И М ГЕРАСИМОВ
член на Идеологическата комисия на Централния комитет на Трудовата партия на Русия,вицепрезидент на Фонда „Работническа академия“,главен редактор на вестник „Правда Труда“,първи заместник главен редактор на Руски обществено-политически вестник „Народная правда“
някои забележки към тезата за „контрареволюцията в СССР през 1961 г.“
В резултат на контрареволюционния преврат през август 1991 г. съветската държава е унищожена. Най-висшите ръководители на СССР отидоха в местата за лишаване от свобода, партийните органи спряха да работят, Конгресът на народните депутати на СССР беше разпуснат, работата на министерствата на Съюза, които официално съществуват до декември 1991 г., беше на практика парализирана. През ноември 1991 г. започва етап на принудителна приватизация. Тя се основава на указ № 341 на Елцин, който одобрява „Основните разпоредби на програмата за приватизация на държавни и общински предприятия за 1992 г.“. Централизираното ценообразуване е спряно на 1 януари 1992 г. През януари 1992 г. е издаден указ № 66 на Елцин „За ускоряване на приватизацията на държавни и общински предприятия“. Капитализмът царува в Русия.
Изглежда ясно, че през август 1991 г. беше извършена контрареволюция – на власт дойде реакционна класа, която след разбиването на старата държава и създаването на нова утвърди своето господство.
В същото време има редица материали, които твърдят, че контрареволюцията в СССР се е състояла през 1961 г., когато на XXII конгрес на КПСС е приета нова Програма на КПСС.
Всъщност приемането през 1961 г. на новата партийна програма не е оправдано от изпълнението на задачите, определени от Втората програма, приета от VIII конгрес на ВКП (б) през 1919 г.
За преодоляване на бюрокрацията във Втората програма бяха предписани следните мерки:
1. Задължително участие на всеки член на Съвета в изпълнението на определена работа по управлението.
2. Последователна промяна на тези работни места, така че те постепенно да обхващат всички клонове на управлението.
3. Постепенно включване на цялото работещо население, без изключение, в работата на правителството.
Пълното и цялостно прилагане на всички тези мерки, представляващи по-нататъшна стъпка по пътя, по който е тръгнала Парижката комуна, и опростяването на управленските функции, като същевременно се повишава културното ниво на трудещите се, водят до унищожаване на държавната власт.
Невъзможно е да се каже, че тези мерки към 1961 г. са станали широко разпространени.
В областта на образованието Втората програма поставя следните цели:
Провеждане на безплатно и задължително общо и политехническо образование (въвеждане на теорията и практиката във всички основни индустрии) обучение на всички деца от двата пола до 17 години …
По време на приемането на новата програма тази точка не беше изпълнена, общото средно образование беше въведено в СССР едва през 1972 г.
Предоставяне на всички ученици на храна, облекло, обувки и учебни пособия за сметка на държавата …
За организационната форма на диктатурата на пролетариата в програмата е казано:
Съветската държава доближава държавния апарат до масите и чрез факта, че избирателната единица и основната единица на държавата става не териториалният окръг, а производствената единица (завод, фабрика).
Тази точка от Програмата е нарушена с приемането на Конституцията от 1936 г. и новата Програма не предвижда връщане към нея.
Освен това ВКП трябва да си постави задачата да установи:
1) в бъдеще, чрез общо увеличение на производителността на труда, максимум 6-часов работен ден без намаляване на възнаграждението за труд и със задължението на работниците да отделят два часа, без специално възнаграждение, за теоретични занятия в производството, практическото обучение за овладяването на техниката, на държавната администрация и на военното изкуство …
Ясно е, че до 1961 г. производителността на труда е нараснала многократно в сравнение с 1919 г., но никой нямаше намерение да изпълни тази точка. А това е от ключово значение за състоянието на диктатурата на пролетариата.
Въпреки че формално приемането на новата партийна програма беше свързано с изпълнението на задачите от предишната програма, виждаме, че тук очевидно има и други причини. За какви промени беше приета новата програма?
В предишната програма беше казано:
Необходимо условие за тази социална революция е диктатурата на пролетариата, т.е. завоюването от пролетариата на такава политическа власт, която ще му позволи да потисне всякаква съпротива на експлоататорите.
Нека си спомним, че задачата на диктатурата на пролетариата е да потисне съпротивата на експлоататорите.
В новата програма те написаха:
Във връзка с ликвидирането на експлоататорските класи функцията за потискане на тяхната съпротива отмря. Основните функции на социалистическата държава – икономическата и организационната, и културно-образователната – са всестранно развити. Социалистическата държава навлезе в нов период от своето развитие. Започва процесът на развитие на държавата в общонационална организация на тружениците от социалистическото общество. Пролетарската демокрация все повече се превръщаше във всенародна социалистическа демокрация.
Ето така бяха „ликвидирани“ експлоататорските класи. Но Ленин пише: „Социализмът е премахване на класите“. Оказва се, че въпреки че социализмът като комунизъм в първата фаза е безкласово общество, има какво още да се унищожава. Освен това. Какво е държавата? В И. Ленин пише: „Държавата е апарат за насилие в ръцете на управляващата класа“. А дали за културно-масовата работа е необходим специалния апарат за насилие? И дали при организирането на стопанството също? Дали колкото, артелът е по-мощен, толкова тя трябва да е по-силна? Трябва ли да бъде назначаван милиционер за всеки артел, така че той да принуждава артелчиците да се подчиняват на управлението?
В едно напълно безкласово общество не са необходими „специални отряди от въоръжени хора“, „право прилагащи органи“ и други елементи на държавния апарат. Те са необходими там, където класите и класовите различия продължават да съществуват. „Апаратът за насилието“ в ръцете на „целия народ“ е логична глупост. Социализмът като комунизъм през първата фаза е не само премахване на класите, но и отмиране на държавата, която до последния момент от своето съществуване остава апаратът за насилие на работническата класа, диктатурата на пролетариата.
Несъмнено програмата на КПСС, приета през 1961 г., е ревизионистична. Само враговете на работническата класа, поддръжници на възстановяването на капитализма в СССР, биха могли да прокарат такава промяна в Програмата, заедно с другите ревизионистки промени. Това дава основание на редица другари да заявят, че държавата „е променила същността си“, „преражда се“ или, както М.В. Попов казва, „премина в своята противоположност“ – от състоянието на диктатурата на пролетариата тя се превърна в държава на диктатурата на буржоазията, от социалистическа държава се превърна в капиталистическа, буржоазна държава.
Но класиците на марксизма строго смятаха „израждането“ на държавата за невъзможно. Революцията, както и контрареволюцията, предполагат разрушаване на старата държавна машина и изграждането на държавна машина от победилата класа. И възможно ли е да се каже, въз основа на противопоставянето на работническата класа и буржоазията, че пролетарската държава е противоположна на буржоазната държава? Най-вероятно не. Обратното на държавата е комунистическото самоуправление. И държавата неизбежно ще премине в това състояние, отмирайки, заедно с унищожаването на класите.
Със сигурност приемането на ревизионистката програма на управляващата партия върна назад напредъка към комунизма. Но това отстъпление първо ли беше и какво го причини?
Дори след като направи революция, изгради собствена държава и унищожи експлоататорските класи, работническата класа имаше най-малко възможности за пряко участие в държавната администрация в сравнение със социалните слоеве на държавните служители, интелигенцията и т.н. В съветската социална наука беше нормално да се твърди, че работническата класа „директно управлява” чрез партията на работническата класа. Но комунистическите работници нямат много по-голяма възможност да участват в управлението, отколкото техните безпартийни другари. А партийните функционери не се различават от държавните служители по отношение на техния икономически статус.
Привежда се интересното изказване на В. И. Ленин за противоречието между социалистическата държава и диктатурата на пролетариата, която поради запазването на буржоазното право на разпределение според работата, действа и като буржоазна държава.
През първите революционни десетилетия поради неугасващата революционна енергия на работническата класа, готовността и́ да се бори за нейните интереси, както и поради факта, че в редиците на държавните служители имаше много революционери, посветили живота си на каузата на работническата класа страната се насочи към комунизма. Експлоататорските класи бяха унищожени в резултат на колективизацията беше унищожено и дребното производство, „огнището на капитализма“. Работното време е намалено: през 1929 г. работният ден е намален на 7 часа и е увеличен броят на почивните дни. Разпространява се влиянието на работниците върху институциите, което дава възможност драстично да се повиши ефективността на тяхната работа; опитът от „социалистическата взаимно заменяемост“става факт, когато работник изпълнява задълженията на директор за няколко дни в седмицата. Всичко това доведе до добре известните резултати.
В същото време обаче се появиха и негативни тенденции. И така, от 1 март 1932 г. практиката за ограничаване максималното заплащане на комунистическите директори и инженерно-техническия персонал беше премахната, което допринесе за появата на привилегирована прослойка от високо платени дейци. Практиката на водещата роля на работниците върху институциите и социалистическите работни места за ненормираното работно време до края на 30-те години, беше унищожена. И най-важното е, че през 1936 г. е приета нова конституция, която не предвижда избори за съвети по производствени единици – заводи и фабрики, което е пряко отклонение от партийната програма.
Интересно е, че в речите на извънредния VIII Всесъюзен конгрес на съветите, където беше приета Конституцията от 1936 г., съществуването на остатъци от класовите различия в съветското общество беше намалено по всякакъв възможен начин. Те говореха за „новата, нашата, съветска интелигенция“, въпреки че единственото, което беше „ново“ за тази интелигенция беше, че тя не познаваше „прелестите“ на царизма, не участваше в революционната борба. По отношение на икономическия си статус „новите“ интелектуалци, дори тези, които произхождаха от работниците, не се различаваха ни най-малко от „старите“. И въпреки че Й. В. Сталин подчерта в речта си, че съветската държава остава държавата на диктатурата на пролетариата, идеите за „държава на целия народ“ вече витаеха във въздуха.
Всъщност избирателната система, залегнала в Конституцията от 1936 г., е прилагането на идеята на Зиновиев за „партийната диктатура“: кандидатите са номинирани от предприятията под контрола на партийните органи, след което те всъщност не са избрани от безспорни „избори“ , но биваха „одобрявани“ от населението в териториалните области. Що се отнася до официалното право на отзоваване – беше практически невъзможно да се отзове такъв депутат чрез организиране на избирателите в териториалния окръг. Имаше случаи на отзоваване, но те бяха организирани отново от партийните организации.
Приемането през 1961 г. на ревизионистката програма на КПСС, в която спомените за диктатурата на пролетариата бяха заличени, а Съветската държава беше определена с нелепия епитет „на целия народ“, беше поредното тежко поражение за работническата класа . Но можем ли да се съгласим с онези, които заявяват, че КПСС тук за една нощ е станала буржоазна, а съветската държава – капиталистическа, че е установена „диктатура на буржоазията“?
Разбира се, че не.
Привържениците на „диктатурата на буржоазията в СССР от 1961 г.“ за пръв път се опитват да обосноват съществуването на „общ“ или „колективен“ капиталист в СССР. Те не успяха – дори Кауцки не можеше да мечтае за такъв „ултрамонопол“, който да действа като единична фабрика в мащаба на огромната държава. В съчинението „Империализмът като най-висша фаза на капитализма“ В.И. Ленин обосновава невъзможността за такъв монопол, посочвайки противоречията между отделните капиталисти, противопоставяйки се на тенденцията към концентрацията на капитала. Всъщност е необходимо да се опитаме да измислим „приятелски, добре координиран колектив от капиталисти“, който управлява единия монопол на място, от генералния директор до бригадира.
Осъзнавайки това, другарите започнаха да обвиняват „примитивността на мисленето“ на онези, които посочват необходимостта от съществуването на капиталистическата класа за изпълнението на диктатурата на буржоазията. Подкрепящите „диктатурата на буржоазията“ говорят за същността на държавата; като „буржоазията в процес на създаване“ която също може да упражнява диктатурата на буржоазията. Интересна е идеята за „буржоазията в процес на създаване“, към която ще се върнем по-късно, но засега отбелязваме, че някакъв Восленски с изобретената от него класа на „номенклатурата“ е бил в позиция, много близка до позицията на нашите другари. Прочетете неговата книга „Номенклатурата“ – ще бъдете изумени от сходството на хода на мислите му.
Какво доказателство дават другарите, че СССР се е превърнал в капиталистическа държава от 1961 г. насам? – Разлагането на партията и държавата, намаляването на икономическия растеж, нарастването на социалното неравенство, появата на истинска буржоазия в края на 80-те години, разрушаването на социалистическата икономика. Възможно ли е, казват те, диктатурата на пролетариата да е направила всичко това? И така, какво се случва, дали диктатурата на пролетариата и социализмът са нещо саморазрушително?
Нека да отбележим накратко само засега, че именно „диктатурата на буржоазията“ подкопава собствената си държава – нещо което изглежда много странно. От момента, в който получихме истинско, а не измислено господство на буржоазията през 1991 г., то непрекъснато се укрепва. През 2000 г. беше по-силно от 1991 г., през 2010 г. беше по-силно от 2000 г., през 2020 г. беше по-силно от 2010 г.
И каква е диктатурата на пролетариата? В своя труд „Детска болест на комунизма“ Ленин пише: „Диктатурата на пролетариата е упорита борба, кървава и безкръвна, насилствена и мирна, военна и икономическа, педагогическа и административна, срещу силите и традициите на старото общество . “ Ясно е, че във всяка борба може да има както победи, така и поражения. Диктатурата на пролетариата, която е победена, не се превръща в диктатура на буржоазията. Но с кого конкретно работническата класа води борба при упражняване на диктатурата си?
В И. Ленин пише за „силите и традициите на старото общество“. Тогава подобни настроения бяха широко разпространени и в крайна сметка изиграха жестока шега: смяташе се, че „новата, съветска” интелигенция, „новите съветски” лидери няма да имат недостатъците на старите „специалисти”. Но се оказа обратното – именно поколението на партийните и държавните лидери нямащо опит в революционната борба, индустриализацията и колективизацията, победата във Великата отечествена война и следвоенното възстановяване и „доведе страната до перестройката“.
Ленин в същата работа пише за необходимостта да се победят „милионите и милиони дребни собственици“. Колективизацията беше извършена с героични усилия и нямаше дребни собственици. Но диктатурата на пролетариата трябва да продължи до пълния комунизъм – до пълното премахване на класовите различия, до отмирането на държавата.
И така, кой олицетворява „силите и традициите на старото общество“, кой ще се бори с работническата класа, която се стреми да преодолее своята социална позиция, което е възможно само когато класовите различия са напълно премахнати? Някои теоретици твърдят, че това са хора, поразени от „дребнобуржоазните предразсъдъци“ – стремящи се „да дават на обществото по-малко и по-лошо и да вземат повече и по-доброто от него“. И че тези хора, както се твърди, са почти „равномерно разпределени“ във всички класи и слоеве на социалистическото общество.
Но как работникът може да даде на обществото „по-малко и по-лошо“? Ако той даде „по-малко“ – премията ще бъде премахната, ако бъде дадено „по-лошо“ – OTK ще го „прецака“, отново премията ще бъде премахната. Разбира се, сред работниците има работници, които знаят как да се уредят, да „изградят отношения“ с началниците си. Но резултатите от труда на работниците са материални, работата им подлежи на обективна оценка. Работниците обикновено са отговорни хора. И най-важното е, че работниците изобщо не се нуждаят от държава, за да се борят с небрежните си другари, дори от държава на диктатурата на пролетариата, апарат за потискане и насилие. Самите те са добре запознати с методите на колективно влияние върху „изгубените души”. Но ако „изгубените“ притежават квазикомунистическа демагогия и са отъпкали пътя до канцелариите на босовете, включително тези на партията, държавата на диктатурата на пролетариата е по-вероятно да ги вземе под своето крило. Не, диктатурата на пролетариата не е необходима за борба с изостаналите работници.
Нека разгледаме един пример. 1. Работникът произвежда продукти за 2000 рубли на месец. Той получава 200 рубли като заплата и, да речем, краде 200 рубли на месец, като по чудо не се хваща. Общо той има 400 рубли „в ръцете си“, а 1600 рубли той носи на обществото. 2. Професор, не обременен с дълбоки познания, който става професор само защото има авторитетни покровители и Академичният съвет смята определен набор от думи за „дисертация“. Той получава 450 рубли месечна заплата, не носи полза за обществото, осакатява мозъка на учениците.
Първият е крадец, който по всяко време може да бъде изправен пред съда и изпратен в местата за лишаване от свобода. И това е вярно. Вторият е уважаван член на обществото, децата му най-вероятно няма да бъдат работници. И това като цяло е вярно и по стандартите на обществото в първата фаза на комунизма. Но вторият живее по-добре от първия – това е очевидно.
Защо се дава този пример? Често, позовавайки се на класиците, те пледират, че в социалистическото общество „няма антагонистични противоречия“, „няма експлоатиращи класи“. Това е вярно. При социализма има разделение на труда между хората, като в същото време има възможност да се „успокоите“ и да живеете за сметка на другите.
Класовият антагонизъм предполага, че капиталистът не може да не експлоатира работниците, както вълкът не може да не яде зайци, защото тогава той ще умре. При социализма няма такова изискване. Но социалните слоеве, привилегированите по отношение на работническата класа, се интересуват от запазването и дори разширяването на своите привилегии. А „премахването на класите“, за което пише Ленин, предполага, че в нарастващия „общ пай“ делът на работниците ще се увеличи. С какви средства? На първо място, чрез съкращаване на работния ден при запазване на заплатите. Работническата класа не може да упражнява диктатурата си, без да съкрати работния ден. Но това ще означава не само леко забавяне на растежа на благосъстоянието за по-привилегированите слоеве, но и заличаване на разграничението между тях и работниците на нивото на всестранното развитие.
Реакционните си интереси проявява бюрокрацията в привилегированите слоеве на социалистическото общество – действията на директорите в защита на техните лични интереси, които не съвпадат, а понякога са и пряко противоположни на интересите на икономиката. И, да речем, такъв негативен феномен, който унищожава плановата социалистическа икономика, като укрепването на временния хаос и дори пазарност, по правило е резултат от реакционни решения, взети от конкретни лидери или колегиални органи.
Хората, които предават работническата класа, обикновено се наричат ренегати „отстъпници“. Това, разбира се, е правилно, но този подход създава впечатлението, че предателството на работническата класа е дело на многото ренегати, хора, които умишлено го вършат. В същото време никой не беше предаден повече, отколкото работническата класа.
Ето легендарната редакция на вестник „Искра” – същите тези „твърди Искристи”. Онези, които не подкрепиха Ленин по въпроса за социалистическата революция, когато този въпрос премина от теоретични дискусии в практическа реализация, е зачеркнат от тях.
Предателството на работническата класа от европейската социалдемокрация през 1914 г. е добре известно. Но може ли да се очаква нещо различно от партийните функционери, които са подгрявали буржоазията в парламентите?
Ами съставът на Политбюро на ЦК на ВКП (б) непосредствено след смъртта на В. И. Ленин: Зиновиев, Каменев, Риков, Сталин, Томски, Троцки. От всички, твърд защитник на работниците е само организаторът на стачки и създателят на първия Колективен договор в Русия И.В. Сталин.
И така Сталин умря. Скоро след това Л. П. Берия е застрелян. М. В. Попов смята това за „преврат“, изброявайки многобройните достойнства на Л. П. Берия като изключителен организатор на индустрията и науката. Но Лаврентий Павлович разбра ли значението на диктатурата на пролетариата? Би ли се противопоставил на новата, ревизионистка програма на КПСС? Не е доказано безспорно. Известно е, че терминът „народна собственост“ звучи още на XIX конгрес на ВКП (б) /на КПСС. Среща се и в работата на Й. В. Сталин „Икономически проблеми на социализма в СССР“. В същата работа на Й. В. Сталин се казва и за действието на закона за стойността при производството на потребителски стоки. Именно върху тази празнота се изкачиха и „стоковите“ икономисти.
Освен това. В момента е направена оценка на антисталинизма като най-опасната проява на антикомунизма. Лидерите на партията, неотдавнашните сътрудници на Й. В. Сталин не можеха да не видят неверността на прословутия доклад на Н. С. Хрушчов „За преодоляване на култа към личността и неговите последици“. И въпреки това тази атака не само срещу Сталин, но и срещу комунизма беше „обявена“. Нямаше разгорещени обсъждания на този доклад нито в Централния комитет, нито в Политбюро, нито на страниците на партийната преса. И между другото, самият Хрушчов? Не беше ли сгушен и издигнат до самия връх от Сталин?
За какво е науката? Кой посочи на Сталин грешките му? Кой възрази, когато диктатурата на пролетариата и 6-часовият работен ден бяха премахнати от Партийната програма? Кой си спомни, че организационната основа на диктатурата на пролетариата са Съветите, избрани във фабриките и заводите? Много от тях са си спомнили, може би, но собствената им риза е по-близо до тялото им.
М. В. Попов многократно споменава, че при Горбачов „нито една икономическа конференция не е одобрила прехода към пазара“. Той все още не е цитирал имената на конференциите или текстовете на резолюциите. Но „за пазара“ в края на 80-те години речите на десетките академици като – Абалкин, Бунич чак до Шабалин – в които бърборят за „задънената улица“ на плановата икономика се изсипаха като река. И срещу тях открито, публично, се противопоставят доцентите М.В. Попов и А.В. Золотов, професорите А. А. Сергеев, В. Я. Елмеев, И. К. Смирнов, В. Г. Долгов.
Привържениците на „диктатурата на буржоазията в СССР от 1961 г.“ казват, че с приемането на новата програма на КПСС лидерите изведнъж се превръщат в „буржоазия в процес на създаване“. И какво, преди фразата за „диктатурата на пролетариата“ да бъде заличена в Партийната програма, те не се ли интересуваха от запазването на привилегированото си положение? И дори тогава при задълбочаването на отделянето от работническата класа до прехода към статута на буржоазията като осъществена реалност?
Може да се говори за съветските лидери като за буржоазия в процес на създаване от октомври 1917 г. насам. Случайно ли Бухарин „флиртуваше“ с пръстите си? Имаше и „ляво“ пристрастие, но не случайно Й. В. Сталин каза „ако тръгнете наляво, ще пристигнете надясно“.
Докато работническата класа не забрави революционните традиции, защото беше водена от такива революционери като Ленин, Сталин, Киров, Дзержински, Калинин и техните съмишленици, беше напълно възможно да се говори за съветското ръководство като буржоазия в преход. Но с течение на времето започна да набира сила още един момент – появата на буржоазията. Приемането на ревизионистката програма на КПСС несъмнено го засили.
Възстановяването на капитализма в СССР след 1961 г. беше ли неизбежно? Трябва да чуем изразите „тогава всичко беше по релсите, водещи до капитализъм“, „спирачката започна да работи вместо двигателя“ и т.н. Но това не е така.
Да, реформата на „Косигин“ от 1965 г. нанесе голяма вреда на икономиката. Но през 1979 г. е приет правителствен указ, който до голяма степен неутрализира неговите последици. През 1986 г. в предприятията беше въведена държавна процедура за приемане, която позволи да се повиши драстично качеството на продуктите, да се преодолеят нередностите в доставките. През 80-те години бяха създадени редица образци на военна и цивилна техника, които изпревариха с десетилетия световното ниво.
А какво да кажем за социалното?
През 1972 г. имаше преход към всеобщо средно образование. Вечерните училища са рядкост. Сега работниците основно се обучаваха във вечерните отдели на техникумите и университетите, въпреки че в условията на 8-часов работен ден това беше много трудно.
И накрая, беше разработена „политическата икономия на социализма“ – теорията за използваната стойност, създадена от В. Я. Елмеев, М. В. Попов, В. Г. Долгов и други учени. М. В. Попов изследва противоречията на социализма като комунизъм през първата фаза.
Работническата класа беше привлечена от политиката, Движението за комунистическа инициатива нарастваше в КПСС. Това даде надежда, че комунистическото движение ще победи, антикомунистическите сили ще бъдат смазани и СССР, който се завърна от края на 80-те години на миналия век в „преходния период“, отново ще „се насочи“ по правия път. Но с помощта на организационната, интелектуалната и финансовата подкрепа от чужбина тогава спечелиха други сили.
Какви са причините да се смята, че до 1991 г. властта в СССР е принадлежала на работническата класа?
Трябва да се разбере, че фразата „този и онзи е съсредоточил огромна сила в ръцете си“ е нищо повече от фразьорство. Само неграмотни хора, които гледат лидерите на трибуните, приемат сериозно подобни изказвания. Държавата не е диктатура на човек, не е на група лица, а е на класа.
Какво беше първото нещо, което буржоазията направи, когато дойде на власт през 1991 г.? Разграби обществената собственост. Това следва директно от самата концепция за капиталиста като персонифициран капитал.
Защо обществената собственост не беше приватизирана през 1962 г., ако през 1961 г. „диктатурата на буржоазията спечели“? Защото не е имало „диктатура на буржоазията“ нито през 1962 г., нито през 1990 г. Имаше диктатура на пролетариата, независимо какво беше записано в Програмата на КПСС. Работническата класа не се отказва така просто от силата си.
Понякога се чува „колко силен беше социализмът, той беше разбит в продължение на 30 години“. Те не „бяха унищожени“, а се опитаха да пробият и не през тези 30, а през всичките тези 74 години. През цялото време на социализма в СССР няма нито един период, в който тази или онази негативна тенденция да не се е проявявала. Но не е имало нито един период, в който да не се е появявала тази или онази положителна тенденция. Никога не е имало „безпрепятствено движение към капитализма“. Имаше борба.
Какви изводи трябва да си направи работническата класа от това?
1. Трябва да помним думите на Ленин за социализма като унищожаване на класите и съответното отмиране на държавата. Ако процесът към премахване на класите и отмирането на държавата „се прекъсне“ – въпросът може да завърши с възстановяването на капитализма.
2. За пряко участие в управлението на работника е необходимо да се направят определени жертви по отношение на личното време, включително и от времето, отделено за учене. Тук е необходима постоянна борба за съкращаване на работния ден.
3. Работниците също трябва да отделят време за военно обучение. Оръжията не трябва да бъдат изпускани от ръцете, фабриките трябва да разполагат с оръжейни помещения, а големите предприятия трябва да имат оборудване. Военното обучение трябва да се провежда периодично.
Основното е, че работниците трябва да се чувстват като субект на политиката. Трябва да се борим не за „права“, а за нашите интереси, да се застъпваме за нашите другари, да ги виждаме не като конкуренти, а като бойни другари в общата борба. Работниците трябва да почувстват силата си и чрез стачната борба, създаването на Съветите, осъществяването на диктатурата на пролетариата, да изградят общество, където свободното развитие на всеки ще се превърне в условие за свободното развитие на всички.
превод Милчо Александров
