Трудовете на В.И. Ленин бяха и остават класически инструмент за комунистите, водещи борба за социалистическо бъдеще на своите страни и на планетата. Особено ценни са указанията, дадени от Ленин в труда му „Левичарството – детска болест на комунизма”. В навечерието на 1. Май ще бъде полезно да припомним откъси от раздел VІ „Трябва ли революционерите да работят в реакционните профсъюзи?”
Ние можем (и трябва) да започнем да градим социализма не от фантастичен и не от специално създаден от нас човешки материал, а от онзи, който ни е оставен като наследство от капитализма…
Профсъюзите бяха гигантски прогрес на работническата класа в началото на развитието на капитализма като преход от разпокъсаността и безпомощността на работниците към наченки на класово обединение. Когато започва да израства висшата форма на класово обединение на пролетариите – революционната партия на пролетариата (която няма да заслужава своето име докато не се научи да свързва в едно цяло, в нещо неразделно водачите с класата и масите), тогава професионалните съюзи неминуемо започнаха да проявяват известни реакционни черти, известна цехова ограниченост, известна склонност към аполитичност, известна закостенялост и т.н. Но никъде по света развитието на пролетариата не е вървяло и не е могло да върви другояче, освен чрез профсъюзите, чрез взаимодействието им с партията на работническата класа…
Известна „реакционност” на профсъюзите в посочения смисъл е неизбежна при диктатурата на пролетариата. Неразбирането на това е пълно неразбиране на основните условия на прехода от капитализма към социализма. Да се боим от тази „реакционност”, да се опитваме да минем без нея, да я прескочим е най-голямата глупост, защото това значи да се боим от онази роля на пролетарския авангард, която се състои в обучаване, просвещаване, възпитаване и въвличане в новия живот на най-изостаналите слоеве и маси на работническата класа и селяните. От друга страна, да се отлага осъществяването на диктатурата на пролетариата до онова време, когато няма да остане нито един професионално ограничен работник с цехови и трейдюнионистки предразсъдъци, би било още по-голяма грешка. Изкуството на политика (и правилното разбиране от комуниста на своите задачи) се състои именно в това, да се определят условията и момента, когато авангардът на пролетариата може успешно да вземе властта, когато той ще съумее и след това да получи достатъчно подкрепа от достатъчно широки слоеве на работническата класа и непролетарските трудещи се маси…
… Ние водим борбата с „работническата аристокрация” от името на работническата маса и за привличане на последната на наша страна; борбата с опортюнистичните и социалшовинистичните водачи ние водим за привличането на работническата класа на наша страна. Би било глупаво да се забравя тази най-елементарна и очевидна истина. Именно такава глупост вършат „левите” германски комунисти, които от реакционността и контрареволюционността на върхушката на профсъюзите правят заключение, че … трябва да се напускат професионалните съюзи!трябва да се откажем от работата в тях!! Трябва да се създадат нови, и з м и с л е н и форми на работническа организация!! Това е такава непростима глупост, която е равносилна на най-голямата услуга, оказвана на буржоазията от страна на комунистите… Да не работим в реакционните профсъюзи – това значи да оставим недостатъчно развитите или изостаналите работнически маси под влиянието на реакционните водачи, на агентите на буржоазията, на работническите аристократи или „обуржоазилите се работници”…
За да можем да помогнем на „масата” и да спечелим симпатиите, съчувствието, подкрепата на „масата”, трябва да не се боим от трудностите… Трябва да умеем да правим всякакви жертви, да преодоляваме и най-големите препятствия, за да пропагандираме и агитираме системно, упорито, настойчиво и търпеливо точно в тези учреждения, дружества и съюзи, макар и да са най-реакционни, където има пролетарска или полупролетарска маса…
Няма съмнение, че господа „вождовете” на опортюнизма ще прибягнат до всевъзможните мошеничества на буржоазната дипломация, до помощта на буржоазните правителства, поповете, полицията и съдилищата, за да не допуснат комунистите в профсъюзите, да ги изтласкат по всякакъв начин оттам, да направят тяхната работа в профсъюзите колкото се може по-неприятна, да ги оскърбяват, да насъскват срещу тях, да ги преследват. Трябва да умеем да се противопоставим на всичко това, да бъдем готови на всички и всякакви жертви, даже – в случай на необходимост – да прибегнем до всевъзможни уловки, хитрости, нелегални похвати, премълчавания, скриване на истината, само и само да проникнем в профсъюзите, да останем в тях, да вършим в тях на всяка цена комунистическа работа. При царизма преди 1905 г. ние нямахме никакви „легални възможности”, но когато Зубатов от тайната полиция устройваше черносотнически работнически събрания и работнически дружества за ловене на революционерите и за борба с тях, ние изпращахме на тези събрания и в тези дружества членове на нашата партия (аз лично помня между тях др. Бабушкин, виден питерски работник, разстрелян от царските генерали през 1906 г.), които установяваха връзка с масите, ловко водеха своята агитация и изтръгваха работниците от влиянието на зубатовци. Разбира се, в Западна Европа, която е особено просмукана от закоренели легалистични, конституционни, буржоазнодемократични предразсъдъци, е по-трудно да се извърши такова нещо. Но то трябва да се извърши и да се върши системно.
Изпълнителният комитет на ІІІ интернационал по лично мое мнение трябва да осъди открито и да предложи на следващия конгрес на Коминтерна да осъди … изобщо политиката на неучастие в реакционните профсъюзи.
РД
