
На 5 май 2025 година се навършват 207 години от рождението на големия учен основател на I-я Комунистически Интернационал Карл Маркс. В тази връзка редакцията на в-к „Комунистическа правда“ публикува Предговора към българското издание „Към критиката на политическата икономия“ от Академик Евгени Матеев.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ НА „КЪМ КРИТИКАТА
НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ИКОНОМИЯ“
Първото издание на „Към критиката на политическата икономия“ излиза в Берлин през 1859. Сам Маркс гледа на тази публикация като на първа част от своя основен труд – „Капиталът“. Наистина в т. I на „Капиталът“, който излиза от печат осем години по-късно, съдържанието на „Към критиката“ към българското издание…“ е резюмирано. При това „множество пунктове, които там (т.е. в „Към критиката…“) бяха едва набелязани, получиха тук (т.е. в „Капиталът“) по-нататъшно развитие… и, обратно, някои положения, обработени там подробно, тук са набелязани само накратко“ (Маркс, Предговор към първото издание на т. I на „Капиталът“).
Именно в това обстоятелство, че в „Към критиката…“ се съдържа подробно
изложение на редица пунктове, които в „Капиталът“ са само резюмирани, се
състои самостоятелното значение на този труд.
Това се отнася преди всичко за фундамента на цялото по-нататъшно творчество на Маркс в икономическата наука – теорията на стойността.
През изминалия близо век и четвърт оттогава едва ли може да се намери публикация, отнасяща се до основните проблеми на икономическата наука, в която Марксовата теория за стойността да не е била предмет или на ожесточена атака, или на енергична защита. Самото това обстоятелство е вече достатъчно, за да стане ясно голямото значение на този труд, мястото, което той заема както в историята на икономическата мисъл, така и в системата на съвременната икономическа наука.
Постановката, която предшествениците на Маркс и в частност представителите на английската класическа политическа икономия даваха на проблема за стойността, се обуславяше от един съвсем емпиричен въпрос: от какво се определят количествените отношения (а следователно и цените), в които стоките – при едни вече развити капиталистически отношения – се разменят. „Изследванията на Рикардо – пише Маркс в настоящата книга – се ограничават изключително с величината на стойността (к. К.М.) и по отношение на нея той поне се догажда, че осъществяването на закона зависи от определени исторически предпоставки“ – става дума именно за развитите капиталистически отношения. Такъв е подходът към въпроса и при Бенжамин Франклин, който предшества Рикардо: „Работното време се представя у Франклин веднага икономически едностранчиво като мярка на стойностите. Превръщането на действителните продукти в разменни стойности се разбира от само себе си и за това въпросът е само да се намери мярка за величината на тяхната стойност“ (с. 60).
Поставяйки като непосредствен проблем количественото определение на разменните отношения при капитализма представителите на английската класическа политическа икономия се виждаха изправени пред една икономическа система, която се характеризира, в най-общата си форма като стоково производство – и разменните отношения при тази най-обща форма те се опитаха да пренесат направо и механически върху нейното по-нататъшно развитие, каквото представлява зрялата капиталистическа икономика. По този начин те не само не можаха да решат, но просто прескочиха основния проблем – да се изведат теоретически икономическите отношения ( и в това число, разбира се, и чисто количествените разменни отношения на стоките при капитализма) от общите закони на стоковото производство и по този начин да се разкрие обективната необходимост на историческия процес, при който стоковото производство се развива в капиталистическо стоково производство.
Най-релефно и остро изпъква сложността на проблема за отношенията между стоковото производство и капиталистическото производство в това противоречиво положение, в което се оказа Адам Смит. („Наистина Адам определя стойността на стоката със съдържащото се в нея работно време, но след това пренася действителността на това определение на стойността в до адамовите времена. С други думи, онова, което му се вижда правилно от гледна точка на простата стока*, става за него неясно, щом на нейно място се появяват по-висшите и по-сложни форми: капитал, наемен труд, поземлена рента и т.н. Той изразява това така, че стойността на стоките се е измервала със съдържащото се в тях работно време в paradise lost (загубеният рай) на бюргерството, когато хората още не си противостоели като капиталисти, наемни работници, поземлени собственици, арендатори, лихвари и т.н., а само като прости производители и обменители на стоки“.
Приведеното място от „Към критиката…“ представлява пример за дълбок и в същото време крайно синтетичен анализ на цяла една школа в икономическата наука. Превъзходната ирония, която се получава с назоваването на Смит по личното му име – Адам, и с отпращането към до адамовия рай, който митологическият Адам е загубил, изразява именно това обстоятелство, че противоречията на развитите капиталистически отношения, пред които тясната постановка на проблема за стойността изправя Адам Смит, го кара да търси спасение в изкуствени условия (липса на капитал и на поземлена частна собственост), които са надраснати от капитализма.
Тази остра критика, на която Маркс подлага Смит заради опита му да обясни капиталистическите отношения с „условия“, които са характерни за „изгубения рай“ на простостоковото производство, става в наши дни съвсем актуална поради един куриозен опит на такъв широко известен съвременен представител на американската икономическа мисъл като Самюелсън – опит да се атакува Маркс не иначе, а на основата на същото това препращане към изгубения рай. В неговия курс „Икономика“ (седем издания!) въпросът за рая е изнесен даже в заглавието1, с което започва критиката срещу Марксовата теория на стойността: „Трудовата теория за стойността в Едем преди намаляващия се добив“. Отбелязва се, че „прословутата трудова теория за стойността“ беше приспособена от Маркс, след като беше заета от такива класически писатели като Адам Смит и Дейвид Рикардо“ – и от това се прави изненадващия извод, че „няма по-добро въведение в нея, от това да се цитира „Богатството на народите“ на Адам Смит“. И което е най-интересното, Самюелсън цитира от Смит именно това място, където той, Смит, ни препраща, по израза на Маркс, към изгубения рай. Ето приведения от Самюелсън цитат от Смит: „В онова ранно и първобитно (rude) състояние на обществото, което предшества както натрупването на запаси (така Смит нарича капитала – Е.М.) и присвояването на земята, пропорцията между количествата труд, необходими за набавянето на различни предмети е било, изглежда, единственото обстоятелство, което е можело да бъде някакво правило за тяхната размяна“ (Адам Смит, „Богатството на народите“, кн. I, гл. VI).
* Маркс има предвид простото стоково производство. Ред.
Веднага след приведения пасаж от Смит Самюелсън пише: „Забележете, че законът за намаляващия се добив няма шанс да действа в Едем. Защо? Защото ако удвоите приложения в едно производство труд… вие винаги ще имате неограничена свободна площ, за да я прибавите наред с изменящото се количество труд.“
С приведения пасаж от Смит Самюелсън преследва няколко цели. Преди всичко атаката срещу Смит се обявява за равнозначна срещу Маркс; за обект на критиката се взима най-слабия аргумент на Смит – препращането към първобитните условия на простоковото производство, където се търси пряко и непосредствено количествено обяснение на разменните отношения при капитализма, именно този аргумент, за който не друг, а Маркс, и то повече от сто години преди Самюелсън, го иронизира; трето, цитираното място от Смит е много удобно, за да се противопостави на трудовата теория на стойността идеята за „намаляващия се добив“ (diminishingreturn).
И така, щом капитализмът се отличава от рая на Смит по това, че съществува частна собственост върху производствените фондове и върху земята, то според Самюелсън, за да обясним ценообразуването, няма защо да се интересуваме от това, какво представлява стоката изобщо: достатъчно е да противопоставим на неограничените ресурси в Смитовия рай ограниченията, които частната собственост върху производствените фондове и върху земята поставят след изгонването от рая – и въпросът е изчерпан.
Във всяка друга област на науката, която бихме привели за сравнение, позиция като тази, от която Самюелсън критикува Смит и мисли, че критикува Маркс, би изпъкнала като очевидно ограничена. Има ли нещо по-специфично от законите, по които съществува и еволюира биологическата система – но ние не можем да разберем нейния произход, ако не слезем до еволюцията на химическите процеси върху планетата Земя, които предшестват биологическите. Има ли нещо по-специфично по отношение на животинския свят от човека – но ние не можем да разберем произхода му, ако не минем надолу по всички звена, които го свързват с неговите предшественици. Аналогично – и в икономиката: не можем да разберем капиталистическата икономика, в това число и процесите на ценообразуването, към които Самюелсън се стреми да сведе цялата проблематика на стойността, ако не стигнем до стоката, от която капитализмът произхожда и логически, и исторически.
„Към критиката…“ се открива със следното изречение: „На пръв поглед буржоазното богатство изглежда като огромно натрупване на стоки, а отделната стока – като негово елементарно битие.“ Със същото изречение започва и „Капиталът“. Има ли по-ясен и по-естествен подход към цялата предстояща проблематика, която се открива след този „пръв поглед“ от това, да се подложи на анализ именно елементарното битие на стоката?
На такава широка плоскост Маркс поставя и характеристиката на стоката като „елементарно битие“ на буржоазното богатство: „Потребителните стойности са непосредствено средствата за живот. На свой ред самите тези средства за живот са продукти на обществения живот, резултат от изразходваната човешка жизнена сила, опредметен труд. Като материализация на обществения труд всички стоки са кристализация на едно и също единство.
Сега трябва да разгледаме определения характер на това единство, т.е. на труда, който е въплътен в разменната стойност.“.
Както се вижда от приведеното място в „Към критиката…“ трудът като субстанция на стойността не се постулира априорно – той изпъква в това си качество непосредствено, по един съвсем очевиден начин. Наистина, трябваше да мине в историята на икономическата мисъл цяла епоха, например тази на физиократите, за да се разграничи производството от природните процеси – но след всичко това става съвсем ясно и очевидно, че всяко производство във всяка епоха, независимо от неговата обществена форма, независимо от това, голяма или малка роля играят натрупаните отнапред производствени фондове, ще има или няма да има частна собственост върху производствените фондове и земята – се отличава от всеки друг тип процеси с това, че представлява въздействие на организирани в общество хора върху природните обекти (за да станат те потребителни стойности), т.е. представлява именно изразходване, по прекрасния израз на Маркс, на „човешка жизнена сила“.
Именно в тези колкото и очевидни, толкова и фундаментални положения Маркс пуска корените на своята трудова теория за стойността. Каква форма получават отношенията между хората в този именно процес на материалното производство, в който те влагат своята „жизнена сила“ – този въпрос съставлява главния проблем на икономическата наука: но очевидно неговото изследване е невъзможно, ако се игнорират посочените изходни положения.
Тази постановка на фундаменталните проблеми на икономическата наука е така характерна за Маркс, така ясно и определено е формулирана, че опитът на Самюелсън да се разправи с Маркс чрез Смит (собствено Самюелсън тук не е оригинален – много негови предшественици правят същото) просто буди недоумение.
Принципната постановка на Маркс, при която общественото производство се разглежда като изразходване на „човешка жизнена сила“, се оказа през изтеклия век и четвърт много продуктивна за икономическата наука. Това обстоятелство впрочем е сигурен белег за ценността на всяка научна теория: с течение на времето нейната продуктивност расте. Каква е, от тази гледна
точка, съдбата на Марксовата фундаментална теория за стойността през изтеклия от тогава период?
В т. II на „Капиталът“ Маркс приведе своя знаменит двупродуктов модел на възпроизводството. Както беше изтъкнато от Ленин, Марксовите схеми имат приложение не само за капитализма, но и за всеки вид производство с развит обществен характер. На тази база, както и на базата на „Критика на Готската програма“, в хода на социалистическото строителство в Съветския съюз още от знаменития Ленинов перспективен план ГОЕЛРО насам се разви балансовия метод за планиране. Идеята и практическият опит на балансовият метод получиха математически израз в известната Леонтиевска матрица на междуотрасловите връзки. Ако вземам в съвкупност всички видове възпроизводими продукти, ще получим система, при която един вид продукция служи при определени разходни коефициенти за производството на друг вид продукция. От гледна точка на системата в цялост и още преди да сме пристъпили към въпроса за класовата структура на общественото производство, изходът от тези взаимно преплетени междуотраслови връзки е крайната продукция, която – в най – общия модел – представлява съдържание на националния доход. На този изход съответства вход отвън. При единичните производствени процеси той представлява новоприсъединената стойност. В общия модел (без още да бъде разграничена между работна заплата и печалба) тази категория получи в съвременната икономическа наука на Запад наименованието value added (присъединена стойност). Когато прекараме „присъединената стойност“ през системата с помощта на транспонираната матрица на междуотрасловите връзки, получаваме като мерна единица на всеки един елемент в изхода коефициентите на преките плюс косвените (т.е. чрез употребените средства за производство) вложения на труд, изразени в условни по своя мащаб парични единици.
Иначе казано, в основния модел, който описва общественото производство само по себе си, без още да сме пристъпили към неговата класова структура, ние получаваме стойността в точния Марксов смисъл на това понятие.
По такъв начин матрицата на междуотрасловите връзки – този превъзходен апарат за описание и анализ на общественото производство – се оказа истински микроскоп, който даде възможност на икономистите, в това число и на противниците на Маркс, да видят във всички подробности това, което Маркс със своето остро теоретическо зрение видя и показа без микроскопа на математиката още преди повече от сто години.
Капиталистическата форма на стоково производство се отличава първо с това, че стоковите отношения обхващат цялото обществено производство и получават най-високата си степен на развитие, и, второ, с това, че те се разпростират и върху работната сила. Анализът на тази форма, който, както се вижда, не може да не се опре върху общата характеристика на стоковите отношения, е предмет на трите тома на „Капиталът“.
Ако насочим „микроскопа“ на математическия апарат на междуотрасловите връзки към зряло капиталистическия етап еволюцията на стоковите отношения в политикономията, този апарат ще ни подскаже какво става с основната категория – стойността, която той ни бе разкрил по-горе в общия вид. Работното време (изразено с някакъв паричен мащаб, например 1 работен час = 1 лев), което виждаме като екзогенен ресурс, се разделя на две. Една негова част е заплатена, например 1 работен час = 0,5 лв. заплата, останалата част става печалба. Това е също въпрос на непосредствена констатация и именно в това си качество представлява отправна точка за по-нататъшния теоретически анализ. Първата част си остава пропорционална на вложения труд. С втората стават съществени изменения.
За да се разберат тези изменения, необходимо е да видим зад функционалните връзки, които моделът описва, каузалните фактори, които движат цялата система – конкуренцията, като неин „механизъм“.
При простото стоково производство непосредственото съдържание на конкуренцията е минимизация на трудовите разходи за единица доход. При развитието му в капиталистическо двигателят изменя своето съдържание. Решенията взимат капиталистите, те са главният агент на конкуренцията. Тяхната непосредствена цел е минимизацията на вложения капитал за единица печалба.
Затова точката на равновесие, към която в хода на конкуренцията системата се стреми, се характеризира с тенденция към един среден коефициент на пропорционалност на принадената стойност не спрямо вложеното работно време, а спрямо вложения капитал. Поради това, докато при стоковото производство изобщо разменните отношения намират пряк израз в стойността, която моделът ни показва като преки и косвени вложения на работно време, при неговото прерастване в зрял капитализъм те се обуславят от сумата на два фактора: преките и косвените вложения на работно време, изразени в коефициента на работната заплата за единица труд, плюс преките и косвените вложения на капитал, изразени чрез средната норма на печалбата.
Тази характеристика на разменните отношения, която математическият модел на междуотрасловите връзки ни показва по екзактен начин, не е нищо друго освен теорията на Маркс за средната норма на печалбата и производствената цена, която е приведена в трети том на „Капиталът“.
От този пункт нататък цялата дискусия около теорията на стойността, която се води в течение на век и половина – два, се съсредоточава върху въпроса, запазва ли се връзката и каква е тя между стойността като вложен среден обществено необходим абстрактен труд и производствената цена като резултат от двата екзогенни фактора на системата от уравнения.
На пръв поглед коефициентите, с които преките и косвените вложения на работно време, от една страна, и преките и косвените вложения на капитал – от друга, определят цената, могат да се изменят независимо един от друг. Тази външна видимост дава начало на всички теории за „производителността“ на различните фактори поотделно и за разпределението като израз на тази различна производителност. В това число – и на теорията, която Самюелсън възприема от миналото, за „намаляващия се добив“.
Но нека при равни други условия, т.е. при дадени разходни коефициенти на матрицата на междуотрасловите връзки, и при даден номинален израз на заплатения труд да изменим произволно процента на печалбата спрямо вложения капитал. Това изменение ще засегне и средното равнище на цените в цялост. Но от значение за разглеждания проблем тук е не абсолютното равнище, а отношенията между цените. За да разберем релативните цени, трябва да приемем средното равнище като дадено. Ако спазим това условие, коефициентът на работното време, т.е. паричният израз на работната заплата за единица труд, от една страна, и средната норма на печалбата – от друга, могат да се изменят само по отношение на едното към другото: намалението на работната заплата за единица труд ще означава увеличение на печалбата от единица капитал и обратното.
Средната норма на печалбата се оказва по такъв начин чисто и просто преобразувана форма на нормата на принадената стойност. Тези стоки, които се отличават със средна трудоемкост и средна фондоемкост, получават цени,
които се покриват с техните стойности; стоки, които имат по-висока трудоемкост и по-ниска фондоемкост от средните величини, получават цени, отклонени нагоре. Сумата на цените, е равна на сумата от стойностите, изразени в условния коефициент, който сме приели като зададен.
Едно твърде елементарно преобразуване на матричното уравнение на производствената цена, което тук не можем да приведем, е достатъчно, за да покаже всичко това с ясния и точен език на математическия модел.
Впрочем и тук, въпреки привидната сложност на теорията, става въпрос за един очевиден факт: ако приемем равнището на цените, както и производителността на труда, за определени, а това значи – ако приемем стойностната маса за дадена, можем да увеличаваме печалбата само ако намаляваме заплатите, или да увеличаваме заплатите само ако намаляваме печалбата. Но и в единия, и в другия случай се касае за разпределение на една и съща „материя“ – стойността (изразена с даден мащаб на цените). Ясно е, че за да говорим за разпределение, трябва да знаем какво е това, което разпределяме. Фундаменталната теория за стоката и стойността идва, за да ни даде точен отговор: това, което се разпределя, е „жизнената сила“ на човека, неговият труд, който отличава съвкупността от производствени процеси от всички други процеси в природата.
Мястото на фундаменталната теория за стойността изпъква по такъв начин с цялата необходима убедителност.
И така – цената при капитализма и при условията на свободна конкуренция – представлява преразпределена стойност.
Необходимо и достатъчно обяснение – както от качествена, така и от количествена гледна точка – на това преразпределение се съдържа в две основни предпоставки: частната собственост върху производствените фондове и свободна конкуренция (липса на монопол).
От тази гледна точка така наречената теория за намаляващия се добив, която черпи своите аргументи от променливите условия на конкуренцията, може да има само значение на оправдание (при това – неубедително), но не и на обяснение на цената и на печалбата като обективни фактори.
Марксовата теория за производствената цена разкри механизма на ценообразуването (превръщането на относителната стойност в цена) при равновесно състояние на системата, което се характеризира със съответствие (на базата именно на такива цени) между търсене и предлагане. Но равновесното състояние е само някаква средна величина, около която се колебаят действителните състояния на неравновесие. Именно чрез отклонение на пазарните цени (терминът е Марксов) от тези цени на равновесието конкуренцията управлява при условията на капиталистическата частна собственост количествените отношения. По такъв начин без понятието за абсолютната стойност става невъзможно да се обясни производствената цена (обусловена от двата фактора: вложения труд и вложения капитал), без понятието за производствена цена става невъзможно да се обяснят емпирично съществуващите при свободната конкуренция цени – тъй както без центърът на равновесието не можем да си обясним движенията на махалото.
Но тази строга логическа линия на теорията продължава и по-нататък. Силата на привличането, което производствената цена упражнява, е пълна при идеалните условия на свободната конкуренция. Но отклоненото махало на дадена емпирична цена може да бъде задържано по пътя му към производствената цена (като точка на равновесието) от някакъв допълнителен фактор. В съответната на тази преграда степен емпиричната цена се превръща в монополна. Маркс постави основите и на теорията за монополната цена, а именно в тази сфера, в която монополът намираше най-ярко проявление през миналия век.
Става дума за Марксовата теория за диференциалната и особено за абсолютната земна рента. И това, което в случая е от значение да се изтъкне, се състои отново в тясната връзка, по последователните звена на проследената дотук логическа линия, на теорията за монополната цена и теорията за стойността.
И така, Марксовата теория за стойността, която той за пръв път изложи обширно в „Към критиката…“ работи. Тя работеше с богати плодове през всичките три тома на „Капиталът“. Работеше при прехода на капитализма от стадия на свободната конкуренция към стадия на монополистическия капитал в течение на всичките години през изтеклия век и четвърт, работи и сега. Работи не като догма, а така, както всяка „добра теория“ във всяка истинска наука действа: като база за все по-дълбоко разбиране на изследвания обект.
Акад. Евгени Матеев