Всяка година по това време международният пролетариат и всички онеправдани хора отбелязват една славна дата – годишнината от Парижката Комуна. Връщайки се към нейната история, опит и уроци, всички следващи поколения намират за себе си знания за борбата за бъдещото справедливо общество на трудещите се, за победата в тази борба.
Тогава, през пролетта на 1871 г., за първи път в световната история работниците взимат властта в свои ръце. И въпреки, че Комуната просъществува само 72 дни, тя се превръща в безценен опит за бъдещото комунистическо движение.
В най-кратки срокове Комуната провежда следните социално-икономически преобразования:
– старите силови структури са заменени с отряди на Националната гвардия
– новата система за управление предвижда изборност на всички служители и тяхната подотчетност пред висшестоящите органи
– заплатата на държавните служители се приравнява със заплатите на квалифицираните работници
– църквата се отделя от държавата
– създава се система на образование, достъпна за децата на всички граждани
– промишлените предприятия, чиято продукция е за износ, са национализирани /в това число Лувърската оръжейница и Националната печатница/ и предадени на работнически асоциации /работнически кооперативи/
– във всички предприятия се въвежда 8 часов работен ден и праг на минималната работна заплата, под който не може да се слиза
По примера на Парижката Комуна са създадени комуни и в други градове на Франция – Марсилия, Лион, Тулуза, Дижон…
Но срещу първото правителство на работниците се обединяват техните класови врагове, своего рода Антанта от онова време – буржоазните правителства на Франция и Германия. Важна роля изиграват и пропуските на самата Комуна. Вместо да развият инициативата и да проведат настъпление срещу версайските контрареволюционери /правителството на Тиер бяга от Париж във Версай/, комунарите се заемат с вътрешни работи и дават възможност на буржоазията да се окопити и да събере сили. Освен това много сили, време и енергия отнема борбата между фракциите вътре в самата комуна. Не бива да се забравя, че в състава на комуната влизат не само марксисти и близките до тях хора, но и бланкисти, радикали, бакунисти, прудонисти, леви прудонисти и неоякобинци.
Към средата на май армията на версайлците приближава Париж и на 21 май нахлува в града. Започва кървава сеч. Уличните боеве са невероятно ожесточени и продължават до 28 май. По заповед на Тиер войската унищожава всичко и всички по своя път. Убити са десетки хиляди трудещи се. Последните защитници на Комуната са разстреляни на гробището Пер Лашез на 29 май. 50 хиляди души попадат в затвора, 7.5 хиляди отиват на каторга в Нова Каледония.
Веднага след падането на Комуната Карл Маркс публикува своето произведение „Гражданската война във Франция”, написано под формата на възвание на Генералния Съвет на Първия Интернационал, в което се разяснява скъпоценния опит на Комуната. Пролетариатът придобива ценен опит за подготовка и осъществяване на социална революция. Но още преди това, през 1852 година Маркс изказва хипотезата, че пролетариатът трябва не просто да овладее старата държавната машина, но трябва и да я разруши и на нейно място да изгради нова. И ето, че трудещите се на Париж под натиска на обективната необходимост на борбата стихийно извършват именно това, което е предвидил Маркс.По такъв начин Комуната дава възможност да се разработи и обоснове главното, основното в учението на Маркс за държавата.
Съветваме всички комунисти и хора с леви убеждения да се запознаят с труда на Маркс за „Гражданската война във Франция”. Така ще отпаднат и всички илюзии, че сега управляващите коалиционни партньори могат и желаят да извършат някаква промяна в интерес на трудещите се.
РД
Ето някои фрагменти от този знаменит труд на Маркс:
„Утрото на 18 март 1871 г. Париж се събужда от викове „Да живее Комуната!”. Какво е това Комуна? Отговорът на този въпрос е сериозна загадка за буржоазните умове, но скоро те ще го разберат.
Прогресът на промишленото производство развива, разширява и задълбочава класовата противоположност между капитала и труда и държавната власт приема все повече и повече характер на национална власт на капитала над труда, обществена сила организирана за социално поробване, характер на машина за класово господство.
Промишлеността и търговията се разрастват в невероятни размери, борсовите спекулации празнуват своите оргии, нищетата на масите рязко контрастира с излъскания до блясък безпътен разкош, подхранван с първенющина и престъпления. Държавната власт, която би трябвало да стои високо над обществото, е най-въпиющия скандал в това общество, развъдник на всякакви мерзости.”
И Маркс казва: „Работническата класа не може просто да овладее готовата държавна машина и да я пусне в ход за своите собствени цели…”
Описвайки привнесените от Комуната изменения Маркс пише: „Комуната се създава на основата на всеобщо избирателно право от избраните от различните квартали на Париж. Избраните са отговорни и в същото време сменяеми във всеки един момент. Мнозинството от тях, разбира се от само себе си, са работници или авторитетни представители на работническата класа. Комуната е трябвало да бъде не парламентарна, а работеща корпорация, в едно и също време и законодателка и изпълнителка на законите. Полицията, била до сега оръдие на централното правителство, незабавно е лишена от всички свои политически функции и превърната в орган, натоварен с отговорности. Комуната е сменяема по всяко време. Чиновниците от всички останали звена на управлението – също. Започвайки от членовете на Комуната и вървейки надолу по йерархичната стълба, всички обществени служители трябва да изпълняват своите обществени задължение срещу заплата равна на тази на работника. Всички привилегии и раздаването на пари за представителни нужди на висши държавни служители изчезват заедно с тях. Обществените длъжности престават да бъдат частна собственост на приближени до централното правителство.
Цялата инициатива, принадлежаща до сега на държавата, преминава в ръцете на Комуната.
Комуната незабавно се заема с отстраняването на редовната войска и полиция, тези оръдия на материалната власт на старото правителство. Тя разрушава и оръдието на духовния гнет, „силата на поповете”, по пътя на отделянето на църквата от държавата и експроприацията на всички църкви, доколкото те са били корпорации, владеещи имущество. Свещениците е трябвало да се върнат към скромния живот на частни лица и подобно на техните предшественици апостолите да живеят от милостинята на вярващите. Всички учебни заведения стават безплатни и са поставени извън влиянието на църквата и държавата. По такъв начин не само училищното възпитание става достъпно за всички, но от науката биват свалени оковите, наложени й от класовите и религиозни предразсъдъци и правителствените власти.
Съдебните чинове загубват своята фалшива независимост, служеща им само като маска за техния слугинаж пред сменящите се едно с друго правителства, на които те се кълнат във вярност и после им изменят. Както всички длъжностни лица в обществото и те трябвало да бъдат избирани открито и да бъдат подотчетни и сменяеми.
Парижката Комуна е трябвало да служи за образец на всички големи промишлени центрове във Франция. Ако комуналния строй беше установен в Париж и във второстепенните центрове, то старото централизирано правителство би отстъпило място и на самоуправлението на производителите и в провинцията. В този кратък очерк, националната организация, която Комуната няма време да разработи по-нататък, се говори напълно определено, че Комуната трябва да стане политическа форма даже и в най-малкото селце. Събранието на делегатите, заседаващи в главния град на окръга, трябва да се занимава с въпросите на всички селски комуни в този окръг, а тези окръжни събрания на свой ред изпращат свои депутати в Националното събрание в Париж.
Правителството на Тиер отлично разбирало и най-много се страхувало от това, че ако парижките комунари успеят свободно да общуват с провинцията, то само след два-три месеца ще избухнат масови селски въстания. За това то трескаво се стреми да обкръжи Париж, за да попречи на разпространяването на заразата.
Една от най-големите и съществени заслуги на Комуната е пълното отрицание на монархията, която се явява като бреме за държавната хазна и маска на класовото господство. Комуната създава фундамента за действително демократичните учреждения на републиката. Но и това не са крайните цели на Комуната. Това са само съпътстващи явления.
Разнообразието на мненията, които поражда Комуната и разнообразието на интересите, намиращи израз в нея, доказват, че тя е била във висша степен здрава политическа форма, каквито са били всички досегашни правителства, макар и потиснически. Нейна истинска същност е ето кое: тя е била правителство на работническата класа, резултат от борбата на производителната класа срещу класата на присвояващите; тя е била открита политическа форма, при която е могло да се извърши икономическото освобождение на труда. Народът на Париж с въодушевление се жертва за Комуната, като историята до тогава не познава такава саможертва.
Политическото господство на производителите не може да съществува едновременно с увековечаването на социалното робство. Комуната е трябвало да служи като оръдие за унищожаването на онези икономически условия, върху които се гради съществуването на класите, а следователно и класовото господство. С освобождението на труда всички ще станат работници и производителният труд ще престане да бъде принадлежност на отделна класа.
И независимо от това какво се пише и какво се говори, щом работниците вземат в свои ръце делото за освобождението на труда от капитала, в същия момент против тях се пуска цялата апологетическа фразеология на защитниците на класовото общество. Като че ли капитализмът, това е девствена чистота и непорочност. Като че ли още не са развити неговите противоположности, не е разкрита неговата самоизмама, не е разобличена неговата развратна /в оригинала е проститутска – б.р./ действителност. Комуната, крещят те, иска да унищожи собствеността – основата на цялата цивилизация. Да, скъпи господа, Комуната искаше да унищожи тази класова собственост, която превръща труда на мнозинството в богатство за малцинството. Тя искаше да експроприира експроприаторите. Тя искаше да направи индивидуалната собственост реалност, превръщайки средствата за производство, земята и капитала, служещи сега, преди всичко, като оръдие за заробване и експлоатация на труда, като оръдие на свободния труд. Но нима това не е комунизъм, „невъзможен” комунизъм? Обаче тези представители на господстващите класи – и те не са малко – които са достатъчно умни за да разберат, че настоящата система /капитализма/ не може дълго да просъществува, станаха гласовити апологети на кооперативното производство. И ако кооперативното производство не може да остане глух звук или измама, ако то трябва да стесни капиталистическата система, ако обединените кооперативни сдружения организират национално производство по план, ако поемат ръководството в свои ръце и прекратят постоянната анархия и периодични конвулсии, неизбежни при капиталистическото производство – няма ли да е това, питаме ние, скъпи господа, комунизъм, „невъзможен” комунизъм?
Работническата класа не очаква чудеса от Комуната. Тя знае, че за да постигне своето освобождение и заедно с това да достигне тази съвършена форма, към която неудържимо се стреми съвременното общество по силата на собственото си икономическо развитие, ще й се наложи да води продължителна борба, да преживее цяла редица исторически процеси, които из основи ще променят и обстоятелствата и хората. На работническата класа предстои да осъществи не някакви си идеали, а само да даде простор на елементите на новото общество, които вече са се развили в недрата на старото разрушаващо се буржоазно общество. Напълно осъзнавайки своята историческа мисия, работническата класа може да отвърне с презрителна усмивка на пошлите ругатни на вестникарските лакеи и на нравоучителните назидания на благонамерените буржоа – доктринери, които с тон на непогрешими оракули изричат невежествени пошлости и поднасят своите сектантски фантазии.
Когато Парижката Комуна взима ръководството на революцията в свои ръце, когато обикновените работници за първи път решават да посегнат на привилегиите на своите „естествени началства” – на привилегията на управлението – и при неимоверно тежки условия изпълниха тази работа скромно, добросъвестно и успешно, старият свят изпадна в ярост при вида на червеното знаме – символ на Републиката на Т руда, развяващо се над парижките учреждения.
Ако Комуната беше истински представител на здравите елементи във френското общество, а значи и истински национален представител, то бидейки в същото време правителство на работниците, смел борец за освобождението на труда, тя се явява и интернационална в пълния смисъл на думата. Ако пруската армия присъединява към Германия две френски провинции, то Комуната присъединява към Франция работниците от цял свят.
Комуната предостави на всички чужденци честта да умрат за безсмъртното дело. Комуната назначи за свой министър на труда немски работник. Комуната почете героични синове на Полша, поставяйки ги начело на защитата на Париж.
Великите социални мероприятия бяха същността на Комуната, нейната работа. Отделните мерки, предприемани от нея, обозначиха само посоката, в която ще се развива управлението на народа посредством самия народ. Към тези мерки спадат отмяната на нощния труд на хлебарите, забраната под страх от наказание да се намалява работната заплата на работниците по най-различни предлози – масова практика на работодателите, които съединявайки в свои ръце функциите на законодатели, съдии и изпълнители на присъдите, трупат в своите джобове парите на работниците. Подобна мярка е и предаването в ръцете на работниците на всички работилници и фабрики, чиито собственици са избягали, или преустановили работа.
Като всяко правителство на потисници, и правителството на Тиер се стреми да опорочи народното правителство. „Той обявява на Париж,че иска само да го освободи от угнетяващите го отвратителни тирани и че Парижката Комуна е банда от престъпници.”
„След най-ужасната война от новото време /има се пред вид войната между Франция и Германия от онези години – б.р./, армията победителка и победената армия се обединяват за съвместна кървава разправа с пролетариата. Такова невиждано събитие не доказва, както мисли Бисмарк, че новото пробиващо си път общество е претърпяло окончателно поражение – напротив, то доказва пълното разложение на старото буржоазно общество. Най-високият героически подем, на който е било все още способно старото общество, е националната война, и тя се оказва сега чисто мошеничество на правителството. Единствената цел на това мошеничество е отдалечаването за по-късно време на класовата борба и когато класовата борба избухне с пламъка на гражданската война, мошеничеството ще се разлети като прах. Класовото господство не може повече да се прикрива с националния мундир.
След кървавите дни на 1871 г. вече не може да има нито мир, нито примирие между френските работници и присвоителите на продукта на техния труд. Борбата между тях отново ще се разгори и ще се разгаря все по-силно и не може да има никакво съмнение в това, че в крайна сметка победители ще са не малобройните присвоители, а огромното мнозинство трудещи се. А френският работник се явява само авангарда на съвременния пролетариат.”
„Мир на колибите, война на дворците!”
