисия застанаха отговорни ръководители на партията със задача – да се даде решителен отпор на десните уклонисти, които се опитаха да отклонят партията от ленинския път. Изказванията показаха с пълна увереност, че в ЦК няма единство по най-важните въпроси на политиката. Възникналите разногласия, атаките срещу ЦК и линията на партитата в началото можеше да изглеждат като обикновен епизод, който, въпреки цялата интензивност на борбата, като правило, завърши с приемане на обща резолюция и декларация за единство. Сега, когато борбата на десницата достигна  най-голяма острота, когато в рамките на Политбюро се обособи затворена група, състояща се от Бухарин, Риков, Томски, която имаше различна политическа платформа от тази на партията и използваше фракционни методи на борба, вътрешнопартийната ситуация се промени значително. Съвместният пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия върху основата на цялостен анализ стигна до заключението, че колебанията в действията на партията, които се засилиха от началото на 1928 г., доведоха до формирането в нея на десен, откровено опортюнистичен уклон. Идеолози и вдъхновители на този уклон бяха Бухарин, Риков и Томски. Изявленията им от 30 януари, от 9 февруари 1929 г., както и изказванията им на  Пленумите бяха конкретен израз на политическата им позиция на антиленинското течение в партията, намиращо се вдясно от генералната и՛ линия. Представяйки собствена политическа платформа, несъгласен с политиката на партията, Бухарин, Риков, Томски в същото време се стремяха да прикрият този факт, като  посочваха, че те  уж споделят и подкрепят генералната линия на партията. — Те се опитваха  да докажат, че техните различия се отнасят само до някои методи за  прилагането и разбирането на отделни проблеми от партийната политика. Нашите различия, каза Риков, „са в рамките на една обща линия. Ние сме за  генералната линия, повтори Бухарин, и съществуващите разногласия „могат да се формулират по следния начин: само за това, което е необходимо да се продължи да се прави. „ Десните се опитаха да убедят членовете на ЦК и Централна контролна комисия, че става въпрос само за начини и методи за прилагане на една обща линия, за това какво забавя и какво ускорява темповете на социалистическото строителство. „Аз мисля – каза Риков, – че по-бързото темпо за организирането на социалистическото общество върви по нашия път. Но това беше опортюнистична уловка, която беше разобличена от членовете на ЦК на партията. Те показаха, че твърденията на десницата за единна генерална партийна  линия служат като удобно прикритие за борбата срещу партията да промени политическия си курс. Всъщност в опозиция на генералната линия на партията, десните изложиха своята политическа платформа. Нима могат да се квалифицират по друг начин декларациите от 30 януари и 9 февруари 1929 г., както и речите на Бухарин, Риков, Томски на Пленума на ЦК, в които те намериха ясен израз на десните възгледи? Разбира се, че не. Членовете на ЦК дадоха фундаментална оценка на платформата на групата на Бухарин като на подробен документ, изразяващ линията на десния уклон. Показаха празнотата на претенциите за правото на съществуването на единна генерална линия, И. В  Сталин каза: „Истината в случая е, че  нямаме истинска обща линия. От една страна имаме  линията на партията, революционната, ленинска линия. Но заедно с това съществува друга линия, линията на групата на Бухарин, за водене на борба срещу партийната линия чрез антипартийни декларации, с оставки, с оклеветяване на партията, чрез маскирано подкопаване на партията, чрез задкулисни преговори с вчерашните троцкисти  с цел организиране на антипартиен блок. Тази втора линия е опортюнистична линия“. В декларацията на тримата, отбелязва в изказването си А  И  Микоян, „ имаме различия по всички основни въпроси на партийната политика. Тази декларация показва всички разногласия, възникнали през това време между нас и групата на Бухарин, придобивайки значението на фракционна декларация, отричаща коректността на политическата партия по въпросите на Коминтерна, икономическата политика като цяло и в частност по отношение на селячеството, организационната политика на партията, партийната власт и партийното ръководство“. Бухарин, Риков и Томски, посочи В  В  Куйбишев, „заемат абсолютно погрешна, вредна, опортюнистична позиция“. Централният комитет не може да не даде решителен отпор на опитите на десницата да се противопостави на политиката на партията със своята фракционна платформа, каза В  Я  Чубар. Когато тези предложения каза той, „ се развиват в система и се различават от линията на ЦК, разкриха се в изявлението на Бухарин и декларацията на „тримата“, като се  атакува цялата партия, която разбира се, ще се разбунтува“. Допълнителни и красноречиви доказателства, за същността на разногласието се състоеше в напускането на  ленинската политика на партията, като и՛ противопоставиха своята собствена политическа платформа, открита в изказването на членът на Централната контролна комисия Мороз, бивш председател на контролната комисия на МК, активен участник в борбата на десницата в Московската партийна организация. Механичното свързване на събитията в Московската партийна организация, което се състоя през 1928 г., Мороз каза: ръководителите на Московската организация през периода, включително и моят, имаше различни политически действия по основните въпроси на политиката, по политическата линия на цялата партия и нейния ЦК” . Ръководителите на МС смятат, призна той, че е „прекален темпа на индустриализация“, инвестират се много пари в тежката промишленост, в стопанствата на града и селото. Пленумът на ЦК и ЦКК показаха, че политическата позиция на десния уклон във ВКП (б) означава капитулация пред трудностите, свързани със социалистическото възстановяване на народното стопанство и изострянето на класовата борба в СССР, обективно води до съкращаването на социалистическото изграждане и отслабването на позициите на пролетариата в борбата срещу капиталистическите форми на икономиката. Сплашва  партията със съществуващата диспропорция между промишленост и селско стопанство,  пророкува, че нейната политика неизбежно ще доведе до смъртта на каузата на социалистическото изграждане. Бухарин на пленума на Централния комитет и на Централната контролна комисия каза директно, че с такава политика съветската индустрия, е като самолет, излитащ във въздуха на който спира двигателя, може един ден да падне. С други думи, в резултат на бързата индустриализация, тя (индустрията) се откъсва от селското стопанство в икономиката толкова силно, че има опасност от неизбежен колапс. Затова като основна задача на партията  при тези условия, десните изтъкват развитието на селското стопанство в икономиката. Само когато се развият съответните нива в развитието на селското стопанство, ще бъде възможно да се  постави въпроса за бързите темпове на индустриализацията. Изисквайки по същество радикална ревизия на основните положения от генералната линия на партията, десницата в същото време декларира: ние не сме против индустриализацията и високите темпове на изпълнението и՛. В изказванията на пленума те патетично попитаха: „Посочете кога и къде сме били срещу индустриализацията? На този въпрос  много убедително отговори Г  К  Орджоникидзе: „Просто опитайте да се борите срещу индустриализацията, вие не само няма да сте членове на Политбюро, но няма да сте и партийци. Това сте вие в ерата на отчаяната ви борба срещу индустриализацията на страната,  изграждането на социализма, вие сте застъпници на капитализма. Ето какво  искате.“ Участниците в Пленума изтъкнаха в изказванията си,  че партията вижда възможност да запълни празнината в селското стопанство по пътя на всестранно развитие на индустрията върху основата на техническото превъоръжаване, както и по пътя за създаването на едри колективни стопанства. „Как можете да кажете, че сте съгласни с политиката на индустриализацията“, отбелязаха членовете на ЦК, „когато десницата иска  да се преодолее диспропорцията чрез  забавяне на развитието на индустрията и всички сили и средства да се хвърлят в селското стопанство за подпомагане  на индивидуалните, частни селски стопанства“?! Такава линия на практика означаваше намаляване на високите темпове на индустриално развитие, намаляване на капиталното строителство, следователно, отклоняване от решенията на XIV конгрес, който прокарва курса на индустриализацията  като приоритет през този етап на социалистическо строителство. „Бухарин се кълне“, каза на пленума В В Куйбишев – „в индустрията, в индустриалното развитие, в темпото, което е заложено в петилетката и пр. Налага се да се отнесем към тази клетва на Бухарин  с голямо недоверие поради факта,  че на практика, когато става дума за политическа клетва, нещата се оказват много по-различни. Конкретните факти дадени от членовете на ЦК  на десницата показаха това, техните намерения  са в разрез с практическите им действия. Всъщност те се противопоставиха на индустриализацията. Ако Бухарин, Риков и Томски са застанали на генералната линия за индустриализацията, членовете на Централния комитет питат с какво се обяснява позицията им при обсъждането на тезите в Политбюро за първия петгодишен план за развитие на народното стопанство, където се въздържаха от гласуване? „Ако е вярно, каза А  А  Андреев – че няма принципни разногласия, както те твърдят (има предвид Бухарин, Риков, Томски), ако е вярно, че не са десни уклонисти и са дълбоко убедени в това, тогава защо се въздържат  по важните резолюции и защо ясно и категорично  не се разграничат от десния уклон?“  Заетата от десницата позиция по такъв важен документ като петгодишния план за развитие на народното стопанство, свидетелства, че не са съгласни с политиката на партията и се опитват  да го променят.

Членовете на Централния комитет и Централната контролна комисия не можаха да  класифицират обвиненията срещу партията в извършване на „военно-феодална експлоатация на селячеството” по друг начин, освен като най-груба атака на десницата срещу политиката за индустриализация, като опит да се предизвика недоволството на селяните от тази политика. Подкрепяйки работническата класа и селячеството, партията обясни, че  при тези условия не съществуват възможности за премахването на така наречените „ножици“, не можем да се откажем от добре познатото натрупване от селски средства. Оценка за позицията на групата на Бухарин  по въпросите за индустриализацията, дава Априлския съвместен пленум на ЦК и Централната контролна комисия в резолюцията си където се посочва: „В  „Бележките на икономиста“ от другаря Бухарин и особено в платформата на тримата, обявени на съвместно заседание на Политбюро и Президиума на Централната контролна комисия от 9 февруари, както и от изказванията на тези другари на пленума на ЦК и ЦКК явно се прави опит за забавяне на индустриализацията“. За членовете на ЦК стана ясно, че в областта на политиката по земеделските въпроси възгледите на партията и групата на Бухарин са противоположни и претенциите на десните за наличието на една обща линия не отговаряше на реалностите.

  Да се противопоставят пряко срещу организирането на колхозите и държавните селски стопанства, десните не смееха, защото с това можеха да поставят себе си извън партията и да  се озоват в редиците на откровените противници на политиката за колективизация. Следователно, на думи те не бяха против колхозите и совхозите, а тяхното изграждане те не смятаха за задача  на днешния ден, а на далечното бъдеще. В тази връзка М  И  Калинин, който се изказа на пленума отбеляза: „Ние, казват те, сме за държавни и колективни стопанства. Но работата е там как ще се изграждат совхозите и колхозите? Точно тук се разграничава революционното от еволюционното. Питам ги: как ще подходят те, като революционните марксисти или като опортюнистичните остатъци“?

  Членовете на Централния комитет и Централната контролна комисия сериозно разкритикуваха позицията на десницата по въпросите за изграждането на колхозите и совхозите и опитите им за ревизия на ленинския кооперативен план. Отбелязаха  например, че през 1926 г. на първия конгрес на колективните стопанства, Бухарин твърди: „Колективните стопанства – не са главната магистрала по пътя, по който селячеството ще стигне до социализма“. Припомняйки това изявление, В В Куйбишев каза: „И няма нужда да крием, че това е отношение към колхозното движение,  на Бухарин и онези, които споделят неговата позиция, че: колективните стопанства – не са ефективни“ . Отричането на значението на колхозите като основен път на селските маси към социализма, е обезсмисляне на основното съдържание на Ленинския кооперативен план. В тази връзка, беше посочено на Пленума, че десницата се застъпва за индивидуалните селски стопанства, опитаха се  да квалифицират задачата за изграждането на колхозите и совхозите като факт на подценяване  на значението на отделните  частни селски стопанства от Централния Комитет. Критикувайки позицията на десните, К Е Ворошилов отбеляза на пленума: „Според Риков имаме нужда да съсредоточим нашите сили, нашите средства върху подметката на икономиката, тъй като скоро ще ни изведе от  затрудненията които изпитваме, че това няма опортюнистичен характер … Това е вредна, неправилна теория … Десните уклонисти се стремят да ни отклонят от правилната ленинска линия и да възприемем тяхната позиция,  позицията на ограничаване на изграждането на социалистическия сектор в селото“.

  Провеждането на курса към колективизация, както е отбелязано от участниците в Пленума, е обективна дългосрочна мярка, както  от гледна точка на решаването на зърнения проблем, така и във връзка с необходимостта от социалистическото изграждане на селското стопанство. Цялата партия разбра, че изоставането на селскостопанското производство може да бъде преодоляно само върху основата на едрото колективно земеделие, оборудвано с високопроизводителна техника. „Имаме  25 милиона селски домакинства, посочи М  И  Калинин, и разпръснато  селско стопанство, примитивността на тази икономика повдига въпроса къде е сега единия пазар и голия лозунг за развитие на инициативата на отделното, частно  селячество, ние сме в зърнена криза, а не в изобилие, тоест като цяло имаме проблеми – така няма да решим въпроса…Нуждаем се от бързо решително разширяване на уедряването на селското стопанство, затова ни е необходима  колективизация. Без нея ние  при нашите условия няма да получим  размера на хлебните продукти, които са необходими за социалистическото развитие.  Орджоникидзе подчерта, че „без да се създадат колхозите и държавните селски стопанства няма да успеем да възстановим селското стопанство в икономиката и поставянето и՛ на социалистически релси“. Линията на десницата в областта на селското стопанство в икономиката се критикува от Н  К  Крупская. Тя каза: „Сега… водещият актив вижда изхода в колективната икономика … ЦК, който успя да изгради тези колективни стопанства, трябва да го подкрепим, че линията към която се придържа е правилна“.  На пленума бяха изнесени неопровержими факти, за непознаване на задачата  за изграждането на колективните и държавните селски стопанства от десницата. Според Бухарин, Риков и Томски, те не били против колхозите и совхозите.  Именно по тяхно предложение в началото на 1928 г. когато  започна работата по изграждането на колективните стопанства, те намалиха бюджетните кредити за колективното земеделско строителство. На Юлския (1928 г.) пленум на ЦК те в изказванията си заобиколиха въпроса за колективните и държавните стопанства, а именно на този пленум се разглежда изграждането на нови държавни селски стопанства за решаването на зърнения  и хлебния проблем, както и  проблемите  със  социалистическото изграждане на селските райони в икономиката. Защо им трябваше  на десните да обвиняват ЦК в подценяване на ролята и значението на отделните частни селски стопанства? В края на краищата те знаеха, че партията изразходва много ефективни мерки за икономическо стимулиране на развитието на бедните и средните селяни в икономиката . Тези факти бяха ясно доказателство за това как членовете на Централния комитет и Централната контролна комисия посочиха, че групата на Бухарин се придържаше към различна линия и се опитваше да отклони партията от ленинския път. В резолюцията, приета от Пленума на ЦК и Централната контролна комисия  се посочва като причина: подценяването от страна на десницата на „новите форми на обвързване на социалистическата индустрия със селското стопанство, подценяването на ролята на държавните и колективните стопанства, с ясна преоценка на възможностите за развитие на дребната индивидуална селска икономика – всичко това щеше да доведе до прекратяването на социалистическото изграждане и отслабване позициите на пролетариата в борбата срещу капиталистическите форми на икономиката“. Позицията на десните уклонисти за подкрепа на капиталистическите елементи не беше подкрепена от другарите присъстващи на XV партиен конгрес. Той определи политиката за по-решително настъпление срещу кулаците и непманите. Членовете на Централния комитет и Централната контролна комисия показаха с множество примери, че десницата се отдалечава от тази линия и активно се бори за нейната промяна.

  Същността в противопоставянето на позицията на партията към тая на десницата – беше съветската власт. Ако партията се ръководеше от указанията на В  И  Ленин, от Програмата на ВКП (б), където се казва, че кулаците – са врагове на диктатурата на пролетариата и във връзка с това трябва да се следва политика на ограничаване, изместване, а след това ликвидирането им  като класа. То от теорията на Бухарин излиза че: кулаците са били социално необходима и полезна социална прослойка, те трябва под формата на кооперативни гнезда постепенно да врастват в системата на социализма. Въпросът за развитието на дясната политическа линия за отношението на партията към кулака имаше действително вредно въздействие от гледна точка на социалистическото развитие. Следователно разликите между партията и десния уклон в това отношение имат основополагащо естество. По време на пленума на ЦК и на Централната контролна комисия беше убедително доказано,  че Бухарин, Риков и Томски  дълго време се борят срещу политиката за решително настъпление срещу капиталистическите елементи. По време на трудностите със зърното, цялата партия призна за необходимо да се прилага  чл. 107 от Наказателния кодекс на РСФСР за кулаци и спекуланти, които организират житни стачки и се опитват да задушат Съветската власт. На думи десните се  съгласиха с необходимостта от тази мярка, но направиха всичко възможно за съпротива срещу прилагането и՛, а след това и открито се противопоставиха за прилагането на извънредни мерки спрямо кулаците. За да се атакуват по-активно кулаците се въведе принципа на индивидуалния данък печалба (индивидуално облагане). Лидерите на десницата многократно протестираха срещу  въвеждането на този принцип, направиха предложения за отмяната му. И на този пленум Бухарин например заяви, че е стоял и стои срещу данъка печалба на кулаците!. Разкривайки същността на тази връзка на десните уклонисти срещу  индивидуалното облагане на кулаците, С В  Косиор каза: „Партията не разбира ли, че с това изречение се крие идеята за облекчаване на  кулака?“ Оценявайки позицията на десницата по този въпрос, Пленумът на ЦК и Централната контролна комисия посочиха: „Против линията на партията групата на другаря Бухарин, всъщност след Фрумкин залага за разширяване на възможностите за развитие на кулашкото стопанство. От  тази линия се предлага  отмяна на индивидуалното облагане на кулаците, за по-нататъшно повишаване на цените на зърното, за прекратяване на натиска върху кулаците в зърнозакупките“ . В пряка връзка с линията на десницата беше позицията им по отношение на капиталистическите елементи и въпросът за изострянето на класовата борба. Противно на фактите, за укрепването на съпротивата на кулака и непмана срещу мерките на Съветската власт, десница се опита да не се съобрази със заключението, че в страната, при конкретните исторически условия,  класовата борба се изостря. В речите на десницата на пленума отново необосновано се заяви, че  политиката на партията предизвиква влошаване на класовата борба. В различна среда, с различна политика, заявява Бухарин, капиталистическите елементи  постепенно да бъдат изтласкани без никаква борба  „в опашката, в крайна сметка ще се оттеглят в царството на легендите“. Членовете на ЦК и ЦКК показаха, че десницата отстъпва от марксистките позиции по въпроса за класовата борба.  Относно троцкистките позиции, пленумът на Централния комитет и Централната контролна комисия отбелязаха, че политическият смисъл на тяхната позиция се състои в желанието да  се защитят  капиталистическите елементи от активното им изместване от социалистическия сектор, чрез демобилизация на партията и работническата класа в борбата срещу кулаците, непманите – противниците на диктатурата на пролетариата и социализма.

  За линията на десния уклон, оглавявана от групата на Бухарин,  на IV пленум се изказа  Сталин. Той даде дълбока цялостна критика на антиленинските възгледи на десните капитуланти, които изразиха неверие във възможността за изграждането на социализма в СССР. Политическа платформа на десницата, отбеляза в изказването си той, обективно ще доведе до забавяне и в крайна сметка до разпадането на социалистическото строителство. Следователно, „борбата срещу десния уклон“, подчерта Сталин е една от решаващите задачи на нашата партия. Защото ние сме в собствената си среда, в нашата собствена партия, в политическия щаб на пролетариата, който ръководи движението и който води напред пролетариата — ако ние, в същия този център, позволим безплатното съществуване и свободното функциониране на десния уклон и опортюнизма, които се опитват да демобилизират партията, да  разложат работническата класа, да се пригоди нашата политика към вкусовете на „съветската“ буржоазия и по този начин да се поддадем на трудностите на нашето социалистическо строителство – ако допуснем всичко това, тогава какво ще означава това? Не означава ли, че сме готови да  спрем революцията, да се разпадне нашето социалистическо изграждане, бягство от трудностите, сдаване на позициите на капиталистическите елементи? . Така обсъждането на въпроса на пленума на ЦК и Централната контролна комисия показа с пълна яснота, че има две противоположни политически линии: на комунистическата партия и на групата на Бухарин. Партията смяташе, че нейна основна задача е бързия темп на социалистическата индустриализация, преобладаващото развитие на тежката промишленост като основа на социалистическото преустройство на народа, икономиката и създаването на материално-техническата база на социализма. Групата на Бухарин изтъкна задачите на партията на съвременния етап, в развитието на селското стопанство, изисквайки за тази цел намаляване на темпа на индустриализацията и намаляване на бюджетните кредити за капиталното строителство. Партията вярваше, че възходът на селското стопанство е в преодоляването на изоставането му от нивото на развитие на индустрията, както и осъществяването на социалистическото изграждане на селските стопанства, което е възможно само  върху основата на индустриализацията на страната. Групата на Бухарин виждаше като възможност за премахване на изоставането в селското стопанство не в техническото и не  в социалистическото изграждане, а във всестранното развитие и укрепване на индивидуалния, частния селянин, включително на кулашките чифлици. Групата на Бухарин грубо нарушава тезата на Ленин за партийното единство, разбива болшевишката дисциплина и подкопава колективното ръководство в ЦК. Съвместният пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия на ВКП(б) осъди задкулисните преговори на Бухарин; Каменев – които в повечето случаи са  ярък израз на фракционизъм, както и политиката на оставки – като грубо нарушаване на партийната дисциплина. Бухарин и Томски бяха отстранени от постовете си. Това  решение е продиктувано от интересите на опазването и укрепването на ленинското единство на партията през този отговорен период на социалистическото строителство. Пленумът на ЦК и Ц К с особена сила подчертаха, че без пълно идеологическо разобличаване на политическата платформа на десния уклон, работническата класа няма да може успешно да преодолее трудностите при изграждането на социалистическото общество. Проведената през април 1929 г. XVI партийна конференция, след изслушване на информационния доклад за работата на Априлския съвместен пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия на ВКП (б), напълно одобри решенията му срещу десния уклон и групата на Бухарин. Конференцията призова „членовете на партията да се сплотят все по-тясно около своя ленински Централен комитет и стриктно да  изпълняват своите решения, даден беше съкрушителен отпор на отклоняването от ленинската партийна линия и преди всичко от десния уклон и примирението с него.

  Решения на съвместния пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия на ВКП(б) и XVI партийна конференция изиграха важна роля в идеологическото изобличаване на десните уклонисти и на тяхната капитулантска линия. Признаване на възгледите на групата на Бухарин като несъвместими с генералната линия и политическото поражение на десния уклон във ВКП(б). Десният уклон като политическа тенденция беше осъден от цялата партия. Ленинската политика на партията триумфира, тя доведе до победата на социализма в СССР.

1 „КПСС в резолюции…”, т. 4, с. 185.

2 Пак там, стр. 248.

Глава VI

УНИЩОЖАВАНЕТО НА ДЕСНИЯ УКЛОН ВЪВ ВКП(б)

1. ОРГАНИЗАЦИОННО И ПОЛИТИЧЕСКО УКРЕПВАНЕ НА

РЕДОВЕТЕ НА ПАРТИЯТА

  През периода на социалистическото строителство нарасна ролята на партията като авангард на работническата класа и се превърна във водеща сила на съветското общество. Тя си наложи високи изисквания, решително се бореше с недостатъците, с различните видове опортюнизъм, възпитаваше комунистите в дух на безкористно служене на народа и всеотдайност към идеалите на социализма. „Само с такова отношение към себе си“, подчерта Ноемврийският (1928 г.) пленум на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – само със засилената и строга проверка на нейните слаби места, партията, укрепна и пречисти нейните редици, стана още по-способна да ръководи милионите работници и трудещите се в провинцията, като активни строители на социализма…“  Отчитайки новите задачи на социалистическото строителство беше необходимо да се повиши нивото на работа на всички звена на партията, да развиват по-широко вътрешнопартийната демокрация, да критикуват и да се самокритикуват, да укрепват  връзките с трудещите се маси, решително да се борят с всеки опит за изкривяване на генералната линия на партията. От голямо значение  беше изпълнението на работата за организационно-политическо укрепване и марксистко-ленинското образование на партийните редици, което осигуряваше изолацията, а след това идеологическото и организационно поражение на десния опортюнизъм във ВКП(б).

  Водещата революционна сила в съветското общество беше работническата класа. Тя увеличи политическото си съзнание и идейната си закалка. Разчитайки на пролетариата партията попълваше своите редици преди всичко от неговите водещи представители. Улесняването на условията за прием в партията на работниците от машиностроенето, а също и извършените работнически специални набирания в редиците на ВКП(б). Тези мерки, прилагани през периода на интензивното социалистическо строителство, изиграха важна роля в укрепването на пролетарското ядро ​​на партията. Въпросът за приемането на работници от производството в партията, разгледан на пленума на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките, проведен през ноември 1928 г. „В съответствие с основните задачи на периода на социалистическата реконструкция каза в решенията на пленума, че трябва да бъдат привлечени в партията наистина напредналите елементи от работническата класа, способни на практика да бъдат в авангарда на трудещите се маси за преодоляването на трудностите в социалистическото строителство, за отблъскване на дребнобуржоазните идеологически колебания, за  всестранното повишаване на доверието в партията от цялата маса на работниците и селските работници”. В изпълнение на това решение партийните организации заздравиха политическата си и организационната си активност сред работническата класа. Във фабриките и заводите комунистите създадоха около себе си голям пролетарски актив. Решаването на партийните задачи, участието в производствените срещи, присъствието на открити партийни събрания, обучението в системата на партията – всичко това беше използвано за ангажирането на широките трудещи се маси в активния социален и политически живот. Показателно е, че попълването на редиците на партията се случи точно когато страната трябваше да преодолява, в хода на социалистическото строителство, големи трудности, когато се изискваше от всеки комунист самоотвержена борба за провеждане на партийната политика. В такъв момент, посочи В  И  Ленин, „ ще се присъединят към партията само искрените привърженици на комунизма, само съвестно отдадените на работническата държава честни работници, само истинските представители на масите, потискани при капитализма”.

  И работниците, селяните, представителите на интелигенцията бяха начело в социалистическо изграждане. Например, работниците на един от ленинградските заводи написаха в изявлението си: „Ние отиваме на мястото на тези, които се уплашиха от временните трудности, които изпитваме, на мястото на тези, които в момента не оправдаха доверието на партията в упоритата работа за индустриализацията на нашата страна, в момента на безпрецедентна активност на работническата класа, която разгръща всички сили за развитието на социалистическото строителство”.  Получени са стотици хиляди такива заявления до партийните организации. За 1928 и 1929г в партията влязоха повече от 418 хиляди работници от производството.

  В борбата за изграждането на социализма, работническата класа не беше самотна. То вървеше в съюз с работещите селяни, което постепенно се превръща в социалистически начин на развитие. От това дойде и нарастването на редиците на партията, броя на неговите най-съзнателни слоеве: от работниците, бедните, както и средните селяни. Линията за увеличаване на редиците на ВКП(б) главно от пролетарските елементи даде положителни резултати. На 1 януари 1930 г. според социологическото изследване, работниците в партията представляват 65,8%. Новите членове на партията се представиха достойно, като ентусиазирано възприеха и продължиха бойните революционни традиции на старата гвардия на комунистите. Със своята преданост към ленинизма и великата каузата на социализма, със самоотвержения си труд  членовете на партията в социалистическото строителство бяха вдъхновение за работническата класа и работещото селячество.

  Подобряването на качеството на състава на партията допринесе за укрепването на политическата закалка на комунистите, повиши боеспособността на партийните организации в преодоляване на десния опортюнистичен уклон, в изпълнението на генералната линия на партията. Важна роля в идейното и организационно укрепване в партията играеха  чистките и проверката на  изпълнението на задачите. 16-ата партийна конференция призна за необходимостта от провеждането на чистка във всички партийни организации. Специално подчерта , че първо трябва да се проверят комунистите от гледна точка на участието им в работата на партията, в изграждането на социализма на открити събрания при наличието на безпартийни работници, бедни и средни селски маси, провеждането на широка критика и самокритика. Чистката, се посочва в решението, е най-важната мярка за укрепване на партията и е предназначена да увеличи ръководната си роля в социалистическото изграждане.

Чистката в партийните редици започна през май 1929 г. с проверка състава на членовете на изборните партийни органи, в хода на която успяха да се освободят от тези органи които бяха под влиянието на експлоататорските класи, от нестабилните елементи. В селските партийни организации,   влиянието на дребнобуржоазните елементи беше по-голямо. Затова се налагаше, както беше отбелязано на XVI партийна конференция, превръщането на селските партийни организации в „крепости на комунистическата партия в провинцията, да се укрепи  доверието в партията, затова трябваше да се привличат в редовете на партията най-добрите комунистически елементи, сред  работниците и бедните, и да вървим напред към колективизация на селското стопанство. По същество чистката доведе до политическа кампания за повишаване на активността на селските комунисти, укрепването на боеспособността на партийните организации, включи най-напредналата част от селячеството в редовете на партията. Тя премина под знака на дълбокото изясняване на селските маси на политиката на партията за социалистическото изграждане на селското стопанство, допринесе за решителното преодоляване на десните опортюнистични колебания в практическата работа на селските партийни организации, насаждани от класово чуждите, разложени елементи. Голямо значение се отдаваше на проверката на фабричните партийни организации. По отношение на състава – се привлече най-силната и предана на социализма част в партията. Въпреки това, в хода на индустриализацията на страната в редиците на пролетариата се присъединиха пристигналите от селата, които до известна степен засилиха влиянието на дребнобуржоазните елементи върху изостаналите слоеве на работниците, както и върху отделни елементи в партията. Извършената чистка в производствените организации на страната показа, че основната част от комунистите са  упоритата, опитна част от партията. Чистката укрепи своята основна, пролетарска връзка, насърчи повишаването на организиращата роля на производствените организации в борбата за успешното осъществяване на социалистическата индустриализация и преодоляването на десния уклон.

  В страната като цяло, от XVI конгрес на ВКП (б) през чистка преминаха 1554 хиляди комунисти. Тя беше истинско изпитание за целия състав на партията „от горе до долу и независимо от лицата“, както учи В И Ленин. Тя показа, че абсолютното мнозинство от комунистите с чест изпълняват почетните и отговорни задължения като членове на ленинската партия. Само малко повече от 99 хиляди души от милион и половина на комунистическата армия бяха изключени от редовете на партията. Чистката в партията допълнително укрепи нейната здравина. На мястото на отпадналите дойдоха хиляди предани на социализма осъзнати работници, селяни и служители. Прочистването и проверката помогнаха за укрепването на единството на партийните редици, активното преодоляване на десния уклон, сплотяването на комунистите около ленинската генерална линия.

  Изобщо през този период задачата беше поставена за засилване на пропагандата на марксизма-ленинизма сред комунистите и безпартийните маси, разобличаващи дясната капиталистическа идеология. Бухарин започва да я пропагандира още през първата половина на 20-те години, особено след смъртта на В И Ленин, когато всички антипартийни групи и течения,  около Бухарин по това време, се изграждат от „школата на младите професори“. Те показаха голямо старание в разпространението и популяризирането идеите на Бухарин. През 1925 г. например в Комсомолская правда те публикуват редица статии за лозунга на Бухарин „обогатявайте се“. В тази връзка секретарите на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките И В Сталин, В М Молотов, А А Андреев е изпратиха писмо до всички членове на редакцията на Комсомолская правда, в което се отбелязва, че „този лозунг не е наш, това е грешно … Нашият е – за социалистическо натрупване. За премахването на административните бариери, пречките за повишаване на благосъстоянието на селото. Това със сигурност улеснява всяко натрупване и частните капиталисти и социалистите. Но никога досега партията не е казвала, че поставя като свой лозунг частното натрупване”.

  Партията участва в борбата срещу троцкизма, който се стремеше да наложи десните възгледи в нея, разчиташе да я отклони от ленинския път. По този повод К Е  Ворошилов  по-късно каза: „… десните мислеха, че изобщо ленинската партия открито приема програмата на десницата, че тя след поражението на „левите“ опортюнисти, ще тръгне по нов-десен път, по пътя на предаване на позициите, по пътя на премахване на генералната линия“, по пътя на отстъпките към дребната буржоазия,  това не се случи, получи се пропаст между нашата ленинска партия и Бухарин, Риков, Томски, и др.  Наистина усилията на партията тогава бяха фокусирани върху идейното и организационното поражение на троцкизма, но тя, начело с Централния комитет, едновременно водеше борба срещу нарастващата опасност от дясно. XIV конгрес на ВКП (б), осъждайки троцкизма, призова за засилване на борбата срещу десния опортюнизъм.

  След XV конгрес на ВКП (б), когато страната започна да изпълнява задачите за мащабно социалистическо настъпление и десния уклон се превърна в основна опасност, центърът на идеологическата дейност на партията се премести върху борбата срещу теоретичните концепции и политическата линия на десните опортюнисти. В тези условия една от задачите на партията беше пропагандата на Марксистко-ленинската доктрина, усъвършенстване на формите на политическо просвещаване на масите.

  В периода между XV и XVI конгреси на ВКП (б) излезе от печат 20 тома от второто издание на произведенията на В И Ленин, 8 ленински сборника, том трети от произведенията на В  И Ленин, предназначени за масовия читател. Целият тираж на произведенията на Ленин достига 371 хиляди копия. Политическо значение придоби публикуването на трудовете на Ленин „Марксизмът и държавата“, „Философски тетрадки“, забележки на В И Ленин в книгата на Н Бухарин „Икономиката в преход“.  В началото на 1929 г. за първи път са публикувани статиите в „Правда“ на В  И  Ленин: „За държавата“ и „Как да организираме съревнованието?“. Запознаването на широкия актив на партията и обществеността с произведенията на Ленин изигра важна роля в борбата с опортюнизма, тези теоретични концепции получиха правото да се използват в политическата практика. Издадоха се произведения на класиците на марксизма-ленинизма, под формата на научно-популярна поредица „Библиотека на научния социализъм“, „Библиотека на материализма“, „Библиотека на марксиста“, в която на достъпен  език за широк кръг читатели беше разяснен Планът на Ленин за изграждането на социализма, показана беше дейността на партията за неговото изпълнение, беше подложена на подробна критика  възгледите на десните опортюнисти. През 1928 г. се  публикуваха на протоколите от конгресите и конференциите на ВКП (б), решенията на Ноемврийския (1928), Априлския и Ноемврийския (1929) пленуми на ЦК, на XVI партийна конференция, в която се дава фундаментална оценка на политическата позиция на десния уклон и неговите водачи  Бухарин, Риков, Томски, представляващи огромна опасност при тяхната антипартийна борба за социалистическо строителство. Важна роля в политическото възпитание на комунистите изиграха теоретичните и политическите списания. На техните страници системно се публикуваха статии с актуални въпроси на ленинската теория за социалистическата революция и изграждането на социализма. Специално внимание се отдаваше на научно обоснованата критика на теоретичните концепции на десните опортюнисти. В списанията „Болшевик“, „Комунистическа революция” са публикувани статии: „По въпроса за теоретичните корени на десния уклон”, „Някои въпроси за диктатурата на пролетариата в борбата с десните”, „Дясно опортюнистичната концепция за пътя и характера на движението към социализъм”, „Къде израства десния уклон”, „Философски съмнения на десните опортюнисти” и др. В тези материали, се разкриват десните опортюнистични възгледи за същността и движещите сили на Великата Октомврийска социалистическа революция, диктатурата на пролетариата, възможностите и темповете на социалистическото строителство. Борбата срещу антиленинските философски и икономически концепции на Бухарин заемат видно място в страниците на сп. „Под знамето на марксизма”. Механистичната „теория на баланса“ на Бухарин антимарксистките му възгледи по редица основни въпроси на политическата икономия, за класите и класовата борба, за социалистическото развитие в преходния период и други предметни въпроси получиха принципна критика в статиите „Философски корени на десния опортюнизъм”, „За метода на Ленин и Бухарин в анализа на империализма”, “Механизъм за разбирането на политическата икономия”, „По въпроса за организиран капитализъм“, „Теорията на обществото и теорията на класите на Богданов“, „За постановката на проблемите на историческия материализъм в реконструктивния период” и др. Голям принос в идеологическата борба срещу десния опортюнизъм беше въведено от централните, републиканските, регионалните, районните и областните вестници. Органът на Централния комитет на ВКП (б) Вестник „Правда“ системно публикува материали в които изчерпателно разкри същността на погрешната политическа линия на десния уклон, антиленинския теоретичен характер на десния опортюнизъм, върху конкретни примери от социалистическото изграждане, показа че ленинския курс на партията е правилен. Материалите като „Ревизия на ленинизма под прикритието на Ленин“ (по доклада на Бухарин през януари 1929 г. „Политическото завещание на Ленин“), „За мирното врастване на кулака в социализма”, „За ленинската линия по селския въпрос“, „За грешките в отклонението на Бухарин“, изигра голяма роля в идеологическата борба на партията с десните. В статиите „Десният уклон и генералната линия“, „Нека сплотим болшевишките редици около решенията на XV партиен конгрес”, „Социалистическа индустриализация и десния уклон“, „Десният уклон и партийната политика на село“, „Десните опортюнисти пречат на социалистическото настъпление на пролетариата“ и други, убедително беше показано, че десните опортюнисти се отклоняват от ленинския план за изграждането на социализма, от социалистическата индустриализация и високите темпове за нейното изграждане, против изграждането на колхозите и държавните селски стопанства, са против решителното настъпление срещу капиталистическите елементи. Правда беше начело в борбата за преодоляване и побеждаване на дясното опортюнистично течение в редиците на ВКП(б). В статиите „За ленинското единство на ВКП (б)“, „На два фронта“, „В борбата срещу дясната опасност“, „Болшевишки отпор на десния уклон“, „До последно ще изобличаваме десните опортюнисти“ и др. се показваше  антипартийния характер на борбата на десницата срещу Централния комитет и партийната политика, показа дейността на партийните организации за сплотяване на комунистите,  на работническата класа и работещите селяни около Ленинската линия на комунистическата партия.

 По изобличаването на дясната опортюнистична идеология много добра работа извършиха проведените научни и теоретични партийни конференции от: Комунистическата академия, Институтът за червена професура, Институтът В  И  Ленин, Институтът К  Маркс и Ф  Енгелс.  На проведените десетки научни конференции, теоретични дискусии помогнаха на партията да защити Марксистко-ленинската доктрина от опитите за нейната ревизия от десните крила. Партията критикуваше десните уклонистки теории за „баланс“ и „спонтанност“. На проведената през декември 1929 г. Всесъюзна конференция по аграрните въпроси, марксистките съветски учени убедително доказаха порочността на така наречената теория за „равновесните“ сектори на икономиката. Както е известно , в икономиката на прехода имаше редица сектори, които бяха както социалистически, така и капиталистически. Според десните опортюнистични възгледи тези два сектора, се развиват паралелно, без да се засягат и  враждуват един с друг. И в крайна сметка социалистическите и капиталистическите сектори се сливат в едно, като по този начин се образува  социалистическата икономическа система. Този вид интерпретация на връзката между двата противоположни сектори нямаха нищо общо с Марксистко-ленинската характеристика на икономиката в преходния период. Отношенията между социалистическите и капиталистическите сектори се характеризират тук с мирно съжителство, с отсъствието на остра борба по принципа „Кой, кого?“. Те не отчитаха факта, че зад всеки сектор бяха класите: работническата класа и трудещото се селячество, от една страна, кулаците и непманите – от друга. „Не е трудно за разбиране“, посочи в речта си на конференцията на марксистките аграрници И  В  Сталин- че тази теория цели обективно да защити позициите на индивидуалното селско стопанство, да се даде на кулашките елементи  „ново“  оръжие в борбата им срещу колхозите и дискредитиране на позициите на колективните селски стопанства“ . Десните опортюнисти защитаваха също и теорията за „спонтанността” в социалистическото строителство. Ако при капитализма, твърдяха те, селото спонтанно следва капиталистическия град, то защо и при съветските условия да не е същото? Селото ще последва социалистическия град, постепенно ще врастне в социалистическия строй. Междувременно моделите на развитие на селските райони при капитализма и съветската система са коренно различни. Дребното селско стопанство, намиращо се в капиталистическата система, може спонтанно да изпълнява условията на капитализма извън града.  В съветските условия, когато в града доминира  социалистическия начин на производство, селото може да следва социалистическия град само в този случай, когато започне  да преминава от дребното селско стопанство към  едрото колективно земеделско стопанство. Ето защо партията упорито провеждаше организирането в селата на колхози и совхози. Дясната опортюнистична теория за „спонтанността“ беше насочена срещу политиката на колективизация на селското стопанство, за кулашка икономика. Всесъюзната конференция на аграрниците марксисти, изобличи десния опортюнизъм и буржоазните концепции,  учените поеха задачата да разработват решаването на актуалните проблеми в политическата икономия в контекста на цялостното настъпление на социализма по всички фронтове. Партията прояви особена загриженост за Марксистко-ленинско обучение на партийния, съветския, комсомолския и на държавния ръководен персонал. В остра идейна борба с десните опортюнисти от партийните кадри се изискваше висока политическа зрялост, болшевишка твърдост в защитата и практическото провеждане на генералната партийна линия. Съществена роля в идейно-теоретическата подготовка на кадрите се дължеше на комунистическите университети. През 1930г в страната е имало 26 комунистически вузове, в които са обучени  10 268 души. Много сериозна работа по политиката за обучението на кадрите се извърши от съветските партийни школи. В съществуващите 115 съветски партийни училища се учат 19 100 ученици. За централните и местните партийни комитети се разгръща широка мрежа от краткосрочни курсове за преквалификация на партийни и съветски работници.  През 1928-1929г. Повече от 50 000 студенти са завършили курсове за работа в съветските обществени учреждения. В идеологическата борба срещу десния опортюнизъм партията също използва такъв мощен пропаганден лост като Марксистко-ленинската доктрина, при организирането на масите и партийното образование. Отчитайки необходимостта от укрепване на идейно-политическото възпитание на комунистите, тяхната идейна закалка в борбата срещу десните уклонисти, ЦК прие редица важни решения по този въпрос. Създаде се широка мрежа от политически изследвания на комунисти и безпартийни дейци. През 1929 г. са създадени повече от 52 хиляди школи, кръжоци, семинари, в които са обхванати около 1,2 милиона души. Основен акцент в партийното образование насочен към повишаване на идейно-теоретическата подготовка на комунистите, беше твърдото  усвояване на основите на марксизма-ленинизма, на най-важните въпроси на партийната политика, за укрепване на връзките между теоретичните изследвания и практиката на социалистическото изграждане. Поне в мрежата на партийното образование една трета от времето беше посветено на запознаването с решенията на конгресите, конференциите, пленумите на ЦК на партията, с първия петгодишен план за развитие на националната икономика, с  учението на Ленин за изграждането на социализма. Всичко това допринесе за увеличаването на действията за комунистическата борба за осъществяване на индустриализацията на страната, социалистическото изграждане на селското стопанство, както и при преодоляването и разобличаването на идеологическата политика на десния опортюнизъм. Идеологическата работа на партията  осигурява идейната и теоретичната закалка на комунистите, допринася за намаляване на колебанията в партийните редици. Това е една от причините, поради които десните възгледи не можаха да се разпространят и десния уклон като политическото движение не  получи никаква сериозна подкрепа в партийните организации на страната. Пропагандата на всепобеждаващата доктрина на Марксизма-ленинизма, дълбокото и изчерпателно обяснение на ленинизма от партийните политици нанесоха тежък удар на идеологията и на дясната политика. Абсолютното мнозинство от комунистите през този тежък период показаха болшевишката издръжливост и постоянство в борбата за превръщането в живота на ленинския план за изграждане на социализма.

2. ИДЕОПЛИТИЧЕСКОТО И ОРГАНИЗАЦИОННО

ПОРАЖЕНИЕ НА ДЕСНИЯ УКЛОН

  Поведението на десните опортюнисти предизвика дълбоката загриженост на партията за съдбата на социалистическото изграждане. Техните клевети за „насаждане на бюрокрация“, за липса на вътрешнопартийна демокрация и колективизъм, за единоначалие, предизвикаха фракционна борба, която отслаби ръководството и организаторската роля на партията и нейното ленинско единство. Априлският (1929) съвместен пленум на ЦК и Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките постанови, че „главната задача на вътрешнопартийната политика в селските райони трябва да се насочи към пълното преодоляване на десния уклон и да се даде отпор на примиренчеството с него„. При обсъждането на резултатите от работата на Априлския (1929 г.) пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия, XVI партийна конференция, единодушно одобри взетите от тях решения по актуалните въпроси на партийната политика и вътрешнопартийните задачи. Колективът от активисти на Ленинградската партийна организация, повече от 4000 души, като изслушаха доклада на С  М  Киров, подкрепиха решенията на конференцията и отбелязаха, че те напълно отговарят на новия етап от борбата за социализъм, за укрепването на диктатурата на пролетариата, отговарят на генералната линия на партията, които бяха в съзвучие с ленинските формулировки.  В същото време партийният актив подчерта, че при практическото изграждане на социализма се установи „разкриването на идеологическия фалит на десните уклонисти и примиренците, които упорито се бореха и все още се стремят да подкопаят генералната линия, и класовата политика чрез откровен опортюнизъм”. С голям ентусиазъм се проведе  в началото на май 1929 г. срещата на партийните активисти от Московската партийна организация, на която е представен доклад от К  Я  Бауман. Присъстващите – 3 хиляди души – изразиха пълното си съгласие с решенията на  Априлския пленум на ЦК и ЦКК, и на XVI партийна конференция. На срещата бяха набелязани практически мерки за по-нататъшното изпълнение на задачите за социалистическото изграждане и още веднъж подчерта, че важно условие за успешното им изпълнение е „пълното преодоляване на десния уклон и примиряването с него, всестранното укрепване  единството на партията и желязна болшевишка дисциплина в нейните редици“. Решенията бяха приети със същото единодушие.

   На XVI конференция и пленума на Централния комитет и Централната контролна комисия на ВКП(б), присъстваха колективи, и активисти от Харков, Свердловск, Киев, Минск, Северен Кавказ, Сибир и други партийни организации, както и на събранията на комунистите в партийните организации, „Напълно и изцяло се одобри решението на Пленума и Конференцията. Комунистите от Ленинградския завод „Червен Виборжец“ решават да вървят към единодушно провеждане на генералната линия на партията и решително да преодолеят  антиленинските уклони от тази линия, особено на десния опортюнистичен уклон представляващ в момента основна опасност за цялото дело на социалистическото изграждане. Изобщо партийните организации в страната,  осъдиха възгледите на десните уклонисти, те бяха признати за несъвместими с генералната линия. След като осъди и идеологически смаза десните опортюнисти, партията се надяваше, че те ще се откажат от по-нататъшна борба.

   Но Бухарин, Риков и Томски, нарушавайки партийната дисциплина, продължиха да  вдъхновяват своите привърженици с речи срещу ЦК. „Въпреки факта“, посочиха в редакционна статия в „Правда“ — че партията, със своите решения категорично отхвърли тяхната линия, „има сили, които продължават да подкрепят десния уклон, което кара последователите му да продължат борбата  срещу партията и нейната генерална линия”. През юни 1929 г. Бухарин публикува в „Правда“ статията „Теорията на организираното лошо управление“, в която той продължи да защитава своите опортюнистични възгледи за стабилизиране на капитализма и перспективите на международното комунистическо движение, твърдеше като социалдемократа Хилфердинг, че капитализмът навлиза в период на своето „организиране“ и помиряване на класовите противоречия. В същото време Бухарин изнесе реч на конгреса на атеистите, в която прокламираше тезата „подлагайте на съмнение всичко“.  Това звучеше като призив за недоверие към ленинската генерална линия и ръководството на ЦК. Под влиянието на Бухаринската група някои от партийните организации на столицата се опитаха да я подкрепят и да се проведе на практика линията на десния уклон. Проверката през септември 1929 г. за работата на партийните организации в Наркомфина и Държавната банка на СССР, извършена от Московският комитет на ВКП (б) показа, че отделни комунисти  защитават десния уклон и в практическата си работа са осъществявали тази линия, която не отговаряше на възприетия курс на партията. Въпреки това, ръководството на тези организации не реагира на изказванията на десните елементи и не се обяви срещу идеологията и политиката на десния опортюнизъм. МК призна необходимостта от укрепване на ръководството на тези партийни организации и постави задача на комунистите за „решителна борба срещу идеологията на десния уклон и опортюнистичните грешки в практиката“. Десничарите като бившия секретар на ЦК на Комсомола Матвеев, бившия служител на вестник „Правда“ Цайтлин – говореха открито на събрания в защита на правото-на различни възгледи. През септември 1929 г. на партийното и комсомолско събрание в Спирачния завод, Матвеев например заяви, че основата на политическата линия на партията трябва да бъде поставена върху основите  на „Бележки на икономиста“ от Бухарин и доклада „Политическото завещание на Ленин“. Той се обяви за подкрепа на десните опортюнисти. Комунистите и комсомолците от Спирачния завод, както и от Краснопресненския районен комитет, и МК на партията осъдиха речта на Матвеев, квалифицираха действията му като фракционни. По време на генералната чистка на партийните редици в Промишлената академия се установи, че в партийната организация има заговорническа група от шестима души, които разпространяват десни опортюнистични възгледи, дискредитиращи партийната политика и дейността на ЦК. Партийното бюро на Промишлената академия разследва фракционната борба на десните елементи и не показа очакваното примирение спрямо тях!. Районният партиен комитет на Бауманския областен комитет на партията и Контролната Комисия след внимателно проучване на въпроса прие мерки за ликвидиране на дясната група в партийната организация на Индустриалната академия и за преодоляване на политическите грешки, допуснати от партийното бюро. В началото на ноември 1929 г., на събранието на партийните активисти от Бауманския райком – се одобри решението на окръжния комитет на партията да се заостри вниманието на всички партийни организации към факта, че „работата в Индустриалната академия трябва да привлече и мобилизира вниманието на целия актив на партийната организация в областта, като ярък пример за антипартийна работа от десните фракционери“. В редица заводи в Москва, дясното крило разпространява листовки, в които бяха подложени на неоснователна критика политиката на партията, бяха направени искания за промяна в състава на ръководните органи на партията. Особена активност в разпространението на идеологията и политиката на десните опортюнисти беше осъществена от студенти и последователи на Бухарин. На 13 октомври 1929 г. на вечерното събрание в Самарския селскостопански институт говори Слепков. Той твърди, че политическата програма, очертана от Бухарин в книгата „Пътят към социализма и Работническо-селски съюз“, в статията „Бележки на икономиста“, в доклада „Политическото завещание на Ленин“, е единствената правилна лилия. „Аз принадлежа към онези… заявява А  Слепков, „когото вестниците причисляват към десните опортюнисти“. През октомври 1929 г. в Казан на събрание на партийните активисти от Татарския комунистически университет  и в Саратов на среща на комунистите от Държавния университет – Зайцев, също като Слепков клевети Централния комитет, с всички средства защитава групата на Бухарин и нейното опортюнистично крило. Десните опортюнистични лидери направиха нов опит да защитят своите възгледи в навечерието на ноември (1929 г.) на пленума на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките, който трябваше да разгледа контролните цифри за развитието на националната икономика на страната през 1929/30 г. Докладчици по този въпрос бяха одобрени членовете на Политбюро Риков, Кржижановски и Куйбишев. Проблемите на националния стопански план бяха отразени в доклада на Риков. Въпреки това той изпълняваше указанията на Политбюро и в  своите тези той свежда цялата материя до чисто икономически въпроси. Политбюро на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките, след като прочете тезите на Риков, ги призна за незадоволителни и предложи да се въведат допълнения и промени  в съответствие с изказаните мнения на събранието от 20 октомври 1929 г. По-специално, беше предложено в тезите да се даде подробна политическа характеристика на резултатите от изпълнението на националния икономически план за първата година от петилетката, като се потвърждава правилността на генералната линия на партията и непоследователността на дясната опортюнистична позиция. Риков отказа да преработи резюмето. Политбюро инструктира Куйбишев и Кржижановски да внесат в тезисите и доклада разясненията за политическия характер на „изострянето на борбата срещу  десния уклон и примиренчеството“. Във връзка с новите фракционни действия на десните уклонисти, партийните организации в страната започнаха да разобличават  антипартийната борба, поставиха пред ЦК въпросът за приемане на по-строги мерки срещу тях. Делегатите на Краснопресненската районна партийна конференция, проведена през септември 1929 г., в приетото си решение посочиха, че „групата на десните опортюнисти водена от Бухарин, упорито налагат своите  антипартийни възгледи, продължават да атакуват партията на Ленин“. Всичко това показва, заявиха делегатите, че десните нарушават партийната дисциплина и Устава във висшите органи. Конференцията призова за приемане по отношение на десните уклонисти, на по-решителни партийни мерки. Събранието на активистите в Минската партийна организация призна, че „дясната опозиция на Бухарин, въпреки сериозните и повтарящи се предупреждения от партията, и въпреки, че животът  опроверга всички дясно-капитулантски  изявления по основните проблеми на нашата политиката, не само не ги изостави, а напротив, продължава да настоява да се повторят  всичките им грешки и се стреми да организира десните групи в редиците на партията“. Дейците се изказаха в полза на ЦК на партията за необходимите мерки за прекратяване на фракционната борба от десните опозиционери. Саратовският партиен комитет в решението си по доклада посочи, че „речите на Зайцев, Слепков, Айхен–Валд, Марецки, Цайтлин, Матвеев  са незадоволителни и предлага да се въведат допълнения и промени в съответствие с изразените мнения. Те атакуват генералната линия на партията, което е свидетелство, че десните опортюнисти не само не признаха грешките си, както изискваше Априлският пленум на ЦК, но започнаха да провеждат фракционна борба в партията и с това нагло нарушиха решенията на този пленум”. Комунистическите събрания се провеждаха във фабриките и заводите, и навсякъде новите фракционни действия на десните водачи и техните привърженици предизвикваха възмущението на партийните маси. Комунистите подчертаваха, че виждайки провала на тяхната политическа платформа, която е опровергана от цялата практика по социалистическото изграждане, десните започват да прибягват до много остри форми на борба, за дискриминация на партийната политика, чрез разпространяване на листовки с призиви за промяна в политиката на партията и ръководството на ЦК.  Като осъдиха действията на десницата, комунистите бяха за приемане на такива мерки, които не биха позволили да се внася дезорганизация в партийните редици и да се пречи на социалистическо строителство. Централният комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките взе следното решение на Априлския (1929 г.) съвместен пленум на ЦК и Централната контролна комисия че „изобличаването на десния уклон в практическата работата трябва да бъде необходима част от борбата срещу опортюнизма в партията“, да се  засили борбата срещу изкривяванията на класовата политика и примиренческото отношение към проявите на десен опортюнизъм в практиката. При проверка в Астрахан, Саратов, Вологда, Владивосток, Смоленск  на партийните комитети се разкриха извращенията на политическата линия на партията. Окръжните партийни комитети на Астрахан и Владивосток не успяха да изтласкат частния капитал от риболова в индустрията. В резултат на това делът на частните предприемачи при приготвянето на риба, например, в Астрахан, не само не намаля, но се увеличи значително, поради използваните от частните търговци на преференциални условия за получаване на кредити. Всичко това беше следствие от изкривяването на класовия подход от планово-икономическите органи, което доведе до укрепване на икономическите позиции на капиталистическите елементи. Подобни факти се случиха и в областта на Владивосток. Партийните комитети на тези окръзи обаче показаха политическо късогледство и не дадоха подобаващ отпор на десните опортюнистични действия, които допринесоха за всестранното развитие на капиталистическите елементи. Централният комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките в последващо обръщение от 27 май 1929 г. „Относно ситуацията в Астраханската партийна организация“ призна за наличието в партийната организация  „не само на елементи пряко морално разложени, но и такива които провеждат  грешно политическата линия по практическите въпроси на икономическото изграждане“. Централният комитет поиска от Астраханския и Владивостокския  районни комитети на партията стриктно да провеждат в живота  ленинската генерална линия и, както беше отбелязано в резолюцията „За състоянието и работата на Владивостокската организация”, посочи като приоритетна задача „Осигуряването на действителната боеспособност на организацията в борбата с проявите в практиката на десния уклон и примиренческото отношение към него и преминаване към по-решително развитие на работата по социалистическото изграждане”. Голяма победа в борбата срещу десните опортюнисти постигнаха комунистите от Московската партийна организация. С помощта на ЦК те преодоляха опортюнистичните колебания в ръководството на МС и последователно проведоха Ленинската генерална линия в региона по индустриализацията. Малко след уволнението на Угланов, Секретарят и Бюрото на Московския комитет приеха указ за капитално строителство, който прие за напълно неоснователно приетото по-рано намаляване на програмата за капитално строителство с 18 милиона рубли, като „изключително вредно за редица отрасли на московската промишленост (металообработваща, текстилна, химическа и др.)”.  По програмата за капитално строителство за 1928/29 г., Московският комитет реши, че са необходими 56,4% от общия брой на инвестициите в развитието на индустрията, за производството на средства за производство, 32,8% – за изграждането на нови фабрики и заводи срещу 13,6% предвидени за тези цели през 1927/28 г.  Във връзка с борбата на десните опортюнисти срещу политиката на партията в селото, ЦК насочи вниманието на местните партийни организации към необходимостта от стриктно провеждане  на класовия подход, при провеждането на активната борба срещу кулашките, капиталистически прояви на десния уклон в практическата работа. Сериозни извращения в провеждането на класовия подход, бяха открити в Самарската партийна организация, които възпрепятстваха развитието на колективните стопанства. Както показа проверката, има множество факти за даване на заеми на кулаци, предназначени за подпомагане на бедните и средните селски домакинства, безплатно отдаване под наем на земи от държавния фонд и др. Чрез притежаването на съвременни селскостопански машини, кулаците засилват експлоатацията на трудещите се селяни. Под предлог, че подкрепят колективизацията, кулаците се присъединиха към колхозите, като започнаха да ги унищожават отвътре, дискредитирайки по този начин колективното движение. ЦК в Указ от 30 април 1929 г. „За работата на Самарската партийна организация“ нареди на окръжния комитет на партията да разгърне по-енергична борба срещу кулака, да не се допуска кредитиране на икономиката му, за прочистване на колхозите от кулашки елементи, да се фокусира върху развитието на колективните стопанства. Дясната и опортюнистична практика при извършване  на класовата политика в провинцията получи някакво разпространение в селскостопанските власти на Беларус. На състоялия се през октомври 1929 г. пленум на Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус беше подложена на остра критика  работата на народния комисар по земеделието на БССР Пришчепов. Оглавявайки земеделските органи на републиката, той на практика следваше дясната опортюнистична линия. Под претекст, че трябва да се вземат предвид характеристиките на републиката активно провежда капиталистическата система в селското стопанство, създават се условия за развитието и укрепването на кулашките стопанства, за които са похарчени значителни суми, предназначени за социалистическото изграждане на селското стопанство. Такава линия, според пленума на ЦК на комунистическата партия на Беларус, не отговаряше на политическия курс на партията. Пленумът осъди проявите на десен уклон в дейността на Народния комисариат на земеделието на републиката и Пришчепов е освободен от Комисарски задължения. Независимо от това, че всички партийни организации в страната активно подкрепяха и провеждаха Ленинската генерална линия за социалистическото изграждане на селското стопанство в икономиката, а също така участваха в борбата срещу десницата, в практическата работа на някои партийни комитети имаше прояви на десен уклон. Такива отклонения от генералната линия на партията допуснаха ръководствата на Вологда, Смоленск и някои други партийни организации. При изследване на Вологодски окръг например, беше установено, че ръководството на партията, признавайки на думи борбата с десния уклон, на дела в редица случаи провеждаше явно опортюнистична политика. В Областта е извършена незадоволителна работа по организирането на бедните и средните селски маси за борба с кулака. Дори политическият терор на кулаците беше квалифициран като хулиганство и юмручен натиск върху обикновените съветски и кооперативни органи, те ги разглеждат като здрави професионалисти в процеса на въвличане на „проспериращите“ в съветската и кооперативната икономика. Извращаването на класовата линия в практическата  работа на съветските и икономически организации в областите ( като ниското данъчно облагане и кредитиране на кулаците при изграждането на чифлици и силози) допринесе за укрепването на кулашките стопанства, чийто брой през последните три години се е увеличил с два пъти. „Благодарение на такава очевидно грешна политика и практиката за провеждането на работата на село, беше посочено в резолюцията на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките „За статута и работата на Вологодската партийна организация“, успя кулакът, въпреки  общите икономически и политически успехи на Съветския съюз. Централният комитет призна работата на Вологодската партийна организация за незадоволителна, а практиката на партийното ръководство квалифицира като проява на десен уклон. Районът беше помолен да проведе предсрочни избори на всички партийни органи и да свика извънредна областна партийна конференция, енергично да разгърне  самокритиката и да мобилизира  „цялата организация за решителна борба срещу специфичните прояви на десния уклон и примиренческото отношение към него“. Решителните мерки, взети от Централния комитет и подкрепен от комунистите, направи възможно премахването на изкривяването на политическата линия на партията и проявите на десния уклон в практическата работа на местните партийни организации. Във връзка с новите фракционни действия на десните опортюнисти, които грубо нарушиха партийната резолюция на Централния комитет на партията, който заседава през ноември 1929 г. на редовно пленарно заседание, беше принуден специално да разгледа въпроса за групата на Бухарин. По това време вече се изясни за политическия фалит на дясното крило в партията. Резултатите от изпълнението на плана за първата година от петгодишния план свидетелстваше за бързия растеж на социалистическата индустрия, за укрепването на социалистическото изграждане на селското стопанство в икономиката, за активното изтласкване на капиталистическите елементи от всички сектори на икономиката. Страната вървеше уверено по пътя към социализма. Пленумът на ЦК с ентусиазъм отбеляза: „Бурният по-нататъшен растеж на социалистическите форми на икономиката, нарастването на техния дял в националната икономика, засили  тяхното влияние върху индивидуалното селско стопанство, изразено в стихийното желание на бедните и средните селски маси на селячеството към колективните форми на селско стопанство – всичко това показа, че решаващият успех на политиката за настъпление на социализма срещу капиталистическите елементи е правилна, че каузата за изграждане на социализма в страната на пролетарската диктатура може да се осъществи в исторически кратки срокове”​.

  Виждайки провала на техните пророчества и провала на обвиненията срещу партията, лидерите на десницата Бухарин, Риков, Томски се обърна към членовете на ЦК с официална декларация, в която признаха безспорните успехи на партията в социалистическото строителство. В декларацията си посочиха, че изминалата година може да се счита за повратна, тъй като безпрецедентните нива на капиталното строителство, доведе ролята на индустрията да се  увеличи, колхозното движение придоби масов характер, плановете мобилизираха широките маси от трудещите се. Декларирайки за „премахване на различията“ с мнозинството от Централния комитет, Бухарин, Риков и Томски се опитаха едновременно с това да замажат основния характер на вътрешно партийната борба, не дадоха политическа оценка на позицията си. Освен това в декларацията им се твърди, че те уж се противопоставили на предприетите темпове за индустриализация, разширяването на строителството на колхозите и държавните селски стопанства, против политиката на решително изтласкване на кулака и др.,  сякаш ставаше дума само за методите за осъществяване на общата партийна линия. „Ние вярваме“, се казва в декларацията, „че предвид плановете, които бяхме направили на Априлския пленум за методите на провеждане  генералната линия на партията, бихме могли да постигнем желаните резултати с по-малко болезнени начини. Въпреки това, обобщавайки резултатите от изминалата година, ние заявяваме, че пропуските се дължат на добре известното грешно подценяване на онези мощни лостове за влияние върху селото, които в крайна сметка започнаха да се припокриват с отрицателните аспекти на спешните мерки“ . По-нататък от признанието за „известното погрешно подценяване“ десните не отидоха. Изявлението съдържа голям брой резерви по чувствителните въпроси на политическите разногласия с партията, опита се да  докаже, че са били уж неразбрани и че като цяло са инсценирани от „непълната позиция на партията и нейните органи за управление“. Лидерите на десницата се направиха, че нищо сериозно не се случило, че няма политически разногласия и остра борба. Те  се опитаха да сведат целия въпрос до въпроса за спешността на мерките. Но това беше маневра с неподходящи средства, които партията знаеше, че две години десницата се бори срещу нейния политически курс. Следователно твърденията им, че споделят общата линия и не я защитаваха, прозвуча фалшиво, безпринципно, демагогски, което свидетелстваше, че десницата няма да сложи оръжието. В декларацията се мълчи за изнесените тогава обвинения срещу партията във „военно-феодална експлоатация на селячеството“,  за насаждане на бюрокрация в партията, за разпадането на Коминтерна, разединението между работническата класа и селячеството, деградацията на селското стопанство и др. За участниците в Пленума на ЦК беше ясно: в стремежа си да се заобиколят тези въпроси десните продължават да подкрепят хвърлените преди това обвинения срещу партията. Това отношение към техните политически грешки, които бяха осъдени от партията, свидетелства за безскрупулност на лидерите на десния уклон, относно желанието им да си оставят  възможност за усложняване на ситуацията в държавата да говорят отново на политическата арена и да продължат борба си срещу партията. Членовете на Централния комитет А  А  Андреев, А  С  Бубнов, Я  Б  Гамарник, С  М  Киров, С  В  Косиор, A П Микоян, Г  К  Орджоникидзе, И  В  Сталин, М  Ф  Шкпрятов, Е  М  Ярославски и други се изказаха по декларацията на групата на Бухарин. В словото си И В   Сталин посочи, че изявлението на Бухарин, Риков, Томски е резултат от отстъплението на лидерите на десния уклон. Той каза: „Но това означава ли, че те са престанали да бъдат десни уклонисти, че са се отказали от борбата срещу Централния комитет, от борбата срещу партийната линия? Не, не означава. Това отстъпление правят за за да се подготви почвата за нова атака срещу Централния комитет. В това е същността и политическия смисъл на документа… Те се оттеглят от старата си фракционна платформа защото тя е сломена от живота и вече не е годна за битка срещу партията, за борба срещу нейния ЦК! Наистина ли е възможно, каза Г  К  Орджоникидзе, в изказването си пред Централния комитет, след като в продължение на почти две години Бухарин, Риков, Томски и други техни съмишленици по въпросите на темпото за развитие на индустрията, за  изграждането на селското стопанство, за поставянето и на социалистически релси, когато имаше дълбоки разделения по тези въпроси, без да се каже директно и честно, кой се оказа прав и кой крив“.  Десните опортюнисти през 1928 и 1929 г. водеха ожесточена борба срещу ленинската генерална линия, подчерта А  С  Бубнов, „и след всичко това същите тези хора изказват нелепо, фалшиво, небрежно, лицемерно твърдение, в което няма буквално нищо за това.  „ Не за първи път имаме в редиците на нашата партия такова хлъзгаво, змийско кълбо на противопоставянето“,— отбелязва Я  Б  Гамарник. Дори привърженикът на десните в борбата им в Московската партийна организация, Михайлов окачестви техните изявления като: „Документът, който Риков обяви, е половинчат. Мисля, че най-доброто нещо, което Риков, Бухарин и Томски могат да направят е да се отрекат от тази грешна линия, която имаха… мисля, че тяхната позиция е неправилна и няма да има полза от нея ”. След като обсъди декларацията на Бухарин, Риков и Томски, пленумът на Централния комитет реши да приеме специа�