Проф. Искра Баева
Антикомунизмът не е нещо ново или оригинално нито за България, нито за Европа, нито за света. Той съпровожда раждането на комунизма в средата на ХІХ в. вероятно заради характера му на застрашителен феномен, заплашващ стабилността и трайността на капиталистическата система. Маркс и Енгелс неслучайно го описват така: „Един призрак броди из Европа – призракът на кмунизма. Всички сили на стара Европа са се съюзили за свещена война срещу тоя призрак… Всички европейски сили вече признават, че комунизмът е сила. С началото си преди повече от век и половина комунизмът променя политическата картина в Европа, а по-късно и в света, той създава алтернатива на капитализма и на свързаните с него различни идеологии. При това не мисловна, а действена алтернатива, описана от Маркс в ХІ му тезис за Фойербах: „Философите само по различни начини са обяснявали света, но задачата се състои в това, той да бъде изменен”.
Революционният апел и потенциал на комунизма стои в основата на продължаващото вече век и половина желание той да бъде унищожен. При това за целта се използват всякакви средства – както политически, идейни и идеологически, така и тези на държавната власт. Затова не е изненадващо, че веднага след рухването на базираната върху идеите на Маркс система на държавен социализъм в Съветския съюз, която след Втората световна война е наложена и в Източна Европа, във всички бивши социалистически държави се възроди антикомунизмът. По тази тема вече много е говорено, включително и преди мен на тази конференция, затова няма да се занимавам с по-общите проблеми на новия антикомунизъм в Русия и Източна Европа, а ще се съсредоточа само върху проявите на антикомунизма в съвременна България и то само в един негов аспект – опитите му да се институционализира.
Всичко започва малко след началото на промените в края на 1989 г. Антикомунизмът в постсоциалистическа България се развива по класическия начин – започва с поставянето под въпрос на идеите и практиките на комунизма в България през целия период на съществуването му, но с ударение върху годините след 9 септември 1944 г., преминава към смяна на символите – наименования, празничен календар, смяна на учебниците, учебните програми, официалната интерпретация на историята, за да стигне до опитите за законодателно осъждане не само на носителите на комунизма, но и на всичко, свързано с българското комунистическо движение, от раждането му в края на ХІХ в. до 10 ноември 1989 г.
Как става това в България?
Идейната подготовка започва още по време на първите митинги на опозицията – все още несмело на 18 ноември, по-ясно на силно митологизирания от 14 декември 1989 г., и продължава на заседанията на Кръглата маса, започнали на 15 януари 1990 г. и излъчвани директно по тогава единствениите радио и телевизия, което стимулира новородената опозиция да атакува все по-остро управляващата БКП. Решенията на Кръглата маса започват промяната на празинчния календар, като от него отпадат комунистическите 9 септември и 7 ноември, а за национален празник комунистическият парламент приема 3 март, символизиращ Освобождението на страната от османско владичество. Започва дългият спор за това коя дата заслужава да е национален празник, провокиран и от антикомунизма, който постепенно се съчетава с бързо възродената русофобия. „Комунистическите символи” са премахнати окончателно с новата конституция, приета на 12 юли 1991 г.
Но това все още е пасивната фаза на антикомунизма – премахването на материалните и виртуалните спомени от борбите на комунистите преди 1944 г. и от управлението им след това до 1989 г. На тази задача са посветени усилията на антикомунистическите сили за дълъг период от време – от първото им влизане в структурите на властта – имам предвид не изпълнителната, а изобщо във властта – първо във ВНС след изборите от 10-17 юни 1990 г., та, както виждаме и до ден днешен. Темата е огромна и аз няма да ви занимавам с нея, а само с опитите за институционализиране на антикомунизма. Този процес започва с влизането в изпълнителната власт на политическите сили, приели като част от идейните си позиции антикомунизма. В българския случай това е коалицията СДС, която, веднага трябва да припомня, е съставена от твърде различни политически тела в широкото пространство от умерено ляво до крайно дясно, а като идейна формация е аморфна, обединена единствено от желанието за отхвърляне на дотогавашния икономически, вътрешно- и външнополитически път на България. Това не означава задължително антикомунизъм, но го включва.
Как започват опитите за институционализиране на антикомунизма?
Според мен, това става по време на 36 НС, първото, в което СДС има повече депутати от БСП, а заедно с онези на ДПС има абсолютно мнозинство. Първият акт е от края на 1991 г. и е въплътен в Закона за имуществото на БКП, БЗНС, ОФ, ДКМС, Съюза на АБПФК и БПС, според който това имущество е конфискувано в полза на държавата. Макар да е представен като възстановяване на справедливостта, целта на закона всъщност е политическа и идеологическа. Той се опитва да затрудни дейността на основния политически опонент на СДС – БСП, претендираща за наследница на БКП, но и да наложи в общественото мнение идеята за престъпния характер на изброените в закона организации. Подходът да се приемат неполитически по форма решения, които обаче целят да променят политическото съотношение на силите, започва с този акт и ще се превърне в постоянна практика през следващите години.
Като проява на институционализиран антикомунизъм могат да се разглеждат опитите за лустрация, предприети от 36 НС по време на първото правителство на СДС, оглавено от Филип Димитров. Става дума за § 9 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за банките и кредитното дело, който въвежда забрана в ръководните органи на кредитните институции да бъдат назначавани лица, заемали номенклатурни постове през последните 15 години. Той не влиза в сила, защото е протестиран и отменен от Конституционния съд. Но следващият законодателен акт с подобен лустрационен характер има по-дълъг живот. Той е гласуван по инициатива на депутата от СДС Георги Панев (преподавател във Физическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, който по-късно се оплаква, че хабилитацията му е закъсняла по политически причини с 6 години) под името Закон за временно въвеждане на някои допълнителни изисквания към членовете на ръководствата на научните организации и Висшата атестационна комисия и действа от декември 1992 до края на март 1995 г. За времето на действието на Закона „Панев” от ръководни постове и членство в науката са отстранени 2830 души. Причината да причислявам тези закони към антикомунизма е, че те законодателно се опитват да вменят вина на всички активисти на комунистическото движение и неговите организации.
Отново при правителството на Филип Димитров е направен първият опит да бъде обявена за противоконституционна „Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея”. Това става с обръщение на трима съдии от Върховния съд (вкл. бъдешия главен прокурор Никола Филчев) към Конституционния съд, но остава без резултат. През 1994 г. по предложение, подписано от всички съдии от Върховния съд, отново е образувано конституционно дело, но съдът отклонява искането за отмяна на Наредбата-закон. Мнозинството в Конституционния съд приема, че не може да се занимава със закони, приети при друга конституция, независимо от правните последици, които продължават да носят. Същевременно конституционните съдии обясняват как може да се стигне до отмяната на присъдите. Това може да се осъществи от Върховния съд по искане на Главния прокурор. Точно по този ред на 26 август 1996 г. Върховният съд отменя присъдата на „Народния съд” по дело № 1 от 1 февруари 1945 г., по която са осъдени на смърт царските регенти, министрите и депутатите. По реда на надзора са отменени няколкостотин присъди. Недвижимата собственост при отменени присъди се връща по силата на Закона за обезщетяване на собствениците на одържавени имоти (т.нар. реституционен закон Лучников).
Отмяната на дело № 1 от Народния съд е проява на антикомунизъм, защото с него не само се декриминализират престъпленията, извършени в България в годините на Втората световна война, но те се и оправдават, което означава осъждане на дейността на антифашистите, чиято най-активна част са комунистите. Чрез отмяната на част от присъдите на Народния съд, последвана от възстановяване на давността за тези престъпления, а през 2015 г. се отменя давността за комунистическите престъпления, се постига една от най-важните цели на антикомунизма – комунизмът да престане да бъде проблем на идейни и политически спорове, а да се превърне в съдебно преследвана идея и практика.
Опитите антикомунизмът да се облече в законодателни актове продлъжават в 36 НС и след падането на правителството на Филип Димитров в края на 1992 г. На 29 септември 1993 г. депутатът от СДС Тошо Пейков внася проект за решение, в което настоява НС да обяви „за нелегитимен и антиконституционен просъветския държавен преврат, извършен на 9 септември 1944 г. в България, както и всички произтичащи от него правни последици, включително и проведения на 8 септември 1946 г. референдум за република или монархия”. Този опит за осъждане на цялото управление на БКП не успява, но не остава последен.
В средата на 90-те години българските антикомунистически инициативи получават поощрение и стимул от европейските институции, към които България се е насочила. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа на 27 юни 1996 г. приема резолюция, очертаваща „мерките за разрушаване наследството на бившите комунистически тоталитарни системи”. В тях се предлага страните-членки: „да разрушат наследството на бившите комунистически тоталитарни режими като преструктурират старите правни и институционални системи”. И макар да се предупреждава, че „наказването на виновните… не може и не трябва, обаче да обслужва желанието за отмъщение вместо справедливостта”, едва ли някой си е правил илюзии, че такъв подход може да се осигури във време на драстична смяна на политическите елити с противополжни идеологически виждания, някои от които, както е и в българския случай, търсят корените си в пронацисткия режим преди 1944 г.
Второто правителство на СДС, оглавено от Иван Костов, предприема следващата стъпка. През пролетта на 2000 г. 38 НС приема „Закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен”. В него БКП е обвинена за следното: „целенасоченото и преднамереното унищожаване на традиционните ценности на европейската цивилизация”, „моралния и икономически упадък на държавата”, „установяването на централизирано директивно управление на икономиката, довело я до разруха”, „провеждането на непрекъснат терор срещу несъгласните със системата на управление и срещу цели групи от населението”, „злоупотребата с възпитанието, образованието, науката и културата за политически и идеологически цели, включително мотивиране и оправдание на изброените по-горе действия”, „безогледното унищожаване на природата”, „подчиняваше интересите на страната на чужда държава до степен на обезличаване на националното достойнство и практическа загуба на държавен суверенитет”. Изброявам ги защото тези формулировки обясняват защо този т.нар. закон не оказва влияние върху обществото – повечето от тях се оказват практика и в нова демократична България. В заключение законът постановява: „БКП е била престъпна организация, подобно на други организации, основаващи се на нейната идеология”. Тази констатация идва като закъсняло оправдание на решението за конфискация на имуществото на БКП и съюзените с нея организациите от 1991 г.
Този подход е продължен и от следващото 39 НС вече при правителството на Симеон Сакскобургготски, което приема специална декларация във връзка с 60-годишнината от 9 септември 1944 г. В нея е заявено: „У нас започна утопичен експеримент, който забави с десетилетия нашето развитие”, „Диктатурата отне свободата на българските граждани, унизи човешкото достойнство, организира мащабни репресии на цели етнически и религиозни общности, но не постигна справедливост и благоденствие. Българската модернизация се провали от затворената и неефективна система на държавното планово стопанство”, „В Европа отдавна демократите както отдясно, така и отляво заклеймиха комунизма като форма на тоталитаризъм”. И отново неверни констатации, особено в сравнение с реалностите в България от началото на ХХІ в.
Мога да изброя още парламентарни инициативи, мотивирани от антикомунизма, като проектозакона на Филип Димитров от 2009 г. за търсене на наказателна отговорност от всички, които по някакъв начин отричат престъпния характер на комунизма, опита от януари 2016 г. да се забранят със закон и чрез наказания „комунистическите символи”, дейността на сегашния депутат от ГЕРБ Антон Тодоров. Но ще завърша тук, защото, наблюдавайки политическия живот в България, съм сигурна, че тези опити ще продължат. Основната причина е, че нито един от опитите за институционализиране на антикомунизма и поставянето на комунизма извън закона не получава силна обществена подкрепа и не успява да завладее общественото съзнание. А обяснението е, че в обществото или поне в част от него има памет за близкото минало, която рязко се отличава от картината, описвана в антикомунистическите законопроекти, в новите учебници по история и по антикомунизъм (инициативата на бившия президент Росен Плевнелиев).
