За възпитанието на младите другари е много полезно да се повтаря така наречените „известни истини“. Едно от тези неща е националният въпрос и положението на националностите в царска Русия в края на Първата световна война.
Царска Русия е наречена от Ленин „затвор на народите“. Това показа с цялата си пълнота и яснота живота на многобройните националности на „руската държава“. При автокрацията, под властта на земевладелците и капиталистите всички работници в страната се оказаха в трудни условия. Но особено непоносимо беше положението на работниците от неруски националности или, както ги наричаха презрително тогава, „чужденци“. Икономическата експлоатация на неруските народи беше утежнена от бруталното национално потисничество. Дори тези жалки права, на които се радваха руските работници, бяха безкрайно ограничени за потиснатите националности. Хищническа икономическа експлоатация, политическо беззаконие, административна тирания и културно потисничество – ето какво донесе автокрацията на поробените народи.
Известно е, че политиката на руските царе е с подчертан завоевателен характер. Нека си припомним накратко същността му. През 16–17в. Руският царизъм провежда широки военни кампании на Изток. Необходимо било да се задоволят интересите на най-големите земевладелци – боляри и благородници в нови земи и нови крепостни, интересите на руските търговци в стоки, пазари за продажба и удобни търговски пътища. Царизмът завзема земите на Средно и Долно Поволжие, завладява Сибир и достига бреговете на Тихия океан. Царските войски нахлуват в степите на левобережна Украйна.
Икономическите интереси на руското дворянство, търговския и нововъзникващия индустриален капитал са още по-силно изразени във военните планове на Петър I. Петър се стреми да завладее бреговете на Балтийско, Черно и Каспийско море, за да предостави на земевладелците нови добри земи, пристанища и достъп до морска търговия с други страни. По това време Русия завладява области от днешна Естония, част от Латвия и Финландия и кавказкото крайбрежие на Каспийско море. При Екатерина II Русия анексира северното крайбрежие на Черно море, Крим, десния бряг на Украйна, Беларус, Литва и Курландия. Цар Александър I отнема Финландия от шведите и Бесарабия от турците. След войната с Наполеон Русия получава част от Полша с Варшава, утвърждава се в Грузия и започва дълга война за поробване на планинските народи от Кавказ. Войната за завладяването на Кавказ продължава през царуването на Николай I и завършва при Александър II. При него руският царизъм отнема регионите Амур и Усури от Китай и завладява огромни територии от Централна Азия. Последният цар, Николай II, продължава политиката на своите дядовци и се опитва да завземе и присъедини Манджурия и Корея към Русия, след което влиза в Първата световна война, преследвайки превземането на Константинопол и Проливите, Турска Армения, Северна Персия и Галиция. В своята кореспонденция царската бюрокрация вече нарича Манджурия „Жълта Русия“.
Всяка стъпка на руския царизъм, подобно на колониалните завоевания на буржоазните европейски правителства, е съпроводена с огън, кръв и насилие. Но за разлика от английската или френската буржоазия, които следват пътя на външните завоевания, придобиват колонии за себе си в Африка и на Изток и не ги включват в метрополията, руският военно-феодален империализъм завзема съседни земи и държави, присъединява ги към себе си, превръщайки ги в свои вътрешни колонии. Подобно на английското правителство, царска Русия не спира до пълното унищожаване и депортиране на завоюваните региони в случай на съпротива. Така завладяването на Кавказ е съпроводено с превръщането на десетки цветущи планински села в руини и пепелища. Руските власти изсичат гори, изравняват селата със земята, опожаряват и потъпкват посевите, крадат имуществото на горските жители, включително домакинските съдове-за какво?
Правителството разпределя земите, отнети от „местните жители“, на руски дворяни, офицери, земевладелци и кулаци. Ограбено и лишено от земя, част от местното население е целенасочено обречено на изчезване, а другата част е превърнато в роби на руските земевладелци. Огромни и най-ценни земи в Кавказ, Крим, Украйна и Централна Азия са конфискувани от хазната и стават собственост на царското семейство. Прилагането на такива „поземлени реформи“ навсякъде е придружено от установяването на крепостничество. Петър I го въвежда в Балтийския регион, Екатерина II в Украйна, а Николай I го засилва в Кавказ.
Редът на завладяването е нормален. Следвайки царските войски, руските земевладелци, производители и търговци се втурват в завладените региони. Превзетите национални региони са наводнени с руски войници, жандармеристи и чиновници. Православните свещеници веднага се втурват там, за да благословят военния грабеж и духовно да подчинят туземците на руския цар. Отначало в завладените райони се разиграват военни насилия и грабежи. След това, когато царските генерали и полковници са ограбили каквото могат, в анексираните райони военният грабеж е заменен от още по-тежък икономически гнет. Анексираните покрайнини на Русия постепенно се превръщат в типични колонии на капитализма, превръщайки се в основни доставчици на суровини и гориво за развиващата се индустрия на Русия. Украйна ѝ даде донецки въглища, Кривой рог руда, хляб, Кавказ ѝ даде нефт и зърно, Средна Азия – памук, вълна, хляб и т.н.
За да се поробят по-добре местните народи, в превзетите райони са построени не само крепости, земевладелски имоти и фабрики. Руското правителство с особено усърдие строи там „Божии“ църкви и държавни кръчми. В царските кръчми на местното население се дава водка за пиене, а в църквите свещениците работят за въвеждане на принципите на православието и автокрацията в съзнанието на чужденците. В същото време новите църкви са инструмент за допълнително ограбване на народните работници. Чужденците са приучени към православието чрез глоби за непосещение на молитвени служби или изповед, за непознаване на молитвите, неспазване на ритуали и т.н. Не е тайна, че мюсюлманските народи на Русия страдат от жестоко църковно потисничество от руската държава повече от 350 години. Религиозно преследване, затваряне и разрушаване на джамии, принудително преместване на мюсюлмански деца в руски енорийски училища.
Русификацията на завладените национални региони се извършва и чрез забрана на родния език. През 1906 г. така наречения „Правилник от 31 март 1906 г.“ [1]. В тях царското правителство изтъква необходимостта от укрепване на „любовта към общото отечество” у поробените народи, за което се въвежда задължително преподаване на руски език във всички училища за чужденци [2]. Това било необходимо нещо, но на практика в руските държавни училища руският език не се изучавал като един от основните предмети наред с родния език и преподаването на национални езици е напълно забранено. Известно е, че в Полша след въстанието от 1863 г. всички национални университети и гимназии са затворени и заменени с руски училища. Било забранено да се говори на полски на обществени места, по улиците, в институции и т.н. В началото на 2000 г. трябваше да говоря с една възрастна полякиня. Тя каза, наред с други неща, че „…в Бялисток моите деца и баба ми бяха бити от руски войници, защото говорят полски“ [3]. Независимо дали възрастната жена казваше истината за дядовците си или не, такива зверства наистина са се случвали в Полша. И хората помнят такива факти. Невъзможно е да се премахнат националните оплаквания и недоверието при капитализма. Само социализмът ни позволява бързо да излекуваме стари национални рани и да възстановим приятелството и взаимното доверие между нашите народи.
В Украйна самата дума „Украйна“ беше смятана за бунтовна и заменена с името „Малка Русия“. Царското правителство забранява печатането на книги и вестници на украински език. Преподаването на роден език или преподаването на него било забранено дори в частните училища. Било забранено да се говори на украински в публични речи. Украинският народ се оказа още по-откъснат от образованието.
Резултатите от такова потисничество имат опустошителен ефект върху културата на украинския народ. Преди да се присъедини към Русия, Украйна стои над Велика Русия по отношение на масовата култура. До края на 19 век в украинските губернии процентът на неграмотните е настигнал провинциите на царска Русия.
Царизмът извършва безпощадна русификация с помощта на държавния апарат, армията и православната църква. Фактът, че повечето от поробените народи са били културно изостанали, само улеснява тази задача. Но дори когато руският империализъм се сблъсква с националности, чието икономическо и културно ниво не е по-ниско, а понякога и по-високо от великорусите (поляци, финландци, естонци, латвийци, отчасти грузинци, арменци, украинци и др.), русификацията се извършва с цялата си ярост и непримиримост. С превземането на Финландия царизмът обещава да запази класовото самоуправление, на което финландците се радват в Швеция. Но постепенно руското правителство премахва тази автономия, правейки финландците равни в липсата на права с останалата част от страната. Дори слабата реформа на местното управление – създаването на земства и градски съвети – не се разпростира в Полша. Полша също не получава съдебен процес. За поляците остават в сила всички видове ограничения в държавната служба и армията. Евреите са били подложени на особено жестоко потисничество. Някои концесии се дават само на богати евреи – капиталисти, търговци, а също и на хора с висше образование.
Местното национално население е подложено на най-безсрамен грабеж от страна на царските власти. Системата на подкупите, която е широко разпространена в царска Русия като цяло, взима невероятни размери в националните покрайнини. Облаци от ненаситни чиновници, като скакалци, изяждат напълно работниците от потиснатите националности. В Туркестан в резултат на руската колонизация данъците върху местното население се увеличават 3-4 пъти, а в някои случаи са увеличени 10-15 пъти. Населението измирало. И така, близо до Нукус, преди пристигането на руските колонизатори, е имало 40-50 села и 1000 домакинства. След 20 години колонизация са останали 36 села и 817 домакинства, от които 225 празни. Кървав ужас се разиграва в царските колонии на Туркестан. Имало безмилостни репресии срещу узбеки, киргизи и казахи за най-малкия опит за възмущение от тяхна страна. Цели села са изгорени до основи заради едно-единствено тяло на убит руснак, намерено наблизо. В заповедта на руския офицер, умиротворил през 1910 г. въстанието в Катта-Курган, директно се казва: „…една подметка на руски войник е по-ценна от хиляда глави… на сарти” [4] (узбеки).
През май 1898 г. избухва въстание сред узбеките от Ферганската област под ръководството на популярния молла Дукчи Ишан. Местните жители нападат казармите на войниците в Андижан и убиват 19 войници. Царските войски успяват бързо да потушат въстанието. Убити са стотици узбеки, дори и тези, които не са участвали във въстанието. Войските изравняват със земята всички села, в които живеят участниците и ръководителите на въстанието. На тяхно място са построени руски селища. За компенсиране на загубите, които възлизат на 130 000 рубли, имуществото не само на осъдените, но и на техните роднини е продадено на търг. 18 души са обесени, 362 са осъдени на тежък труд от 4 до 20 години.
Трудещите се маси на Туркестан са изплашени. Всеки чиновник или полицай се чувствал като пълен господар над „диваците“. Царското правителство и църквата съветват руското население да не смята чужденците за хора.
Основната (но не единствената) причина за въстанията в Туркестан е прогонването на местните селяни от земята. По това време особено се ускорява завземането на земи в южната част на Семиреченск, в североизточната част на района на Сердаря и в други райони на Казахстан и Киргизстан. На тези земи са създадени нови селища и чифлици на кулаци, имения на царски служители и генерали, разширени са владенията на киргизките манапи и казахските феодали. Киргизките и казахските маси са прогонени в безплодни планини и пустини, където са обречени на бавно изчезване.
С други думи, руското правителство, предотвратявайки селска война в собствената си страна, се опитва да задоволи исканията за земя на своите най-проспериращи селяни за сметка на потиснатите народи. Най-голямата и най-добра част от завладените земи е дадена на благородниците и земевладелците, големи площи от нови земи са дадени за експлоатация и грабеж на руски селски кулаци и казаци като плащане за „утвърждаването на Русия“ и потушаването на националните вълнения в покрайнините. От руските селяни и казаци, преселени в покрайнините, царизмът създава за себе си не толкова граничен кордон, колкото опора в борбата срещу местното национално население.
Руският земевладелски елит, заедно с военните, подклажда антисемитизъм, организира еврейски погроми в Украйна, арменско-тюркско клане в Закавказието и др. Царското правителство насърчава етническите борби. Погромите и кланетата често са организирани от самата полиция. Настройвайки националностите една срещу друга, царизмът укрепва своето господство над работниците от потиснатите нации, укрепва позициите си в борбата срещу великоруския пролетариат и селячеството, предотвратява възможността за обединяване на работниците от националните покрайнини с руската работническа класа и бедното селячество в единен международен фронт на всички потиснати срещу руското самодържавие. Политиката на царизма сред поробените народи се изразява със стария лозунг на римските робовладелци: divide et impera („Разделяй и владей“). За целта цялото население на Руската империя е рязко разделено на два лагера. От една страна великорусите, на които им се внушавало, че са привилегирована великодържавна нация. От друга страна има зависими, обезправени народи. Обер-прокурорът на Синода Самарин, едър земевладелец и един от видните монархисти, открито пише в Новое время:
„Ние, по Божията милост, руският народ, притежателят на велика, малка и бяла Русия, приемаме това владение като изключителна Божия милост, която сме длъжни да ценим и сме призвани да пазим… Без видима причина да споделяме царските права, които сме придобили от покорените народи – какво е разумното в това?.. Напротив, това е върхът на политическото слабоумие… Самата природа е издигнала руската раса сред много други като най-силна и най-надарена. Самата история е доказала неравенството на малките племена от нас” [5].
Руският великодържавен шовинизъм намира отражение в политическите програми на черносотниците и националистите. Програмата на Черните сотници гласи:
„Руският народ, събирачът на руската земя… има първостепенно значение в държавния живот… Всички държавни институции са обединени в желанието да запазят величието на Русия и преференциалните права на руския народ, но на строгите принципи на законността, така че многобройните чужденци, живеещи в нашето отечество, да считат за чест и благословия да принадлежат към Руската империя и да не бъдат обременени от своята зависимост“ [6].
Потисничеството на колониите и великоруският шовинизъм са в полза на така наречените „умерени“ – индустриалната буржоазия, особено капиталистите от леката промишленост и капиталистическите земевладелци. Тези групи имат остра нужда от голям вътрешен пазар във вътрешните колонии и евтини суровини оттам. Капиталистите се стремят да постигнат целите си, като направят някои отстъпки от буржоазията на потиснатите националности. Но буржоазните партии не допускат никакво колебание по въпросите на единството на руската държава и по-нататъшното завладяване на чужди земи. Лозунгът „един и неделим“ е общ за целия буржоазен лагер. Буржоазията има капитал, който изисква колонии и външни пазари, но нямала военна сила, с която да завладее всичко това. Автокрацията има такава власт. На тази основа хищническите стремежи, национализмът и шовинизмът на руските земевладелци и капиталисти напълно съвпадат.
Така наречените „социалисти“ на думи признават правото на самоопределение на потиснатите нации, но на практика защитават „единната и неделима“. По този начин социалистическите революционери не признават никакви права за държавно разделение на нациите, ограничават решаването на националния въпрос до областта на културата и езика. Националният въпрос е „решен“ още по-лошо от крайните националисти: полската ППС, Дашнакцутюн сред арменците, Бунд сред евреите. Те подкрепят разделението на работническата класа по националност. Буржоазните националисти свеждат националния въпрос до тесните нужди на собствената си националност, отразявайки възгледите на дребната буржоазия и изкривявайки международната пролетарска линия. Типичен израз на дребнобуржоазното желание за изолация е теорията за „културно-националната автономия“. Тази теория е представена от Австрийската социалдемокрация и е подкрепена от Бунд и меншевиките. Същността на тази „автономия“ е подмяна на болшевишкия лозунг за самоопределение на нациите, включително отцепване, с дребнобуржоазния националистически лозунг за организиране на специални общонационални национални съюзи, които да управляват образователните, културните и други въпроси на своята националност. Властта и средствата за производство остават в ръцете на буржоазията – „национална“ и ненационална. В същото време културно-националната автономия разбива единното класово движение на пролетариата на отделни национални потоци, като по този начин разпространява вредни идеи за взаимно недоверие и изолация на работниците от различните националности. В същото време културно-националната автономия е проповядване на междукласов мир и обединение на работници и капиталисти от една и съща националност.
Само болшевиките положиха всички усилия да предотвратят разцеплението между руския пролетариат и работниците от другите националности. Интересите на работническата класа налагаха обединяването на работниците от всички националности на дадена държава в единни пролетарски организации – политически, професионални, кооперативно-просветни и др.
Що се отнася до правото на потиснатите от царската монархия нации на самоопределение, т. е. да се отделят и образуват независима държава, комунистите бяха длъжни да защитават това право. Това се изискваше от каузата за свобода на самото великоруско население, което не е в състояние да създаде демократична държава, ако не бъде изтръгнат с корен черносотническият великоруски национализъм, поддържан от традицията на кървави репресии срещу националните движения и подхранван от всички партии на монархията и буржоазията.
Разбира се, преди първата империалистическа война буржоазните национално-освободителни движения не поставяха пряката задача да отделят своите нации от Русия. Въпреки това войната и очевидното поражение на руската армия пораждат силни сепаратистки тенденции сред буржоазните националистически групи. От една страна, чашата на националното търпение преля, а от друга се усещаше, че стените на „затвора на народите” се тресат и че с достатъчен натиск могат да се отърват от тях завинаги. В националните покрайнини започват вълнения, насочени срещу руския царизъм. През 1916 г. в Централна Азия това довежда до голямо въстание, което обхваща почти всички народи, населяващи степния регион (Казахстан) и Туркестан.
Рязко нараства активността на буржоазните националисти сред поляците, финландците и украинците. Разработват се националистически програми за действие, включително напускане на Русия. Националноосвободителните движения се възраждат сред литовците и народите на Закавказието. Общонационалните искания на народите стават изключително изострени, особено във връзка с обстоятелството, че буржоазията обяви империалистическата война за война уж в защита на слаби и малки нации.
Всъщност потиснатите националности служат като резерв за попълване на човешкия материал за действащите армии. Узбеки, буряти, дагестанци, татари и други са онези потъпкани роби на войната, които самата буржоазия с цинична откровеност нарече „пушечно месо“. Обявяването на империалистическото клане като „свещена война за освобождението на малките и слаби нации“ беше необходимо на буржоазията на воюващите страни, за да привлече подкрепата на потиснатите народи и населението на колониите и зависимите страни, за да подкопае авторитета на вражеската страна сред тях.
Всичко това, на фона на общото изостряне на империалистическите противоречия, засилва националноосвободителните движения. Тези движения се превръщат в сериозен политически, а на места дори революционен фактор. По този начин един от основните стълбове на царския режим – „единна и неделима Русия“ – по това време вече е силно разклатен от целия ход на военните действия, икономическата разруха и политическата криза в тила. Тези обстоятелства подготвят и улесняват успеха на революцията.
Изготвили: А. Файзалиев, Д. Куснутдинов.
Превод от МЛРД „Рабочий путь“ Милчо Александров
[1] „Кодекс от закони, циркуляри и справочна информация за общественото образование в преходния период.“ Москва, 1908, с. 155.
[2] Виж См. Диманщейн Минало и настояще. Животът на хората
